Сара Джио
Пролетен сняг (20)

20.

На следващата сутрин седнах в леглото и се протегнах. Да, Итън си беше отишъл, оставяйки празнота в душата ми, но се опитвах да не мисля за това. Сложих купа овесени ядки в микровълновата и се загледах през прозореца към залива. Със съпруга ми обичахме да наблюдаваме пристигащите и отплаващите фериботи. Дори ги бяхме кръстили. Едгар. Дънкан. Мод. Усмихнах се, припомняйки си деня, в който бе нарекъл един от тях Хорас.

Телефонът в кухнята иззвъня и аз се затичах, за да отговоря.

— Ало?

— Клеър? Ева е.

— Здрасти — казах ведро. — Радвам се да те чуя. — Нямах търпение да й разкажа за Уорън.

— Чудех се дали имаш възможност да наминеш днес — продължи жената. — Хрумна ми нещо и… ами, ще поговорим, когато дойдеш. Свободна ли си?

— Да — отвърнах, мислейки за следобедните си планове. Първо можехме да се отбием при нея. Щях да събера двама стари приятели. — По обяд удобно ли е?

— Чудесно — каза тя.

— О, Ева, ще доведа един приятел. Човек, с когото искам да те запозная.

— Страхотно. Колкото повече, толкова по-весело.

* * *

Изядох овесената каша и вързах косата си на конска опашка. Без да се замисля, извадих чифт шорти и тениска от гардероба и се изправих пред голямото огледало в спалнята. Краката ми не изглеждаха както преди. Някога загорели и силни, сега бяха слаби и отпуснати. Вече не бях бегач. Дали ще мога някога да стана отново?

Обърнах се към гардероба, който изглеждаше празен без дрехите на Итън. Отклоних поглед и нещо синьо на най-долния рафт привлече вниманието ми. Маратонките ми. Стояха кротко, без да ме дразнят както предишните месеци. Просто чакаха тихо и търпеливо. Взех ги, седнах на леглото и бавно пъхнах краката си върху меките стелки. Харесваше ми усещането за уют и сигурност, което ми създаваха. Стегнах връзките и ги завързах на двойна панделка. Пулсът ми се ускори, когато отпих глътка вода и пъхнах телефона и ключовете в джоба си — ритуал, който бях извършвала хиляди пъти преди.

Джийн наблюдаваше мълчаливо как слизам от асансьора и прекосявам фоайето. Моментът не беше подходящ за разговори. Сърцето ми беше натежало, мислите се блъскаха безразборно в съзнанието ми. Измина цяла година, откакто бях бягала за последно. Една преобръщаща съдбата година. Само отвори вратата и кимна, щом прекрачих прага. Бях пробягала хиляди километри през годините, но тези три пресечки ми се струваха най-важни в живота ми. И наистина бяха.

В началото просто ходех. Едното стъпало пред другото. Някога силни и уверени, сега краката ми се огъваха като сламки. Поклатих глава. Не, не мога да го направя. Пукнатина в тротоара накара сърцето ми да забие учестено. Спомних си как колата се приближаваше към мен. И тогава се спънах. Едното стъпало пред другото. Предпазливо ускорих крачки. Дишай. Слънцето светеше в лицето ми топло и одобрително. Една жена от близкото кафене ме погледна и се усмихна. Дишай. Птиците чуруликаха весело от електрическите жици над главата ми. И преди да усетя, вече тичах, наистина тичах.

Изминах на зигзаг пресечките около апартамента, после реших да се отбия до „Кафе Лаванто“. Нямаше да вляза, не и след признанието, направено от Доминик предишната вечер. Но копнеех да мина оттам и да си представя как Уорън си е играл отпред като малко момче. Потна и останала почти без дъх, изкачих хълма и се присвих от болката от едната ми страна. Притиснах пулсиращото място с ръце, поех си няколко пъти дълбоко въздух и се загледах към кафенето отпред. Сградата беше оградена с оранжеви конуси. Мъже с каски и скици в ръце сновяха около входа и сочеха конструкцията. Жълта предпазна лента възпрепятстваше всеки, решил да отскочи за едно лате. Или горещ шоколад. Сигурно няма да пристъпят към разрушаването й веднага. Извадих телефона от джоба си и набрах номера на Доминик, но след три сигнала се включи гласовата му поща.

