Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (9)

9

24 декември 1914

Коледа дойде и си отиде спокойно. Положихме усилия празничната вечеря да е весела и като специален дар настоях да сложим масата в голямата трапезария, за да разчупим хляба всички заедно и да се насладим на храната. Двете с Жана бяхме украсили скромна коледна елха. Запалихме свещи, за да спазим празничния дух, а и защото знаехме, че през повечето време мъжете ни ядат на такава светлина в окопите. Като домакиня седях на мястото на Еймъри и гостите — жени и няколко старци, изпълнени с благоговейно възхищение от това, че вечерят в господарския салон, успяха да направят един хубав празник, като вдигаха наздравици за нашите обичани хора, които бяха далеч от дома и се биеха за Франция.

Кухненският персонал сервира скромна, но вкусна вечеря от седем блюда, съответстващи на седемте скърби на Богородица^[1]. Порциите бяха малки, но повече от достатъчни. Поканих всички да се насладят на северната треска и охлювите в чесново масло. Мадам Муфлар ни увери, че охлювите са вадени с нов дърводелски гвоздей като спомен за разпятието. Имахме зеленчуци, салати и най-фината тиква, която някога съм опитвала. Пиер сви скромно рамене, когато персоналът го поздрави, че е запазил най-добрата тиква в областта за празничния сладкиш. Всички избухнахме в ръкопляскания, когато той извади три малки купички с жито, което бе посял в тях на четвъртия ден от декември в чест на света Варвара^[2]. Грижовно ги беше поливал, за да може зърната да покълнат и да пораснат навреме за голямата гощавка в навечерието на Коледа, та да ги постави върху трите снежнобели салфетки. Докато го аплодирахме, всички почувствахме облекчение, защото трите купички на Пиер — символ на Светата троица, означаваха, че следващата година ще имаме добра реколта. Повече рози, жасмин и теменужки… В този момент естественият цикъл на живота ме накара да се чувствам сигурна и в безопасност.

Ароматът на селския френски фугас, примесен с уханието на портокалови цветчета, ме върна към действителността. Още като дете ме бяха научили, че седемте дупчици в плетката на този плосък хляб символизират седемте отвора на лицето на светото дете, затова бях особено внимателна, когато мадам Муфлар ми го подаде, за да го разчупя. Знаех, че разрежа ли го, ще донеса нещастие за всички нас.

Жана бе подредила плато със сушени плодове, сладкишчета от нуга и шоколадчета, увити в цветна хартия, и ме забавляваше с обясненията си, че всеки сушен плод и ядка представя цвета на религиозен орден. Не бяхме правили това у нас и се зачудих дали девойката бе помагала с приготовленията в къщата на Грасиела. Сушените смокини били за францисканците, стафидите за августинците, бадемите за доминиканците, и лешниците за кармелитките. Всички хвърляхме корите на мандарините в купа, защото мадам Муфлар възнамеряваше да ги използва за застилане на светите ясли, които Пиер вече бе приготвил в приемната.

Завършихме десертите с пресни вафли и панирани ябълкови резени, полети с горещо вино с подправки, и вдигнахме чаши към празното място, умишлено оставено в другия край на масата. Не бях сигурна дали нашата френска традиция изисква да има празен стол за неочакван гост, или се връщаме далеч назад към римските времена и почитаме предците си. Ала не се и съмнявах, че тостът ни тази година е изцяло посветен на нашите отсъстващи любими хора и празното място символизира всички мъже на Грас, които не са в града, за да споделят семейната вечеря.

Запътихме се към черквата, за да прекараме часове в молитви за нашите близки, а после се върнахме по домовете си и запалихме коледния пън — знак, че слънцестоенето вече е отминало.

Харесвах странната си логика, че липсата на новини от братята ми означава, че са живи и здрави. Повечето хора биха мислили обратното, но ако трябва да съм честна, никак не ми допадаше перспективата да получа известие, че някой от тях е ранен. Ужасявах се при вида на всяка официална телеграма, която можеше да ми донесе още по-лоша новина. Колкото и странно да звучи, бях решила да се чувствам благословена от мълчанието… макар да имах две писма от Еймъри. Нито веднъж не ме попита как се чувствам. Простих му, навярно защото не го обичах и липсата на внимание от негова страна значеше твърде малко за мен. Затова пък ако Феликс не се интересуваше от моето състояние, бих се засегнала дълбоко.

И така, седях на бюрото си, пишех неискрено писмо на Еймъри и отчаяно се опитвах да му придам някакво чувство. Обърнах се за вдъхновение към първото му послание от средата на август и го прочетох отново с известно горчиво чувство от началните му редове. В ума ми те звучаха снизходително, защото не можех да изтрия от съзнанието си спомена за нощта, когато бе заминал, след като ми бе разяснил, че бракът ни е стратегически. Нямах право да се чувствам засегната и наистина не се чувствах така, но имах усещането, че съм хваната в капан.

Скъпа Фльорет,

Най-сетне намерих миг, в който да ти драсна няколко думи. Вероятно се чудиш как съм след толкова много време и отговорът е, че се чувствам отлично и съм в отлично настроение.

Толкова много неща се случиха през тези няколко седмици. Но не трябва да те отегчавам с ежедневието ни, защото голяма част от него е досадна и никоя съпруга не трябва да споделя непретенциозния мъжки свят.

Затворих очи от възмущение и си поех дълбоко въздух. Навярно дори татко, човек от предишното поколение шовинисти, лоялни на Франция, би приел много по-радушно една женска гледна точка, отколкото Еймъри някога би го направил.

Подозирам, че вестниците те държат в крак с новините, и не се съмнявам, че цялото женско население на Грас се е зарадвало да прочете как нашите славни полкове са били изпратени с фанфари от родните си градове. Децата са размахвали национални флагчета, а възрастните са надавали окуражителни възгласи.

