Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (8)

8

23 декември 1914

Месеците идваха и отминаваха, зимен студ скова земята и сега полетата лежаха заспали до следващата пролет. Единствената част от нашия живот, в която не бе настъпило успокоение, бяха оръжията и бомбите на фронта. От време на време пристигаха новини от мъжете, но писмата бяха цензурирани, Феликс може би се бе отказал да пише, защото мразеше ограниченията, а Анри не използваше писалка, ако нямаше нещо важно за казване. Двамата ми братя навярно бяха сключили споразумение да не плашат сестричката си с разкази за войната.

Еймъри не отговори на писмото ми за Себастиен, очевидно решен да игнорира въпроса ми. Чудех се дали наистина няма нещо за криене, но явно нямаше да науча нищо повече, докато не го видя.

На вратата на салона се почука и Жана надзърна вътре. Хвърлих й бърз поглед през рамо и забелязах, че изглежда притеснена, но не обърнах внимание.

— Да, Жана — казах и отново й обърнах гръб, заета с работата си.

Цяла сутрин подреждах гирлянда от бодлива зеленика и билки над камината във внезапен изблик на енергия, за да създам някакво чувство за празничност. Отне ми часове да се преборя с различните листа и с кукуряка, или зимната роза, както му казваме ние, за да успея да ги прикрепя към гирляндата.

— Мислиш ли, че е претрупана? — зачудих се и отстъпих, за да погледна резултата от работата си, сложила облечените си в ръкавици ръце на хълбоците. Взирах се най-вече в зелениката. Обикновено харесвах бодливите й листа и чувствената тъмнота на восъчната им зелена текстура, но нейните весели алени плодчета сега ми напомняха за капки кръв, за мъжете на Грас и погубения им живот.

Бях вплела розмарин — символ на паметта и спомена за нашите мъже. През зимата го пазехме в саксии в една малка оранжерия. Смолистият му, леко тръпчив мирис се засилваше от топлината на огъня и подушвах аромата му по пръстите си заедно с ухайния, подобен на детелина аромат на сушената мащерка, която също бях включила в украсата. Добавила бях и малко естрагон, защото символизираше силата и никое добро френско домакинство не готвеше без неговия анасонов аромат. Усещах пикантния дъх на сладък корен, който идваше от прясно изсушените листа, загрети от топлината в стаята. Всичко това ме утешаваше в момент, когато Анри и Феликс ми липсваха особено много.

— О, не, мадам. Изглежда великолепно. Придава весел вид на салона — увери ме Жана.

— Остана ми още лента. Дали слугите ще поискат подобна гирлянда в тяхната всекидневна?

— Сигурна съм, че ще са ви благодарни. Разведрява мрачното настроение.

Свалих ръкавиците.

— За какво ме търсеше?

— Сеньорита Оливарес е тук, иска да ви види.

— Грасиела? — Можех да изброя поне шейсет други имена на хора, които бе далеч по-вероятно да ме посетят.

Жана кимна. Сега разбрах тревожния й израз.

— Каза ли защо?

— Заяви, че би желала да ви предаде почитанията си.

— Разбирам — отвърнах колебливо. Веднага се сетих за Еймъри и забраната му да споменавам името й, зачудих се колко ли би се ядосал, ако разбере, че съм я приела. Но това не беше мой избор.

— Определено е подранила малко, но ще е невъзпитано да не я приема. Би ли наредила да донесат кафе и дребни сладкиши, моля те? Предполагам, че е сама?

— Да.

— Добре — отдъхнах си облекчено. — Въведи я, моля те.

Жана излезе и аз побързах да сваля престилката си. Наясно бях, че бледозелената ми пола и кремавата дантелена блуза са много семпли, а и не носех бижута, с изключение на сватбената халка, защото днес не очаквах посетители. Смятах, че съм в безопасност, тъй като знаех, че цял ден утре ще има постоянен поток от хора чак до вечерта. В полунощ всички щяхме да се изкачим по хълма до катедралата. Тази Коледа щеше да е доста самотна, но поне щяхме заедно да се помолим за мъжете на Грас. Но Грасиела! Колко неудобно.

