Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (35)

35.

— Прего, синьор Филдинг!

Оберкелнерът на „Ла виня“ посочи маса за двама до прозореца, от който се откриваше хубава гледка към улицата и граничещия с нея парк.

— Резервирахме обичайната ви маса. Надявам се да останете доволен!

— Благодаря, Фаусто — отвърна Саймън и дръпна стола на Роуз, галантно й помогна да седне, изпреварвайки услужливия италианец.

— Веднага ще ви донеса менюто — каза последният и бързо се отдалечи.

— Е? Разочаровах ли очакванията ти? — запита Саймън, щом останаха сами.

Роуз поклати глава.

— Не, тук наистина е прекрасно — потвърди и плъзна поглед по масите с покривки от блестяща батиста и сребърни свещници.

Цялата обстановка в „Ла виня“ бе точно толкова елегантна, колкото се опасяваше, но тук действително й хареса много. А и не се чувстваше неловко, като чуждо тяло, което най-вече се дължеше на Саймън. Общуването с него по чудодеен начин бе повишило самочувствието й. До неотдавна бе смятала, че мястото й не е в толкова изискан ресторант. Ала Саймън съумя да я избави от тази неувереност. Възхищението, което виждаше в очите му, й вдъхна сили и й припомни, че е привлекателна жена, която няма защо да се срамува нито от външността, нито от дарбите си. Тъй като и в това отношение непрестанно я хвалеше и окуражаваше да продължи по своя път, и да вярва в себе си. Затова щеше да му остане завинаги благодарна, независимо как щяха да се развият нещата.

— Да ти препоръчам ли нещо? — попита Саймън, когато келнерът донесе менюто.

Роуз кимна, но изобщо не го слушаше, докато той превъзнасяше карпачото и фетучините с трюфели в сос от бяло вино. Вместо това го наблюдаваше и се стараеше да запечата в съзнанието си всеки детайл от него — за времето, в което вече нямаше да са заедно. А то може би щеше да настъпи скоро, ако послушаше съвета на Зоуи.

— Роуз?

Едва когато Саймън повдигна въпросително вежди, тя си даде сметка, че не е реагирала на предложението му.

— Какво? Да, това звучи добре. И за мен същото — каза и се усмихна извинително.

Саймън поръча за двамата и избра и виното. След като келнерът си тръгна, се вгледа изпитателно в Роуз.

— Какво става с теб? — запита със смръщено чело. — Да не би нещо да не е наред?

Роуз нервно кършеше пръсти в скута си.

— Разговорът със Зоуи не ми излиза от ума — каза и се замисли дали да не си признае веднага и да свали бремето от гърба си. Но дали сега бе подходящият момент? Дали да не изчака още мъничко?

— Ако приятелката ти има мозък в главата си, ще приеме офертата — отбеляза Саймън, понеже свърза думите й с продажбата на къщата. — В обозримо бъдеще няма да получи по-висока цена за имота.

— Не мисля, че става въпрос за парите. — Роуз се усмихна на келнера, който в същия момент донесе виното, и изчака Саймън да го пробва, а италианецът да напълни чашите им, преди да продължи. — С къщата са свързани спомени. Според мен се двоуми затова, а не защото се надява на още по-висока цена. Освен това в момента е заета с друго.

— И с какво точно? — поинтересува се Саймън.

Роуз се поколеба, понеже Саймън имаше служебни взаимоотношения със Зоуи. Беше обаче сигурна, че няма да разпространи личната информация, която му доверяваше.

— Навремето ходеше с брат ми и ми се струва, че сега възобновяват отношенията си — поясни тя и се усмихна, защото тази мисъл й се понрави. Още тогава беше убедена, че Джак и Зоуи са създадени един за друг.

Саймън се намръщи.

— Аз пък си мислех, че е сгодена за търговския директор на фирмата й.

— Какво? — Роуз го погледна уплашено. — Не е споменала нищо за това.

Той сви рамене.

— Надявам се брат ти да не го очаква разочарование. Но може и да греша.

