Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (8)

8.

Роуз изключи от скорост и пусна колата по инерция, после спря на светофара. Следобедното слънце, което преди миг се беше показало пак иззад плуващите облаци, я заслепи, затова спусна сенника — и в огледалото за обратно виждане мерна, че косата й е в пълен безпорядък и една идея по-къдрава от обикновено.

С усмивка прокара пръсти през нея, за да я пооправи. Усещането да кара жестокия кабриолет по магистралата беше уникално, затова изобщо не й пукаше, че насрещният вятър е съсипал прическата й. Пет часа, пътуването й отне само толкова. Беше в страхотно настроение не само защото пристигна бързо, а и понеже не помнеше кога за последен път се е чувствала толкова волна и независима.

Аз, сам-самичка в тази фантастична кола, рече си Роуз и погали благоговейно меката бежова кожа на волана. Целият салон беше от кожа в същия цвят, а панелът на арматурното табло беше от тъмно дърво с благороден блясък, което още повече засилваше усещането за лукс. В сравнение с беемвето старата тойота комби на Дейзи, която използваше съвместно с майка си, беше истинска таратайка. Роуз дори не смееше да си представи колко ли струва тази кола. Затова и в началото караше съвсем предпазливо, от страх да не повреди нещо. На магистралата обаче авантюристичният й дух надделя и тя настъпи педала на газта, за да изпробва възможностите на бързата кола. След известно време доби увереност, а сега, малко преди целта, имаше чувството, че цял живот е карала кабриолета.

Облегна се назад с доволна усмивка, но само след секунда подскочи, защото чу пронизителен клаксон.

Притеснено погледна през страничния прозорец и видя, че на лентата за завиване до нея е спрял червен, също открит автомобил. Загорелият от слънцето мъж зад волана беше горе-долу на нейна възраст и колата напълно му прилягаше. Носеше полуразкопчана бяла риза, а в тъмната, пригладена назад с гел коса бяха затъкнати скъпи на вид слънчеви очила. Погледна към нея, ухилен до уши, и на Роуз й трябваха миг-два, за да схване, че с клаксона мъжът искаше да привлече вниманието й не върху направено от нея нарушение. А върху себе си.

Тъкмо се накани да й подвикне нещо, когато светна зелено и Роуз продължи напред. Сърцето й се разхлопа, когато в огледалото за обратно виждане видя как колата се смалява все повече и повече.

Наистина ли беше опит за флирт? При тази мисъл се усмихна. Отдавна не се беше случвало мъж да прояви към нея такова внимание, затова се почувства доста смутена. Но донякъде и зарадвана — нямаше как да не си го признае.

Въпреки че… ако имаше избор, би предпочела да й свирне някой не толкова лъскав тип. Някой с повече стил. Пък и по-солиден автомобил би й допаднал повече, например тъмна лимузина. Нямаше нужда и от разкопчана риза, по-скоро ушит по поръчка костюм. А в него атлетичен мъж, широкоплещест и привлекателен, със секси усмивка. И рус. Да, определено рус.

Роуз се усмихна, развеселена от мислите си. Хей, имаше право да си помечтае, нали? Все пак беше пристигнала тук да се позабавлява!

Внезапно някъде отзад се разнесе гръм и Роуз със страх осъзна, че всеки миг ще се разрази буря. Слънцето беше изчезнало напълно зад плътна стена от облаци, а хладният вятър миришеше на дъжд. Страхотно посрещане, няма що, рече си тя и припряно натисна бутона за вдигане на гюрука. Скоро първите дъждовни капки забарабаниха по брезента. Видимостта се влошаваше все повече и Роуз едва успяваше да следва указанията на навигационната система.

Двайсет минути по-късно, когато сви по „Уелс уок“ в Хампстед, където се намираше домът на семейство Бивън, дъждът вече беше спрял. Но по небето продължаваха да се трупат тъмни облаци, а тътенът на гръмотевиците ставаше по-силен, така че по всяка вероятност скоро пак щеше да завали.

