Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumer’s Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2022)

Издание:

Автор: Фиона Макинтош

Заглавие: Тайна с дъх на парфюм

Преводач: Росица Тодорова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 23.02.2018

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-414-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17067

История

  1. — Добавяне

3

Le charivari е предсказуемо шумен обичай. Шеговитата серенада се изпълнява с инструменти, които варират от надуване на пищялки до блъскане по тенджери с капаците им или с дървени лъжици. Надявах се да избегна тази френска традиция, но шампанското явно бе текло толкова обилно и напоително, че нашите иначе добре възпитани гости намериха за достатъчно забавно да се присъединят към чакащия народ за последния спектакъл.

Гражданите подхванаха какофонията и аз знаех, че я изпълняват с много обич, особено след като не успяха да ме придружат по пътя до черквата. Затова пък сега нямаше да пропуснат да ме изпратят до леглото на съпруга ми.

Тръгнахме наглед щастливи, хванати ръка за ръка, усмихнати и весели заради гостите и гражданите на Грас, които искаха този специален и важен брак да е успешен. Изкачихме се по хълма до фамилната къща на Дьо Ласе, където и последните нишки, които ме свързваха с името Дьолакроа, щяха да бъдат отсечени. При това със същата решителност, с която бях сигурна, че Еймъри възнамерява да проникне в мен.

Какофонията придаваше физическо измерение на мислите в главата ми и ни последва през големия вход към приемната зала, нагоре по извитото величествено стълбище до площадката на етажа, който от сега нататък щяхме да споделяме.

Тази нощ щях да прекарам в спалнята на съпруга си, но знаех, че на следващата сутрин ще ме отведат до моите лични покои, разположени в крило на същия етаж. Щях да разполагам и със собствена баня, будоар, приемна и всекидневна, където да приемам по-близките си приятели. Но утрешният ден ми се стори ужасно далеч, когато Еймъри помоли следващите ни по петите гости, основно младежи, да спрат хаотичния си шум, вдигна ме на ръце и кавалерски ме внесе в стаята си. Накрая затръшна вратата в лицето им. Това предизвика шумни, весели възгласи, които изчакахме да заглъхнат, и накрая останахме сами.

— Вероятно са закачили звънци отдолу на пружината — предупреди ме Еймъри, докато бавно се обръщах, за да огледам новото място за мъчение. В този миг се разнесе нов мрачен камбанен звън, но този път настоятелен и призивен. Камбаните на катедралата биеха отново и се зачудих дали старият свещеник не виси на въжето на някоя от тях заедно с момчетата от хора.

— Не мога да повярвам, че наистина сме във война.

Еймъри ме погледна равнодушно и дори първо свали сакото си и разкопча горното копче на ризата, преди да отговори:

— Но е точно така. Войната ни намери, Фльорет.

 

 

Съпругът ми примигна бавно, сякаш полагаше огромно усилие да остане търпелив.

— Би ли искала аз да го разкопчая? Вероятно ще съм по-бърз.

„Сигурна съм, че ще си по-бърз“ — помислих си.

— Не, Еймъри. Ще се справя сама — отвърнах учтиво, все още в шок от биещите камбани. Те известяваха мобилизацията на мъжете от Грас, докато моят съпруг настояваше да се наслади на брачните си права.

Не успявах да развържа корсета си с предно закопчаване, защото пръстите ми трепереха, и макар да се опитвах да си внуша противното, подозирах, че Еймъри също вижда нервността ми. Бях се упражнявала да го разкопчавам у дома, можех да го сваля за секунди, и все пак новопридобитото умение ме бе напуснало точно в този момент.

Позабавих се още малко, но накрая разплетох връзките и бледорозовият корсет, създаден да стои под дългата ми рокля и цвят екрю и да оформя съвършената извивка на фигурата ми, падна.

Съпругът ми въздъхна раздразнено.

— Е, слава на небесата. Чуваш колко нетърпелива е войната, скъпа моя — изрече и посочи към отворения прозорец, откъдето неумолимо нахлуваше камбанният звън. Забелязах, че Еймъри е втренчил поглед в тънкия тесен комбинезон, който сега бе единствената защита на скромността ми, като изключим украсените с ръчна дантела чорапи, които бързо навих надолу.

Усмихнах се неуверено, което го накара отново да въздъхне.

— Хайде да пийнем по глътка коняк, какво ще кажеш?

