Сара Джио
Пролетен сняг (6)

6.
Клеър

— Невероятно е! — възкликна Франк, когато му изложих идеята си за статията. — Малко момченце, изгубено в бурята. Това ще докосне сърцето на всеки читател. Колко време ти трябва да я напишеш?

— Поне седмица — отвърнах. — Искам да се гмурна в дълбокото, да се опитам да открия роднини или приятели, които да интервюирам.

Той кимна.

— Мога да си позволя да ти дам такъв срок. Дръж ме в течение.

По-късно същата вечер заварих Итън в кухнята, втренчил поглед в празния хладилник.

— Здрасти! — казах и пуснах ключовете си на масата. Звукът отекна във всяка пукнатина на апартамента, подчертавайки плътната пронизваща тишина.

— Здрасти! — отвърна той, без да се обърне. — Ужасна буря днес, а? Ей, тук нямаше ли бурито^[1]?

— Изхвърлих го.

Итън се обърна и се намръщи, сякаш хвърлянето на остатъка от храна беше предателство или проява на открита враждебност.

— И защо го направи? — попита обидено.

— Защото престоя повече от две седмици и беше покрито със зеленикава слуз.

— О! — възкликна той, преди да се отправи към дивана. — Толкова време ли мина?

— Аха — отвърнах и в същия момент осъзнах, че вероятно от почти две седмици не бяхме водили истински разговор.

— Твоята лекарка се обади днес.

Опитах се да ангажирам вниманието си с пощата.

— Наистина трябва да се срещнеш с нея, Клеър.

Усетих как дълбоко в мен се надига гняв заради далечния му, безчувствен тон и обяда му с Касандра, но най-вече заради болката от миналото.

— Не ми казвай какво да правя, Итън — избухнах аз.

Той само повдигна рамене и посегна към дистанционното, мърморейки нещо под носа си.

Отворих кутия „Рейсинг Бран“^[2], изсипах съдържанието в първата попаднала ми подръка купа и го залях със соево мляко, преди да се оттегля в спалнята. Не си направих труда да почистя кухненския плот. Как може да е толкова безчувствен? Толкова отегчен? Знаеше какво щеше да ми коства да се върна отново в клиниката, да погледна лицето на доктора, да преживея всичко за пореден път. Защо изобщо повдигна въпроса? Дали иска да ме нарани? Лапнах първата хапка и оставих хрупането на зърната да прогони терзанията за Итън и за миналото. Вместо това се замислих за Даниъл Рей. Какво ли е станало с него и майка му? Дали са се събрали отново? Изиграла ли е бурята някаква роля в трагедията?

По време на едно коледно пътуване до баба и дядо в Мейн в детството ми беше натрупал повече от педя сняг. По-малкият ми брат и аз — две калифорнийски хлапета, бяхме поразени от гледката, цяла седмица правехме снежни човеци и ангели и ловяхме снежинките с език. Неподправена, чиста радост. Копнеех да се почувствам отново така, да прогоня болката и да запълня празнината. Дали Даниъл си е играл в снега сутринта в деня на изчезването си? Дали е изпитвал същото?

Седнах на леглото, взех телефона и се опитах да събера достатъчно увереност, за да позвъня. Лекарката ми беше дала личния си телефонен номер и ме бе окуражила да й се обаждам. Набрах цифрите, заслушах се в сигнала за няколко плашещо дълги секунди и бързо затворих. Не. Още не.

Вместо това отметнах завивката на леглото и се скрих в топлината му. Час по-късно чух Итън да влиза. Ключовете дрънкаха в ръката му, затова се обърнах и го видях да вади машинално пуловер от гардероба си и да излиза. Вратата на апартамента се затвори с бездушно хлопване.

* * *

На следващата сутрин снегът все още покриваше улиците, а синоптиците предупреждаваха за очаквани нови валежи. Направих поредния преход до „Кафе Лаванто“, този път с по-подходящи обувки. С Аби се разбрахме да се срещнем там в девет и тя вече ме чакаше на масата до камината, която този път за моя радост беше запалена и пукаше.

— Добро утро! — поздрави ме приятелката ми, отпивайки глътка от любимото си тройно „Американо“^[3].

— Здрасти! — отвърнах и се настаних до нея.

Тя се намръщи.

— Защо си толкова тъжна?

Оставих унило чантата си настрана.

— Заради Итън.

— Съжалявам, миличка. Какво се случва между вас?

— О, Абс — въздъхнах аз — дори не знам откъде да започна. Положението никак не е добро.