Тъжно е, че нашите мъже бяха толкова набързо изпратени от Грас и лишени от тази празничност, но всички се отзоваха бързо в казармите и не мисля, че сред призованите има кръшкачи. Момчетата изглеждат прекрасно в тъмносините си униформи и всеки е горд с името на Грас. Полковникът произнесе отлична и проникновена реч, преди да тръгнем на краткото си пътуване към границата. Щастлив съм да кажа, че дадох тон за първата ни вдъхновяваща „Марсилеза“ пеенето на химна накара всички ни да се почувстваме обединени и безстрашни. Бошите^[3] ще проклинат деня, в който решиха отново да нахлуят в нашата свещена земя.

„Боиш“, не бях чувала това прозвище за германските нашественици, но беше неизбежно да се появят присмехулни прякори за враговете. Зачудих се как ли германците наричат нас, французите, и умът ми пак се отплесна в друга посока.

Продължих да чета, за да намеря правилния тон, към който трябва да се стреми една предана съпруга.

Веднага щом Италия показа, че няма да вземе страната на врага ни, бяхме преместени на север. Едва ли би могла да си представиш колко много влакове са необходими, за да транспортират полка ни, но аз отново рискувам да те отегча. Тъй като съм офицер, ми е осигурен някакъв комфорт, но повечето ни бедни съграждани пътуват в конски вагони. Това обаче не намалява ентусиазма и момчетата продължават да пеят и да играят карти.

Не мога да повярвам, че бяха необходими цели два дни непрекъснато пътуване, за да стигнем до фронта. Видът на колоните от червени панталони на всеки перон на всяка гара е невероятен стимул за морала ни. Франция наистина изпраща цвета си, за да победи омразния враг.

Жени, деца и старци ни приветстваха и аплодираха, като ни предлагаха всякакви местни деликатеси. Сигурен съм, че няма да ни липсва хубава храна. Една възрастна жена ми предложи печено пиле за пътуването. Когато влакът потегляше на бавното си пътуване на север, оставихме зад себе си радостни хора, които ни пожелаваха на добър час и викаха „Към Берлин!“. Щом стигнахме местоназначението си, сформирахме редиците и започнахме дългия марш.

Забелязах, че премълчава къде е това местоназначение, и го отдадох на цензурата.

Напоследък валя и сме благодарни за пелерините, които със сигурност ни предпазват по-добре от шинелите на онези с червените панталони. Деля стая в изоставена къща с един от събратята ми офицери. По-възрастен е от мен, нарича се Луи и е от Изер. Много любезен човек е и съм сигурен, че скоро ще станем близки приятели. Той посочи, че ако се отлича в предстоящата битка, вероятно ще получа повишение, защото това е нормално по време на война.

Предполагам, че хората се чудят, а също и ти, но не се очертават отпуски дори и в далечно бъдеще. Нямам и най-бегла представа кога отново ще те видя, ала вярвам, че ще се справиш с домакинството в наше отсъствие.

Скоро ще влезем в битка и съм убеден в успеха ни. Може дори да си подсвирквам с уста „Au claire de la lune“^[4], когато поведа мъжете триумфално напред.

Твой предан,

Еймъри

Би трябвало да се почувствам горда. Възвисена. Но чувствах само скръб, защото Еймъри явно се радваше на целия театър на войната. Очевидно се смяташе за непобедим и подозирах, че преувеличава поведението на войниците, които понасяха ежедневно тежестта на несгодите. Чудех се колко ли мъже могат да се поберат във вагон за осем коня и неизбежно започнах да си представям миризмата на контейнерите и на онова, което е останало от предишните ползватели. Как ли миришеше с натъпкани вътре двайсетина мъже, чиито цигари и храна дават тоя принос за тази поразяваща смесица от миризми?

Докато четях посланието на Еймъри, се разсейвах и по друга причина — погледът ми несъзнателно прехвърчаше към виолетовото мастило върху плика на писмото от брат му, което пазех в писалището си. Ключ от бюрото имах само аз. Посланието все още ми се струваше взривоопасно, ала така и не бях напреднала с разкриването на истината от първия път, когато го прочетох.

Засега изпитвах по-скоро любопитство, но не и страх. Еймъри бе потвърдил, че няма да получи отпуск, така че нямаше нужда да се притеснявам за неизбежните съпружески задължения в спалнята. При все това трябваше да открия — и то скоро — какво крие Себастиен. Върнах се към моето писмо и се опитах да предам чрез думите си ежедневието ни в Грас възможно най-образно. Предположих, че дори най-скучните ни занимания ще повдигнат духа на съпруга ми, защото от последната му бележка научих, че гази калта на ранната зима в окопите.

Разгърнах второто му послание. Таях надежда нещо в него да ми помогне да съчиня по-жизнерадостен текст, който да го зарадва и да му покаже, че е в мислите ни, но скоро си спомних колко по-горчиво е това писмо. Вече бяха влезли в битки с врага и дори грандиозните фантазии на Еймъри бяха поугасени от реалностите на войната. Колкото и сурово да звучи, изпитах облекчение, че гледа по-реалистично на трудностите, пред които са изправени той и войниците му. Надявах се това да го направи по-предпазлив.

Скъпа Фльорет,

Оптимист съм, доколкото човек може да е оптимист при дадените обстоятелства, и милото ти писмо повдигна духа ми. Пристигна впечатляващо бързо и трябва да поздравя нашите френски пощенски служби, които очевидно функционират много добре във военни условия.

Въпросите ти във връзка с бизнеса ще трябва да почакат, но те предупреждавам да внимаваш с хора, които предлагат съвети. Войната скоро ще свърши и аз ще взема необходимите решения, когато се върна у дома.

