Сара Джио
Пролетен сняг (16)

16.
Клеър

Пъхнах парче пица в устата си и го преглътнах с малко червено вино.

— Той се обади — казах на Аби. Двете седяхме на пода пред телевизора в апартамента ми с кутия пица и отворена бутилка вино.

— Чакай — вдигна ръка тя. — Кой от двамата?

— Итън.

— И?

— Оставил ми е две гласови съобщения. Първото гласи: „Клеър, прекарах нощта в апартамента на родителите ми в хотела. Малко прекалих с пиенето. Знаеш как е“.

— О, миличка! — възкликна приятелката ми. — Не звучи добре.

Аз се намръщих.

— После става още по-зле. Второто, което получих само преди час, гласи: „Клеър, заминавам на конференция в Портланд. Ще се върна в неделя“.

Аби поклати глава.

— Каква конференция?

— Точно там е работата. Поразпитах наоколо и стигнах до безумно предположение.

— Не! — извика тя. — Не ми казвай, че отива с…

— Касандра? Позна. Е, не съм сто процента сигурна, но единствената конференция, провеждаща се в момента в Портланд, е тази на журналистите, занимаващи се с храна. Ти сама направи връзката.

— Това не вещае нищо добро — отбеляза Аби и отпи глътка вино. — Ако е истина, разбира се.

Повдигнах рамене.

— След като ги видях заедно снощи, вече не се съмнявам, че е.

Подпрях крак върху долния плот на масичката и купчина фотоалбуми се свлече върху килима. Един от тях се отвори, разгръщайки широко страниците си, сякаш да ми се подиграе. Вдигнах го и се надвесих над него. Ние двамата с Итън в деня на сватбата ни, носех бялата рокля без презрамки. Майка му настояваше, че дрехата е неподходяща за католическа църква, но той сложи категорично край на спора. Тогава беше от моя отбор. Копнеех за онези дни, копнеех за него. Плъзнах ръка по снимката и спрях показалец върху бузата му. Когато подреждах фотографиите, сложих и тази от сватбата на дядо ми и баба ми. Черно-белите изображения бяха избледнели с годините. Като момиче бях гледала снимката стотици пъти, опитвайки се да запомня любовта, изписана върху лицата на двамата. Истинска любов. Но до този момент не бях забелязала листа хартия в ръката на дядо ми. Присвих очи в опит да разчета думите.

— Аби, погледни това — казах, сочейки снимката. — Можеш ли да видиш какво е написано?

Тя посегна към очилата си на бюрото и взе албума от ръцете ми.

— Ами, според мен пише „Сонет 43“.

— Какво означава това?

— Малък пропуск в знанията ни по английска литература, а? — подхвърли шеговито тя.

Извих очи към тавана.

— Е, докато ти рецитираше поезия, аз стоях прегърбена и редактирах. — Аби беше завършила английска литература, докато аз предпочетох журналистическия факултет. Това беше повод за дългогодишна закачка помежду ни.

— О, добре, добре — въздъхна тя. — И така, искаш ли да знаеш какво означава, или не?

— Давай, просвети ме, Шекспир!

Приятелката ми се засмя.

— Това е Елизабет Барет Браунинг^[1], глупаче. Сигурно си чувала за забележителната поема „Как те обичам? Позволи ми да преброя по колко начина“.

— О! — възкликнах и веднага си спомних. — Чувала съм я.

— Разбира се — продължи тя. — Това е най-значимото произведение в цялата любовна поезия. — Изписа заглавието в интернет и ми прочете цялата поема.

Облегнах се на дивана с чашата вино в ръка.

— Колко романтично! — казах и отново погледнах снимката. — Мога да се обзаложа, че я е рецитирала по време на празненството.

Аби кимна.

— Почти можеш да видиш как думите отекват в ушите му. Погледни лицето му. Той я е обожавал.

— Така е — съгласих се. — Мама непрекъснато говореше за това, докато растях, и струва ми се, тук се крие обяснението за двата й провалени брака. Тя така и не откри принца от приказките, за разлика от баба. — Въздъхнах и затворих албума.

Приятелката ми склони глава на рамото ми.

— За какво мислиш?

— Страхувам се, че се провалих, Абс. Опасявам се, че бракът ни е подложен на изпитание и няма да издържи.