На вратата отново се почука, поех си дълбоко въздух, изнервено пригладих полата си и оправих катарамата на кръста си.

— Заповядайте — казах с тон, който се надявах да е небрежен.

Жана отвори вратата и до нея се изправи дребната, но огнено елегантна Грасиела Оливарес. Бях по-висока от нея с цяла глава и все пак тя стоеше невъзмутима пред мен. И защо не? Бях облечена в неутрални цветове, незабележима като църковна мишка, докато Грасиела бе изцяло в пурпурно, театрално съчетано с черни аксесоари — ботуши, ръкавици, кожена яка и маншон. Шапката й беше обточена с пухкава кожа, червилото на устните й бе в тон с облеклото. Беше ослепително колоритна и абсолютно нехайна за отрезвяващата нотка, внесена от войната, която бе накарала повечето от нас да предпочетат по-тъмни и мрачни цветове в облеклото си.

— Мадмоазел Оливарес — забъбрих пресилено любезно, докато тя прекрачваше прага.

Изгледа ме внимателно и двете веднага разбрахме, че усмивките ни са изкуствени, а не плод на искрено удоволствие от срещата. Минахме през ритуала на разменените целувки по бузите, без изобщо да се докосваме.

— Каква приятна изненада — казах, докато се чудех дали някога е влизала във вилата.

— Исках да ви изкажа почитанията си, мадам Дьо Ласе — заяви дрезгаво гостенката. — Обичайно правя това посещение по време на празниците, макар че сега няма как да поздравя мосю Дьо Ласе.

Значи бе посещавала къщата и преди. Испанският акцент превръщаше френските й думи в буря от срички. Умът ми първо трябваше да ги различи, за да може да им придаде смисъл.

Грасиела примигна, докато се напрягах да схвана какво казва. Накрая се усмихнах жизнерадостно.

— Разбира се, толкова е мило от ваша страна да дойдете. Мога ли да ви предложа кафе?

— Да, моля. Бих пийнала и капка порто с кафето.

Усетих вълна от възхищение към дързостта й. Очевидно не я беше грижа за общоприетите правила и какво може да си помислят другите за това, че пие алкохол с кафето си като мъж. Кимнах на Жана, сякаш изобщо не съм била изненадана от искането, наредих й да донесе гарафа с вино и тя излезе с лек поклон.

— Заповядайте, да седнем до огъня — посочих.

Гостенката свали шапката си и после се зае с ръкавиците.

Вероятно не ги бе свалила във вестибюла, защото не е била сигурна дали ще я приема. Бях любопитна да видя бившата любовница на съпруга си от толкова близо. Тъмни, плътни, съвършено оформени вежди се извиваха над очи с формата на бадем и цвят на сладък корен, обрамчени от абсолютно черни мигли, драматично подчертани с туш. Дългият й прав нос завършваше над нацупени плътни устни. Гъстата черна коса бе събрана почти нехайно на тила, но по-светли шоколадовокафяви кичурчета се бяха изплъзнали и тя не си направи труда да ги прибере. Придаваха й разпуснат, чувствен вид, за който завидях.

Вдигна очи към мен и се почувствах като заек в капан. Тъмните езера на очите й проблясваха с неприкрито любопитство.

— Нима ви накарах да се чувствате неудобно? — попита ме с изнервяща прямота.

Реших, че само истината ще свърши работа.

— Да, всъщност. — Прокашлях се леко. — Подранихте с един ден — добавих неискрено.

Жената се усмихна лукаво, разтегна алените си устни и ми даде възможност да зърна малките й равни зъби. Вдясно над горната устна имаше бенка. Зачудих се дали Еймъри я намира за привлекателна. Докато говореше, бижутата на китките, шията и ушите й подрънкваха, златото блестеше върху кожата с цвят на индийско орехче. Намирах я за страшно интересна.

— О, часовете за посещение! — изсмя се гостенката приглушено. — Простете ми. Мразя да съм предсказуема — призна. — Ще пропусна да видя вашия новогодишен пън в целия му блясък — подхвърли и погледна небрежно към огнището с тазгодишния огромен дънер, който щеше да гори до настъпването на Нова година, а сега стоеше там, готов за утрешното запалване.

