Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (20)

20

Зловещото мълчание след шока бе нарушено от бързо раздвижване, когато всички като един изоставихме мъртвия Еймъри на Създателя и насочихме вниманието си към едва дишащия Феликс.

— Феликс? — прошепнах и клепачите му се отвориха леко. Усмихна ми се с лъчезарната си усмивка.

— Мъртъв ли съм?

— Никога — казах, като ронех безпомощно сълзи, макар да знаех, че много скоро ще се окажа лъжкиня.

Чухме да приближават разтревожени, уплашени гласове, Грасиела се изправи първа.

— Ще повикам помощ и ще намеря кмета.

Себастиен сграбчи облечената й в ръкавица ръка.

— Грасиела — произнесе името й с типичното за кастилците съскане. — Не казвай нищо, с което да се злепоставиш. Остави всичко на мен.

Испанката се намръщи и поклати леко глава.

— Готова съм да поема пълната…

Той й изшътка неодобрително.

— Чуй ме сега! Ще кажеш само, че когато си дошла, си заварила тази сцена. — Разтърси я. — Чуваш ли? Повтори!

— Не е нужно. И ти не трябва…

Издържа погледа му още миг, после кимна и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Фльорет — прошепна Себастиен и докосна ръката ми.

Потрепнах от докосването му като от изгаряне и гневът ми със сигурност е проличал, но не отклоних вниманието си от Феликс и гаснещата светлина в очите му.

— Фльорет, погледни ме — настоя внимателно, но твърдо.

Вдигнах влажните си очи. Той поклати глава, за да ми каже това, което се опитвах да отрека в ума си. Прав беше, разбира се, че беше прав, защото бе виждал рани като тази и преди. Куршумът бе сторил злината си, не беше убил директно брат ми, но изцеждаше живота му. Ангелите бяха успели да спасят само един днес — Себастиен, защитили го бяха два пъти, веднъж с живота на брат ми. Взех ръцете на Феликс в своите и ги целунах.

— Толкова е студено тук, Ети — промърмори той.

— Зима е, миличък — казах, като се борех да запазя контрол върху гласа си. — Мисли за пролетта, Феликс. Мисли за беритбата и как лежим върху дъхавите венчелистчета.

При този спомен той отново се усмихна. Погледът му ставаше все по-блуждаещ, не успяваше да се задържи върху мен, луташе се безцелно по орнаментите на тавана.

— Ети?

— Тук съм.

— Сега не трябва да казваш на никого за греха на Дьолакроа и Дьо Ласе. Той беше изкупен тук от нас.

Изхрачи кръв и трябваше да преглътна, за да не се разпищя отчаяно, но Себастиен ме прегърна през раменете и ми даде сила да не се предам пред Феликс.

— Грехът умря с Еймъри — съгласих се тихо и мрачно, но той ме чу.

Широката му усмивка разби сърцето ми, защото толкова приличаше на татко в този момент.

— Сега си свободна да се омъжиш за правилния Дьо Ласе и няма нужда да се петни ничия памет.

Разтърси се от нов предсмъртен спазъм, кръв бликна от раната му през пръстите ми и миг след това потече от устата му. Някой отвори забързано вратата и вътре се изсипаха трима души — Грасиела, местният полицай и кметът, но Себастиен им забрани с жест да се приближат. Новодошлите погледнаха първо към нас тримата, а после към трупа на Еймъри, след което изпаднаха в мрачно мълчание.

— Обедини двете фамилии по правилния начин — каза Феликс, който за миг се възстанови от предсмъртния си унес. Дишането му беше накъсано и плитко и знаех, че ни остават само мигове заедно. Погледна Себастиен: — Бъди сигурен, че ще те преследвам, ако не се грижиш за нея.

— Давам ти честната си дума, че ще е най-обичаната жени на земята — обеща му той и постави ранената ръка на гърдите си, сякаш дава клетва. Тя също кървеше, а бинтовете висяха от мястото, където Еймъри ги бе срязал.

— Половин човек ще съм без теб — разплаках се открито.

— Не, Ети, разбери… — бореше се за всяка дума. — По-щастлив съм така. Ще бъда с Анри и татко, ще те насърчаваме и ще гледаме как правиш първия си парфюм. С какво ще започне той? — усмихна се с последни сили. — Говори ми за цветя, нека ги помириша още веднъж в ума си.

— Винаги започва с нашата майска роза, розата със стоте листенца — заговорих, без да ме е грижа за разтреперания глас. Подушваш ли ги? Росни и медени. — Целунах устните му за сбогом, усетих кръвта по тях и вкусих металната й сладост.

Погледът на Феликс блесна със странна яснота, докато духът му се готвеше да се отърси от този живот, но не и преди да му позволи един последен изблик на просветление.

— Трябва да тичаме на полето, да откъснем цветовете сутринта, когато се отворят за първи път, за да не загубим аромата им. Помирисвам първо лимоново-ябълковата цитрусова нотка, която се носи над сладостта на орловите нокти и малините, а карамфилът и пиперът се носят някъде дълбоко отдолу.

— Точно така. Оттук ще започнем, Феликс — обещах му.

Трябваше да се наведа ниско над устните му, за да чуя следващите му думи.