— Доминик — извиках високо, за да надвикам шума от извършващия маневра камион пред кафенето — ти ми каза за продажбата на сградата, но не спомена, че ще се случи толкова скоро. Аз…

Останала без думи, прекъснах връзката, пристъпих към предпазната лента и махнах на мъж с жълта каска.

— Извинете!

Той тръгна към мен с изражение на човек, който не иска да бъде обезпокояван.

— Какво става тук?

— Ще бутаме сградата — отвърна мъжът. — Е, няма да е днес. Просто я подготвяме.

— Не! — изкрещях аз. — Не може да бъде.

— И все пак е така — сви рамене той. Вдигна скицата, на която имаше нещо подобно на архитектурни чертежи на жилищна сграда, партерният етаж на която беше определен за кафене „Старбъкс“. — Имаме разрешение да действаме бързо. Шефът иска новата постройка да е готова, преди онази на отсрещната страна да е довършена.

Поклатих глава.

— Не е за вярване, че тази съборетина е оцеляла досега — отбеляза презрително мъжът и погледна към един от прозорците. — Такава дупка.

— Тази дупка — възразих аз — случайно се оказа много специално място. Тук…

Но той извика нещо към работниците в далечината и бързо тръгна към тях.

— Тук са живели Вера и Даниъл — продължих, въпреки че вече нямаше кой да ме чуе. — Не можете да я съборите. Просто не можете.

Наблюдавах известно време как строителната бригада се суетеше наоколо. Струпваха се като термити, събрали се да погълнат парче изгнило дърво. Искаше ми се да изтичам до сградата и да разперя ръце, за да я защитя точно както природозащитниците бранеха горите. Прилошаваше ми от мисълта за всички спомени и тайни, които щяха да бъдат погребани в мига, когато разрушителните машини срутят паянтовите стени. Неприятно ми е да допусна, че съм пропуснала нещо, но най-важното сега е да се уверя, че Уорън ще има възможност да види предишния си дом поне още веднъж.

Насилих се да си тръгна и затичах веднага щом завих зад ъгъла. Когато дишането ми се учести, мислите ми отново се върнаха към Итън. Спомените караха краката ми да се движат по-бързо и пулсът ми да се ускори. Преди да усетя, минах покрай Пасифик Плейс, нагоре към Броуд стрийт, където над главата ми се извисяваше Спейс Нидъл. И тогава осъзнах. Не неговата прошка търся, а своята собствена.

Телефонът ми иззвъня и аз забавих темпо. Когато видях номера на съпруга си на дисплея, първата ми мисъл беше да отклоня обаждането към гласовата поща. Време беше да го оставя да си отиде. Бръкнах в джоба си и стиснах апарата, който продължаваше да звъни втори път, после трети. Накрая не издържах и го извадих. Бяхме изгубили дете. Част от нас си отиде завинаги. Минахме през толкова неща. Прекалено много. Но това не означаваше, че трябва да се изгубим един друг.

Плъзнах пръст по зелената слушалка.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Итън. — Искам да се прибера у дома. Ако ме приемеш, разбира се.

— Но ти каза…

— Клеър, не ме интересува какво съм казал и ако трябва да съм честен, нямам представа как да оправя нещата помежду ни. Знам само, че наистина го искам.

— О, Итън! — отвърнах, разплакана. — Аз също.

— Връщам се със следващия ферибот.

* * *

Пробягах още близо километър и щом приближих на една пресечка до апартамента ни, забавих крачка. Сърцето ми биеше до пръсване. Усмивката не слизаше от лицето ми. Извадих отново телефона от джоба си и набрах номера на бижутерийния магазин „Елиът Бей“.

