Сара Джио
Пролетен сняг (3)

3.
Вера

— Закъсняваш — отбеляза Естела и ме изгледа иззад сивото метално бюро, когато влязох в стаята на камериерките в „Олимпик“. Една-единствена електрическа крушка висеше на оголени жици в слабо осветеното сутеренно помещение. Тя кимна към купчина току-що изпрани бели чаршафи, които трябваше да се сгънат.

— Знам — казах извинително. — Много съжалявам. Изпуснах тролея, защото малко преди да тръгна, имах неприятен разговор с…

— Оправданията ти не ме интересуват — излая жената. — Апартаментите на петия етаж трябва да се почистят, при това бързо. Тази вечер имаме резервации за цяла група. Все важни хора. Работата трябва да се свърши веднага и прецизно до последния детайл. Внимавай много за ъглите на леглата. Вчера бяха подгънати небрежно и се наложи да изпратя Уилма да ги застеле отново. — Тя въздъхна и заразглежда документите на бюрото.

— Съжалявам, госпожо — отвърнах, като прибрах чантата в шкафчето си и пристегнах престилката си, преди да се отправя към служебния асансьор. — Днес ще се постарая повече.

— Вера — подвикна жената след мен — не си довела момчето пак със себе си, нали? — Протегна врата си напред, сякаш очакваше да го види скрит под полата ми.

— Не, госпожо — измърморих и внезапно се запитах дали оставих чаша вода на Даниъл. Направих ли го? Ами ако ожаднее? Потиснах тревогата си, забелязала вторачения в мен поглед на Естела.

— Добре — кимна тя. — Защото, ако още веднъж объркаш най-добрия хотел в Сиатъл с детска градина, ще бъда принудена да предложа мястото ти на някоя от многобройните жени, които биха го заели с готовност. Трябва да си благодарна, че имаш работа, когато толкова други хора не знаят как да изкарат прехраната си.

— Да, госпожо. Аз съм много благодарна. Това няма да се повтори.

— Много добре — отново кимна тя и махна с ръка към сребърен поднос, върху който бяха подредени две огромни парчета шоколадова торта и бутилка шампанско. Как ми се иска да мога да занеса едно парче на Даниъл! Отбелязах мислено, че трябва да заделя малко пари и да му направя торта. Всяко дете заслужаваше да опита шоколадова торта, дори най-бедното. — Отнеси го в стая 503 — нареди тя. — Мануел отиде за следващата доставка. Това е за важен гост, така че умната, ясно?

— Да, госпожо — казах смирено и избутах количката през вратата.

Когато служебният асансьор потегли нагоре, започнах да оглеждам тортата — тъмен шоколад и пухкав сметанов крем между всеки блат — и бутилката френско шампанско, върху етикета на която бяха отпечатани екзотични, неразбираеми за мен думи. Усетих глад, но се насилих да отместя поглед. С малко повече късмет не беше изключено да се натъкна на парче сирене или остатъци от вечеря в някоя от стаите, които трябваше да изчистя тази нощ. Предишната седмица намерих сандвич с пържола. Беше нахапан по краищата, но това нямаше значение, тъй като не бях хапвала нищичко цял ден.

Хванах здраво количката, когато от рязкото спиране на кабината кристалните чаши се чукнаха със звън една в друга и едва не паднаха на пода. Какво ли би казала Естела, ако ги счупя? Тръгнах по коридора, кимвайки за поздрав на минаващата покрай мен елегантна двойка. Те не ми обърнаха внимание. Къде ли отиват? На театър? На опера? Лесно беше да потънеш във фантастични мечти, щом работиш в хотел, и за да минава по-бързо времето, си позволих да си представя какво ли е да лежиш в легло с искрящо бели чаршафи и пухени възглавници. Докато четках златистата тапицерия, надничах в гардеробите и се възхищавах на красивите дрехи, окачени в тях, на изящните бижута върху тоалетната масичка и шишетата с парфюм, струващи колкото наема ми за шест месеца. Веднъж дори си пръснах от един на китката и вдъхнах дълбоко екзотичния аромат на цветя, богатство и лукс, но после се сетих за Естела и бързо измих ръцете си с топла вода и сапун. Докато се местех от единия апартамент в следващия, си измислях истории за живота на гостите и винаги се питах какво ли щеше да бъде, ако обстоятелствата за мен и Даниъл се бяха стекли по друг начин.

Спрях пред стая 503 и почуках. Отвътре се чуваше музика. Джаз може би.

— Един момент — подвикна женски глас, последван от смях.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана красива жена на моята възраст. Гърдите й бяха изскочили от деколтето на бледорозовата дантелена нощница, пристегната здраво около кръста й. Късата коса, изрусена до неестествено жълто, бе навита в краищата точно като в рекламите. Когато се наведе да погледне подноса, забелязах естественият й тъмен цвят да наднича от корените.

