Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (7) (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Verbotene Ägyptologie (Rätselhafte Wissenschaft und Hochtechnologie der Pharaonen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателство „Дилок“, 2006

 

Jochen Kopp Verlag, 2001, 2002, 2003, 2004

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Връзки с Космоса

Друга нишка, която води по следите на „Забранената египтология“, ни предлагат особените сгради от Античността, чиито произход до днес практически все още е неизяснен. Към тях спадат най-очевидните относно древността на цивилизацията обекти, както и многобройни предпотопни каменни постройки, чиято възраст трудно може да бъде определена. Тук специално трябва да се обърне внимание на големия брой каменни и земни пирамиди, намиращи се в Австралия и Нова Гвинея.

В Папуа Нова Гвинея бяха открити пет частично запазени стъпаловидни пирамиди с височина около тридесет метра в девствените гори в района на Ийст-Сепик. Те са напълно идентични с една постройка, която беше открита още през 1984 г. североизточно от Брисбейн в южен Куинсленд (Австралия). Служещите вероятно за астрономически цели постройки по всяка вероятност не са дело на коренните жители на Австралия, а на един много по-развит народ от добре запознати с астрономията хора, живели по тези места преди много хилядолетия.

Както вече научихме от Глава 1, най-малко преди 3500 години древните египтяни на практика поне веднъж са успели да достигнат този континент. Следователно не само древните египтяни, но и създателите на древната култура на Египет, биха могли да са имали срещи с древното местно население на Австралия.

Но кога би могло да се е случило това? За разлика от астрономическите постройки на Австралия в Европа пък съществува „Great Zodiac“ („Големият Зодиак“) в Гластънбъри, Англия, чиито камъни описват окръжност на местност с големина 48 километра. Една актуална датировка определя тази строителна композиция на 15000 години. Тук в Европа съществуват повече от 200 подобни тайнствени каменни монументи в кръгла или валчеста форма, които още от древните времена са били посветени на „Бога на височините“, който управлявал първичните сили. Дали и северните божества имат връзка с египетските Богове, ще изясним по-нататък в хода на книгата. Едва с разбирането на прецесията в близкото минало ние най-сетне успяхме правилно да причислим тези загадъчни постройки. Това не се отнася единствено до мегалитните монументи от каменната ера като Стоунхендж, но и за европейските катедрали. Така наречените мега литни монументи, чието обозначение идва от гръцкото „megas“ („голям“) и „lithos“ („камък“), дословно означава именно „големи каменни постройки“.

Базирайки се на прецесията за нас стана възможно да пренесем в днешно време светоусещането на нашите предци. При условие обаче, че видим тези неявни информации в тяхната астрономическа геометрия, за да ги обясни след това наистина както трябва. Защото днес това знание функционира като компютърна база данни и се превърна в едно незаменимо помощно средство. В целия свят са пръснати различни каменни свидетелства за миналото, които все нещо искат да ни кажат. Днес съвременните археолози различават пет различни вида мегалитни каменни монументи:

1) Алигнементи — каменни алеи, които се простират на километри в ландшафта;

2) Кромлейкс — каменни образувания с извита форма;

3) Долмени — каменни маси или трикаменни гробници;

4) Менхири — редици от побити вертикални камъни;

5) Рондел — каменни кръгове и кръгли гробници.

През вековете учените все още били ръководени от набожната вяра. Ето защо произходът на тези каменни свидетелства винаги се е свързвал с легендите и приказките. В трети век сл.Хр. свети Корнелий бил преследван от римски войници, вследствие на което той се обърнал към Бога с молба за помощ. Тогава според легендата се случило ЧУДО: всички преследвачи се превърнали в камък и оттогава безсмислено продължават да си стоят на същото място.

По-късно учените представили модерни теории, според които преднамерено оформените каменни алеи представлявали местност на голямо гробище. Но не се откриват нито гробове, нито труповете на мъртъвците, които би трябвало да са погребани тук. Преданията за постоянно пътуващите номадски племена, които били поставили каменните блокове, нямат никакъв смисъл.

Едва след като преди няколко години бяха направени снимки от въздуха на долмени и менхири и използваха съвременни компютри, смисълът на тези каменни колони постепенно се изясни. Изведнъж; стана ясно, че каменните монументи не са пръснати из местността според нечие настроение, а са разположени според премислени геометрични правила. И така смисълът на каменните постройки се крие в математиката, и то, именно в геометрията.

Но с каква цел?

За да можем да отговорим на този въпрос трябва да се пренесем на остров Великобритания. Тук се намира една прочута голяма каменна композиция, която според нашите учени е изградена около 3100 г. пр.Хр. и е наречена „Стоунхендж“. Съгласно научната теза тази монументална конструкция точно съвпада с периода, когато обединението на Горен и Долен Египет отново възстановява Великата египетска империя. През октомври 1998 г. относно тази постройка британският професор Обри Бърл от университета в Бирмингам публикува нова теория. Професор Бърл е на мнение, че е възможно преди 6000 години древните жители на френския Бретан, пътувайки на север, да са стигнали до британския остров. Така действителните строители на тази каменна кръгова композиция биха се оказали не древните англичани, а древните французи. Като най-съществена опорна точка на теорията си професор Бърл посочва гравюрите върху отделните части на каменните монументи.

Но кое наистина е важното в тази нова теория? Още 400 години преди професор Бърл дворцовият архитект на крал Якоб I (1573–1625), Иниго Джоунс (1573–1652), се занимавал с тайната край Сайлсбъри в Уилтшир. По отношение на това Джоунс може да бъде наречен първият разследващ учен, защото още по онова време той постига забележителни успехи относно тези каменни кръгове. Както разбираме от старите хроники, архитектът уверил краля в експертизата си, че Стоунхендж бил построен в чест на Бог Коелус („Небесния“), наричан от други Уран.

От римо-гръцкия историк Диодор от Сицилия от друга страна разбираме, че:

„Този, който първоначално властва в Атлантида, е Коелус…“

Вследствие на това архитектът на Стоунхендж би трябвало да е свързан много тясно с обгърнатия в легенди континент Атлантида, който по сведения на Платон е потънал около 9400 година пр.Хр. вследствие на природно бедствие.

