Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (12)

12

Вървяхме спокойно, без да се докосваме, но съзнавах, че привличаме неприкритото любопитство на жените в града, Представих Себастиен на доста от тях, някои вече бяха чули, че деверът ми най-накрая е пристигнал у дома, други бяха изненадани да го чуят. Естествено, всички бяха приятно заинтригувани от присъствието му. По-младите незабавно бяха привлечени, защото беше неженен, очевидно богат и фамилията му бе Дьо Ласе. Все едно бяха открили златно кюлче. И двамата се притеснявахме от положението и ни отне доста време да стигнем до пощата.

— Да, мадам, за вас има писмо от мосю Дьолакроа.

Несъзнателно плеснах с ръце от радост.

— Знаех, че ще се зарадвате — увери ме старият обичан началник на пощата с извинителна усмивка. — Щом може да пише, значи е добре — прошепна, докато потупваше ръката ми.

Познаваше ме от бебе. Зачудих се какво ли мисли за смъртта на майка ми. Опитах се да си представя как татко разправя на всички за усложненията след раждането и въвлича дори лекаря на мама в лъжите си… Щях веднага да се отправя към клиниката и да поискам от доктора да ми каже истината, ако не беше починал миналата година. Дали някой знаеше, че татко е писал писма на най-добрата приятелка на майка и че синът на тази най-добра приятелка е бил негов, а не на мосю Дьо Ласе? Усетих как гневът отново ме завладява.

Все пак взех омачканото писмо, сякаш е най-скъпоценното ми притежание на този свят, и почувствах как неприятното настроение отминава заради огромната радост, че имам новини от брат си. Погледнах към Себастиен и размахах плика.

— Радвам се — каза той усмихнато.

— Благодаря, мосю! — провикнах се през рамо и целунах писмото, за да покажа на началника на пощата колко много означава то за мен.

Имах чувството, че писмото от Феликс ще прогори дупки в джоба ми, но бях твърдо решена първо да спра кървенето ми Себастиен. По пътя към дома дадох няколко сантима на едно от градските момчета и го помолих да отиде до семейния ни лекар и да му предаде молбата ми да ни посети утре.

— Повтори съобщението, моля те, Луи — настоях.

Хлапето прилежно повтори на глас думите ми. На лицето на Себастиен се изписа леко притеснение.

— Наред съм, Фльорет, моля те…

— Не. Загубата на кръв е опасна по ред причини. Като химик го знаеш много добре. Във всеки случай искам раната ти да бъде прегледана от професионалист. Докторът навярно е на визитации в момента, затова нека поне сменя превръзката и да почистя раната ти.

Продължихме в мълчание нагоре по хълма и неочаквано изпитах чувство за лекота от разходката със Себастиен. Не знам защо се получи така, но нямаше нужда да разговаряме. Мълчанието ни беше приятно.

Когато излязохме от града и тръгнахме през откритите поля, той въздъхна:

— Представям си колко красив е Грас през лятото.

— Трябва да го видиш, за да повярваш. През изминалата година имахме една от най-добрите реколти.

— Какво ще правите с маслата?

Свих рамене.

— Аз съм жена, ако не си забелязал — отговорих закачливо.

— Всъщност забелязах — отвърна в тон с шегата ми.

Не удържах усмивката си.

— Не правя нищо, без да ми нареди някой мъж.

Себастиен примигна смаяно.

— Но ти си Дьолакроа по сърце и Дьо Ласе по име. Дори само това те поставя в ново положение.

— Нова порода жена? — предположих нехайно.

Спътникът ми спря с напрегнато изражение на лицето.

— Имаш умение, за което другите могат само да мечтаят. Фльорет, ти си парфюмерист.

Навъсих се.

— Кажи го на Анри или пък на Еймъри, който на практика ми забрани да доближавам фабриката. Химиците от лабораторията на Дьо Ласе гледат на мен като на натрапник, когото трябва да понасят. Не биха споделили нищо с жената на началника си.

— Тогава промени нещата — настоя той.

Ахнах.

— Ще ми се да видя как ще го направиш.

— Добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, едно добро дело заслужава друго добро в отплата. Ти ще смениш превръзката ми, а аз ще променя света, в който живееш.

— Не разбирам — сбърчих вежди в недоумение.

— Хайде да направим парфюм.

