Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (120)

120

10:12 вечерта

Песента на монасите отекваше високо над амфитеатъра. Луната беше изчезнала зад тежките дъждовни облаци, прорязвани от светкавици. От време на време планината се разтърсваше от далечния тътен на гръмотевиците. Но Деми не забелязваше приближаващата буря, защото вниманието й беше приковано от ставащото пред очите й.

Голям вол беше прикован с вериги в центъра на кръга между кладите. Пеещите монаси обикаляха около него, а от мрака зад буйните пламъци се появиха децата. Едно по едно, те влизаха в кръга и оставяха букети свежи цветя в краката на животното. Когато всички свършиха, мястото им беше заето от възрастните. Повече от сто потънали в молитвен транс мъже и жени положиха своите цветя.

Най-странното беше, че волът стоеше съвсем спокойно и сякаш не обръщаше внимание нито на огъня, нито на хората около себе си.

— Това не се дължи на някакъв трик или магия — обади се глас зад гърба й и тя стреснато се обърна, за да види усмихнатата Лучана на крачка от себе си. — Той е поел на дълго пътешествие и изпитва дълбоко удовлетворение. Можеш да го приближиш, скъпа. Можеш да го снимаш колкото пожелаеш. Нали затова си тук?

— Да, да.

— Ами действай тогава. Запечатай го за поколенията. Обърни специално внимание на очите му. Запечатай радостта и спокойствието, изпитвани от всички живи създания, които поемат по Пътя. Направи го!

Деми се подчини. Взе в ръце фотоапаратите, прекоси живата верига от монаси и се насочи към горящото животно. Спря за момент, за да позволи на някаква възрастна жена да положи цветята си в краката му и да произнесе кратка молитва на непознатия език.

Деми включи цифровия апарат — онзи, който изпращаше снимките директно в парижкия й уебсайт. Направи обща снимка, после използва увеличението и направи още една, а накрая пристъпи на крачка от вола и насочи обектива към главата му. Тялото й усети топлината на огъня. В главата й отново прозвучаха думите на Лучана:

Запечатай го за поколенията. Обърни специално внимание на очите, запечатай спокойствието и радостта, изпитвани от всички живи създания, които поемат по Пътя. Направи го!

И тя се оказа права. Очите на вола действително излъчваха покой, а вероятно и радост — ако животните изобщо са подвластни на това чувство.

После пламъците с рев се издигнаха към небето и животното изчезна сред тях. Миг по-късно тежкото му тяло рухна в огъня, вдигайки рояк от искри. Безкрайното песнопение спря, над амфитеатъра се възцари дълбока тишина. Присъстващите сведоха глави.

Огромното животно беше поело по дългия Път.