Стомахът ми се присви при повторното прочитане на този ред.

Следиш ли новините? Появиха се отвратителни съобщения за Петнайсети корпус. Негодниците, които пишат тези лъжи, трябва да са тук, на фронта, за да видят как храбрите ни войници падат в изпълнение на дълга си.

Нашият полк получи бойното си кръщение в тази война в атака срещу бошите, които побягнаха пред нас.

Поведох момчетата си напред към целта ни по една долина. Сигурен съм, че всички в Грас щяха да са толкова горди, колкото бях аз, докато гледах как войниците ми не се огъват пред лицето на яростния вражески огън. Ще ме последват и в ада, сигурен съм, решени са да вървят след мен, където и да ида. Не искам да се безпокоиш за моята безопасност — всички знаят, че съм неуязвим за вражеското оръжие.

Оставих листа на писалището. Самоувереността на Еймъри заслужаваше възхищение и си напомних, че ако тя му помага на се държи храбро пред войниците и го пази от раняване, то би трябвало да изпитвам благодарност, вместо да се отнасям с презрение към нея.

Артилерията на ботите намери позициите, които заехме след първоначалната ни неустрашима атака. Страхливите ни врагове се изпокриха в траншеите зад оръдията си и ни нанесоха големи загуби. Спомняш ли си колегата ми офицер Луи? Тъжен съм, но и горд да кажа, че той беше един от безстрашните ни хора, заслужили славата на полето на честта.

Самият аз получих лека рана в рамото, но отказах да отида в палатката на лазарета. Ще ми мине. Слугата ми вдига шум и прави всичко възможно да ми осигури удобства, но повече ме занимава мисълта за направата на окопите в близост до гората, така че да сме по-малко изложени на обстрел и по-подготвени за играта на бошите. Благодарение на позицията си няма да чувстваме липсата на дърва за огрев и ще сме на топло през зимните месеци. Ранните сутрешни часове вече са доста хладни.

Поклатих глава. Дали омаловажаването бе преднамерено, или просто не съзнаваше колко дразнещо звучат думите му? Сякаш умишленият му опит да представи страданието като нещо тривиално би могъл някак да увеличи собственото му величие.

Скоро ще пристигнат англичаните, за да застанат рамо до рамо с нас в битката за обратното извоюване на онова, което ни бе откраднато!

Моя скъпа Фльорет, призовавам те да не вярваш на всичко, което четеш във вестника. Бъди уверена, че героичните ти момчета държат фронта. Оръдията на бошите може да са мощни, но те не могат да прекършат планинските егери.

Твой предан,

Еймъри

Осъзнах, че бързо губя интерес към писането на отговор днес. Липсваше ми вдъхновение, за да подбера правилните думи, а и предателските ми мисли вече бягаха далеч от моя съпруг. Жасминовата реколта беше успешна, жените на града намериха у себе си неподозирани нови сили и решимост да изпълнят ролята, която преди играеха техните мъже. Под мое ръководство бе произведено количество жасминов абсолют, което навярно бе равно, ако не и повече от най-добрия ни добив. Но не смятах да се хваля с постижението — струваше ми се неподобаващо в отсъствие на мъжете. Имах подозрения обаче, че Анри ще бъде очарован от новината, защото тя означаваше допълнителни франкове в касите. Вече бях писала на него и на Феликс за продукцията на Дьолакроа за 1915 година.

Взрях се в жалкия си опит за послание. Бях написала обръщението и изблика си на възхищение от храбростта и жилавостта на планинските егери. Вероятно можех да съобщя, че с господин Планк вече се разбираме, че реколтата на Дьо Ласе навярно засенчва тези от миналите години и че очаквам с особено нетърпение да видя как ще се развият полетата с разсадените нови теменужки и рози, които растяха до късна есен. Знаех, че когато зимата разпростре мразовития си студ над земята ни, полетата ще заспят, но тези прелестни ранни цветя ще са готови да избухнат в ярки цветове, щом дойде времето на пролетното топене на снеговете. Първо ще се появят виолетките и края на април, а след тях и розите.

Можех да извикам във въображението си аромата и на двете цветя, като просто си ги представя. Знаех точното ухание, което се носеше с полъха на вятъра над поле от нашите теменужки. Тъкмо замижах и вирнах брадичка, за да уловя парфюма на розите ни, когато на вратата на салона се почука.

Отворих очи, с леко покашляне прочистих гърло и вдигнах отново писалката.

— Влезте — изрекох, като се престорих, че съм заета с писането на писмо.

Появи се прислужница и направи лек поклон с поглед към отрупаното ми с листове писалище.

— Извинявам се за прекъсването, мадам — започна с разтреперан глас.

Вдигнах учудено вежди, което не й вдъхна кой знае колко кураж.

— Къде е Жана? А мадам Муфлар?

Горката се разтрепери още повече от въпросите ми.

— Е, няма значение, очевидно са заети със задачите си. Какво има?

Всъщност, ако трябва да съм честна, приветствах нахлуването й.

— Аз съм Елиз, мадам.

Сега вече я познах.

— М-мосю Дьо Ласе се завърна от фронта — запелтечи момичето. — Хората са много развълнувани. Някои от тях го следват нагоре по хълма към къщата. Изглежда напълно изтощен.

Изпуснах писалката от изненада.

— Какво! Защо не ми каза веднага? — възкликнах и подскочих като ужилена. Беше глупав въпрос, тя току-що бе влязла, но думите изскочиха автоматично, породени от тревогата ми. — Бързо! Помогни ми да се отърва от това — наредих й, докато свалях работната си престилка.

