Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (4)

4

Намерих съпруга си в предния салон, капитанът все още бе там. Разменихме сдържани учтиви поздрави, докато аз примигвах от нетърпение и местех поглед между двамата мъже. Игнорирах гневния взор на Еймъри при вида на облеклото ми — не можеше да си позволи да ми каже нещо унизително пред офицера си.

— И така, вече официално сме във война? — Реших да бъда директна и да наруша крехкото равновесие.

— Изключително тъжно ми е да потвърдя това, мадам Дьо Ласе — съгласи се капитанът, който очевидно имаше по-важни проблеми от моето неподходящо одеяние. Едва миналата седмица бе изпълнен с искрящо остроумие, целуваше ръката ми и ни поздравяваше за предстоящата женитба. Сега имаше израз на човек, който отива на екзекуция, и макар капилярите на носа му да подсказваха за пътешествия през много бутилки шампанско, лицето му беше посивяло и загубило жизнерадостната червенина, която помнех.

— Днес ме повикаха в префектурата на Ница, моля ви да простите отсъствието ми от празненството.

Еймъри най-сетне успя да отмести поглед от облеклото ми, но вместо да пребледнее при новината, се зачерви от въодушевление и заяви:

— Тръгвам още днес, капитане. Всъщност тръгвам незабавно.

— Подозирах, че ще го сторите, Дьо Ласе. Ще е добър пример за мъжете.

В този момент се появи и кметът, който ръкомахаше и сипеше извинения, все още объркан от новината. Тримата мъже обмениха оскъдната си информация и капитанът си тръгна. Предположих, че отива при моите братя, но той изчезна, преди да успея да го попитам.

Мислите ми полетяха към по-баналните земни дела.

— А какво ще стане с брачното ни свидетелство? — попитах в настъпилата тишина.

— Ще трябва да почака, скъпи приятели — отвърна несигурно кметът. — Нямам представа какво ще ни донесе началото на седмицата. Най-вероятно отново ще ме повикат.

Еймъри изсумтя раздразнено и го спаси от въпросите ми:

— Фльорет, половината от съветниците изпращат синовете си на война, а другата половина сами поемат към фронта. Спри да се заяждаш за незначителни дреболии. Ще оправим този въпрос веднага щом получа отпуск.

Направих се, че не забелязвам открития упрек, който несъмнено бе предизвикан от настойчивостта ми. Но се засегнах при мисълта, че законността на нашия брак е дреболия за съпруга ми. Нямах търпение да видя гърба му.

— Всеки на моята възраст е запасняк. Повечето мъже на Грас заминават.

— Значи тръгвате утре?

Кметът кимна с отчаяно изражение.

— Да, но вече е утре, мадам. — Погледна часовника, който извади от джоба на жилетката си. — Такива са заповедите от префектурата, а те идват директно от Париж. Цялата френска армия е на нога, дори запасняците са мобилизирани, както отбеляза съпругът ви. Елате, погледнете.

С Еймъри ме поведоха към предната врата. Излязохме под портика и забелязах, че спокойствието на нощта е изчезнало. Имах чувството, че сме насред нормален работен ден.

— Мъжете заминават — добави кметът.

— Еймъри… — Поех си въздух, но не можах да измисля нищо, затова изрекох онова, което действително занимаваше ума ми: — Трябва да се сбогувам с братята си.

Той кимна разсеяно.

— Може да помогнеш с опаковането на багажа ми. Икономката и камериерът ще знаят какво е нужно.

— Разбира се — съгласих се засрамено. — Ще намеря мадам Муфлар.

— Моля да ме извините — обърнах се към кмета. — Трябва да се преоблека — казах и погледнах към Еймъри с невинно изражение на лицето.

— Разбира се. Моля да извините нас, мадам Дьо Ласе, задето съсипахме най-хубавия ви ден и… ъъ, нощ.

Изглеждаше нещастен, явно не знаеше какво да каже. Не можех да го виня за това предположение и за да не се чувства още по-неудобно, сведох очи и дори стиснах ръката на Еймъри в миг на искрена мъка.

— Остави приготовленията на мен.

Той кимна, без да обръща внимание на думите ми. Докато влизах в къщата, го чух да се сбогува с кмета и да мърмори, че не знае в чии ръце да остави фирмата си, защото всички мъже, които работят в нея, заминават на фронта.

Оставих ги и затворих вратата. Мислите ми летяха към Феликс и Анри, но забелязах икономката да се помайва в сенките на входа към главния коридор. Мадам Муфлар бе свалила дантелената яка от врата си и наситено черната й униформа се открояваше потискаща и мрачна, сякаш вече е в траур. От колана й висеше кожена връзка, от чийто край подрънкваха ключовете за дома.

— А, мадам Дьо Ласе, ето ви — каза тя и забърза към мен.

Чувствах се неудобно от тази толкова непривична за мен строга формалност в отношенията и реших, че сега е моментът всички да се сближим. Да се обединим и да бъдем приятели, доколкото е възможно. Щях да положа началото на промяната и тази високомерна къща, където разделението между горния и долния етаж бе толкова строго очертано.

