Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (1)

1.

Зоуи се затича по тясната лъкатушна пътека през потъналите в зеленина хълмове и спря едва когато стигна до развалините на каменната кула накрай скалите. Останала без дъх, опря ръце на кръста си, за да поуспокои бодежите в дробовете си, и се загледа в морето.

Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът бе още прохладен, макар вече да се усещаше топлината, която щеше да донесе денят. Миришеше на сол и на дивите цветя, с които бе изпъстрена тревата околовръст, а мирисът й припомни колко пъти бе идвала тук с Джак. Това бе тайното им местенце за срещи, когато искаха да се уединят, и Зоуи се надяваше да го завари до скалите. Само че никъде не го видя и в гърдите й се надигна разочарование.

Къде ли беше? Трябваше да поговори спешно с него и го търси навсякъде. Но не го откри нито в пансиона, нито във фермата или другаде.

— Джак? — извика Зоуи с пълен глас и наостри слух, обаче не долови нищо, освен шума на вълните, които се разбиваха на плажа под нея.

Уморена, облегна гръб на каменния зид и се плъзна надолу. Беше толкова объркана, щастлива и същевременно нещастна, че направо щеше да се пръсне от напрежение, ако час по-скоро не намереше Джак и не му кажеше, че ще замине с него в Канада.

Отначало всичко изглеждаше като един от откачените му планове. Джак Галахър бе пълен с идеи, просто преливаше от тях — именно затова и Зоуи толкова го обичаше. Не витаеше обаче в облаците, а действаше енергично, осъществяваше замисленото, и сега бе твърдо решен да се измъкне от Корнуол, където му беше отесняло, и най-сетне да види свят. Вече беше събрал необходимите документи, както и достатъчно пари за първо време. Скоро щеше да потегли, след по-малко от две седмици, и искаше Зоуи да тръгне с него.

Джак, помисли си тя и усети как сърцето й се сви от копнеж, въпреки че се бяха видели едва преди броени часове. Той беше голямата й любов и Зоуи бе решена да се бори за него, тъй като трудно щеше да убеди баща си, че намеренията й са сериозни. Джордж Бивън нямаше високо мнение за Джак, в неговите очи едно фермерско момче не бе достатъчно добро за дъщеря му. От самото начало бе против връзката им и Зоуи отсега изтръпваше при мисълта за разправията с него, макар че след няколко дни щеше да навърши осемнайсет и тогава можеше да прави каквото си пожелае. Майка й вероятно нямаше да я подкрепи. Тя рядко противоречеше на мъжа си, но Зоуи се надяваше поне брат й да застане на нейна страна. Крис беше близък приятел на Джак и знаеше за чувствата й към него.

Само че снощи, когато потърси съвет от Крис, реакцията му беше съвсем неочаквана. Вместо да я окуражи, я упрекна, че е егоистка и не се замисля какво ще причини заминаването й на семейството. И каза, че животът невинаги се подрежда така, както искаш. Зоуи страшно се разочарова от думите му и преди да изхвърчи вбесена от стаята, му се разкрещя, че е страхливец и позволява на баща им да го води за носа и да предопределя живота и на двама им. Едва след като часове наред се въртя в леглото и умува над случилото се, Зоуи осъзна, че зад резервираната реакция на Крис със сигурност се криеше нещо друго. Обикновено не се държеше така и тя си обеща да поговори още веднъж с брат си и да разбере какво става с него. Първо обаче трябваше да намери Джак и да му съобщи решението си. Независимо от позицията на Крис и предстоящата бурна кавга с баща й, тя при всички положения…

Зоуи вдигна глава, защото до ушите й долетя необичаен шум. Беше тих и едва се чуваше от бученето на вълните, но звучеше като глъчка от човешки гласове. Очевидно долу в залива имаше хора.

