Сара Джио
Пролетен сняг (17)

17.
Вера

Лон спа до обяд. Гледах тиктакащия над главата му часовник и се молех да се събуди по-скоро, за да изпълни обещанието, което ми беше дал за Даниъл. Хората се съобразяваха с него. Той беше влиятелен човек.

Изправих гръб във фотьойла, когато най-после отвори очи. Протегна ръка и ме подкани с жест да се приближа. Същата ръка, с която предишната нощ ме беше опустошил. Усетих как стомахът ми се обърна.

— Ела тук, кукличке — каза и разтърка очи. — Ела да легнеш до мен.

— Лон — подхванах колкото може по-мило — обеща да ми помогнеш да намеря сина си. И досега бях достатъчно търпелива.

— Разбира се, красавице — прозя се той. — Но аз никога не ставам от леглото без закуска и без… жена — допълни с намигване.

Поклатих глава.

— Не — казах твърдо. — Ти ми обеща.

Лон се надигна. Игривите искри в очите му преминаха в гняв.

— За коя се мислиш, че да ми заповядваш?

Ръцете ми започнаха да треперят.

— Аз… аз…

— Наистина ли повярва, че се интересувам от проклетия ти син? — извика и се изсмя злобно. — За бога, как е възможно изобщо да се надяваш, че все още е жив? Минало е толкова време. — Посегна към наполовина празната бутилка шампанско върху страничната масичка и отпи голяма глътка.

Имах чувството, че съм излязла от тялото си и наблюдавам сцената отстрани, носейки се във въздуха. Устните му се раздвижиха от презрителен, подигравателен смях. Седях там застинала, уплашена и за първи път обзета от пълна, абсолютна безнадеждност.

Лон стана от леглото. Извърнах очи при вида на голото му тяло.

— А сега, ако си знаеш интереса, кукло — продължи той и пристъпи към мен — ще се откажеш от тези глупости и ще се върнеш в леглото.

Господи! Трябва да се измъкна оттук!

Погледнах вратата. Ако бях достатъчно бърза, щях да успея да стигна до нея, преди да ме е хванал. Не би тръгнал да ме преследва по коридора без дрехи. Можех да избягам.

— Кукло — повтори той и улови с пръсти бието на роклята ми.

Отдръпнах се от него със сила, от която платът се раздра. Деколтето увисна на една страна, разкривайки стегнатия корсет.

— Не ме наричай кукло! — изкрещях и се втурнах към вратата. Усещах гнева му, изгарящ като дъбова цепеница, пукаща в камината. Трябва да се махна оттук! Спънах се в килима и едната ми обувка се изплъзна от крака ми. Тъй като нямах време да я вдигна, сграбчих дръжката и затичах по коридора с изумителна за самата мен бързина.

— Недей да бягаш от мен, курво! — извика той. — Върни се веднага!

Гласът му отекна в коридора. Преследва ли ме? Не се обърнах да погледна. Продължавай да тичаш! Познавах много добре хотела, всяка пукнатина, всяка миша дупка. Точно отпред беше стаята на камериерките. Никога няма да се сети да ме потърси там. Отворих тясната врата до президентския апартамент и се вмъкнах вътре. Крясъците му бяха утихнали. Не се чуваше нищо, освен напрегнатата тишина и ударите на собственото ми сърце. Капки пот се стичаха от челото по бузите ми. Тогава долових нечии стъпки отвън. Затаих дъх. Миг по-късно дръжката се завъртя. Сграбчих един парцал. Ако Лон се приближеше, щях да го ударя.

Вратата се отвори със скърцане. На прага застана Гуен и надникна вътре.

— Господи! — възкликна задъхано тя. — Едва не получих инфаркт, Вера Рей.

Никога през живота си не съм била по-благодарна да видя лицето на приятел. Започнах да плача и не можех да спра.

— О, миличка, хайде да те измъкнем оттук — прошепна тя.

Отключи президентския апартамент и побързахме да се скрием в него.

— Вера — подхвана Гуен, оглеждайки съдраната рокля, много по-хубава от всички, които бях носила дотогава, и обляното ми в сълзи лице — какво се е случило с теб?

— Направих ужасна грешка, като дойдох тук с него — изхлипах.

— Имаш предвид Лон?

Прехапах устни.

— Значи, знаеш?

Тя кимна и ми подаде току-що изгладена носна кърпичка от сребърния поднос до леглото.

— Знаеш как клюкарстват камериерките.

Издухах си носа.