Роуз напрегнато се взираше през предното стъкло в улицата, обрамчена отляво и отдясно със солидни градски къщи. Бяха минали доста години от последното й идване, но добре помнеше постройките от червени тухли с ланцетни прозорци и орнаменти, които придаваха завършеност на „Уелс уок“. Тесните предни градини бяха с ниски железни или кирпичени огради, всичко изглеждаше поддържано и примамливо. От дясната страна имаше неголям парк, зад който се редяха отделени една от друга къщи.

Първата беше на семейство Бивън, триетажна, с високи прозорци и няколко комина. Единствено тя бе с жълтеникавокафяви клинкерни тухли и привличаше погледа с изключително красивата си фасада. Полукръглите прозорци бяха с бели рамки, а пространството пред лакираната в черно входна врата, към която водеха три стъпала, бе защитено от триъгълна козирка, подпирана от две бели колони.

Парцелът беше ограден със зид, а вляво от малката предна градина бе алеята за автомобили, където Роуз паркира кабриолета. Поглед към небето й подсказа, че трябва да действа по-енергично, ако държи да стигне суха до къщата, така че на бърза ръка извади куфара от багажника, грабна палтото и чантата си и се насочи към входната врата.

След няколко крачки обаче се закова намясто, понеже тъмна лимузина мерцедес сви по алеята и спря непосредствено зад кабриолета. Мястото за паркиране не бе предвидено за две големи коли, затова част от задницата на лимузината беше на тротоара. Но това явно не притесняваше шофьора, защото той слезе, без да бърза, и тръгна към Роуз.

— Госпожица Бивън? Добре че ви заварих. Ще ми отделите ли малко време?

Роуз не отговори, а впери недоумяващ поглед в мъжа, чудейки се дали мозъкът й не си прави някаква шега с нея. Рус, с атлетична фигура под очевидно ушития по поръчка сив костюм, с подходяща вратовръзка и определено симпатична усмивка: този тип беше направо двойник на мъжа от мечтите й. Дори колата съвпада, рече си и поклати глава.

— Кой сте вие?

Мъжът отвори уста да отговори, но проблесна мълния, отекна мощен гръм и небето сякаш се продъни, този път наистина. Заплющя проливен дъжд и Роуз за секунди се измокри до кости. Студената вода проникна през тънкия плат на роклята без ръкави, за миг я остави без дъх и я парализира.

Мъжът обаче реагира светкавично, хвана я за лакътя, а с другата си ръка грабна куфара.

— Елате!

Издърпа я нагоре по стълбите към малкия навес над входната врата, където бяха поне донякъде защитени от дъжда. Роуз трепереше от студ, но мозъкът й пак заработи нормално, затова трескаво измъкна ключа и миг по-късно двамата вече бяха във фоайето.

— Ама че временце!

Мъжът изтръска водата от косата си и избърса капките от мокрото си сако. Бялата риза отдолу бе залепнала по тялото му и Роуз се увери, че е права. Имаше доста добре развити мускули, и то там, където трябва.

Но щом като ризата му прозираше, значи…

Плъзна очи надолу по тялото си и ахна уплашено, понеже нейното състояние бе далеч по-зле от неговото. Извивките й се очертаваха толкова ясно под подгизналия плат на роклята, че беше, кажи-речи, гола, а когато вдигна глава, забеляза, че това изобщо не бе убягнало от вниманието му, макар че мъжът мигом отмести поглед. С пламнали бузи Роуз скръсти ръце пред гърди. Което не беше достатъчно. Никак дори.

— Аз… ей сега ще донеса няколко кърпи — реши тя, въпреки че съвсем не беше сигурна дали ще намери кърпи.

След няколко крачки обаче се сети, че имаше баня на партера, в задната част на къщата, където бяха стаите за гости. Припряно хукна по коридора вляво от фоайето и остави мъжа сам. А това, както едва сега й мина през ума, не беше добра идея. Съжали, че изобщо го е пуснала в къщата, в края на краищата не знаеше нищо за него. Не беше изключено да е мошеник или още по-зле — сериен убиец. Не можех и да го оставя на дъжда, помисли си, докато отваряше врата след врата. Зад третата откри банята и бързо грабна две големи кърпи. Едната омота надве-натри около мократа си рокля, сетне се втурна обратно и подаде другата на мъжа.