— Ами — подхвана тя — вие двамата преживяхте нещо сериозно. Няма как да не ви е променило. — Макар и неомъжена, Аби беше най-добрият брачен консултант, когото познавах.

— Права си — съгласих се аз. — Не искам да го изгубя, но и не знам как да поправя нещата. — Замълчах, огледах се наоколо и забелязах Доминик до кафемашината зад плота. — Итън пак е обядвал с Касандра.

Тя изкриви лице в кисела гримаса.

— Слушай какво ти говоря, тази жена е отрова.

— На мен ли го казваш — отвърнах равно и чух тихия звън на телефона в чантата си. — Извинявай. Трябва да вдигна.

Номерът ми беше непознат.

— Ало?

— Мисис Олдридж?

— Да?

— Аз съм Джери от бижутерския магазин „Елиът Бей“. Вашият часовник пристигна със специална доставка от Ню Йорк тази сутрин, така че можете да дойдете да си го вземете — съобщи мъжът.

Почти бях забравила за подаръка, който по прищявка бях поръчала за Итън преди месец. Той мечтаеше за часовник на Уго Алън повече от година. Беше с хронометър, което според него беше много удобно за игри и спорт с децата. Часовник за татковци. Денят на бащата наближаваше и аз реших, че един такъв подарък за четвъртата неделя на юни ще го накара да се усмихне. Това трябваше да бъде маслиновата клонка.

— О, да — измърморих, обзета от желание изобщо да не го бях поръчвала. — Аз… ще дойда да го взема.

— Искате ли да гравираме нещо на вътрешната страна?

— Да гравирате нещо?

— Е, не е задължително — каза мъжът — но повечето ни клиенти предпочитат да персонализират подаръка си. Това го прави по-специален.

— О! — казах аз. — Разбирам.

— В такъв случай какво да напишем?

Какво бих искала да кажа? На моя съпруг. На мъжа, който се отдалечава все повече от мен. Мъжът, когото се опасявам, че вече не познавам. Поклатих глава. Как да излея душата си в едно-единствено изречение?

Очевидно бижутерът долови колебанието ми.

— Искате ли да си помислите и да ни се обадите, когато сте готова с решението? — Бижутерите притежаваха шесто чувство по отношение на любовта.

— Да, така доста ще ме улесните — отдъхнах си аз. — Благодаря.

Приключих разговора и погледнах Аби.

— Не можах да го направя.

Тя повдигна рамене.

— Кое?

— Обади се един бижутер. Поръчах часовник за Итън. Прекалено скъп е, но той беше полудял по него. Исках да му го подаря за Деня на бащата. — Дръпнах нагоре ръкавите си, усещайки топлината от запалената камина. — Попитаха ме какво искам да гравират на вътрешната страна, и аз напълно блокирах. Не можах да измисля нищо, Аби.

Приятелката ми отвори още едно пакетче захар и го изсипа в чашата си.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Давай.

— Не мисля, че изобщо се интересува от Касандра. Сигурна съм, че желае теб.

— Но той ме има — изсумтях аз.

— Не, мила, няма те. Не и момичето, за което се ожени. То изчезна много отдавна, потънало в скръбта си.

Погледнах отпуснатите в скута си ръце и диамантения си пръстен. Аби беше права. Приближавах се към ръба на скалата и не можех да спра.

— Слушай — продължи тя — вчера в офиса забелязах блясък в очите ти. Не го бях виждала отдавна. Ти се развълнува от нещо. Господи, Клеър, от колко време не си изпитвала подобни чувства!

Кимнах и усетих прилив на емоции, които веднага потиснах.

— Струва ми се, че тази история, това момченце те докоснаха дълбоко. — Аби отпи глътка от кафето си. — Припомни ми пак как му беше името.

— Даниъл — отговорих, загледана в пламъците в камината. — Даниъл Рей.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Доминик до масата ни.

— Добро утро! — весело поздрави той. — Надявам се, че не ви прекъсвам. — Постави пред мен чаша с плътен каймак от бита сметана. — Мисля, че обичаше горещ шоколад.

Лицето ми пламна. Сигурно се изчервих, но се надявах, че не си личи.

— Благодаря — казах и посочих с ръка Аби. — Вие двамата познавате ли се?

Той поклати отрицателно глава.

— Аби, това е Доминик. Доминик, запознай се с Аби.

— Приятно ми е — каза приятелката ми, усмихвайки се повече на мен, отколкото на него.

Доминик коленичи и сложи още една цепеница в старата камина.

— Надявам се, че не ви е прекалено топло — каза той.

