Сара Джио
Пролетен сняг (10)

10.
Клеър

Итън не се прибра в нощта на галавечерята и дори не се обади. Докато чупех едно яйце в нагорещения тиган, наблюдавах втвърдяващия се по краищата белтък и се стараех да запазя жълтъка цял, усещах, че ми липсва, и се мразех за това. Копнеех да плъзна леко яйцето върху препечена филийка от любимия му пълнозърнест хляб, да го поръся с морска сол и нелепо количество едро смлян пипер и да му го поднеса. Липсваха ми съвместните ни утрини. Но най-много жадувах да го видя отново с усмивка, непомрачена от миналото и несигурността за бъдещето.

Погледнах пържещото се в тигана яйце. Сигурно е в дома на родителите си, нищо повече. Понякога оставаше там, когато се карахме или ако работеше до късно и се нуждаеше от спокойствие. След като изгубихме бебето, прекарваше много повече време в къщата, намираща се на няколко километра извън града.

Наклоних тигана под ъгъл към чинията, но закуската се плъзна и падна на безформена купчина върху покрития с плочки под. Ужас! Загледах се в бъркотията от разтичащ се жълтък, докато споменът от предишната нощ се върна като плесница през лицето.

Касандра. Усетих горчив вкус върху езика си, преди да пропъдя мисълта. Не, не би го направил. Но часовникът на стената продължаваше да тиктака. Единайсет преди обяд. А аз нямах представа къде е съпругът ми. Сърцето ми заби учестено, когато телефонът звънна. Ето го. Без съмнение се обажда, за да се извини.

— Итън? — Надявах се да чуя неговия глас, но въпреки това тонът ми беше сърдит и измъчен.

Но човекът от другата страна на линията не беше съпругът ми. Гласът беше мъжки, познат, но не на Итън.

— Клеър, обажда се Доминик.

— Доминик?

— Да, от кафенето — поясни той срамежливо. Чувах шума от сутрешните посетители на „Кафе Лаванто“ като звуков фон: съскането на машината за еспресо, боботенето на разговорите, звъна на касовия апарат при всяко отваряне и затваряне на чекмеджето. — Извинявай, че те притеснявам и… ъъъ… ти звъня вкъщи. Намерих номера в телефонния указател и… — Звучеше смутен и объркан. — Виж, не искам да си мислиш, че съм някакъв натрапник или нещо такова. Просто открих интересни факти за статията ти. Сигурен съм, че ще искаш да ги видиш.

— Сериозно? — Мярнах отражението си в стъклото на прозореца и се намръщих. Гримът от предишната вечер се бе разтекъл по лицето ми.

— Трябва да затварям — продължи Доминик. — Днес тук е лудница, а едно от момчетата ми се обади, че се е разболяло. Ще успееш ли да отскочиш до кафенето днес?

— Да — отвърнах, загледана в остатъците от продължилата цяла седмица снежна буря. Снегът най-после започна да се топи и тротоарите бяха покрити с кал и мръсотия в унил сивкав цвят. Мръсен сняг. — Ще дойда след половин час.

* * *

Влязох в „Кафе Лаванто“, гледайки на него със съвсем други очи след откритието, че Вера и Даниъл бяха живели в сградата. Е, във всеки случай на горния етаж. Огледах помещението, където студенти от колежа седяха пред лаптопите си и влюбени двойки се гледаха един друг сънливо над чашите с гъста пяна. Дали Вера и Даниъл са били щастливи тук?

Доминик ми махна с ръка иззад барплота. Бялата му риза беше изцапана около джоба със ситно смляно кафе.

— Ти дойде — отбеляза с широка усмивка. Направи знак на едно от момчетата да заеме мястото му до машината за еспресо, преди да тръгне към мен.

— Благодаря, че се обади — казах аз.

— Как мина галавечерята?

Повдигнах унило рамене.

— Не много добре.

— Съжалявам — отвърна той, отвърза престилката и я увеси на закачалката на стената. — Говори ли ти се за това?

Поклатих глава, докато погледът ми се плъзгаше по богатото разнообразие от сладкиши.

— Онова, което ми се иска наистина, е да се нахвърля върху една от тези малинови кифлички.

Доминик се усмихна съзаклятнически.

