Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (22)

22.

Роуз отвори очи, но веднага замижа от ярката светлина, нахлуваща през прозореца. Отдавна беше превалило обяд, потвърди го и погледът към елегантния радиобудилник на нощното шкафче. Сигурно бе заспала още веднъж и това не я учуди. По тялото й се разливаше приятна отмала, а когато се обърна към Саймън, усети лека мускулна треска.

Той още спеше и Роуз усмихнато вдигна ръка да го погали по разрошената коса. Ала миг преди да го докосне, се спря и отпусна ръка. Не искаше да го буди, предпочиташе да му се полюбува, докато спи, и да запомни всеки детайл: красивите извити устни, дланите, с които през нощта и на сутринта бе възпламенявал отново и отново тялото й, светлите косъмчета от наболата му брада, която лекичко я драскаше, когато Саймън прокарваше лице по кожата й, и която въпреки това й се струваше невероятно секси, както и мускулестите му гърди, и жилестите ръце, обятията, в които се чувстваше адски добре. След тази нощ беше сякаш променена. Той я беше променил. Беше страхотен любовник и бе събудил такива страни от съществото й, за които не беше и подозирала.

Не че имаше много материал за сравнение. Мат беше първият й приятел, а с други мъже бе излизала само няколко пъти непосредствено след развода. Тези връзки бяха приключили бързо и бяха оставили у нея блудкаво чувство — и убеждението, че не е кой знае колко привлекателна.

Снощи обаче Саймън й доказа обратното и Роуз все още не осъзнаваше размера на породените емоции. С него се почувства освободена и толкова сигурна, че успя да се отпусне напълно. Направи неща, които не бе правила нито веднъж, и дори не можеше да им се насити. Едно докосване и една целувка бяха достатъчни, за да разпалят наново страстта. А и Саймън май се чувстваше по същия начин, затова и досега не бяха стигнали по-далеч от леглото.

Апропо, закуска, рече си Роуз и стана, без да вдига шум. На пода, пред леглото, бяха разхвърляни дрехите им, които бяха съблекли взаимно и пуснали, където им падне. Сред тях бе и ризата на Саймън, която Роуз вдигна и навлече. Стигаше до бедрата й и ухаеше на него, от което лицето й засия в усмивка.

Отиде в кухнята и отвори хладилника, но гледката, която се разкри пред нея, леко приглуши еуфоричното й настроение. Кутия с масло, две бурканчета конфитюр, четири яйца в предвиденото за тях отделение, полупразен съд с прясно мляко на рафта на вратата до бутилка шампанско и две бутилки бяло вино. Нищо повече. Или, я почакай, Роуз откри в отделението за зеленчуци картонена опаковка, която според етикета бе от индийския ресторант, откъдето Саймън донесе храна през първата й вечер в Лондон. Само дето остатъците от къри вече не изглеждаха много апетитно и тя хвърли кутията в кофата за смет. Точно се накани да се заеме с фризера и да потърси в него нещо годно за ядене, когато усети как ръцете на Саймън я прегърнаха изотзад.

— Хей! — Целуна я по косата. — Какви ги вършиш тук?

Тя се обърна към него и обви ръце около врата му.

— Исках… да приготвя нещо за хапване — промълви между две целувки. — Че съм изгладняла.

— И аз. За теб. — Саймън се ухили и Роуз си пое въздух през зъби, понеже усети как ръката му се плъзна под ризата. Понечи да я целуне, но се спря, тъй като внезапно чу куркането на червата й.

— Боя се, че ако в най-скоро време не сложа нещо в устата си, няма да имам сили за онова, което възнамерявате да направите с мен, господин Филдинг — подразни го Роуз. — В края на краищата не можем цял ден да се храним само с въздух и любов.

— Ами всъщност не е така. Какво ще кажеш за препечените филийки и яйцата, които ти приготвих?

Сутринта Саймън действително й беше донесъл закуската в леглото, с което спечели още една червена точка в борбата за сърцето й.