— Не п…

— Няма значение, Фльорет. Конякът ще те отпусне.

Разкопча и останалите копчета на ризата си, свали вратовръзката и я захвърли небрежно. Чух как украсената му със скъпоценни камъни игла издрънча в стъклената купа на нощната масичка до леглото. Нави ръкавите на ризата си и се приближи към мраморната камина.

Не ми беше студено, но потръпнах, преди да кимна неохотно в отговор на неговото предложение. Еймъри постави розата от бутониерата си върху спящото огнище, което нямаше да бъде запалено поне още три месеца. Аз трябваше да избера роза от булчинския си букет, която да поставя полегнала до неговата. И двете щяха да изгорят, когато бъде запален първият зимен огън, за да се превърнат в символ на дълъг съвместен живот и много топли вечери заедно. Колкото и да се опитвах да измитам нещо, ритуалът не успя да запали вътрешния ми огън. Просто не харесвах Еймъри. Другите го намираха за красив… но не и аз.

Подаде ми тумбеста чаша, в която имаше подобна на сироп глътка алкохол. Отпих малко, а Еймъри театрално подуши своята.

— О, най-доброто от долината на Шарант! — заяви. — Знаеш ли как наричат този вид коняк холандците?

Поклатих глава, докато вдишвах аромата му.

Еймъри продължи да говори за напитката. Не обръщах внимание на думите му, но отпивах полека, за да се притъпят поне малко чувствата ми. Конякът явно се смеси с малката чаша шампанско, която бях изпила на празненството, и раменете ми се отпуснаха от умора. Може дори да съм се прозяла.

Еймъри се усмихна, но това бе вълча усмивка.

— Защо брат ти не дойде на венчавката ни? — попитах сънливо.

— Себастиен? — засмя се той. — Пътува насам.

Изненадах се.

— Надявах се да присъства. Съжалявам, че я изпусна.

Еймъри сви рамене.

— Наистина ли? Не ми е ясно защо. Никога не си го виждала, а и аз не го познавам. Какъв ли е станал? Няколко години по-голям е от теб, но е абсолютен англичанин, защото майка раздели семейството. Никога няма да й го простя, затова и не я поканих на сватбата.

— О, Еймъри, не е хубаво да поддържаш стари вражди. Каквото и да е станало, било е преди много години. Сега тя вече е стара и навярно съжалява за много неща. Може би иска да те види, да ти обясни отсъствието си.

— Изобщо не ми пука за обясненията й. Честно казано, Фльорет, като погледна назад към детството си, виждам, че ми е липсвала майчината обич, за която всички приказват. Тя ме изостави, никога няма да я разбера.

— О, престани — започнах, но той вдигна предупредително ръка.

— Защо? Не е необходимо истината да се прикрива. Приемам напълно спокойно положението си. Баща ми направи всичко най-добро за мен, въпреки че беше студен човек. Никакво велико чудо или горчиви обвинения няма да я върнат. Когато бях малък, обвинявах себе си, но сега виня само нея и няма да я приема обратно, дори да се опита да влезе отново в живота ми.

Примигнах, убедена, че не бих могла да причиня нещо толкова жестоко на родителите си.

— Що се отнася до Себастиен, на него пък му е липсвал баща. Не съм сигурен доколко исках да споделя новината за сватбата си с тях.

— Вероятно си искал и това е добра стъпка — предположих.

— Изпратих телеграмата само като формалност. А вчера брат ми съвсем неочаквано ми отговори с телеграма от Париж. Помоли ме да отложа церемонията до пристигането му.

— Моля?

Еймъри се изсмя цинично и глътна останалия коняк с доволна въздишка.

— Е, предполагам, че е искал да изчакам. Знаеш как е, любимият блуден син се завръща, за да привлече вниманието.

— Не мога да си представя, че би искал нещо подобно. Споменава ли майка ти?

— Умира очевидно. Ракът я е приклещил. — Вдигна чаша, сякаш да поздрави болестта.

— Еймъри!

— Какво?

— Това е долно…

— Така ли? Защо да ме е грижа за човек, който не се интересува от мен? Едно бреме по-малко на плещите ми. И изобщо да не си позволява да има претенции към фамилната империя, изградихме я без нея.

— Къде е тя?

— В Лондон. Получих телеграма и от нея. Настояваше да изчакам Себастиен.