Обзета от любопитство, тя се изправи и измина краткото разстояние до ръба на скалите. Тук нямаше парапет, обезопасен беше само главният плаж отсреща, така че Зоуи се наведе предпазливо, за да види тясната, оградена от масивни скални късове пясъчна ивица. Приливът беше започнал и водата превземаше все повече от плажа, не след дълго щеше да го залее целия и да се отдръпне чак когато настъпеше отливът.

По това време, малко преди морето да погълне брега, долу обикновено нямаше жива душа. Сега обаче гъмжеше от хора, които, изглежда, бяха открили нещо близо до един от големите валуни. Зоуи се помъчи да различи какво е, а когато мозъкът й най-накрая осмисли картината, си пое шумно дъх.

На пясъка лежеше неподвижно тяло със странно изкривени ръце и крака. Около него се бяха скупчили десетина души. Сред тях имаше мъже в полицейски униформи, които се щураха напред-назад като мравки и си подвикваха нещо, което тя не можеше да разбере от мястото си. Ала си даваше сметка какво означава всичко това. Явно някой беше паднал от високо. Някой, обут в джинси. И облечен с тъмно кожено яке, което изглеждаше като якето на…

Сърцето й се качи внезапно в гърлото и тя мигом се обърна, втурна се към тясната, стръмна пътечка, по която се стигаше до плажа. В края й в скалите бяха изсечени стъпала, които бяха толкова гладки, че Зоуи се хлъзна на няколко пъти и едва не падна. Най-сетне слезе на брега и хукна към хората, без наистина да ги вижда, но напредваше мъчително бавно, затъвайки в мокрия, лепкав пясък. Тук шумът от прибоя беше по-силен, както и гласовете на притеклите се на помощ мъже.

— Джак! — извика Зоуи.

Викаше името му отново и отново, а стомахът й се беше свил при мисълта, че може би именно той лежи на плажа. Моля те, дано да е някой друг, проплака беззвучно и затича още по-бързо.

Виковете й явно стигнаха до хората, тъй като един от тях се отдели от групата и тръгна към нея. Силуетът му й се стори познат, а щом я приближи достатъчно, позна походката и червеникавокестенявата коса…

— Джак! — Заля я вълна на облекчение и Зоуи се спусна към него, метна се на врата му. — Помислих, че си ти — промълви и зарови лице в ямката на шията му, вдъхна познатия аромат. Сърцето й полека-лека се успокои.

Джак я притисна плътно до себе си, ала след миг-два я пусна и обърна глава към мястото, където бяха мъжете.

— Аз го намерих — продума с дрезгав глас, а Зоуи проследи погледа му и преглътна.

— От скалите ли е паднал?

Джак кимна. Беше пребледнял като мъртвец, лицето му бе сякаш вкаменено.

Зоуи инстинктивно пристъпи към него и сложи длани на гърдите му. Искаше да го утеши и същевременно да потърси закрила. Джак беше само по тениска и тя пак се сети кое я беше уплашило толкова.

— Горе на скалата си помислих, че си ти — каза и по гърба й пробягаха тръпки. — Понеже якето му прилича на твоето.

После проточи шия и се опита да види кой лежи на пясъка, но хората й пречеха, и може би беше по-добре така, защото досега не беше виждала мъртвец, а щом като гледката беше разтърсила така Джак, изобщо не беше сигурна дали да се приближи до групата. Сигурно полицаите и бездруго нямаше да я пуснат. Случилото се беше толкова ужасно и нямаха нужда от зяпачи, които да…

— Наистина е моето яке, Зоуи.

Думите на Джак я накараха да вдигне изненадано поглед към него. Беше пребледнял още повече, устните му трепереха.

— Какво?

— Дадох му го да го облече. Вчера беше при мен, до късно, а нямаше връхна дреха, затова му го дадох.

Зоуи поклати бавно глава, все още не проумявайки казаното.

— На кого си дал якето?

Господи, как я погледна само… С празни очи.

