Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (46)

46.

Роуз скочи от колелото и го облегна на стената, сетне отвори входната врата.

— Хенри? Люк? — извика, понеже момчетата трябваше да са вкъщи, и провери в дневната и кухнята. Но там нямаше никого.

Тогава сигурно са горе, каза си Роуз и изтича нагоре по стълбите. Щом се приближи до стаята на момчетата, чу гласове, долитащи през открехнатата врата. С лудо биещо сърце пристъпи напред и надникна вътре.

Саймън седеше по турски до детската железница. Люк беше клекнал до него, а Хенри стоеше в центъра и показваше сложните конфигурации на релсите, по които влаковете минаваха по мостове и през тунели.

— Ей това тук беше много трудно и заедно с Люк… О, здравей, мамо! — И се усмихна на Роуз, същото направи и Люк. За разлика от Саймън, който веднага стана на крака и я погледна сериозно.

— Здравей, Роуз — каза. — Момчетата ме пуснаха вътре и се позабавлявахме тук. Надявам се, нямаш нищо против?

Роуз изгледа укорително момчетата и двамата наведоха виновно глави. Тъй като всъщност не беше редно да пускат чужд човек вкъщи. Но пък тук се отбиваха само хора, които познаваха добре, затова не бяха свикнали да проявяват недоверие. А тъй като тя самата знаеше колко обаятелно се усмихва Саймън, не й оставаше нищо друго, освен да прояви снизхождение.

— Какво правиш тук? — попита, опитвайки се да прикрие вълнението си пред децата. Сърцето й щеше да изскочи, ръцете й трепереха.

— Трябва да поговорим — каза той и се наведе за папка, която бе оставил на пода. И неуверено добави: — Ако имаш време.

Роуз кимна.

— Да отидем долу, там никой няма да ни пречи — отговори тя и погледна строго момчетата. — А вие засега оставате тук.

Двамата кимнаха мълчаливо, понеже усетиха, че нареждането е много сериозно. Пък и очевидно не беше проблем да го изпълнят, защото докато слизаше със Саймън по стълбите, Роуз чу през вече затворената врата, че се заприказваха и продължиха играта.

Тя заведе Саймън в дневната и го покани да седне. Той обаче отказа, затова и тя остана права. За миг, продължил сякаш цяла вечност, просто стояха и се гледаха.

— Съжалявам — наруши тишината Саймън. — Трябваше да изчакам в колата, докато се върнеш.

— Няма нищо — отвърна Роуз и се усмихна накриво. — На тяхно място и аз бих те пуснала вътре.

— Това ме успокоява — отвърна той. — Честно казано, не бях много сигурен.

Подаде й папката, която държеше в ръка.

— Това е за теб.

— Какво е?

Роуз разгърна папката, в която имаше някакви наглед много официални документи, формуляри и заявления. Доколкото разбра, ставаше въпрос за плащане на издръжка и на доста места се срещаше името на Мат. Освен това имаше пълномощно, което оторизираше Саймън да представлява Роуз по всички правни въпроси. Липсваше само подписът й. Тя вдигна изненадано глава.

— Решил си да дадеш Мат под съд?

— В краен случай — отбеляза Саймън. — По време на разговора с него обаче останах с впечатление, че предпочита да не се стига дотам. Така че не бих се учудил, ако закъснелите плащания скоро постъпят в банковата ти сметка.

Роуз го изгледа смаяна.

— Разговарял си с Мат?

Саймън кимна.

— В ресторанта те заплаши с обжалване, което според мен беше доста нагло поради факта, че сериозно е забавил плащането на издръжката. Парите ти се полагат, затова му обясних, че си потърсила компетентен юридически съветник и че ако продължава да протака, ще заведем иск не само за дължимата сума, но и ще изискаме проверка дали присъдената издръжка е достатъчна. Доколкото те познавам, сигурно не си поискала максималния размер, но ще го получим без проблеми предвид заплатата му като инвестиционен банкер. И бившият ти мъж явно също го знае, защото си подви опашката и ме увери, че веднага ще навакса с плащанията. А ако не, трябва само да подпишеш пълномощното. После с най-голямо удоволствие ще превърна живота му в ад.

Роуз остана като гръмната. Заплахата на Мат в ресторанта много я уплаши, затова с радост би наела адвокат като Саймън, който да я защити от бившия й мъж. Но дори не смееше да си помисли колко е тарифата му на час.

— Хубаво би било Мат най-сетне да ми плати, обаче не мисля, че мога да си позволя услугите ти.