— Бих желала да ме наричате мадам Фльорет, когато сме насаме. Съгласна ли сте?

Икономката излезе от сенките и на лицето й, което изглеждаше призрачно под светлината на лампите заради бледността му на фона на черната рокля, за момент се изписа още по-изнервено изражение. После мадам Муфлар като че ли забрави длъжността си и се усмихна.

— Защо не? Вие със сигурност ще внесете промяна в това домакинство, мадам. Какво мога да направя за вас?

Обясних й набързо за багажа на Еймъри.

— Да, вече помолих мосю Бланк да помогне. Той е камериерът на мосю Еймъри.

— Отлично. Къде е? Трябва ли да наблюдавам работата му?

— Само ако желаете. Той е в покоите на мосю Дьо Ласе… ъъ, където вие…

— Добре, благодаря. Разбрах къде е.

— А дали ще намерите пътя към собствените си стаи? Да ви изпратя ли Жана?

— Добра идея. Искам да се уверя, че всичко за заминаването на съпруга ми е в ред. После ще се спусна по хълма, но за целта трябва да се преоблека — обясних и пернах леко копринените дипли на халата си.

— Мадам? По това време?

— Тичам по тези улици от дете, тъмнината не ме безпокои. Плаши ме обаче вероятността да не кажа сбогом на братята си.

При вида на помръкналото й лице побързах да се усмихна уверено. Сега всички щяха да разчитат на мен.

— Имам чувството, че е жътва с всички тези заминаващи мъже.

— Да, мадам. Точно затова смятам, че не е разумно.

Погледнах я и се разтревожих от онова, което икономката не изрази с думи. Та това бяха мъжете, които работеха за нашите две семейства; мъжете, които познавах от времето, когато ходех с плитки; мъжете, които вдигаха шапки за поздрав, когато минавах край тях на велосипеда си години наред; които почитаха името ни. Това бяха мъжете на града, който обичах… моето голямо семейство. Неодобрението й се задълбочи и едва тогава осъзнах смисъла на думите. Мадам Муфлар не се опасяваше, че някой може да ме забави по пътя. Не, неодобрението й потвърждаваше, че Феликс е бил прав. Крайно време бе да приема мисълта, че трябва да се държа като високопоставена жена в този град. Да спазвам протокола, който вече ми забраняваше да действам безгрижно, почти детински, както досега.

Навярно точно това бе имал предвид и Еймъри в предишния ми разговор.

— Ще взема Жана със себе си — заявих.

Настроението на икономката веднага се промени. Отпусна рамене и изражението й се смекчи.

— Добре, мадам. Сега ще ви я изпратя.

Качих се горе и набързо се преоблякох в дрехи, мрачни почти като на икономката ни. В семпло черно от главата до петите се запътих към стаята от сватбената ни нощ. В спалнята, която час по-рано бе подготвена за нощ на сладострастие, сега намерих друг мъж. Обхвана ме вина заради радостта, че все пак се отървах от Еймъри. В ума ми кънтяха щастливи възгласи, защото бях избегнала най-големия си страх — тялото му, притиснато в моето. Ала на каква цена? Едва ли можех да се обвинявам за войната, но вътрешно ликувах, задето мобилизацията бе обявена в точния момент, което ме отвращаваше. Опитах се да удавя вината с нервен изблик на смях.

— Извинете, мадам? — изрече камериерът, мъж с тънки мустаци над горната устна.

Прокашлях се леко, за да прочистя гърлото си.

— Чудех се дали мога да ви помогна с нещо. Вие сте мосю Бланк, нали?

Мъжът чукна токове и кимна сдържано.

— Да, мадам. Аз съм камериерът на мосю Дьо Ласе. Работя при него от десет години и три месеца.

Кимнах впечатлена.

— Най-добре ще е аз да опаковам дрехите му.

— Разбира се — промърморих, защото разбирах нуждата му да ме изолира не само от света на мъжете, но и от своята територия.

Заобиколих страничната колона, за да застана от другата страна на леглото, и забелязах, че камериерът е смел на пода всички розови листенца от сватбената постеля. Стъпвах върху тях и усещах сладкия им парфюм. Имаше нещо символично в това, че тъпчехме с крака ритуалите на брака. Задуши ме нов прилив на вина.

Докоснах блестящите копчета на синята шевиотна пелерина на Еймъри. Изглеждаше съвсем нова, разбира се — още не бе станала свидетел на военни действия. При проскърцването на кожа вдигнах поглед и забелязах тежкия колан и паласката, които мосю Бланк опаковаше. Смръщил бе вежди в концентрацията си и от поведението му съдех, че предпочита да се махна оттам.

— Мосю Бланк, искам да оставя нещо в куфара на съпруга ми.

Съвсем преднамерено не го формулирах като въпрос. Той ме погледна и видях искрица раздразнение, която бързо прикри с леко покашляне.

— Разбира се, мадам.

Благодарих му с усмивка.

— Чудесно. Ще се върна след малко.