— Посади рози над мен, Ети — прошепна и последният дъх на прекрасния ми брат излетя покрай ухото ми, а аз почувствах отпускането на пръстите му в ръката си.

— Отиде си — простенах тихо.

Себастиен кимна, на лицето му беше изписано съчувствие и се зачудих на колко ли последни мигове са били свидетели той и Феликс, макар и толкова млади.

Почувствах нечии ръце около себе си. Вдигнаха ме и ме поведоха към кресло. Наметнаха раменете ми с одеяло. Отнякъде в ръката ми се появи чаша с коняк и без мое участие малката, подобна на лале чаша се вдигна към устните ми. Друга женска ръка направляваше моята.

— Това ще помогне — изрече Грасиела.

Усетих летливия спирт, преди конякът да се завърти в чашата и да освободи уханието на липов цвят и старо лозе. Долових мимолетен дъх на виолетки, а после се появиха ванилията и тютюнът. Подобната на сироп течност се плъзна в устата ми и надолу по гърлото в тънко поточе с аромат на ядки и карамел, което ме затопли.

— До дъно — настоя приятелката ми и наклони чашата, докато преглътнах наведнъж цялата течност и тя прогори гърлото ми.

Отвратително.

Грасиела приклекна до мен.

— Сега трябва да си храбра — окуражи ме. — Заради него. — И двете погледнахме към Себастиен.

Той разговаряше сериозно с кмета и полицая, които вече го разпитваха за случилото се. Погледнах към Феликс, сега завит с покривало срещу прах, милостиво донесено от купчината, която бяхме сгънали, но забравили да изнесем тази сутрин. Краката му стърчаха, обути в чифт вълнени чорапи от тези, които бях изпратила за него и Анри, след като заминаха за фронта. Отместих очи, за да не се разплача отново, и погледът ми попадна на Еймъри, покрит с пелерината си. Кръвта от главата му бе плъзнала изпод плата и аз изместих краката си, за да не съм близо до нея — и особено до онова лепкаво петно, което сочеше към мен като обвиняващ пръст.

Конякът измина изгарящия си път през вътрешностите ми и ме съживи, вече бях на себе си и обърнах внимание на разговора.

Видях, че Себастиен разтърсва глава в отговор на въпрос.

— Ами… не знам, господине — каза с безупречния си френски, макар да долових колко притеснен е по лекия тремор в гласа му, който обикновено беше стабилен. — Еймъри отправяше безумни обвинения.

Прокара ръка през косата си и я разроши още повече. Прииска ми се да стана и да я пригладя, да го уверя, че нищо от станалото не е по негова вина, макар да усещах убеждението му, че вината се носи около него като лоша миризма. Всъщност и двамата се бяхме зъбили на Еймъри и бяхме наливали масло в огъня на неговия бяс. „Не тръгвай по този път — заповядах си. — Иначе цял живот ще се обвиняваме, а всъщност Еймъри е този, който загуби ума си, посегна към оръжието и стреля два пъти съвсем умишлено срещу хора.“

— Не знам какво се въртеше в главата му, че да каже всички тези неща — призна Себастиен.

— Но да ви обвини, че сте били с мадмоазел Оливарес? — повиши глас кметът в учудването си.

Любимият ми сви рамене.

— Госпожицата ще ви увери, че днес се виждаме за първи път. Феликс ни представи един на друг, когато тя пристигна тук, малко преди Еймъри да изстреля фаталните куршуми.

Грасиела ме остави, за да иде при мъжете.

— Вярно е — каза с ясно изразения си екзотичен акцент. Дори не знаех, че Еймъри има брат. И бях изненадана, когато Феликс Дьолакроа ми го представи.

— Значи всички бяхте на верандата — смръщи чело полицаят.

Себастиен въздъхна незабележимо.

— Ще ви разкажа всичко отначало, какво ще кажете? — предложи великодушно.

— Да, моля ви, мосю — съгласи се служителят на реда с лек поклон.

— Призори придружих мадам Дьо Ласе до гарата, за да посрещне влака. Нали знаете, че по-големият й брат беше убит, загина като герой само дни преди да получи отпуск?

Двамата мъже сведоха глава в знак на съчувствие.

— Да, бяхме много опечалени от кончината на мосю Дьолакроа — отвърна кметът.

— А сега и това — добави Себастиен, като посочи към Феликс. — Ужасен шок е за нея.

— Да, да, простете ни… Ъъ, мадмоазел Оливарес, бихте ли придружили мадам Дьо Ласе до…

— Не!

Беше моят глас. Не съзнавах, че съм обръщала достатъчно внимание на разговора. Струваше ми се, че все още съм потънала в мислите си с цялата тази миризма на алкохол около мен. Усетих, че не идва само от моя коняк, а и от Еймъри, който направо смърдеше на спирт.

— Мадам? — учуди се кметът и изненадано се спогледа с мъжете.

— Еймъри беше пиян — казах, без да ме интересува грубостта на думите ми. — Елате тук. Може да подушите миризмата от мястото, където седя. Не просто пиян, господа, беше толкова пиян, че виждаше и чуваше демони. — Дори в замаяното си състояние бях доловила идеята на Себастиен и сега дадох своя принос. — Еймъри отправяше налудничави обвинения. Навярно се е напил още във влака, макар че ако трябва да съм честна, първоначално отдадох поведението му на умората. Втурна се тук и започна да хвърля странни обвинения, напълно неоправдани. Може би знаете, че влакът му пристигна по-рано от обявеното?