— Толкова съжалявам, Зоуи.

Изведнъж я полазиха ледени тръпки.

— Не!

Поклати глава, по-енергично отпреди, и се опита да го заобиколи, но Джак я задържа.

— Зоуи, недей!

Тя се отскубна от ръцете му и се затича, подмина мъжа, който тъкмо опъваше полицейската лента.

— Хей! — извика той подире й. Зоуи обаче не му обърна внимание, промъкна се покрай другите мъже, не позволи на никого да я спре. Докато не застана пред безжизненото тяло на пясъка.

Главата й сякаш се изпразни, не беше в състояние да разсъждава. Някой извика, високо и пронизително, и едва миг по-късно Зоуи осъзна, че е била тя. Извика пак и пак, викаше, докато остана без въздух, неспособна да си поеме нов. Тогава краката й се подкосиха. Усети как нечии ръце я подхванаха, ала не успяха да я задържат. Изплъзна им се, потъна в дълбок, бездънен мрак…

 

 

— Извинете, че ви накарах да чакате.

Зоуи се изправи стреснато и се втренчи в д-р Кашрани, който току-що беше влязъл и сега сядаше зад бюрото си. Лекарят се усмихна, като видя изражението й.

— Да не ви уплаших? Не исках.

— Не, аз… просто се бях замислила.

Сърцето й биеше като лудо, докато се мъчеше да прогони картините, изплували пред вътрешния й взор. Картини от кошмарната сутрин на скалите.

Оттогава бяха изминали четиринайсет години и Зоуи някак бе съумяла да спре да мисли за нея твърде често. Само че сега спомените пак нахлуха неудържимо в съзнанието й. Мозъкът отново и отново възпроизвеждаше събитието, променило живота й, сякаш искаше да я принуди да си спомня. Сега. Докато все още можеше.

Д-р Кашрани сложи донесените книжа на бюрото и ги разстла пред себе си, оглежда ги в продължение на миг-два. От слънчевите лъчи, които падаха през прозореца зад него, катраненочерната му, все още гъста коса проблясваше със синкави оттенъци и Зоуи си каза, че заради мургавия тен и фините черти на лицето не изглежда като мъж, прехвърлил шейсетте. Но беше на толкова — и човек сигурно трябваше да достигне тази възраст, за да стане един от най-известните неврохирурзи в страната. Репутацията, която го предшестваше, където и да отидеше, обаче не го бе превърнала в арогантен тип и усмивката му бе приветлива и будеща доверие. Само че в момента не се усмихваше.

— Резултатите от изследванията са каквито очаквах, а и магнитнорезонансната томография за жалост потвърждава предположенията ми. — Лекият акцент разкриваше индийските му корени и придаваше на гласа му мелодичност, която някак смекчаваше заключенията от тестовете. — Ще се наложи операция.

Така значи, помисли си Зоуи. Чу бученето на кръвта в главата си. Сърцето й биеше все така лудо, затова впи очи в ръба на бюрото, мъчейки се да се успокои.

— Госпожице Бивън? Чухте ли ме?

— Да — отвърна тихо тя. — Да, разбира се. — Пое си дълбоко дъх и вдигна глава, погледна лекаря. — А другият метод? Казахте, че понякога няма нужда от операция.

Той кимна.

— Така е. Във вашия случай обаче местоположението и големината на аневризмата не ни оставят друга възможност.

Зоуи преглътна.

— Ами ако излезе неуспешна?

Д-р Кашрани се облегна назад и допря връхчетата на пръстите на ръцете си.

— При подобна интервенция съществува риск, нали вече говорихме за това. По време на операцията може да получите кръвоизлив. Но внезапната руптура крие много по-големи опасности. Затова трябва да действаме бързо.

Зоуи се вторачи в него, а мислите се надпреварваха в главата й.

— А ако всичко мине добре, след колко време ще се възстановя от операцията?