— Какво?

Съзнавах, че изглеждаме смешно, щръкнали отстрани на пътя и загледани изненадано един в друг. Определено можеше да развържем езиците на клюкарите в града. Всички можеха да ни видят. Но някак си не ме беше грижа. Думите на Себастиен запалиха у мен нещо, което имаше нужда само от искрица мъжко одобрение.

— Чу ме. Не знам колко време ще остана тук, може би седмица или две, затова да не се мотаем, а да се захващаме за работа. Сигурно имаш идеи.

— Идеи? С хиляди.

— Тогава кажи една. Какво става в момента… имам предвид във фабриката?

— Ами почти нищо. През зимата главно почистват и ремонтират съоръженията. Но мисля, че Анри успя да получи една пратка от Далечния изток точно преди светът да полудее.

— Какво е внесъл?

— Ами, обичайните неща — отвърнах небрежно.

Бе толкова приятно да говоря на любимата си тема с човек, който е заинтересуван. Слушаше ме съсредоточено и въобще не обърна внимание на възрастната двойка, която ни приближаваше. Аз стрелнах с очи старците и когато погледнах отново към Себастиен, видях, че продължава да ме слуша внимателно. Погледът му имаше обезоръжаващото свойство да съкращава дистанцията между нас. Макар да стояхме на прилично разстояние един от друг, съсредоточеното му внимание създаваше у мен странното усещане, че сме притиснати един до друг. За малко да проявя неучтивост и да оставя възрастните хора да отминат, но се усетих навреме да отклоня очи от спътника си и да ги поздравя ведро. Те промърмориха нещо в отговор и продължиха бавно пътя си към града, облечени безупречно, хванати под ръка, облегнати един на друг.

— Не са ли прекрасни — погледна с възхищение Себастиен след тях.

— Мосю и мадам Венс. Тя е над седемдесет, той е на осемдесет и една. Имаше навика да се обръща към татко с „момче“, когато говореха. — Усмихнах се при спомена. — Мосю Венс и синовете му са най-добрите производители на виолетки в областта, както сигурно си се досетил.

Ето пак. Това цвете. Направо ме преследваше.

— Защо би трябвало да се досетя? — Лека присмехулна усмивка озари лицето му.

Свих рамене смутено.

— Май трябва да се отуча да мисля, че всеки може да подуши ароматите, които усещам.

— Да, Фльорет — захили се Себастиен. — Трябва. Зима е, а ти подушваш пролетни виолетки по дрехите на този старец.

Пъхнах невидим кичур коса зад ухото си с нервен жест, който използвах винаги когато ме уловят натясно. Но тонът му беше мил и прихнах.

— Всъщност навярно подушвам много отминали пролети по дрехите му.

— Изумителна си — поклати глава той.

Изрече го тихо и аз едва долових думите, преди лекият вятър, винаги подухващ над откритата част от пътя, където бяхме спрели, да ги улови и отвее надолу към долината. Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и почувствах, че се създава нова връзка… забранена връзка. Пред очите ми се появи картина на изранените пръсти на Себастиен, преплетени с моите — с бяла, безупречна кожа, недокосната от рана. Бях сигурна, че лицето ми е пламнало заради въображаемата сцена, но още по-опасен бе огънят, който почувствах в слабините си и от който се изчервих още по-силно.

— Съжалявам, не трябваше да говоря толкова открито — бързо реагира спътникът ми.

— Не, не, много приятно е. Искам да кажа… много е мило от твоя страна, че… — Изобщо нямах представа какво се опитвам да кажа.

Помогна ми да изляза от неловката ситуация, като върна разговора на безопасна тема.

— Напълно сериозен съм относно предложението да направим парфюм. Ще има с какво да се занимавам, а и ще ми помогне да компенсирам недоволството от това. — Погледна мрачно превързаната си ръка. — Имаме на разположение две лаборатории и неограничени количества суровина. Аз съм твоят химик и с радост очаквам да чуя инструкциите ти. Нека впрегнем в работа тази твоя дарба. Престани да се въртиш унило из къщата — видно е за всеки, че това не ти харесва, и започни да вършиш неща, които ще помогнат на Грас и ще повдигнат духа на мъжете. Сега те са на фронта и се борят да запазят спомена за дома.

Вгледах се в него с чувството, че става някакво чудо, не бях в състояние да отговоря.