— О, не, страхотно е — уверих го и си съблякох пуловера. Обходих с поглед тухления ръб на огнището, спомняйки си плочката, която бях видяла от отсрещната страна на кафенето предишния ден. Загледах се по-внимателно. Текстът гласеше: „Кръчмата на Ландер“. Обърнах се към Доминик и попитах: — Какво означава това?

— О! — отвърна той. — Това място е било клуб, кръчма или както са го наричали по онова време. Освен това е оцеляло и по времето на Сухия режим. — Посочи към вдлъбнатина на пода, очевидно незасегната от ремонта. — Тук са се събирали градските пияници. Самата полиция ги е насочвала насам. През деня е било истинска лудница. На тавана все още пазим две старинни бъчви за бира и няколко керамични халби. — Прокара ръка по старата камина и измъкна парче хоросан от една от фугите. Загледа се в него и продължи: — Но това е нещо специално. Виждате ли инициалите? — Посочи към една от плочките и въздъхна. — С. У. Иванов. Един от най-известните зидари в Сиатъл. Човекът е направил повечето декоративни камини в хотел „Олимпик“ и на други знакови места в града. Истински творец. Естествено, талантът му е бил признат едва след смъртта му.

Извадих бележника си и записах името.

— Кой знае? — подхвърлих аз. — Може пък някой от архитектурния отдел да се заинтригува от работата му.

— Е, трябва да се връщам на работа — каза Доминик, когато звънчетата на входната врата известиха пристигането на нов клиент. Усетих леден полъх, който измести топлината на огъня. — Радвам се, че се видяхме — додаде, гледайки ме право в очите.

— И аз също — отвърнах, преди той да се обърне и да се запъти към бара.

— Някой май си пада по теб — прошепна в ухото ми Аби.

— О, я стига! — възкликнах, но извърнах поглед настрани.

— Добре, добре — отстъпи тя. — Но поне си имаш един обожател.

— Ти също — додадох аз. — Трябва ли да вкарам Рик в новините?

И двете се разсмяхме. Рик — мило момче, което отдавна беше безнадеждно влюбено в Аби. За съжаление, притежаваше чара на червенокрака костенурка и на всичко отгоре още живееше с родителите си.

Аби изпи последната глътка от кафето си и протегна ръка към зимното си яке. Закопча ципа и се засмя.

— Не ме ли прави да изглеждам като реклама на „Мишлен“?

— Истината ли искаш? — попитах, опитвайки се да потисна смеха си.

Тя кимна.

— Има нещо такова — изкикотих се. — Но поне те топли.

Приятелката ми се усмихна.

— Е, в такъв случай ще е най-добре да се връщам в офиса. Франк иска да направя някои проучвания за неделния брой, а няма да повярваш с колко задачи ме натовари снощи Касандра.

Касандра. Неволно се намръщих. Името й ми действаше като убождане. Искаше ми се да извикам „ох“ всеки път, когато някой го изричаше на глас.

— Жената иска почти цял том с всички италиански ресторанти в града през 80-те и 90-те години — продължи Аби. — За списваща кулинарната рубрика се взема прекалено на сериозно. Както и да е, единственото, което успях да открия до момента, е, че бих убила за зити^[4] на фурна.

— Ами, успех — усмихнах се аз.

Тя проследи с поглед Доминик в другия край на кафенето.

— Тук ли ще работиш?

— Не — отвърнах и се изправих. Очите ми срещнаха неговите, но побързах да се извърна. — Тръгвам с теб. Можем да си поделим таксито.

* * *

— Чук-чук.

Вдигнах поглед от монитора си и видях Итън на прага.

— Здравей, страннице! — каза сковано и ми подаде огромен букет от розови, бели, оранжеви и жълти лалета. Увити в кафява амбалажна хартия и завързани с канап, те носеха търговската марка на пазара Пайк Плейс.

Примигнах няколко пъти, вдъхнах аромата на нежните венчелистчета и сладникавата миризма ме замая за момент.

— Прекрасни са — казах, възвръщайки контрола върху сетивата си. — Благодаря.

— Преди малко минах през пазара и се сетих за теб — продължи той и се настани на отсрещния стол. Висок, с широки рамене, лешниковокафява коса и подкосяваща коленете усмивка, не му се налагаше да полага усилия, за да изглежда очарователен. Просто си беше такъв. Внук на патриарха на вестникарския бизнес, Итън се бе вкопчил със зъби и нокти в най-големия източен всекидневник и когато стана главен редактор на „Хералд“ преди няколко години, веднага се влюбих в него. И още го обичах. Но сега нещата се промениха. Някога бяхме лудо влюбени. А сега? Дори не можех да си спомня кога за последен път правихме секс.