— Обажда се Клеър Олдридж. Преди известно време купих от вас часовник за съпруга си и вече реших какво искам да гравирате върху него.

— Да? — каза жената на другия край на линията. — Какво да бъде?

— Можете ли просто да изпишете „Сонет 43“?

— Само това? — учуди се тя. — И нищо повече?

— Само това. То съдържа всичко, което искам да му кажа.

Прекъснах връзката точно когато стигнах до кооперацията. Джийн ми отвори вратата и се загледа в изпотеното ми лице.

— Ти се върна — каза с горда усмивка.

— Върнах се — отговорих и влязох в асансьора. Този път думите най-после прозвучаха искрено.

* * *

Вдигнах поглед от дивана, когато Итън отключи вратата на апартамента. Захвърли чантата си в коридора и тя се обърна, разпилявайки няколко папки върху килима, но той не спря да си събере.

— Клеър, толкова съжалявам, че се държах така — подхвана и се усмихна предпазливо.

— Аз също — казах тихо.

Приближи се до мен и коленичи така, че лицето му се озова точно срещу моето.

— Отново си започнала да тичаш — отбеляза шепнешком.

— Да. Най-после — отвърнах и прокарах пръсти през косата му. Беше започнала да посивява около слепоочията, което ми напомни колко силно копнеех да остарея именно с този мъж.

— Случи се нещо много забавно. На ферибота от острова видях млада двойка с момченце — продължи той и изтри плъзнала по бузата му сълза. — Беше на възрастта, на която трябваше да е нашият син. На година. Едва прохождаше.

Сключих ръце на тила му и заплаках.

— Нашият син?

Той кимна.

— Да.

— Итън! — извиках, оставяйки признанието да прониже сърцето ми.

— Беше красиво момченце — каза през сълзи. — Имаше твоя нос. Обожавам носа ти.

Зарових лице в гърдите му и той ме залюля бавно.

— Тогава започнах да си мисля какъв би бил животът ми без теб, Клеър. Без нас. Не искам такъв живот.

— Нито пък аз — отвърнах и преглътнах заседналата в гърлото ми буца.

— Какво ни каза психологът? Че след загубата на дете рискът от развод се увеличава двойно?

Кимнах утвърдително.

— Нещо такова.

— Хайде да опровергаем тази статистика — каза и обви ръка около кръста ми. — Нека да започнем отначало.

Отново кимнах.

— Даниъл — измърморих под носа си.

Той ме погледна учудено.

— Даниъл?

— Да — отвърнах с усмивка. — Нашето бебе. Искам да го наречем Даниъл.

— Добре — съгласи се Итън с треперещ от вълнение глас.

— Даниъл. Идеалното име за първороден син.

— Говориш така, сякаш ще имаме друг — подхвърлих аз.

Той се засмя.

— Много ми се иска. Стига ти да си готова…

— Почти — прошепнах и притиснах лице към гърдите му.

— Съжалявам, че не бях до теб в най-трудния момент — каза меко. — Ще можеш ли някога да ми простиш?

Вплетох пръстите си в неговите.

— А ти на мен?

— Вече го направих — отвърна, като хвърли бърз поглед през прозореца, преди отново да улови моя. — Ей, хайде днес да забравим за работата и да отидем някъде да отпразнуваме новото начало.

Погледнах напрегнато часовника си.

— Не мога. Не сега. Вече имам уговорена среща.

Итън изглеждаше съвсем объркан.

— С дядо ти — поясних и отново притиснах лице към безупречно изгладената бяла риза. Сърцето ми се сви при мисълта за предстоящото събаряне на кафенето. Бяхме закъснели, но не фатално, за едно последно посещение. Може би Уорън имаше нужда точно от това. — Ще се радвам, ако дойдеш с нас. Това е важен момент за него. — Замълчах и вдигнах очи. — И за мен.

