Нанси Фишер
Код „Червено“ (9)

Глава 8

Следващият ден беше събота и Луси спа до късно. Когато се събуди в десет часа, вече беше студен светъл ден. Взе душ, изяде едно сварено яйце върху препечена филийка, изпи чаша кафе и се почувства готова за последните коледни покупки.

Празникът идваше след седмица, а тя все още не беше решила къде да го прекара. Моника я агитираше отново да й гостува, а майка й вече месеци наред възхваляваше радостите от Коледата в Санта Фе. Ала щеше да й бъде трудно да стигне до Ню Мексико дори ако бе планирала предварително посещението си там и бе резервирала самолетните билети — просто не можеше да се надява, че ще измъкне повече от два свободни дни от графика си в болницата. Пък и сега празнуването на Коледа в Ню Йорк й изглеждаше далеч по-привлекателно, тъй като Ричард Холандър вече се бе появил в живота й.

Украсените магазини бяха претъпкани, ала Луси успя да намери повечето от нещата, които търсеше — включително елегантен син пуловер от пухкава прежда за Моника и два комплекта еленови рога, които можеха да се привързват към врата със специален ремък. Намери ги в магазина с твърде несполучливото име „Аквариум за домашни любимци“, откъдето получи гаранции, че рогата ще създадат празнично настроение на всички джентълмени — в това число и на Макс и Хауърд. Все още не беше решила какво да купи за Рик.

Спря за секунда да погледа хората, които се пързаляха с кънки на „Рокфелер Ринк“, изкушавайки се да се присъедини към тях. „Някой друг път, когато туристите се приберат у дома.“ Разгледа празнично украсените коледни витрини на „Сакс“ и се поглези с чаша горещ шоколад в „Годива“. В „Дабълдей“ си купи нова готварска книга, пожелавайки си „Весела Коледа, Луси!“. Остави монети в няколко кутии на Армията на спасението, мечтаейки си за коледни песни, изпълнени от истински хористи, вместо гърмящите високоговорители.

Когато пусна последните си монети от десет и двадесет и пет цента в протегнатите ръце на бездомниците по Второ авеню, Луси безмълвно пожела Весела Коледа и на Лудия Рей, където и да се намираше той в този миг. Същото пожела и на другите, на които редовно даваше пари. За съжаление, нито един от тях все още не се появяваше наоколо.

Прибирайки се у дома, все още не оставила торбите с покупките, Луси провери телефонния секретар. Нямаше никакви съобщения. Е, нали беше казала на Рик, че иска връзката им да се развива бавно — той вероятно не желаеше да й се натрапва. Огледа се, опитвайки се да види всичко в апартамента през неговите очи. „Не е лошо. Може би мъничко разхвърляно…“

Метна пакетите на канапето, а палтото върху облегалката на един стол. След това истински се изненада от постъпката си — взе палтото и го окачи на закачалката. Разопакова покупките, подреди ги на малката масичка за кафе и смачка на топка хартиените торби, както правеше обикновено. Изведнъж спря, сгъна ги грижливо, занесе ги в кухнята и ги подреди под мивката. Вестниците от миналата събота бяха изпопадали по пода зад канапето — Луси ги събра и ги натрупа на спретната купчина пред вратата на апартамента, откъдето щяха да ги приберат за рециклиране. Върна се, взе изцапаните на закуска съдове от масата заедно с отдавна забравената каничка с кафе, занесе ги в кухнята и се залови да ги мие. Кафето беше полепнало по дъното на каната, а остатъците от вареното яйце съвсем се бяха изсушили. Луси затърка с гъбата. „По дяволите всичко това — изведнъж реши Луси и наблъска мръсните съдове в миялнята машина, натъпкана вече до краен предел. — Аз съм такава, каквато съм.“

Наля си газирана вода и реши да опакова подаръците.

Когато отиде до бюрото да вземе ножици и тиксо, погледът й се спря на статуите върху боровия сандък. Изтърва тиксото, приближи се и започна да ги разглежда. Божичко, колко бяха грозни! Ала тя наистина се убеди, че открива смътна прилика с няколко от експонатите, които бе видяла предната вечер. Може би трябваше да ги занесе на Бил Милър — той имаше необходимите познания. Но по някаква неизвестна причина си бе внушила, че не би се отнесъл благосклонно към каквото и да било, свързано с Жан-Пиер. Тя имаше нужда от безпристрастен експерт, а такъв в Ню Йорк по всяка вероятност можеше лесно да се намери.

