Сара Джио
Пролетен сняг (19)

19.

— Уорън, Клеър е — казах в телефонната слушалка на следващата сутрин.

— Здрасти, миличка — отговори той почти шепнешком.

— Защо говориш толкова тихо?

— Сестрата мисли, че спя.

— А защо да я интересува дали спиш, или си буден?

— Трябва да ми сложи инжекция, когато се събудя.

— Инжекция.

— Да.

Успях да потисна смеха, но не и сарказма.

— Да не си на шест години?

— Очевидно да.

— Като оставим настрана страха от иглите, как се чувстваш?

— Много добре, скъпа — отвърна той. — Не знам защо продължават да ме държат тук. Докторът каза, че ще мога да се прибера у дома по-късно днес. Силно се надявам да е прав. Но стига за мен. Ти как си?

— Доста неща ми се струпаха на главата. Всъщност точно затова ти звъня. — Замълчах, спомняйки си предупреждението на снаха му да не го натоварвам с моите „драми“. На екрана на компютъра ми кацна молец — точно върху първия ред на историята. Отпъдих го с ръка и той литна към мен, сякаш да ми се подиграе. Отново го прогоних. Заради Гленда или не, нямаше да спомена нищо нито за статията, нито за връзката й с Кенсингтън. Още не. Можех обаче да задавам въпроси. — Уорън, просто от любопитство… — подхванах предпазливо, мислейки как да формулирам молбата си. Бъди деликатна. — Бих искала да видя родословното дърво на Кенсингтън. Сетих се, че никога не съм разпитвала Итън за неговите предшественици. Нали разбираш — далечни лели, чичовци. Иска ми се да науча повече за семейството му… ъъъ… за нашето семейство.

— Ами — отвърна той с въздишка — родът е един от най-старите в Сиатъл. Ние, от клана Кенсингтън, сме доста влиятелни хора.

— И в никакъв случай не сте самомнителни — подхвърлих закачливо.

— Клеър, ти също си типична Кенсингтън.

Засмях се.

— Ще ми припомниш ли имената на родителите си? Не си спомням Итън да ги е споменавал.

— О, да — каза той, очевидно наслаждавайки се на възможността да се върне назад във времето. — Майка ми се казваше Илейн. А баща ми — Чарлс.

Сърцето ми заби учестено.

— Той беше прекрасен човек. Добър баща.

— А имаш ли… братя?

— По-малка сестра — да, но не и братя. Но имах за известно време. Е, във всеки случай нещо много близко до брат. Беше момченцето на леля Джоузефин. Преместиха се да живеят у нас малко преди то да умре.

— Починало е?

— Да — отново въздъхна Уорън. — Падна от стълба. Разби си главата. Умря направо върху чакъла на алеята. Бях там, когато се случи. Джоузефин хвърли цялата вина върху мен. Въпреки че бях малко по-голям от него. Каза, че съм го накарал да се качи. Не беше вярно. Ужасявах се дори от мисълта да допра крака си до нея, но онова хлапе не се страхуваше от нищо. Науми си, че иска да види яйцата в гнездото на една червеношийка, и от чисто упорство се покатери на стълбата.

— Как се казваше той, Уорън? — Пулсът ми още повече се ускори.

— Томас. Но това не беше рожденото му име. Вече не си спомням истинското. Наричахме го Томас. Старата къща не беше същата след смъртта му. Леля Джоузефин така и никога не се възстанови напълно. Децата не трябва да умират преди родителите си.

— Не, не трябва — съгласих се и отворих бележника си.

— А как се казваше съпругът на леля ти?

— Знаеш ли — отговори той след кратко мълчание — и това не помня. Казаха ми, че е починал отдавна.

— Починал?

— Във всеки случай никога не съм го виждал. Спомените ми са свързани само с Джоузефин и Томас.

Значи, в скръбта си е отвлякла Даниъл и го е представила за свой син. Но защо?

— Уорън, имаш ли представа къде е погребан Томас?

— Защо питаш?

— Просто от любопитство. Винаги съм имала специално отношение към гробищата.

— В „Брайънт парк“. Където са положени всички Кенсингтън. Това е траурният парк на хълма близо до университета.

Усетих дълбока задушаваща болка в гърдите си.

— Знам къде е — обадих се. — Нали и бебето…

— О, миличка! Колко нетактично от моя страна. Разбира се, че не съм забравил. Аз…

— Няма нищо. — Но имаше. Не бях ходила там, откакто двамата с Итън наблюдавахме как спускат зловещо малкия ковчег с телцето на първородното ни дете в земята. То беше най-новото попълнение в гробището, където десетки Кенсингтън бяха намерили покой. Гленда вече се беше погрижила съседните парцели да бъдат запазени за мен и Итън. Имаше много неща, които не харесвах в свекърва си, но винаги ще съм й благодарна, че уреди един ден да се съберем заедно в смъртта.