Ключовете му издрънчаха, когато ги извади от джоба си. Звук, подсказващ, че двама души тръгват нанякъде… заедно.

— Ще те закарам.

* * *

Итън паркира колата пред дома на Ева и Уорън се обърна въпросително към мен.

— Но аз си мислех, че отиваме…

Погледнах часовника си, отчитайки всяка отлитаща минута. Дори сградата да не бъде съборена днес, мисълта за предстоящото й срутване ме караше да се притеснявам дали Уорън ще може да я види за последен път. Но бях обещала на Ева.

— Исках първо да се отбием тук — обясних аз. — Само за малко. Има един човек, с когото искам да те запозная.

Двамата ме последваха в асансьора, който ни отведе до етажа на Ева. Спряхме пред вратата й и почуках.

— Клеър — приветства ни тя радостно и ни покани да влезем. — Довела си и приятели! Нека да позная. Този трябва да е съпругът ти — додаде и се обърна към Итън.

— Да, госпожо — потвърди той и обви ръка около кръста ми. Харесваше ми топлината на прегръдката му, но това не беше нашият, а техният момент.

— Ева — подхванах тихо — а това е Уорън Кенсингтън, но ти го познаваш под друго име.

Жената ме стрелна с поглед, после дълго се взира в лицето му.

— Ева — обади се Уорън. Споменът проблесна в очите му, когато й протегна ръка. — Толкова се радвам да те видя. Сигурно ме помниш като Даниъл. Даниъл Рей.

— Мили боже! — ахна тя. — Сънувам ли? — Отпусна се тежко на стола до прозореца. — Това е чудо — продължи, като се обърна към мен. — Как успя… Къде…

— Това е дядо ми — поясни Итън.

Ева се въртеше изумено ту към мен, ту към Уорън.

Той кимна.

— А тази любопитна репортерка разнищи историята.

Тя изглеждаше потресена.

— Искаш да кажеш, че си бил жив през всичките тези години?

Уорън седна до нея и се усмихна.

— Ами, щом старата машинка още цъка, значи, е така.

Ева вдигна трепереща ръка и го сграбчи за рамото.

— Не мога да повярвам, че седиш тук. Майка ти толкова страдаше за теб.

— Мога само да си представя.

— Спомняш ли си я, Даниъл?

— Да, струва ми се. Има моменти, в които сякаш се връщам в онзи живот. Когато затворя очи, дори мога да видя лицето й.

— Лицето на Вера!

— Да.

Коленичих до стола му и казах тихо:

— Открих гроба й.

Уорън изглеждаше дълбоко трогнат.

— Как?

— Ева ми помогна.

— Боже мой — въздъхна той. — Търсих я толкова дълго, че…

— Искаш ли да те заведа по-късно днес, след като минем през стария апартамент?

— Да — отвърна и се размърда на стола. Когато вдигна крака си, закачи едно списание на масичката. Аз се протегнах да го вдигна и гривната ми се плъзна надолу по китката. Сапфирите заблестяха под слънчевите лъчи, прокрадващи се през прозореца.

Ева се надигна от мястото си.

— Клеър, тази гривна… — промълви тя. — Точно за нея исках да поговорим. Забелязах я на ръката ти миналия път. Мога ли да попитам откъде я имаш?

Обърнах се към Итън, който чакаше мълчаливо до вратата, облегнат на касата.

— Подарък е от съпруга ми — казах гордо. Протегнах ръка и тя дълго разглежда златната верижка.

— Да — заключи накрая.

— Какво?

— Гривната на Вера. Същата, която Чарлс й подари, когато я ухажваше.

— Не може да бъде — поклатих глава аз.

— Тя е права — уверено се намеси Уорън. — Получих я от баща ми още когато бях съвсем млад. Каза да я дам на много специална за мен жена, защото някога е принадлежала на човек, когото много е обичал. Подарих я на съпругата си, а след смъртта й я наследи Итън.

Поклатих глава, неспособна да повярвам.

