Катрин Тейлър
Лятото на дивите цветя (4)

4.

— Заминавам за Пендерак, мамо.

Зоуи беше приседнала накрай леглото и наблюдаваше майка си. Бренда лежеше спокойно със затворени очи. Но Зоуи го предпочиташе, защото така можеше по-лесно да изприказва каквото й беше на душата.

— Говорих с Роуз Галахър, помниш ли я? Ще си разменим жилищата: тя ще ми отстъпи плажната вила, в която летувахме навремето, а в замяна ще поживее една седмица в нашата къща. Хрумна ми съвсем спонтанно. Днес трябваше да уредя куп неща, но всичко вече е готово. Така че утре заминавам.

Изчака момент, ала майка й не реагира, а продължи да диша равномерно.

— Зная, че винаги ти се е искало да се върнеш там, обаче татко не е позволявал. Не можеше да понесе дори мисълта за такова пътуване. Дълго си мислех, че и аз няма да мога. Но сега просто трябва да замина. — С тези думи улови ръката на Бренда и я стисна. — Толкова ми се иска да можеше да дойдеш с мен, мамо. Нямаше да бъда сама и щяхме…

Изведнъж клепачите на Бренда потрепнаха и Зоуи несъзнателно затаи дъх, когато майка й насочи очи към нея.

— Мамо?

В продължение на миг-два лицето на Бренда остана неподвижно, с празен поглед. След това се намръщи.

— Коя сте вие? — попита рязко и отдръпна ръката си от Зоуи, отмести се по-далеч от нея.

Зоуи издиша. Понечи да каже: аз съм дъщеря ти, ала съзнаваше, че Бренда няма да й повярва. В добри дни понякога й се усмихваше и за броени секунди Зоуи бе сигурна, че някъде дълбоко в душата си майка й все още знаеше колко близки са били. Уви, напоследък почти нямаше такива дни.

— Какво искате от мен?

В очите на Бренда проблеснаха враждебност и недоверие.

— Исках да видя как сте — рече Зоуи колкото се може по-спокойно. Знаеше, че е важно да не тревожи майка си. — Да ви донеса ли нещо?

Въпросът накара Бренда да се замисли и да се огледа объркано наоколо.

— Може би чай? — продължи Зоуи. Понякога споменаването на неща, които бе обичала, помагаше. Само че този път Бренда дори не я изслуша, а отметна одеялото и понечи да се изправи. Зоуи я задържа.

— Не, не ставайте от леглото.

— Пуснете ме. Трябва да се прибера у дома — протестира майка й и съпротивлявайки се, удари Зоуи. — Махайте се!

Зоуи я пусна и Бренда с усилие се смъкна от леглото, изблъска дъщеря си встрани. Боса и по нощница се спусна към вратата, отвори я и излезе в коридора. По-далеч не стигна, защото Зоуи натисна бутона на нощното шкафче и санитарката се притече на помощ, хващайки Бренда под ръка.

— Госпожо Бивън, какво правите в коридора? Не е ли по-добре да си легнете? Тук навън е много студено.

Върху лицето на Бренда бяха изписани объркване и отчаяние от това, че не може да се ориентира.

— Трябва да се прибера у дома — повтори, този път по-тихо, и пак се озърна, сякаш за да потърси мястото, за което вече нямаше представа къде е.

— Хайде, госпожо Бивън, елате с мен, ще ви придружа до стаята.

Санитарката лекичко побутна напред майката на Зоуи и я отведе до леглото. Бренда легна безропотно и впери очи в тавана, изглежда, пак потъна в своя свят, от който нямаше изход.

— Вече се свечерява. Виждате ли? Слънцето скоро ще залезе. Най-добре сега да поспите.

Санитарката посочи към прозореца, за да подкрепи думите си, но Бренда остана безучастна, затова жената в престилка само я погали по ръката. После се усмихна окуражително на Зоуи и излезе, притваряйки вратата след себе си.

Зоуи познаваше санитарката. Казваше се Шона и работеше от близо половин година в отделението. Беше дошла малко след като Бренда постъпи в дома за възрастни и Зоуи имаше усещането, че се оправя с майка й по-добре от всички останали. Тя като че ли реагираше на приветливия, но категоричен тон на Шона и изпълняваше нарежданията й. Виж, към дъщеря си се отнасяше като към чужд човек и макар да знаеше, че това е едно от проявленията на болестта, Зоуи всеки път се чувстваше дълбоко наранена.