Затичах се към покоите си, където по-рано тази седмица мадам Муфлар бе разопаковала куфарите ми с дрехи и вещи. Обикалях и разглеждах гардеробите си и нощните масички, опитвах се да си представя какво би могло да е подходящо. Имаше една моя снимка, но на нея бях с Феликс. Едва ли щеше да е романтичен подарък, а аз търсех именно такъв. Макар да не изпитвах романтични чувства към Еймъри, имах необходимост той да разбере какво ме вълнува истински. Търсех романтика във всичко — от красивата картина на перачка, която простира на фона на обсипаните с цветя терасирани поля, до прилива на радост при вдъхването на аромата от първата реколта виолетки. Виолетки! Да. Моят сватбен парфюм.

С него щях да го изпратя. Но не със стъкления флакон на баба. Феликс ми беше приготвил няколко шишенца с тоалетна вода от виолетки, с която да пръскам будоара, чаршафите и личните си вещи — от възглавници до носни кърпички. Беше нежен, сладък аромат… любим още от детството ми. Знаех, че не изразява напълно личността ми, а и не това бе намерението ми, но създаваше романтична представа и се надявах, че именно такова общуване би оценил Еймъри, моят съпруг, на когото бе отказана първата брачна нощ.

Намерих най-малкото шишенце и надрасках бележка към него.

Не можах да измисля подходящо нежно обръщение, с което да започна посланието, затова реших да се придържам към простотата.

Еймъри,

Надявам се това да ти напомня за мен, докато сме разделени. Върни се жив и здрав у дома.

Твоя предана Ф.

Пишех бележката с усещането, че извършвам грях. Неискреността ми се подиграваше от ъгъла на стаята. Защото всъщност тихо се наслаждавах на мисълта, че няма да съм принудена да прекарам със съпруга си нито тази, нито някоя от близките нощи. Ала в същото време не желаех да нараня Еймъри. Сега бях омъжена за него. Дала бях обет и независимо дали исках да съм негова жена или не, той бе моят партньор и аз трябваше да се постарая нещата между нас да потръгнат, както бе настоял Феликс. Затова в този момент на голямо напрежение и дълбоко отчаяние, който щеше да засегне всички френски семейства, сметнах за важно да предложа привързаност и подкрепа, ако не любов. Какво друго бихме могли ние, жените на Франция, да направим тази нощ, освен да прегърнем нашите смели мъже за сбогом, да им пожелаем смелост и сигурност и да се надяваме, че животът им ще бъде пощаден.

Задрасках посланието, отвратена от неискреността си, и написах ново.

Еймъри, съпруже мой,

Нека това ти напомня за Грас, докато си далеч от сладката прегръдка на града. Върни се у дома жив и здрав.

Така вече беше по-добре. Изразявах нежност, без да се чувствам лъжкиня.

Жана ме пресрещна, докато се връщах обратно към стаите на Еймъри в другия край на коридора.

— Мадам?

— Вземи ни наметки, Жана. Тръгваме за къщата на Дьолакроа веднага щом предам това на мосю Бланк.

Бях впечатлена, че не казах моята къща.

Без миг колебание камериерката кимна и се втурна към покоите ми.

Този път почуках на вратата.

— Мосю?

— А, мадам, тъкмо щях да затварям ключалките — посочи той.

— Нещо съвсем малко е — отвърнах.

Бях завила шишенцето и бележката в парфюмирана дантелена кърпичка. Мъжът отвори капака и аз пъхнах пакетчето в куфара.

— Благодаря ви.

— Лека нощ, мадам Дьо Ласе.

Чукна токове с поклон и имах чувството, че ми дава разрешение да се оттегля. Чудех се дали ще прочете бележката ми. Всъщност не ме интересуваше дали ще го направи. Единственото, което занимаваше ума ми сега, бе да стигна до Феликс и Анри.

Главната приемна на къщата приличаше на железопътен перон. Прислужниците хвърчаха чевръсто нагоре-надолу със съсредоточени изражения и стиснати от напрежение устни. Очевидно искаха да свършат добре задачите си, да изпълнят задълженията си. Бяха главно жени, мъжете навярно бързаха да изровят униформите си от запаса. Атмосферата бе натежала от страх, струваше ми се, че по ъглите клечат и дебнат сенчести чудовища, които само чакат да скочат, за да уловят непредпазливите. Хората стрелкаха погледи нервно и изобщо не ги спираха за по-дълго върху някого или нещо. Почувствах се безполезна.

Жана се изправи до мен.

— Чухте ли, мадам?

— Какво?

— Всички отиват! Дори Пиер, Гай и Фабиен.

— И възрастните мъже?

Девойката кимна ужасено.

Повиквателни са получили и всички доброволци. Мислехме, че ще повикат само онези от запаса, но кметът е потвърдил, че се свикват почти всички, с изключение на много младите и много старите.

Животът ми, който смятах за нещастен в началото на деня, сега вече се изплъзваше напълно от контрола ми. Никога не бях съзнавала истинския смисъл на израза „страх от неизвестното“, но в този момент знаех, че го изживявам. Всички бяхме въвлечени в ставащото и начинът ни на живот бе застрашен. Внезапно моите сватбени тревоги, моите проблеми ми се сториха незначителни… дори моят живот ми се стори маловажен сега, когато най-сетне осъзнах мащабите на това, което действително се случва в света.