— Много мило от твоя страна — казах с тон, с който обикновено разговарях с колегите си. Чух характерния звук от поредния получен имейл и отново се обърнах към екрана.

— О! — каза той. — Да не би да гониш краен срок?

— Не — отвърнах и припряно добавих: — Всъщност да, нещо такова. Франк ми поръча една история и ми се струва, че най-после открих нещо, което си струва да се проучи.

Итън се изправи рязко.

— Е, в такъв случай няма да ти губя времето. Надявам се, че довечера ще се видим на галавечерята?

— На галавечерята?

— Не си забравила, нали?

— Съжалявам — казах, объркана. — Май наистина съм забравила.

Той се намръщи.

— Благотворителна вечеря на Роналд Макдоналд. Родителите ми са почетни гости. Дядо ще получи наградата за цялостен принос. — Въздъхна и продължи: — Клеър, знаеш за това от месеци.

Наистина знаех от месеци. Смътно. Спомням си разговор за събитието и най-вече суетенето на Гленда, майката на Итън, която непрекъснато повтаряше, че трябва да си намеря дълга до земята официална рокля. Не носех рокли с такава дължина, но кроткият ми протест остана без отклик.

— А, да — казах безучастно.

— Намери ли си рокля?

— Не.

— Нямаш ли нещо подходящо в гардероба си?

Колко жестоко, особено след всичко, което преживях.

— Знаеш, че не мога да се вмъкна в нито една дреха! — извиках малко по-високо, отколкото беше нужно. Погледнах краката си и забих пръсти в килима. Веднага съжалих, че му се разкрещях. Все пак той само се опитваше да ми помогне.

— Извинявай — казах аз. — Майка ти сигурно ще ме намрази, задето забравих.

Итън скръсти ръце.

— Клеър, няма да те намрази.

— Не се притеснявай — продължих малко по-троснато, отколкото възнамерявах. — Ще бъда там. И няма да съм облечена в чувал. Ще отскоча до „Нордстром“ на път към вкъщи.

Погледът му за момент омекна.

— Клеър — подхвана нежно — много мислих и…

Изправих сковано гръб.

— Какво?

— Нищо — отвърна, мигом преминавайки към деловия тон, с който обикновено разговаряхме в редакцията. — Нищо — повтори с пресилена усмивка, преди да се отправи към вратата.

* * *

Прекарах сутринта в проучване и скоро осъзнах, че откриването на изгубеното през 1933 година момче съвсем не е лесна работа. Дежурната в полицейското управление, която вдигна телефона, ми го заяви съвсем ясно.

— Кого издирвате?

— Малко дете. Изчезнало е през май 1933-та. Доколкото знам, така и не е било намерено.

— Госпожо — отвърна жената, дъвчейки шумно дъвка — какво искате да направя? Нали не се обаждате да подадете сигнал? — Можех да си представя изуменото й изражение.

— Не, не — побързах да я успокоя. — Просто се надявам, че бихте могли да проверите в архива за Даниъл или Вера Рей. Работя върху статия за популярен вестник.

Тя въздъхна, очевидно без изобщо да се впечатли.

— Не разполагаме с информация с такава давност.

— О! — възкликнах и се отпуснах на стола.

— Слушайте — подхвана тя отново след продължително мълчание. — Ако разполагате с време за губене, елате в полицейското управление. Ще ви заведа в архива и ще можете да потърсите каквото ви е необходимо. Имате журналистическа карта, нали? И работите във вестник?

— Да — потвърдих аз. — В „Сиатъл Хералд“.

— Много добре — каза тя. — Само не представяйте управлението ни в лоша светлина. Шефът ни се дразни, когато ни плюете.

— Ще се постарая — обещах и затворих телефона, протягайки се към палтото си.

* * *

— Учудвам се, че изобщо сте успели да се доберете дотук — отбеляза полицаят, който ме поведе по дългия коридор към подземието, където се съхраняваше полицейският архив от изминалите няколко десетилетия. — Синоптиците предупреждават, че ще натрупа поне още десетина сантиметра.

Посочих към полепналия по ботушите ми сняг.

— За малко да не успея.

Полицаят се засмя.

— В такъв случай историята, която пишете, трябва да е много специална.

— Да — кимнах. — Поне за мен.

— Тази буря е толкова странна — продължи мъжът. — Обади се майката на един колега. Тя твърди, че подобно нещо се е случвало само веднъж — през май в началото на трийсетте.

— Знам.

— О, имате роднини, които си я спомнят?

— Не, но описвам историята на момченце, изчезнало същия ден.