— Тогава ще ти дам една. — Взе щипката, заобиколи отново барплота и извади огромна кифла от витрината. — Хайде, яж — каза, като ми подаде чиния.

Отхапах, оставяйки без стеснение трохите да падат от устата ми. Чувствах се добре, докато дъвчех, забивайки зъби в дебелото маслено тесто.

— Е, какво си намерил?

Той кимна.

— Ела с мен.

Отидохме в задната стая, където ми посочи допрян до стената шкаф.

— Снощи преглеждах някакви документи и се натъкнах на това. — Извади пожълтял плик с измачкани краища.

Сложих в устата си още един залък и оставих чинията.

— А какво е това?

Доминик се облегна на стената.

— Защо не погледнеш сама?

Отворих внимателно плика, надникнах вътре и извадих сгънат лист и черно-бяла фотография. Оставих настрани фината хартия и вдигнах снимката към светлината. Измачкана, с изпокъсани краища, тя бе запечатала мъж и жена в романтична прегръдка. Жената — красива по някакъв срамежлив начин, с къса и извита в краищата коса и обикновена, пристегната в талията рокля, гледаше влюбено мъжа, облечен в скъп елегантен костюм. Той й се усмихваше с обожание. Без съмнение бяха много влюбени. Личеше си. Възможно ли е да са Вера и съпругът й? Бащата на Даниъл? Обърнах снимката и на гърба й прочетох надпис: „Вера и Чарлс, март 1929, Сиатъл, Танцовия маратон“.

— Танцов маратон? — засмях се аз. Думите ми звучаха чуждо. — Имаш ли представа за какво става въпрос?

Доминик се почеса по главата.

— Почакай малко. Помниш ли сцената от „Животът е прекрасен“^[1]? Онази, в която те танцуваха и…

Веднага оцених факта, че познаваше добре един от любимите ми филми.

— Да — отвърнах аз. — Паднаха в басейна под дансинга.

— Аха — продължи той. — Мисля, че това е танцов маратон. Четох за такъв в един роман. Хората танцуват до крайно изтощение. Естествено, правят го за някаква награда — пари в брой, скъпи предмети и всякакви такива неща. Понякога са продължавали с дни.

— С дни?

— Да. Спомням си, че главният герой накрая се оттегля от състезанието с разкървавени крака.

Отново погледнах снимката на младата двойка и се запитах какво ли се е случило в нощта на танцовия маратон. Беше направена преди раждането на Даниъл. Дали Вера е била щастлива тогава? И кой е този Чарлс? Как фотографията се е озовала тук?

Прокарах пръст по измачканите й краища и си спомних за кутията със семейни снимки, която спасих от дома на баба, преди да се премести в старчески дом. Леля Бет ги бе оставила до казана за боклук.

— Просто стари черно-бели снимки — каза тя и извъртя китката си по начин, с който човек отхвърля купчина нежелана поща. — Роднини, които вече никой не си спомня.

— Не ги изхвърляй. Ще ги запазя. — Може и да не знаех имената на повечето от предците, запечатани на тях, но ми се струваше предателство да заровя паметта им в земята. Дори мисълта за това не ми даваше мира.

Прибрах обратно снимката в плика и внимателно разгънах листа, за да не се скъса.

— Погледни — казах на Доминик. — Това е рисунка. — Фигурите със сигурност бяха нарисувани от детска ръка. Наведох се, за да я разгледам. — Рисунка на… две деца и жена, струва ми се. Огледай внимателно шапката. Тогава всички жени са носели огромни шапки. Мисля, че това са пера или може би панделка. Не мога да преценя.

— Много те бива — отбеляза той.

Усмихнах се на себе си.

— Имам тригодишна племенница, която ми изпраща рисунки почти през седмица. В известен смисъл съм професионалист в тази област.

Доминик се приближи и започна да разглежда рисунката.

— Мислиш ли, че я е рисувало момченцето? Възможно ли е да е негова? — Ръката му докосна моята. Кожата ми беше суха и опъната. Изтощена. Искаше ми се да си бях взела душ, вместо да прокарам набързо четката през косата си и да нахлупя бейзболна шапка. — Извинявай.

Поклатих глава с неудобство.

— Не, не мисля, че е негова.

— Защо?