Лекарят сви рамене.

— Трудно е да се каже. В най-добрия случай след не по-малко от няколко седмици. Но може и повече.

Зоуи поклати глава.

— Не става — каза, мислейки за проектите, над които работеше в момента. — Няма как да отсъствам толкова време от офиса.

— Опасявам се, че нямате друг избор — отговори д-р Кашрани. — В главата ви цъка бомба, която може да избухне всеки миг. Имате късмет, че изобщо открихме аневризмата. Повечето лекари я забелязват твърде късно.

Късмет ли, рече си Зоуи и сподави горчивата си усмивка. Трябваше ли да се радва, задето миналата седмица стъпи накриво с новите си обувки и падайки, така силно удари главата си в ръба на конферентната маса, че си докара мозъчно сътресение? И задето лекарите в болницата направиха всички тези тестове, при които откриха съдовата аномалия? Да бъде благодарна, задето животът й така внезапно пак излезе от релси?

— Ами ако не предприема нищо? — каза тя и скръсти ръце пред гърди. — Нали досега си живеех добре с това чудо в главата. Може пък изобщо да не се спука.

Д-р Кашрани въздъхна.

— Много добре разбирам, че се страхувате, и в крайна сметка решението си е ваше. Но аневризмата няма да изчезне от само себе си. Няма начин да избягате от проблема, госпожице Бивън. Независимо дали искате или не.

Зоуи замълча смутено, защото знаеше, че е прав. Не можеше да се преструва, че всичко е наред. Това нямаше да сработи. Не и този път.

— И кога… — Прокашля се, защото гласът й не я слушаше. — Искам да кажа, кога ще ме оперирате?

— Ако питате мен, час по-скоро. Само че графикът ми е, кажи-речи, запълнен. Един момент, моля.

Д-р Кашрани натисна един бутон на телефона, който го свърза с асистентката му в чакалнята.

— Алис, бихте ли проверили за кога можем да планираме обсъдената операция на госпожица Бивън?

Тя потвърди, че е разбрала нареждането и не след дълго съобщи, че може да предложи на Зоуи час в началото на септември, тоест в края на идната седмица.

Д-р Кашрани се намръщи.

— Не става ли по-рано?

— Не, така е добре — обади се Зоуи още преди служителката да отговори. — Това… ме устройва.

Лекарят й хвърли изпитателен поглед.

— Тогава запишете госпожица Бивън за петък сутринта — помоли Алис и се обърна към пациентката си: — Може би сте права — каза след секунда-две размисъл. — Положително трябва да уредите някои неща.

Зоуи пресметна. Оставаха й само десетина дни, но все пак си бяха отсрочка. Докато слушаше как лекарят още веднъж описва хода на интервенцията, усети, че притеснението й се засили. Беше й обяснил всичко това още когато се обърна към него с диагнозата си, но казаното и този път прозвуча сложно и опасно.

Д-р Кашрани явно забеляза страха й, понеже я погледна с разбиране, когато я изпрати до вратата и се сбогува с нея.

— Зная как се чувствате — каза. — При успешна операция обаче ще се радвате на напълно нормален живот.

Зоуи изкриви лице с намерението да се усмихне учтиво, ала постигна само гримаса. Д-р Кашрани беше много способен лекар, в края на краищата пациентите ненапразно плащаха чудовищни суми за медицинската му експертиза. Само че думите му сами по себе си не бяха никаква гаранция и двамата го знаеха.

— Благодаря — каза тя и му подаде ръка.

Веднага след това прекоси чакалнята и фоайето с високи украсени тавани, без да погледне назад.