— Единственото, което си спомням от погребението на Томас, е огромната купчина кал и малкият ковчег — разказваше Уорън. — Целият беше обкован със златисто. Не можех да си обясня защо заравят такова красиво нещо в земята. Татко трябваше да дръпне Джоузефин назад. Почти се хвърли в гроба, когато спуснаха сандъка. Тогава бях само на шест и ми се струваше много странно.

Въздъхнах тежко.

— Щом ти си бил на шест, на колко е било момчето? Този Томас?

— Малко по-малък от мен — отговори той след кратка пауза.

От другия край на линията чух шум и гласа на сестрата.

— Сега ще те оставя — казах. — Обещавам скоро да дойда да те видя.

— Разбира се, миличка. Когато пожелаеш.

* * *

Ключовете от беемвето на Итън лежаха върху кухненския плот. Бях шофирала само няколко пъти, защото предпочитах такситата пред кола с ръчни скорости. Смяната им по известните хълмове на Сиатъл ме плашеше до смърт, особено необходимостта да превключа за броени секунди от първа на втора предавка. Затова се зарекох никога повече да не карам. Това беше запазена територия за Итън — мълчаливо споразумение, което бяхме сключили веднага след инцидента. Като много други неща в живота ни през последната година, които разделяха моя свят от неговия. Но ключовете блестяха на утринната светлина. Би било много по-лесно да стигна до гробището, отколкото да пътувам дълго с такси или да се друсам в градския транспорт. Мразех автобусите. Кимнах, взех ги и ги пуснах в чантата си.

Слязох с асансьора до подземния паркинг, качих се в колата и оставих чантата си на пътническата седалка. Поех си дълбоко въздух. Итън. Вътре миришеше на неговия одеколон, на кожата му и… — вдигнах един пържен картоф, паднал до поставката за чаша — … на тайната му любов към бързото хранене. Усмихнах се на себе си и пъхнах картофа в найлоновата торбичка за боклук отзад.

Гумите изскърцаха, когато излязох от гаража и завих надясно по улицата. Приятно беше отново да седя зад волана. Създаваше ми усещането, че си възвръщам контрола над нещата. Пуснах радиото и от тонколоните се разнесе песента With or Without You на U2. Почти не забелязвах хълмовете, преди да изляза на магистралата. Усилих звука и оставих музиката да ме успокоява, докато отклоних колата по отбивката към гробището. В деня на погребението на бебето ме бяха натъпкали с „Валиум“. От него се чувствах сънлива и сигурна, сякаш загърната в пухкава дебела завивка. Искаше ми се да не бях взела хапчетата. Трябваше да изпитам емоциите в цялата им суровост. Да се отдам на скръбта си. Имах нужда от това. И сега, докато минавах с колата през арката на траурния парк, го направих съвсем съзнателно, преживявайки всяко болезнено свиване на сърцето си, всеки тъжен спомен, всяко съжаление.

Излязох внимателно от колата и заключих вратите с едно натискане на бутона на ключодържателя. Погледнах напред към тревистия хълм. Като деца с по-малкия ми брат често играехме в гробището до дома ни. Татко ни предупреждаваше да не стъпваме близо до каменните плочи. „Това е неуважение към мъртвите“, казваше той. След това се стараех да съм по-внимателна. Но веднъж брат ми се беше скрил зад един надгробен камък и изскочи пред мен, крещейки: „Бау!“. В уплахата си отскочих назад и се озовах върху гроба на момиченце, починало през 1940-а. Почувствах се ужасно. Баща ми се опита да ме успокои, че не съм направила нищо лошо и съвсем не съм обезпокоила покоя на детето, но аз плаках през целия път, прекалено разстроена дори да карам колелото си, така че се наложи той да го бута до вкъщи.

Слънцето грееше над главата ми. Бях благодарна за топлината му след снежната буря предишната седмица. Помислих си как ли бе изглеждало гробището с отрупани със сняг надгробни камъни, подобно на кексчета с бяла глазура.

Погледнах напред и разпознах голямата върба в далечината. Бебето беше погребано точно под нея. Лекият бриз довя до лицето ми цвят от близката магнолия и аз го отблъснах с ръка. Потръпнах и се обърнах към колата. Не е нужно да го правя. Мога да се върна още сега. Тогава си спомних за Вера. Бях тук заради нея. Можех да бъда силна заради паметта й. Направих крачка, после още една и поех бавно по пътеката между гробовете, докато стигнах до дървото, извисяващо се над парцела на рода Кенсингтън.