Посочих горния десен ъгъл на листа.

— Виждаш ли сърцето? — Доминик кимна. — Момчетата не рисуват сърца.

— Аха — съгласи се той. — Разумно заключение. Но това е много лошо. Мислех, че съм намерил нещо, направено от Даниъл. Надявах се да е следа за твоята история.

Обърнах листа и забелязах две надраскани думи. Внимателно разгледах разкривените букви.

— О, и то наистина е — възкликнах аз. — Видя ли тук? Това е име. Написано е… — Направих кратка пауза. — Ева. Ева Морландстед.

— Мислиш ли, че е роднина на момчето, което е било отвлечено?

— Може би. — Сгънах рисунката и предпазливо я върнах в плика. — Имаш ли нещо против да ги задържа за известно време?

— Твои са — отговори Доминик.

— Благодаря. — Обърнах се към вратата, после отново към него. — Ей, какво ще правиш днес?

Усмивка озари лицето му.

— Нищо, защо?

— Ако успееш да се измъкнеш, искаш ли да хапнем някъде? — Щом Итън можеше да обядва с Касандра, значи, и аз можех да го направя с Доминик.

— С удоволствие — отвърна той и си взе якето. — Какво ще кажеш за малкото италианско бистро на пазара, което отвориха наскоро?

Усмихнах се на себе си.

— Чух, че ризотото с аспержи е невероятно.

— Чудесно — кимна Доминик и си вдигна ципа. — Слънцето изгря. Да повървим пеша.

— Звучи страхотно — отвърнах аз. Студеният вятър щипеше сухата ми кожа, но на душата ми беше топло.

* * *

Хвалебствената статия на Касандра бе направила намирането на свободна маса невъзможно. Опашката отпред ни накара да променим плановете си.

— Знам едно приятно местенце в долната част на пазара. Намира се там открай време. Не е претенциозно. Предлага обичайната храна, но сандвичите им с шунка и сос са невероятни.

— Отиваме.

Спуснахме се по стълбите към вътрешността на пазара, където влажният въздух беше наситен с миризма на къри и бахар.

— Обожавам това място — прошепна Доминик, сякаш внезапно се бяхме озовали в светилище. — Онова горе е за туристите. А тук е душата на пазара.

Огледах се наоколо с благоговение.

— Не мога да повярвам, че живея от толкова време в Сиатъл, а никога не съм идвала насам — признах аз. — Дори не знаех, че има и по-ниско ниво. Срамувам се.

Доминик посочи към един магазин отдясно.

— Ето там можеш да намериш най-екзотичните подправки на света.

— Даже оттук долавям уханието им — отвърнах, вдишвайки жадно ароматния въздух.

— И непременно трябва да опиташ бухтичките на Ал. — Кимна за поздрав на възрастен мъж, застанал зад малка количка за храна. — Ще вземем четири с допълнителна пудра захар — каза той, наслаждавайки се на миризмата на пържено тесто. Подаде на продавача банкнота от пет долара и пъхна вдигащата пара кесия в ръката ми. — За десерт.

След още няколко крачки спряхме пред ресторанта. Точно както ми беше обещал, беше непретенциозен, с няколко сепарета до стената и поставени безразборно маси, на които имаше само поставки за салфетки и бутилки с кетчуп, нуждаещи се от сериозно почистване. Няколко мъже седяха на бара на високи скърцащи столове с разкъсани винилови седалки. Над входа висеше разкривена табела с надпис „Линдгрен“.

Към нас приближи дъвчеща дъвка сервитьорка, която сложи пред мен омазнено меню, преди да подаде другото на Доминик.

— Как я караш, сладур?

— Много добре, благодаря. — Той се обърна към мен: — Клеър, това е Дона. Дона, запознай се с Клеър.

— Много ми е приятно, миличка — каза по-възрастната жена с дрезгав от пушене глас, преди да насочи отново цялото си внимание към Доминик. — Не съм те виждала скоро. Много смешно, тази сутрин идваха някакви мъже в костюми, които говореха за твоя…

— О, да, бях доста зает — отвърна той с известно неудобство, принуждавайки я да премълчи онова, което беше на път да каже. После ми отправи нервна извинителна усмивка.

Сервитьорката повдигна рамене.