След като Иниго Джоунс се запознал внимателно с наличните писания, той пише, по повод на древните източници, едно писмо до крал Якоб I:

„… Той научил хората да живеят заедно, да обработват земята, да основават градове, и възпитал диваците на цивилизован живот и общуване. Той управлявал голяма част от земята от изток на запад и бил превъзходен звездоброец и обяснявал на хората какво има да се случи. Според положението на Слънцето той разделил годината на месеци. Поради дълбоките си знания за звездното небе, хората го засипвали с безкрайни почести и го почитали като Господ. Те го наричали Коелус и свързвали името му с познанията му за небесните тела. В тази антика подредените камъни представляват имитация на цялостна композиция от различни звезди, които виждаме на небето във формата на кръг, наречен «Небесната корона».“

Така още през 16. век придворният архитект Джоунс открива едно по-старо наименование на Стоунхендж, което в своето оригинално изложение той нарича „heavenly Crown“. Следователно още тогава архитектът е могъл да каже какъв е смисълът на Стоунхендж, като прави връзка между тази постройка и кръговото движение на звездите и като цяло предпоставя връзката с космоса. Освен това съществува и поименно назован архитект.

А какво казват представителите на научното съсловие?

Както и по въпроса за все още спорния архитект на тази постройка, техните мнения за смисъла и целта й се разминават.

Въпреки че за днешната наука истинските строители на Стоунхендж; все още са неизвестни, информацията и откритията на придворния архитект Иниго Джоунс продължават да се игнорират. Днес все пак знаем, че без съмнение този монумент някога е служел за обсерватория. Съвременните учени никога не биха могли да обяснят причината, поради която Стоунхендж е бил построен, защото при проучванията си никога не са вземали под внимание ориенталските влияния. Защото научния възглед, че европейските „мегалитни култури“ се развивали независимо от ориенталските и египетските аспекти на влияние, трябва да отхвърлим като недомислена простотия!

Още през 1967 г. професор Йонатан Мизрахи от Института по археология към Харвардския университет и професор Антъни Ейвъни от университета Колгейт в селището Квацрин (Израел) откриха мегалитни каменни кръгове, които нарекоха „Гилгал Рафаим“ („Gilgal Rafaim“). Заради постоянните политически безредици в Близкия Изток тази постройка можеше да бъде разчистена едва между 1988 и 1991 г. и само след няколко години тя се превърна в атракция на археологическия музей в Квацрин.

Тази кръгла каменна композиция съгласно изследователския доклад на професор Мизрахи представлявала астрономически календар, който водел началото си от народа „Енак“. Според библейската легенда това бил „исполински род“, който трябва да е пребивавал в околностите на днешен Квацрин. През 1997 г. израелски антрополози наистина успяха да открият подобни следи — свръхголеми кътници и сечива, които от гледна точка на естествената наука до днес трудно могат да се класифицират историко-хронологически. Напротив в Стария завет, Второзаконие 3:11, се описва външният вид на цар Ог от Васан, който според това описание принадлежал към исполините:

„Защото само васанският цар Ог, оставаше от рефаими. Ето, одърът му беше железен одър, и сега е в Рава, у Амоновите синове: дълъг девет лакти, а широк четири лакти, мъжки лакти.“

Това желязно легло, за което става дума, следователно е с големина 4 х 1,8 метра. Този размер приблизително отговаря на големината на шумерския герой Гилгамеш, който според месопотамската хронология бил наполовина с божествен произход и затова е смятан за полу-Бог. Съгласно Стария завет тези исполини са наричани още „ханнефилим“ и са смятани за „хаггибборин“ („Могъщите герои“) на древните времена, появили се вследствие на връзката между човешките дъщери и Боговете. Освен в Израел вкаменели останки от тези исполини могат да бъдат доказани и на остров Крета, в Африка и дори в Австралия.

В доклада за разкопките от 1984 г. записан от археолога д-р Рекс Гилрой на 14 октомври пише:

„С течение на последните дванадесет години имах възможност да проведа изчерпателни разкопки в западен Нови Южен Уелс на осем различни предисторически лагерни обекта. Там открихме многобройни брадви, бухалки, секири с напречни остриета, ножове, длета, сатъри и други артефакти, които понякога тежаха от шест до шестнадесет килограма. Освен артефактите имаше и вкаменели остатъци от големи човешки кътници, между които един, чиято дължина е 67 милиметра. Повърхността на коронката на този зъб е 50 х 42 милиметра, което изглежда прекалено голяма за човек. Имаше още животински кости, които очевидно са служели за храна на лагеруващите тук ловци. Като време тези находки могат да бъдат отнесени към плиоцена — тоест отпреди 500000 години. Артефактите, зъбите и другите останки показват, че тези същества са били високи между 3,6 и 6 метра и тежали няколкостотин килограма. Уликите сочат към два различни вида много големи хора или великани, които някога са обитавали този регион. Следи от стъпките на тези великани има дори и в Куинсленд, както и в Нови Южен Уелс.“

Дали тук не става дума за народа на Енак?

Всеки, който поне малко се е запознал с Библията, със сигурност знае за битката на цар Давид срещу исполина Голиат. И височината на Голиат според Библията е шест лакти и една педя, което според нашите мерки в метри отговаря на 2,9 метра. При това египетския жрец и хронист Мането съобщава в своята хронология за т. нар. „Уединени“ или „полу-Богове“, които трябва да са царували между 7100 и 5000 година пр.Хр. Мането също определя техния ръст на 2,85 метра, което наподобява развитието на Голиат. Най-високият човек на земята през 20. век беше един американец на Име Роберт Уолдоу (1918–1940), който достигнал внушителния ръст от 2,72 метра. Най-високата жена се оказа китайката Ценг Жин-Лиан (1964–1982), която на 18 годишна възраст била висока 2,47 метра.

Следователно информациите на древните хронисти по отношение на съществувалия в предисторията исполински род съвсем не звучи толкова измислено, колкото някои археолози се опитват да го представят. По всяка вероятност съответните гени на растежа все още са налице в човешкото тяло и от време на време излизат от контрол. Към това се добавя, че — ако проучим библейските сведения — в действителност и тези първични източници водят началото си от Египет. Думата „Енак“ в юдейският оригинал всъщност се пише „anaq“ и идва от египетското „Iy-anaq“, с което се имало предвид живущите в град Танис „херои“. Атрибутите на „Iy-anaq“ били щит, меч и бойна колесница, които от своя страна ни връщат към близкоизточната Богиня на войната „Астарта“ и го равнопоставят на Изида.