— Самият аз имам три момчета — каза той. — На пет, три и една. — Поклати съчувствено глава. — Не мога да си представя какво е да изгубиш дете. Но повече ме притеснява как това би се отразило на жена ми. Сигурен съм, че не би могла да го преживее.

— Никоя майка не би могла — кимнах и се загледах във вратата пред нас. — Сигурно затова тази история е толкова важна за мен. Доколкото ми е известно, момченцето така и не е било открито. Искам да разбера какво се е случило.

Влязохме в тъмно помещение и полицаят включи осветлението. Флуоресцентните лампи примигнаха и засъскаха над главите ни.

— През коя година е изчезнало? — Гласът му отекна между сивите бетонни стени.

Измъкнах бележника от чантата и прегледах записките си.

— Хиляда деветстотин трийсет и трета.

— Насам — насочи ме той. — Убийствата са в края на тази пътека, а всичко останало може да намерите по стелажите на стената.

Убийствата.

Огледах рафтовете, отрупани с кутии, опитвайки се да не си представям ужасните доказателства, с които вероятно бяха пълни. Окървавени дрехи. Оръжия на убийства. Кости. Потръпнах леко.

— Благодаря ви. — Приближих се към рафт с етикет „Изчезнали хора“.

— Ще бъда в коридора, в случай че ви потрябва нещо — каза полицаят и се обърна към вратата. Но в следващия момент отново ме погледна. — Вие сте добър човек, щом се опитвате да откриете това хлапе.

— Просто си върша работата — повдигнах рамене.

С помощта на оставената наблизо стълба измъкнах няколко кутии и прегледах съдържанието им, докато стигнах до буквата „Р“. Щателното ми проучване не доведе до нищо, затова слязох обезсърчена от стълбата. Как е възможно да изчезне, без това да е отразено никъде?

Огледах най-горния рафт. Дали не пропусках нещо? Отново нагласих стълбата и проверих внимателно за кутия с особена важност. Поклатих глава. Всички бяха подредени по азбучен ред и само върху една беше изписана буквата „Р“. Ами ако някоя просто не е била надписана? Отворих следващата, обозначена със „С“. Нищо. Опитах с останалите. И там, в дъното, стояха още две кутии с „Р“. Вероятно са поставени тук по погрешка. Измъкнах първата, прегледах съдържанието и я оставих настрана. Пръстите ми застинаха, когато във втората се натъкнах на бележка, върху която на пишеща машина беше написано името на малкия Даниъл Рей.

„Вера Рей от Сиатъл е подала сигнал, че синът й — Даниъл Рей, е изчезнал. За последно е видян на Пето Авеню 4395/2. Предполага се, че е избягал.“

Защо толкова скоро са го обявили за беглец? Децата на три години не бягат от домовете си. Та той е бил съвсем малък. Не, трябва да има някакво друго обяснение.

Преписах адреса, после прегледах внимателно записките с надеждата да попадна на допълнителна информация, но след цял час търсене не намерих нищо интересно. Върнах се по коридора, където полицаят ме очакваше, и заедно се изкачихме към партера.

— Открихте ли нещо? — попита той.

— Да — отговорих и погледнах към заснежената улица през остъклената врата. — Един адрес. — Можех само да предполагам какво ме очакваше там.

* * *

Върнах се в редакцията в два часа с намерението да грабна лаптопа и да проведа няколко разговора, преди да посетя бившия дом на Даниъл и Вера Рей. Но едва не се сблъсках с Касандра.

— О, здрасти — каза тя и спря на прага на кабината ми. Беше облечена с копринена риза и дантелата на камизолката й се подаваше над разкопчаното горно копче.

— Здрасти — отвърнах, чудейки се какво прави тук, но най-вече — как успява да изглежда винаги толкова елегантна и свежа. Преди малко зърнах отражението си в огледалото в тоалетната и ахнах при вида на тъмните кръгове под очите си.

— Ние с Итън току-що се върнахме от обяд в „Джанкарло“ и ти донесохме нещо за хапване — заяви тя.

Ние с Итън.

Загледах се в малката хартиена кесия, която държеше в ръката си с безупречен маникюр.

Остави пакета на бюрото ми, после забеляза вазата с лалетата от съпруга ми.

— О, не са ли прекрасни? Минавахме през пазара и казах на Итън, че непременно трябва да ти ги купи.

Сърцето ми се сви. Значи, цветята са нейна идея.

— Понякога мъжете се нуждаят от малко насърчение — продължи Касандра, навивайки кичур коса около пръста си. — Е, ще се видим довечера, нали? На галавечерята?

— Да — отговорих безучастно. — До довечера.

— Клеър — отново се обърна към мен тя — наистина трябва да опиташ ризотото с аспержи. Невероятно е.

