Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (34)

34.

Докато отключваше вратата на вилата, Зоуи чу, че телефонът звъни. Бързо влезе в антрето и го взе от зарядната станция.

— Зоуи? Звънях ти сто пъти, но все не вдигаше.

Беше Роуз.

Зоуи затвори входната врата и влезе с апарата в дневната, отпусна се омаломощена на дивана. Пътят от фермата до бунгалото не беше дълъг, въпреки това се чувстваше като разнебитена.

— Бях у Джак — каза. — Майка ти вече ми предаде, че искаш да говориш с мен. За какво става дума? — добави с въздишка.

— За къщата — поясни Роуз. — Мъжът, който настоява да я купи, преди малко се обади на Саймън… искам да кажа, на господин Филдинг, и му съобщи, че вдига покупната цена с петдесет хиляди лири. Но — и това е уловката — предложението важи само до утре вечер. Дотогава трябва да решиш дали ще му продадеш имота. В противен случай ще оттегли изцяло офертата си.

Зоуи бе толкова изненадана, че за миг загуби дар слово.

— Още петдесет хиляди?

Внушителна сума, а офертата си я биваше и преди. Въпреки това изведнъж се почувства странно заради натиска, на който бе подложена.

— Не зная — каза. — Трябва да си помисля.

— И аз така си рекох. Но според Саймън не бива да изчакваш твърде много. Този Дариос Пандакис бил хазартен тип, обаче държал на думата си. Ако не вземеш бързо решение, продажбата ще пропадне.

— Саймън? — усмихна се Зоуи. — Колко добре познаваш този адвокат, та вече си говорите на малко име?

Искаше просто да подкачи леко Роуз, но след като приятелката й не отговори, разбра, че явно е улучила право в целта.

— Само не ми казвай, че имаш нещо с него!

— Напротив, имам — призна Роуз и въздъхна дълбоко. — Не зная как се случи, обаче той е най-страхотният мъж, когото съм срещала, и съм влюбена до уши в него.

Зоуи стана от мястото си, взе от антрето дамската си чанта и потърси вътре мобилния си телефон.

— Та това е хубаво, нали? — попита, докато включваше смартфона си, защото въпреки добрата новина, в гласа на Роуз прозвуча униние.

— Щеше да бъде хубаво, ако не бях премълчала, че имам три деца. Мислех, че не е важно, защото нещата между нас не са сериозни. Но вече имам чувството, че може и да станат сериозни, а ако му кажа сега, всичко навярно ще приключи. — И пак въздъхна тъжно. — Какво да правя, Зоуи?

Въпросът прозвуча наистина отчаяно и Зоуи би й помогнала на драго сърце. Стана й приятно, че пак е спечелила доверието на Роуз. Ала можеше да й даде един-единствен съвет и Роуз си го знаеше и сама.

— Трябва да му кажеш.

Което важи и за мен, рече си разкаяно. И тя отлагаше момента, в който щеше да каже на Джак, че ще бъде принудена пак да го напусне.

Роуз простена.

— Имаш право, Саймън трябва да научи. Днес ме покани на вечеря. Тогава ще му кажа. В ресторанта поне няма как да ми направи сцена.

Зоуи се засмя против волята си.

— Ах, Роуз — каза и внезапно почувства приятелката си толкова близка, както навремето — ще се справиш. И ако те обича, колкото ти него, нещата ще ви се получат.

Роуз май не беше толкова уверена, но не се задълбочи повече.

— А ти защо беше у Джак? — В гласа й се долови надежда. — Изяснихте ли се с него?

Зоуи изкриви уста.

— Е, не точно. Но…

Малко се поколеба, ала просто не бе в състояние да запази в тайна онова, което занимаваше мислите й. В крайна сметка Роуз също й се беше доверила. А и изпитваше потребност да сподели с някого.

— Била съм такава глупачка, Роуз. Джак е искал да се върна при него. Написал ми е писмо, но аз не съм го получила. Мислех, че ме е забравил, обаче не е така. — И с отчаяние се замисли за времето, което бяха загубили. — Още го обичам. Мисля, че не съм преставала.

След като го изрече, й олекна и същевременно я заболя толкова силно, че примигна от сълзите, които внезапно запариха в очите й.

— Но още не е късно. — Гласът на Роуз прозвуча радостно, сякаш точно на това се беше надявала. — Заслужавате втори шанс.

Смартфонът, който Зоуи бе включила и оставила на масичката, изведнъж изписука тихо и върху дисплея се появи съобщение за дузина получени есемеси. Почти всички бяха от баща й и от Филип, който междувременно се беше върнал от САЩ.