Кметът кимна.

— Да, бях там при идването на двата влака. Видях как посрещнахте мосю Дьолакроа.

— Да, така беше. Смятах да придружа мадам Дьо Ласе до гарата, за да посрещне и съпруга си, но очевидно той е пристигнал по-рано — намеси се Себастиен.

— Аз го посрещнах — заяви Грасиела хладнокръвно. — Хайде да не се преструваме, господа. Всички, включително и уважаемата му съпруга, знаят, че бях любовница на Еймъри, преди да се ожени. Истината е, че го обичам и исках да го видя. Обаче той почти не ми обърна внимание. Не съм и очаквала, да си призная. Просто исках да видя, че се завръща жив и здрав. Независимо от това той поговори с мен, вероятно сте забелязали? — погледна въпросително към кмета.

Той кимна покорно.

— Забелязах, мадмоазел.

— Искате ли да знаете какво ми каза?

— Не, мадмоазел, освен ако няма отношение към смъртта му.

— Искаше да знае с кого съм спала в негово отсъствие, господа.

Не знам дали говореше истината, но бе толкова убедителна, че двамата мъже се изчервиха. Връзката на Еймъри с испанката им беше известна, смутиха се заради мен.

— Както и да е, казах ви, че жена му знае. Двете сме се помирили, защото мосю Дьо Ласе нямаше никакво намерение да е неверен след сключването на брака.

Възхитих се от майсторската й лъжа.

— Работата е там — продължи Грасиела, — че за мен не съществува друг мъж, освен Еймъри. Той добре го знаеше, така че това бе въпрос на много пиян човек, който не разсъждава трезво, не е на себе си и действа, подтикван от ревност, по един нехарактерен за него начин.

Присъединих се към разговора:

— Не бях на гарата, защото съпругът ми е пристигнал малко след като с брат ми дойдохме тук. Все още пиехме кафе, тъй като имахме поне час до обявеното време за пристигането на втория влак — посочих към преобърнатия поднос и чашите, разпилени при буйството на Еймъри. — Мъжът ми пристигна ядосан, без предизвестие и очевидно пиян. Мисля, че е преживял твърде много на бойното поле. Писмата му свидетелстват за неговия героизъм — намерих верния тон и приех предложената от Грасиела ръка, защото цялата треперех. — Но героизмът има своята цена, господа. Погледнете само раните на Себастиен дьо Ласе, трябваше да чуете и какво разказа Феликс за нашия брат Анри. Феликс не ни каза за своите героични прояви, но в единствения си светъл момент, когато го поздравяваше, дори Еймъри призна, че е чул за героизма му. Но тези мъже са станали свидетели на толкова много страдание, че брат ми посегна към коняка още в първия миг след пристигането си у дома. Ясно е, че Еймъри е започнал по-отрано и е пил прекалено много по пътя насам. Прощавам му това, но не и обвиненията, а понеже той уби моя любим брат, се опасявам, че едничкото ми желание е да се изплюя на гроба му.

Давах си сметка, че дишам все по-учестено, защото страстта и горчивината ми вече не прикриваха истината за случилото се, а описваха истинските действия на Еймъри.

— Той щеше да убие мадам Дьо Ласе, разбирате ли — намеси се внимателно Себастиен.

Изненада ме, не бях помислила за този сценарий, който беше напълно приемлив и определено придаваше тежест на твърденията ни за самозащита.

— Сигурни ли сте? — попита полицаят. С кмета се извърнаха удивени към Себастиен, който кимна спокойно.

— Дори мадмоазел Оливарес го осъзна и хвърли по него една ваза, за да отклони вниманието му — посочи към разбитите парчета порцелан върху каменната настилка на камината. — Феликс също разбра, че Еймъри има сериозно намерение да стреля, и скочи пред сестра си, за да поеме куршума. Всички гледахме онемели как той пада, а брат ми напълно спокойно се прицели отново. Беше мой ред да защитя мадам Дьо Ласе. От този разказ може да ви се стори, че сме разсъждавали трезво, но да ви кажа истината, аз изобщо не мислех, просто реагирах инстинктивно на поредната заплаха на Еймъри. Още първият изстрел ни показа абсолютната му решимост да убива. Така че застанах пред съпругата му, за да я защитя.

Кимнах и притиснах устата си с ръка при връщането на спомена, за да заглуша стенание. Сега не се преструвах. Чувствата надделяха над първоначалния шок. Трябваше ми време, за да осъзная напълно, че Феликс вече го няма, че е умрял в ръцете ми така, както Анри бе умрял в неговите, и всичко заради отвратителния нрав на Еймъри. Усетих, че цялата треперя. „Дръж се“ — молех се вътрешно.

Себастиен продължаваше да обяснява:

— Оръжието отскочи силно в ръката му и това ме спаси от куршума — посочи към разцепената дъска на вратата. — Отдавам лошия му прицел и забавената стрелба на алкохола.

Представителите на властта смръщиха вежди и кимнаха с разбиране.