— Трябва да говоря със съпруга си — изрекох задъхано и без да изчакам отговора й, се спуснах навън.

Мъжът, когото досега се опитвах да избегна, внезапно се оказа онзи, когото търся. Колкото и странно да бе, в този момент на лудешко търсене сърцето ми искрено се тревожеше за него. Страхът ми бе придружен от противоречиви емоции. Еймъри все пак бе мой съпруг. Бяхме поели тържествено обещание в нашата черква, бяхме изрекли клетвите си пред свещеника и пред семействата си. Той бе бъдещият баща на децата ми. Несъмнено очаквах с нетърпение да стана майка, а това не би се случило, ако съпругът ми е на война, където може да бъде ранен, осакатен, убит. Ами ако стане така, че не може да има деца? Тогава щях да живея с него в празен, безплоден брак.

Осъзнах, че отново поставям себе си на първо място, и се укорих. Татко би се срамувал да чуе моите егоистични мисли, бързо ги пренаредих, за да се съсредоточа върху наистина важното.

Феликс можеше да бъде ранен… Анри също. Можеше да бъдат убити — заблуден куршум, нещастна отломка от шрапнел, болест, глад… Ако бе възможно да върна назад цялата си мъка и отвращение, изпитани в днешния ден, щях да го направя. Ако изличаването им и изживяването на днешния ден с усмивка и радостно сърце биха могли да променят тази вечер, бих поела товара си на мига. Бих скочила с готовност в леглото на Еймъри, ако обявяването на войната можеше да бъде избегнато.

Защо се пазарях така? Какво излишно прахосване на енергия!

След безкрайно разпитване на слуги, които срещах по пътя, намерих съпруга си в един от страничните дворове, където даваше енергични заповеди на най-младия коняр.

— Еймъри? — Гласът ми бе нежен и от начина, по който се извърна към мен, разбрах, че и той е забелязал тази изненадваща новост.

Подаде юздите на конярчето, дойде бързо при мен и постави ръце на раменете ми. Не мога да кажа, че изпитах някакво топло чувство, но все пак бе крачка напред. Обичта все още липсваше, но емоциите ми бушуваха, затова не можех да намеря правилните думи за този момент. Какво би трябвало да направя? Да го излъжа и да му кажа, че ще ми липсва? Или да остана безстрастна и да изрека успокоителни думи като „Върни се жив и здрав“? Заради моето колебание Еймъри се зае да запълни неловката пауза.

— Трябва да се преоблека в униформата си, Фльорет, и тръгвам. Събираме се при казармите, но ще заминем призори и има много неща, които трябва да се организират в тези няколко часа. В заповедта за мобилизация е указан точен час и се налага да побързам. — Извади джобния си часовник.

Вероятно съм го погледнала недоверчиво.

— Като офицер аз служа за пример — подчерта Еймъри. — Представи си как изглежда в очите на войниците техният офицер да замине в сватбената си нощ. Това ще им покаже моята всеотдайност и ще ги вдъхнови да следват дълга си също толкова непреклонно.

„Колко героично“ — помислих си горчиво. Така щеше да изглежда отстрани. Тази постъпка щеше да му помогне да създаде легенда около себе си. Но поне ми спестяваше онова, от което се страхувах най-много.

Чакаше да отговоря нещо. Примигнах.

— Значи ще яздиш до казармите?

Едва ли има нещо по-дразнещо от посочването на очевидното. Но Еймъри бе запленен от геройската си постъпка.

— Никакви кочияши — обяви.

„Разбира се, ще изглежда толкова храбро — казах си. — Ще пристигне вихрено в казармите, след като е галопирал по калдъръмените улиците на жребеца си, зарязал семейното ложе в сватбената си нощ.“

— Мосю Бланк опакова багажа ти — измънках. — Както изглежда, добре си знае работата.

— Смрази те, нали? — ухили се развеселено Еймъри.

— Това е неговият свят — свих рамене. — Аз съм новодошла. Най-добре е да оставя всички да посвикнат с присъствието ми.

— Умно момиче — съгласи се той и ме целуна по главата.

Колкото и странно да е, тази проява на привързаност стопли сърцето ми повече от всичко останало, което Еймъри бе сторил или казал досега. Никое от днешните му театрални представления не ме бе впечатлило, но имах чувството, че тази интимна лека целувка е съвсем искрена.

— Еймъри…

Погледна ме с очакване.

— Съжалявам.

— Войната… — започна той.

— Нямам предвид войната. Съжалявам, че бях… — търсех правилната дума — неотзивчива. Иска ми се да можех да го променя, но…

Изглежда, разбра мисълта ми и ме притисна по-здраво. Дори капчица привързаност би помогнала в този момент, но не чувствах нищо, освен облекчение, че не съм задължена да лежа гола под него тази нощ.

— Не планирам да ме убиват, Фльорет, затова нека започнем отново, когато можем. Женени сме. Никой не може да ни отнеме това.