Майка й вече не я познаваше. Не познаваше никого и се затрудняваше дори от елементарни действия. Отначало бавно, а след това все по-бързо болестта на алцхаймер й бе отнела всичко. А едва беше прехвърлила шейсетте. Коварното заболяване рядко засягаше хора на нейната възраст, затова лекарите първоначално не стигнаха до заключението, че слабата памет, от която страдаше Бренда, може да е първият му симптом. Диагнозата беше шокираща и въпреки че се информира подробно за последиците, Зоуи все още не можеше да приеме голямата промяна у майка си.

Бренда Бивън беше кротка жена, която никога не повишаваше глас. И истинска дама, винаги елегантна, винаги поддържана. Сега стигащата до раменете коса, която побеля отведнъж след онова лято в Корнуол, най-често бе разрошена и Зоуи не можеше дори да я среши, понеже Бренда не позволяваше. Колкото пъти се опиташе, майка й реагираше агресивно и й посягаше, сопваше се или я отблъскваше. Веднъж дори се развика за помощ и престана едва когато санитарите й дадоха успокоително. В онзи момент Зоуи осъзна, че окончателно е загубила майка си.

Бренда пак беше заспала, дишаше спокойно и дълбоко, ето защо Зоуи се осмели пак да се приближи до леглото на майка си. Погали я нежно по ръката, загледа се в тънките пръсти с овални нокти, които познаваше толкова добре, че би ги различила сред стотици други. Защо човек познава толкова добре майчините ръце? Може би защото са го държали, милвали и хранили още преди да започне да ги възприема съзнателно. Преди да оцени колко много означава за него допирът им и колко болезнено е да се лиши принудително от него…

— Всичко хубаво, мамо — прошепна Зоуи, обърна се рязко и излезе от стаята, тръгна по коридора с тъмен паркет към изхода на отделението. Шона си приказваше с колежка пред отворената врата на сестринската стая. Усмихна се приветливо на минаващата Зоуи.

— Приятна почивка, госпожице Бивън! — извика след нея, понеже Зоуи й беше казала, че известно време няма да идва. Макар това да нямаше значение за Бренда, не й се искаше персоналът да си помисли, че не се интересува от майка си.

На вратата още веднъж помаха бегло на двете санитарки. Извади смартфона, включи го и повика такси, а после слезе по стълбите и прекоси малкото фоайе.

На улицата пак плъзна поглед по фасадата, нагоре, към прозореца на майка си. Преустроената викторианска сграда беше в изискания квартал Белгравия и минаваше за една от най-реномираните институции от този вид в Голям Лондон. Тук Бренда и други болни от алцхаймер се радваха на най-добрите грижи, които се предлагаха на състоятелни пациенти, и Зоуи трябваше да се радва, че могат да си го позволят. Само че всеки път, когато напускаше дома, се чувстваше като предателка, особено пък сега, след като не знаеше кога ще се върне.

В офиса също обяви само, че иска да си вземе почивка. Следобедът все пак отиде там и обясни на Филип, че за известно време трябва да се измъкне от всекидневието. Оправда решението си със стреса през изминалите седмици и с последиците от падането си и той веднага прояви готовност да й помогне, да разпредели най-спешните проекти на други служители. Което не представляваше проблем, защото голяма част от тях се зарадваха да поемат по-голяма отговорност.

Само дето на Зоуи й беше трудно да се откъсне от работата. Не можеше да си представи, че утре ще отиде не в офиса, а в Корнуол. А още по-малко пък че всичко може и да приключи след десетина дни. Е, поне беше уредила най-важните неща, всички бяха запознати със задълженията си и работата щеше да продължи и без нея.

Единственият, който още не знаеше за спонтанното й пътуване, бе баща й. Зоуи го отлага целия ден, но сигурно вече се беше върнал от Уинчестър, затова сега щеше да отиде при него и…

В същия миг до нея спря кола, ала тя я забеляза чак когато прозорецът се плъзна надолу. Не беше обаче очакваното такси, а сребрист ягуар. Позна колата, секунда по-късно — и мъжа зад волана.

— Татко! — възкликна изумено и донякъде зарадвано, защото в първия момент си помисли, че е дошъл на свиждане при Бренда.

Но Джордж Бивън не слезе, а само я погледна през отворения прозорец.

— Качвай се! — нареди й той, а щом видя сключените му вежди, Зоуи тутакси разбра, че е научил за плановете й. И че е всичко друго, но не и във възторг от тях.