— Всичко беше много вкусно, наистина — каза тя. — Само че беше доста отдавна. А препечените филийки и яйцата май са единственото, което става за ядене в дома ти.

Саймън нерешително свали ръка от кръста й.

— Вярно е, уви. Домашната ми помощница е в отпуск. Иначе тя пазарува и пълни хладилника ми. Но за щастие има… — Посегна някъде встрани от нея и грабна куп флаери, които лежаха на работния плот до хладилника. — … ресторанти с доставка по домовете — довърши изречението си и я целуна. — Искаш ли да ти препоръчам нещо?

Роуз се намръщи, разглеждайки многобройните флаери, някои от които доста опърпани от четене.

— Често го правиш, а? Поръчваш си храна?

— Не, обикновено ям навън. А когато съм у родителите ми, готвачката на мама редовно ми дава нещо за вкъщи. Работи у нас, откакто се помня, и все още изпитва потребност да се грижи за мен.

Роуз го изгледа с разширени от изненада очи.

— Имате готвачка?

Той кимна.

— И прислужник. Но Харолд е пред пенсия и мисля, че когато ни напусне, мама няма да го замени с друг. Последно спомена, че по-скоро би назначила пак икономка. О… извини ме за момент.

Саймън я пусна и излезе от кухнята, за да се обади по телефона, който зазвъня някъде в апартамента.

Роуз го изпрати с поглед, после плъзна очи по супермодерната дизайнерска кухня, в която всеки рафт вероятно струваше двойно повече от цялото й кухненско обзавеждане. Лицевите повърхности проблясваха в благородно сив тон, а елегантните прави дръжки от неръждаема стомана изглеждаха доста скъпи. Целият апартамент бе обзаведен луксозно и прилягаше на амбициозен лондонски адвокат с родители, които можеха да си позволят обслужващ персонал. Готвачка, помисли си Роуз и неволно се сети за майка си, която всеки божи ден прекарваше в кухнята и готвеше за гостите на пансиона и семейството си. Светът на Саймън беше не просто на километри от нейния, разделяха ги светлинни години.

— Беше майка ми.

Саймън се върна в кухнята и изтръгна Роуз от мислите й. Сега бе облечен в боксерки и тениска и носеше телефона, който остави небрежно на плота.

— Напомни ми, че днес в пет часа трябва да присъствам на откриване на изложба — каза той и поклати недоумяващо глава. — Вече съм на трийсет и четири, преуспяващ адвокат, но тя явно не ми вярва, че мога и сам да следя ангажиментите си.

— Вероятно не е сигурна. В края на краищата, когато беше у нас, забрави за благотворителния й прием — напомни му ухилена Роуз.

— Само защото бях като отнесен от вихъра. — И при тези думи отново я привлече в обятията си. — В този случай обаче нямаше да забравя, понеже събитието ще заинтригува и теб. Става дума за изложба, посветена на модните тенденции от последните петдесет години. Нещо като за теб, нали?

— Ще ме заведеш там? — изненада се Роуз. — Та аз дори не съм поканена.

— След като си с мен, няма проблеми — усмихна се Саймън. — Между другото, ще дойде и Клайв Уентуърт.

Роуз ококори очи.

— Клайв Уентуърт? Дизайнерът?

Той кимна.

— А сто на сто и други хора от бранша, които навярно познаваш по-добре от мен.

Мислите в главата на Роуз се надпреварваха, лутаха се между огромна радост и тотален ужас. Клайв Уентуърт. Името бе известно на всеки, който се интересуваше от мода, понеже той бе сред британските топдизайнери. Дрехите му носеха фотомодели и актриси, а булчинската рокля на последната сватба в кралското семейство също бе негово дело. Лична среща с дизайнера — кой ли не би мечтал за това, но Роуз изведнъж се уплаши да не се оплете в лъжите си.

Защо не признах на Саймън истината, а му казах, че съм начинаеща дизайнерка, рече си тя. Той със сигурност щеше да я представи така на гостите. И може би щеше да се окаже в небрано лозе, ако някой от бранша поразпиташе тук-там и откриеше, че тя е много далеч от кариера в тази област.