С някаква магнетична сила надгробният камък на бебето привлече погледа ми. Итън го беше избрал с помощта на родителите си. Съвсем обикновен. Без име. Само няколко думи. Така исках аз. Съпругът ми не можеше да разбере защо не желая да узная пола на детето. Обвиняваше ме, че съм студена и безчувствена. Може и да е бил прав. Но това беше единственият възможен начин да не се поддам на скръбта си. Ако не знаех, не ми се налагаше и да чувствам. Психологът в болницата ни бе казал, че макар погребението да не е наложително, то ще ни помогне да се примирим с невъзвратимата загуба. Една двойка, обясни той, изгубила наскоро близнаците си, заровила праха им под двете сливови дървета, посадени в задния им двор. Друго младо семейство погребало мъртвородената си дъщеря под розов храст в градината си. Итън настояваше, че детето ни трябва да бъде изпратено подобаващо, но за мен това беше само болезнено бъркане в раната. Разстроих се толкова, че се наложи сестрата да влезе и да ми даде успокоително.

Коленичих до гроба, прокарах длан по надгробния камък и изтрих с ръка мъха по ръбовете. Извадих от чантата си пакет салфетки и използвах една, за да избърша праха от лъскавия гранит. „Бебето Кенсингтън“ пишеше на първия ред. „Родено на 3 май 2010 г. и озовало се в ръцете на Исус 13 минути след раждането си.“

Не си направих труда да изтрия търкулналата се по бузата ми сълза. Никой не ме гледаше. Можех да си позволя да се отдам на скръбта си.

— Мама тъгува за теб — прошепнах, докато вятърът шумолеше в листата на върбата. Копнеех да прегърна детето си, да почувствам мекотата му до гърдите си. Спомних си колко натежали от мляко и пулсиращи от болка бяха в деня, в който се прибрах от болницата. Толкова е жестоко, помислих си тогава, да имам мляко за дете, което никога няма да мога да нахраня. Загледах се в камъка. Всяка частица от мен скърбеше за онова, което бях изгубила. И когато сълзите се изляха, дори не се опитах да ги спра.

Стресната от някакво шумолене, погледнах назад и видях възрастен мъж с гребло и работен гащеризон с кални петна по коленете, застанал на върха на възвишението. От колко ли време ме наблюдава?

Той подпря греблото на едно дърво и тръгна към мен. Исках да му извикам да си върви, да ме остави сама, но нещо в дружелюбното му, открито лице ме възпря.

— Това вашето дете ли е? — попита, сочейки към плочата. Кимнах. — Казвам се Мърфи — продължи той, като измъкна сбръчканата си ръка от работната ръкавица. — Джеймс Мърфи. Пазач съм тук.

Стисна дланта ми, след което побързах да я прибера в джоба на палтото си.

— А аз съм Клеър Олдридж — отвърнах, без да откъсвам поглед от камъка.

— Трябва да е било много специално — отбеляза мъжът и коленичи до мен.

Не му отговорих. Сигурно го казва на всички.

— Грижа се за това място повече от четирийсет години — каза той. — Никога не съм виждал наоколо да расте къпина, поне откакто съм тук. Почвата е прекалено твърда. Но погледнете… — Замълча и посочи съм светлозелена клонка, надничаща иззад плочата. Къдрави листа покриваха трънливия ластар с едно-единствено цветче с фини, изрязани сякаш от дантела венчелистчета.

Протегнах ръка и докоснах стъблото, но я отдръпнах бързо, усетила внезапна болка. На върха на пръста ми се появи капка кръв.

— Ох! — извиках аз.

— Внимавайте — предупреди ме мъжът. — Тръните са много остри.

Сложих пръста в устата си, за да спра кървенето.

— Ние, пазачите в гробищата, от дълго време вярваме в легендата за къпините — продължи той. — Знаете ли я?

Поклатих глава.

— Те избират душите, които да пазят. Специалните.

Едва тогава забелязах начина, по който растението се обвиваше около плочата, сякаш я прегръщаше.

— Учудвам се, че бурята не я е прекършила — отбеляза мъжът и докосна малкото цветче с показалеца си. — Специални — повтори, след което се изправи и изтърси пръстта от коленете си. — Е, сега ще ви оставя. Просто реших, че е добре да го знаете.

— Благодаря ви — казах и вдигнах към него поглед, пълен с признателност, която не би могла да се изрази с думи.