— Е, добре. Хайде да ви настаним.

Доминик посочи към далечния ъгъл на ресторанта.

— Имаш ли нещо против да седнем на онази маса до прозореца?

— Твоя е — отвърна жената и му намигна. — Ти вече си абониран за нея.

Любопитството ми нарастваше, докато се настанявах на клатушкащия се стол.

— Мъже в костюми? За какво става въпрос?

Доминик извади салфетка от металната поставка и започна да я сгъва на малки квадрати.

— О, кой знае — каза накрая, неуспешно преструвайки се на безразличен. — Може би са се оплаквали от бавното обслужване в кафенето. Някои бизнесмени просто не разбират, че е нужно време, за да се направи хубаво капучино. — За момент гласът му прозвуча странно далечен, преди да се върне към обичайния си закачлив тон. — Извинявай, нямах намерение да се оплаквам. Това сигурно е знак, че вече трябва да си взема почивката, за която отдавна говоря.

Кацнала безопасно на корниза чайка крещеше, предизвиквайки ни да погледнем навън през прозорците със стара, разкривена дограма. Единичните им издраскани стъкла предлагаха чудесна гледка към фериботите, които постоянно пристигаха и отплаваха от залива Елиът. Останах с впечатлението, че Доминик не ми каза всичко докрай и се опитва да смени темата, но всъщност нямах нищо против.

— Къде ще ходиш? — попитах, сложих лакти върху масата и подпрях брадичка с ръце. — Имам предвид през този отпуск.

Очите на Доминик проблеснаха.

— Ами, първо в Австралия — отвърна, проследявайки с пръст едно петно върху масата, сякаш беше карта на света, разгърната пред него. — Винаги съм искал да видя Големия бариерен риф. После Нова Зеландия и може би Фиджи.

Представих си го как се гмурка в синята вода с още по-загоряла от слънцето златиста кожа.

— Звучи страхотно. Защо не си го направил досега?

— Ами, аз…

Дона се върна да вземе поръчката ни.

— Какво ще бъде? Обичайното?

Доминик ме погледна.

— Винаги си поръчвам сандвич с шунка и сос.

— Правим го от времето на Голямата депресия — обади се Дона. — В онези години кафеният сос беше единственият лукс за бедняците. А сега е деликатес. Едно от гурме списанията писа за него миналата година. Изпратиха фотограф от Ню Йорк да направи снимките. — Тя посочи към окачена на стената рамка.

— Извинявай — казах, объркана. — Кафен сос ли спомена?

Тя кимна.

— Слагаме шунката в тигана и когато мазнината се разтопи, сипваме малко кафе и го оставяме, докато се получи плътен, гъст сос.

— Ами, аз не съм голям любител на кафето — отвърнах неуверено — но мисля, че все пак ще го опитам.

— Много добре — усмихна се Дона. — Няма да останеш разочарована. Хората ядат този специалитет вече почти век. Той е класика. Малко картофено пюре за гарнитура?

С Доминик кимнахме едновременно.

— Е, как върви статията ти?

— Не съм съвсем сигурна дали изобщо ще стигне донякъде. Редакторът иска да му изпратя черновата утре, а все още не съм написала нито дума — намръщих се аз. — Не мога да престана да мисля за онова момченце.

— Не се отчайвай — окуражи ме той. — Най-трудните неща винаги носят най-голямо удовлетворение.

Прав беше. Помислих си за първия и единствен маратон, в който участвах малко след като се омъжих за Итън. Тренирах девет месеца и прекосих финалната линия с разкървавен палец и схванати мускули, но никога не се бях чувствала толкова самоуверена и горда със себе си. Когато Итън ме грабна в прегръдките си и долепи буза до потното ми зачервено лице, ме обзе покой, какъвто до онзи момент не бях изпитвала.

Загледах се през прозореца, втренчила поглед в далечината.

— Какво търсиш там? — попита Доминик.

— Островът Бейнбридж — обърнах се отново към него аз. — Утре ще се кача на ферибота и ще посетя стара приятелка.

Той кимна.

— А! — възкликна, сякаш едва сега си спомни. — Красиво място. Бих искал един ден да живея там.

— Защо не? Можеш да пътуваш. Само на половин час с ферибота е.