Сбърчих вежди учудено, но не казах нищо, изчаках го да продължи.

Така и направи.

— И бях прав да не ги послушам. Той така и не пристигна, пък и защо да отлагам? Заради майка ни? — Еймъри остави чашата си. — Ела да седнеш в скута ми, Фльорет.

Потръпнах. Навярно му се е сторило като свенлив трепет в очакване на предстоящото, защото видях колко го възбуди. Колкото повече растеше страстта му, толкова повече се надигаше моят ужас. Конякът не бе успял да потуши отвращението ми.

— Еймъри, като оставим настрана очевидното желание да свържеш двете ни семейства, какво друго в нашия брак намираш за привлекателно? Защото истината е, че не вярвам да изпитваш чувства към мен.

Надявах се с въпроса да отвлека вниманието му за още няколко минути и дори не помръднах към него.

За късмет, камбаните спряха да бият, свещеникът вероятно бе припаднал.

Еймъри не бързаше, което ме разтревожи още повече.

— Ами — промърмори, докато посягаше да вземе малката пура, която лежеше до тумбестата му чаша с коняк. Гледах как я пали, всмуква и разпалва тютюна. Издиша дима и нещо в начина, по който наклони главата си на една страна, изненадващо ми напомни за татко. Сепнах се, стана ми неприятно, но приликата изчезна в момента, в който той се усмихна изпод рижия си мустак. Как ли щяха да изглеждат децата ни? Червенокоси? С лунички по ръцете като Еймъри? Първо обаче трябваше да зачена тези наследници и мисълта предизвика у мен друга тиха въздишка. — Винаги съм те намирал за особено привлекателна, Фльорет. Глезена си от рождение.

Отворих уста да възразя, но той ми изшътка.

— Нямам предвид разглезена от фамилните пари, макар че ти никога не си чувствала нужда, никога не си се борила за нещо, никога не си търсила обич, нито си се чудила колко ли биха те обичали. През целия ти живот са те обожавали като малка принцеса. И поради тази обич твоят баща ти е давал свободи, които аз няма да предоставя на дъщеря си. Дивичка си, позволяваш си да имаш мнение по доста въпроси и не се страхуваш да го изразяваш гласно. Разрешавали са ти да се месиш във фамилния бизнес по начин, който според мен не е подходящ за една жена.

— Не бих и помислила, че ще сметнеш, което и да е от тези качества за привлекателно.

Еймъри се ухили широко и издуха дима от пурата си.

— Така е. Но смятам, че си добро предизвикателство. Не се усмихваш превзето, не си от онези, които се влюбват сляпо. Красива си, разбира се, но пък и аз не бих те избрал, ако не беше.

Постарах се да прикрия подигравателната си усмивка при високомерната му снизходителност и бързо си придадох особено заинтригуван вид.

— Не, разбира се, че не — промърморих.

— Ще направиш живота ми интересен, а и честно казано, Фльорет, у теб има сила. От всички твои качества, които намирам за възбуждащи, именно това харесвам най-много. Подозирам, че ще служи добре на фамилията, и бих искал да блести и у децата ни. Силата на духа е важна, ала се налага да пречупя у теб това, което смятам за опърничавост. — Ухили се при лекото ми ахване и добави: — Тя определено не е нито привлекателна, нито желана у една жена. Затова в отговор на твоя въпрос бих казал, че силата на характера ти е това, която ме привлича най-много.

— Разбирам.

Беше двусмислен комплимент, но все пак бе комплимент, макар и направен неохотно.

Продължи, без да поглежда към мен, втренчен мрачно в коняка си:

— Моята майка избяга, когато животът й поднесе по-големи предизвикателства. Не бих искал подобна слабост в моята съпруга.

— Знаеш ли защо е избягала?

Еймъри дръпна от пурата си. Оставаха ми навярно около две минути, може би три, преди тя да се превърне в пепел и моята гибел да настъпи.

— Родителите ми не се интересуваха много един от друг. Предполагам, че липсата на внимание я е прогонила. Тя ме обичаше, знам го, не си измислям, но изчезна и през остатъка от живота си не видях майчина ласка, като изключим наетите бавачки. Помня гласа й, обичта й, но помня и деня, в който баща ми се върна сам отнякъде, където бяха отишли заедно. Накара ме да се изправя до него, бил съм на около четири или пет години, и ми каза, че майка ни е напуснала и е бременна със Себастиен.