Еймъри си бе у дома? Защо не изтича веднага горе, защо не даваше шумни разпореждания? Елиз каза, че бил изтощен. Навярно бе твърде уморен да мръдне от камината. Със сигурност искаше да ме види в по-добър вид от този, в който бях сега. Носех семпла синя рокля, която бе много по-практична от деликатните материи на другите ми дрехи и далеч по-удобна. Предполагам, че най-малкото, което можех да направя за него, бе да се появя в приличен вид. Външният вид бе всичко в къща като тази. Мислите ми се мятаха насам-натам. Само след минутка бързо закопчавах копчетата на семпъл костюм, който се състоеше от дълга светлосива пола и късо плюшено болеро върху фина дантелена блуза с висока яка — облекло, далеч по подходящо за една радостна жена, която поздравява съпруга си, завръщащ се от война. Посегнах към дългия наниз перли с диамантена закопчалка, който бе трогателен сватбен дар от Анри.

— Изглеждате прекрасно, мадам — прошепна прислужницата.

— Благодаря ти, Елиз. Прости ми грубостта, но бях шокирана от новината.

През главата ми мина нова мрачна мисъл.

— Ранен ли е? — попитах внезапно, загледана в огледалото, докато оправях немирна къдрица. Пощипнах бузите си за малко червенина.

— Да, мадам.

Завъртях се рязко и я погледнах изненадано.

— Колко е зле?

— Диша трудно. И ръката му… е превързана. Все още кърви.

Ясно, това обясняваше неохотата му да дойде и да ме намери сам.

— Добре. — Мразех се заради моменталното чувство на облекчение, че няма да е в състояние да настоява за съпружеските си права. Неясното предупреждение на брат му, което само допреди миг не представляваше непосредствена заплаха, сега зае почти целия ми ум.

„Писмото на Себастиен!“ Обърнах се и заключих писалището, после напъхах ключа, който бях свикнала да нося на верижка, висяща от колана ми, на безопасно място в дълбокия джоб.

— Добре, хайде да вървим. Къде е мосю Дьо Ласе?

— В утринната стая, мадам Фльорет.

В желанието си да го видя по-скоро, минах почти тичешком покрай Елиз и се втурнах през двойните врати в утринната приемна.

— Еймъри!

До прозореца с изглед към спускащите се по хълма къщи на Грас стоеше непознат мъж, който се обърна и ме погледна.

Отворих уста, после я затворих и мисля, че след това отново я отворих, озадачена от вида на тъмнокосия, тъмноок мъж, който бе поне с глава по-висок от съпруга ми. Как би могъл някой да ги обърка? Беше все едно да сбъркаш ароматната лавандула с пикантния портокалов цвят, бяха толкова различни. Еймъри бе със светла коса, набит. Този мъж беше строен, висок, гъстата му коса бе насила укротена, оформена в лека вълна нагоре от пътя, и бях сигурна, че до края на деня от спретнатата му прическа няма да е останала и следа. Навярно изглеждах като риба на сухо, която отчаяно иска да се върне обратно във водата.

— Мадам — изрече мъжът, докато се обръщаше с очевидна болка. Все пак намери сили за една усмивка, която си проби път през шока и стопли сърцето ми.

— Кой сте вие? — промърморих. — Казаха ми, че мосю Дьо Ласе си е у дома.

— И е точно така — отвърна меко. — Е, може би всъщност не е истинският ми дом, макар адвокатите да казват, че е.

— Себастиен?

Непознатият кимна.

Обърнах глава при шума от стъпки на вратата зад мен.

— Елиз, ами… това е братът на съпруга ми.

Върнах поглед към госта ни.

— Съжалявам, качването ви по хълма несъмнено е било изпреварено от мълвата. Останахме с впечатлението, че Еймъри се връща.

Мъжът кимна с разбиране.

— Да, трябваше да съм по-конкретен. Боя се, че хорските приказки пътуват по-бързо от мен.

— Повече от добре дошъл сте тук — изрекох радушно, за да намаля неудобството, което явно чувстваше. — Позволете да ви предложа нещо освежително след пътуването. Какво ще кажете за кафе?

— Предполагам имате чай, нали, мадам? — зачуди се с ентусиазъм.

— Семейство сме все пак — усмихнах се. — Наричайте ме Фльорет. — Сигурна съм, че можем да ви предложим чай.

Погледнах към Елиз, която с леко кимване потвърди, че имаме.

— Лично аз обичам зеления, а ти, Себастиен? — попитах. Предположих, че не би искал да използвам официално обръщение към него.

— Черен чай с мляко ще бъде просто прекрасно, Фльорет, защото не се срещаше често по местата, от които идвам — отвърна гостът.

Френският му беше почти съвършен. Долових леко странен ритъм, сякаш езикът бе по-скоро изучаван, а не майчин.

Кимнах на Елиз и й прошепнах да побърза. Тя направи реверанс, затвори вратите и по всяка вероятност се затича да изпълни нареждането ми. Не бях помръднала от влизането си и сега се почувствах смешна, застанала така неподвижно пред вратата.

— Съжалявам — започна Себастиен, като пое от мен отговорността да води разговора. Сви рамене. — Нямах избор, трябваше да посоча адрес, на който отивам. Виж, имаш ли нещо против да седна, в противен случай просто ще припадна?

Най-накрая възвърнах самообладанието и маниерите си.

— О, извинявам се — посочих към канапето.

— За какво? Ти си най-красивата гледка, която съм виждал от доста време. Вече се чувствам излекуван.

Сигурна съм, че се изчервих.

— Имаш ли нужда от помощ? — зачудих се на глас, приковала поглед в превръзката на ръката му.

— Място за сядане и чай ще са достатъчни засега, благодаря — ухили се. Забелязах, че на лицето му се появи болезнена гримаса, докато куцаше към канапето с помощта на бастуна си. — Прости ми лошата форма, в която се представям.