Дълго седях там, мислейки за детето, което никога не бях виждала, и за важните моменти, които никога нямаше да преживея. Първите стъпки. Първите думи. Детската градина. Базарите в шести клас. Люлките и рисуването с тебешир по тротоара. Летните лагери. Състезанията по правопис. Изправих се и се облегнах на дънера на върбата. Бях дошла, за да намеря Даниъл, а не да потъвам по-дълбоко в собствената си скръб. Тук съм заради Вера. Поех си дъх и тръгнах покрай редовете с надгробни плочи на Кенсингтън, повечето издялани от мрамор и украсени с плетеници от сложни орнаменти и урни. Паметници за богати хора. Руби Кенсингтън. Елайъс Кенсингтън. Мерилий Кенсингтън. Къде беше Даниъл? Елинор Уолш Кенсингтън. Луис Кенсингтън Трети. Погледът ми се спря върху малък камък. Най-отгоре беше издълбано люлеещо се детско конче. Сърцето ми заби учестено, докато четях думите. „Томас Кенсингтън. Син на Джоузефин Кенсингтън. Роден на 21 април 1930 г. и починал на 9 юни 1936 г.“ Преписах надписа в бележника си.

Датите съвпадаха напълно. Джоузефин трябва да го е отвлякла, когато е бил на три, и е починал няколко години по-късно. И сега малкият Даниъл — или Томас, както ми бе казал Уорън, че са го наричали тогава — сега той почиваше в земята близо до краката ми. Не, той не е намерил покой. Не и без майка си.

* * *

Тръгнах направо към редакцията и оставих колата на паркинга до сградата на „Хералд“. Минах бързо покрай момичетата от отдела по продажби, излезли да изпушат по една цигара, без дори да им кажа здрасти. Щом стигнах до бюрото си, отворих на компютъра черновата на статията и започнах да пиша, като от време на време поглеждах в бележника си записките от разследването през последната седмица. Ева. „Кафе Лаванто“. Семейство Кенсингтън. Изрезки от вестници отпреди десетилетия. Показанията на Иванов. А сега и гробището, което обединяваше всичко в едно цяло. Работих през обедната почивка, без дори да си помисля за храна, въпреки че обикновено огладнявах по това време. В два часа се облегнах на стола и се загледах в напълно завършената история на екрана. Дописах последното изречение и се върнах към началото, където курсорът пулсираше върху заглавието: „Къпинова зима. Снежна буря в края на сезона крие ключа за изчезнало през 1933 г. момче“. Под заглавието напечатах името си с уверени пръсти: „От Клеър Олдридж“. Не можех да си спомня кога за последен път се бях чувствала толкова горда от работата си.

Разпечатах петте страници на статията. Въпреки че ме бе отстранил от историята, Франк сигурно би искал да я погледне. Но преди това се отбих в офиса на Аби. Тя се извърна от екрана, когато хвърлих листовете на бюрото й, а после седнах на стола за посетители, докато четеше мълчаливо. От време на време вдигаше към мен изумен поглед, после отново се навеждаше над написаното.

— Уау! — възкликна накрая и ми върна листовете.

— Е, какво ще кажеш?

— Просто уау — повтори тя. — Даваш си сметка, предполагам, че с тази статия изобличаваш семейството на съпруга си.

— Това е самата истина — свих рамене.

Аби не изглеждаше толкова убедена.

— Истина или не, знаеш, че Кенсингтън никога няма да позволят да се отпечата.

— Ще им се наложи. Тази история трябва да види бял свят.

— Така е — съгласи се замислено Аби. — Но чакай, ами Вера? Успя ли да намериш гроба й?

— Не — отговорих с въздишка и сведох очи към листовете в ръката си. — А историята не изглежда завършена без тази информация. Поне за мен.

Приятелката ми се намръщи.

— Как според теб ще реагират Кенсингтън на всичко това?

— Вече изобщо не ме интересува — отвърнах и надникнах през прозореца, гледащ към улицата, където млада майка вървеше по тротоара, хванала за ръка малкото си момченце. То беше облечено в жълт дъждобран и подхождащи по цвят ботушки. После се обърнах към Аби: — Време е светът да научи какво се е случило с Даниъл Рей.

Тя ме изгледа продължително.

— Гордея се с теб, мила. Измина дълъг път.

— Благодаря — казах и се отправих към вратата.

Франк говореше по телефона, затова оставих листовете на бюрото пред него и прошепнах:

— Знам, че ми отне историята, но каквото и да става, ето я. Трябваше да я завърша.

Усмивката му подсказваше, че вече ми е простил.

На бюрото ми примигващият червен индикатор на телефона ме известяваше за получено гласово съобщение. Набрах паролата и се заслушах: „Клеър, Ева е. Съжалявам, но съм била навън, когато си звъняла. Струва ми се странно да оставя такава информация на гласовата ти поща, но се налага, за да не се бави разследването ти. След като се интересуваш къде е погребана Вера, можеш да я намериш в малкото гробище на «Фърст Хил», на север от града. Девети парцел, точно до металната ограда. Някога често ходех там, но на моята възраст… не съм се отбивала отдавна. Радвам се, че ще можеш да я посетиш, скъпа“.

Грабнах чантата и сакото си, но едва не се сблъсках с Франк на прага.