— О, чудесно — прошепна тя, прокара показалец по края на тортата и го облиза, без изобщо да се притеснява от присъствието ми. После тръгна към стаята. — Лон! Ах, ти! Знаеш, че шампанското и шоколадът са моята слабост.

Последвах я вътре. Въздухът миришеше на мускусен одеколон и лицето ми пламна, когато видях полуоблечен мъж в леглото. Преметнал шалтето около кръста си, той приличаше на крал, подпрян на купчина възглавници.

— Просто ги остави до мен, кукло — каза любезно и ме погледна право в очите. Аз се обърнах, засрамена от вида на голите му гърди — загорели и влажни, сякаш току-що бе тренирал. Той се засмя, принуждавайки ме да срещна погледа му. — О, не бъди толкова свенлива, миличка. Нова ли си тук?

— Не, сър — заекнах аз. — Исках да кажа… ами… да, сър. Само от шест месеца.

Жената изглеждаше отегчена от разговора ни.

— Лони — провлече тя — позволи ми да те нахраня с шоколадова торта.

— След малко, Сузи — отвърна той, продължавайки да се взира в мен. — Аз съм Лон Едуардс. Не мисля, че съм имал удоволствието да те видя преди. — Той протегна ръка, при което приятелката му изсумтя раздразнено.

Поех я тромаво, без да знам какво да кажа, затова измърморих само:

— А аз съм Вера. Вера Рей.

— Приятно ми е да се запознаем, скъпа — усмихна се мъжът и пъхна чисто нова петдоларова банкнота в джоба на престилката ми.

Отстъпих назад и се поклоних леко.

— Благодаря, сър, ъъъ… Лон. Исках да кажа — господин Едуардс.

— Надявам се да се видим отново — засмя се той, преди да се обърне към Сузи, която изглеждаше зажадняла колкото за вниманието му, толкова и за шоколадовата торта.

— Да, сър — отново заекнах аз. — Благодаря, сър. Лека нощ.

Когато вратата хлопна тихо зад гърба ми, изпуснах събралия се в дробовете ми въздух и в този момент забелязах Гуен да ме чака в коридора. Ниска, закръглена, с грозен белег на лявата си буза, тя рядко се мръщеше или оплакваше, заради което веднага си допаднахме.

— Естела ме изпрати да ти помогна на този етаж. Очаква голяма група. Трябва да действаме бързо — съобщи тя и добави с усмивка: — Виждам, че си се запознала с Лон.

Аз повдигнах рамене и потупах джоба на престилката си.

— Дава хубави бакшиши.

Момичето се засмя.

— Освен това има слабост към камериерките.

— Гуен! — изсумтях аз. — Нали не искаш да кажеш, че аз…

— Не, не — отвърна тя и ме сръга игриво с четката за обиране на праха. — Жената, която е с него сега, се казва Сузи и работеше като камериерка.

— Значи, е била…

Гуен кимна.

— Точно като нас. А сега се шири в луксозния му апартамент, натруфена и гримирана, и се възползва от влиянието и връзките му.

Бузите ми пламнаха при това изявление.

— Какъв ужас!

Момичето повдигна рамене.

— Очевидно Сузи не го приема така. Дава й по сто долара на седмица и правото да ползва колата и шофьора му. Със сигурност е по-добре, отколкото да мие подове.

— Сто долара на седмица?

— Цяло състояние — мрачно кимна Гуен.

— Е — отвърнах, като си поех дълбоко въздух и прогоних мисълта — аз никога не бих се продала.

Тя отново сви рамене.

— Никога не казвай никога — подхвърли, докато отключваше първата от единайсетте стаи, които трябваше да почистим. — Времената са тежки. Много хора са в затруднено положение. Най-голямата ми сестра живее в Канзас. Съпругът й е безработен, а имат осем деца. Осем допълнителни гърла за хранене. Представи си какво й се налага да върши, за да издържа семейството си. Благодарна съм, че трябва да се грижа само за собствената си прехрана.

Помислих си за Даниъл и колко трудно ми беше да платя наема. Нямаше как да залъгвам господин Гарисън още дълго. Само след няколко дни или с повече късмет — след седмица щяхме да се озовем на улицата.

— Гуен — измърморих — можеш ли да ми дадеш двайсет долара назаем? Трябва да платя наема, а съм много зле с парите.

— Бих искала да ти помогна, мила — отвърна тя и винаги кротките й очи се навлажниха от състрадание. Изпитах угризение. Как можех да очаквам от нея да ме измъкне, когато знаех, че и двете плуваме в една и съща лодка? — Ето — продължи, като пъхна в ръката ми две измачкани банкноти. — Последните ми два долара.