Мъжът погледна ръцете в скута си.

— Не мога. Поне не сега. Имотите на острова са скъпи, а всеки спестен долар изпращам вкъщи.

— Вкъщи?

— Майка ми е болна — отговори той. — Няма здравни осигуровки. Лекарството е много скъпо, но я поддържа жива.

— О! Много съжалявам. Значи, й помагаш?

Доминик кимна.

— Ти би я обикнала.

Лицето ми пламна.

Чух телефонът да звъни в чантата ми, но не му обърнах внимание.

— Тя трябва много да те обича — отбелязах аз. — Има нещо специално във връзката между майката и сина й. — Разгънах салфетката върху скута си и подпрях брадичка с длан. — Не мога да спра да мисля за Вера и Даниъл. Още повече, когато знам, че някога са живели в сградата, където сега е кафенето ти. Обсебващо е.

Доминик се засмя.

— Винаги съм знаел, че си имаме духове.

След няколко минути Дона се върна с две чинии. Точно както го беше описала, от сандвича с шунка се процеждаше гъст тъмнокафяв сос. Отхапах с очевидно предубеждение.

— Е, как ти се струва? — попита Доминик.

— Уау! — възкликнах аз. — Страхотен е.

Той се усмихна гордо.

— Знаех, че ще ти хареса.

Телефонът ми отново иззвъня. Този път се наведох неохотно, извадих го от чантата и веднага видях на дисплея номера на Итън.

— Съжалявам — обърнах се към Доминик. — Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се.

— Ало? — казах в слушалката и бързо излязох от ресторанта.

— Клеър, цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.

— За да ми обясниш защо не се прибра снощи? — изсумтях аз.

— Клеър, прекарах цялата нощ в болницата.

Усетих, че се задъхвам.

— Добре ли си?

— Да, с мен всичко е наред. Става въпрос за дядо. Получи инфаркт. Веднага щом му връчиха наградата на галавечерята. Не се отделих от леглото му от момента, в който го изведоха от операционната.

— О, не — прошепнах аз. — Ще се оправи ли?

— Все още не се знае. Времето ще покаже. Исках да ти се обадя снощи, но трябваше да си изключа телефона. А тази сутрин никой не вдигна на домашния. — Замълча за момент, доловил шума около мен. Някакъв мъж, на когото очевидно късметът бе обърнал гръб, започна да свири на банджо на няколко крачки от мен. — Къде си?

Погледнах през прозореца към очакващия ме в ресторанта Доминик и изпитах угризения.

— Обядвам в едно заведение на пазара. С един приятел.

Уорън беше дядото, когото никога не бях имала. Моите бяха починали много преди да се родя, а когато се омъжих, старецът ме прие с отворени обятия в семейство Кенсингтън. Всъщност привързах се към него от мига, в който го видях. Предизвика ме с една „Игра на сърца“^[2], която спечелих.

— Бива си я — каза той на внука си. — Всяка жена, която може да победи един мъж на карти, е достойна да споделиш живота си с нея. — Знаех, че не говореше за мен. Бабата на Итън бе починала няколко години преди да стана част от семейството. Но не беше необходимо да я познавам, за да разбера, че с Уорън ги е свързвала дълбока, силна любов. Личеше си по снимките от съвместния им живот, но преди всичко можеше да се види в очите му. Повече от петнайсет години след смъртта й неизменно се пълнеха със сълзи, когато говореше за нея.

— Ще дойда веднага щом мога — казах в слушалката. — Кажи му, че идвам. — Втурнах се към масата и грабнах чантата си от стола. — Извинявай, Доминик, но възникна непредвидена ситуация. Дядото на съпруга ми е в болница. Получил е инфаркт. Трябва да тръгвам.

— О, много съжалявам — отвърна той и се изправи. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не — заекнах, внезапно обзета от угризенията, които малко по-рано успях да заглуша. — Ще си хвана такси. Аз… ще ти се обадя. — Погледнах към обяда си и тръгнах към вратата.

* * *

Уорън успя да се усмихне слабо, когато се появих в стаята. Ръцете му лежаха отпуснати в сивото болнично легло.

— Виж сега — прошепнах. — Знаеш, че не можеш просто така да получиш инфаркт, без преди това да ме предупредиш. — Чух Итън да влиза, но не се обърнах да го поздравя.