Тя отвори отново албума и посочи черно-бялата фотография.

— Колкото и съвършено да е било това семейство, съм сигурна, че и те са имали проблеми.

Отправих й пълен със съмнение поглед.

— Слушай, Клеър, аз те познавам и знам колко обичаш Итън. Тогава защо не се бориш за него? Касандра се опитва да го оплете в мрежите си, но само защото ти се отдръпна.

Отхапах от пицата, после я хвърлих обратно в кутията, мислейки си за чудесната храна, на която вероятно двамата се наслаждаваха на конференцията.

— И какво предлагаш да направя? Да тръгна веднага към Портланд?

— Не, но като начало можеш поне да му върнеш обаждането — отвърна тя. — Нали той ти е звънял — колко беше… два пъти, а после е оставил съобщение?

— Аха.

Аби се засмя.

— Ами, обади му се.

Извадих телефона и набрах номера му. Връзката се осъществи веднага и сърцето ми заби учестено, сякаш звънях на някого след първа среща. Но при третия сигнал въздъхнах разочаровано.

— Гласова поща — изрекох само с устни.

— Остави съобщение — прошепна тя.

Поклатих глава.

— О, хайде, направи го!

— Ъъъ, Итън, аз съм, Клеър. Получих съобщенията ти. Виж, може ли да поговорим, когато се върнеш от… ъъъ… конференцията? Липсваш ми. — Направих кратка пауза и приятелката ми ме сръга в бедрото. — Обичам те. — Обърнах се към нея: — Така! Изглеждам като пълен идиот. Доволна ли си?

— Добро момиче — усмихна се тя и отново напълни чашата ми.

Минута по-късно телефонът ми забръмча. Вибрацията ме стресна и разлях част от виното върху масичката, докато се опитвах да отговоря. Аби подсуши със салфетка.

Погледнах дисплея.

— Той е, Абс.

Апаратът иззвъня отново.

— Е, няма ли да отговориш?

Поех си дълбоко въздух, плъзнах пръст върху зелената слушалка и вдигнах.

— Здрасти, Итън! — Нямах търпение да чуя колко много му липсвам и как силно са го трогнали думите ми. Все пак не можех да си спомня кога за последен път бях произнасяла „Обичам те“.

Но вместо това от другия край на линията прозвучаха безразборни далечни звуци. Различих тракане на ключове за кола и затръшване на врата.

— Итън? — извиках в слушалката. — Чуваш ли ме? — Обърнах се унило към Аби. — Струва ми се, че случайно е натиснал телефона в джоба си. — Продължих да слушам, докато до мен достигна приглушен женски смях.

Тогава затворих.

— Какво стана?

Изтрих плъзналата се по бузата ми сълза и побутнах настрани албума.

— Мисля, че е с нея.

— Откъде знаеш? — попита приятелката ми.

Скръстих ръце и се загледах мрачно пред себе си.

— Чух женски глас.

— Клеър, това може да е всяка. Дори сервитьорката в ресторанта.

Поклатих глава.

— Не. Беше тя. Сигурна съм.

Аби протегна ръка към мен.

— О, недей да оплакваш брака си все още. Не бързай да пишеш некролог. Изчакай, докато се върне от Портланд. Поговори с него. И тогава вземи решение.

В отговор само свих рамене.

— А засега имаме пица и вино. — Посегна и взе дистанционното. — И неостаряващите класически филми.

Въздъхнах, изпълнена с благодарност към приятелката си, както никога досега.

* * *

Преди пътуването за срещата ми с Лилиан Шарп в Уиндърмиър в събота сутринта се отбих в санаториума, където се възстановяваше дядото на Итън. След кратката словесна схватка с Гленда в болницата бяха поставени ограничителни линии и ми беше ясно, че трябваше да оставя Уорън на мира. Но самият той ми позвъни през почивните дни. Каза, че му липсвам. Заради него реших да наруша правилата.

— Как си? — попита старецът, когато влязох, и ми махна да се приближа до леглото. Стаята се различаваше от болничната единствено по допълнителните мебели: канапе, малък хладилник, скрин и дрешник.

— Била съм и по-добре — отвърнах. — Занимавам се с една история, която се превърна в истинско разследване.

— О?

Преди да успея да го запозная с подробностите, телефонът ми иззвъня. Извадих го от чантата си.