— Не мисля, че познавам някого. Наистина съм още в самото начало.

По-точно на нулата, добави разкаяно наум.

— Затова е още по-важно да дойдеш — заяви Саймън. — Имаш намерение да се развиваш, нали?

— Да, разбира се… Но не искам да се натрапвам.

— Да се натрапваш? — Саймън поклати глава. — Ей богу, Роуз, понякога си истинска загадка за мен. Помислих, че ще се зарадваш. Та това е страхотна възможност да създадеш контакти.

Роуз прочете неразбирането в очите му, което сигурно щеше да премине в недоверие, ако час по-скоро не вземеше някакво решение. Кажи му, настояваше вътрешният й глас. Ала страхът, че тогава времето с него щеше да отлети в миг, я възпря. Освен това тази изложба действително обещаваше да бъде интересна. И какво толкова би могло да се случи, нали щеше да се срещне с хора, които не познаваше и нямаше да види никога повече!

— Радвам се, даже много — увери го тя и долепи ръце до гърдите му, замислено поглади плата на тениската. — Наистина ли няма проблем да ме вземеш със себе си?

* * *

Усмивката на Саймън угасна за миг при мисълта какво ли би казала майка му за Роуз. След секунда-две обаче си даде сметка, че му е все едно. Щеше да я вземе със себе си независимо дали това щеше да допадне на майка му или не. Тъй като в момента не можеше да си представи да отиде някъде без нея.

Познаваше много жени, но никоя не го беше развълнувала като Роуз Райли. Тя беше нещо специално и нямаше нищо общо със светските красавици, които се въртяха около него. С тях знаеше какво трябва да каже и да направи, за да ги впечатли. Не и с Роуз. Тя непрекъснато го изненадваше със симпатичната си самобитност и никога не постъпваше според очакванията му. И по обезоръжаващ начин бе лишена от всякаква суета. Не кокетничеше с външността си като мнозина други жени и май изобщо не осъзнаваше колко е привлекателна с порцелановата си кожа и стройната, но и с примамливи извивки фигура, на която благодарение на мократа й рокля се бе възхитил още при запознанството им.

Оттогава Роуз не му излизаше от главата. С всяка изминала среща чувстваше все по-силно влечение към нея, обаче не подозираше какви са размерите му до снощи, когато я целуна за пръв път в полумрака на онова кичозно индийско заведение. Не помнеше кога за последен път бе пожелал жена дотолкова, че да не може да се откъсне от нея, за да спре такси. Бяха се любили в самозабрава, сякаш всеки миг бе скъпоценен. А и то си беше така, понеже Роуз нямаше да остане още дълго в Лондон. Затова нямаше нищо против да прекара целия уикенд в леглото с нея.

Но с радост щеше да я вземе със себе си и на откриването на изложбата. Кой знае, рече си, срещата с правилните хора евентуално би помогнала за кариерата й. Тогава може би не след дълго вече щеше да работи в Лондон, а не в Корнуол и…

Стъписа се, когато се хвана, че мисли за това. Само кратка афера, това бе засега уговорката помежду им и Роуз явно също не си правеше други планове. Не изискваше обещания и обяснение в любов, което също я отличаваше от предишните му приятелки. И за негова изненада мъничко го смущаваше.

Трябва да науча повече за тази жена, каза си и я прегърна още по-плътно.

— Разбира се, че няма проблем. Там ще засенчиш всички и двамата страхотно ще се забавляваме — увери я и я целуна, понеже отдавна не го беше правил.

Топлото й тяло се притисна към неговото и Саймън простена, усещайки, че у него отново се пробужда желание. Господи, беше пристрастен към тази жена, затова се усмихна триумфално, когато Роуз вдигна тениската му и прокара пръсти по гърдите му.

Е, яденето ще трябва да почака, помисли си и се задълбочи в целувката.