Все още не беше седнал.

— Радвам се, че дойде.

Отидох при него и го целунах по двете страни, почувствах боцкането на покаралата му брада. Миришеше на сапун, но униформата му имаше неприятен дъх — остър мирис на кръв, земя, барут и дезинфектант. Долових обаче и една очарователна нотка, скрита под тези не толкова приятни миризми. Съсредоточих се върху нея.

— Миришеш на лавандула.

— Слава богу. Мислех, че мириша толкова зле, колкото изглеждам, макар да се изкъпах, честна дума, но униформата ми…

— Моля те, не се притеснявай. Радвам се, че си жив и здрав.

— Това е… антисептикът — направи жест към превързаната си ръка. — Лавандуловото масло е добро за изгарянията, от които пострадахме. Имах намерение да си купя нови дрехи, но…

Хванах здравата ръка на Себастиен и му отправих най-сърдечната си усмивка.

— Ние сме семейство — казах, за да спре да се тревожи. — Срещнахме се най-сетне. Добре дошъл… или може би трябва да кажа добре дошъл отново у дома?

Забелязах, че макар вече да се бяхме отдалечили един от друг, той не пускаше ръката ми.

— Не мисля така. Никога не съм бил тук, освен в корема на майка ми.

И двамата се усмихнахме тъжно при тези думи. Писмото стоеше между нас, хванатите ни ръце бяха мостът, по който трябваше да мина скоро, но имах нужда да разчистя другите неотложни въпроси.

— Чувал ли си се с майка си наскоро?

Себастиен се отпусна предпазливо в креслото, като дишаше тежко.

— Чух се с братовчедка ми. Майка е починала скоро след пристигането ми във Франция.

— О, не… — изрекох с изтънял глас. Надявах се да избегна още едно извинение, но беше твърде късно, просто не успях да се удържа. — Съжалявам.

— Няма защо. Беше болна от доста време. А и вярвам, че след моето заминаване за фронта и при този напълно полудял свят тя е била повече от щастлива да слезе от сцената, макар и с накуцване.

Кимнах с разбиране.

— Като говорим за накуцване, притеснен съм, че се появих в този вид. Всъщност се възстановявам от рана в гърдите, а не в крака.

— Господи, чувам, че се задъхваш, като дишаш. Откога е раняването?

— Е, това е дата, която няма да забравя. Стана на 31 октомври. Бях в Шато дьо Уж на изток от Ипър. Командирите на Първи и Втори полк го ползваха като обща главна квартира.

Поклатих глава, запленена от странните имена.

— Това е в Белгия, нали?

Гостът кимна.

— Генерал Ломакс и генерал Монро бяха на съвещание. Както и да е, беше около един часът или малко след това, когато германската артилерия започна да ни обстрелва. Имаше няколко директни попадения.

Поех си дълбоко въздух, беше едновременно ужасяващо и вълнуващо — първото ми истинско впечатление от битките, защото Феликс ме пазеше от действителността и в писмата си споделяше само забавни случки. Не ми беше ясно как успява да запази хумора си по време на война, но ме караше да се усмихвам и да плача едновременно. Междувременно Анри ми бе писал само за да помоли за допълнителни чорапи и да отговори на няколко мои въпроса във връзка с бизнеса.

— Да не искаш да кажеш, че и двамата генерали са загинали?

— Не, и двамата бяха ранени, но не съм сигурен дали генерал Ломакс някога ще се възстанови, ако трябва да съм честен. Мнозина бяхме ранени, малцина умряха.

— Какво правехте там?

— Историята е малко дълга — усмихна се мило.

— Бих искала да я чуя, докато чакаме чая.

— Добре, но ще трябва да ми простиш задъхването.

Преди да настоя да не се напряга, Себастиен продължи:

— Бях на път за насам всъщност, исках да видя теб и Еймъри.

Кимнах, как бих могла да забравя. Бях сигурна, че рано или късно ще стигнем до писмото, но щеше да е неучтиво веднага да насоча разговора към него.

— Франция обяви война и аз се оказах в капан в Париж. Пътувах с английски документи, но естествено френският ми произход можеше да бъде доказан. Представих се в кметството, само че не бях изкарал полагаемите се две години задължително военно обучение. А и май не им се сторих достатъчно французин — усмихна се. — Помислих си за Чуждестранния легион, но реших, че ще се изсмеят на химик, който иска да се присъедини към тях.

Сърцето ми подскочи при думите му.

— Колко любопитно, че си избрал професия като на баща ти.

Нещо в погледа му ми подсказа, че не е случайност.

— Поддържах връзка с посолството ни, разбира се, и получих телеграмата за смъртта на майка, докато вечерях в резиденцията на посланика. От този момент нататък животът ми излезе от релси. Нямаше смисъл да се връщам обратно в Англия, защото знаех, че армията ни вероятно вече подлежи на мобилизация. Освен това подозирах, че ще е невъзможно. В Париж беше пълен хаос. Британия обяви война на четвърти и след това младо и старо се втурна да участва. Именно посланикът и друг приятел, който работи в посолството, ме включиха като преводач.

— Вдъхновяващо!

— Какво да кажа, службата не изискваше военно обучение, препоръчителните ми писма бяха добри, предполагам, че връзките също помогнаха. А колкото до фамилното ми име… — Сви рамене.

— То говори само по себе си? — предположих тихо.

Себастиен се усмихна.

— Благодарение на него успях да мина през най-основните проверки за сигурност. Наистина нямаше смисъл да се връщам у дома, щом можех да се хвърля във войната незабавно и да бъда от полза.

— Значи те пратиха директно в Белгия?