Дано, помисли си Роуз и разгъна салфетката върху скута си, тъй като им сервираха предястието. Карпачото, поръчано от Саймън, беше превъзходно, както и макароните, и тя се помъчи, наистина се помъчи да се наслади на вечерята. Само че колкото по̀ наближаваше моментът, в който най-сетне трябваше да каже истината на Саймън, толкова по-неспокойна ставаше. Ето защо отговори утвърдително на въпроса му дали ще желае десерт и си избра възможно най-голямата порция. Но ето че и тя беше изядена, а Саймън явно бе очаквал именно този миг.

— Моля, донесете ни и две чаши шампанско — помоли Фаусто, който изпълни желанието му на секундата.

Когато вдигнаха чашите, Роуз се усмихна неволно.

— Винаги ли завършваш вечерята толкова тържествено?

— Не, обаче се надявам, че ей сега ще имаме повод да празнуваме — отвърна Саймън и стана сериозен, когато Роуз го погледна въпросително.

Сетне протегна ръка през масата и улови нейната.

— Зная, че звучи налудничаво най-вече защото се познаваме от няколко дни, но досега не съм срещал жена като теб, Роуз. Все още не мога да повярвам на късмета си, че те срещнах, и в никакъв случай не искам това между нас да приключи с връщането ти в Корнуол. Не ме интересува колко километра е пътят дотам, както и какви трудности ни очакват — искам да бъда с теб. Тъй като не съм бил влюбен в друга, както в теб, и ако и ти изпитваш същото, нека да пробваме, а?

Роуз видя в очите му нерешителност, толкова нетипична за Саймън, и сърцето й се устреми към него. Точно това изпитваше и тя и копнееше да каже „да“. Което обаче бе възможно само ако той узнаеше цялата истина за нея.

— Саймън, аз…

Запъна се и се вторачи във входа на ресторанта, който се виждаше добре от мястото й. Не, простена вътрешно и усети как кръвта се отдръпна от лицето й. Едва ли не отчаяно се помоли да греши. Уви, мъжът, който стоеше до Фаусто под ръка с хубава блондинка и чакаше да го отведат до масата му, действително беше бившият й мъж Мат.

Сякаш усетил погледа й, той обърна глава и срещна очите й.

— Роуз? — попита озадачено Саймън.

— Извини ме за момент — промълви задавено тя, стана и тръгна към тоалетните. По пътя дотам щеше да пресрещне Мат и да размени две-три приказки с него, докато не е стигнал до масата им. В никакъв случай не искаше Саймън да го види, преди да е научил всичко за нея.

— Роуз! — Мат искрено се изненада, когато застанаха един пред друг, и я огледа от глава до пети. — Ти пък какво правиш в Лондон?

— Имам работа тук — заяви тя и от своя страна огледа хубавата му придружителка. Беше по-млада от него, най-много на двайсет и пет, така че се вписваше в представите му за „трофей“.

Мат очевидно го прие като покана да ги запознае.

— Това е Келси Джоунс — поясни, без да дефинира по-подробно взаимоотношенията си с нея. — А това е бившата ми жена Роуз — добави и отново насочи цялото си внимание към нея. — Защо не се обади, че си в града?

— Тези дни смятах да го направя. Налага се да обсъдим спешно издръжката за мен и децата.

Хубавата Келси трепна забележимо при думата „издръжка“, което не убягна на Мат.

— Точно тук ли трябва да приказваме за това? — изсъска той, явно засегнат неприятно.

— Не, но разговорът ни предстои — рече тя и понечи да продължи към стълбището, водещо за тоалетните, обаче Мат я задържа.

— Почакай! Сама ли си тук?

Роуз се освободи от ръката му.

— Не, с един приятел — отвърна и погледна към Саймън, който седеше на масата им и замислено се взираше през прозореца.

— Със Саймън Филдинг ли си?

Роуз усети как я присви под лъжичката.

— Познаваш ли го?

— Не лично — поясни Мат. — Кантората му представлява нашата фирма и съм го виждал често в офиса ни. Говори се, че е много добър адвокат. И роднина на граф Чизуик.

Не можеше да скрие възхищението си и това не учуди Роуз. Мат обичаше да се ориентира към „важните клечки“, а сред тях според него беше и Саймън. Но фактът, че същият е излязъл на вечеря с бившата му жена, явно го подразни.

— И откъде го познаваш?

