Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (5)

5

Минала бе седмица, откак Еймъри и неговият Двайсет и трети полк напуснаха града, но Анри и Феликс все още сформираха своите роти във Вилфранш. Казаха ми, че не са разрешени посещения. Въпреки обявената степен на секретност скоро стана известно, че техният полк ще тръгне на десети август. Съзнавах, че няма да спечеля нищо, ако пътувам дотам, освен неизбежната болка, която щяхме да изпитаме, щом срещнем погледи. И все пак се присъединих към тълпата жени с насълзени очи, които махаха с ръка на мъжете, докато те гордо маршируваха към железопътната гара, за да бъдат транспортирани до Ла Везюби.

Научих, че братята ми — двама от общо над двайсет и пет офицери — ще се отправят на север, където германците вече бяха нахлули в Белгия. Не видях Анри, но усещах, че Феликс е там, и нямаше да позволя тази колона маршируващи войници да се изниже покрай мен, без да хвърля последен поглед на близнака си. Шарех с очи по лицата на познати мъже, които сега изглеждаха мрачни и като изсечени от камък. Вперили бяха поглед напред и следваха неотклонно получената заповед. Ето го Етиен, нашия най-доверен химик. Беше почти на четиридесет и имаше пет деца. Зърнах и Жан-Пол, който отглеждаше виолетки, Ален — един от майсторите ни, Еркюл — гигант, който се грижеше за камбанките по нашите полета така, че уханието им ставаше сладко като собствения му нрав. По петите го следваше Стефан от дестилационната — единствен син, доколкото си спомням.

И накрая — ето го и него, ухилен до уши заради мен. Или поне аз така си казах. Феликс беше един от най-хубавите ергени в града и определено най-желаният. Бях наясно с репутацията му сред неговите другари покрай женските му завоевания, но знаех, че никога няма да се ожени за момиче от Грас. Самият той ми го беше казал преди време.

— Твърде много истории, Ети. Всички израснахме заедно — заявил бе.

— Не всички — възразих.

— Е, тези, които не са от нашата черга, са гледали как раста и вероятно съм… — Тук замълча и аз му хвърлих подозрителен поглед. — Ами… — Продължи с въздишка, която казваше „Хайде да не говорим повече за това“. — Разбираш ме.

— Да, Феликс. Разбирам те.

Сега на лицето му бе изписана същата леко крива усмивка като тогава, но макар да се убеждавах, че тя е за мен, защото бе нарушил заповедта и ме беше погледнал, чувах много жени да викат името му. Той ми намигна и сърцето ме заболя. Феликс беше пълен с весели дяволии, беше пълен с добри чувства към всеки и хората го обожаваха. На мен се възхищаваха, но не ме обожаваха както него. Помахах с ръка, пратих му въздушна целувка и почти не забелязах сълзите си, докато мекият бриз не ги охлади върху бузите ми. Оформих с устни безмълвен въпрос — „Къде е Анри?“, но Феликс само поклати леко глава. Знаех, че ще се грижат един за друг.

Нямах представа къде са заминали Еймъри и неговият полк, но се надявах, че съпругът ми скоро ще изпрати новини, за да не се налага постоянно да свивам рамене, да гледам смутено и да измислям обяснения за незнанието си, когато някой от града ме пита за него.

През редиците маршируващи мъже отново зърнах Грасиела. Съпругът ми ли търсеше? Не знаеше ли, че вече е заминал? Беше ми казал, че полкът му, макар и сформиран в Грас, трябва да замине още същия ден. Тепърва предстоеше да ми съобщи къде са новите им казарми. Тя изглеждаше по-измъчена, отколкото в деня на венчавката.

— Мадам Дьо Ласе?

Обърнах се, мислите ми бе прекъснала жена от семейството на наши градинари.

— Да? О, здравейте, Солин. Надявам се, че баща ви не е сред маршируващите.

Поклати глава.

— Щеше да е, ако можеше. Не мисля, че ще изкара годината. — Въздъхна и добави: — Но двама мои братовчеди заминават с този полк.

— Изглеждат блестящо, нали?

— Да, така е. Толкова са млади.

— Всеки е твърде млад, за да отива на война — отвърнах почти пренебрежително като някой от старците на града.

Това ли прави женитбата с хората? Един ден си караш колелото през локви и крещиш през смях, а на следващия се държиш презрително с хората, сякаш бракът ти е дал огромна мъдрост?

— Съжалявам — поправих се бързо. — Беше необмислено от моя страна. Вярвам обаче, че войната е безсмислена дори когато излезеш победител. Гибелта на хора, разрухата на семейства, съдби, земя, финанси е твърде висока цена.

— А каква е алтернативата, мадам? Признавам, че нямам никакво желание да уча немски.

Права беше и аз се съгласих с тъжно кимване.

Погледнах отново към улицата. Грасиела пак бе изчезнала като с магия, а Феликс вече почти се губеше от поглед. При други обстоятелства бих се спуснала след колоната с името му на уста. Сега обаче от мен се очакваше да се държа с достойнство. Не ми отиваше на положението, но не можах да се удържа да не се изправя на пръсти, за да погледна по-отвисоко. Успях да зърна за последен път баретата му, накривена малко по-екстравагантно от тези на другарите му.

След миг вече го нямаше. Загубих го в синьото море от храброст. Накъде ли маршируваха? Не исках да мисля по въпроса и все пак не можех да си го избия от главата в следващите няколко дни.