— Итън — казах, но отклоних обаждането.

— Притеснявам се за вас — подхвърли Уорън. — Семейни проблеми?

— Страхувам се, че да — въздъхнах аз.

— Нека ти разкажа за живота си — продължи той, усмихвайки се към стената, сякаш оттам го гледаше голямата му любов. — Ани много приличаше на теб. Жизнена. Енергична. Понякога избухлива.

— Сигурно щях да я харесам — казах през смях.

— Щеше да я обикнеш, Клеър. Проявяваше към живота същата страст, каквато и към мен.

Телефонът до леглото му иззвъня.

— Кой ли може да е? — измърмори той, като изгледа озадачено апарата, преди да вдигне. — Ало? — Направи продължителна пауза и очите му помръкнаха разочаровано. — Не мога да повярвам, че не си го намерил… Ти беше сигурен, че е това… Добре… Не, сега не е удобно… Ще ти се обадя по-късно.

Разлиствах разсеяно едно от списанията на страничната масичка, чудейки се за какво ли говореше Уорън. После отново се обърна към мен:

— Извинявай. И така, докъде бяхме стигнали?

— До съпругата ти — напомних му.

— А, да, моята жена.

Потупах го по рамото.

— Сигурна съм, че много ти липсва.

— Така е — отвърна той. — Да изгубиш истинската си любов, е все едно да се лишиш от дясната си ръка. Всичко изисква повече усилия. Нещата се промениха, след като тя си отиде.

— Никога не съм мислила за това по този начин.

Старецът кимна.

— Искам да ти кажа още нещо — продължи и стисна ръцете си една в друга. — Няколко години след като се оженихме, ние се разделихме.

Поклатих глава, изумена.

— Какво стана?

— Тя ме напусна — поясни Уорън. — Заради жена, с която нямах сериозна връзка, а просто неподходящо приятелство. Беше секретарка в офиса.

— Неподходящо приятелство? — повдигнах учудено вежди.

— Бях абсолютен глупак. Каквито, както сигурно вече знаеш, са повечето мъже на трийсет.

Кимнах утвърдително.

— Всичко започна съвсем невинно — продължи Уорън. — В началото оставах до късно на работа. После излизахме да пием по нещо заедно, което понякога продължаваше с часове. Е, Ани разбра и както можеш да се досетиш, побесня. Събра си багажа и се върна при майка си.

— Значи, смяташ, че трябва да се изнеса?

— Не — отсече той. — Само казвам, че когато я изгубих за онзи кратък период, осъзнах колко държа на нея. Никога не забравих този урок. Двамата се обичахме дори повече, отколкото в първите години от брака ни.

— Иска ми се да можех да си представя такъв щастлив край и за нас — подхвърлих. — Но изглежда, Итън има предвид съвсем друга развръзка.

В стаята влезе медицинска сестра и посочи към часовника.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Кенсингтън, но е време за физиотерапията ви.

Той кимна и вдигна пръст.

— Само един момент. — После се обърна към мен: — Обади му се. Дай му още един шанс. Мисли за мен и Ани.

— Прав си — казах и го прегърнах. — Благодаря ти, Уорън.

Сестрата му помогна да стане от леглото.

— Те само си губят времето с мен — закачливо подхвърли той. — Аз съм просто един старец.

— Старец, който има нужда от физиотерапия — тросна се жената.

Уорън ми намигна.

— Не успяхме да поговорим за статията ти.

— Гленда ще се зарадва — отвърнах саркастично. — Забрани ми да те обременявам с моите… Как ги нарече? А, да, „драми“.

— Гленда да върви по дяволите — извика той, без да си мери думите. Знаех, че обича снаха си, но не и склонността й да се меси във всичко. — Ще се радвам да чуя историята, когато имаш време.

— Чудесно — кимнах.

— А сега ми обещай, че ще се обадиш на мъжа си — каза, докато сестрата го отвеждаше.

— Обещавам.