— И не ти даде никакво обяснение?

Еймъри сви рамене.

— Бях дете. Защо да си дава труд да ми обяснява?

— И ти никога не попита отново?

— Питах, но ми пробутваха разни глупости. Била болна, била при семейството си в Англия, пътувала… Подхвърляха ми небрежно всякакви измислици и накрая спрях да питам. Реших, че тя ни мрази. Защо иначе би изоставила първородния си син? Затова я намразих.

— Може би е искала да те вземе със себе си. Не мога да си представя, че доброволно би изоставила толкова малко дете.

— Е, и да е искала, не съм го разбрал. Пък и татко не би го позволил. Не е могъл да направи нищо за нероденото си дете, но подозирам, че би предпочел да бъде прокълнат, отколкото да позволи неговият наследник да бъде разкарван по цял свят или да стане англичанин. — Направи презрителна гримаса. — Каквато и да е била причината, съм сигурен, че двамата никога не са се разбирали.

— Навярно защото са били принудени да се оженят — подхвърлих невинно, но той усети предизвикателството в думите ми.

Втренчи в мен бледите си очи.

— Нашата женитба е грандиозен съюз, Фльорет. Роди ми наследници, бъди ми вярна, не ме предизвиквай и светът ще бъде твой. Ще ти осигуря всичко, от което имаш нужда. Ще ти дам бижута, имоти, гардероб, на който всяка жена във Франция би завидяла. Ще пътуваме и ще срещаш други богати хора. Какво повече би могла да иска една жена?

Кипнах от гняв заради снизхождението му.

— А какво ще стане с онези свободи, които спомена преди малко? Онези, които моят баща ми даваше.

Изтръска пепелта от края на пурата в близкия пепелник, а аз наблюдавах как тя безшумно се разпада. Приех го като символ на моя разпадащ се живот и на безгласната ми роля в него.

— Опасявам се, че една омъжена жена няма толкова свободи, колкото една стара мома.

— Еймъри, знаеш, че притежавам дарбата на парфюмерист, нали? Мога да създавам парфюми, каквито хората дори не могат да си представят.

— Така твърди и близнакът ти. Но ти си жена, скъпа, а моята съпруга няма да си играе из лабораториите. От нея се очаква да върти домакинството ми, да се грижи за децата ми и да изпълнява съпружеските си задължения.

— Значи ще игнорираш най-голямата ми дарба? Толкова малко хора са благословени с нея!

Полагах огромни усилия да сдържа отчаянието си.

— Радвам се, че водим този разговор сега — заяви Еймъри любезно, но твърдо. — Не желая да те виждам в близост до фабриката за парфюми на Дьо Ласе. Може да прекарваш известно време с производителите на растенията, с нашите градинари също. Знам, че обичаш цветята, и това ми харесва. Смятам за много изискано една дама да се занимава с цветя, но създаването на парфюми не е женска работа. Нашият парфюмер е мосю Планк и той няма нужда от нов помощник, да не говорим за съпругата на работодателя си.

Все едно ми прочете присъда за доживотен затвор. Не, по-скоро смъртна присъда. Не бих могла да съм щастлива, ако ми забранят да творя. Еймъри знаеше много добре какво означава да имаш дарбата на парфюмерист. Това не е съзнателен избор и макар някои по-фини аспекти да подлежат на научаване, дарбата да различаваш десетки и дори стотици различни миризми е божествена и не може да се придобие с труд. На практика той се подиграваше презрително на част от моята душа.

— Мога ли да помагам в бизнеса на Дьолакроа?

— Не, Фльорет, фамилният ви бизнес се ръководи от Анри. Ние си оставаме конкуренти, макар и в приятелски отношения и сродени чрез този брак. Както и да е, не искам никакво преплитане на интересите, що се отнася до двете ни парфюмерийни империи, поне на този етап. Може би с течение на времето… — Въздъхна доволно, сякаш вече всичко бе пределно ясно и можехме да преминем към следващия въпрос.

— Сега се съсредоточи върху управлението на тази огромна къща и върху перспективата за майчинство. Много бих искал да се заемеш и с благотворителни дела. Може да планираш коледния обяд за нашите работници. Остават само няколко месеца.

— Еймъри… — Посочих към терасираните цветни полета по хълмовете на Грас, невидими в нощната тъмнина. — Всички тези работници сега маршируват под звуците на войната. Те няма да присъстват на коледния ни обяд.