Дали всичко това има пряка връзка със Сириус? В египетското селище Набта Плая, намиращо се на около 75 километра югозападно от Абу Симбел, един археологически екип под ръководството на американския антрополог професор Фред Уендорф успя да открие през 1998 г. миниатюрен модел на Стоунхендж. Останките от египетската кръгова каменна постройка се намират на бреговата ивица на някогашно сладководно езеро, съществувало на това място преди 11000 години. По мнението на антрополога тази постройка представлява най-стария открит от науката до момента каменен календар. Композицията се състои от побити в кръг 2,5-тонни мегалитни колони и тя не може да бъде приписана на никой досега известен ни египетски народ. Четири двойки камъни, намиращи се вътре в кръга, лежат близо един до друг и са видимо по-големи от останалите и прибавят около 10 тона към теглото. Те са наречени „Портите“ и функцията им все още не е обяснена задоволително. Всеки две каменни двойки на срещуположната страна на кръга са точно в посока север-юг, а другите две са ориентирани на 70 градуса на североизток. Тази посока указва позицията на Слънцето на 21 юни, началото на лятото — и съответно началото на дъждовния сезон по тези географски ширини. Особеното в тази постройка е не само приликата й със Стоунхендж:, а и това, че тя води началото си от около 10000 година пр.Хр. Приятелят на Фред Уендорф, археологът професор Дж. МакКим Мелвил от университета в Колорадо, казва за досегашните проучвания на изследователския екип следното:

„Това е най-старата документация за астрономическа подредба на камъни в света, което потвърждава, че строителите на тази постройка още преди 12 000 години са били изтъкнати конструктори, които по всяка вероятност са и отговорни за развитието на египетската висока култура.“

В близост до календарния кръг Уендорф и неговият екип освен това откриха едно място, в което — подобно на разкопките в Анадола — бяха намерени безброй животински кости и една висока два метра купчина с отпадъци. Професор Уендорф интерпретира това като мястото, където се празнували ритуалите за новогодишния празник и съответно началото на дъждовния период. Освен това по време на сезонът за разкопки през 1999 г. бяха открити други мегалитни блокове също с тегло по 2,5 тона. Особеното тук беше в това, че единият от каменните блокове е обработван и по него има идеограми. Професорът предполага, че това би могло да представлява най-старата египетска скулптура и да отбелязва началото на ерата на египетското каменоделство, което предполага, че тогавашните обитатели на мястото са живели в добре организирана общност. За това говорят и изкопаните 75 овални, изградени от грамадни камъни къщи, които при това — откри професор Фред Венва били построени по права линия.

Професор Уендорф описва някогашната област около Набта Плая като тревиста, подобна на савана равнина с устойчиви на влага дървета — като акация, както и като напомняща оазис местност, която предлагала благоприятни условия за живот на едно от първите човешки поселища изобщо. Когато обаче към 6000 година пр.Хр. валежите в региона престанали и земята се превърнала в пустиня, следвайки теорията на професор Фред Уендорф, обитателите напуснали тази местност и се спуснали на север към долината на Нил в Долен Египет. С което и теорията на професор Мелвил се оказва не толкова погрешна — че тук наистина бихме могли да си имаме работа със създателите на египетската (висока) култура.

Възможно ли е и английският каменен Стоунхендж да ни отведе също към древните египтяни?

Първото съвременно научно проучване на Стоунхендж: се проведе преди около 30 години. При което се установи, че Стоунхендж не е само календар, а както съобщава придворният архитект Иниго Джоунс, дори представлява един вид планетариум. През 1973 г. британският професор Джералд Хокинс вкара в компютъра си 7140 на брой показатели относно постройката Стоунхендж, защото искаше да установи доколко астрономическите данни, които откри в нея, биха могли да се окажат случайност. След неговата систематизация на данните се оказа, че на практика Стоунхендж трябва да е бил ползван изключително като обсерватория от планетарен и интерстеларен тип.

Новите резултати на Хокинс, които в края на краищата доведоха до нещо, същевременно пред-програмираха и научното недоволство. Някои представители на научното статукво се видяха принудени да разпердушинят компютърните изчисления на професора с изкуствената си критика. Но въпреки необоснователната критика останаха още 47 съществени положения, които категорично говорят за астрономически връзки.

Астрономът Майк Сондърс установи, че Стоунхендж представлява умален модел на слънчевата система. Средната точка с най-вътрешния кръг изобразява Слънцето, оградено от втори кръг, който е на Меркурий. След това има трети за Венера и четвъртият е за нашата Земя. Вън от кръговете на Стоунхендж съществуват и други съществени кръгове, отбелязани с дупки. Този външен пръстен според Сондърс би трябвало да означава орбитата на Марс. След това с един прав камък (Heelstone) е отбелязан Юпитер.

Къде обаче са Сатурн, Уран, Нептун и Плутон?

За да намерим отговор на този въпрос, се налага да обърнем внимание на един друг каменен свидетел, който също се намира във Великобритания. На около 50 километра северно от ирландската столица Дъблин се намира град Дроеда. Между древните поклоннически места Ноут и Доут ирландските коренни жители, вероятно келтите, са построили още преди 5150 години една грандиозна гробница, която до днес си остава едно техническо чудо от камък. Това не е просто гробница, която е монтирана в камъка, за да предпази труповете на могъщите друиди от евентуални диви зверове. Постройката в Нюгрендж е дързък технически и преди всичко астрономически шедьовър. Нюгрендж представлява изкуствено издигната могила, която се извисява над най-високата точка на северния бряг на р. Дойн и подобно на Стоунхендж е построена с неизвестна до днес цел. Освен това Нюгрендж възниква във време, когато според археологическите разбирания все още е нямало египетска история и никъде по земята все още нямало пирамиди.

