Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (139)

139

3:24 сутринта

Мигел стоеше в центъра на палатката, скръстил ръце пред гърдите си. Пред него се бяха изправили Бил Стрейт, капитан Диас и д-р Джеймс Маршъл. В дъното се виждаха Хектор и Амадо, охранявани от двама униформени полицаи. С огромно задоволство установи, че хората в командния пункт бяха не по-малко изтощени от него. Което означаваше, че колкото по-дълго успее да ги баламосва, толкова повече време ще изтече преди следващите им действия.

Идеята на Хап да им подхвърлят Хектор и Амадо се оказа блестяща. Президентът и останалите бяха спечелили скъпоценно време. Неговият принос в това отношение също не беше малък. След като измина достатъчно разстояние в обратна посока, той приклекна между скалите и свали спасителното одеяло, позволявайки на спътника да засече топлината на тялото му. Последиците бяха светкавични. След броени секунди хеликоптерите промениха маршрута си и се насочиха към него. Минута по-късно единият от тях увисна над главата му, обливайки го с ослепителна светлина. Другите два се приземиха и от тях изскочиха двайсетина мъже, които хукнаха към него.

Предложи им версията си под дулото на оръжието, след това я повтори пред агентите на Сикрет Сървис в хеликоптера. Сега се готвеше да я разкаже отново, тъй като най-важното беше да печели време.

— Вижте какво — търпеливо започна той на своя английски с австралийски акцент. — Ще се опитам да ви обясня нещата отново. Казвам се Мигел Балиус, работя като шофьор във фирма за лимузини под наем в Барселона. Дойдох на гости на свой братовчед в Ел Борас. Той и жена му бяха полудели от тревога, тъй като племенникът ми Амадо и неговият приятел Хектор бяха изчезнали. — Той посочи към младежите в дъното на палатката. — Това там е Амадо, а до него е Хектор. Нямаше ги цял ден, не се върнаха и за вечеря. Всички бяхме разтревожени, но единствено аз знаех къде са. Или си мислех, че зная. Отдавна ми е известно, че се интересуват от старата мина горе в планината. Като всички местни жители те вярват, че там има злато. Но в тези планини злато няма. Както и да е. Взех мотоциклета на братовчед ми и тръгнах да ги търся. Открих моторите им там, където винаги ги оставят. После заваля. В един момент попаднах на някакви следи и тръгнах по тях. Стана късно, аз бях мокър и гладен. И хоп — над главата ми увиснаха някакви хеликоптери. От тях слязоха мъже с пушки и започнаха да ме разпитват за президента на Съединените щати. Казвам им, че е важна личност, хубав човек. Питат ме: „Какво още знаеш?“. Казах им това, което знам от телевизията — че президентът е напуснал Мадрид заради терористична заплаха. После ме доведоха тук и слава богу, защото видях, че момчетата са живи и здрави.

— Вие сте били с президента в онези тунели! — хладно отсече Бил Стрейт.

— Ама президентът там ли е? — учуди се Мигел. — В онези планини?

— Къде е той?

— Не знам. Аз тръгнах да търся Амадо и Хектор.

— Защо бяхте наметнали спасително одеяло? — продължи със същия леден глас Стрейт.

— Защото тръгнах за планината сам, а горе е студено и вали дъжд. Нали трябваше да се предпазя с нещо? То ми беше подръка.

— Облекли сте го, за да избегнете спътниковото наблюдение.

— Ха, и спътник ли сте пуснали да ме търси? — засмя се Мигел. — Благодаря много! Не знаех, че съм обект на такова внимание.

— Къде е президентът? — настоя с леден глас Стрейт. — Кой още е с него?

— Вече ви казах. Излязох да търся Амадо и Хектор.

— Попитах къде е? — изръмжа Стрейт и заплашително доближи лицето си до това на Мигел. Очите му бяха твърди като камък.

— Президентът? В момента?

— Да, в момента.

Усмивката на Мигел бавно се стопи, очите му се заковаха в очите на агента.

— Нямам никаква представа — твърдо рече той.