* * *

Таксито ме остави пред някогашния дом на Лилиан Шарп, намиращ се в квартал, през който родителите ми вероятно са минавали в неделните дни, мечтаейки за по-добър живот. Погледнах огромната къща. Тя се оказа права. Имаше вид на място, което не е посещавано от доста време. Боята се лющеше. Покритите с мъх летви на полегатия покрив изглеждаха окаяно. И въпреки че тревата беше окосена и лехите — оплевени, си личеше, че градината не е обгрижвана като другите в съседните дворове. Спрях се на празната алея и хвърлих поглед към часовника си. Бях подранила с пет минути. Седнах под навеса в очакване на Лилиан. Сърцето ми заби учестено при мисълта, че бях с една крачка по-близо до разгадаването на мистерията около изчезването на Даниъл Рей.

Малко по-късно откъм пътя се появи сиво волво седан, зад волана на което седеше жена със сива, стегната в кок коса. Тя излезе от колата и ме поздрави с топла усмивка.

— Вие трябва да сте Клеър.

— Да — отвърнах и тръгнах към нея с протегната ръка. — Много благодаря, че се съгласихте да се срещнем тук. Надявам се, че не съм ви причинила неудобство.

— Съвсем не, скъпа — увери ме жената, загледа се в старата къща и изпусна дълбока въздишка. — Господи, толкова ми липсва това място!

— Отгледали сте тук децата си?

— Да — кимна тя. — Двама синове.

— Кога се преместихте със съпруга ви?

Направи кратка пауза, преди да отговори:

— Първият ми мъж почина. Преди известно време. Миналата година се омъжих повторно. — Въздъхна отново и погледна къщата. — Не намерих сили да го доведа тук. Разбира се, бих искала да го споделя с него, както и всичко останало, но се опасявам, че имам нужда да запазя това място само за себе си. — Поклати глава и добави: — Толкова много спомени!

— Мога да ви разбера — кимнах.

— Ох — възкликна Лилиан — пак се отплеснах. Вие сте дошли за информация и аз бих искала да ви я дам. Баща ми имаше изключително интересна кариера. Беше партньор в най-голямата адвокатска кантора в Сиатъл — „Шарп, Санфорд и ОʼКийф“, но винаги намираше време за бедните и онеправданите. Заемаше се с дела дори когато знаеше, че няма да му платят. Беше добър човек. — Приближи се до входната врата и пъхна ключа в ключалката. — Ето че пристигнахме. У дома е най-хубаво. — Гласът й отекна между голите стени.

Последвах я, обирайки паяжините от касата. Твърдите дъски на пода скърцаха под краката ми. Мебелите във всички стаи бяха покрити с бели чаршафи.

— Сигурно е било чудесно да създадете семейство тук — отбелязах и си представих как из въздуха се носи момчешки смях.

— Да — съгласи се Лилиан, отдадена на спомените. — Бяхме толкова щастливи! — Посочи към дългия коридор пред нас. — Записките на баща ми са там. Беше изключително прецизен по отношение на документацията си. Пазеше копия от документите от всички дела, по които е работил. По онова време малко адвокати си правеха този труд, но татко държеше на детайлите. Освен това в полицейския участък се случиха няколко доста странни инцидента. Според него ставаше въпрос за корупция. — Тя отново кимна. — Винаги си водеше записки, в случай че някой реши да фалшифицира документ.

Спря пред една стая в източното крило на къщата. Наблюдавах я как започна да върти дръжката на вратата, натискайки я в същото време с крехкото си рамо, но тя заяждаше.

— Странно — измърмори Лилиан. — Сякаш някой я е запречил отвътре.

— Дайте аз да опитам. — Хванах дръжката и блъснах вратата с всичка сила. Онова, което стоеше от другата страна, беше тежко, но продължих да натискам, докато се отмести, отваряйки достатъчно пространство, за да се вмъкнем вътре.

— Боже мой, какво е станало тук? — изстена тя. Счупено стъкло се бе разпръснало на хиляди парченца из стаята.

— Внимавайте — казах и посочих назъбен ръб точно до крака й. Прозорецът беше разбит и съвсем не изглеждаше да е станало случайно. На пода бяха разхвърляни обърнати кашони, от които се подаваха измачкани книжа и папки.

Лилиан притисна длан към устата си.

— Кой би направил такова нещо?

Сложих ръка на рамото й, за да я успокоя.

— Някой, който е искал да се добере до информацията, събрана от баща ви.

Тя поклати глава в недоумение.

— През всичките тези години къщата никога не е ставала обект на обир. Нито веднъж. А сега това?