Проучването на своеобразната постройка започва още през 1699, когато тогавашният собственик на могилата, някой си Чарлс Кембъл, наредил на група работници да изнесат някои от камъните с надеждата да се натъкнат на входа към вътрешността на могилата. По онова време всъщност вярвали, че постройката била наследство от викингите — и криела голямо съкровище. Но за работниците на Кембъл входът за тази сграда се оказал неоткриваем, така че трябваше да настъпи 20. век, за да се събуди отново интересът към тази постройка. Едва с началото на 60-те години започват първата съществена разкопна и реставрационна дейност в Нюгрендж под ръководството на професор Майкъл Дж. О’Кели от университета в Корк. При своите проучвания той установява, че само за изграждането на каменния кръг е трябвало да бъдат транспортирани между 50 и 97 тонни мегалитни колони. Широкият 3,2 метра и висок 1,8 метра входен блок е от пясъчник и по всяка вероятност е пренесен от отдалечената на 17 километра каменна кариера. Но пък останалите използвани в строежа са гранитни и шлифовани глетчерови камъни от времето на топене на ледовете от последната ледникова епоха. До ден днешен проблемът за обработката и транспортирането на тези монолити остава неразрешена загадка!

Много повече от момента на обработка и транспортиране обаче впечатлява вложената при построяването на сградата астрономическа геометрия, която ни предлага обяснение за светоусещането на архитекта.

По каменния цокъл на средната ниша непосредствено срещу тунела, дълъг 18,9 метра, има триелементен спираловиден мотив. Три от нишите се отклоняват към двете страни по продължение на посоката на тунела от т. нар. гробищна камера. Години наред се говореше, че на един определен ден от годината слънцето прониквало в камерата и лъчите му падали точно върху този троен мотив от спирали. Естествено всички археолози отхвърлиха тези брътвежи и заклеймиха наблюденията на лаиците като плод на болна фантазия. Въпреки това по време на зимното слънцестоене на 21 декември 1969 г. професор О’Кели не се лиши от възможността да изчака изгрева на Слънцето в гробницата. В своята книга „Newgrange“ неподдалият се на заблуждението археолог от университета в Корк заявява следното относно свидетелствата на лаиците:

„Точно в 9.54 часа британско лятно време горният ръб на слънчевото кълбо се промъкна през ръба на очертания от гробницата кръгозор; в 9.58 часа първият директен слънчев лъч проникна през отвора на вратата, през тунела и пълзейки по каменния под на гробницата стигна до предния ръб на цокъла на крайната камера. Когато тънкият светлинен лъч се превърна в широка 17 сантиметрова ивица, преминаваща през каменния под на гробницата, вътрешността на гроба се освети от индиректна светлина, което предизвика драматичен ефект и откри множество подробности в крайната камера, както и в страничните камери. В 10.04 часа широката 17 сантиметра светлинна ивица отново се стесни и точно в 10.15 часа в помещението не падаше повече никакъв слънчев лъч…“

Подобна игра на светлината можела да се види през същата година в каменния храм на цар Рамзес II в Абу Симбел, през 1969 година преди сградата да бъде преместена около 180 метра навътре в страната и около 64 метра над първоначалната си позиция. На 20 февруари и на 20 октомври всяка година слънчевите лъчи прониквали в лежащата на дълбочина 63,50 метра основна камера, където се намират три статуи (на Амон, на Рамзес и на Ра). Играта на светлината била толкова добре изчислена от египетските архитекти, че при обявяване на жътвата (начало/край) слънчевите лъчи се пречупвали през 63,50 метра дълбокия тунел и огрявали първо Амон, след това Ра и чак накрая намиращата се в средата скулптура на Рамзес. Това случващо се два пъти в годината събитие продължавало точно 17 минути!

Относно наблюдаваната светлинна игра в Нюгрендж професор О’Кели съобщава за същата продължителност:

„…при изгрева на Слънцето в най-късия ден от годината значи Слънцето има възможност да прониква в Нюгрендж точно 17 минути и то не през входа, а през единствената амбразура под външния край на покривната част на тунела.“

Дали времевия интервал на светлинната игра от 17 минути е плод на случайност?

Живеещият в Бремен берлинчанин, математикът и писателят Хорст Си подробно се зае с феномена Нюгрендж.

Така по отношение на времето на слънчевото осветяване от 17 минути той извърши следното пресмятане. За разстоянието от 298,45 милиона километра, което е приблизително равно на пътя в двете посоки между Земята и Слънцето, светлината се нуждае от 995,5 секунди. Това отговаря точно на 16,36 минути и поставя ексклузивния въпрос относно действителните познания на нашите предци от каменната епоха.

Познавал ли е човекът от древните времена скоростта на светлината?

На 21 декември 1988 г. двамата ирландски учени Том Рей и Том О’Брайън от School of Cosmic Physics повториха опита на професор О’Кели, използвайки компютърна техника. Точно четири и половина минути след изгрева на Слънцето първият слънчев лъч се появил в правоъгълното празно място над входа. Малко след това той се разширил до 34 сантиметрова ивица, която обаче заради един вероятно наклонен по време на реставрацията монолит внезапно била стеснена на 26 сантиметра. И този път светлинния лъч не достигнал тройния спираловиден мотив на задната стена на гробницата, а спрял около два метра преди него. Малко обърканите учени поработили над компютърния модел и стигнали до извода, че с течение на хилядолетията намиращият се от източната страна вход на Нюгрендж се е изместил с няколко милиметра заради изместената земна ос. Но не това била причината, повлияла върху светлинната игра, а леко полегналият на една страна монолит. Така след експеримента на професор О’Брайън модерната техника също потвърди, че светлинния спектакъл не е случайност! Това състояние на нещата естествено обезоръжило критиката на защитниците на научното статукво!

Но кой е конструирал тази постройка въз основа на законите на висшата геометрия?

Келтските митове приписват строежът на постройката на божеството Дагда. Съгласно легендата той бил пазачът на утоляващия всякакъв глад казан, който евентуално може да се сравни със „Светия граал“. Прозвищата на Дагда гласели „Добрия Бог“, както и „Господарят на великото знание“. Единственото указание за идентифициране на този субект е едно друго божество на име Дану, на което Дагда е син. От своя страна легендата за Дану е толкова стара, че не са се запазили никакви истории за делата му. Британските учени Джон и Кейтлин Матюс пишат в съвместната си книга „Лексикон на келтската митология“:

„Единственото, което може да се каже със сигурност за Бог Дану, е равнопоставеността му с Ану, шумерският върховен Бог от Месопотамия.“

В моята книга „Звездната порта на пирамидите“ аз обясних, че божествата Ану, Уран и Птах (Нун) са идентични. Съответно връзката между постройките Стоунхендж, Нюгрендж и древноегипетската миниатюра на Стоунхендж може да бъде доказана.