— Ето.

— Благодаря. — Той се усмихна накриво, поемайки кърпата, и сви рамене. Явно ситуацията беше малко неприятна и за него. — Съжалявам.

Роуз неволно се усмихна.

— Че вие нямате никаква вина. Или нарочно докарахте дъжда?

— Не. Но не исках да ви създавам проблеми — каза той, а когато отвърна на усмивката й, тя реши, че няма вид на човек, който би я застрашил. Поне не в смисъла, влаган в понятието „сериен убиец“. Озапти мнителността си и усети, че бузите й пак пламнаха.

— Попитах ви кой сте.

— Разбира се, извинете. — Подаде й ръка и стисна здраво нейната. — Аз съм Саймън Филдинг от кантора „Филдинг & Мейсън“. Разговаряхме веднъж по телефона за офертата, която ви предложи моят клиент господин Пандакис, спомняте ли си? Обещахте да се обадите, обаче…

— Не — каза Роуз и отдръпна ръката си, а мъжът млъкна от изумление.

— Не?

Тя поклати глава.

— Не сме разговаряли по телефона, тъй като аз не съм Зоуи Бивън. Казвам се Роуз Райли.

— О! — Възклицанието прозвуча разочаровано. — А къде е госпожица Бивън?

Роуз наклони глава настрани, умувайки какво да му каже. Изглеждаше сериозен и симпатичен, пък и Зоуи й беше споделила, че обмисля да продаде къщата. Но дали имаше право да каже на непознат къде се намира Зоуи — още повече че той явно не я познаваше лично?

— Не е тук — отвърна уклончиво. — Ако искате да разговаряте с нея, пробвайте на мобилния й телефон.

Мъжът отпусна рамене и въздъхна дълбоко.

— Повярвайте ми, точно това правя вече повече от седмица. Но все не успявам да се свържа с госпожица Бивън, а тя не реагира и на съобщенията ми. Дали не бихте й предали, че наистина е спешно? Господин Пандакис настоява да се уговорим за оглед с наш експерт.

Роуз прехапа устни. След като специално беше дошъл дотук, значи наистина беше важно. Може би беше по-добре да му даде някаква информация.

— Приятелката ми замина. И ще се върне чак в края на другата седмица.

— В края на другата седмица! — възкликна той и я погледна смаяно. — Много късно! Експертизата ще ни трябва по-рано. Господин Пандакис бързо мени решенията си и е възможно да оттегли офертата, ако го накараме да чака твърде дълго.

Роуз преглътна, тъй като казаното прозвуча много сериозно. В никакъв случай не искаше Зоуи да претърпи финансови загуби по нейна вина, а това вероятно щеше да стане, ако чисто и просто отпратеше този Саймън Филдинг.

— Почакайте един момент! Ще се опитам да изясня нещата.

Тя изрови телефона от чантата си и се отдръпна встрани — достатъчно далеч, та Филдинг да не чуе какво казва, но и достатъчно близо, за да не го изпуска от очи. Избра номера на Зоуи, обаче обаждането веднага бе пренасочено към гласовата поща. Роуз бързо затвори и се опита да се свърже с вилата, но никой не вдигна.

— Мамка му! — изруга полугласно и се върна при Саймън Филдинг, който точно бършеше русата си коса с кърпата.

— Съжалявам, в момента не мога да се свържа с приятелката си. Но ще й предам, че искате да разговаряте с нея.

Той я погледна замислено.

— Или да постъпим другояче — предложи. — Моля, предайте й, че бих желал утре следобед да направя оглед на къщата заедно с клиента и експерта. Ако това не я устройва, нека да предложи друг ден, но трябва да побърза. Бихте ли го направили? Положително ще се свържете с нея по-бързо от мен и тогава най-сетне ще получа някакъв отговор. Който ми е крайно необходим. — С тези думи бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Ето ви визитната ми картичка. Винаги можете да ме откриете на мобилния телефон.

— Добре — отвърна донякъде изненадана Роуз и разгледа визитката.