— Гражданската церемония…

— Да, за нещастие. Но, мила моя, ние не консумирахме брака си, така че може да се чувстваш удовлетворена. Ще се погрижа за тази бюрократична подробност в мига, в който успея да си взема отпуск. Може би войната дойде в добър момент.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… май те поизплаших тази вечер. Не проявих разбиране. Предполагам, че съм свикнал с…

— Грасиела?

Очите на Еймъри проблеснаха на бледото му лице. Тъмнината ни покриваше като плащ. Само за миг и без никакво усилие бяхме преминали от размяна на учтиви любезности към предупредително ръмжене.

— Не говори за нея — смръщи се. Но нямаше да ме спре толкова лесно, макар да не беше нито времето, нито мястото да водим подобен разговор.

Думите просто изскочиха от устата ми:

— Ще ми се да се беше венчал за човека, когото обичаш. Трябваше да се ожениш за нея.

Стисна ръката ми. Не болезнено, но достатъчно силно, че да обърна внимание.

— Ожених се за теб, Фльорет. И ти знаеш защо. Приеми го. Оценявам извинението ти, но чувствата ми към Грасиела не са твоя работа. Моля те, не споменавай името й отново.

Сега вече ръката ме заболя, но не го показах. Годините съвместен живот с братята ми ме бяха научили да се боря. Годините, през които Еймъри се бе държал като досаден насилник, ми напомниха никога да не се оставям да ме заблуди. Леката му целувка и прегръдка бяха просто миг на слабост.

— Значи това между нас е просто търговски договор, така ли, Еймъри?

— Щом искаш, може и така да го наречем. Само нека не се преструваме, че между нас може да има някаква голяма романтична любов.

Отворих уста да кажа нещо, но той стисна ръката ми още по-силно и думите замряха в гърлото ми.

— Това не означава, че не е възможно да постигнем някаква толерантност, дори привързаност. Радвам се, че момичето на Дьолакроа сега е мадам Дьо Ласе, и съм готов да се държа щедро с теб, Фльорет. Всичко, което искам от теб в замяна, е да се държиш като моя съпруга във всяко едно отношение.

— И никога повече да не споменавам името й. — Тонът ми бе преднамерено горчив.

— Точно така. Бързо се учиш. Отлично, Фльорет. Хайде.

Отпусна хватката си и спусна длан надолу по цялата ми ръка, докато стигна пръстите ми. После се наведе над ръката ми и я целуна леко. Който и да ни наблюдаваше, включително конярчето, не би видял нищо друго, освен момент на нежност между младоженци.

— Прегърни съпруга си за сбогом и побързай да целунеш братята си за довиждане.

— Ами твоят брат? — попитах с открито неподчинение в тона. — Изпратил ми е сватбен подарък.

Еймъри се направи, че не е чул последните ми думи.

— От кратката му телеграма разбрах, че не може да стигне до нас. На Лионската гара в Париж го е спряла същата новина, която мобилизира нас. Предполагам, че ще офейка възможно най-бързо обратно в Лондон. Радвам се. Така или иначе не исках да го виждам.

Не споменах писмото. Себастиен бе надраскал „лично“ отпред и отзад на плика, което означаваше, че иска само аз да прочета писмото. Щях да го сторя, когато намеря време.

— Е, къде отиваш сега?

— Ами, за разлика от братята ти, които са в Двайсет и четвърти полк, чийто повиквателен пункт е във Вилфранш, аз ще се радвам на удобството на местните казарми — отвърна и пристъпи към коня си. — Както и да е, на Двайсет и трети полк предстои дълъг път по-късно през деня.

— Себастиен във френската армия ли ще се бие? — смръщих вежди аз.

— Кой знае? Предполагам, че ще се позове на британското си гражданство, но ако го видя — тук използва най-язвителния си тон, — да му предам ли най-добрите ти пожелания?

— Да, моля — отговорих възможно най-учтиво.

Бяхме младоженци, първата ни брачна нощ не се състоя, би трябвало да вися на врата му, да плача, а той храбро да откопчва пръстите ми от ръката си. Вместо това играех ролята на смела съпруга пред очите на публиката. Съзнавах, че емоциите ми се люшкат като махало от едната в другата крайност, и макар да не желаех нещо лошо да сполети Еймъри, не чувствах към него нищо, което поне мъничко да наподобява романтично увлечение.

— Значи тръгваш към гарата?

— Да, веднага щом приготвим сандъците с боеприпасите, хранителните дажби и всичко останало в казармите. Ето я мобилизационната ми заповед, която е и моят билет за железниците. — Размаха документите си. — Разбрах, че часовете за заминаване ще бъдат разместени, за да се избегнат струпванията на войска, но аз със сигурност ще замина с първия възможен влак, защото ми предстоят триста километра път.

— Довиждане, Еймъри — казах храбро.

— Сбогом, Фльорет. Трябва да поканиш някоя от братовчедките ми да живее с теб, поне две от тях със сигурност биха искали да напуснат Париж. Така няма да се чувстваш самотна.

Чудех се как да му кажа, че бих предпочела да не отправям такава покана, но той явно не чакаше отговор, защото продължи мисълта си:

— Още щом ми дадат първия отпуск, ще се върна, за да довършим започнатото.