— Ще ти ги върна, обещавам.

— Не се притеснявай — махна с ръка и посочи към леглото. — Хайде да се захващаме с чаршафите. Ти ще прибереш всички бакшиши, които намерим в стаите. Може пък да извадим късмет.

— Да се надяваме.

* * *

Когато към пет часа сутринта приключихме с етажа и дори с огромния луксозен апартамент, ръцете ми бяха сухи и напукани. Гуен се прозя и ми подаде бурканче с крем за лице, което беше открила захвърлено в една от стаите.

— Сложи си малко. Ще ти помогне.

Усмихнах се на милия жест.

— Искаш ли да се отбием да хапнем, преди да се приберем? — предложи тя.

— Не мога. Трябва да се върна у дома, преди Даниъл да се е събудил.

Гуен сложи ръка на рамото ми.

— Трудно ти е да го оставяш, нали?

Кимнах, давайки си сметка за всяка изгубена секунда. Детето ме чакаше.

— Непоносимо е. — Усетих парене в очите, затова сведох поглед.

— Това няма да продължава вечно, нали знаеш? — опита се да ме успокои тя. — Ще се измъкнеш от това положение. Ще срещнеш някого. Някой прекрасен човек.

Искаше ми се да й отвърна: Но аз вече го срещнах и виж какво стана, но вместо това отново кимнах.

— Да. Слънцето ще изгрее и на моята улица, нали? Както и на твоята.

Гуен ми намигна закачливо.

— Точно така, миличка — прегърна ме тя. — Колко успя да събереш от бакшишите?

— Четири долара — повдигнах рамене.

Приятелката ми се усмихна.

— Като ги прибавиш към моите два и петте от Лон, стават…

— Не стигат за наема — прекъснах я унило.

Тя въздъхна.

— Е, поне е някакво начало. Целуни чудесното си момченце от мен.

— Непременно — отвърнах и отворих вратата към улицата. Леден вятър ме блъсна в лицето, проникна през дупките в плетения пуловер и вледени умореното ми тяло. Щом стъпих на тротоара, дъхът ми секна: кракът ми потъна в прясно натрупана, около десетсантиметрова ослепително бяла пряспа. Мили боже, сняг? През май? Времето съответстваше на несигурността и жестокостта, обзели целия свят. Въздъхнах. Как ще се прибера сега? Трамваят едва ли се движи при тези метеорологични условия. Знаех, че трябва да вървя пеша, при това бързо. Апартаментът не беше далече, но с този сняг и дупката в дясната ми обувка все едно се намираше на километри. Но нямаше значение. Трябваше да се прибера при Даниъл. Закрачих енергично, но след половин час краката ми отмаляха и лицето ми се сгърчваше от болка при всеки допир на образувалия се мазол до вкочанената земя. Отклоних се в една алея, откъснах ивица плат от подплатата на роклята си и превързах нараненото си стъпало. Мъж с почерняло от пушек лице се суетеше около кошче за боклук. Накланяше се над малко канче под ръчно направен навес и разравяше въглените с пръчка. Ръцете ми бяха премръзнали и копнеех да се стопля, но недружелюбният му поглед ме накара да се отдалеча. Освен това нямах време да се спирам. Даниъл чакаше. Изкачих едно възвишение, после следващото. Парчето ленен плат само временно облекчи болката в крака ми, преди неприятното пулсиращо парене да се върне отново. Още два хълма. Продължавай да вървиш! Можех да се прибера у дома преди изгрева, за да го приветствам с целувка в момента, в който отвори очи. Дължах му го.

Когато най-после стигнах до сградата, вече не чувствах краката си. Въпреки това влязох бързо и заизкачвах стъпалата с разтреперани колене. Стълбището не се отопляваше, но разликата от близо десет градуса с температурата навън веднага сгря тялото ми.

— Здрасти, красавице! — подвикна към мен мъж откъм коридора. Неприятно ми беше да живея над долнопробна кръчма. Това означаваше да минавам покрай десетина пияници, някои от които се търкаляха в несвяст на пода, други търсеха с кого да се сбият, но повечето се оглеждаха за жена. Един нахалник се протегна и ме сграбчи за ръката, но успях да го отблъсна, спечелвайки си достатъчно време да изкача тичешком стълбите и да се скрия в апартамента. В момента, в който заключих, ме обзе паника. От умора не можах да си спомня дали си отворих с ключа, или вратата беше отключена. Със сигурност ли я заключих снощи, преди да изляза? Изтощението си играеше със съзнанието ми.