Навън спря на Харли стрийт и плъзна очи по тясната улица. Беше десет без нещо, а небето беше ясно и обещаваше още един топъл августовски ден. Не идиличен слънчев ден като през летата, които прекарваше със семейството си в Корнуол, а столичен летен ден, в който от контейнерите за боклук се разнасяше по-силна смрад от обикновено и въздухът трептеше от автомобилните газове. Е, не точно в този квартал, помисли си Зоуи и се загледа в тихата улица с поддържани къщи, в които по традиция се помещаваха кабинетите на най-реномираните лондонски лекари. Познаваше квартала, защото често бе идвала с майка си при всевъзможни специалисти по неврология. И при д-р Кашрани — без да подозира, че не след дълго и тя самата ще му стане пациентка…

От чантата й долетя мелодията на мобилния й телефон — тиха, но достатъчно позната, за да я чуе, въпреки уличния шум. Бързешком извади елегантния плосък смартфон и видя, че се обажда асистентката й Морийн.

— Баща ви помоли да ви предам, че се наложило внезапно да замине за строежа в Уинчестър и вероятно нямало да се върне до довечера. Затова трябва да поемете срещата в десет и половина с хората от „Ломбарди“ — докладва Морийн с хладния делови тон, до който прибягваше, щом станеше дума за Джордж Бивън. Сякаш се чувстваше едва ли не длъжна да възпроизведе поне донякъде строгата нотка, която често се долавяше в нарежданията му.

Зоуи погледна ръчния си часовник. Половин час, само толкова й оставаше. С такси щеше да успее, ако тръгнеше веднага. Но при мисълта, че трябва да се върне в офиса, изведнъж я налегна оловно тежка умора.

Не можете просто да продължавате, както досега.

— Не става — каза и сама се изненада от отговора си.

Допреди малко би било немислимо да реагира така. Не би се спряла пред нищо, за да се появи навреме на срещата, защото знаеше колко важно бе това за баща й. Фирмата е на първо място — това бе девизът на Джордж Бивън и Зоуи беше приучена да го следва, откакто бе завършила икономика и започнала работа в „Бивън Кънстракшънс“. Живееше за фирмата и влагаше цялата си енергия в проектите, които движеше. Е, поне при нормални обстоятелства. Но те вече не бяха такива. Зоуи въздъхна.

— Мисля, че днес изобщо няма да се върна в офиса.

— Какво? — В гласа на Морийн се долови изумление. — Тогава кой ще…

— Филип… искам да кажа, господин Фрийман познава проекта. Може да поеме презентацията — прекъсна я Зоуи. — И ако обича, да се погрижи за другите ми срещи.

— Но…

— Доскоро, Морийн.

Зоуи приключи разговора и издиша разтреперана. После пъхна смартфона в чантата си.

За миг-два се замисли дали да не вземе такси директно до дома си в Хампстед. Изведнъж обаче я достраша да остане сама. Затова последва спонтанния си импулс и влезе в близкото кафене на ъгъла. Вътре имаше доста хора, но тя си намери свободна масичка до прозореца.

Точно си поръча на сервитьорката чай и чаша вода, когато телефонът й отново звънна. Този път беше Филип.

— Морийн твърди, че си отменила срещите си до края на деня. — В гласа му се долавяше притеснение. — Какво се е случило?

Зоуи се запита дали да му каже за диагнозата си. Всъщност отдавна трябваше да го направи, в края на краищата бяха сгодени. Но не искаше да го тревожи, а още по-малко пък баща си, който със сигурност щеше да разбере от Филип. Не, по-добре да се справи сама. Както винаги.

— Аз… имам силно главоболие и не се чувствам добре — заяви и се утеши с мисълта, че поне последното е вярно. — Затова предпочитам да се прибера и да си легна.

Филип замълча, явно озадачен също като Морийн. Нищо чудно, та нали Зоуи не беше боледувала нито веднъж през последните години, най-много да бе отсъствала за по няколко часа, за да се погрижи за майка си. Падането миналата седмица бе променило това и Филип, изглежда, веднага се сети за него.