— Господи, не! Нямаше нищо толкова вълнуващо. Изпратиха ме в Булон сюр Мер за няколко месеца. Работех на пристанището, помагах на британците, които пристигаха, да се разберат с французите, с които имаха работа.

— Толкова зле ли беше? — разсмях се.

— Ами, мисля, че английската армия, която пристигаше предимно от Фолкстоун, имаше отчаяна нужда от преводачи. Както и да е, накратко, имах късмета случайно да срещна свой втори братовчед по майчина линия. Беше старши офицер на път за фронта и щом му се оплаках от скучната си работата, той ме прикрепи към по-висш ешелон. Преди да мигна, се озовах на Изток, където имаше доста повече действие. В деня, когато бях ранен, работех като преводач. В Ипър имаше главно френски части, но се намираха и англичани, както и мъже от всички краища на Британската империя, отзовали се на призива да вземат оръжие в ръка. Така че работата ми бързо обхвана австралийци, новозеландци, канадци, индийци, хора от Африка…

Думите му се загубиха в лек пристъп на кашлица.

— Австралийци… Колко надалеч са заминали, за да се бият за монарха си. Дори не съм сигурна, че знам къде се намира Нова Зеландия — признах.

Себастиен прихна, което предизвика нов пристъп на кашлица.

— По-близо до Австралия, отколкото до нас.

— Значи от другата страна на Земята — казах, без да прикривам копнежа в гласа си да видя тези далечни места. Знаех, че гостът ми ги е посещавал.

— Прекрасни хора, страшно корави мъже, които много обичат да се смеят… особено един на друг. Спомням си, че превеждах английско съобщение на френски, когато бомбата удари.

— Значи си по болници оттогава?

— Да, бях във френска военна болница до място, наречено Поперинге, в близост до железопътна линия и снабдителна станция. Раната в гърдите не бе толкова тежка, че да изисква връщането ми в Англия, но ме направи негоден за служба за известно време. Освен това прихванах инфекция и когато се оказа, че капацитетът на дробовете ми е намален и имам нужда да подишам чист въздух, а също и да престана да заемам така необходимото за други войници легло, докторите просто приеха предложението ми. Позволих си свободата да предложа да се възстановявам във Франция с моето семейство, което живее на юг.

Вдигнах вежди и той побърза да ме успокои:

— Това беше измислица, просто дребна лъжа, но ме доведе тук. Имах чувството, че им тежа. Надявам се, че не съм твърде дързък?

— Не, не, изобщо не си. Видя ли се с Еймъри? — попитах. — Но навярно това е нелепо предположение предвид ситуацията. Не мога да си представя през какво сте минали всички вие, защото никой нищо не ми казва.

— Най-добре е да останеш в неведение, ако трябва да съм честен. Чух за Еймъри от други хора. Разбирам, че е изключително… — търсеше подходяща дума — вдъхновяващ за хората си.

— Сигурно си горд с него?

На лицето му се изписа типичната френска гримаса на съмнение.

— Не съвсем, макар че ти определено можеш да се гордееш. Ние сме братя само по кръв… и само това. Никога не сме се виждали.

— Толкова е странно, нали?

— Странно е, разбира се.

— Изненадана съм, че не си посетил Грас през всичкото това време.

— Исках, но се съмнявах, че ще бъда добре дошъл. Чувствам се повече англичанин, отколкото французин, и все пак френската част у мен е доста силна. Искам да я изследвам.

Преди да успея да кажа още нещо, вратата се отвори и този път се появи мадам Муфлар, забързана да надзирава сервирането на чая.

— А, върнахте се — казах в прилив на фалшиво оживление, за да преодолея чувството си на ужас от невидимото, но осезаемо присъствие на Еймъри и брака ни, натежало между мен и госта. Наясно бях, че светският разговор е приключил и трябва да пристъпим към писмото. — Мадам Муфлар, това е Себастиен дьо Ласе, моят девер.

— О, господине! — възкликна икономката и се поклони. — Колко хубаво е да ви видим. — В тона й долових леко страхопочитание. — Градът не спира да говори за пристигането ви.

Представих си как горката мадам Муфлар е трябвало да тича към дома, когато е чула новината.

— Добре дошли в Грас, мосю Себастиен. Аз… служих на майка ви…

Очевидно й беше трудно да продължи и сведе поглед. Помислих си, че ще трябва да се притека на помощ, за да прикрия неудобната пауза, но тя вдигна поглед и се усмихна.

— Тя ни липсва, господине, липсва на всички, които работихме за нея в младостта си.

Лицето му светна.

— Благодаря ви. За съжаление, трябва да ви съобщя, че майки ми се спомина наскоро.

Мадам Муфлар ахна.

— Беше твърде млада, но ракът я отнесе. Напуснала ни е в съня си, както разбрах. Но щеше да е щастлива, че я помните, сигурен съм — добави мило. — Отишла си е бързо. С минимум страдание — увери я Себастиен.

— Благодаря ви, мадам Муфлар, аз ще налея — намесих се.

Икономката се поклони и излезе заедно с прислужницата.

Усмихнах се на госта и той въздъхна облекчено.

— Никога не е лесно — изхриптя събеседникът ми, после вдигна поглед и се разведри. — Както и да е, това тук си е направо глезене след болничния чай — отбеляза и загреба щедра лъжичка от захарта, която навярно е била оскъдна по местата, където е бил. — Французите не си падат много по чая и не знаят как да го запарват.

— Това не е комплимент, нали? — попитах шеговито.

Вдигна ръце, превръзката му беше почти комична заради огромния размер, който придаваше на лявата му ръка.

— Не, не. Чаят просто е институция в Англия, сигурен съм, че знаеш.