Себастиен отстрани кичур коса от челото си с въздишка.

— Както и да е, това беше единственият ми шанс и аз се възползвах от него. Замахнах с бастуна си, за да избия оръжието му, но само го разярих повече. Вероятно счупих китката му, но дори не го забавих. Брат ми хвърли револвера и преди да разбера, вече бе извадил камата си — кимна към зловещото острие в ръката на Еймъри, а после погледна към разрязаната си превръзка и избилата по нея кръв. — Успях да вдигна ръка, за да посрещна удара му, но той беше решен да ме убие, да убие всички ни вероятно. Никой от нас не можеше да знае какво става в ума му, но обвиненията му подсказват, че несъмнено е чувал демони, както мадам Дьо Ласе предположи. В последвалата борба нямах друг избор, освен да грабна револвера му и да го застрелям.

— Много чист изстрел, господине — отбеляза полицаят.

— Нямах право на пропуск — сви рамене Себастиен.

Не се осмелих да погледна Грасиела, но се запитах дали изживява отново убийството на мъжа, когото е обичала така страстно.

— Беше или той, или аз, господа. Мога само да предполагам какво щеше да се случи на жените, ако ме беше пронизал с онова зловещо острие. Изобщо не се съмнявам, че целта му беше да убива. Очевидно Еймъри е полудял на фронта.

Представителите на властта мълчаха. Местеха поглед от мъртвите тела към нас. Грасиела и аз се придържахме една друга, действително потресени от случилото се, а Себастиен, кървящ и хладнокръвен, бе застинал в очакване на техните думи. В това ужасяващо събитие бяха въвлечени двете най-известни фамилии на Грас и подозирах, че кметът и полицаят искат единствено възможно най-бързо да се доберат до ясно и просто обяснение. Сигурна бях, че нито един от тях не би искал да утежнява ситуацията с повече въпроси, отколкото е необходимо. И щом всички ние казвахме, че се е случило така, значи така бе станало.

Не мисля, че кметът не ни вярваше, просто искаше да приключи кървавата сцена с ясна и кратка преценка.

— Нека изясним нещата, мосю Дьо Ласе. Било е самозащита?

— Че какво друго би могло да е! — рязко се сопна Себастиен, като позволи на хладнокръвието си да се пропука.

Сигурна съм, че го направи умишлено. Английската твърдост и непоколебимост на любимия ми без съмнение надделяваха над емоционалната и експанзивна френска кръв във вените му.

— Можеше като нищо да убие тези безпомощни жени и мен заедно с тях.

Кметът въздъхна тежко, а полицаят поклати глава.

— Ужасяваща работа — изрече служителят на реда в мрачното мълчание. — Много съжалявам за загубите ви, мадам Дьо Ласе. Очевидно е имало изключително нещастно стечение на обстоятелствата.

— А Грас днес загуби двама от най-добрите си синове — добави тъжно кметът. — Дами, моля, позволете да се погрижим за телата.

Грасиела ме изведе от стаята, а аз не се осмелявах да погледна Себастиен, макар да знаех, че иска да ме успокои.

Сега споделяхме обща лъжа, но такава, с която можех да живея, за да защитя Грасиела, а и паметта на Еймъри в Грас.

* * *

Полицаят повика карета и с Грасиела ни откараха обратно в къщата на Дьо Ласе, където ме предадоха в ръцете на зашеметената от новината прислуга. Всички се засуетиха около мен, завиха ме в шалове и разтриха ръцете ми. Бавно изпадах в състояние на шок. Смътно дочувах обясненията на приятелката си, посрещнати с ужасени възклицания и дори викове на недоверие от слугите.

— Мъртъв? — попита някой, все едно испанката си правеше шега с тях.

С дрезгавия си глас тя ги увери, че са загинали двама мъже, двама храбри войни, и единият от тях наистина е мосю Еймъри дьо Ласе.

По-старшите от персонала, както и Грасиела, която очевидно се владееше отлично въпреки собствената си скръб и участието си в сутрешните събития, подканиха струпалите се хора да напуснат стаята.

Пред мен се появи втора чаша коняк. От аромата ми се повдигна. В този момент си помислих, че едва ли някога ще помириша коняк, без в ума ми да се появи грозната сцена на убийството, и че от сега нататък винаги ще го свързвам с кръв, отчаяние и загуба. Избутах чашата без обяснения.

— Топло мляко — чух нареждането на икономката и щракването й с пръсти, което ме върна към сутринта… когато брат ми бе още жив. — Жана, разръчкай този огън.

— Имаме нужда от малко спокойствие — настоя Грасиела, докато аз втренчено гледах в пламъците, както правеше близнакът ми само преди час.

Навярно и аз като него търсех в тях някакво обяснение на ужаса, но то не идваше. Все пак припламващата им топлина ме успокои и доведе почти до транс. Носеше ми мир и покой, дишането ми се нормализира, макар че нервите ми бяха изопнати.

Над нас се спусна мълчание, но накрая аз го наруших.

— Не знам какво да кажа.

— Какво би могла да кажеш?

— Трябва да ти благодаря, разбира се. Хладнокръвното убийство на брат ми изискваше отплата.

— Харесвах Феликс, винаги съм го харесвала. Но се съмнявам, че убих Еймъри заради него… или заради теб. Направих го, за да се освободя.