— Значи, се оказва, че през цялото време съм носила нейната гривна.

Съпругът ми коленичи до мен и стисна ръката ми.

— Сега си спомням — продължих аз, връщайки се към разследването си. — Заключението от аутопсията. — Обърнах се към Уорън: — Баща ти, Чарлс Кенсингтън, е прибрал личните й вещи. Това трябва да се е случило, след като Джоузефин му е признала истината за теб и той е разбрал, че Вера е умряла, докато е издирвала сина им.

Стиснах изящното бижу с ново усещане за стойността му. То беше украсявало китката на Вера в нощта, когато беше поела последната си глътка въздух, а преди осем години бе намерило пътя към моята ръка.

— Покойната ми съпруга обожаваше тази гривна — обади се Уорън. — Само ако знаеше истинската й история! Но ние ще се срещнем отново — додаде, намигвайки към небето. — Ще имам какво да й разказвам.

— Със сигурност — кимна Ева.

Аз се изправих.

— Вие двамата вероятно можете да се връщате в спомените си цяла вечност, но Уорън трябва да се отбие на още едно място. В случай че си готов, разбира се.

— Да — отвърна той и стана от стола. — Готов съм.

Домакинята ни изпрати до вратата.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че се видяхме — каза тя. — Имам чувството, че душата на майка ми най-после намери покой.

— Леля Карълайн? — възкликна Уорън, сякаш изрови спомен, погребан дълбоко в съзнанието му.

— Да. Майка ми. Последното й желание, преди да умре, беше да те открия.

— Надявам се, че сега ни гледа отгоре и се усмихва — отбеляза Уорън.

— Със сигурност — кимна отново Ева. — Заедно с Вера.

* * *

Сърцето ми заби учестено, когато Итън пое към „Кафе Лаванто“. Спря колата до рампата за доставки в подножието на хълма.

— Струва ми се, че наблизо няма паркинг — каза той, като се огледа наоколо — така че ще се наложи да ви оставя тук.

Свалих предпазния колан и се наведох към Уорън на предната пътническа седалка.

— Може би това е последният шанс да видиш отново стария си дом. Скоро ще съборят къщата.

— Колко жалко. Защо?

— Ще строят жилищна сграда.

— В града ни няма ли вече достатъчно от тях?

Повдигнах рамене.

— Очевидно в Сиатъл има нестихващ глад за жилища и „Старбъкс“. — Погледнах кафенето. — Наистина е жалко. Иначе собственикът е добър човек. Принуден е да го продаде, за да се грижи за майка си. Болна е от доста време и не може да плаща лечението си.

Не бях сигурна дали Уорън изобщо ме слуша. Погледът му беше втренчен в улицата.

— Ти ще влезеш ли? — попитах Итън, преди да стъпя на тротоара. Следобедното слънце се прокрадваше през предното стъкло и караше зелените му очи да блестят.

Той погледна дядо си, после мен.

— Вие вървете, Клеър — каза с усмивка. — Това е вашата история и на вас се пада честта да я завършите.

— Благодаря — промълвих само с устни.

— Ще се върна да ви взема след половин час — продължи и ми отправи поглед, пълен с онази любов, която толкова много ми беше липсвала.

Стиснах ръката на Уорън, докато слезе от колата и тръгна мълчаливо по тротоара към кафенето.

— Готов ли си? — попитах го.

Той поклати неопределено глава и двамата продължихме да изкачваме стръмния склон, като спирахме на няколко пъти, за да си поеме дъх. Една строителна площадка не беше подходящо място за човек, изписан наскоро от болницата, и за момент изпитах чувство на вина, че изобщо го бях довела тук. После си спомних, че това беше негова идея, негово желание.

— Клеър! — Вдигнах глава и видях Доминик да бърза към нас. — Толкова се радвам, че сте тук. Цял следобед се опитвам да се свържа с теб, но телефонът ти, изглежда, е изключен.

Бръкнах в чантата си и установих, че случайно съм намалила звука.