Кимнах, без да я погледна, и захвърлих кесията в кошчето за боклук под бюрото си веднага щом стъпките й се отдалечиха.

* * *

Разполагах с два часа до галавечерята, затова изтичах навън и хванах такси. Дадох адреса на шофьора, чудейки се какво ще намеря там, когато стигна. Стара сграда с евтини апартаменти? Може би — с малко повече късмет — в нея все още живееше някой, който си спомняше бурята и… дори малкия Даниъл.

Колата спря рязко, а аз бях прекалено заета да ровя в чантата си за банкнота от десет долара за сметката, за да забележа къде се намираме, докато не посегнах към дръжката и не се огледах наоколо.

— Извинете — казах, съвсем объркана, вперила поглед във витрината на „Кафе Лаванто“ със зелените му тенти, отрупани със сняг. — Сигурно съм ви дала грешен адрес. Няма начин да сме на правилното място.

— Пето Авеню 4395, нали така? — отвърна шофьорът, сочейки към табелата до вратата на кафенето.

Надникнах в бележника и поклатих глава.

— Поне това съм записала. — Платих сметката и стъпих на тротоара. От ледения въздух дъхът ми се превърна в пара.

В заведението беше тихо и само един клиент седеше на тапициран стол пред камината. Заварих Доминик пред бара. Той избърса плота с кърпа и я метна на рамото си.

— Допил ти се е горещ шоколад късно следобед?

Поклатих глава.

— Ако ти кажа, няма да повярваш.

— Опитай все пак.

Извадих папката от чантата, сложих я на плота и му показах ксерокопие на статията от 1933-та с черно-бялата снимка, от която ни гледаше лицето на Даниъл Рей, което не ми даваше мира.

— Това момченце някога е живяло тук.

— Тук?

Вдигнах очи към тавана и се опитах да си представя плана на сградата.

— Е, на някой от горните етажи, предполагам. Апартаментите са построени в началото на миналия век, а може би дори и по-рано.

— Звучи логично — кимна Доминик, след като прочете статията. — Помещенията над тавана са празни, но допускам, че не е изключено да са били апартаменти. Повечето от постройките на тази улица са стари жилищни сгради. И почти всички са преустроени в просторни офиси или луксозни мезонети. — Той огледа кафенето с възхищение. — За нищо на света не бих го продал.

Аз се усмихнах.

— Ти си много специален, знаеш ли?

— Защо? — попита мъжът, съвсем объркан.

— Наистина обичаш това място, нали?

— Да — отговори простичко Доминик. — В известен смисъл то ме спаси. Започнах да работя тук, когато си мислех, че съм изгубил всичко, и не знаех как да продължа напред. А сега съм собственик. И се чувствам щастлив.

Усмихнах се и посочих вратата, водеща към горния етаж.

— Таванът, за който ми спомена вчера — казах аз. — Имаш ли нещо против да го погледна? Питам се дали не е точно апартаментът, в който Даниъл е живял с майка си.

— Не, разбира се — кимна той и ме поведе по коридора към малко стълбище, прекалено тясно, за да отговаря на сегашните стандарти в строителството.

Последвах го по скърцащите стъпала и се озовахме в малко помещение, което преди десетилетия вероятно е било всекидневна. Беше свързано с малка занемарена кухня. Шкафовете с цвят на слонова кост изглеждаха разкривени, спуканата на зигзаг мивка беше пожълтяла от годините и с петна от ръжда около сифона.

Забелязах друго тясно стълбище отдясно и се обърнах към Доминик:

— Накъде води?

— Към една малка стая — отвърна той. — Всъщност таванска. Там държим кашоните с документацията. Вероятно някога е била спалня.

— Нещо против да надникна?

— Не, естествено.

Стълбите сякаш се накланяха с всяка крачка и аз усетих ръката на Доминик върху гърба си, когато едва не се спънах на предпоследното стъпало. След престоя в болницата равновесието ми беше леко нарушено и това ме караше от време на време да се чувствам като старица.

— Благодаря — казах малко нервно. Влязох в стаята и обвих ръце около тялото си, за да се стопля.

— Съжалявам — извини се той. — Не отоплявам този етаж. Напоследък се налага да пестим от всичко. Освен това предишният собственик е сложил первази, а те буквално поглъщат топлината.

Приближих се до стария единичен прозорец, който гледаше към странична алея и изсъхнал пън, после се обърнах към Доминик и си поех дълбоко въздух.

— Изпитвал ли си някакво особено чувство на това място? Нещо като вибрации?