Не бях изненадана от признанието й, само от факта, че бе имала куража да последва сърцето си.

— И беше готова да отидеш в затвора заради няколко мига свобода?

— Бях готова да ида в затвора за убийството на единствения мъж, когото съм обичала и вероятно ще обичам до края на живота си, за да спра тормоза му. Никога повече няма да ме обижда, все едно съм кал под обувките му. В онзи ужасен момент разбрах, че макар да ме обича по свой извратен начин, той винаги ме е презирал и се е отвращавал от себе си, задето има нужда от мен. Осъзнах и още нещо, докато гледах как съпругът ти отнема живота на брат ти толкова безсърдечно, и то е, че реакцията ми е вследствие на детство, пълно с тъмнина и незаслужени обиди от един мъж. Да продължа да приемам обиди от друг, който просто има различно лице и говори различен език, но е същият грубиян, ме накара да намразя себе си дори повече, отколкото тях. Иска ми се да бях спасила Феликс заради теб.

— Все още не мога да осъзная загубата.

Устните ми се вцепениха, сякаш над мен се спусна полярен студ. Усетих кръвта на близнака ми по тях.

— Феликс е… мъжът, който можеше да бъда.

— Тогава бъди жената, която той можеше да е. Не позволявай смъртта му да отмине незабелязано. Близнакът ти имаше причина да спаси живота на Себастиен. Трябваше ми само един поглед, за да разбера, че между двама ви има нещо. — Сви рамене. — Феликс ти даде своето разрешение. Феликс спаси мъжа, когото обичаш, права ли съм?

Кимнах и облизах безчувствените си устни от солените сълзи, които се стичаха по страните ми.

— Очаква ни още много плач. Тази война няма да свърши скоро, така си мисля, Фльорет. Ще трябва да намериш много сили, защото мъжът, който остана в твоя живот, със сигурност ще трябва да участва в още битки.

— И двамата ми братя… — промърморих невярващо.

Грасиела приклекна до мен, сложи ръка върху моите, а с другата повдигна лицето ми, за да привлече вниманието ми.

— Там, накъдето се е запътил умът ти, скъпа Фльорет, има само слабост. Семейството ти, прислугата и дори Грас имат нужда да се издигнеш до висотата на една Дьолакроа. Искам да ми покажеш, че борбеният дух, който усетих у теб, сега ще те преведе през тези изключително трудни времена. Ти си жена. Не знаеше ли, че жените понасят най-голямата мъка? Не си единствената, която скърби в този град, но тъкмо ти трябва да дадеш пример с храброст и твърдост. Води Грас, изпълни обещанието си.

Вълнуващи думи, които обрисуваха Грасиела много добре. Ето я тук, понесла най-голямата скръб — да загуби човека, когото обича най-много на този свят, и до края на живота си да бъде преследвана от спомена как натиска спусъка, отнел живота му. Нямаше значение, че Себастиен успя да прикрие истината за убийството. От сега нататък тя щеше да е затворник на истината.

— Съжалявам за теб — прошепнах.

— Покажи ми колко съжаляваш — предизвика ме.

— Какво искаш да кажеш? — повдигнах учудено вежди.

— Знам, че мъката е много прясна сега, но не ставай роб на тъгата си. Само това ми обещай. Нека стана свидетел на израстването ти, така ще мога да живея с мисълта, че убих Еймъри, за да го спра, да те освободя… да освободя всички от неговото влияние.

— Да скърбя сама, искаш да кажеш… насаме със себе си уточних.

Посочи сърцето ми и кимна.

— Да, тук. Това е твоя болка. Не на другите.

Беше жесток съвет и нямаше нищо лесно в искането й, но по някаква причина предизвикателството й ме накара да се почувствам силна, по-уверена да поема контрола над себе си. Сега наистина не можех да мисля за Феликс или за каквото и да е друго. Твърде много неща се бяха струпали наведнъж. Не можех да си представя как мъжете ни се справят с толкова смърт, с толкова разруха и страх, които ги засипват едновременно на фронта. И внезапно осъзнах, че дори да оцелеят, няма как да не са увредени по един или друг начин. Демоните щяха да преследват оцелелите през целия им живот. След време щях да разпределя шока, който чувствах сега, в отделни чекмеджета на ума си и щях да изследвам всяко едно късче, но тогава щях да съм по-добре подготвена за болката и за вината си.

— А ти?

— Ще чакам резултата от полицейското разследване. Ако Себастиен е бил достатъчно убедителен, ще обявят, че всичко е станало при самозащита. Което не е лъжа, нали така? А дори истината да излезе наяве, аз също бих могла да твърдя, че е станало при самозащита. Най-лошото, в което могат да ме обвинят, е убийство от страст.

— Анриет Кало — изрекохме в един глас.

Сетили се бяхме за един случай, нашумял по-рано през годината. Богата светска дама от познато семейство хладнокръвно бе изстреляла шест куршума в редактора на „Фигаро“, за да спре публикуването на уличаващи писма от връзката й с женен мъж. Бях се възхитила от куража и яростната решителност на Анриет да защити мъжа, когото обича.

— Няма да се стигне дотам — уверих я. — Себастиен убеди дори мен във версията си.