Нямах намерение да изпълня традицията тази година, но в един момент с мадам Муфлар решихме, че германската враждебност вече ни е отнела твърде много. Нямаше да й позволим да отнеме и домашните ни ритуали.

Ироничният коментар на Грасиела ми се стори малко безсърдечен, като се има предвид, че посрещането на тази Нова година носеше специални надежди за всички в къщата.

— Няма значение — отвърнах с нейния тон, като игнорирах шегата й, — ще хапнем от кралския кейк.

Тя отхвърли поканата с небрежно махване.

— О, не, трябва да го опитате, ако откажете, ще донесете нещастие на домакинството — излъгах, — а вие не желаете това, нали?

— Нима ще го срежете предварително? Струва ми се, че с предназначен за Богоявление.

Свих рамене.

— По време на война нищо не е обичайно. Чувствам, че имаме нужда от малко подранила радост.

Грасиела се усмихна, сякаш впечатлена, че съм в състояние да отхвърля вековни традиции.

Жана влезе тъкмо навреме, за да не позволи на гостенката да отговори.

— А, ето го и кафето — казах, когато девойката постави подноса между нас.

— Да сервирам ли, мадам?

Кимнах и тя наля в две чаши любимата ми марка кафе. Грасиела се усмихна доволно, изглежда бе впечатлена.

— Богат бленд, мадам Дьо Ласе.

— Обичам кафето ми да е със силен шоколадов вкус — отбелязах.

— Портото ви, мадам — прошепна Жана, като постави до нея мъничка кристална чаша. — Това е светло порто — добави тихо. До чашите ни с кафе постави мълчаливо чинии с миниатюрни целувки, украсени с натрошени бадеми, и пандишпанови сладкишчета, увенчани с фондан. Сложи мъничка вилица до всяка чиния.

Грасиела вдигна чашата си и завъртя кехлибарената течност и нея.

— Майка ми беше португалка — изрече. Отпи и кимна. Като че ли одобри портото.

Гостенката, която досега не бе дала знак, че познава прислужницата ми, сега й кимна бегло. После върна вниманието си отново към мен, докато аз, изненадана от презрителното й отношение, благодарих на Жана. Вероятно си мислеше, че девойката ми разказва тайните й. Вратата се затвори тихо и ние се усмихнахме една на друга, докато отпивахме от 22-каратовите златни ръбове на лиможкия порцеланов сервиз на фамилията Дьолакроа, който бях донесла от родния си дом.

— Какви очарователни чашки, изрисувани толкова празнично със зеленика и къпини — отбеляза Грасиела.

— На майка ми бяха. Обичам ги от дете, тъй като заради коледната им украса ги виждам само няколко дни всяка година, и те са толкова изящни. Освен това мисля, че използването на лиможки порцелан вместо майсенския на Дьо Ласе е израз на лоялност^[1].

Събеседницата ми се изсмя гърлено.

— Патриотична до дъното на душата си.

Усетих пренебрежението зад леко безочливата й забележка. Несъмнено смяташе, че съм истинска лигла.

— Можете ли да ме обвините, имам двама братя и съпруг на фронта?

— Не ви обвинявам — отвърна, взряна напрегнато в мен.

— Така ли?

Как стигнахме дотук толкова бързо? Как можах да си позволя да я захапя толкова яростно? Нямаше как да взема назад думите си, нито да се престоря, че съм имала друго предвид — не бях толкова напреднала в прикриването на чувствата си. Гледах с нарастващо напрежение как бавно поставя лиможката чашка с нейния позлатен ръб и изящна украса от бодлива зеленика, която толкова й отиваше, в малката вдлъбнатина на чинийката. Мислех, че ще се облегне и ще скръсти ръце, но тя ме изненада, като сви деликатните си пръсти около стойката на кристалната чаша и я вдигна, за да усети възможно най-добре аромата на портото. Всичко това направи, без да изрече и дума, в пълна тишина. Аз също запазих мълчание, като задържах дъха си в очакване на реакцията й. Грасиела потопи отново устни в тъмната кехлибарена течност, след което се облегна и притвори очи за миг.