— Може би е просто последица от мозъчното сътресение. Казах ти да останеш по-дълго в клиниката. — Сега прозвуча наистина загрижено. — А ти къде си? Още ли си с новия архитект в Шордич?

— Да, точно така. — Зоуи прехапа долната си устна, когато той й припомни лъжата, прикрила посещението й при лекаря. — Но ей сега ще си повикам такси. Ще се погрижиш ли и за останалите ми срещи?

— Разбира се — увери я на секундата той. — Ще уредя всичко, а довечера ще се отбия у вас. Полетът ми е рано сутринта, но все ще успея, въпреки…

— О, не, недей — прекъсна го припряно Зоуи. — Ще си докараш излишен стрес. Според мен чисто и просто имам нужда от почивка. След това положително ще се оправя. Освен това трябва да си във форма за Ню Йорк.

Филип заминаваше служебно за няколко дни. Ако разбереше за операцията, щеше да остане в Лондон, а тя в никакъв случай не искаше това. Беше положил много усилия за сделката, която по всяка вероятност щеше да финализира в Ню Йорк, и заслужаваше този успех. Затова беше по-добре да запази състоянието си в тайна.

— Щом така смяташ. Но се обади, ако мога да ти помогна с нещо.

В думите на Филип все още се четеше загриженост, но и разбиране. Той поначало беше много сдържан и никога не се натрапваше — нещо, което Зоуи ценеше високо.

Тя искаше вече да затвори телефона, но преди да се сбогуват, Филип се прокашля.

— Зоуи, има още нещо. Преди малко говорих със Саймън Филдинг, нали знаеш, адвоката на онзи грък, дето проявява интерес към къщата в Хампстед. Изглежда, има някакъв проблем, който би искал да изясни с теб.

Стомахът на Зоуи се сви.

— Кажи му, че ще го потърся.

Филип въздъхна дълбоко.

— Само че той каза, че било спешно и че няколко пъти се опитал безуспешно да се свърже с теб.

Вярно е, призна си неохотно Зоуи. Беше получила от Морийн съобщенията на Филдинг, но все си намираше основателно извинение да не му се обади. А видеше ли номера на адвоката върху дисплея, не вдигаше.

— Зная, че се колебаеш заради майка ти, обаче сумата, която предлага този грък, далеч надвишава пазарната стойност на имота и наистина би трябвало…

— Филип, не ми е добре — прекъсна го Зоуи. — Трябва ли точно сега да го обсъждаме?

— Извини ме.

Прозвуча като разкаяние, но Зоуи знаеше, че той няма да се откаже. Отдавна й говореше, че трябва най-сетне да се отърве от фамилното имение и да се премести при него в Челси. Къщата беше прекалено голяма за нея, а Филип живееше по-близо до фирмата, затова не виждаше защо тя не се съгласява с неочакваната, но сензационно добра оферта. Беше прагматик до мозъка на костите и просто не разбираше, че за нея къщата бе много повече от недвижим имот.

След като приключи разговора, Зоуи огледа кафенето. Единствено тя бе сама на маса. Останалите клиенти бяха най-малкото по двойки и увлечени в разговори. Някои се смееха, да речем, младата жена на съседната маса, развеселена от реплика на кавалера си. Беше малко над двайсетгодишна, не повече, и имаше дълги руси коси също като Зоуи. И действително й напомняше за по-младото й Аз. Само дето на тази възраст не бях толкова безгрижна, рече си тя с тъга и сведе очи към чая, който бе донесла сервитьорката.

Мислите й почти веднага се върнаха към разговора с лекаря и страхът наново я стисна за гърлото с ледените си пръсти.

В главата ви цъка бомба, беше казал д-р Кашрани. Но усещането не беше за цъкане. По-скоро за пълно затишие, отвъд което сякаш нямаше нищо. Имаше чувството, че е застанала пред стена и не може да види какво има зад нея. Или дали там изобщо я чака нещо.