— Това — каза той и ме бутна обратно на стола — е произведение на изкуството.

Усмихнах се предпазливо.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Най-доброто ти разследване. А стилът — поклати глава, сякаш се възхищаваше на красива картина — е невероятен. Направо ме разплака. — Погледна ме с изумление. — Ти се завърна, Клеър.

— Благодаря ти — измърморих. — Но цялата тази работа около Кенсингтън… Аз…

Франк вдигна ръка.

— Това е история. Трябва да се отпечата. Не се притеснявай. Ще уредя всичко с редакционния съвет.

— Добре — казах и отново се изправих.

Той повдигна вежди.

— Къде отиваш?

— Да проследя още една нишка. Ще изпратя статията на електронната ти поща довечера.

— Чакам я с нетърпение — отвърна той и ме последва навън.

Паркирах пред „Фърст Хил“ малко по-късно същия следобед. За разлика от красивия и добре поддържан „Брайънт парк“, гробището, оградено с ръждясали метални вериги, изглеждаше съвсем занемарено. Изсъхнала трева и бурени обгръщаха надгробните плочи, повечето от които бяха надраскани с графити. Грижливо заключих луксозното беемве, преди да мина през вратите, където огромни кедрови дървета хвърляха тъмни сенки върху земята.

Къде, каза Ева, се намираше гробът на Вера? Девети парцел вляво. Навлязох навътре в гробището, като междувременно броях възпоменателните плочи. Никакви орнаменти или мрамор, само прости недялани камъни. Последно убежище за бедняци. Спрях до деветия и коленичих, опитвайки се да разчета избелелия, покрит с мъх надпис. Използвах ключа за колата, за да го изстържа от буквите. Пишеше само: „Вера Рей 1910-1933“.

Поклатих глава. Нито дума за това, че е била любяща майка. Скъпа приятелка. Сестра. Дъщеря. Името и безлични дати. Какво не беше наред в този свят? Свят, в който фамилията Кенсингтън те правеше специален, а име като Рей — безполезен и обречен на забрава. Огледах внимателно гроба. Аз няма да им позволя да те забравят, Вера.

Усетих странен трепет, когато забелязах крехкото стъбло, увиващо се по ръба на малкия камък. Ситни цветчета надничаха между кадифените зелени листа. Спомних си легендата, разказана от пазача на гробището, според която къпините избирали душите, които да закрилят. Разбира се, че ще изберат Вера. Колата, профучала по улицата покрай разнебитената ограда, ме накара да се разтреперя.

* * *

Мислех за Итън през целия път на връщане към редакцията. Естествено, беше притеснен от историята, но щом я прочетеше, щеше да разбере колко е важна. Усещах го дълбоко в душата си. Нямах търпение да му я покажа. Гленда едва ли щеше да остане възхитена, но това нямаше никакво значение за мен. За разлика от мнението на Уорън. Сърцето му беше слабо. Щеше ли да понесе разкриването на тези мръсни семейни тайни? Дали нямаше да го наранят прекалено жестоко? В крайна сметка той не знаеше не само че братовчед му е бил отвлечен, но и че е негов полубрат.

Когато се върнах, Франк ме чакаше в офиса. Моливът висеше от устните му.

Пуснах чантата си на пода.

— Какво има?

— Отхвърлиха статията.

— Какво? Кой?

Той поклати глава, разочарован.

— Не зависи от мен. Трябва да се разбереш със съпруга си.

Лицето ми пламна, докато крачех покрай тесните кабини към кабинета на Итън. Беше ме предупредил, че историята го притеснява, но не вярвах, че наистина ще забрани отпечатването й.

Когато влязох, той седеше с гръб към вратата. Захлопнах я шумно след себе си.

— Как можа? — извиках аз.

Съпругът ми се обърна, стиснал статията ми в ръка.

— Добра работа, Клеър — процеди той. — Наистина. Браво.

— Не можеш да я отхвърлиш. Просто не можеш.

— Мога. — Погледът му беше далечен и празен. Невъзможно беше да определя какво мразех повече в този момент — края на историята или края на брака ни.

Седнах на стола до бюрото му и въздъхнах тежко.

— Слушай… — подхвана той. — Не аз взех решението.

— Така ли? — вдигнах очи аз.

— Не. Направи го Уорън.

— Какво?

— Да. Знаеше, че работиш по темата, и ме помоли да му изпратя статията по факса, след като я завършиш.

— Не разбирам. Не ми спомена нищо. Откъде е…

Итън повдигна рамене.

— Както и да е, знаеше и я прочете.

Прехапа устни.

— И не му е харесала, доколкото разбирам.

Той кимна.

— Опасявам се, че трябва да говориш с него. В крайна сметка все още се води главен редактор.

— Това и ще направя — отсякох и се изправих.