Испанката кимна.

— Ти си като Анриет — казах й.

Грасиела сви небрежно рамене.

— Не виждам как, аз убих човека, когото обичам, а не врага му.

— Искам да кажа, че споделяш същата страст, същата ярост, същото пренебрежение към последиците. Дори ми се струва, че направи услуга на Еймъри и го спаси от самия него. Той сам си беше враг.

Приятелката ми кимна.

— Сега вече ме разбра — въздъхна. — За няколко ужасяващи секунди през ума ми мина мисълта, че за него вече няма изход. Не смятах, че скъпият ти брат ще преживее раната, и знаех, че Еймъри ще бъде обвинен в убийство… в най-добрия случай непредумишлено. Не можеше да се скрие зад самоотбрана, както аз бих могла, и навярно щеше да бъде екзекутиран или пратен в затвора за убийство. Когато натисна спусъка срещу Феликс, той на практика отне собствения си живот. Аз просто се погрижих това да стане факт.

— Ще запази и репутацията си на герой от войната — промърморих.

Разсъжденията на Грасиела, които тя бе обобщила светкавично в онези няколко секунди, сега придобиха смисъл и за мен. Предполагам, че като страничен наблюдател тази сутрин тя е имала възможност да види ситуацията с по-голяма яснота от нас, останалите. Но дори и така, бе мислила бързо и бе взела мъчително решение.

— Ще можеш ли да живееш в мир със себе си?

Замисли се за момент.

— Ще мога — отговори накрая. — Защото за всички е по-добре.

— С изключение на теб.

— Не бих понесла да видя как го екзекутират за убийство. Не бих понесла да го посещавам в затвора до края на живота му.

Кимнах. Разбирах я.

— Това беше най-доброто решение. Запазих името му, репутацията му. Сега ще си спомнят, че е бил напълно пиян и е направил ужасна грешка, но името му на герой от войната няма да бъде опетнено. Фамилното име и бизнесът му са в безопасност.

На вратата се почука и Себастиен влезе, следван по петите от икономката. И двамата стояхме с тревожни лица и се наложи да овладея желанието си да се втурна към него. Лицето му беше бледо и измъчено.

— Благодаря ви, мадам Муфлар — казах. — Нямаме нужда от нищо — добавих, преди още да попита. — Освен от спокойствие.

Жената се поклони и се оттегли.

Сега вече наистина се спуснах към ръцете му. Не плачех, не издавах звук, просто го притисках. Безмълвно обменяхме отчаянието, мъката и болката си чрез тази прегръдка, докато накрая се разделихме, за да погледнем към нашата нова приятелка.

— Както изглежда, имате повече самообладание от нас двамата, Грасиела — заяви Себастиен, като се отдели от мен и отиде да прегърне здраво испанката, което тя прие, без да й мигне окото.

— Всичко е роля — отвърна с дрезгавия си глас и храбро се усмихна.

— Е, определено ме впечатли, от теб ще стане страхотен войник — целуна я по двете бузи. — Благодаря, че ми спаси живота.

— Мисля, че ти спаси моя, или поне действията ти внесоха яснота в ума ми.

Себастиен повдигна учудено вежди.

— Фльорет ще ти обясни — добави Грасиела.

Тресях се цялата, започвах да осъзнавам станалото.

— Къде е Феликс? — попитах и се разтреперих още по-силно.

Исках да се разсея с нещо и започнах да наливам коняк на Себастиен, но задържах дъха си, за да избегна ароматните изпарения. Подадох му чашата и той погълна алкохола на една глътка, като стисна очи при плавното му, изгарящо пътешествие надолу. Прилоша ми, като си представих вкуса. За мен това вече бе вкусът на смъртта.

— Откараха го в моргата, както и Еймъри. Държах ръката на Феликс вместо теб, докато го полагаха в каретата.

Усетих паренето на сълзи, но ги преглътнах. Кимнах благодарно, неспособна да проговоря.

Себастиен се обърна към Грасиела.

— Направих същото и за Еймъри. В края на краищата бяхме роднини. А и знам, че ти го обичаше.

— Благодаря. Ти си добър човек. И ще бъдеш добър съпруг на Фльорет след време.

И двамата видимо се сепнахме.

— Хайде, не го отричайте. Пътят е разчистен. Тръгнете по него, за да не превърнете събитията от тази сутрин в подигравка. — Посочи към мен. — Брат ти умря за това, не го отричай. — Прехвърли вниманието си към Себастиен. — Макар че вероятно ще ти се наложи да убеждаваш града в почтеността си, смъртта на брат ти поне ти дава възможност да обичаш жена му.

Не исках да обсъждам това в момента, но Грасиела имаше други намерения. Добре, че не знаеше фактите. Пазехме тайна връз тайна, но Феликс ни бе призовал да не разкриваме истината, за да не причиним още вреди. Можехме да запазим тайната, да запазим репутацията и на двете фамилии непокътната и пак да сме заедно. Прав беше. Истината за бащата на Еймъри щеше да е на сигурно място при мен и Себастиен. Нямаше нужда да я съобщаваме нито на Грасиела, нито на някого другиго.

Преглътнах сълзите си.