— Виж — казах аз — за нищо не те обвинявам.

Той въртеше в ръцете си запечатан плик.

— Днес следобед ще подпиша документите — подхвърли гузно. — Ще минат поне два-три дни, преди да започне събарянето. — Разтърка лицето си с длан. — Клеър, наистина ми е неприятно, че съм принуден да го направя, но това е единственият начин да осигуря лечението на майка ми.

— Моля те, не се извинявай — махнах с ръка. — Разбирам те.

— Наистина ли?

— Да. Просто ми се иска да имаше друг изход. Трудно ми е да понеса мисълта, че това място ще бъде унищожено.

— Брат ми и сестра ми предложиха да помогнат — продължи Доминик. — Основахме фонд на нейно име. Банката в родния ми град откри дарителска сметка. Но така и не успяхме да съберем необходимата сума.

Уорън стоеше до мен почти без да обръща внимание на разговора ни и не откъсваше очи от вратата на заведението. Червената облицовка отчаяно се нуждаеше от пребоядисване, особено в горния десен ъгъл, където под изпадалата мазилка се виждаха оголените дъски. Запитах се какъв ли цвят е била касата през 1930-а.

Доминик ме погледна многозначително и кимна към кафенето точно когато с трясък по улицата премина поредният камион.

— Всичко е наред — прошепна той. — Ще ги помоля да не влизат, докато вие двамата не приключите. Останете колкото е необходимо.

Изгледах го с любопитство.

— Откъде изобщо знаеш кой…

Той се усмихна.

— Даниъл, нали?

Аз кимнах.

— Но откъде…

— Бях сигурен, че ще го намериш.

Приближихме се и Уорън ме погледна за подкрепа.

— Дълго време чаках този момент — каза той, загледан във вратата, после обърна към мен влажните си очи. Безпокоях се как ще се отрази толкова вълнение на сърцето му емоционално и физически. Но старият човек имаше нужда от това. Животът му беше като трагичен роман, в който липсваше последната, най-хубавата глава. Ние я бяхме открили, изтупахме я от праха и беше дошло времето да я прочетем. — Благодаря ти, Клеър.

Доминик отвори вратата и двамата влязохме вътре. Старата машина за еспресо беше изместена от обичайното си място на бара. Тъмни петна от кафе подсказваха предишното й местоположение. Масите и столовете бяха струпани покрай стената, готови да бъдат изнесени всеки момент. Красивата камина в далечния ъгъл изглеждаше самотна. Изящните кахлени плочки, подредени изкусно от зидаря Иванов, щяха да бъдат унищожени заедно с всичко останало.

— Уорън?

Той не отговори.

Протегнах ръка към него.

— Уорън, добре ли си?

— Спомням си — промълви той, застинал на мястото си с широко отворени очи. — Този коридор. Там винаги имаше мъже. Пияни мъже. С мама минавахме бързо покрай тях и тичахме нагоре по стълбите.

Направи бавно няколко крачки към складовото помещение.

— Може ли? — обърна се към Доминик.

— Заповядайте.

Последвах го през вратата, която водеше към задната стая и стълбището. Стъпалата скърцаха под краката ни. Предложих му ръката си за подкрепа, но той поклати глава. Застана на малка площадка и прокара длан по парапета.

— През всички тези години — подхвана тихо и бръкна в джоба на палтото си — сънувах това място. — Направи кратка пауза, извади носна кърпа и избърса ъгълчетата на очите си. — А сега съм тук и… и всичко е такова, каквото го помня.

Стиснах съчувствено пръстите му.

— Помниш ли я? Вера?

Уорън кимна.

— Да. Е, предполагам, че е не толкова спомен, колкото… чувство. — Затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Инстинкт. Сърцето никога не забравя майката.

Преглътнах напиращите сълзи и продължих да наблюдавам как погледът му внимателно обхожда стената до стълбите. Приближи се, вдигна автоматично ръка и започна да потупва с длан тухлите над облицовката.