— Сигурно знаеш, че се прибра от болницата. Още е доста слаб, но се възстановява бързо.

В този момент забелязах куфара до бюрото. Сакото му беше преметнато през пътната чанта, подсказвайки предстоящо заминаване. Поклатих глава, съвсем объркана.

— Къде отиваш?

— Ами — отговори той и очите му срещнаха моите — смятам да остана известно време на острова, докато изгладим нещата между нас.

Преглътнах с усилие.

— Реших, че ще ни е от полза да… да поживеем отделно. — Погледът му търсеше моя за одобрение. — Минахме през доста неща през последната година. Ще ни се отрази добре. Бихме могли да използваме времето да… преосмислим нещата.

— Правилно — казах припряно. Очите ми горяха. Заобиколих бюрото и го целунах по бузата. Знаех, че трябва да си тръгна веднага, иначе рискувах да се разхлипам в кабинета му. Не исках да го моля да остане. Исках да го пожелае сам. — Е — продължих, преглъщайки буцата в гърлото си — в такъв случай довиждане.

Не изчаках да видя лицето му, нито да чуя какво измърмори, докато излизах от стаята. Трябваше да се махна. Въздухът между тези четири стени беше тежък и задушаващ. Пред вратата затворих очи и се сетих за малката платноходка, която баба ми подари, когато бях дете. Споменът — в началото мъгляв и далечен, изплува пред мен толкова ясно, че почти можех да усетя пръските морска вода по лицето си. Всяко лято се забавлявах чудесно с миниатюрния плавателен съд в образуваните от прилива езера. До един юли, когато събрах куража да осъществя идеята да я пусна в океана, вдъхновена единствено от детската книжка „Скъфи — лодката влекач“^[1], издадена през петдесетте години на миналия век. Завлякох платноходката до плажа, тласнах я силно във водата и веднага видях как вълните увиха въжетата около тънката мачта и я отнесоха навътре в морето. Сърцето ми се късаше да гледам как все повече се отдалечаваше, докато аз стоях на брега и дълго се взирах в далечината, сърдейки се на себе си. Бях я изгубила доброволно — точно както се опасявах, че съм отблъснала и съпруга си.

Не можех да остана повече в редакцията, затова грабнах чантата си от бюрото и излязох навън. Вдигнах поглед едва когато чух скърцането на спирачки само на няколко сантиметра от мен и вика на разгневения шофьор.

— Гледай къде вървиш! — изкрещя мъжът зад волана. — За малко да те блъсна!

Без да обръщам внимание на думите му, само кимнах и продължих през улицата към паркинга, където ме чакаше беемвето на Итън. Загледах се за момент в лъскавата кола, опитвайки се да преглътна сълзите си. Тя блестеше под пролетното слънце толкова ослепително, толкова тъжно. Символ на проваления ни брак. Поклатих глава, върнах се на тротоара и махнах на едно такси.

* * *

Уорън живееше в многоетажна жилищна сграда в центъра на града. Беше купил мезонета заедно с покойната си съпруга преди години. Внушителен дом, или поне беше такъв навремето. Усамотената тераса под самия покрив точно над всекидневната някога беше любимото ми скривалище в Сиатъл. През топлите нощи двамата с Итън се присъединявахме към Уорън за чаша вино, брояхме звездите над главите си и се наслаждавахме на панорамната гледка, до която само птиците имаха щастието да се докоснат — от Спейс Нидъл^[2] до Алки Бийч. Но вече никой не ходеше там. Витата стълба стана непреодолима за схванатите колене на стареца, а съпругът ми беше прекалено зает за едно питие или съзерцаване на звездното небе. Качих се горе само един път през пролетта, за да открия, че малката веранда се е превърнала в място за гнездене на семейство изключително немарливи гълъби.

Уорън беше освободил икономката малко след Коледа.

— Не ме интересува дали холната маса е потънала в прах! — разкрещя се той преди няколко месеца на Гленда, която изгледа критично натрупаните безразборно списания и зацапаните первази на прозорците. Беше единственият Кенсингтън, който очевидно не се интересуваше от външния вид, и аз винаги съм го уважавала заради това. И все пак не можеше да се отрече, че напоследък не беше на себе си. Отдавах го на заболяването му, но не можех да спра да се питам дали нямаше още нещо. Поех си дълбоко дъх и натиснах бутона с номера на апартамента му на домофона.

— Да?

— Уорън, аз съм, Клеър.

— Качвай се — отвърна той.

Стигнах с асансьора до двайсет и третия етаж, опитвайки се да си представя какво ли щеше да ми каже. Може би, че не мога да отпечатам историята, защото тя ще злепостави семейството. И ще изобличи в престъпление Джоузефин, мир на праха й. Или пък ще ме накара да му обещая, че няма да кажа на никого.

Почуках на вратата.