— Ще стане, когато му дойде времето — казах, щом се овладях. Учудих се колко спокойно прозвучаха думите ми въпреки треперенето на гласа. — Трябва да мине време, за да го приемат хората.

— Разбира се. Ще мислим, когато се върна.

— О, Себастиен, не!

Изобщо не ми беше хрумнало, че мога да го загубя заради бомбите и куршумите на войната. Той взе ръката ми, вдигна я до устните си и нежно я целуна.

— Трябва. Дългът ме зове. Не искам да бягам от това, пред което са изправени другите мъже. — Размаха бастуна си. — Едва ли ще съм от голяма полза в това състояние, но поне езиковите ми умения са необходими. Освен това съм химик, навярно мога да помагам в някоя полева болница. Мога да правя лекарства, да подготвям документи, да изпращам съобщения, да съм полезен. И определено не е редно да се мотая повече тук, без да ме гризе съвестта.

— Кога?

Сви рамене с мрачно изражение.

— Веднага щом кметът и полицията ме освободят… веднага щом мога.

Преглътнах мъчително. Всички си отиваха.

— Фльорет — дойде при мен Грасиела и стисна китката ми с обич. — Всеки, който е оживял в бомбардировка, а после и след стрелба право в него, е като котка с девет живота. Твоят щастлив черен котарак ще се завърне.

Налагаше се да й повярвам. Трябваше да вярвам, че ангелите ще продължат да бдят над него и ще ми го върнат жив и здрав.

* * *

Стоях сама в моргата, близнакът ми лежеше върху безпощадния мрамор. Около основата на постамента, върху който спеше, беше опъната черна завеса, богато избродирана със стилизирани златни лилии и обточена с проблясващи златни ресни. Не много отдавна и татко лежеше тук — на същата маса със същата украса — в очакване на подобна визита, когато с братята ми дойдохме да му отдадем последна почит.

Помислих си, че едва ли е очаквал и двамата му сина да загинат толкова скоро след неговата собствена кончина, при което чувствата се надигнаха в гърдите ми и ме задушиха. Поправих се — и тримата му сина бяха мъртви.

Докоснах ръката на Феликс. Беше ледена и непривично скована, но я стиснах, сякаш да влея частица от живата си топлина на безжизнената му студенина.

Грасиела ме бе придружила до моргата, но исках да бъда сама с Феликс.

— Помни, че духът му е отлетял — предупреди ме, щом я прегърнах, преди да вляза. Навярно забележката й имаше за цел да ме подготви за срещата с мъртвото тяло. Връчи ми и кутийка ланолин^[1], ароматизиран силно с лавандула. Нито имах представа за какво се използва, нито ме интересуваше.

— Помага срещу миризмата в моргата — поясни Грасиела, като посочи носа си.

Взех кутийката, но не я използвах. Аз бях човек на уханията. Колкото и отблъскваща да бе миризмата на моргата, тя бе част от тъканта на живота ми. Не можех да се заобикалям само с красивите аромати на природата, защото тя предлагаше и неприятни. Всички бяха част от нея… както и от мен.

Феликс не миришеше. Вместо неговата миризма усетих тази на дезинфектанти, острия дъх на формалдехид, слабия и ужасяващ сладникав мирис на другите трупове, съхранявани в помещението. Някъде наблизо трябваше да е и Еймъри, но не го потърсих, нито попитах за него. Никой не би ме обвинил за това, защото истината за смъртта на Феликс вече се бе разпространила. Изключих всички тези мисли от ума си и съсредоточих вниманието си върху моя брат, благодарна, че само той е изложен за поклонение.

Изглеждаше восъчноблед на фона на гъстата си черна коса — като съвършен цвят на гардения сред плътни, тъмни листа, но образът, който си представих, бързо избледня. Феликс беше красив, но тук нямаше красота, само скръб и загуба. Някой грижливо бе сресал блестящата му коса, само че пътят не беше на правилната страна. Зарових яростно в чантата си за гребен, почувствах се засегната, че не изглежда както трябва, и за минута-две, докато оправях косата му, чувството за загуба изчезна. След намесата ми той наистина изглеждаше сякаш просто е заспал. Сресването на косата му ме успокои. Беше изключително привлекателен мъж въпреки пораженията, нанесени от живота в окопите. Погалих малка драскотина над веждата и синина върху бузата му. „От какво са тези рани, Феликс?“ — зачудих се. Дали бяха от едно и също нараняване, или от две отделни? Знаех, че няма да узная истината, но тази мисъл задържа ума ми далеч от реалността за миг-два, докато разсъждавах, че раните му никога няма да оздравеят. Синината никога нямаше да потъмнее и после да мине през всички цветове на дъгата. Над нея се извиваха тъмните мигли на брат ми и аз си спомних как като малко дете Феликс забавляваше татко и мен с пеперудени целувки — навеждаше се близо и пърхаше с мигли, за да гъделичка бузите ни, докато баща ни се смееше, а аз пищях от възторг.