През последните дни изчете огромно количество материали за състоянието си в интернет и специализираната литература. Затова знаеше, че аневризмата е патологично разширение на кръвоносен съд, в резултат на което стената му е толкова изтънена, че може да се разкъса и да доведе до силен вътрешен кръвоизлив с непредвидими последици — особено когато бе засегнат мозъкът. Както беше при нея. С малко късмет щеше да преживее кръвоизлива, но вероятно вече нямаше да може да ходи. Или да говори. Или да помни. А състоянието на майка й непрестанно я подсещаше за сериозността на заболяването.

Зоуи отпи припряно от чая и се помъчи да сподави чувството на безпомощност, с което се бореше постоянно. Времето й изтичаше, оставаха й само броени дни и всеки от тях внезапно й се стори скъпоценен. Положително трябва да уредите някои неща. С тези думи д-р Кашрани сигурно имаше предвид най-вече служебните й задължения, но Зоуи си даде сметка, че има нещо много по-важно за изясняване. Нещо, което отлагаше от години.

Бързо извади таблета от чантата си и въведе в търсачката името, което не излизаше от ума й, откакто научи диагнозата си.

Пендерак.

На екрана се появиха снимки на малкото селище в Корнуол заедно с уебсайтовете на някои хотели и пансиони.

Зоуи прегледа всеки резултат, докато не откри каквото търсеше. Ето я голямата варосана къща с красивия покрив от тръстика и обширната, опасана с нисък зид градина. Върху голямата емайлирана табела над входа на пансиона бе изписано с калиграфски букви „Диви цветя“, а пищните крокосмии и диви рози, които растяха покрай къщата, правеха чест на името. Рамките на прозорците бяха боядисани в синьо и растителността в градината изглеждаше по-буйна, иначе всичко си беше точно както преди. А ако се вярваше на информацията в сайта, пансионът все още бе собственост на семейство Галахър.

За частица от секундата Зоуи видя пред себе си Крис: проснат на пясъка, с изкривени крайници, ала после върху картината се насложи усмихнатото му лице.

Смъртта му и досега си оставаше загадка. Не се знаеше дали е паднал случайно, или е скочил умишлено от скалите. Нямаше свидетели, нямаше и предсмъртно писмо, затова не изключваха нито едното, нито другото. В началото възникна и подозрение, че някой може да го е бутнал. Бащата на Зоуи се беше вкопчил в тази възможност, понеже в болката си искаше да обвини някого за смъртта на сина си. Но и за това не се намериха доказателства. Никой не успя да реконструира случилото се през въпросната нощ, затова и сравнително бързо разследването бе прекратено и папката със случая събираше прах от години.

Не и за Зоуи.

Въпреки че би понесла по-лесно смъртта на брат си, ако беше изтласкала спомените от съзнанието си, тя така и не бе преодоляла неизвестността и се беше заклела един ден да се върне на лобното му място и да потърси отговори. Но все отлагаше пътуването — отначало не знаеше дали вече е достатъчно силна за това изпитание, а по-късно не можеше да вдигне очи от работа. Сега обаче времето й изтичаше.

Няма начин да избягате от проблема.

Това важеше не само за кариерата й.

Само веднъж за кратко си позволи да си помисли за Джак. Той бе заминал за Канада, точно както планираше. Зоуи го научи от писмата на сестра му Роуз, които получаваше известно време. Така че той не е в Пендерак, успокои се наум. Въпреки това ръката й леко потрепери, когато отвори формата за резервация.

Бързо попълни данните, зарадвана, че нямаше нужда да изпраща лично съобщение на собствениците — с изключение на краткия текст в полето „Забележки“. Нямаше никаква представа какво мислеха за нея членовете на семейство Галахър, нали тогава бе прекъснала отведнъж контактите с тях. Ето защо предпочете да направи неутрално запитване.

Още веднъж прегледа написаното и натисна „Изпрати“, преди да е загубила кураж.