— Няма да се опитвам да обясня през какво минават войниците. Това не е кавалерската война от ланшните дни, при която военачалниците водят преговори на бойното поле. Тази е жестока и кървава. Смъртта е внезапна и покосява десетки мъже наведнъж. Мнозина умират по-скоро, заради това че лекарите и хирурзите не са в състояние да се погрижат достатъчно бързо за всички ранени, отколкото от самите рани. Мъже, повалени от треска, измират самотни в мръсните окопи от болести вместо в славни битки. Снайперисти се прикриват страхливо, прицелват се и убиват мъже от засада вместо лице в лице, в открит бой, както са правели предците ни. Всичко е безмилостно, бездуховно, невъобразимо страдание.

Преглътнах, емоционалната вълна ме заливаше като неумолим прилив, втурнал се към брега.

— Когато мъжете на Грас се завърнат, няма да ги познаеш. Ще са се променили външно, но ще са се променили и тук. Докосна гърдите си и жестът му беше изключително трогателен, защото в сърцето си знаех, че казва истината.

— Затова нека направим парфюм, който да напомня за нашите храбри мъже, така че жените с гордост да го носят в тяхна чест.

Овладя емоциите си, сребристият блясък в очите му потъмня и той отново се превърна в спокойния Себастиен. Сякаш отпусна хватката си и невидимите ни пръсти се разплетоха.

— Семейството ти ще се гордее, а мъжете от Грас ще се въодушевят, когато научат, че жените им са усвоили нови умения и могат да направят дори парфюм.

Сега той наистина ме изненада, тъй като внезапно сграбчи рамото ми.

— Фльорет, светът се управлява от мъже, които вземат глупави решения, обявяват войни и разрушават живота на хората, които представляват. Но ако тази война постигне нещо, то ще е да докаже на света, че жените са разчупили оковите, сложени им от мъжете. Чувала ли си за Емелин Панкхърст?

Хвърлих поглед към ръката на рамото ми и той веднага я отдръпна. Нямах намерение да го укорявам, просто не бях сигурна, че такава проява е подходяща на публично място… или където и да е, разбира се. Почувствах липсата на ръката му веднага щом я свали и взе бастуна, който преди това бе подпрял на бедрото си. Облегна се с усилие на него, сякаш бе поел нова тежест. Можех да се закълна, че все още усещам топлината на дланта му през палтото си — проникваше през плътната вълна, минаваше през по-тънката тъкан на роклята ми, за да докосне кожата ми като съкровено, интимно парване. Тази картина замъгли съзнанието ми и осъзнах, че заеквам, докато казвам:

— Аз… да… ами, знам, че е замесена в политически вълнения. — Опитах се да възстановя самообладанието си.

— О, не само. Сигурен съм, че организацията й ще доведе до огромни промени както за женското движение в Англия, така и зад граница. И независимо дали я харесваш, или презираш, тя се бори за правата на жените.

— Не разбирам какво искаш… — започнах, но спрях и се вгледах в лицето му.

— Искам теб.

Изрече го толкова настоятелно и изразително, че замръзнах. Със сигурност забеляза объркването на лицето ми, вероятно дори страха ми, защото видях да прокарва ръка през вечно разрошената си коса, докато бързаше да обясни думите си.

— Искам да кажа, че хората в този град гледат изтъкнатите фамилии и очакват те да ги водят. И ако тези фамилии се състоят само от жени на този етап, тогава бремето на отговорността пада върху теб.

Примигнах.

— Поведи ги — настоя Себастиен. — Вашият парфюмерист е на фронта. Така че ти трябва да поемеш ролята му.

— Не мисли, че не съм си мечтала за това. — Поклатих глава. — Но не мога да го направя, защото когато Феликс…

— Когато брат ти се върне, светът ще е различен. Знам, че хората не могат да си го представят, но всеки, който е бил на фронта, го знае. Щом Феликс се върне у дома, можеш да откриеш в негово лице съюзник, готов да работите заедно. Фактът, че си станала парфюмерист, може да предизвика по-малко изумление, отколкото си мислиш. Жените вече са поели голяма част от товара за поддържането на Франция и подозирам, че Англия ще последва този пример, щом започнат да свикват новите набори войници… което със сигурност ще стане догодина.