Възможно ли е да съществува и още някакво неопровержимо доказателство?

Всъщност постройката в Нюгрендж притежава някои определени указания за връзката си с Близкия Изток.

Диаметърът на кръга на сградата възлиза на 95 метра. Отношението на диаметъра към дължината на окръжността се пресмята с ирационалното Лудолфово число 3,14159265358979323846. То е пресметнато от холандския професор Лудолф ван Сьолен още през 1596 г., след което той открива следите му във Флоренция и го въвежда в съвременната математика.

Древните гърци също са познавали това трансцендентално число и го кръстили на 16-тата буква на азбуката си, с фонетична стойност „Пи“.

Откъде обаче архитектите на Нюгрендж са знаели за Пи?

От диаметъра на постройката може да се пресметне дължината му — 298,45 метра, което по най-невероятен начин е точно 0,0001 процент от разстоянието Земя-Слънце-Земя. Това обаче би означавало, че архитектите на Нюгрендж преди 5150 години не само са умеели да боравят със скоростта на светлината, но са познавали и нашия метър и са го използвали при своите изчисления. Въпреки това научното съсловие все още е толкова ортодоксално, че според тях всичко това би трябвало да е просто някаква математическа случайност. Съществуват и други така наречени случайности, които постоянно карат нашите археолози да онемяват.

Пресметнато в мегалитни ярдове (1 мегалитен ярд = 82,90 cm) дължината на Нюгрендж възлиза точно на 360 метра. Това от своя страна отговаря на 360-градусовия радиус на еклиптиката. Хорст Си откри също така, че дължината на Нюгрендж от 298,45 метра отговаря точно на 470 сакрални лакти от древния Египет, ако се приеме базовата мярка за лакътя на Тот от 63,50 сантиметра. Сравнен с египетския лакът от 52,36 (или 52,5) сантиметра изчислението на лактите на Тот се базира на една хилядна част от екваториалната отсечка, която изминава нашата Земя при въртенето си около собствената си ос за една секунда. За наше учудване 470 лакти на Тот отговарят до милиметър на 570 египетски лакти. Единствено случайност ли е, че толкова различни мерки могат да бъдат открити в една единствена сграда на 5150 години, или тук си имаме работа с някакъв универсален език от времето на каменната ера, който ни отвежда далеч назад в миналото и до началото на Първата епоха?

Формулите с числото Пи не са приложими единствено за изчисления на дължината, на диаметъра или радиуса на кръг с всякаква големина, но също така се използват и за астрономични цели при пресмятането на хемисферите. Дори и по отношение на нашата Слънчева система мистериозната постройка в Нюгрендж предлага доста изумителни данни. Не само простиращият се в постройката дълъг точно 24 метра слънчев лъч като „стойност“ представлява „свещено число“, което специално може да бъде отнесено към планетата Земя и към движението на Зодиака в хемисферата. Но и поставените в тунела монолити разкриват една особеност.

Професор Майкъл О’Кели забеляза тази особеност на монолитите още през 1967 г. От входа до тройния спираловиден мотив строителите на Нюгрендж са поставили както от дясно, така и от ляво на тунела по 30 монолити, украсени със спираловидни мотиви, с неизяснена до днес функция.

Дали подредбата на монолитите не носи някаква астрономическа информация?

В египетската митология откриваме скарабея с тридесет крака, в които египтолозите искат да разпознаят тридесетте дни на месеца. Но тъй като скарабеят в първичната си форма води началото си от Бог Птах ще доразвия тезата си от последната си книга и ще предложа теорията, че броят от 30 крака на скарабея би трябвало да е тясно свързан с празника „Сигуи“ на догоните и следователно не с нашите земни спътници, а със системата Сириус.

Времето за един оборот на Сириус-А и Сириус-В, което човек не може да види с невъоръжено око, е 50 години. Освен това догоните съобщават за едно трето Слънце на Сириус, чието съществуване съвременната наука също предполага. Но до днес астрономите не са успели да заснемат Сириус-С. Като резултат от тази астро-физическа особеност на системата Сириус в ежедневния живот на догоните се е запечатала една определена митологична традиция. Когато догоните строят къща за някоя скоро оженила се двойка, до раждането на детето бременната съпруга остава в дома на родителите си. Едва тогава бракът се зачита и по възможност празникът се насрочва за времето на слънчевия изгрев на Сириус, при което жената и детето вече можели да прекрачат прага на новата къща. Този ритуал не символизира нищо друго освен връщащата се слънчева констелация на триелементната звездна система в Сириус. По всяка вероятност това древно познание за „свещеното 50“ е било налице от незапомнени времена също и в научната съкровищница на Античността. Американският ориенталист Робърт Темпъл вече щателно разясни тази тайна в книгата си „Загадката Сириус“. При това древните египтяни се оказват единствените измежду античните народи, които дори астрономически точно определят отдалечението на Сириус на 429 божествени мили (8,54 светлинни години). Използваната тук древноегипетска дума „джетру-нетер“ за описание на това пътуване, което заради символиката египтолозите превеждат погрешно като „божествени мили“, в правилния дословен превод би трябвало да гласи „светлинно отдалечение“.

Но откъде нашите предци са знаели практическата скорост на светлината?

Отцепилият се от племето манде народ на догоните, които днес живеят в Мали (Африка), говори няколко африкански диалекта, но освен това говори и някакъв таен ритуален език. Догоните наричат този език „зиги“ и започват да го учат още в детството. Изписването на всички неща и понятия става чрез символи, които обаче позволяват многопластов начин на изразяване. Те водят началото си от тяхната митология и могат да бъдат предавани по памет от поколение на поколение единствено устно. На пръв поглед тези символи правят впечатление на детски драсканици, но в действителност съдържат едно изумително астрономическо знание за космически връзки, изобразявани по таваните и подовете. Например според разбиранията на догоните звездите са пръснати по небето капки кръв, които образуват спирала и заедно със Земята кръжат около световната ос. Свойството на нашата слънчева система и дори на самата галактика едва ли може да бъде описано по-сполучливо!

Дори до днес техните изображения съхраняват качествата на „атомите“, които догоните наричат „тону“ („първично семе“).