— Няма по-хубаво от виното на долината Дуро — промърмори и въздъхна със задоволство.

Можех да си представя връхлетелите я спомени за майка й. Малцина познават по-добре от мен образите, които вкусът може да предизвика. Чудех се дали да направя опит да се коригирам, или да оставя нещата така и да видя до какво ще доведе моята искреност, затова мълчах и чаках нейната реакция.

Внезапно Грасиела отвори очи и ме прикова с тъмния си поглед, пълен със смях.

— Оценявам откровеността ви, мадам.

— Наистина ли?

Въздържах се с усилие да не преглътна, макар отчаяно да се нуждаех от някакво действие, с което да облекча нервността си.

Гостенката кимна, изглеждаше толкова спокойна, колкото аз бях нервна.

— Смятам, че обществото на Грас прекарва твърде много време, като обсъжда с недомлъвки определени теми, вместо да ги обсъди директно.

— Така ли правим?

Не бях сигурна как да продължа. Скачах от въпрос на въпрос, вместо да давам отговори.

Грасиела се усмихна лениво и зъбите й проблеснаха за миг, беше прозряла мислите ми.

— Отпусни се, Фльорет, наслади се на кафето си, преди да е изстинало. — Използва първото ми име, все едно сме дългогодишни приятелки. — Не се боря с вас.

Възненавидях се заради облекчението, което заля тялото ми, толкова жалка бях. За късмет, успях да запазя надменния си тон. Не успеех ли да наложа личността си, тази жена щеше да ме стъпче, сигурна бях.

— Естествено. Не мога да си представя как бих могла да нося вина, за каквото и да е в твоя живот. Почти не те познавам, Грасиела — парирах я, като използвах малкото й име със същата лекота, с която тя бе използвала моето.

Събеседницата ми кимна мрачно.

— Вярно е, ако ме познаваше, щеше да произнесеш името ми така, както го казват в Кастилия, където съм родена. Мисля също, че не познаваш добре и съпруга си… за разлика от мен.

Облизах устни, с което издадох вълнението си. Феликс ме бе предупредил за този мой навик, но все още не го бях победила.

— Какво очакваш да отвърна? Знам, че сте били любовници.

— Не „били“, Фльорет — поправи ме с опасен блясък в очите.

— Така ли? Като се има предвид, че той замина в сватбената ми нощ, не мога да си представя да използвам друго, освен минало време.

— Получи ли писмо от Еймъри?

Дори начинът, по който произнесе името му, беше изпълнен с чувственост. Сложи ударението върху последната сричка и превъртя звука в гърлото си, сякаш опитва вкуса му.

— Разбира се — отвърнах, леко засегната от въпроса й.

— И какво ти каза?

— Грасиела — смръщих се леко, — това е доста лично.

— Така ли? Ето, погледни.

Пъхна ръка в платнената чантичка, която висеше на кръста й при пристигането, а сега вече стоеше в скута й. Извади плик. Моментално разпознах хартията за писма на Еймъри.

— Не мисля…

— Да, не е възпитано, но е важно. Моля те, погледни го. Имаш позволението ми.

Не исках да го чета. Знаех, че е опасно да взема плика, тъй като със сигурност имаше за цел да нанесе злина.

— Една съпруга трябва да знае тези неща — настоя Грасиела.

Тези неща?

Напомних си, че ако Еймъри се бе оженил за испанската си любовница, всичко в неговия и моя живот щеше да е наред. Може би тази среща щеше да ме освободи от съпружеските ми задължения? Може би това бе началото на процес, който ще доведе до свободата ми? Извадих писмото от плика и с крайчеца на окото си видях, че Грасиела посяга отново към портото. Отпиваше с подчертано удоволствие и наблюдаваше как разтварям страниците. Бележката беше със скорошна дата, прочетох само първите няколко реда, преди отново да сгъна листовете и да ги върна обратно в плика.

— Скъпа моя, та ти се изчерви — отбеляза гостенката.

— Срамувам се заради теб, всъщност за това, че ми го показа.

Беше язвителен отговор и тя с право се ухили на горчивината в него.

— Не ревнуваш, сигурна ли си?

Поклатих глава.