Намигна ми, ямата в стомаха ми отново зейна и оттам се надигна нова вълна ужас. Цялото ми отвращение се завърна с пълна сила, макар само допреди минути да бях изпълнена с нежно състрадание.

Наблюдавах как Еймъри се мята с лекота на седлото и се намества с изправен гръб, горд в своята униформа. Погледна за миг към мен и след това обърна лице напред.

— Води ме — каза на конярчето, което размахваше фенер, за да осветява пътя на господаря си. Момчето се втурна напред, а мъжът смушка коня с колене.

Вестта, че Еймъри дьо Ласе заминава, очевидно се бе разпространила сред прислугата. По протежение на чакълената алея обаче се бяха наредили само жени. Някои стискаха свещи в ръце, сякаш за да озарят този героичен момент от живота на своя господар. Около тях все още витаеше духът на сватбения празник — в забодените на роклите им бели панделки, в градинската украса — в пълен контраст с мрачните им лица. Сключили бяха ръце отпред в тържествен погребален маниер и се покланяха пред Еймъри, докато той триумфално минаваше край тях на коня си. Яздеше много бавно, за да има време публиката да изживее пълната драма на заминаването му. Присъединих се към жените. Какво друго бих могла да сторя, освен поне за момента да се включа в тази проява на уважение?

Еймъри щеше да изчезне след минути и тогава щях да се затичам… не, щях да полетя към своя истински дом и към мъжете, които наистина обичам.

* * *

Не губих никакво време. Наметнах си шал и се спуснах като безгрижно дете надолу към къщата на Дьолакроа. Жана подтичваше до мен, докато следвахме пътя към вилата. Там несъмнено кипеше същата подготовка, която накрая щеше да остави фамилния ни дом с усещането за тишина и празнота. Видях светлина в една от стаите и направо се втурнах натам, защото знаех, че братята ми ще ме чакат. Нахлух през предната врата и едва отделих време да прегърна насълзената мадам Жерар, която се бе грижила за семейството ни така, както една истинска майка би се грижила за домочадието си.

— В кабинета на баща ви са — насочи ме ненужно тя. — Не искаха да тръгнат, без да се сбогуват с вас.

Хвърлих й бегла усмивка, за да изразя съпричастие с мъката, която всички трябваше да понасяме. Представих й през рамо Жана, моята нова камериерка в „голямата къща“, както винаги бихме наричали дома на Дьо Ласе. Не си направих труда да чукам, а блъснах и отворих вратата театрално, защото бях нетърпелива, защото трябваше да ги видя, да ги прегърна…

— Фльорет!

Феликс бързо се спусна към мен, грабна ме в прегръдката си и ме завъртя енергично, преди да ме пусне обратно на твърдия под, постлан с килим „Обюсон“. Не знам защо забелязах нежната красота на кремавите, зелени и розови цветни букети в този момент, нито защо винаги съм имала чувството, че този килим е толкова не на място в далеч по-яркия кабинет на баща ми. Приживе татко държеше килима близо до себе си, защото е бил любим на майка ни. Навярно би желал и аз да съм близо до него и беше хубаво, че се озовах точно тук.

— Благодаря ви, че ме изчакахте — казах задавено. Внезапно и този ужасяващ момент всичките емоции на изминалия ден се обединиха във връх на стрела, която сякаш прониза сърцето ми. — Еймъри отиде в казармите, за да организира всичко.

Братята ми кимнаха мрачно.

— Вероятно ще се видите, преди да замине от Грас, за да… — започна Анри, но явно размисли.

Не можех да му кажа, че ми се иска Еймъри да се махне възможно най-скоро. Погледнах Феликс, който стисна ръката ми.

— Нямаме много време.

— Не разместиха ли часовете на мобилизационните заповеди? Няма ли гарите да се задръстят, ако всички тръгнат в един и същи момент?

Феликс се разсмя.

— Според заповедите трябва да сформираме Двайсет и четвърти полк във Вилфранш до десет часа след обявяването на войната, което е точно сега. Ще закъснеем. Не ставаме за офицери.

Мисля, че при други обстоятелства бих си поплакала, но в този миг, докато се взирах в братята си и се чувствах изгубена и залутана, сълзите ми се сториха излишни, затова очите ми останаха сухи. Това като че ли вдъхна смелост на единственото семейство, което ми бе останало.

— Разчитаме на теб да се грижиш за къщата в наше отсъствие — каза Анри. Изглежда, все още беше в шок. — Така или иначе се справяш добре.

— Ще се грижа и за двете къщи. Не мисли за това, Анри — успокоих го. — Домът ни ще е в добри ръце, докато се върнете. Видя ли се с Катрин?

Брат ми кимна, беше на ръба да се разплаче, но се изкашля леко, за да прочисти гърлото си. Навярно бе стигнал до моето заключение за излишните емоции.

— За съвсем кратко. Всеки изпраща някой роднина. Почти не остава време за другите хора, които обичаме.

— Братята й. Да, разбира се. И двамата ли заминават?