— Аз… това винаги е било най-съкровеното ми желание — изрекох, сякаш се бе отворила врата към най-голямата ми мечта.

Себастиен едва ли би могъл да пропусне копнежа в гласа ми — така, както аз ясно го чух да казва нещо друго само преди минути. Беше го прикрил добре с вихрено обяснение, но и двамата бяхме изненадани и ужасени от неговата откровеност.

— Това „да“ ли е?

Беше много лесно да престъпя прага, докато гледах широко отворените очи и окуражаващата усмивка на лицето му.

— Да.

Разбирах, че с влизането през тази врата стъпвам в подвижните пясъци на живота — можех да си представя ужаса на Анри, гнева на Еймъри. Феликс със сигурност щеше да се забавлява, но подозирах, че дори той би се зачудил на новата храбра роля, която Себастиен предвиждаше за жените в този бъдещ свят от представите му.

* * *

Върнах се в стаята си и седнах на леглото, без да събличам палтото си. Стоях дълго, отпусната на мекия матрак, преди да започна да дърпам пръстите на ръкавиците, за да ги сваля от ръцете си. Но вършех това несъзнателно, защото умът ми бе съсредоточен върху две теми, на пръв поглед несвързани една с друга, и все пак толкова дълбоко обвързани, че не можех да ги отделя една от друга. И най-притеснителното от всичко беше, че и двете хвърляха обикновено подредения ми ум в хаос. Всичко изглеждаше точно така, както го бях оставила. Като се има предвид, че съм безкрайно разхвърлян човек, Жана полагаше доста труд, за да поддържа стаите ми подредени. Това, което никой не можеше да види или докосне, беше подреденият ми ум. Бях от хората, които стриктно разпределят живота си — навярно последица от способността ми да складирам информация, и по-специално спомени, но най-вече миризми, разбира се.

Въпреки този талант и в пълен контраст със спретнатата и подредена стая умът ми скачаше хаотично във всички посоки. Сякаш бях разсипала кутия със сачми за лагерите, които ползвахме във фабриката. Проблясващи мисли — съвсем като онези малки сребристи топчета, се пръскаха неконтролируемо. Колкото повече се опитвах да овладея мислите си, толкова по-хлъзгави ставаха те, решени на всяка цена да ми се изплъзнат.

И така, съгласих се да направя парфюм. Това не е дребна работа. Сама по себе си предизвикателство, постъпката ми щеше да изглежда и като юмрук, размахан в лицето на обществото. Щях да пренебрегна всички правила, според които живеем. Щях да привлека светлините върху себе си — нещо, от което татко би се ужасил, но лоялността ми към него бе толкова разклатена, че бих преодоляла тази бариера, макар зад нея да виждах десетки други препятствия.

Далеч по-зле стояха нещата с думите, които случайно се изплъзнаха от устата на Себастиен. Чух го много добре. Както и той. И двамата се бяхме дръпнали, както човек се дърпа от отровна змия, зърната в тревата.

„Искам теб“ беше казал. И в края на изречението имаше точка. Беше завършено. Интонацията бе спаднала на втората дума. Значи бе завършил онова, което е искал да каже, макар да изглеждаше като неволен, почти… механичен отговор на моето запитване. И все пак успях да зърна за миг суровата откровеност на чувствата му. Бързо възстанови самообладанието си и незабавно промени посоката, сякаш е следвал някаква своя мисъл и е спрял след втората дума… но смущението на двама ни — а и споделената вина — бяха очевидни.

Вълнението, събудено от този мъж, и изострената ми чувствителност към него бяха изключително неуместни. От всички мъже, които биха могли да ме накарат да затая дъх, да им хвърлям крадливи погледи, да ги подслушвам, дори да мисля за тях съвсем целенасочено… той беше най-опасният избор. Братът на съпруга ми! Братът, от когото Еймъри се интересуваше толкова малко, та дори не си направи труда да изчака идването му за венчавката ни. Фактът, че беше обявена война, нямаше никакво значение, Еймъри просто не се интересуваше от Себастиен.

Внезапно разнородните ми страхове започнаха да се сливат в едно. Сякаш след като ги бях разпалила в ума си и бях разтопила разхвърляните им елементи, успях да ги превърна в една обща тревожност. Себастиен не беше брат на съпруга ми, нали? Всъщност беше полубрат на моя полубрат.