Усмихна ми се покровителствено.

— Дори така да е, планирането ще е добро занимание за теб, та дори и само на теория. Такива умения не бива нито да се пренебрегват, нито да се подценяват. Ще са отлична практика за бъдещето.

Исках да се разпищя.

— Сега — продължи Еймъри и осъзнах, че това е любимото му снизходително начало на всяко изречение — хайде да забравим за парфюмите, войната и другите хора за известно време и да започнем нашата малка лична офанзива тук, в тази стая. Отивам в леглото, съпруго моя, и се надявам в следващите мигове да заченем нашето първо дете. — На лицето му се появи подобие на усмивка, докато гасеше последните въгленчета на пурата си, както и моите надежди. — Ако не стане, ще опитваме отново и отново.

Търпението на Еймъри се беше изчерпало. Стана и се зае да разкопчае последните копчета на ризата си.

— Влизай под завивките, Фльорет, и ще ти покажа какво искам да направиш за мен.

Погледнах встрани, когато започна да разкопчава панталоните си. Изпитах неистово желание да побягна, но краката ми бяха налети с олово, приковани към пода и напълно лишени от подвижност. Нямах какво да кажа. Не можех да мисля, знаех, че това е краят. Трябваше да позволя да се случи и да спра да се надявам, че…

Еймъри изруга високо, а аз се обърнах, щом чух силното чукане на вратата.

— Какво има, по дяволите?

— Мосю Еймъри?

Гласът ми се стори познат. Оказа се на икономката, мадам Муфлар.

Посегнах бързо към халата на съпруга си и с подканящо изражение на лицето му помогнах да го облече. От начина, по който напъха ръце в ръкавите и завърза нервно колана отпред, пролича, че е бесен. Отвори вратата със замах, като едва ми остави време да си наметна бързо пеньоар в името на благоприличието.

— Мадам Муфлар, какво е това? — изкрещя Еймъри с нескрита ярост.

Жената се сви под гнева му.

— Простете ми, господарю, простете ми — запелтечи и ми хвърли умолителен поглед. — Камбаните казват всичко, мосю — добави разтреперано.

— Напълно съзнавам това, мадам. Наясно съм и какво означава — сряза я той.

Сложих спокойно длан върху ръката му и го избутах внимателно встрани. Изпитах облекчение, че ми позволи.

— Какво става, мадам Муфлар? — попитах меко и пристъпих към прага на вратата.

— Капитан Луи Древан е тук, за да ви види, господарю — изрече икономката, като отново обърна лице към своя работодател. — Настоява да говори с вас.

— Моят капитан? — Еймъри изрече титлата с благоговение. — Добре, добре… Декретът без съмнение е бил подписан.

— Веднага ще слезем, мадам Муфлар — уверих я. — Предложете на капитана някакви напитки.

Затворих вратата, преди съпругът ми да избухне.

— Изглежда, войната е официално обявена — изрекох по-скоро на себе си, отколкото на него. — Какво друго би могло да е?

— Дано наистина да е, защото в противен случай ще започна моя собствена — изръмжа Еймъри, захвърли халата и започна да закопчава панталоните си.

Изпитах облекчение, като забелязах, че страстта му е спаднала заедно с настроението, и тайно ми се прииска да целуна капитан Древан за нахлуването.

Подредих гънките на копринения си халат и обух сатенените пантофки. Време бе да поема ролята си на жената в къщата, макар да наближаваше полунощ.

— Ще се видим долу — казах, докато проверявах дали прическата ми е в ред.

— Фльорет!

При вика му спрях с ръка върху дръжката на вратата и го погледнах през рамо.

— Нямаш намерение да слезеш долу така, нали?

— Че защо? Часът е непривичен. Това е сватбената ми нощ. Защо, за бога, трябва да се тревожа как изглеждам?

Присви устни и по някаква странна причина за миг ми напомни на Анри.

— Главно защото аз забранявам, скъпа ми съпруго.

Мисля, че започнах да оформям мълчаливо в устата си думата забранявам, сякаш за да разбера какво точно е казал, но той продължи да говори въпреки очевидната ми изненада.

— Не само няма да слезеш долу в този вид, но и изобщо няма да говориш с капитана. Позволи ми да ти напомня, че той пожела да се види с мен, а не със съпругата ми. Това е мъжка работа.