— Влизай — провикна се отвътре. — Отключено е.

Пристъпих в стаята и го видях да седи до масата и да яде сандвич.

— Очаквах те — каза и изтри със салфетка горчицата от ъгъла на устата си. — Ти си страхотен репортер, Клеър — продължи и посочи листовете пред себе си.

Приближих се и прочетох заглавието. Моята статия.

— По-добра си дори от моите частни детективи.

В жилището беше зловещо тихо. Тиктакането на стенния часовник отекваше оглушително. Старецът стисна нервно ръце.

— И като си помисля само, че преминали военно обучение следователи не можаха да открият записките в къщата на Шарп, а ти успя… — Поклати глава с изумление. — Ето това се нарича талант.

Сърцето ми заби учестено. Мили боже! Той знаеше за нахлуването в дома на Лилиан. И още по-лошо — очевидно го беше поръчал сам.

Поклатих глава.

— Уорън, не те разбирам.

— Хайде, сядай — нареди, посочи стола до неговия и продължи: — От десетилетия се опитвам да разгадая тази история. Отне ми доста време да разбера какво се е случило с Вера Рей. Преписката по делото е изчезнала мистериозно при пожар в полицейското управление. Много удобно, не мислиш ли? Тогава аз…

Ръката ми се разтрепери. Какво се опитва да ми каже? Какво означава всичко това?

— Уорън — подхванах, клатейки бавно глава — наистина не разбирам.

Усмивката му ме успокои.

— В началото си мислех, че просто се опитвам да предпазя семейството, да потуля истината в цялата й грозота. Но има нещо повече. За мен нещата са прекалено лични.

Притиснах длан към устата си, докато мислите в съзнанието ми се въртяха толкова бързо, че ми беше трудно да ги проследя.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че според теб ти си…

Той кимна.

— Да. Спрях статията, защото има нужда от друг край. Томас Кенсингтън не е Даниъл. — Изражението му казваше всичко. — Аз съм. Исках да ти го съобщя лично.

Усетих, че не ми достига въздух.

— Как разбра? Бил си малко момче, когато…

— Естествено, миналото е малко мъгляво — съгласи се той. — Бях взет малко след като навърших три.

Взет.

Разтърсих глава, преценявайки тежестта на откровението. Аз гледам самия Даниъл Рей. Бил е тук през цялото време.

— Но едно момченце може да усеща нещата дори в най-ранна възраст — продължи старецът. — Мама се отнасяше към мен по-различно, не като към останалите.

— Имаш предвид Илейн?

— Да — отвърна той. — В началото си мислех, че просто не ме обича колкото сестра ми. Но когато пораснах достатъчно, започнах да се чудя дали няма нещо друго. Една нощ след прием, на който родителите ми бяха прекалили с виното, чух да се карат във всекидневната. Тогава майка ми спомена името й. Вера. Каза, че тя е виновна за слабия ми успех в училище. Обясняваше оценките ми с „лошите й гени“. Разбира се, по онова време нямах представа нито за какво говори, нито коя е тази Вера. Не мислих повече за това до 1980-а, когато леля Джоузефин получи удар. Цялото семейство се събра около леглото й в болницата. Татко не се беше виждал със сестра си почти петдесет години. Отказваше да говори с нея, след като се скараха жестоко, когато бях малък. Затова щом го видя, а и всички останали, изпадна в истерия и започна да говори колко съжалява, че е съсипала живота ми, като ме е взела още като дете и ме е отделила от Вера. Родителите ми твърдяха, че това е бълнуване на умиращ човек, дължащо се на болното й съзнание, но аз знаех, че не е така. Някъде в несвързаните й думи се коренеше истината и когато започнах да се ровя в миналото си, открих, че се опитват да ме предпазят от нещо ужасно. От малкото неща, които успях да навържа, разбрах, че баща ми и Вера са били много влюбени, но заради бедността й не е била одобрявана от никого от семейството, и най-вече от леля Джоузи. Майката на Вера е била нейна бавачка. Леля не я харесвала особено и прехвърлила омразата си върху дъщерята. Не можела да понесе мисълта, че аз — един Кенсингтън, ще бъда отгледан от простовата жена, затова взела нещата в свои ръце.

— А Чарлс знаел ли е за това?

— Доколкото ми е известно, за нещастие, е научил истината едва след смъртта на Вера — отвърна Уорън. — Подозирам, че Джоузефин се е притеснявала, че с присъщата си доброта той ще направи всичко възможно да ме върне на майка ми, ако все още е жива. Затова решила да изчака, докато бедната жена изчезне завинаги от сцената.

Аз потръпнах.

— Какво е казал баща ти, когато си се озовал на прага му?