— Да, знам. Радвам се, че се научих да пия чай, но предпочитам по-деликатните ориенталски марки. Какво ще кажеш за малка закуска?

— Вероятно по-късно. Благодаря. — Облегна бастуна си на стола и със здравата си ръка пое чинийката и чашата, които му подадох.

Усмихна се, а след това се разтърси от ужасяващ смях.

— О, извинявам се. Ето. — Взех чая обратно, сложих чинийката на подноса и върнах чашата в ръката му. — Така е по-добре, нали?

— Много по-добре. Забравил съм удоволствието да пия чай от порцелан. — Въздъхна, отпи глътка и се усмихна, затворил очи, за да усети вкуса на чая. — Толкова е хубав, какъв е?

— Подозирам, че са ни сервирали руски караван, смес от черен и китайски чай.

— Благодаря — промърмори с все още затворени очи.

— Колко зле са мъжете ни на фронта?

Вдигна клепачи и те разкриха горската зеленина на очите му. Освети я лъч зимно слънце, проврял се в сутрешната стая, за да ни подлъже, че златистата му светлина може да ни стопли.

— Не би могла да си го представиш, а аз не мога да намеря правилните думи, с които да опиша ужаса. Мисля, че огненото чистилище, с което ни плашеха като деца, е доста по-приятно място от живия ад на окопите. — Поклати глава, потънал в спомена. — Плъхове, безкрайна кал, безжалостно бомбардиране, вода до колене…

— Съжалявам — промълвих.

Миг-два продължихме да отпиваме от чая си в мълчание.

— Радвам се, че дойде — повторих.

— Много мило от твоя страна. Налага се да докладвам къде съм. Искат да са сигурни, че не симулирам, но едва ли ще се оправя, преди дробовете ми да заработят както трябва. В началото явно си мислеха, че се опитвам да клинча.

— Да клинчиш? — Наведох се към него от любопитство. — Какво е това?

— Ами, когато получиш сериозна рана без фатални последици. Такава, която ще те отведе у дома, разбираш ли. Сигурен съм, че мнозина от мъжете мечтаят за това. Има войници, които предпочитат да прострелят ръката или крака си, за да бъдат изпратени за лечение у дома, вместо да прекарат още един ден на фронта. Но командването схвана играта. Всеки заподозрян в подобно прегрешение отива на съд и може да бъде разстрелян като предател. Няколко души вече бяха екзекутирани.

Погледнах го със зяпнала уста.

— За предателите дори лечението е в отделни палатки. Докторите и медицинските сестри не се чувстват задължени да ги лекуват с особена милост. Разбирам и двете гледни точки, но трябва да кажа, че само човек, който е бил на фронта, може истински да разбере как един иначе храбър мъж може да поеме по този път.

— Но тези подозрения бяха свалени от теб, нали?

Погледна ме с кривата си стеснителна усмивка, която явно бе винаги готова да озари лицето му. Намирах я за изключително привлекателна.

— Да, но едва след като ме подложиха на изтощителен разпит, защото някой си беше решил, че аз като цивилен може да бъда подведен да издам местонахождението на нашата щабквартира. Смешно, но в наши дни всеки е подозрителен. Как то и да е, реабилитираха ме и навярно много помогна това, че в средата на ноември в областта пристигна Двайсет и трети полк на планинските егери.

— Полкът на Еймъри.

— Да. Изпратих му известие, но той не дойде на посещение. Убеден съм, че ме избягва умишлено.

— А братята ми? Те са в Двайсет и четвърти, но мисля, че двата полка се присъединиха към една и съща дивизия.

— Така е — кимна Себастиен. — Но не ги видях, съжалявам. Не ми е минало през ум да потърся момчетата Дьолакроа. А и не бих ги познал, ако случайно ги срещна.

— Разбира се — отговорих, като скрих разочарованието си.

Напълних отново чашата му и този път той си сипа мляко, но не и захар.

— Трябва да сменим тази превръзка. Колко зле е раната от долу?

Махна със здравата си ръка и отново отпи от чая с лакома припряност.

— Има войници в много по-лошо състояние от моето, но точно в момента не бих бил полезен никому, докато не се излекувам. Изгаряне е. Използвам този проклет бастун само защото отказвам някой да ми помага да ходя.

— Раната на ръката ти сълзи — отбелязах очевидното.

— Да, лоши маниери.

Погледнах го и примигнах, почудих се дали не е помислил, че го укорявам, но видях само още една усмивка. Засмях се заедно с него.

Отпихме от чая си едновременно, като огледални изображения. Приятното мълчание ми се стори смътно заплашително заради начина, по който светлината падаше върху очите на Себастиен, впити неотклонно в мен.

— Еймъри е направил изключителен избор.

Размърдах се от неудобство.

— Изборът не е точно негов. Еймъри има любовница и мисля, че е много привързан към нея. Той и брат ми Анри взеха стратегическо решение, а аз бях топката, която си подхвърляха по време на преговорите.

— Ще ми се да бях тук, за да те уловя.

Хвърлих му изненадан поглед, а той се усмихна.

— Просто заиграване с топката като метафора.

Прихнах. Все повече ми напомняше на Феликс. У него имаше нещо също толкова обезоръжаващо и шеговито.

Френският ти е отличен.

— Майка бе готова на всичко, за да е сигурна, че ще е на нивото на английския ми. Нае учител от Париж, който ми стана близък като чичо. Живееше с нас, пътуваше с нас, остаря до нас. Ползвах френски всеки ден от живота си, още откак проговорих. Всъщност вкъщи общувахме само на френски.

— Божичко, била е решителна жена.

— Да. Но мотивите й не бяха толкова благородни, колкото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ми имаше твърдото намерение да ми осигури половината от империята Дьо Ласе.