Саймън Филдинг от „Филдинг & Мейсън“, адвокатска кантора с адрес в Белгравия. Изискан квартал, помисли си тя. И изискана визитка. Хартията й се стори скъпа на пипане, дизайнът издаваше вкус. Нищо общо с кичозната картичка, която тикна в ръката й ниският трътлест адвокат на Мат при бракоразводния процес. Личеше си, че Саймън Филдинг е от съвсем различен калибър. И то във всяко отношение, рече си Роуз и отново вдигна глава към него.

— Нещо не е наред ли? — попита учудено той и тя едва сега си даде сметка колко време се е взирала във визитката.

— Какво? Не… бях се замислила за нещо друго.

Припряно стисна визитката в юмрук и прибра ръка зад гърба си. Господи, ама че неловко се получи, рече си. Не стига, че стоеше пред него, мокра до кости, омотана криво-ляво с кърпа за баня, ами се беше и зазяпала във визитката му, все едно е вълшебната лампа на Аладин. За каква ли я вземаше?

— Аз… ще предам на приятелката си.

Саймън Филдинг явно забеляза, че Роуз се чувства неудобно от цялата ситуация, понеже й подаде кърпата.

— Е, аз да си вървя — рече и тръгна към вратата. Пътьом обаче мина покрай куфара на Роуз и смръщи чело. — Всъщност вие тук ли живеете?

Роуз поклати глава.

— Дойдох на гости — отговори и насмалко да добави ентусиазирано колко е развълнувана, че отново е в Лондон. Но си каза, че за него това вероятно не беше нищо особено, нали в крайна сметка живееше тук. Пък и правеше впечатление на човек с богат светски опит — не й се щеше да я сметне за селяндурка като Фелисити Майърс.

— Приятелката ми ме покани тук, понеже имам работа в града — каза и добави: — Служебна.

И все пак предпочиташе да не се впуска в по-подробни обяснения, затова си отдъхна, щом стигнаха до вратата. Вече не валеше, но небето все още бе натежало от гъсти тъмни облаци.

— Е, тогава…

Протегна му ръка за довиждане, а той я стисна топло.

— Разчитам скоро да се чуем — каза с усмивка, а Роуз констатира с учудване, че очите им са горе-долу на едно ниво, макар тя да беше доста ниска, пък той доста висок. Но Филдинг беше слязъл на второто стъпало, което бе изравнило разликата във височината им и й даваше възможност да срещне погледа му. А искрите, които проблясваха в тях, направо я подлудяваха, така че се ограничи с думите:

— Надявам се скоро да ви съобщя добра новина.

— И аз се надявам — каза той и пак стисна ръката й, задържа я, докато Роуз не я дръпна. — Доскоро!

Тя го изпрати с поглед до колата му. Миг преди да се качи мъжът още веднъж се обърна към нея, а тя вдигна ръка и му помаха. Той й отвърна със същия жест, после се качи в мерцедеса, излезе от алеята и отпътува.

Роуз затвори вратата и отмота кърпата, сложи я заедно с използваната от Саймън Филдинг върху куфара си.

Е, поне ще мога да съобщя на Айрис, че вече съм се запознала с един мъж в Лондон, рече си и изкриви устни в усмивка, докато въртеше визитката в ръката си.

Беше й харесал този Саймън Филдинг — нямаше как да не си го признае. Но щеше да е най-добре да забрави веднага за него. В края на краищата й даде визитката си по делови причини. И сигурно затова се беше усмихвал тъй любезно: понеже искаше да му съдейства.

Роуз въздъхна дълбоко. А дори да е действително заинтригуван от мен, нищо няма да се получи, помисли си и сложи визитката в купата върху масичката до входа. Беше тук само на гости и вкъщи имаше три деца, при които трябваше да се върне. Дали мъж като този адвокат би я намирал привлекателна и след като узнаеше за тях?

Поклати глава заради мислите си, които наистина не водеха доникъде. Навярно и бездруго нямаше да го види повече, в най-добрия случай щеше да му се обади по телефона, ако се свържеше със Зоуи. И дотам.

Така че по-добре да оползотворя енергията си, за да съблека мокрите си дрехи и да се ориентирам в обстановката, каза си и взе двете кърпи, за да ги отнесе в банята.