— Честно казано — кимна той — в тази стая винаги ме побиват тръпки.

Огледах стените с излющена боя и остатъци от тапети от няколко десетилетия.

— Почти можеш да го усетиш — отбелязах накрая.

— Кое?

Отново извадих копието на изрезката от папката и се загледах в лицето на момченцето.

— Почти можеш да усетиш тъгата. Нещо лошо се е случило тук.

Доминик кимна отново.

— И какво е станало според теб?

Посочих листа в ръката си.

— Мисля, че детето е било отвлечено оттук през 1933-та.

— Открили ли са го?

— Не. Искам да кажа, доколкото ми е известно.

Доминик се усмихна.

— И ти, Шерлок, смяташ да го направиш?

— Е — отвърнах — във всеки случай възнамерявам да разбера какво се е случило с него. — Погледнах часовника си. Четири и половина. — Галавечерята! — почти изпищях. — Имам само час да си купя рокля и да стигна до едно много важно място!

— Познавам много жени — засмя се Доминик — но между тях няма нито една, която би могла да си избере тоалет за по-малко от час.

Леко засегната, пъхнах папката обратно в чантата си.

— Е, аз не съм някоя от случайните ти познати.

— Мога ли да ти помогна? — попита той, когато отново слязохме в кафенето.

— Да ми помогнеш? Освен ако не ми ушиеш рокля, аз…

— Ще те закарам — заяви той и ми подаде каска за мотор. — Сложи я. Днес ще затворя по-рано. Така ще стигнеш до „Нордстром“ по-бързо, отколкото с такси.

— В този сняг?

— Довери ми се — каза Доминик, докато закопчаваше каската си. — Карал съм мотора си и при много по-лоши условия. А и пътищата вече са опесъчени. Всичко ще бъде наред.

— Е, добре — съгласих се колебливо и го последвах към задния вход.

* * *

Въпреки ниската скорост леденият вятър проникваше през палтото ми и аз инстинктивно обвих по-плътно ръце около Доминик.

— Много ли ти е студено? — извика той, за да надвика шума на мотора, който ревеше толкова силно, че децата, правещи снежни човеци на тротоара, подскачаха стреснато.

— Добре съм — отвърнах, премълчавайки истинските си мисли.

Ами ако Итън ме види? Какво ще каже? Откога аз, омъжената жена, се возя на мотора на мъж, когото едва познавам? Но от друга страна, кой му дава право да ходи да обядва с бившата си? Значи, сме квит.

Доминик спря мотора на паркинга пред „Нордстром“, двамата слязохме и завързахме каските за седалката.

— Имаш ли нужда от второ мнение?

Усмихнах се.

— Наистина ли? Ще дойдеш с мен да си избера рокля? Мисля, че съпругът ми по-скоро би си извадил очите, отколкото да ме придружи.

— Имам четири сестри — отвърна Доминик. — Знам как да се държа в „Нордстром“.

Погледнах към манекена на витрината, облечен в сребриста рокля, и сърцето ми се сви от страх. Защо ми е толкова трудно да го направя? Това е най-обикновено пазаруване, за бога. Защо мисълта да премеря няколко рокли, ме изнервя толкова? Погледнах благите очи на Доминик и изпитах благодарност за присъствието му. Нещо повече — исках да е с мен.

— Да — отвърнах на усмивката му. — Много ще ми е приятно да ми помогнеш. Нямам никакво отношение към модата, а свекърва ми ще ме разкъса на парчета, ако не намеря нещо подходящо за случая.

— Остави на мен — предложи той и кавалерски задържа вратата.

Заедно се качихме с ескалатора до секцията за рокли на втория етаж и тръгнахме по пътеката да оглеждаме тоалетите.

— Какво ще кажеш за тази? — Доминик вдигна украсена с пайети черна рокля с дължина до земята.

— Прекалено е вталена — поклатих неодобрително глава.

— В нея ще изглеждам като наденица.

Той пренасочи усилията си и свали една синя от близката стойка.

— Тази изглежда чудесно.

— Съгласна съм.

— Синьото е твоят цвят.

Протегнах ръка и му показах гривната си. Златната верижка с три сини сапфира проблясваше под светлините на магазина. Итън ми я подари за тридесетия ми рожден ден. Няма да забравя начина, по който сияеше от гордост, докато я закопчаваше около китката ми.

— Подхожда идеално — отбеляза Доминик. — Хайде, иди да я премериш.

Грабнах закачалката и тръгнах припряно към пробната. Улових отражението на разголеното си тяло в огледалото, преди да нахлузя дрехата през главата си. Бързо отвърнах поглед. Господи, как можах да забравя? Днес е 3 май. Годишнина от инцидента.