Изпаднах в паника. Минаваха минути, а аз се взирах в килима, съсредоточена върху венеца от цветя по ръба му. Улових се, че отново играя детската игра да откривам различни форми в листенцата… лице, дракон, ангел. Бях готова на всичко, само и само да избегна мислите за страха си.

Накрая станах, свалих палтото и започнах да крача напред-назад из стаята. Защо се чувствах така? Защо можех с изумителна точност да си представя и да опиша извитите като пера мигли на Себастиен, които просветваха като полумесеци и очертаваха отчетливо опушените му очи? Как можех да направя това с лекота и в същото време да не мога — казвам самата истина — дори да си представя очите на Еймъри, да не говорим за по-неуловимите му черти. Сини ли бяха? Като че ли мътносини като мръсен фонтан.

„Кой го е грижа? — помислих си с гневна яснота. — Не мога да се отнасям с Еймъри като със свой съпруг. Да мисля за други мъже, не означава, че го предавам или му изневерявам.“ Но дори при тази изненадващо ясна мисъл усещах как вината се строява като армия от войници в стомаха ми и по целия път нагоре, а пълководци бяха капитаните Срам и Ужас, които крещяха пронизително в ума ми.

Когато преди около половин час пристигнах обратно в къщата, затънала в позора си, изобщо не спрях долу. Толкова бързах да се кача и да обмисля това, за което бях дала съгласие, че зарязах Себастиен с икономката. Не знам как й е обяснил бягството ми, но тъй като притежаваше остроумието на Феликс, съм сигурна, че е измислил нещо подходящо и забавно, за да отклони евентуални подозрения.

Облегнах се на вратата, докато развързвах шала си, и после го захвърлих при палтото и ръкавиците, които лежаха на леглото. Бях ужасена от срамните мисли за Себастиен и се опитвах да се убедя, че разговорът ни и времето, прекарано заедно, са невинни. Срещата ни може да е била случайно съвпадение, но със сигурност нямаше нищо наивно в осъзнатия ни стремеж един към друг.

Налагаше се превръзката му да почака, докато се успокоя. Грабнах писмото на Феликс, развълнувана да чуя новини от него, но и същевременно доволна, че ще ме отвлече от хаотичните мисли. Внезапно те ми се сториха жалки, като си спомних от кое място във Франция ме поздравява това писмо. Нямах търпение да търся ножа за писма, за да го отворя както трябва, и почти разкъсах страниците в бързината.

Фльорет!

Каква изненада да те чуя отново толкова скоро. Сигурно четеш мислите ми, защото си мислех за теб тази сутрин, докато се влачехме по поредния кален път. Радвам се, че си толкова далеч от шума на оръдията. Опитах се да поиграя на детската ни игра и да си представя какво мисли другият, но успях да си представя само тишината, в която се будиш. Завиждам ти за нея, но знам, че няма да ми се сърдиш. Сутрините ти започват с птичи песни. Нас обаче ни буди яростното ръмжене на оръдията на бошите. Осмелявам се да твърдя, че френските са по-мелодични дори за глухар като мен.

Както и да е, пиша, за да ти съобщя, че Еймъри е тук!

При тези думи дъхът ми замря. Сега всички бяха заедно, без да подозират, че носят една и съща кръв чрез татко. Отблъснах противната мисъл и се съсредоточих върху Феликс и огромното ми облекчение, че е жив и здрав.

Да ти кажа честно, нямах представа, че ротата му е разположена толкова близо до днес следобед, когато влезе в столовата, докато аз и Анри се наслаждавахме на оскъдната си храна. Войната очевидно много му допада, защото изглежда изключително елегантен. Не знам как успява да е толкова спретнат. Е, можеш да си спокойна, че битките и свежият въздух изобщо не са му навредили. Аз обаче забелязвам, че униформата ми внезапно е станала доста широка, а дори и нашият пухкав Анри вече има очертани скули.

Разсмях се, макар да знаех, че прави всичко възможно да придаде шеговит оттенък на положението им. Дори само от беглото описание, което Себастиен сподели с мен, знаех, че дните на Феликс са неприятни и ужасяващи.