Догоните отнасят тези предания към „HOMO“ („nommo“), живеещи в техните представи като извънземни посетители, които по време на престоя си на Земята им предали ценните си астрономически знания. Дори и в последната си книга да обясних, че „номо“ биха могли да бъдат идентифицирани с „номодж“ („nomoj“) на древните египтяни и тяхното духовенство, то също така е толкова учудващо, че изображенията на догоните разкриват и събития, които не демонстрират толкова еднозначна връзка с египетските храмови изображения. Например Догоните съобщават за Луната „Обия“ („Овуа“), която някога трябва да е обикаляла около Венера и чиято истинска позиция днешните астрономи не могат да намерят.

Първата доказана скица на луна на Венера идва от 1672 г., когато астрономът Джовани Доменико Касини (1625–1712) имал възможност в продължение на около десет минути да наблюдава едно небесно тяло в близост до Венера. На 18 август 1686 г. в продължение на петнадесет минути отново наблюдавал същата гледка. В своите скици Касини ни съобщава, че луната горе-долу обхващала една четвърт от Венера и била с диаметър от около 3000 километра. По-нататък астрономът ни информира, че отдалечението на луната от планетата възлизало на три пети от диаметъра на Венера и имала същите фази като на самата Венера.

Двадесет и осем години по-късно след смъртта на Касини, на 23 октомври 1740 г. отново е забелязана една „Луна на Венера“. Този път това е направено от британския астроном Джон Шорт, който имал на разположение тази гледка в продължение почти на цял час. Той също пресмята огромният диаметър от 4108 километра.

Деветнадесет години по-късно най-после и германският астроном Андреас Майер също имал възможността от бранденбургската Грайфсвалд да наблюдава тази луна в продължение на половин час. След като и астрономи на френското Дружество Лимог през 1761 г. успели също да регистрират няколко пъти обекта, датчанинът Кристиан Хурбау е последният, който през 1768 г. имал щастието да го наблюдава. След това той изчезна безследно в продължение на около 120 години и чак през 1886 г. се появява отново. Астрономът Хузиър е този, който я кръсти на египетската Богиня „Неит“. „Неит“ обаче се показа само още веднъж; през 1892 г., и то на прочутия астроном Едуард Е. Бърнард, който откри петата Луна на Юпитер. Оттогава „Неит“ отново изчезна и въпреки астрономическата дейност по издирването й до днес не се е показвала.

Вероятно се касае за чуждо небесно тяло, което може би ще се появи отново в нашата Слънчева система през 2012 година. 22 декември 2012 г. е датата, с която започващият с 11 август 3114 година пр.Хр. („Раждането на Венера“) календар на маите завършва.

Откъде обаче догоните ще са познавали космическо тяло, след като не са притежавали никакви технически измервателни инструменти?

Още преди най-малко 1000 години догоните били добре осведомени не само за Луната на Венера „Неит“, но също така и за истинските природа и качества на системата Сириус. Когато френската етноложка д-р Жермен Дитерлен и антропологът Марсел Гриол ги посещават между 1931 и 1946 г. в африканско Мали, жрицата Инекузу Доло, жрецът Манда, жрецът Йебене, както и старейшината на селото Онгно Лоу Доло, съобщили на слисаните европейски учени, че на всеки шестдесет години народът им празнувал един Ритуал за обновяване на света, който те наричали „празникът-Сигуи“ (празникът на Сириус). Най-изумителното в този празник е митологичната му предистория и свързаното с него знание на едно сравнително примитивно бушменско племе. Странно, но догоните били запознати също толкова добре и със спътника на Сириус, както и с планетната система, макар тази звезда не само да е напълно невидима за човешкото око, но не може да бъде открита и с обикновени уреди. Особеното е, че това комплицирано знание на догоните и на древните египтяни изглежда се съдържа в постройката в Нюгрендж.

Например някои от монолитите на Нюгрендж са нашарени със зигзагообразни линии и освен това имат релефни гравюри. В основния си чертеж на Нюгрендж професор О’Кели особено набляга на тези обработени камъни.

Днес обаче, след повече от тридесет години, възниква въпросът какво са искали да отбележат строителите със странната си обработка на камъка. След дълги проучвания Хорст Си може би успява да даде приемлив отговор:

„В досегашната литература камъните бяха така преброявани, че номерираният 8-ми блок бе този, който се огрявал за 17 минути от светлина през деня на зимното слънцестоене. Тази номерация е напълно произволна. Би било много по-смислено, този камък да се отбележи като номер 1 и той — истинската светлинна и блестяща точка в иначе мрачната вътрешност на монумента. — да бъде разглеждан като Слънцето, респ. като мястото на Слънцето. Следователно този камък трябва да бъде маркиран като 1-ви номер, от него трябва да започва броенето. Тогава ще се получи следната последователност: 1 Слънце; 5 Меркурий; 6 Венера; 7 Земя; 9 Марс; 12 Юпитер; 14 Сатурн; 16 Уран; 18 Нептун; 19 Плутон.“

Според казаното още през каменната ера неизвестните строители на Нюгрендж са познавали всичките планети от нашата Слънчева система и съзнателно са ги изобразили в една изработена от камък композиция. При това планетата Уран е открита едва през 1781 г. от изселилия се в Англия германски астроном Фридрих Хершел, а последната в редицата планета Плутон — чак през 1930 г. от тогава едва двадесет и четири годишния британец Клайд Томбог. Странното е че това, което ние открихме едва през 1930 година за нашата Слънчева система, за хората от каменната ера изглежда не е било нещо ново. Дори ако нашите археолози можеха да се занимават единствено с това да спорят — те биха се препънали в собствените си твърдения! Всъщност вземайки под внимание намиращите се върху монолитите спирални мотиви и Пи, в своите изчисления Хорст Си относително детайлно и разбираемо за всеки показва, че тук, в тази каменна сграда, с правдив мащаб е изобразена нашата Слънчева система. И това се случва напълно независимо от мерните единици лакът, ярд, метър и т. н. На фона на тази очевидност той повдига един относително важен въпрос към ученото съсловие, на който обаче сам и отговаря:

„Ако тук е изобразена толкова точно нашата Слънчева система, какво тогава означава частта, изобразена от другата страна на нашия чертеж;? Възможно е отговорът да е следният: изображението се отнася до друга Слънчева система, такава, която се състои от тринадесет планети. Ако това е така, то със сигурност в Нюгрендж се крие и упътването за позицията на тази система!“

В Нюгрендж всъщност съществуват две архитектонични особености, които според моите проучвания са във връзка със Слънчевите системи Алдебаран и Сириус и съответно позволяват допускането за втора планетна система.