— Не искам да си представя какво си мислиш за мен, Гуен.

— Само, че си добра майка и нищо повече — заяви тя. — Крайно време е да изхвърлят това чудовище от хотела заради начина, по който се отнася с жените.

Поех си дълбоко въздух.

— Обеща да ми помогне да намеря Даниъл. И аз му повярвах.

— Този човек е същински плъх — продължи Гуен. — Виж само как захвърли Сузи, когато забременя от него. Истински позор!

— Но аз знаех какъв е. Само че съзнанието ми беше замъглено от надеждата да открия сина си.

— О, миличка, не се обвинявай. Нито за миг. Постъпила си правилно.

— Но се провалих — въздъхнах съкрушено.

Гуен поклати глава.

— Няма да ти позволя да говориш така. Постъпила си правилно — повтори съчувствено.

Отпуснах се върху огромното меко легло и подпрях глава на таблата.

— Погледни ме само — казах гузно — разхвърлям стаята и ти създавам допълнителна работа.

— Нищо подобно — възрази тя. — Впрочем тази вечер апартаментът е свободен. Пък и Естела си е взела почивен ден. Така че остани колкото искаш. Ще помоля Брус да ти донесе нещо за ядене. Станала си кожа и кости.

Погледнах бледите си изтънели ръце с прясна синина на дясната китка.

— Само ако не ви затруднява. Не искам да ви създавам неприятности.

— Не се тревожи — отвърна Гуен. — Почини си. Вече си в безопасност. Няма как да те открие тук. Представи си, че си гостенка на хотела. Можеш да подремнеш. На твое място бих направила точно това.

Погледнах луксозното меко легло. Предишната вечер не успях да заспя с чудовището, което хъркаше до мен.

— Благодаря — казах и отпуснах натежалата си глава върху възглавницата. Клепачите ми се спуснаха бавно. Само за няколко минути. После ще си тръгна. Ще напусна това място и ще намеря сина си. Още щом затворих очи, видях лицето на Даниъл, както винаги.

* * *

Когато се събудих, минаваше осем и половина. Как съм могла да спя толкова дълго? Надигнах се бързо и пригладих роклята си. В стремежа си веднага да избягам от стаята на Лон, не успях да си взема шлифера. Застанах пред голямото огледало на стената и се засрамих от оскъдно облечената жена, която се взираше в мен. Но нямах време да се тревожа за това. Приближих се до прозореца и погледнах навън. Тъмни сиви облаци се трупаха в небето. Трябва да се махна оттук!

Излязох в коридора тихо, предпазливо, потръпвайки при всяко изскърцване на пода под краката ми. Очаквах Лон да изскочи внезапно иззад някой ъгъл. Дали все още ме търси? Стигнах до асансьора, натиснах бутона и се замолих да дойде по-бързо. Чух нечии тежки стъпки и сърцето ми запрепуска лудо, но миг след това покрай мен мина възрастна двойка. Мъжът докосна за поздрав шапката си и аз му кимнах с облекчение. Когато влязох в асансьора, затаих дъх, докато вратите бавно се затваряха. Дотук добре. Кабината ме отведе във фоайето. Вървях с наведена глава, за да остана колкото е възможно по-незабележима, но вдигнах поглед, щом забелязах мъж, който ми се стори познат. Очите ни се срещнаха за няколко секунди. Не можах да се сетя веднага. После осъзнах кой е. Господин Иванов, зидарят. Държеше железен лост и сякаш работеше нещо по камината. Кимна ми, но не се спрях, още повече, след като вече знаех какво е причинил на съпругата си. Колкото и мило да се бе отнесъл с Даниъл, не исках да имам нищо общо с човек, посегнал на жена. Затова продължих, загледана право напред.

Точно минавах през двойната врата, водеща към улицата, когато чух някого да вика в далечината.

— Почакайте!

Погледнах назад към фоайето и видях помощника на Лон да тича към мен, размахвайки ръце.

— Върнете се, госпожице Рей! — крещеше той. — Не можете да избягате така. Господин Едуардс похарчи цяло състояние за гардероба ви.