Вярно е, че краката ми са постоянно възпалени от безмилостното маршируване. Можеш ли да си представиш, че аз, човек, който рядко е изминавал повече от няколко километра, и то при лов на фазани, сега съм в състояние да извървя десетки километри за един ден, като нося и цялата си екипировка? Героично, нали… надявам се, че си скочила на крака и ме поздравяваш.

Усмихнах се отново, но не задълго. Беше започнал с това весело въведение, за да приема по-леко описанието на битките.

Боевете са сурови и за известно време врагът имаше превес. Бяхме принудени да изоставяме мъртвите си на бойното поле, без да им направим прилично погребение, което измъчва сърцата ни повече, отколкото бихме признали на глас. Всичко, което бяхме в състояние да направим за нашите ранени, беше да им предложим нищожна грижа, но мнозина от тях вероятно са попаднали в ръцете на врага.

Вчера обаче прогонихме отчаянието и не само върнахме офанзивата, но и спряхме армията на германския престолонаследник. Артилерията на врага се опита да смаже духа ни още щом напуснахме позициите си, но ние продължихме напред, без да обръщаме внимание на тътена и фонтаните пръст, докато снарядите избухваха около нас. Ротите следваха дадените заповеди, сякаш са на парад пред главнокомандващия. Бошите едва ли са пропуснали да забележат, че няколко снаряда не са в състояние да потушат пламъка на планинските егери, когато се бият за обичната си родина.

Тези германци са добри войници и техните командири си знаят работата, но когато ги приклещим, те веднага вдигат ръце и започват да викат „kamerade“^[1]. Как биха могли да знаят, че съм приятел? Бих предпочел да изглеждам суров в битките. Утре ще сложа огледалце в джоба си. Щом се спусна към врага, ще спра и ще се огледам, за да видя дали не се усмихвам.

Разкъсвах се от безпомощност — Феликс правеше всичко възможно да ме развесели и аз го обичах още повече заради отчаяната му потребност да ме защити от най-лошото.

Скъпа сестричке, много ли ще те е срам от мен, ако ти кажа, че не съм се къпал поне от две седмици? Мириша отвратително. Вероятно само смрадта ми ще е достатъчна, за да се предадат германците. Вчера пленихме цяла немска болница! Горките копелета изглеждаха толкова жалки в походните си легла. Но бяхме внимателни с ранените. Германските доктори ни увериха, че ще се грижат за нашите хора с не по-малко усърдие, отколкото за своите, което е окуражаващо, като знаем колко много ранени оставихме на бойното поле.

Сърцата ни са със семействата на тези, които паднаха. Като техен офицер имам тежкия дълг да пиша на майките и съпругите и да им обяснявам как Луи или Максимилиен са срещнали съдбата си, затова знам, че ще ми простиш, задето пиша толкова рядко. Това е тъжен дълг, но съм сигурен, че за скърбящите жени ще е утеха да знаят, че любимият им човек е умрял, за да може Франция да се освободи от игото на кайзера.

Съжалявам, че не само неустрашимите ни войници плащат цената на това варварско нашествие. Покрай пътищата влачат крака редици мизерстващи наши съграждани, избягали от селата, които сега са окупирани от врага. Домовете им са разрушени, добитъкът им е избит и сега те живеят по пътищата и мъкнат вързопи с малкото покъщнина, която са успели да вземат със себе си.

Малките деца трябва или да вървят или да бъдат носени от претоварените си майки или от по-големи братя и сестри. Вече видях прекалено много гладни дечица, които нямат обувки на краката си. Отчайващото положение на тези невинни души е най-покъртителната гледка в тази грозна война.

Подобни гледки вдъхновяват нас, защитниците на нашата любима родина, още по-решително да изпълняваме задълженията си. Междувременно моят първостепенен дълг е инспекцията на краката. Да, разбира се, аз съм генерал-губернаторът на гангрената по краката! Почти мога да видя как се смееш, скъпа ми сестричке, но трябва да си наясно, че инспекцията на краката е най-важният момент от деня и основна част от задълженията на офицера, така че приемам ролята си много сериозно. Както разбираш, аз съм не по-малко героичен от Анри и без съмнение от твоя наперен съпруг, защото — нека се изправим лице в лице с истината — никой друг не би се приближил толкова близо до толкова много крака, гъмжащи от мръсотия и инфекции, както аз и моите многострадални колеги инспектори по краката!