— Леля е организирала всичко с изключителна прецизност. От онова, което научих от бълнуването й в болницата преди години, дори не му е казала кой съм всъщност. Поне в началото. Той имаше добро сърце. Беше благороден човек. Заявила, че имам нужда от грижи и дом, и просто ме приел. И тогава, няколко месеца по-късно, Томас умря и тя му признала за престъплението си. Вероятно собствената й загуба я е накарала да осъзнае какво е причинила на Вера, и е решила да облекчи съвестта си. Твърдяла, че го е направила единствено за мое добро, защото един Кенсингтън не би трябвало да бъде отгледан в бедност. След това той никога повече не й проговори.

— Значи, Чарлс и мащехата ти са те осиновили и са пазили тайната през цялото време?

— Да — въздъхна Уорън. — Никой не говореше за миналото. Всичко беше внимателно обвито в мъгла, докато в един момент изскочи на повърхността. Така стоят нещата с тайните. Те винаги намират начин да излязат наяве. Дори това да отнеме цял един човешки живот.

— Вера, майка ти, е умряла в лодка в езерото онази нощ — казах аз. — Смяташ ли, че и това е дело на Джоузефин?

Той въздъхна.

— Допускам, че има пръст в тази работа. Според мен я е насочила към пробитата лодка, защото е знаела, че не може да плува.

Кимнах замислено.

— Само не мога да разбера защо полицията не е провела задълбочено разследване, а набързо е обвинила Иванов за убийството й.

— Точно затова исках да се добера до преписката по делото. Подозирах, че Джоузефин, а и останалите от семейството имат нещо общо с пожара в управлението. Освен с богатство родът ни може да се похвали и със солидни връзки. Ако леля ми или някой друг се е нуждаел от услуга от полицията, просто я е получавал. Обвинявайки Иванов, отклоняват вниманието от влиятелната фамилия и онова, което се е случило в действителност. — Обърна се отново към статията пред него. — Дори аз не бих могъл да я напиша по-добре.

— Когато си узнал всичко това, защо не отиде в полицията? Защо не предприе нещо?

— Какво? Да изоблича близките си в престъпление? Или да ги накарам да арестуват мъртва жена?

Разбирах какво има предвид.

— Не — продължи той. — Стореното остава погребано в миналото. Нищо не можеше да върне майка ми.

— Прав си.

Уорън замълча, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Миналата година се порових в старите документи на баща ми и се натъкнах на счетоводната книга, в която счетоводителят му е водил записки за финансовото му състояние. И открих нещо много интересно.

— Какво?

— Виждала ли си женския приют на Първо Авеню?

Аз кимнах.

— Имаш предвид „Надежда“? Писах статия за програмата преди няколко месеца. Чудесно място. Приютява бездомни майки и бременни момичета.

Уорън погледна през прозореца към небето над Сиатъл.

— Баща ми го е основал.

Усмихнах се доволно.

— Чарлс.

Очите му се изпълниха с гордост.

— Майка ми така и не можа да разбере защо татко отделя толкова голяма част от времето си за благотворителност. Мисля, че бедните я плашеха, но не и него.

— Звучи ми съвсем логично — отбелязах аз. — Построил е „Надежда“ в памет на Вера. О, Уорън, ти си достоен син на баща си! Сега разбирам на кого дължиш огромното си сърце и човечността си.

— Иска ми се само да бях поговорил с него за това преди години — въздъхна той.

Посочих листовете в ръката му.

— А сега, когато знаеш цялата история, намери ли покой?

— Да, в известен смисъл. Но все още липсва нещо. И се надявам да ми помогнеш да го открия.

— Добре — кимнах аз. — Каквото поискаш.

— Старият ми дом — каза тъжно. — Апартаментът, в който съм живял с Вера. Ходила си там, нали?

— Да.

Отново въздъхна тежко.

— Това е единствената част от загадката, която не успях да разкрия. Смешното е, че в съзнанието ми са останали най-странните подробности — като начина, по който уличната лампа мъждукаше зад прозореца, и стържещия шум, докато жените перяха в коритата на двора. Но дори животът ми да зависеше от това, не можех да се сетя къде се намираше апартаментът. Понякога се разхождах късно нощем с надеждата да си спомня адреса или някой склад или стара сграда да ми се сторят познати, но през всичките тези години усилията ми се оказаха напразни. — Погледът му, умолителен и замъглен, срещна моя. — Ще ме заведеш ли там, Клеър?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — отвърнах аз. — Утре следобед устройва ли те?

Уорън затвори очи за момент, после ги отвори, изпълнени с нова сила.

— Благодаря ти, скъпа.

Наведох се да го целуна по бузата.

— Странно ли е, че вече искам да те наричам Даниъл? Сигурно ти звучи чуждо.

— Не — отвърна Уорън. — Съвсем не. Това е името, което винаги съм носил в сърцето си.