— Не мисля, че това те засяга — отвърна хладно Роуз. — А сега ще ме извиниш ли?

Тя пак се опита да тръгне към стълбите, обаче Мат я задържа и този път и стисна почти до болка лакътя й.

— Напротив, засяга ме. Ти си майка на децата ми. Впрочем къде са те?

Щом видя пламъка на ревността в очите му, Роуз усети как в гърдите й се надигна леден гняв. Очевидно не му беше по вкуса, че в живота й имаше друг мъж. Което си беше чиста ирония, като се има предвид, че не друго, а постоянните му изневери бяха разрушили брака им.

— И тримата са при семейството ми, което, за разлика от теб много ни помага — каза тя и с отривисто движение се освободи от хватката му. — Децата вече спряха да питат за теб, защото изобщо не се обаждаш, и от месеци чакаме парите, които ни дължиш. И не започвай пак да ми обясняваш, че парите не ти стигат. Щом можеш да си позволиш да изведеш новата си приятелка на вечеря тук, значи издръжката не би следвало да те затруднява.

Мат пребледня и стисна устни. Мразеше сцени на обществени места. Както всъщност и Роуз. Само че той я беше провокирал, пък и в края на краищата беше проявявала твърде дълго търпение към него. Затова сви ръце в юмруци и го изпепели с гневен поглед.

— Така че имаш право да се намесваш, когато става дума за децата, нали си им баща. Но вече не си ми мъж, затова бъди така добър и стой по-далеч от живота ми. Доскоро, Мат, и както казах: ще ти се обадя.

Хвърли му още един предупредителен поглед и слезе по стълбите за тоалетните. Там се освежи набързо и изчака да се съвземе, преди да се качи в ресторанта.

Когато се върна в залата, видя, че Мат и придружителката му са седнали на маса в другия край на помещението. Той погледна към нея, тя обаче го игнорира и се запъти към Саймън, който я чакаше на масата.

— Съжалявам, че се забавих толкова — извини му се.

— Няма нищо. — Саймън сви рамене и Роуз едва сега забеляза разкаяното му изражение. — Не биваше да те атакувам така с думите си. Май прибързах.

— Какво? Не!

И през ум не й беше минало, че той може да изтълкува така реакцията й. Но сто на сто го беше озадачила с това, че просто скочи и хукна нанякъде веднага след като й бе признал чувствата си. Затова бързо протегна ръка през масата и захлупи дланта му.

— И аз чувствам същото, Саймън. Наистина. Безумно съм влюбена в теб и повече от всичко на света искам да бъдем заедно. Има обаче нещо, което още не съм ти казала.

Точно щеше да продължи, когато някой застана до стола й.

— Извинете за безпокойството — каза Мат.

Все още беше блед, но по бузите му бяха избили червени петна, свидетелство, че едва сдържа яростта, която пламтеше в очите му. Въпреки това говореше тихо и овладяно, така че хората по съседните маси да не го чуват.

— Добре, значи държиш да се грижа за нашите деца, така ли, Роуз? Е, може би наистина е по-добре да го направя, като виждам как пренебрегваш майчиния си дълг. Би трябвало да стоиш при тях, вместо да хойкаш в Лондон — отсече той и хвърли на Саймън кос поглед, който Роуз изтълкува твърде добре.

Целеше да я очерни и същевременно да привлече вниманието на Саймън. Което безспорно успя с изпълнението си.

— При тези обстоятелства се замислям дали да не обжалвам споразумението при развода и да поискам преразглеждане на решението за родителските права. В крайна сметка не плащам издръжка за трите деца, за да прибираш парите и да се забавляваш с други мъже.

Не изчака отговора на Роуз, а се завъртя на пета и се върна на масата си. Но тя и бездруго бе загубила дар слово, ужасена от сцената.

Саймън явно се чувстваше по същия начин, тъй като проследи Мат със смаян поглед.

— Това е бившият ми мъж — поясни припряно Роуз. — Тъкмо се канех да ти кажа за него.

Саймън присви очи.

— Предполагам, че в този ред на мисли щеше най-сетне да споменеш и за трите си деца?

Гласът му прозвуча саркастично и Роуз усети как стомахът й се сви, щом видя разочарованието, изписано на лицето му.