Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (1)

1

Вашингтон, интензивно отделение на Университетска болница „Джордж Уошингтън“, 10:10 вечерта

Сърцето на Никълъс Мартин биеше глухо, като барабан, затворен някъде дълбоко в него. Той дишаше дълбоко и шумно, в тревожен синхрон с хриповете на Каролайн. Седеше на стол до леглото и държеше ръката й.

Вдигна глава и за десети път в рамките на една минута впери поглед в лицето й. Очите й продължаваха да бъдат затворени, ръката й покорно лежеше в неговата — хладна и безжизнена като ръкавица.

От колко време беше той във Вашингтон? Два или три дни?

Бе долетял от дома си в Манчестър, Англия, почти веднага след телефонното й обаждане. По гласа й бе разбрал, че се е случило нещо ужасно. В него имаше страх, безпомощност и ужас. Бе му казала, че е станала жертва на изключително агресивна и устойчива на медикаменти стафилококова инфекция, която ще я убие в рамките на следващите няколко дни.

Но в гласа й бе доловил и още нещо, извън шока и ужаса от внезапното нещастие. И това нещо беше гняв. Внезапно преминавайки в шепот, Каролайн задъхано му бе съобщила, че независимо от мнението на лекарите според нея смъртоносната инфекция е причинена от бактерия, инжектирана умишлено в тялото й. Именно в този миг, съдейки по приглушените шумове в слушалката, той бе разбрал, че някой е влязъл в стаята. Каролайн рязко бе прекъснала разговора с молба той веднага да дойде във Вашингтон.

Мартин бе изпаднал в дълбоко недоумение. Каролайн очевидно бе смъртно уплашена, на ръба на нервна криза. Напълно разбираемо, като се вземе предвид неотдавнашната смърт на съпруга й и 12-годишния им син. Бяха загинали с частен самолет край бреговете на Калифорния. Отчитайки физическите и емоционалните последици от тази трагична комбинация и без наличието на някакви допълнителни сведения, Мартин не можеше да реши дали подозренията й са основателни. Но действителността беше безпощадно ясна: тя бе на смъртно легло и го молеше да бъде до нея. Трябваше да изпълни молбата й.

Още същия ден бе хванал самолета за Лондон и бе успял да се сдобие с билет за първия презокеански полет до Вашингтон. Веднага след кацането на международното летище „Дълес“ бе взел такси директно за болницата, а после бе наел стая в един от близките хотели. Въпросът, че Каролайн знаеше истинската му самоличност, но въпреки това го беше помолила да се върне обратно в Щатите, изобщо не беше повдигнат. Не беше и необходимо. Тя в никакъв случай не би го повикала, ако не ставаше дума за крайна необходимост.

И тъй, Мартин се озова в страната, от която преди четири години беше избягал, страхувайки се за своя живот и за живота на сестра си. Върна се обратно при единствената жена, която беше обичал истински, въпреки че пътищата им се бяха разделили преди много години. Беше я обичал дълбоко, като никоя друга. И до ден-днешен не можеше да обясни чувствата, които тя беше пробудила в душата му. В същото време беше убеден, че и тя изпитваше същото към него — по един неизказан, но дълбоко искрен начин — въпреки щастливия си брак.

Вратата се отвори и той рязко вдигна глава. В стаята се появи едра медицинска сестра, следвана от двама мъже в тъмни костюми. Единият беше широкоплещест здравеняк на около четирийсет с тъмна къдрава коса.

— Моля ви да напуснете, сър — каза тихо, но настоятелно той.

— Президентът ще бъде тук всеки момент — отсече с авторитетен глас сестрата, сякаш беше началник на двамата цивилни агенти на Сикрет Сървис.

В същия миг Мартин усети как пръстите на Каролайн се стягат около китката му. Инстинктивно наведе глава и срещна погледа й. Широко отворените й очи бяха ясни и го гледаха така, както при първата им среща, когато бяха шестнайсетгодишни гимназисти.

— Обичам те — прошепнаха устните й.

— И аз те обичам — отвърна той.

Очите й се задържаха върху лицето му за още част от секундата, после клепачите й се спуснаха, а пръстите й около китката му се отпуснаха.

— Моля ви, сър — обади се цивилният агент. — Трябва да тръгвате!

В същия миг на прага се появи висок мъж с посребрена коса и елегантен тъмносин костюм. Никой от присъстващите нямаше съмнения относно неговата самоличност: това беше президентът на САЩ Джон Хенри Харис.

Мартин го погледна право в очите.

— Оставете ме за момент насаме с нея — тихо рече той, преглътна и сподавено добави: — Тя току-що почина…

Очите им се срещнаха за момент, после президентът почтително кимна.

— Да, разбира се.

После той направи знак на охраната си и напусна стаята.