— За хора, които обичам, работя безплатно — каза Саймън. — Роуз, имаш спешна нужда от човек, който да те подкрепя и да се бори заедно с теб. И аз с удоволствие бих се заел с това. Не само в съда, но и въобще.

Роуз усети как в тялото й се разля приятна топлина и повече от всичко на света пожела да се приближи до него и да се сгуши в прегръдките му. Само че нещата не бяха толкова прости.

— Саймън, аз…

— Между другото, много добре се разбирах с момчетата ти — прекъсна я той, сякаш за да й попречи да му изброи причините за невъзможността на тяхната връзка. — Големи симпатяги са.

— Невинаги са такива — рече тя. — Понякога и двамата причиняват ужасни главоболия. И обичат да се редуват със сестра си, така че циркът е пълен. Все измислят по нещо, повярвай ми.

Саймън направи крачка към нея.

— Разбирам какво се опитваш да направиш. Да ме изплашиш, за да си тръгна.

— Мисля, че успях — каза тя и видяла решителното му изражение, усети как по гърба й пробягнаха тръпки.

— Почти успя — отвърна той и направи още една крачка. — Защото си истинско предизвикателство за мен. Във всички отношения. Със сигурност ще ми е по-лесно, ако си намеря жена, която се вписва идеално в живота ми. Проблемът обаче е, че не искам такава жена. Ти си единствената, която мога да си представя в тази роля. Защото си идеалната за мен, Роуз. Ти и никоя друга.

Беше стигнал до нея и я привлече в прегръдките си, обсипа я с целувки, докато коленете й омекнаха. Когато я пусна, Роуз си пое разтреперана дъх.

— Ами ако не се получи?

— Възразявам, ваша чест — каза Саймън и допря пръст до устните й. — Въпросът е чисто спекулативен, а оттам и безпочвен. — Усмихваше се, но очите му я умоляваха. — Не мога да ти кажа какво ще стане. Мога обаче да те уверя, че вече съм готов. Обичам те, Роуз, и искам нещата между нас да се получат. А след като при вас е пълен цирк, така да бъде. На драго сърце ще заменя спокойствието си срещу малко стрес, щом това е цената да бъда с теб. — При тези думи я целуна още веднъж. — Е? Какво гласи присъдата, ваша чест? Ще получа ли втори шанс?

Роуз вдигна поглед към него.

— Според мен трябва да се съглася с аргументите на защитата — каза тя със сияйна усмивка и отвърна всеотдайно на целувката му.

Когато се откъснаха един от друг след дълъг момент на самозабрава, Саймън допря чело до нейното.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение. — Още малко и нямаше да издържа.

— Докога можеш да останеш? — попита Роуз, защото внезапно я завладя непреодолимо желание да му покаже своя живот. Той трябваше да се запознае със Сара, искаше й се да го заведе и в пансиона и да го представи на майка си. То се знае, и на Айрис, която сто на сто щеше да остане очарована от него.

Саймън се усмихна накриво.

— Уви, само до утре. Не знаех как ще приключи разговорът с теб и дали няма да ме изхвърлиш веднага на улицата. Но не се безпокой, толкова бързо няма да се отървеш от мен. От сега нататък ще си търся клиенти само от Корнуол и ще ти ходя порядъчно по нервите с посещенията си.

— А може и да не се наложи — отбеляза Роуз. — Мисля, че занапред ще идвам по-често в Лондон.

И развълнувано му разказа за предложението, което й бе изпратила Фелисити Майърс.

— Страхотно! — възкликна той и я завъртя във въздуха, а тя забеляза гордостта в очите му.

Всичко ще бъде наред, помисли си Роуз и изпита дълбока благодарност.

Понечи пак да целуне Саймън, когато той я пусна от прегръдките си, но телефонният звън ги спря. Долетя отгоре, защото момчетата бяха взели апарата със себе си. И един от двамата очевидно беше вдигнал, защото звънът почти веднага спря.

Малко след това по стълбите се чу топуркане, което накара Саймън да се отдръпне от нея. Не бяха говорили за това, но той, изглежда, инстинктивно бе разбрал колко важно е децата полека-лека да свикнат с мисълта, че в живота на майка им има нов мъж — за което Роуз го възнагради с благодарна усмивка. Сетне се обърна към Люк, който се втурна в стаята и подаде телефона на майка си.

— Вуйчо Джак иска да говори с теб — изстреля задъхано. — Нещо е станало с приятелката ти.