— Огорчена съм, навярно защото трябва да овладея гнева си, че съм унизена. Грасиела, знаеш, че не исках да се омъжа за него, нали?

— Знам, но все пак те мразех, защото независимо от това го направи. Не може да не си разбрала дори само от няколкото реда, които прочете, какво чувства той към мен.

— Как бих могла да не разбера? Не знаех, че Еймъри може да е толкова… толкова…

— Сладострастен?

— Емоционален — свих рамене.

Гостенката отпусна назад глава и се разсмя.

— Емоционален? Толкова си благопристойна, но аз наистина те харесвам, Фльорет. Невинна си. Знам, че женитбата ви беше уредена. Просто ми се ще да бе имала повече кураж.

Обърнах се към нея и хвърлих писмото, което започваше с неприлични плътски предложения, изречени с обич и духовит тон, който никога не бях чувала от него през всичките години, откакто се познавахме.

— Бих дала всичко да не съм омъжена за него. Но бях притисната и от двете семейства, както и от дълга към фамилното име.

— Жалка си!

— А ти си отвратителна.

— Защо? Защото не се боя да покажа чувствеността си?

— Не, защото се подиграваш с това, че съм възпитана и добронамерена. Показваш открито, че си любовница на съпруга ми, и би трябвало да се отнасям към теб със същата враждебност, с която ти се отнесе преди малко към Жана, но все пак ти оказвам уважение. Не можеш да стъпиш на малкия ми пръст като име. Нямаш положение в Грас, освен като играчка на Еймъри дьо Ласе. Може да си богата, Грасиела, но не трябва да ми се присмиваш — предупредих я.

Тя плесна очаровано с ръце.

— Ето, така е много по-добре, Фльорет, съскаш и дереш като котка. По този начин е трябвало да се държиш, вместо да позволяваш на мъжете около теб да те принудят на тази женитба с човек, към когото нямаш чувства.

— Ще ми се да се беше оженил за теб!

— И на мен! И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото го обичам. Не, обожавам го. Презирам се за това колко слаба ме кара да се чувствам и все пак не мога да дишам без него.

Преглътнах с усилие. Никога не бях чувала някой да говори с такава страст за друг човек. И ми се искаше да разбера какво вижда у него.

— Превръщам се в диво животно в присъствието на Еймъри.

Примигнах от срам пред признанието й, но тя отново ми се присмя.

— Разбираш ли, бих се унижила заради него… дори пред целомъдрената му съпруга. Нарани ли те?

Запънах се, не схванах смисъла.

— Когато те облада за първи път, нарани ли те? Еймъри е непредсказуем в настроенията си. Трябва да го знаеш. Може да е груб като лъв, когато взема това, което вярва, че е негово. Никой мъж досега не е събуждал примитивното у мен така, както Еймъри. Не съм била с друг, откакто го срещнах. И никога повече няма да обичам друг.

— Мразя го — прошепнах тихо с благоговейно възхищение пред нейната сурова изповед. — Не сме били заедно.

Чутото я изненада, забавлението й угасна в миг. Втренчи се в мен, сякаш търсеше някаква коварна уловка.

— И защо? Млада си, великолепна си.

— Камбаните за обявяването на войната ме спасиха — отвърнах.

— Значи все още си девствена?

Отворих уста, но не можах да изрека и звук. Беше неудобно да го призная, но не можех и да го отрека.

— Няма нужда да отговаряш — махна с ръка Грасиела. — Колко интересно.

— Щастлива ли си? — озъбих й се, защото почувствах нужда да я захапя някак.

Тя сви рамене.

— Да. А ти? Подозирам, че изпитваш облекчение, нали? Усмихна се обезоръжаващо и вече изглеждаше като приятелка… толкова близка, че да заговорнича с нея.

— Ще е лъжа, ако отрека.

Сега вече Грасиела се разсмя истински.

— О, Фльорет. Не сме ли жалка двойка? Омъжена си за мъжа, когото аз обичам, а ти мразиш. Жал ми е и за двете ни.

— Мразиш ли ме?

— Не, никога не съм те мразила. Съжалявам те. Той не е лесен човек.

— И все пак продължаваш да го обичаш?