Интересното започва още от външната форма на постройката в Нюгрендж: вероятно строителите са я направили така, че овално очертаната окръжност изобразява позицията на небесните тела на Сириус. Навярно те са знаели (както и догоните), че тази описана окръжност не изобразява реалната орбита на една планета около Централното слънце, а че около общия център Сириус-А и Сириус-В описват елиптична орбита. Едва когато тази сграда бъде погледната от птичи поглед, данните за орбитите на Сириус се потвърждават. Така най-външният ръб представлява Сириус-В, а средищната позиция на отвора — Сириус-А. Ако Хорст Си изцяло трябваше да следва теорията си, то три от 13-те планети, изобразявани от 13-те монолита, съгласно разбиранията на догоните би трябвало да са населени.

Втората архитектонична особеност се намира в центъра на постройката, откъдето в Слънчевата система на египетския Бог Ра може да бъде наблюдавано „Окото на телеца“, Алдебаран. Голямата червена звезда Алдебаран, която се намира на 68 светлинни години в съзвездието на Телеца (Taurus), била наричана от древните египтяни, както и от келтите — „Окото на бика“. На арабски „Ал-Дабаран“ означава „този, който преследва следващите“, в смисъл че той следва Плеядите. Именно в тази звезда келтите виждат мястото на своят бъдещ живот и обрисуват Алдебаран като тяхна бъдеща територия. В рамките на ранноисторическата келтска митология се е вярвало, че „предстоящото пътешествие“ на техните жреци-учени щяло да завърши с Алдебаран.

Възможно ли е това да представлява някакъв запазил се древен, спомен за конструкторите на Нюгрендж?

На малкия остров Гаврини във френски Бретан съществува един долмен, въпреки че в него никога не е бил откриван труп. Постройката в Гаврини е образувана от 52 монолитни блока и е покрита от тонове дребни камъни, пясък и хумус. По всяка вероятност тук също се е издигало подобно на календар съоръжение, в което числото 52 е било така избрано, че да съответства на 52-те седмици в годината на нашия слънчев календар. Това изкуствено построено образувание е забелязано чак през 1832 г., въпреки че селяните от поколения знаят за него и го приписват на предшествениците си.

Едва преди няколко години френският учен Гуенло льо Скуз успя да извлече от постройката математически данни. Ученият забелязал, че монолитите отчасти били изпъстрени с особени гравюри. Льо Скуз започнал да номерира каменните колони от дясно на ляво. При което на 21-вия монолит той забелязал някакъв смешен рисунък от „брадви“. Междувременно рисунъкът се оказал числото 3456 от нашата десетична система. Ако разделим 3456 на 21, се получава 164,57. Последното число точно отговаря на дължината на кръга на постройката в Гаврини, която днес се намира от осем до дванадесет метра под морското равнище.

Диаметърът на каменния кръг от 52,38 метра също не бил избран случайно от строителите. Защото в деня на слънцестоенето южният азимут към Гаврини отстои на 52 градуса и 38 минути. Разбира се и тук при деленето на дължината с диаметъра се оперирало с числото Пи. Естествено много метролози се противопоставят и заявяват, че строителите на Гаврини никога не били измервали нещата с метър. Но и при числовите единици трябва да имаме в предвид, че релациите при всички случаи остават същите, независимо от това дали се пресмята на базата на цолове, метри или на нещо друго. И ако все още мнозина продължават да говорят единствено за случайности, то поне е факт, че 52,38 метра са почти равни на 100 египетски царски лакти.

Дали и тук фараоните нямат пръст в нещата?

По сградата всъщност съществуват символи и знаци, които са египетски. Многократно се появяват египетските означения за числата 10,20,30 и 100. Освен това върху монолитите в Гаврини могат да се видят и вавилонските числа в съответния клинопис. Повтаряна е числовата редица 3,4,5,6, от което при всички случаи можем да направим заключение за връзки с Близкия Изток и Египет.

Или са последните следи на Атлантите? Многобройните каменни пирамиди, пръснати по цялото земно кълбо, изглежда са били планирани винаги по начин, имащ отношение към астрономическите наблюдения. Между тях са египетските пирамиди, пирамидите в южна и средна Америка, както и други още свързани с пирамиди култури в Китай, на Канарските острови и в сибирската планина Алтай.

На около седем километра югоизточно от японският остров Йонагуни, на пет метра под морското равнище се намира една правоъгълна пирамида, висока 27 метра, с площ 150 х 200 метра, построена от досега неизвестна, веща в техниката ранна цивилизация. На 28 април 1987 г. при спускането си в търсене на акули „чук“ за туристите на остров Риуки в Окинава (Япония) този монумент почти случайно беше открит от японския професионален водолаз Кинахиро Аратаке. Той представлява разтеглено във всички посоки плато, което японските морски геолози междувременно кръстиха „Iseki Point“ („руинна точка“). Тъй като постройката демонстрира триъгълен и ромбовиден план с разграфени етажни нива и тераси, геолозите направиха извода, че става дума за изкуствен строеж.

На източния край на платото се намира изпъкнал прав канал с широчина 75 и височина 50 сантиметра, който се простира в продължение на осем метра през един вертикален цокъл. Освен това и една пътека с гладка повърхност и широчина между шест и дванадесет метра от западната страна, обикаляща около съоръжението, говори за умишленото построяване на монумента. В центъра на пирамидалната постройка се намират четири различно оформени тераси, всичките обърнати навътре, и пресичащи се в западния ъгъл, за да образуват стръмния, 27-метров западен ръб.