Сега дори звучеше като Анри.

— Войната е…

— Ще те информирам заедно с останалата част от домакинството. Засега, моля те, остави мъжете да решават мъжките проблеми.

Не знам как Еймъри се стърпя да не се приближи до мен и просто да ми фрасне един юмрук в лицето. Ченето ми увисна от изумление, а той пресече стаята, излезе и затръшна вратата след себе си. Стоях вцепенена с ужасяващото съзнание, че ролята ми на господарка на къщата има твърде малко тежест.

И все пак реших да му се опълча по свой начин. След като Еймъри не искаше да съм до него в този изключително емоционален момент, щях да го изживея заедно с персонала. Трябваше да съм с другите и да споделя тревогата от войната. Не заради женитбата, или защото внезапно се бях оказала негова собственост и трябваше да се подчинявам на неговите правила. Бяхме изправени пред много по-голям проблем и нямах време да обръщам внимание на мъжкия шовинизъм на Еймъри. Бързах надолу и все по-надолу по стълбите, докато се озовах в тъмната утроба на къщата, където в напрегнато очакване се бяха събрали всички членове на персонала.

Далечен барабанен тътен добавяше нова тревожна окраска на камбанния звън и градът бавно осъзнаваше какво означава този призив.

— О, мадам! — възкликна икономката с ужасен поглед.

Всички се изправиха на крака, чу се стържене на столове по пода, хората отметнаха паднали кичури коса от лицата си и разговорите внезапно спряха. Ароматът на сготвена храна се смесваше с миризмата на работници, пенливата свежест на измити съдове и неизбежния тютюн. Над главите им се носеше облак дим.

Във внезапно настъпилата тишина се чуваха само тиктакането на часовник в коридора и моите стъпки, макар че пристъпвах почти на пръсти. Огледах зашеметените лица на хората от персонала и се почувствах точно толкова безпомощна, колкото тях.

— Простете, че се натрапвам — започнах аз.

В този миг разбрах каква голяма грешка съм допуснала с противопоставянето си на Еймъри. Почувствах се нелепо сред всички тези напълно облечени мъже и жени, докато аз стоях пред тях в копринен пеньоар. Беше неприлично от моя страна и те извърнаха очи, но трябваше да ги притисна.

— Чувствам се толкова объркана, колкото всеки един от вас, но съм сигурна, че съпругът ми скоро ще ни каже какво е научил.

Усмихнах се, за да им вдъхна кураж.

— Мадам Дьо Ласе, много съжаляваме, че това трябваше да се случи точно сега — заяви мадам Муфлар. Жената полагаше усилия да не забелязва неподходящото ми облекло и местеше поглед от човек на човек, докато те изразяваха тихо съгласието си с нейните думи. — Кметът е получил телеграма от префектурата и капитан Древан дойде, за да информира мосю Дьо Ласе.

Усмихнах се, за да им вдъхна увереност, но в усмивката ми имаше твърде малко веселие.

— Мисля, че за съпруга ми сигурността на нашия народ е с предимство. Съобщението несъмнено ще стигне веднага и до братята ми. Предполагам, че има останало кафе?

Молбата и небрежното ми поведение като че ли ги извадиха от хипнозата на момента. С почти кудкудякащи звуци мадам Муфлар — която изненадващо осъзнах, че харесвам въпреки твърдото си намерение да мразя всеки от дома Дьо Ласе — се засуети и не спря, докато една от младите жени не напъха в ръцете ми голяма чаша подсладено кафе с мляко. Въпреки топлата нощ то бе точно това, от което се нуждаех след онези няколко глътки коняк.

— Благодаря. Как се казваш?

— Жана, мадам.

— И какво вършиш в тази къща, Жана?

Забелязах, че младата жена хвърли поглед към икономката и тя й даде позволение с леко кимване.

— Обучават ме за ваша камериерка, мадам.

— А, да. Мадам Муфлар ми спомена. Нова си тук, нали?

В дома на Дьо Ласе отдавна не бяха имали нужда от камериерка за господарката на дома и това очевидно бе новост.

— Ъъъ, да, нова съм. Започнах преди няколко дни, затова се чувствам малко несигурна.

Девойката примигна и се зачуди дали не е казала твърде много, но след още един поглед към икономката продължи.