Почувствах внезапен импулс да се облека, да избягам от пробната и да продължа да тичам, докато се озова в безопасността на дома си. Бих се сгушила в леглото. Таблетка приспивателно щеше да притъпи болката. Все още имах няколко в шишето в шкафа с лекарствата. Винаги ми помагаха, поне за известно време. Но сапфирите на китката ми просветнаха отново и блясъкът им се отрази в сълзите ми. Помислих си за Итън и за обещанието, което му дадох. Вдигнах ципа и пригладих образувалите се отстрани гънки. Мога да го направя.

Едва разпознах жената, взираща се в мен от огледалото, вероятно защото униформата ми през изминалата година бяха безформени тъмни дрехи. Почти бях забравила, че имам женствени форми. Отворих вратата на пробната и излязох.

— Изглеждаш… зашеметяващо — каза Доминик, който ме чакаше търпеливо в коридора. — Това е твоята рокля.

— Да се надяваме, че е така, защото след петнайсет минути трябва да съм в хотел „Олимпик“.

— Тогава не я събличай — предложи той. — Ще отрежат етикетите на касата.

Усмихнах се и посочих жълтокафеникавите си ботуши.

— Май е по-добре да си купя и подходящи обувки.

— Аха — засмя се той.

* * *

Казах му довиждане и поех с такси към хотел „Олимпик“, където заварих Итън да ме чака във фоайето, крачейки нервно. Над главата му висеше огромен старинен полилей. Веднага разпознах изражението му. Раздразнение.

— А, ето те и теб — подхвана той и си погледна часовника. — Даваш ли си сметка, че закъсня с половин час?

— И аз се радвам да те видя — отвърнах с неприкрит сарказъм и прокарах ръка по роклята, за да се уверя, че етикетите са отрязани.

Итън се намръщи.

— Защо трябва да си толкова…

— Каква? — скръстих ръце аз.

— Хаплива. Ядосана през цялото време.

В отговор само въздъхнах.

— Клеър — продължи той — денят беше дълъг. Не можем ли просто да влезем и да седнем? Да се преструваме, че се разбираме? Само тази вечер?

Усетих буца в гърлото си.

— Забравил си, нали?

— Какво?

— Днес — казах, опитвайки се да уловя погледа му. — Не си спомняш какъв ден е днес.

Той се обърна към балната зала и после отново към мен, вече много ядосан.

— Не знам за какво говориш, но ако не влезем веднага, ще изпуснем…

— Преди една година на този ден… — прошепнах аз, защото споменът беше твърде съкровен, за да бъде чут от някой случаен минувач.

Тогава лицето му се промени.

— О, миличка, извинявай! — Сложи ръка на гърба ми. — Не мога да повярвам, че забравих.

— Е — отвърнах и изтрих бликналата сълза от ъгълчето на окото си — вероятно си бил прекалено зает да обядваш с Касандра.

Итън застина.

— Клеър, не ставай смешна. Виж, хайде да влезем и да седнем. Нека поговорим по-късно.

Мразех тона, с който ми говореше, точно толкова, колкото и своя. Студен. Безчувствен. Нима се превърнахме в поредната вечно караща се двойка? Погледнах черните обувки с високи токове, избрани преди минути с помощта на Доминик, и после отново съпруга си. Ами ако просто го прегърна? Дали ще ме притисне в обятията си, както някога? Усетих прилив на тъга.

— Ти ме обвиняваш за случилото се — измърморих под носа си. Ето, казах го.

— О, я стига, Клеър! Не може да говориш сериозно.

— Не се преструвай, че не ме съжаляваш — продължих.

— Знам, че според теб вината е изцяло моя. Виждам го в очите ти всеки път, когато те погледна.

— Клеър — възрази той — не е честно.

— Е, поне не го отричаш.

Той се загледа в обувките си.

— Аз…

И двамата вдигнахме очи, стреснати от нечии приближаващи се стъпки.

— А, ето къде си бил, Итън. — Касандра се появи до нас с две чаши шампанско. Златистата й рокля прилепваше по тялото й и подчертаваше извивките му по начин, по който нито една дреха не би подчертала моите. — Наред ли е всичко? Майка ти ме помоли да те намеря. След малко дядо ти ще произнесе речта си.

Итън кимна.

— Благодаря ти, Касандра. Веднага…

— Тъкмо си тръгвах — заявих и подръпвайки гривната си, се отправих към изхода. Махнах на преминаващото такси, настаних се на задната седалка и бързо се отдръпнах от прозореца. Не можех да им позволя да видят сълзите ми.