Пристъпих към него.

— Какво има?

Отдръпна се бързо и въздъхна.

— Нищо. Стори ми се, че си спомних нещо, но…

— Сигурно ти е много трудно да се върнеш отново тук.

Очите му проблеснаха.

— Вероятно е била съсипана, след като ме е изгубила по такъв начин. Съпругата ми не би преживяла загубата на нито едно от децата ни. Никога повече не би била същата.

— Трябва много да те е обичала, щом те е търсила до последния си ден.

Уорън кимна, преди да започне бавно да слиза по стълбите. Последвах го, държейки ръката си близо до лакътя му, в случай че се наложи да го подкрепя.

— Сега ще те откарам обратно — казах аз. — Сигурно си много уморен.

Но той сякаш не ме чу. Обърна се надясно, после наляво, сякаш долавяше нещо, усещаше нещо.

— Уорън? Добре ли си?

Тръгна мълчаливо обратно нагоре по стълбите и спря пред няколко струпани до стената кашона. Коленичи, избута ги настрани и откри ламперията над изронената мазилка и изгнилите летви. Наблюдавах как проследява вдлъбнатините в напукания хоросан, сякаш воден от двигателната си памет. Миг по-късно чухме изскърцване на панта и Уорън отвори малка вратичка. Тайник.

Сърцето ми запрепуска лудо.

Пъхна ръка в тесния отвор в стената. Коленичих до него и видях да вади сплъстено от прах перо. Повъртя го между пръстите си и се усмихна на себе си, преди да го пусне върху дървения под. Последваха го камъче с цвят на праскова, монета, три бели черупки от миди и смачкано асо купа.

— Намерих я долу — промълви, любувайки се на картата. — Мама ми позволи да я запазя.

Мама.

Наблюдавах как бръкна отново в кухината и този път извади плик. Подаде ми го с трепереща ръка. С избеляло мастило беше написано: „За Даниъл“. Обърна се умолително към мен.

— Клеър, би ли го прочела?

Кимнах и отворих пожълтелия плик. Извадих фината хартия, разгънах я и го погледнах, преди да започна да чета.

Скъпи мой Даниъл,

Моят свят се срина, когато ти изчезна, милото ми момче. Този, който те отне от мен, открадна също така сърцето и живота ми. Живеех единствено за да виждам усмивката ти, да чувам смеха ти, да споделям твоята радост. Светът не изглежда толкова красив без теб. Знам, че си някъде наблизо. Чувствам го със сърцето си. Вярвам, че един ден ще се върнеш на това място. На нашето специално място. И когато го направиш, ще разбереш колко много съм те обичала, въпреки че може би няма да съм тук, за да ти го кажа лично. Ще дойде време, когато отново ще се съберем, детето ми. Тогава пак ще ти пея и ще те притискам в прегръдките си. А дотогава ще продължа да те обичам и да те сънувам.

Твоята любяща майка,

Вера

Ето го пред мен малкия Даниъл. Можех да го видя такъв, какъвто някога го е виждала майка му. С меки и пухкави бузки вместо съсухрени, сбръчкани страни. Копринени руси къдрици на мястото на белите кичури. Ясни сини очи, незамъглени от възрастта.

Уорън вдигна поглед към мен.

— Това кафене. Наистина ли ще го разрушат?

Аз кимнах.

— Съжалявам. Доминик го продава. Принуден е…

— Колко са му предложили?

— Моля?

— Колко му дава предприемачът, който иска да го купи?

Поклатих глава.

— Нямам представа. Доминик не ми каза.

— Удвоявам сумата.

Не успях да потисна усмивката си.

— Наистина ли, Уорън? Ще го направиш ли?

Той се усмихна.

— Не мога да им позволя да разрушат дома, в който е преминало детството ми, нали? Сега вече не. Освен това не спомена ли, че семейството му има нужда от средства? Може би е дошло време трупаното с векове богатство на Кенсингтън да послужи за добра кауза. — Огледа малката стая. — Да, този млад човек може да остави всичко така, както си е. Няма да променям нищо. Е, освен едно.