Коленичих, отмествайки няколко от стигащите почти до глезена ми разхвърляни документи. Взех един лист и го подадох на Лилиан.

— Народът срещу Едуард Ейнсбърг. — Въздъхнах отчаяно. — Все едно да търсим игла в купа сено. — Опитах се да подредя някои от книжата, преди да се изправя. — Който и да е бил тук, е търсил нещо. И по всичко личи, че не го е намерил. — Обърнах се към нея. — Има ли някаква вероятност баща ви да е пазил записките си на друго място?

— Не — отговори тя, очевидно разстроена от бъркотията.

Коленичих отново.

— Добре, нищо не ми коства да опитам. Може пък да извадя късмет.

— Чакайте! — извика Лилиан. — Да, има едно място, където си струва да проверим. Как не се сетих по-рано? Елате с мен.

Изкачихме няколко стъпала към стая, пълна с книги. Възхитих се на прашасалите томове с кожена подвързия, запълващи високите рафтове. Ако живеех в тази къща, щях да прекарвам по-голямата част от времето си тук, отбелязах мислено.

— Това е старата библиотека на татко — усмихна се тя. — След смъртта му, когато с първия ми съпруг — Бил, се нанесохме тук, запазихме стаята непокътната. Не исках да се разделя дори с частица от него. — Прокара ръка по шкафа, докосвайки всяка вдлъбнатина с пръстите си.

Пристъпих към нея.

— Какво търсите?

Унесена в мислите си, Лилиан не ми отговори. Но миг по-късно един от рафтовете се отмести.

— Намерих го! — извика тя.

Наблюдавах с напрегнато очакване как част от шкафа хлътна бавно навътре, откривайки широка ниша в стената.

— Тук криеше семейните ценности — обясни жената. — Странно, че почти бях забравила за това място. Елате да погледнем заедно.

Наведох се и я последвах в празното пространство с размерите на килер за дрехи. Във въздуха се носеше острата миризма на мухъл. Лилиан посочи към квадратна сянка високо на рафта.

— Пурите му. — Свали кутията, доближи я до носа си и вдъхна аромата им.

Обърнах се към вратата, обзета от желание да я подпра отворена. Не исках да рискувам да се озова затворена зад дебелата стена. Ако тези, които са нахлули в къщата, се върнат? Ами ако те…

— Малко е злокобно тук — отбеляза тя.

— Ами — отвърнах колебливо — да, малко.

— Като дете прекарвах часове тук. Татко позволяваше на мен и приятелката ми Марта да си играем с куклите, докато работеше. Палеше една газова лампа, за да ни свети. Бяха чудесни времена!

Сърцето ми заби учестено, докато оглеждах тъмната ниша. Искаше ми се да разполагах с повече светлина, отколкото ми осигуряваше тънкият лъч, прокрадващ се през вратата зад нас. Очевидно в един момент стаята е била разчистена. Онова, което беше останало — поставена в рамка снимка на жена, два избелели билета за опера и дървено детско влакче — бяха само реликви, напомнящи за отдавна отминали времена.

— Съжалявам — обади се Лилиан. — Надявах се да откриете нещо важно тук. — Обърна се към вратата в момента, в който нещо привлече погледа ми.

— Почакайте! — казах. Забулена в сенките тъмна правоъгълна форма постепенно придоби очертания. Коленичих, протегнах ръка и докоснах нещо, което приличаше на кожа. Усетих метала на закопчалките и дръжката. — Възможно ли е това да е старо дипломатическо куфарче?

Лилиан присви очи, за да види по-добре предмета.

— Ами, да — кимна тя. — Татко всеки ден ходеше на работа с него.

Последвах я в библиотеката, където отворих куфара с треперещи ръце. Вътре ни очакваше двойно завързан пакет документи, подредени грижливо като в деня, в който са били прибрани. Дръпнах възела, но той не се разхлаби, затова опитах да скъсам връвта отстрани, при което си порязах палеца.

— Ох! — извиках и разтърсих пръсти.

Пробвах отново, този път по-внимателно, и успях. Лилиан се надвеси над мен, когато разпръснах пачката листове, дебела поне пет сантиметра. Разтърсих глава от изумление, щом прочетох думите върху първия: „Показания на Свен У. Иванов“.

— Господи! — казах задъхано. — Открихме го.