— Исках да ви помогна тази вечер, но бях нервна, а и мадам Муфлар каза, че навярно ще предпочетете уединението.

Жана се изчерви, внезапно смутена, че е казала нещо, което не е трябвало. Усмихнах се, за да я уверя, че не съм се засегнала, макар мадам Муфлар да бе изпънала неодобрително гръб.

— Все още не съм готова, но скоро ще бъда.

Погледнах към икономката.

— Нека Жана започне веднага. Може да се учим взаимно.

— Разбира се — примигна възрастната жена. Погледна към девойката, за да й даде сигнал, че е свободна, а сетне се обърна отново към мен: — Мадам, мога ли да си позволя да ви представя на останалата част от персонала?

Изглежда, и тя като мен търсеше начин да облекчи напрежението.

— Чудесна идея — съгласих се.

— Запознайте се с мадам Клотилд. Тя ръководи кухнята.

— Мадам Клотилд — повторих и кимнах към зачервената кръглолика жена, която ме гледаше с малките си очи.

Жената направи реверанс, което определи поведението и на останалите.

Имената се сипеха едно след друго, мъжете свеждаха глава в учтив поклон, а жените приклякваха в реверанс. Знаех, че дори да искам, няма да ги забравя. Макар да не беше необходимо, учтиво повтарях имената им и се усмихвах на всеки един от тях.

— Сигурна съм, че няма да запомните всички ни — продължи мадам Муфлар и аз предпочетох да не я поправям.

Безпокойството на персонала нарастваше.

— Моля ви, седнете — приканих ги и хората с благодарност заеха предишните си места. — Съжалявам, че все още сте на крак толкова късно през нощта — заявих и думите ми бяха посрещнати със свивания на рамене и възклицания, че е без значение.

Наистина нямаше значение, както и моето безсмислено извинение.

— Какво ни е известно? — зачудих се на глас. Имах отчайващото усещане, че аз съм тази, която трябва да успокоява и води персонала в тези тежки времена. Бях една от най-младите в стаята и имах твърде малко опит с критични моменти като този. Притежавах единствено титла и власт, но трябваше да ми стигнат.

— Чухме, че вече мобилизират момчетата ни — подхвърли мъж с потиснато изражение, който въртеше чаша вино в ръка.

Това беше новост за мен.

— Имаш ли синове, Пиер?

Беше ми представен като главен градинар и не бе необходимо да поглеждам към мадам Муфлар, за да се уверя, че е впечатлена от паметта ми.

Мъжът кимна.

— Двама, мадам. Единият е почти на двайсет и три, а другият навърши двайсет и една през май, тъкмо отиде войник. Сега и двамата тичат натам, нетърпеливи да станат част от армията — мрачно глътна последното вино в чашата си градинарят.

Не можех да го обвинявам. Самата аз мислех само за братята си, дори не се сещах за Еймъри. Феликс бе отбил задължителната военна служба миналата година и знаех, че ще бъде мобилизиран. Както и Анри. Рояци страхове избухнаха като мънички бомби от нервна енергия в стомаха ми, щом си представих, че единствените ми братя ще отидат на война срещу Германия.

Мари, помощничката на главната готвачка, предложи да ми долее кафе, но аз отказах с кухо извинение:

— Твърде много вълнение за един ден.

Жената кимна, усмихна се и отмина с каната към следващия човек.

— О, мадам — изненада ме внезапно икономката. — Имах намерение да ви съобщя, днес пристигна малък колет за вас.

— За мен ли? — Бях озадачена. — От кого?

— От по-младия мосю Дьо Ласе — отвърна с блеснали очи.

— Себастиен? — Дори не се опитах да скрия неверието си. — Той тук ли е?

— Пристигна телеграма да го очакваме, но все още не сме го видели. А и сега вече се съмнявам, че изобщо ще дойде.

Оставих на масата наполовина изпитото си кафе.

— Дали е възможно да ми покажете пратката?

Любопитството ми бе възбудено, а и вече ми се искаше да се оттегля заради нарастващото напрежение сред прислугата. Определено не ме искаха около себе си, моето присъствие само увеличаваше неудобството им.

— Наистина ли е само за мен? — попитах, докато вървяхме към вратата.

— Да, мадам. Върху етикета е изписано само вашето име. Изпратил е отделен колет за съпруга ви. — Мадам Муфлар посочи с ръка да мина пред нея. — Щях да го донеса в стаята ви утре, но ако сте сигурна, че искате…

— Да, сигурна съм. — Обърнах се. — Благодаря на всички. Моля ви, бъдете смели. Заедно сме в това изпитание.