Тук беше нарисувал пръчковидна фигура, която стиска носа си и пада възнак. С няколко линии на писалката си бе успял някак си да улови комедията в незавидния си дълг. И макар да съзнавах, че умишлено отклонява вниманието ми от ужаса, не успях да спра изблика на смях, който бързо премина в сълзи на съчувствие. Отправих молитва всички ангели, които бдяха над обаятелния Феликс, да продължат да го закрилят, да го запазят жив и здрав и да го върнат у дома при нас.

Прочетох последния ред с щастлива въздишка.

Малко сапун ще бъде приветстван като най-хубавия дар от твоите ужасно мърляви братя. И двамата ти изпращаме обичта си.

Феликс

Все още със сълзи в очи, сгънах писмото и се засмях тихичко. Зачудих се дали Анри и Феликс ще се сближат повече сега, когато всеки от тях имаше грижата за живота на другия, а не просто за доброто му име в обществото. И двамата обичахме Анри, но предполагам фактът, че сме близнаци, ни правеше отбор от двама щастливи съюзници, а неговата непреклонна решимост да се надува при всеки възможен случай успяваше да се пребори с всяко наше добронамерено намерение да го включим в тима.

Между редовете на шеговитото послание прозираше отрезвяващата реалност на войната, но поне знаех, че двамата ми братя — а и Еймъри — засега са живи и здрави, което ми вдъхна сигурност и прогони хаоса от ума ми.

Писмото на Феликс ми помогна да погледна положението си с нови очи. Вече бях в състояние да си напомня, че съм голяма жена, отговорна за себе си, и трябва да търся собствено решение на проблемите. Вниманието на Себастиен и срамните ми чувства към човек, когото бях срещнала едва сутринта, внезапно ми се сториха нелепи… дори смешни. Още по време на вечерята щях да се справя с тази ситуация и да проведа блестящ разговор, с който да отвлека вниманието от неудобната тема и да го насоча към идеята да направим парфюм заедно. Нямаше да позволя тази възможност да ми се изплъзне. Всъщност, подтикната от приказките на Феликс за храброст и доблест, реших да направя парфюм за жените на Франция, който те да носят в чест на своите мъже. Щеше да е горд аромат, който ухае на победа.

Кимнах, щастлива да си представя как триумфално размахвам флаконче с нещо, което се нарича „Победа“. Името беше ужасно, но засега вършеше работа, затова посегнах към първите базови нотки, които щяха да са основата на моя героичен аромат. Ухилих се доволно.

— О, не, „Героика“… така ще го нарека! — изрекох на глас в тишината на стаята.

Името ми звучеше добре и си представих хиляди френски жени, които всеки ден патриотично се пръскат с парфюма в чест на своите мъже. Сбърчих вежди в размисъл. Дори „Патриот“ би свършило работа. Нямах търпение да кажа на Себастиен, идеята да направим наш парфюм вече не изглеждаше безплътна като звездното небе високо горе… нито несъстоятелна и неясна. Предизвикателството внезапно ми се стори разумно, здраво закотвено в земята, с великолепна възможност да бъде отгледано и да даде плод — подобно на засаждане на резник от роза, за който се полагат грижи от израстването му до зрелостта на първите пъпки, за да избухне в цвят и ароматно съвършенство. Да, тази метафора ми хареса.

Обзелото ме вълнение прогони предишната вина. Нямаше смисъл да се срамувам от това моментно момичешко увлечение. До вечерта щях да се съвзема и да съм само очарована от вниманието омъжена жена, която не търси нищо повече от учтива размяна на приказки. Сега умът ми вреше и кипеше от възможности за парфюма и чувствах, че новите ми отношения със Себастиен може би наистина биха могли да се превърнат в работещо партньорство, ако си наложа да не обръщам внимание на присъствието му.

Та аз дори като момиче не бях изпитвала безразсъдството, което виждах у приятелките си, когато залитаха по този и онзи. Бях твърде разумна, или по-точно — разсеяна, затънала в собствените си мисли. Играех с мирисите в ума си, за да ги комбинирам в хармонично цялостни аромати.

С вълнуващото усещане за предстоящо приключение и най-накрая стъпила на пътя, за който мечтаех още от детството си, напъхах тъмната сянка на Еймъри в най-дълбокото кътче на ума си. Щях да се изправя и пред нея, но не сега.