Не му обърнах внимание и продължих навън. Пулсът ми се ускори, когато затичах по улицата. Продължих да бягам, докато се озовах на няколко пресечки от хотела. Скрих се зад купчина дървен материал, за да си поема дъх. Плъх с крива опашка се шмугна в сенките. Господи, къде бих могла да отида? Да се върна при Карълайн? Не, не мога да й го причиня. Тогава къде? Стъмваше се, затова не можех да остана на улицата, където щях да стана лесна плячка за мъжете от кръчмите. Обвих главата си с ръце. Чарлс. В първия момент отхвърлих мисълта. Минаха толкова години. Вероятно за него вече бях само далечен спомен. Той не знае за Даниъл — как ли ще реагира, като разбере, че съм го крила от него през цялото това време?

Разтърсих глава. Чарлс ме обичаше някога. Не би ме предал. Но дали ще ме разпознае в жената, в която съм се превърнала? Погледнах ръцете си — червени и напукани, киснали часове до лакти в кофите за миене в хотела, толкова различни от тези на момичето с блестящ поглед, което познаваше преди четири години. Но може би все още беше над тези неща.

Въздъхнах, изправих се и тръгнах по улицата. Махнах на камион за доставка на хранителни стоки и колата намали и спря до мен.

— Случайно да минавате през Уиндърмиър тази вечер?

Шофьорът — възрастен любезен мъж — се усмихна, сякаш ме съжали.

— Не — отвърна той. — Но мога да заобиколя малко. Зареждам магазини в северната част на града. Ще ви оставя по пътя.

Погледнах предната седалка, затрупана от кашони и касетки.

— Налага се да пътувате в каросерията — отбеляза мъжът.

Кимнах и заобиколих отзад. Качих се и сритах щайгите, за да си направя място. Когато камионът потегли, се успокоявах с мисълта за Чарлс.

* * *

— Пристигнахме — съобщи шофьорът и наби спирачки. После докосна шапката си за поздрав. — Надявам се да намерите онова, което търсите, госпожице.

— Аз също — отвърнах унило. — Благодаря ви.

Уличното осветление пръскаше оскъдна светлина, а очите ми бяха уморени. Най-после домът на Кенсингтън се появи в далечината. Ускорих крачки, минах през портала и заобиколих фонтана. Огледах имението и си спомних вечерта, в която Чарлс ме доведе тук. Тогава толкова се гордееше с мен. И ме обичаше. Как ли щяха да се развият нещата, ако тогава бях останала, въпреки предупрежденията на Джоузефин? Сега Даниъл можеше да е…

Стреснах се от шумолящия звук над главата ми. Някаква птица разпери криле и отлетя към езерото. Потиснах страха си и продължих напред между каменните саксии пред входа. Този път бяха пълни с наскоро цъфнали теменужки. Почуках тихо и зачаках. Опитах отново, вече по-силно. И тогава чух приближаващи се стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Чарлс, точно такъв, какъвто си го спомнях. Със същата топла усмивка. И познатите до болка добри очи.

— Вера? — възкликна той, изненадан. — Аз… аз… Джоузефин ми каза, че ти…

— Здравей, Чарлс — казах тихо. Протегнах ръка и го погалих по бузата. — Много ми липсваше.

Искаше ми се поне да се бях сресала. И да си бях сложила от червилото на Гуен. Но външният ми вид нямаше никакво значение. Най-важен в момента беше Даниъл.

— Чарлс — продължих аз — съжалявам, че се появявам така, но…

— Не — усмихна се мило той. — Моля те, не се извинявай. Мога ли да ти помогна? — Погледна към босия ми ляв крак с подаващ се през чорапа палец. — Проблеми ли имаш?

— Да — отвърнах, смутена от отчаянието в тона си, но нямаше как да го прикрия. — Зная, че ще ти прозвучи ужасно. Трябваше да ти кажа отдавна…

Зад гърба му се разнесоха женски гласове и след секунди на прага до него застанаха Джоузефин и непозната руса жена. Блондинката пъхна ръка под лакътя му. На безимения й пръст проблесна диамантен пръстен.

— Чарлс, миличък, коя е тази?

Отстъпих крачка назад.

— Значи, се върна? — изсъска Джоузефин. — Знаех си. — После се обърна към него: — Милостиня ли проси?

— Джоузи, престани! — извика Чарлс. — Дошла е, защото се нуждае от помощ. Какво има, Вера?

— Ще ти наговори какви ли не глупости, за да се добере до онова, което иска — продължи сестра му. — Пари.

Поклатих глава.

— Не, моля ви. Тук съм, защото се случи нещо ужасно. Малкото ми момченце изчезна.

Челюстта на Чарлс увисна.

Джоузефин вдигна ръка.

— Не вярвай на нито една нейна дума. Никога не е била достойна за теб. Мама я е видяла в обятията на Лон Едуардс в хотела миналата вечер.