— Понеже съм офицер в полка, където са те, семейството й мисли, че мога да размахам вълшебна пръчица и да ги опазя живи и здрави — кимна нещастно Анри. Изправи се, прокара внимателно ръка през оредяващата си коса и поклати глава. — Никой от нас не е в безопасност.

— Не ставай мрачен — предупреди го Феликс. — Хайде. Трябва да тръгваме.

— Би ли ми обяснил някой защо заминават всички мъже от града? — настоях. — Не трябва ли да останат служители в кметството? Мислех си, че вас няма да ви повикат веднага, защото тъкмо отслужихте двете си години. Нима в казармата няма достатъчно младежи в момента?

Феликс се заметна с дебелата пелерина, която бе част от униформата на полка му.

— Очевидно не са достатъчно, за да се справят с германската армия. Префектът ни напомни, че поради закона за военната повинност, приет през 1905 година, е твърде възможно сега да призоват всеки физически способен мъж да облече червените панталони, включително запасняците. Жандармерията популяризира идеята из цяла Франция и свиква мъжете под знамената на полковете си.

— Но как ще се управлява градът? — попитах и на мига осъзнах колко егоистично звуча в момент, когато мъжете заминават за фронта, за да пазят границите ни.

Вцепених се и в главата ми се появи налудничавата мисъл, че налетите ми с олово стъпала няма да оставят отпечатък върху килима, защото марката е известна с това, че няма мъх. Никой оригинален „Обюсон“ няма. Смислените думи ме изоставиха в това безмозъчно състояние на шок.

— Както и да е, и двамата изглеждате чудесно в униформите си.

Феликс вдигна вежди.

— Толкова съм щастлив и благодарен, че сме в полка на планинските егери, сестричке. Не само сме обучени да се придвижваме в алпийски терен на ски и снегоходки и сме по-яки от другите войници, но и носим сини униформи!

Близнакът ми правеше всичко възможно да е забавен, ала на мен не ми беше до смях.

— Не завиждам на бедната стара пехота за яркочервените им панталони. Винаги стой до човек, който е лесна мишена, това е моят девиз.

И двамата с Анри го погледнахме смутено.

— Какво? — изгледа ни огорчено Феликс. — Именно сега, когато се чувстваме най-уязвими и уплашени, е най-подходящото време човек да се шегува. В такива моменти смехът помага, дори да е тъжен. Може никога повече да не се съберем тримата в тази стая.

— Феликс! — почти изкрещях.

— Бъди реалистка. И ако сега те прегръщам за последно, мила моя Фльорет, бих искал да е с усмивка.

— Страхувам се, че не разбирам черния ти хумор, братко — обади се Анри. — Какво ще стане с фамилния бизнес? Съвсем скоро предстои беритбата на жасмина. Какво ще стане с полетата ни? — зачуди се на глас, докато оглеждаше втренчено кабинета на татко. Сега беше негов, разбира се, но всички мислехме за него като за татковия кабинет… дори и Анри.

— Всички сме изправени пред едно и също бедствие, затова бихме могли да кажем, че статуквото ще се запази — направих опит да го успокоя, без наистина да вярвам в думите си. Отново ме заля тревогата, че нашите цветя, отглеждани с толкова грижа и внимание, ще увехнат на стъблата си тази година… а вероятно и следващата.

— Сигурно си права — развесели се до известна степен Анри. — Ако всички изпуснем тази година, от Грас просто няма да излезе нов парфюм.

— Не е задължително — промърморих, а когато погледите им бързо се стрелнаха към мен, свих рамене. — Ами, искам да кажа, че… не всеки заминаващ оставя у дома си човек, който може да се справи и евентуално да ръководи бизнеса.

Феликс ми намигна закачливо. Анри, който стоеше до него, настръхна.

— Фльорет, имаме си управител — предупреди големият ми брат.

— Да, но имаш нужда и от някого над мосю Бушар, който ще може да взема решения. Жътва е, Анри! А и откъде си сигурен, че мосю Бушар не е мобилизиран също?

— Той е над петдесет — изсумтя в отговор.

Свих рамене.

— Не знаем какво ще стане, затова не можем да планираме нищо. Способна съм да ръководя бизнеса, но ако ми забраниш, ще те послушам. Ще помогна с уменията си на Дьо Ласе.

Това беше груба заплаха и се почувствах подла, когато видях брат ми да примигва изненадано.

— Забрави какво казах. Нервна съм и уплашена. Знаеш, че ще направя всичко, за да защитя бизнеса на цялата област, не само нашия.

Анри изпъна рамене.

— Фльорет, истината е, че сега трябва да поставяш Дьо Ласе пред Дьолакроа.

— Никога.

Мадам Жерар се появи в рамката на отворената врата, но не пристъпи в кабинета. Всички я гледахме втренчено в очакване на най-лошото.

— Да, госпожо?

Бях изненадана, че гласът на Анри прозвуча твърд като скала.

— Сенаторът се върна, мосю Дьолакроа.

Анри погледна Феликс, който на свой ред погледна мен. Това беше.