Старецът ми намигна.

— Извинявай, мила, но този стар часовник си има свое мнение, предполагам.

— Е — казах, опитвайки се да преглътна напиращите сълзи — пред теб има още много щастливи години. На всички си ни нужен здрав.

— Щом казваш, скъпа. Ако ви беше безразлично, бих предпочел да си отида сега и да се видя с моята любима. Ужасно ми липсва.

— Знам, Уорън — отвърнах аз. — Но не забравяй, че ние също много те обичаме.

Усетих топлината на тялото на Итън.

— Той има нужда от почивка — прошепна в ухото ми. — Да поседнем.

Не ми хареса всезнаещият му тон, но Уорън действително изглеждаше изтощен, затова го последвах и се настанихме на една пейка в коридора. Около нас сновяха медицински сестри. Въздухът миришеше на говеждо месо и дезинфектант.

— Мислят, че ще се оправи — съобщи Итън. — Засега.

— Това все пак е някакво успокоение — отвърнах и разтърках нервно длани. Вдигнах поглед и видях родителите му — Гленда и Едуард, да приближават към нас.

— Как е той? — попита го майка му, пренебрегвайки напълно присъствието ми.

Итън повдигна рамене.

— Все така. Докторът казва, че сърцето му е слабо. Няма да може да поддържа предишния си ритъм на живот. Трябва да му помогнем да премахне стреса. Крайно време е да намали темпото.

Гленда погледна Едуард, после мен.

— Клеър, скъпа…

Преглътнах с усилие. Наричаше ме „скъпа“ само когато предстоеше да ми поиска някаква услуга или да ме наставлява.

Тя хвърли многозначителен поглед към сина си.

— Клеър, ще трябва да преустановиш ежеседмичните си посещения при Уорън за известно време.

— Моля? — възкликнах изумена. — Какво имаш предвид? — Отбивах се да виждам стареца веднъж в седмицата през последните две години. Играехме на карти, гледахме стари филми, четяхме заедно: той — своите военни книги, а аз — любовните си романи.

— Заради сърцето му, скъпа — продължи Гленда. — Ти чу Итън. Лекарят твърди, че е прекалено слаб. С всички тези твои… ами, просто Уорън няма нужда от допълнителни… драми точно сега.

— Допълнителни драми? — Лицето ми пламна. — Смяташ, че посещенията ми са вредни за здравето му? — Погледнах Итън, търсейки подкрепа.

— О, разбира се, че нямаме предвид това, скъпа — отвърна Гленда, потупвайки ме по гърба. Ненавиждах покровителствения й тон. — Просто искаме най-доброто за него, докато се възстановява…

— Мамо — намеси се Итън и вдигна ръка в знак на протест. — Дядо обича Клеър. Тя е една от малкото хора, които го правят щастлив. — Стисна ръката ми в знак на солидарност, но бях прекалено потресена, за да отвърна на жеста.

Усещах ледения поглед на Гленда, когато се обърнах към него. Очите ми се напълниха с гневни сълзи, които в никакъв случай не исках да им позволя да видят, но знаех, че няма да успея да ги преглътна.

— Благодаря — прошепнах на съпруга си, преди да пусна ръката му и да тръгна към асансьора.

— Клеър, моля те… — подхвана Итън, щом майка му и баща му се отдалечиха надолу по коридора. Притегли ме към себе си и ме целуна леко по челото. — Не обръщай внимание на майка ми.

Кимнах и в този момент вратата на асансьора се отвори. Сестра в синя престилка погледна табелката отсреща.

— Опа, грешен етаж — отбеляза тя. На инвалидна количка до нея седеше жена в болнична нощница, притискаща към гърдите си новородено с червено пухкаво личице. Младата майка се усмихна с уморена, но доволна усмивка, когато гордият й съпруг се наведе над тях. Любовта струеше от всяка фибра на телата им. Вратата на асансьора се затвори.

— Съжалявам, Итън — казах с треперещ глас. — Не мога да остана повече тук. Трябва да си вървя.

Изчаках, докато вратата се отвори отново, и влязох в празната кабина. Когато тя потегли, закрих лицето си с ръце и заплаках.