— Казах ти. Не зависи от мен. Предполагам, никога не си се влюбвала?

Поклатих глава и се почувствах още по-жалка.

— Когато се влюбиш, ще разбереш как те поглъща любовта. Като горски пожар е. Всеки път, когато помислиш, че си го овладяла, лумва нова искра, която се разгаря. Тогава всички чувства, които си смятала за угаснали, пламват с нова сила.

Кимнах одобрително.

— Ще ми се да познавах този вид любов. Не мисля, че някога ще ми се случи.

— Понякога е много болезнена.

— Като твоята?

— Да. Страдаме заради връзката си. Той ме обича, но не му е позволено да го прави открито. Аз винаги ще бъда само негова любовница, никога няма да ми бъде разрешено да покажа пред обществото какво чувствам. Когато се ожени за теб, светът ми рухна. Исках да си безплодна, та и той да бъде докоснат от същата болка.

Вдигнах очи към нея, изненадана от силата на думите й.

— Прости ми. Как бих могла да отвърна на удара? Знаех, че сключва брак с теб само за наследник. Знаех, че иска родословието, което имаш. Не би желал да има деца, които са наполовина испанци — изсумтя презрително. — Моята фамилия не е идеалната за него. Твоята е безупречна.

Кимнах тъжно.

— И всички се оказахме нещастни — довърших вместо нея.

— Вероятно един ден ще изпиташ любовта, която ти описах, но с човек, за когото сърцето ти ще бие по-бързо.

— Как би могло да ми се случи?

— Като ми позволиш да остана любовница на Еймъри.

Беше толкова директна, че дъхът ми спря.

Грасиела вдигна пръст.

— Преди да ми дадеш прибързан отговор, просто запомни, че мога да ти спестя доста мъки.

— Какво искаш да кажеш? — повдигнах озадачено вежди.

— Еймъри има особени вкусове, когато става дума за секс.

Опитът ми да съм в крак с нейната прямота пропадна. Изчервих се от откровеността й.

— Аз изпълнявам всичките му прищевки. Ти дали ще си в състояние?

Поех си тихичко въздух, за да се успокоя.

— Дори не искам.

— Точно така. Докато аз искам, а един мъж трябва да има своето… да речем, удовлетворение.

Въпреки че се надявах да го избегна, се изкашлях лекичко от неудобство.

— Извини ме за откровеността. Моята прямота понякога е прекалена.

Харесваше ми подборът на думите й, а дори не говореше на майчиния си език, което бе още по-впечатляващо. Грасиела бе не само изумително привлекателна, но притежаваше и интелигентност, и остроумие, равностойни на красотата й. Разбирах защо мъжете се влюбват в нея и много ми се искаше да опозная човека, чието име Еймъри ми забрани дори да споменавам.

— Не, оценявам честността ти — изрекох. — Макар да е неудобна на моменти.

— Често са ми го казвали — засмя се гостенката.

— И Еймъри ли?

— Да, особено той… а и други в течение на целия ми живот. Затова нямам истински приятели. Не си падам по изящния светски етикет. Предпочитам да говоря ясно и да действам открито.

Посегнах отново към чашата си, за да отпия последните глътки кафе.

— И не смяташ, че понякога е важно да стъпваш по-внимателно, за да пощадиш нечии чувства?

Махна небрежно с ръка.

— Работата е там, че хич не съм добра в това. Поне никой няма да умре, като се чуди какво съм искала да кажа.

Забележката й ми се стори духовита и тъй като я бе изрекла, докато преглъщах кафето си, прихнах и запратих малко пръски веселие към нея.

— Може би ще станем приятелки? — засмя се заедно с мен Грасиела.

— И да споделяме Еймъри?

Гостенката кимна и видях как защитите й падат, в сърцето й се бе появило късче сдържана надежда.

— Целият е твой — отвърнах и изобщо не исках да прозвуча пренебрежително. — Нямах право на избор в брака, както вече ти обясних. Няма да преча на вашите отношения, стига те да не унижават публично мен или семейството ми. Ще трябва да сте изключително дискретни. Това е единственият начин.

Усмихна ми се и аз си представих как протяга ръка над масата, за да стисне моята за тази сделка. Нямаше никакво коварство.