Върна се при бюрото си, взе телефонния указател и запрелиства страниците, докато попадна на раздела „Художествени галерии“. Цели три страници с адреси и телефони! Откъде да започне? Постави показалеца си в началото на списъка, търсейки имена, които биха могли да й подскажат с какъв тип изкуство се занимава съответната галерия. Беше стигнала до буквата „Л“, когато телефонът иззвъня.

— Луси? Моника е. Какво реши? Ще те видим ли на Коледа?

Луси въздъхна.

— Не ме мрази, скъпа, ала не мисля, че ще успея да дойда. Имам работа в болницата, задължения в лабораторията на ОММП…

— Плюс един мъж на име Рик — подразни я Моника. Луси й беше споменала, че е вечеряла няколко пъти с Рик, а Моника, каквато невъобразима романтичка си беше, превърна всичко това във вълнуващ любовен роман.

— Честно казано, не съм сигурна какви са плановете на Рик. Може да му се наложи да се прибере в Калифорния за Коледа. Сподели, че трябвало да се погрижи за някакви семейни дела. Наистина имам много работа…

— Е, щом няма да бъдеш сама… Между другото, чу ли новината? Тед Уайли си замина.

— Заминал! Къде?

— Прекъснаха финансирането на неговата програма и си намери друга работа. Заяви, че достатъчно дълго е бил на държавна служба и се премести някъде в Тексас.

— Ами проектът „Перувиа“?

— Предполагам, че заместникът му ще се опита да обобщи получените резултати. Макар че едва ли ще има приоритет за тази задача — било е само малка, изолирана проява на болестта, изцяло овладяна, при това на хиляди мили оттук. Знаеш какво е положението с финансите. Орязали са всички възможни екстри. Същото е и с ВМИИ на САЩ (Военно медицински изследователски институт на САЩ). Така че лично аз не очаквам прекалено много. Предполагам, че изследванията ще бъдат продължени от вас.

— Бедният Тед! Той работеше в ЦКПИЗ от години…

— Да, но напоследък бе станал твърде неспокоен. Мисля, че му трябваше промяна. Жена му е от Тексас, така че преместването там ще й се отрази добре.

По време на разговора Луси бе продължила да оглежда списъка на художествените галерии. Изведнъж нещо привлече вниманието й.

— Моника? Почакай за минута! — „Галерия «Никой»… «никой». Защо това име й изглеждаше така познато?“

— Добре ли си? — попита я Моника.

— Съжалявам. Тъкмо разглеждах адресите и телефоните на художествените галерии, когато ти се обади. Бях решила да занеса статуите на Жан-Пиер за експертна оценка.

— Доколкото си спомням, беше споменавала, че те нямат никаква стойност.

— Да, но бих ли могла да го твърдя със сигурност? — „Галерия «Никой»“ — помисли си тя. — „Никой“… — Има едно име, което ми звучи познато, но не зная откъде… Божичко! Тетрадката!

— Какво?

— Тетрадката на Жан-Пиер! Онази в старото писалище. Почакай — Луси остави телефонната слушалка и изтича да измъкне скритата в кожена подвързия тетрадка от чекмеджето с бельото. След малко се върна, пъхна слушалката под брадичката си и запрелиства страниците. — Ето я! — „Никой“!

— Никой ли?

— Това е едно от имената, които Жан е записал в бележника си. Но то е и име на художествена галерия тук в Ню Йорк.

— Може би е просто съвпадение — вметна предпазливо Моника. — Има ли и други такива?

— Чакай да видя… Станислас, Станислас… да, има художествена галерия „Станислас“ — обяви триумфално Луси. — Ето, открих и галерия „Богът на Слънцето“… Ето и галерия „Vieillesse“^[1]. Моника, знаеш ли какво означава това? Жан-Пиер сигурно е разпространявал хероина чрез мрежа от художествени галерии! Това е последното, липсващо късче от мозайката — изведнъж Луси се почувства особено потисната. — Аз сгреших, а Бил Милър имаше право. Жан наистина е търгувал с наркотици…

Няколко секунди Моника не й отговори.

— Мислех те за по-умна — рече накрая тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората от УБНТНС (Управление за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства) наистина намериха хероин в куфара на Жан. Но това не означава, че той самият го е сложил там — тя отново замълча. — Жан-Пиер не е бил замесен в търговията с наркотици.

— Нима?

— Разбира се, че не е, Луси. Само си помисли. Той е търгувал незаконно с произведения на изкуството.