— И кое е то?

— Името. От днес кафенето ще се казва „Вера“.

— О, Уорън! — възкликнах и го прегърнах силно. — Тя толкова би се гордяла с теб.

Погледнах за последен път писмото й и едно изречение в края на страницата привлече погледа ми. Постскриптум. По някакъв начин го бях пропуснала.

— Чакай. Има още нещо. „P. S. Даниъл, не забравяй Макс. Намерих го в снега. Много му липсваш.“

Поклатих глава в недоумение.

— Макс?

Уорън изглеждаше изненадан. Отново бръкна в отвора, този път малко по-навътре. Миг по-късно измъкна детско плюшено мече с измачкана панделка от синьо кадифе.

— Макс — каза той и започна да оправя панделката. — Изпуснах го в нощта, когато тя дойде за мен. — Брадичката му потрепери. — Не ми позволи да се върна, за да си го взема.

— Джоузефин?

— Да. Мислех си само дали няма да замръзне в снега. Беше толкова студено.

Сложих ръка на рамото му.

— Майка ти го е намерила и го е запазила за теб. Знаела е, че ще се върнеш у дома.

Старият човек се изправи, прегърнал мечето. Притисна лицето си в него и пъхна пръсти под изцапаната панделка, както вероятно беше правил като малко момче. То беше само плат, конци и пълнеж, при това съшити непохватно. Но за него играчката сигурно беше по-ценна от всеки долар от състоянието му.

— Ще те чакам отпред — прошепнах, предлагайки му няколко минути усамотение, от каквото почувствах, че има нужда. — Ще си тръгнем, когато решиш.

Уорън кимна и аз излязох в основния салон. Доминик пъхна ръце в джобовете си и ме погледна.

— Съжалявам, че…

— Моля те, не се извинявай — прекъснах го аз. — Всичко се нареди така, както трябваше. — Погледнах към Уорън. — Когато е готов, има нещо, което иска да обсъди с теб.

Мъжът ме изгледа въпросително.

— Така ли?

Усмихнах се и се отправих навън, без да изчакам да видя разкаянието в очите му.

— Сбогом, Доминик — казах, като отворих вратата и стъпих на тротоара. Итън скоро щеше да дойде. Ние започвахме нова, по-добра глава от нашия роман и всяка частица от мен ликуваше. Слънцето се процеждаше между клоните на дърветата и аз забелязах топчеста червеношийка да кълве нещо на няколко крачки от краката ми. Дръзка и без изобщо да се притеснява от присъствието ми, тя се загледа в мен, наклонила глава надясно. Отне ми няколко секунди да видя гнездото й, лежащо като безформена купчина от счупени клечки и мъх на тротоара. Единственото синкаво яйце с пукнатина по средата се търкаляше върху бетона, а жълтъкът му се стичаше по ръба на бордюра.

Горкичката. Беше изгубила детето си точно както Вера — нейното и… Поех си дълбоко дъх. И аз — моето. Истинска трагедия. Но такъв беше животът.

Птицата обикаляше около гнездото, кълвеше напразно клечките, после отскачаше няколко крачки назад. Почти усетих момента, в който осъзна, че усилията й са обречени. Моментът, в който се примири с непоправимото. Издигна се във въздуха и кацна за кратко на черешата, сякаш да запомни сцената и да си вземе последно сбогом.

Тогава усетих познатата присвиваща болка в корема. Притиснах ръка към утробата си, която беше носила и изгубила дете. Сбогом, скъпи Даниъл.

— Винаги ще те обичам — казах шепнешком.

Вятърът развя клоните на тополите, разнасяйки белите им, подобни на памук семена във въздуха. Също като сняг. Улових едно с ръка, усмихнах се и се загледах към небето точно когато червеношийката плесна с криле, закръжи над главата ми и отлетя.