Отново празни, кухи думи, но какво може да каже човек в такъв момент? Нямах опит, на който да се облегна. Хората се изправиха, мъжете се поклониха, а жените отново направиха реверанс.

— Лека нощ — добавих.

Bonne soirée — отвърнаха в нещастен хор, макар никой от нас да не вярваше, че ще прекараме лека нощ.

Поех си дъх и въздъхнах.

— Щеше ми се да кажа нещо, което да повдигне духа им — признах на икономката, докато следвах тихите й стъпки по каменните плочи.

Как ли го постигаше? Зад нея аз потропвах шумно, независимо от усилията си да вървя спокойно. Не исках да прозвуча отчаяно, но определено се чувствах така.

— Тук сте. Това е достатъчно за всички нас, които желаем щастлив брак на мосю Дьо Ласе. Скоро мястото ще ечи от щастлив детски смях, очакваме го с нетърпение. Женитбата ви ще помогне на домакинството да запази своя оптимизъм в тези тежки времена.

Звучеше чудесно като концепция, но независимо от важната си роля в този театър аз се чувствах доста объркана. Ако исках да дам наследници на фамилията Дьо Ласе, трябваше да се стегна и да се опитам да преодолея отвращението си от Еймъри.

Бяхме пристигнали в складовото помещение.

— Моля да ме извините, мадам, че не ви съобщих за пратката. Днес наистина не се яви подходящ момент.

— Няма нищо, всичко е наред. Честно казано, радвам се на разсейването. А това отгоре писмо ли е?

— Да. Аз се подписах за него. Адресирано е до вас.

Вдигнах плика. Беше леко намачкан от дългото пътуване, но думите върху него изглеждаха написани от човек със стабилна ръка, а мастилото блестеше в неочакван виолетов цвят, все едно бе послание от папата. На мига разпознах скъпото мастило от „Дж. Ербен“ в Париж. Виждала бях този цвят, дори го бях пробвала. Изглеждаше толкова влажно и свежо на бялата страница. Когато посетих магазина с татко, той купи странно оформена ниска мастилница с мъничка поставка до запушалката, където да слага писалката си; една унция[1] ръждивочервено мастило, което обичаше да използва за личните си писма, и още една унция от „перлата на нощта“ за официалната си кореспонденция.

Спомням си, че бях очарована от миризмите в магазина и се чудех защо мосю Ербен не е помислил за ароматизирана серия. Лавандулата ми се стори подходяща за сините пигменти, розата — за по-топлите цветове, а земните горски ухания — за зелените. Бях абсолютно убедена, че тъмносиньото мастило на мосю Ербен мирише на сол, сякаш е океан. А може би просто си фантазирах, защото ми бяха казали, че мъжът е бивш моряк. Сега обаче се взирах в тъмното чувствено виолетово мастило на Себастиен. Ако мадам Муфлар не стоеше до мен, навярно щях да вдигна плика до носа си, отчаяно исках да подуша почерка… Дали ухаеше на виолетки?

Усмихнах се леко притеснена, защото осъзнах, че икономката чака.

— Простете, че ви бавя. Хмм, може би ще разгледам съдържанието на колета утре, а сега ще взема само писмото.

— Разбира се — отвърна жената с приятелска загриженост. — Няма нужда да го отваряте точно в сватбената си нощ. Ще ви носим стотиците сватбени подаръци един по един и вие ще можете да ги разгледате на спокойствие и с помощник до вас.

— Жана може ли да пише?

— Може да чете, не знам дали пише… Ъъ, кажи, Жана?

— Мадам Дьо Ласе?

Обърнах се и видях камериерката си. Беше паникьосана, взираше се в мен с ококорени очи.

— Какво има?

— Търси ви съпругът ви — заекна девойката.

Размених с икономката кратък притеснен поглед.

— Благодаря ти, Жана — отвърнах. — Къде е той?

Но мадам Муфлар вече крачеше енергично напред и аз я последвах. Мушнах писмото в дълбокия джоб на копринения си пеньоар и вдигнала полите му забързах нагоре след нея. Ужасно ми се искаше да бях сменила дрехата си.

Бележки

[1] Приблизително 28 грама. — Б.пр.