„Така се чувстват цветята ни, когато пеперудите танцуват сред листенцата им“ — обясняваше ни. Едва в този момент, когато цялото ми тяло се гърчеше от болка насред моргата, осъзнах какъв романтик е бил моят близнак още от дете. Крил го бе зад маската на смеха през целия си живот, но така и не дочака подходящата жена да се влюби в него. Чак сега разбрах, че Феликс е чакал изключителната жена, в която да се влюби. Без значение дали семейството ни ще я одобри, или не. Неговата добре прикрита романтична душа търсеше точно този вид безпомощно отдаване. Феликс ми прости влюбването в Себастиен, а после даде живота си, за да защити любовта ни, защото се бе стремил към същото чувство. Никога не се бях замисляла за връзките му — до този момент за мен той беше засменият ми хубав близнак, не бях обръщала внимание как се отнасят с него жените. Зачудих се колко ли сърца ще бъдат разбити, когато се разчуе за смъртта му… колко ли сърца бе разбил приживе. Навярно много. Завоеванията му си бяха само негови, никога не говореше за тях, поне не и пред мен, а аз не любопитствах. Едва ли се бе хвалил с победите си пред своите приятели, както правят други мъже. Беше много по-сдържан и одухотворен, отколкото повечето хора смятаха. Околните виждаха най-вече веселата, забавна страна на Феликс, но аз знаех, че в него има дълбочина. Замислих се за последния ни разговор и за тъгата му, че е загубил дарбата си. Опитах се да си представя какъв би бил животът ми без способността да усещам уханията на живота. На секундата осъзнах, че ми е невъзможно, а после в главата ми се появи представата, че всеки ден ще е безсмислен и непреодолимо дълъг. Да, разбрах. Феликс също като мен бе имал необходимостта да „вкусва“ живота. Аз също бих се чувствала незавършена… не, бих се чувствала повредена, половин човек, ако изгубя обонянието си. Тъкмо това се бе опитвал да ми обясни онази утрин с думите, че предпочита да умре в окопите, вместо да е осакатен по този жесток начин. Затова и с такава готовност бе отдал живота си за Себастиен, който бе цял и в състояние да ми даде щастие и обич.

Странно, но не се разплаках, надявах се, че от сега нататък няма да плача. Дали не бях достигнала някакво ново, по-висше състояние на духа, от което пред мен се отварят нови хоризонти — на личност, която вече контролира емоциите си и може да дава пример на останалите? Достатъчно сълзи бях проляла през изминалата година. Из цял Грас хора плачеха за своите мъртви, цяла Франция оплакваше своите мъже, аз не бях особено специална в това отношение.

Анри бе погребан в някакво кално поле на север. Обещах си, че един ден ще го посетя и ще разпръсна листенца от столистна роза върху гроба му или ще донеса тялото му у дома. Но Феликс бе тук. Щеше да се присъедини към майка и татко във фамилната гробница и да ме чака там. Нямаше да мога да посадя рози над него, както романтично ме бе помолил, но в негова памет щях да посадя нови рози.

Започнах да му говоря. Струваше ми се важно да изкажа на глас мислите си.

— Сърцето ме боли, Феликс, но ти навярно ще ми кажеш, че твоето боли повече, защото знаеш, че никога повече няма да създаваме парфюми заедно. Сега те разбирам. Беше храбър до последната минута. Знам, че на бойното поле си крил смелостта си и си оставял хора като Анри и Еймъри да се кичат със слава, но и двамата ми братя дадоха живота си за други хора, когато настъпи решителният момент… Мисля, че никога няма да изплатя дълга си към теб. Мога само да ти кажа, че винаги си имал обичта и възхищението ми и споменът за теб няма да умре. Ще го държа близо до сърцето си чрез живите картини от всеки момент на нашето детство и юношество… та чак до днес, когато съм принудена да ти кажа последно сбогом. — Изтрих една-единствена избягала сълза и преглътнах слабостта си, нямаше да се предам сега. — Ще живея и за двама ни, за трима ни всъщност. Ще направя парфюм, който ще е квинтесенцията на комбинираното познание на фамилиите Дьолакроа и Дьо Ласе. Ще създам елегантно и неповторимо ухание, което ще вълнува всички жени по света. Ще им нашепва за независимост и храброст, за триумф и надежда, за приемане на предизвикателства и отстояване на собственото мнение. Но преди всичко, скъпи мой Феликс, то ще говори за любов и, разбира се, за тайните на любовта. Прощавам на татко, защото и аз съгреших по същия начин. Знам, че това е някаква лудост, която взема връх над теб. Когато дойде истинската любов, тя не е рационална и честна. Убедена съм, че тя избира нас, а не ние нея. Това е най-голямата тайна на любовта — тя е свободен дух и не може да бъде контролирана. Благодаря ти, че спаси живота на мъжа, когото обичам. Благодаря ти, че ми прости, задето го обичам. Не знам как ще продължа живота си без теб, освен като се опитвам да направя всеки ден по-лек от предния, докато накрая вече не се налага да опитвам. Tally-ho, скъпи — казах и сама се изненадах от спомена за майка ни в този момент, но тя наистина ни обичаше и беше редно да сподели ужасяващия момент на раздялата. Долавях и присъствието на татко и Анри, които ни наблюдаваха.

— Сбогом. Ще се срещнем отново — прошепнах, а гласът ми потрепваше от задавени емоции.

Наведох се и целунах ледените му устни, сетне поспрях, за да погаля за последно лицето му. Надявах се повторната ни среща да е след много, много време.