— До скоро виждане, Фльорет — каза внимателно близнакът ми и протегна ръце към мен. — Навярно ще се наложи да изпратиш няколко допълнителни куфара на Анри. Знаеш, че се нуждае от доста кремове и други луксозни глезотии.

Засмях се тихичко. Прав беше. Шегата намали напрежението, макар хуморът да беше тъжен.

— О, я по-кротко, Феликс — изръмжа Анри с престорено възмущение, но всички знаехме, че с право не ни позволява да ставаме сантиментални. — Фльорет, съжалявам, че денят на сватбата ти бе белязан от…

— Знам, Анри. Но е без значение. По-важното е с Феликс да се завърнете у дома скоро живи и здрави.

Предполагам, трябваше да добавя и името на Еймъри, но бях твърде заета да прегръщам здраво по-големия си брат. Исках да разбере, че наистина се тревожа за него и всички онези тежки думи, които си разменихме около сватбата, са забравени. Обичах Анри… просто понякога ми беше трудно да му се възхищавам.

В същото време беше много лесно да обожавам Феликс. Изразих чувствата си към него с топла прегръдка.

— Ще ми липсваш всеки миг — промърморих. — Не умирай, Феликс.

Очите му блестяха, когато се отдалечихме един от друг.

— Ще се опитам. А и нали съм офицер — добави, сякаш самият ранг щеше да го пази от куршумите.

— Без героизъм, моля ви — предупредих и двамата. — Просто изпълнете дълга си и се върнете у дома.

След миг вече ги нямаше, поздравяваха сенатора, който стоеше в приемната стегнат и мълчалив. Когато видя братята ми, направи лек поклон, за да изрази уважението си към тях. Навярно се бе отбил и във вилата на Дьо Ласе, за да изкаже почитанията си, но бе открил, че Еймъри вече е заминал. Чудех се дали и този мъж ще облече униформата съвсем скоро. Вървях подир тях като предано пале, чувах всяко поскърцване на кожените им ботуши, всяко хрущене на чакъл под тях, докато стигнахме до портата на имението, където се бе събрала прислугата. Някои от по-младите жени плачеха. Забелязах, че Феликс целуна всеки от персонала по двете бузи. Знаеше, че скърбят, като виждат и двамата синове на фамилията да отиват на война, но натам се бяха запътили и техните собствени синове, съпрузи, бащи. „Как ще се справи чепатата ни фамилия, ако останем без чара на Феликс?“ — питах се, докато гледах как жените светват, щом близнакът ми се изправи пред тях. Поздравяваха го с усмивка, а икономката успя дори да се засмее, макар и тъжно.

— Да взема да дойда с вас, господарю — чух я да го увещава, като лекичко потупваше ръката му. Беше в семейството отпреди Феликс и аз да се родим.

— Дотук, Фльорет — предупреди ме Анри. — Префектът каза, че навън е голям хаос.

Нямах нужда да ми го напомня. Чувах какофония от мъжки гласове, тропот на маршируващи ботуши, викове и женски плач, пожелания за сбогом. Знаех, че иска да остана хладнокръвна и да представя семейството добре. Прегърнах го импулсивно.

— Пази се, Анри.

— Не се притеснявай за нас — отвърна, но ясно виждах загрижеността, която надничаше като сянка иззад смелото му изражение. Тя блестеше в очите му, които изглеждаха леко стъклени на светлината на фенера.

Анри се обърна, за да каже няколко думи на прислужниците да ги окуражи, но аз почти не го чувах, защото умът ми блуждаеше. Чудех се дали това е последният път, когато виждам братята си заедно; дали е последният момент на невинност в нашия живот, в който само преди часове бяхме пили шампанско и вдигали чаши за мое здраве. Дали се сбогувахме завинаги?

Ако Феликс не се бе обърнал, за да ми отправи една от своите мили криви усмивки, навярно щях да загубя кураж. Но сега просто гледах как братята ми се присъединяват към останалите мъже от нашия квартал, насъбрали се в знак на уважение пред вратата ни — всичките до един от полка на планинските егери. Алпийската ни лека кавалерия имаше солидна репутация заради надеждните си, храбри и жертвоготовни войници. „Какво повече може да се иска от един мъж?“ — помислих си и почувствах изблик на сантименталност, докато наблюдавах как групата се отдръпва в сумрака, за да ни направи място.

Започнаха да пеят. Разпознах мелодията — татко ни тананикаше тази френска приспивна песничка, когато ни приспиваше като деца. И заедно с песента долових древното пленително ухание на жасмина, отглеждан в нашата област още от Средновековието. Сега този аромат бе синоним на Грас, запечатан бе в паметта ми с всичките си богати отсенки като миг, уловен от фотография. Испанският жасмин бе изпълнен с богата сладост и всичките му плодови нотки се усещаха. Но този момент принадлежеше на брат му — цъфтящия вечер китайски жасмин, който се издигна в топлата нощ като призрак от нашето детство, за да ни напомни за дома, където бяха сърцата ни. Полъхът му премина край мен, всеобхватен и жизнен като диво невидимо създание, и се промъкна чевръсто към върха на хълма, за да последва маршируващите мъже към тяхната съдба.