Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (101)

101

Хап не можеше да разбере защо лежи на пода. Спомняше си смътно, че мотоциклетистът се бе навел над него, бе докоснал сънната му артерия и бе пъхнал носната си кърпа под ризата му, високо горе, към лявото рамо. После беше изчезнал, а пред очите му се спусна тъмна пелена. В съзнание го върнаха воят на приближаващи се сирени и писукането на мобилния му телефон, който лежеше на пода до него редом със служебния пистолет. Ръката му бавно се плъзна нагоре и докосна щаера, който висеше на кобура под мишницата. Така и не бе успял да го използва. В този момент мотоциклетистът отново се появи.

— Хайде, ставай — рече той. — Ранен си в лявото рамо, куршумите може и да са два. Полицията и пожарната пътуват насам, затова не е зле да се размърдаш.

— Кой си ти, по дяволите? — втренчи се в него Хап.

— Казвам се Мигел Балиус. Мърдай, за бога!

Мигел хвана здравата ръка на Хап и му помогна да се изправи. Опря го на стената, а след това се наведе да прибере мобилния телефон и пистолета. В следващия миг вече го водеше към вратата, преметнал здравата му ръка през раменете си.

Чистият въздух за миг ги зашемети. Мигел помогна на Хап да седне в коша на мотоциклета, скочи на седалката и даде газ. Малко след пресечката се разминаха с колоната от пожарни и полицейски коли, които се носеха към тях с включени сирени. След тях вървяха мъже и жени в униформи, които чукаха от врата на врата и проверяваха за пострадали от земетресението, или това, което беше разтърсило сградите.

Мигел свърна в следващата пряка. Миг по-късно откъм базиликата се разнесе гръмотевичен грохот и над покрива й се появи туловището на хеликоптер, който се люшна във въздуха и изчезна в северна посока.