Професор Маасаки Кимура, уважаван морски геолог от Departement of Physics and Earth Science към университета на Окинава проучи тази, както изглежда създадена от хора, сграда. Със завършването на своето изследване през 1996 г. той датира възрастта на подводната култура на 10000 години, а тази на околността дори на 40000 години:

„Измерванията с въглерод С-14 показаха, че тази местност е била суша преди около 40000 години.“

Подобни времеви означения, както и стари 10000 годишни постройки, издигнати от човешка ръка, естествено не би трябвало да съществуват! Оформената в продължение на години с много труд „картина на света“ от страна на научната догма внезапно се оказа застрашена! Затова се взе решение смахнатият японец да бъде изправен до стената, и кой по-добре можеше да свърши това, ако не грижливите германци! Геологът Волф Вихман от университета в Хамбург през 1999 г. организира с финансовата подкрепа на списание Der Spiegel една експедиция, целяща реабилитирането на досегашната научна представа за света. И действително, след три подводни спускания в Йонагуни, изглеждаше, че Вихман е на крачка от своята цел:

„Нашите изследвания на морското образувание показаха, че «гигантския храм» не е нищо друго освен природно изваян седимент от пясъчник. Пясъчникът е прорязан от вертикални цепнатини и хоризонтални пукнатини. Всички 90-градусови ъгли и етажи са образувани около тези пробойни зони. Горната формация на платото представлява «Schorren»; подобни плоски повърхности възникват, когато седиментната скала директно е изложена на прибоя. Освен това равнинните плоскости притежават наклон, при който никоя стена не е под прав ъгъл. Някои от обозначаваните като стълби етажни формации свършват в нищото; други се вият като крива стълба за птици. Аз и моят екип не успяхме да открием следи на някаква инженерна дейност.“

Наистина какво е търсил там геологът Вихман?

Защото и японският океанограф д-р Теруаки Ишии от Токио взе друга страна и изказа мнението, че:

„Едва ли може да се каже, че в случая става дума за естествено природно образувание.“

Професор Кимура дори стига до подробности в своята интерпретация, вследствие на което неговите твърдения притесниха част от учените:

„Всичко говори за едно древно светилище на някаква досега неизвестна ни «нова култура» с технически умения.“

Дори все още някои колеги да продължават да са срещу Кимура, морският геолог приведе някои внушителни доказателства за своята гледна точка:

1) Каменните късове, изваяни по време на възникването на монумента, не се откриват на местата, от където би трябвало да са паднали, ако единствено гравитацията и природните сили са били тези, които са имали въздействие върху тях. Вместо това, странично погледнато, те изглеждат като че ли са създадени по изкуствен начин, при което образуват ограда и в някои случаи напълно отсъстват по тези места.

2) В относително малки, обозрими области на монумента, в близост един до друг се откриват напълно разнопосочни белези — например издигнат ръб, дълбоки два метра кръгли дупки, една стъпаловидна, прецизно пречупена геометрична вдлъбнатина и една опъната като по конец, тясна траншея. Ако тук бяха действали естествените ерозивни процеси, можеше да се очаква, че те наистина биха оказали въздействие. Че подобни очебийни разлики в топографията могат да се забележат в такава непосредствена близост едни до други, следователно е ясен белег в полза на изкуствения произход на монумента.

Но и за това Волф Вихман разполага с готов отговор:

„Кръглите вдлъбнатини, които професор Кимура обяснява като основи на колони, не са нищо друго освен «водовъртежни дупки». Такива възникват, когато водните течения се завихрят в тесни пространства.“

Какво ли може човек да противопостави на комбинативния ум на Вихман? Водовъртежни дупки!?

На горните повърхности на образуванието има множество места, които в южна посока са относително стръмно скосени. В своята работа Кимура вече посочи, че в северните възвишения на тези места има дълбоки, равномерни вдлъбнатини, които не биха могли да бъдат образувани от никакъв естествен природен процес.

Освен това от южната страна на монумента се издига една редица от стъпала на еднакво разстояние от една стъпка и то от 27 метра дълбочина до най-високото място, което е само на шест метра под водното равнище. За всичките десет години професор Кимура прекара много седмици в подводни спускания и говори за без съмнение изкуствено създадени структури:

„На горната тераса на монолита се намират вероятно изображенията на две костенурки. Това е интересно дотолкова, доколкото в древен Китай костенурката е била почитана като символ на вечния живот. Това би могло да означава, че тази архитектурна структура има връзка с древния китайски регион.“

Освен това една изкуствено добавена стена огражда западната страна на монумента. Професор Маасаки Кимура казва:

„Да се обясни нейното наличие като следствие от естествените природни процеси е трудно, защото е изградена от варовик, който не се среща в областта на Йонагуни. Това, което прилича на церемониална пътека, окръжава западната и южната страна на монумента.“

И сега какво, г-н Вихман?

По-нататък професор Кимура посочва, че чрез един съзнателно очертан геодезичен триъгълник постройката има връзка с древна съкровищница, намираща се на сушата:

„На южния бряг на остров Йонагуни се намира една друга архитектонична постройка, която ние наричаме «Сан’нину дай». Този археологически обект е построен на сушата, но неговата най-дълбока основна част, базовата конструкция, се простира на около двадесет метра дълбочина под водната повърхност.“

Подобната на укрепление сграда също беше датирана с помощта на метода с въглерод С-14. Резултатите принципно показаха прозаичната възраст само от 5000 години. Но и на 430 километра североизточно от Йонагуни, около островите Керма и Агуни, междувременно бяха открити още постройки, които подобно на легендарната Атлантида потънали в морето. Въз основа на многогодишната си изследователска дейност професор Кимура прави следното заключение: .

„Няколко особености на тези монументи биха могли да бъдат свързани с прадревните крепости в Окинава, които ние японците наричаме «Гузуку». Исеки Пойнт показва особено големи прилики с «Шури» и «Накагусуку» от Окинава.“

И други геолози, които междувременно проучваха тези постройки, изказват мнението, че с топенето на последните ледници преди около 9000 години тази местност е била наводнена и едва тогава пирамидите са се оказали под водата. Но островите Риукиу се намират всъщност на някогашна земна ивица, която преди около 500000 години ограждала днешните Тайпе (Тайван), Нагасаки (Япония) и Шангхай (Китай). Това означава, че разположението на днешните пристанищни градове преди 500000 години е било навътре в сушата. Най-дългото отдалечение от морето тогава е възлизало на 770 километра. Към това се добавя, че и геолози, като американския професор Робърт Шок от университета в Бостън, извършиха проучвания на мястото и съответно изразиха мнението, че едно покачване нивото на Тихия океан от 25 метра в рамките на 10000 години не би било възможно, защото именно в Тихия океан се намират най-дълбоките места на земното кълбо (повече от 11000 метра). Следователно възниква въпросът дали тези наскоро открити постройки не са били разместени по времето на неандерталците? Но тук може би ще ни е от помощ нещо друго: следата за диска от Атлантида!