Почувствах как нещо стяга гърлото ми.

— Разбирам — изрекох задавено и си спомних, че френският закон не позволява деца да бъдат лишавани от наследство.

— Подозирам, че адвокатите от двете страни на морето, което разделя двете ни нации, не са спирали работата си, докато баща ми е бил жив.

— Значи си тук, за да отправиш предизвикателство към Еймъри?

На лицето му се изписа огорчение.

— Първо, позволи ми да те уверя, че причината да съм тук не е финансова, Фльорет. Не споделям намерението на майка си. Не ми пука за дълбоките каси на Дьо Ласе.

— Станал си химик — прекъснах го, сякаш тези три думи щяха да взривят мита, в който той сам се обвиваше.

— Да, химик съм. Но трябва ли да бъда съден заради това? Интересувах се от медицина, ако искаш истината.

Потръпнах вътрешно заради привързаността си да го осъдя.

— Виж, семейството на майка ми е богато, а аз съм единственият мъжки наследник в него, така че навярно по време на отсъствието си съм наследил значителна сума.

— Тогава защо тя е предявила иск към империята Дьо Ласе от твое име, след като вече две десетилетия не живее тук?

— За наказание, предполагам.

Изрекох думата наум.

— Кого е искала да накаже?

— Баща ми.

— Защо тогава преследва Еймъри? Съпругът й отдавна е мъртъв.

Истината седеше наблизо като напрегнат гост, който настоява да вземе участие в разговора ни. Отчаяно исках да се включи, но някак си усещах, че Себастиен предпочита да я представи, без да бърза. Опитваше се да обрисува фона, да ми даде необходимата предистория. Несъмнено смяташе, че е изключително важно да науча тези неща, преди да взриви истинската бомба. Добрите маниери ме възпряха да разперя ръце от нетърпение. Същото въздействие имаха напрежението в милия му глас и тъгата в одухотворения му поглед. Не можех да намеря и грам прилика между него и Еймъри. И все пак нещо в упоритата брадичка — може би трапчинката й, ми напомни за стария мосю Дьо Ласе от семейните снимки, които бях виждала напоследък из къщата им. Нямаше съмнение за родословието му, но беше странно колко различни са с Еймъри. Навярно брат му приличаше на майчиния си род, но тъй като в къщата нямаше нито една картина или снимка на майка им, не можех да съм сигурна.

Изправих рамене.

— Предполагам, че са те отгледали с омраза към баща ти.

Гостът кимна.

— Вероятно сега, когато знаеш повече за него, го презираш още по-дълбоко?

— Не, намразих майка си, задето е крила тайната си толкова дълго и я сподели с мен чак сега, с което я направи моя отговорност, мое бреме.

Едва не изплюх чая, който отпивах в момента.

— Извини ме?

— Да, правилно ме чу. Научих истина от миналото. В действителност, макар да се ужасявам от баща си, напълно одобрявам действията му отпреди двайсет години.

Разбрах, че вече сме се изправили пред бездната на историята, заради която бе настоял с Еймъри да не сключваме брак, но исках да го оставя сам да ми я разкаже. Не биваше да го насилвам. От болката в изражението му личеше, че му струва огромно усилие да се изправи пред истината.

— Еймъри знае ли?

— Не, още не знае нищичко от това.

— Защо?

— Защото е тема, която човек не разисква по друг начин, освен очи в очи! Достатъчно е да кажа, че той израсна с презрение към мен. Бях детето, което отне любимата му майка.

— Любима? — Не можех да повярвам, че го казва. — Майка ти го заряза.

— И го обожаваше през всеки миг, в който бяха разделени. Обичаше го повече, отколкото някога е обичала мен.

Ръцете ми трепереха, когато поставих чинийката с чашата на масата.

— Но ти се канеше да дойдеш на венчавката, нали? Защо би дошъл за брат, който те мрази, каквито и да са тайните ви?

— Не дойдох във Франция заради него. А заради теб.

Бях прочела някъде, че страхът е чувство, което изпитваме почти винаги във връзка с бъдещи събития. В този момент разбрах идеята напълно. Каквото и мрачно послание да носеше Себастиен, не исках да го знам.

Усетил страха ми, той продължи:

— Но постъпих възпитано и го предупредих, че идвам, за да се подготви.

— Изпрати и подаръци.

— Само като прикритие, както ти обясних.

— Стига вече — прошепнах. — Стига заобикалки. Трябва да ми кажеш.

Той кимна.

— В живота си не съм се изправял пред по-неприятна задача. По-лоша е дори от това да застреляш човек, когото не познаваш и с когото нямаш личен спор. Беше въпрос на оцеляване, той или аз, но отново бих натиснал спусъка, ако така бих избегнал задължението да ти кажа истината.

— Но е невъзможно да се избегне, така че свали товара от плещите си, Себастиен, защото се страхувам, че сърцето ми няма да издържи дълго на напрежението.

— Нищо от това не е твоя вина — обърна се с нежен поглед към мен.

— Нищо от кое?

— Фльорет, Еймъри е…

Себастиен пребледня.

— Кажи го. Еймъри е?

Странно, но в главата ми се появи мисълта, че съпругът ми е бил женен за Грасиела. Отхвърлих я с възмущение. Еймъри може и да бе грубиян, но имаше гордост и чувство за дълг. Способен бе да заобиколи закона, както направи с нашите брачни документи, но едва ли би го нарушил.

В този момент брат му се изправи с усилие, премести се да седне до мен и взе ръката ми. Усетих топлата му суха кожа до моята и през ума ми профуча мисълта, че каквото и да каже, вероятно никога няма да се чувствам в такава безопасност както в този миг. Видях как преглътна.

— Скъпа Фльорет… Еймъри е твой полубрат.