Тя се отпусна на тапицирана пейка близо до вратата. Вълнението беше прекалено за жена на нейната възраст.

— Тези документи ли търсехте?

— Да. — Прегледах набързо написаното на листа и кимнах. — Изглежда, баща ви е представлявал заподозрения в убийството на Вера Рей — майката на момчето, изчезнало през 1933 година.

Лицето й придоби пепеляв оттенък.

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Опитвам се да си обясня защо е решил да ги скрие тук.

Поклатих глава.

— Мисля, че в тази история има много повече, отколкото всички предполагат, и той е бил наясно с това. Вероятно е искал да го докаже. — Обърнах се към нея: — Спомняте ли си баща ви да е говорил за някое дело повече, отколкото за останалите?

— Не — отвърна жената. — Той страдаше от деменция. Разболя се рано, малко след като навърши шейсет. За съжаление, пропуснахме много щастливи мигове заедно. Може и да е имало случаи, по които е искал да продължи да работи, но това така и не се случи. Не съм сигурна. Но не би скрил нещо в нишата зад стената, освен ако не е било изключително важно.

Дядо ми също имаше деменция. Баба се усъмнила, когато започнал да слага кутиите с житни храни в хладилника. Може би бащата на Лилиан просто е пъхнал документите в куфара без конкретна причина или пък е усещал, че умът му отслабва, и се е опитал да ги опази, преди някой да потули истината. Въздухът в стаята ми се струваше сгъстен, дори злокобен. Прибрах книжата обратно и се изправих.

— Имате ли нещо против да ги взема и да ги прегледам в редакцията? Ще ви ги върна, естествено. И обещавам да ги пазя.

— Разбира се, скъпа — отвърна тя. — Ако мислите, че ще ви помогнат да извадите истината наяве, можете дори да ги задържите. Татко би се радвал да попаднат в добри ръце.

Когато стигнахме стълбището, погледнах през рамо и изпитах неустоимо желание да затичам, да избягам от тази къща толкова бързо, колкото ми позволяваха краката, но продължих да вървя бавно и спокойно.

Навън, където птиците пееха и слънцето огря лицето ми, въздъхнах с облекчение.

— Искате ли да ви закарам, мила? — попита Лилиан, застанала до колата си.

— Би било чудесно, благодаря — отговорих и отворих страничната врата на сивото волво. Обърнах се за последен път към призрачната къща, оглеждайки подозрително спалните. Дали ни наблюдаваха? Глупачка, казах си мислено. Когато жената пое по алеята, стиснах здраво куфарчето, давайки си сметка, че държа в ръцете си нещо, което беше наистина важно. От мен зависеше да открия защо.

* * *

Едва успях да се настаня зад бюрото си и телефонът ми иззвъня. Извадих го с раздразнение. Не исках да се занимавам с нищо друго, а просто да се потопя в съдържанието на куфарчето.

— Клеър? — Гласът на Итън звучеше глух и далечен. Като от друг свят. — Миличка.

Сърцето ми трепна, но продължих да мълча.

— Търсих те вкъщи. Не мислех, че ще те открия в редакцията в неделя.

— Работя върху една история — отвърнах.

— Липсваш ми.

Получил е гласовото ми съобщение.

— И ти на мен — признах, изтласквайки настрани ревността и гнева, заели трайно място в съзнанието ми. Исках да го попитам какво прави в Портланд и дали Касандра е част от уравнението, но преглътнах въпросите.

— Вчера целия ден изпитвах кандидатите за стипендията по журналистика — каза Итън. — Беше много изтощително.

— О! — възкликнах с известно облекчение. — А пък аз си мислех, че си…

— Връщам се с влака довечера. Ще се радвам да хапнем заедно.

Очите ми светнаха.

— Наистина ли?

— Да. Стига и ти да искаш.

— Искам.

— Тогава в седем в „Пинк Дор“?

— Добре. Ще те чакам там.

Изключих телефона и пренасочих вниманието си към куфарчето. Бащата на Лилиан го бе носил със себе си всеки ден от живота си на действащ адвокат. Беше като да надникна в стара лекарска чанта. Никой не може да извади слушалките, без да си помисли за лекаря, който хиляди пъти ги е доближавал до различни сърца. Да, усещах присъствието му. Вътре се криеха тайни и мисля, че той би искал точно аз да ги разкрия.