Лон не се радваше на добра репутация, а аз не можех да отрека връзката си с него. Сведох поглед към земята.

— Да — промълвих едва чуто — но…

— Е, това е всичко, госпожице Рей — отсече тя и се опита да захлопне вратата пред лицето ми, но Чарлс я изпревари.

— Достатъчно, Джоузефин! — извика той, след което се усмихна на другата жена. — Илейн, би ли ме извинила за момент? Трябва да поговоря с госпожица Рей насаме.

Непознатата се отдръпна обидено.

— Е, щом се налага — измърмори тя. — Но не се бави много, скъпи. Ще пропуснеш вечерята.

Чарлс излезе навън и посочи към каменна пейка от лявата ни страна.

— Да поседнем?

Кимнах и той се настани до мен. Ръцете му потръпваха нервно в скута, докато се взираше в лицето ми.

— Господи, Вера — подхвана тихо. — Не мислех, че ще те видя отново.

Отклоних поглед. Не можех да гледам очите, които бях обичала и продължавах да обичам.

— Знаеш, че тогава разби сърцето ми — продължи, като погледна назад към къщата и отново към мен. — Исках да прекарам остатъка от живота си с теб.

Думите му накараха сърцето ми да се свие от болка.

— О, Чарлс! — обърнах се с лице към него. — Допуснах огромна грешка, като си тръгнах така. Ще ми повярваш ли, че го направих именно защото те обичах?

Той присви очи.

— Не те разбирам.

— Джоузефин ми каза, че родителите ти ще те лишат от наследство.

Чарлс поклати глава.

— И какво от това? — Въздъхна и закри лице с ръцете си. — Как е възможно дори за миг да допуснеш, че бих предпочел парите пред любовта?

— Не… не — заекнах аз. — Просто не исках да съм причината да изгубиш… — Направих пауза, за да огледам огромното имение, и спрях погледа си на изящния фонтан пред нас. — … всичко това.

Той гледаше право пред себе си.

— Трябваше да оставиш това решение на мен.

Протегнах ръка и докоснах рамото му, но той се стегна и се отдръпна.

— Вече съм женен мъж, Вера. Тя се казва Илейн. Добра жена е. И очакваме първото си дете. Току-що разбрахме.

Думите отекнаха обвинително в нощния въздух.

— Да — казах аз и се изправих. — Разбира се. Глупаво беше от моя страна да идвам.

Чарлс също стана.

— Вера, почакай. Да не би да си в опасност? Ако трябва да отседнеш някъде, ще наредя Грета да приготви една стая.

Поклатих глава.

— Не. — Какво би си помислила Илейн? Той е на път да създаде истинско семейство с подходящата съпруга. Как бих могла да му разкажа за Даниъл сега? — Присъствието ми тук ще ти създаде само проблеми. Ще се оправя.

Чарлс пристъпи към мен.

— Сигурна ли си?

Можех да видя вълнението и копнежа в погледа му. Близостта му притежаваше магическа сила. Не исках нищо повече от това да намеря утеха в прегръдките му, да му разкажа за сина ни и да го помоля да ми помогне да го намеря.

Понечих да заговоря, но в този момент вратата се отвори със скърцане. Илейн излезе на верандата със скръстени ръце и нетърпеливо изражение.

— Скъпи, вечерята отдавна е сервирана. Супата ти изстива.

— Сбогом, Чарлс — казах аз и тръгнах по стълбите към засипаната с чакъл алея.

— Вера, почакай…

— Сбогом — повторих и изчезнах в тъмнината. Обърнах се само веднъж, за да видя как тя собственически обви ръка около раменете му. Той я целуна по бузата като истински джентълмен и я последва в къщата.

Избърсах една самотна сълза с края на ръкава си. Луната — единственият ням свидетел, сега светеше по-ярко. Къде да отида? Какво да правя? Отклоних се по една странична пътека и се загледах към езерото. Цвъртенето на щурците се смесваше с тихия плисък на вълните, обливащи блатистия бряг. Спомних си как моят любим ми бе говорил, че лилиите са специални и не са от този свят. Закопнях да видя отново как се носят по повърхността. Даниъл със сигурност щеше да ги хареса. И би се отнасял към тях със същата нежност като Чарлс в детството му, потапяйки ръка във водата и докосвайки леко крехките им листенца. Би оценил красотата им като баща си.

Тръгнах към брега с натежало сърце.