— Роуз, трябва да приключвам. Ще се обадя относно къщата, окей? — Подвоуми се, после додаде: — Радвам се, че си поговорихме.

— И аз — каза Роуз и Зоуи отново усети топла вълна от симпатия.

Не биваше да се отказвам от това приятелство, както и от любовта си към Джак, призна си наум. След това насочи вниманието си към есемесите, които бяха написали баща й и Филип.

Опасяваше се да не е станало нещо лошо, най-вече с майка й. Но и двамата всъщност я питаха само как е. Филип бе неизменно учтив, докато баща й постепенно губеше търпение.

Зоуи, обади се.

Притесняваме се.

Къде си, по дяволите?

Включи най-сетне проклетия телефон!

Зоуи задъвка долната си устна, когато си даде сметка, че дългото й мълчание е проява на нехайство. С него искаше да избегне въпросите, сега обаче имаше нужда от стабилно оправдание, задето бе държала толкова дълго телефона си изключен.

Почуди се на кого от двамата да се обади първо и избра Филип, защото й се видя по-лесно да разговаря с него. Той щеше да прояви разбиране и нямаше да рови като баща й. Точно се накани да потърси номера му в контактите, когато погледът й падна върху неговото съобщение.

Надявам се, че си добре, любима. Моля те, обади се.

Потресена се вторачи в думата „любима“. Филип рядко използваше галени имена, но естествено имаше пълно право да я нарича така. В края на краищата все още изхождаше от презумпцията, че скоро ще се оженят. Само че тя не можеше да му стане съпруга. Чувствата й към него бяха бледа сянка на онова, което изпитваше към Джак, и Зоуи внезапно осъзна, че затова бе намирала все нови и нови извинения да отложи сватбата и да не заживее с Филип. Тъй като дълбоко в душата си знаеше, че сърцето й принадлежи на друг.

Въпреки това му дължеше обяснение, така че намери номера му в паметта и натисна клавиша.

Филип се обади веднага.

— Зоуи! Господи, най-сетне се обади! Добре ли си? Баща ти вече подлуди всички заради теб.

— Съжалявам — отговори тя и трескаво запремисля какво да му каже. — Тук… връзката е ужасно лоша. Вероятно затова сте се свързвали само с гласовата поща. Но съм добре. Не се тревожете за мен.

Буквално видя как Филип се намръщи.

— И къде точно се намираш? — запита.

— В… Шотландия — излъга Зоуи. — В голф хотела до Единбург, където се състоя голямата среща на строителните предприемачи, помниш ли?

Това беше първото място, което й хрумна, но още докато говореше, осъзна, че е допуснала грешка.

— Но защо точно там? — попита Филип и тя долови съмнението в гласа му. — Тогава каза, че за нищо на света няма да отидеш пак там, защото е много усамотено.

— Именно — поясни тя. — Сега имам нужда от спокойствие и го получавам тук.

Филип не каза нищо, Зоуи обаче усети, че не й повярва. А това не беше никак добре.

Отвлечи вниманието му, рече си и тъкмо отвори уста да се поинтересува за работата във фирмата, когато на вратата се потропа.

— Какво беше това? — попита озадачено Филип, който смяташе, че е сама в хотелската стая.

Зоуи усети първите признаци на главоболие. Лъжите бяха свързани с напрежение, на което вече не издържаше.

— Трябва да приключваме — каза. — Пак ще ти се обадя.

— Зоуи, почакай… — чу, преди да натисне клавиша. Сега Филип вероятно щеше да се разтревожи още повече, но в момента не беше в състояние да дава обяснения.

Пак се потропа, затова тя стана и бързо отиде до вратата, надявайки се, че е Джак.

Само че беше шефът на полицията Хари Оуен.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Погледът й падна върху дневника на Крис в ръката му. Припряно отстъпи встрани и го пусна в антрето, покани го в малката дневна.

— Не искате ли да седнете?

Той поклати глава.

— По-добре да остана прав — рече и Зоуи забеляза, че изглежда напрегнат. Движенията му бяха нервни, дишаше тежко. — Дойдох да ви върна това тук.

Зоуи пое дневника от ръката му и го погледна въпросително.

— Помогна ли ви с нещо?

Хари Оуен кимна със сериозно изражение и пулсът на Зоуи тутакси се ускори.

— В такъв случай… има нови разкрития?

Полицаят изпусна въздуха от дробовете си.

— Не. Всъщност не. Но мога да ви кажа на кого е посветил стихотворението брат ви.