Огънят, който бях запалила вечерта, отдавна беше угаснал. Въздухът беше студен. Хапещо студен. Горкият Даниъл, покрит е само с лека завивка. Потръпнах при мисълта за богаташите, легнали удобно под дебели пухени юргани и похапващи сладкиши в полунощ, докато синът ми зъзнеше сам в мизерен апартамент, намиращ се над долнопробна кръчма. Какво не му е наред на този свят? Пуснах чантата и изтърсих пуловера, покрит със сняг и ситни парченца лед, проблясващи на утринната светлина. Отидох до килера под стълбите, отворих вратичката и извадих гривната от тайника. Даниъл обичаше да прокарва малките си пръстчета по златната верижка. Закопчах я, знаейки колко ще се зарадва да я види отново на китката ми.

Потиснах една прозявка, докато изкачвах стъпалата към стаята му, но умората не можеше да се сравнява с вълнението, с което очаквах да видя момченцето си. Естествено, той щеше да изпадне във възторг от снега. Ще си направим снежен човек, а после ще се сгушим двамата пред огъня. А аз ще си открадна един час сън следобед, когато синът ми задреме. Прекрасен ден. Отворих вратата.

— Даниъл, мама се прибра! — Коленичих до малкото му легло и отметнах завивката, за да открия само смачкани чаршафи, студени и твърди. Очите ми бързо обходиха стаята, под леглото, дори зад вратата. Къде е? — Даниъл, да не би да се криеш от мама, любов моя?

Тишина.

Втурнах се към тоалетната, после надолу към кухнята.

— Даниъл! — изкрещях. — Даниъл, къде си се скрил? Излез веднага!

Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше шума от каращите се на долния етаж мъже. Очите ми обхождаха всеки сантиметър от апартамента, докато се молех това да е една от неговите детински шеги. Може би всеки момент щеше да изскочи иззад вратата на килера с познатото: „Изненада!“, както правеше винаги когато си играехме.

— Даниъл? — извиках отново, но единствено собственият ми глас отекна и се върна към мен в студения самотен въздух.

Блъснах входната врата и се втурнах надолу по стълбището. Не спрях да се наметна с нещо, но това нямаше значение. Не усещах студ, а само ужас. Той трябва да е някъде наблизо. Може би се е събудил, видял е снега и е излязъл да си поиграе.

Изтичах покрай мъжете, размотаващи се около кръчмата, и се озовах на улицата.

— Даниъл! — извиках в ледения въздух и гласът ми мигновено беше заглушен до шепот от дебелите преспи. — Даниъл! — опитах отново, този път по-високо. Със същия успех бих могла да крещя през противогаз, натъпкан с памук.

Обгръщаше ме задушаваща тишина. Огледах се надясно, после наляво.

— Виждали ли сте сина ми? — обърнах се умолително към мъж с делови вид, облечен с дебело палто с качулка. — Той е на три години и е висок приблизително толкова… — Показах с ръка на крака си мястото, докъдето достигаше главата на Даниъл. — Най-вероятно е със синя карирана пижама. Носи малко плюшено мече със…

Непознатият се намръщи и мина покрай мен.

— Що за майка сте вие, щом сте пуснали тригодишно дете навън в такова време — измърмори той и подмина.

Думите му ме жегнаха, но се втурнах към друг силует на отсрещния тротоар.

— Госпожо! — извиках към дама, придружаваща младата си дъщеря. И двете бяха облечени с елегантни вълнени палта и сиви шапки. Сърцето ми се сви. А Даниъл дори си няма топло палто. Ако наистина е навън в този студ… Погледнах жената право в очите умолително, както само една майка може да моли друга. — Случайно да сте видели малко момченце да се лута наоколо? Казва се Даниъл. — Едва разпознавах собствения си глас. Отчаян. Прекалено висок.

Тя ме изгледа подозрително.

— Не, не съм. — Притегли момичето по-плътно към себе си и заедно побързаха да се отдалечат.

— Даниъл! — извиках отново, този път към уличката, където понякога му позволявах да поиграе на дама или криеница с другите деца, докато плетях следобед. Никакъв отговор. Тогава се сетих да потърся следи по снега. Крачетата му бяха достатъчно малки, за да мога да различа стъпките му сред всички останали. Но след няколко минути осъзнах, че усилията ми са обречени на провал. Усилващият се сняг бързо покриваше всичко с жестокото си бяло одеяло.

Направих още няколко крачки и тогава, почти в другия край на уличката, нещо синьо привлече погледа ми. Затичах се, коленичих, ридаейки, и разтърсих силно глава. Не. Не, господи, не! Макс — безценното плюшено мече на Даниъл, лежеше в пряспата. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и го залюлях така, както често бях утешавала сина си след нощен кошмар. Всичко в мен трепереше. Моето малко момченце беше изчезнало.