— Ще ми се да разбера какво намираш у него — добавих.

Грасиела сви рамене.

— Научих се да не анализирам любовта. Тя не може да бъде контролирана. Можеш да се бориш с нея, да се въздържаш от допир с нея, да се опитваш да я избегнеш, като се отдадеш на самотно съществувание, но когато някой пресече пътя ти, не можеш да пренебрегнеш чувствата. Те са като някакво спящо и съвсем отделно животно, което живее във всеки от нас, Фльорет… то е диво, похотливо, не знае засищане, винаги иска още.

— Звучи опасно — подхвърлих и си представих ръмжащ звяр.

— Любовта е опасна. Тя е наркотик, пристрастяващ като опиума, и няма да разбереш за какво говоря, докато не те завлече в бездната си. Не знам какво е това между мен и Еймъри, защото любовта е невидима за окото. Срещнах го преди шест години. Двайсет и три е добра възраст за брак, но си обяснявах нежеланието му с това, че съм нова, различна. А после осъзнах, че не ме счита за достатъчно добра, но просветлението дойде твърде късно… Вече се бе превърнал в мой наркотик, а аз бях станала неговият. Бяхме зависими един от друг. Никога не съм чувствала семейната обич, която ти си имала през целия си живот… всъщност избягах от Барселона, за да се махна от семейството си и от проблеми, в които не исках да се въвличам. Но се нуждая единствено от Еймъри. Знам, че му давам това, от което се нуждае, при това не само физически, защото запълвам и една особена емоционална потребност у него. Говорим си, той ме разсмива.

Не можех да си го представя.

— Правим любов и се преструваме на женени. Той се чувства в безопасност в прегръдките ми, може да е самият себе си. И ако единственият начин, по който мога да го имам, е да съм негова любовница, така да е.

Започвах да я харесвам още повече, тъй като ми показваше уязвимостта си, и изпитах искрена симпатия, когато си призна за малкото приятели. Заради откровенията й дори почувствах неохотно съчувствие към Еймъри. Беше хубаво да знам, че може да изпитва нежност и привързаност към някого.

— Грасиела, от този миг нататък сме приятелки и Еймъри никога няма да чуе от мен за разговора ни. Също така никога няма да го питам за теб, защото вече не изпитвам любопитство. Нямам причина, ти беше напълно откровена с мен. Съжалявам, че не можеш да имаш повече, но знаеш какво чувствам, или по-скоро какво не чувствам към него, така че никога повече не се страхувай от моето присъствие. Би могло да се каже, че сме мъж и жена по необходимост, нищо повече.

Тя стана и взе шапката и ръкавиците си. Протегна ръка.

— Надявам се един ден, и то много скоро, да намериш любовта, Фльорет. Мисля, че я заслужаваш.

— Благодаря ти.

Макар да отговорих учтиво, тихата ми въздишка показа, че се чувствам като затворник.

— Я виж ти! — възкликна гостенката и се наведе, за да види по-добре чинията, в която бе нейното парче от кралския кейк, украсено със захаросани плодове от Прованс. — Май ми се е паднало бобеното зърно — посочи с грижливо оформения нокът на пръста си към недокоснатия сладкиш. — В Испания му казваме rosca de reyes. — Приятно ми стана да чуя родния й език. — В Каталуния е известен просто като торта. Използваме фигурка на Младенеца за украшение.

— Бобеното зърно е твое — усмихнах се, — това те прави кралска особа за деня.

— Ти ме накара да се почувствам като кралица днес, Фльорет, благодаря ти. Кой знае, може би свети Никола ще ти донесе любов тази Коледа — повдигна дяволито вежди, за да разсмее и двете ни.

Целунахме се за довиждане като нови приятелки и изненадахме Жана, която ни видя, щом дойде да изпрати мадмоазел Оливарес. Странно, но докато гледах как каретата на Грасиела се отдалечава, се почувствах още по-самотна, отколкото мислех за възможно. Отнет ми бе дори Еймъри и макар това да ми носеше облекчение, сега се бях изолирала напълно и семейният живот се простираше пред мен под формата на нещастно, бездуховно съществувание.