Нанси Фишер
Код „Червено“ (12)

Глава 11

Какво да предпочете — синия копринен костюм или черната рокля в комбинация с тъмния жакет?

Поканата за вечеря, която бе получила от Бил Милър, я изненада и обезпокои. Беше ли му се оплакал Андерс, че е ровила сред файловете му? Не беше виждала Карл след сблъсъка им преди две седмици. Миналия четвъртък го нямаше в лабораторията, бе заминал по някаква работа. Нима Бил бе избрал този учтив начин да я предупреди, че не е необходимо повече да отделя от времето си за ОММП? Не, това изглеждаше глупаво. Ако целеше това, можеше да я заведе на обяд, а не да я покани на вечеря в „Льо Режанс“.

„Черната рокля — реши тя. — И златните обици.“

Празничната новогодишна нощ бе дошла и отминала, отнасяйки със себе си и волята на Луси. С Рик бяха станали любовници в неговия изненадващо безличен едностаен апартамент. Прекараха следващия ден сгушени в леглото похапваха храна от китайския ресторант, гледаха как дъждовните капки се стичат по стъклата и изучаваха телата си.

Ала въпреки блаженството, Луси изпитваше определени резерви — все още не можеше да определи в кого се съмнява — в него или в себе си. Въпреки това му разказа за кратката си връзка с Жан-Пиер, сподели и за намерението си да изчисти петното от репутацията му. Рик не се разтревожи от първата част на разказа й и одобри решението й, ала не прояви настойчивост, когато Луси отклони предложението му да вечерят заедно и да отидат на кино на следващата вечер. Изглежда беше доволен, че тя определя ритъма на връзката им. През изминалите десет дни се виждаха четири пъти. Вечерите им винаги завършваха в неговия апартамент — там се любеха. Рик беше нежен и внимателен любовник, компанията му беше забавна и приятна. Ала поради някаква причина, която Луси не можеше да определи, все още не се чувстваше готова да го покани вкъщи, нито пък прекарваше цялата нощ при него. Досега Рик приемаше това положение.

Взе чифт ботуши с висок ток, обу ги и се огледа. „Не е зле — помисли си доктор Неш. — Въобще не е зле за жена, прекарала последните девет маса на работа в един от най-активно функциониращите медицински центрове в града.“

 

 

Бил се изправи да я посрещне, когато главният сервитьор на салона я заведе до канапето, заето от важния гост на заведението.

— Така се радвам, че успя да дойдеш. Прекрасна си! Никой не би предположил, че си прекарала деня, оцапана до лактите с кръв.

Няколко от постоянните посетители се обърнаха към тяхната маса.

— Инфекциозните заболявания не са особено кървави — отговори Луси и се усмихна.

— Не, разбира се. Какво ще пиеш? Шампанско?

— Чаша бяло вино… О, защо не? Нека да е шампанско.

Бил кимна одобрително.

— Още една бутилка „Перие Жуе“ — обърна се той към очакващия наблизо главен сервитьор на салона. — Идвала ли си друг път тук?

— Не.

— Това е едно от любимите ми кътчета. Агнешкото тук е превъзходно.

Беше очевидно, че Бил е един от ползващите се с особена почит постоянни посетители на заведението. Виното пристигна незабавно заедно с малък поднос, на който бяха подредени четири изтънчени ордьовъра. Раболепният сервитьор им поднесе менюто, ала Бил го отпъди с махване на ръка.

— За твое здраве, доктор Неш! Мисля, че питието ще ти се понрави.

Луси отпи.

— Превъзходно е!

— Аз не съм особен любител на алкохола. Ала обичам да се наслаждавам на онова, което пия. — Бил завъртя светлата течност в чашата си. — Каква беше старата поговорка? „Животът е прекалено кратък, за да пием лошо вино“.

— Разумна философия, стига човек да може да си го позволи.

— Съжалявам — изрече Милър и усмивката му избледня. — Не исках думите ми да прозвучат грубо.

— Аз също нямах намерение да ви критикувам — подчерта Луси. — Бог е свидетел, че давате своя достоен принос за хората, които не могат да си го позволят.

— Да. Е, добре — Бил погледна скромно към чашата си, после вдигна очи към нея. — И ти постъпваш по същия начин, Луси. Това е причината, поради която исках да разговарям с теб. Но първо да огледаме менюто, нали?

Избраха агнешко и отлежало Бордо. Бил поръча и се консултира със специалиста по вината на съвършен разговорен френски.

— Това е родният език на майка ми — обясни той.

— Френският е красив език.

— Нали?

— Във Франция ли сте роден?

Бил се засмя.

— За бога, не. Баща ми направи военна кариера във флота. Завърши я в Пентагона.

— Моят баща също беше военен. Хирург в сухопътните войски.

Бил я погледна изненадан и удовлетворен.

— Не знаех това — отпи от виното и добави: — Както и да е, аз учих две години в Сорбоната, най-вече за да доставя удоволствие на майка си — замълча, припомняйки си миналото. — По това време обмислях дипломатическа кариера.

— Най-вече за да доставите удоволствие на баща си? — подразни го Луси.

— Боя се, че наистина беше така — Бил не каза нищо повече, докато сервитьорът отново не напълни чашите им. — Когато майка ми почина — продължи той, — аз се върнах у дома, всъщност отидох да уча в Харвард. Тогава дойде просветлението — осъзнах, че в действителност искам да се занимавам единствено с медицина.

Милър се наведе напред в мекото кресло и огледа множеството от преуспяващи личности, изпълнило скъпия ресторант.

— Аз водя двойствен живот, Луси. — Той се усмихна на уплахата й. — Живея в света на мисии и приюти за бездомници, в света на хора, борещи се срещу наследството на колонизаторите, в света на болестите и бедността… Но това тук също е моят свят — пари, власт, успехи. Това са хората, които плащат сметките. Събирам необходимите средства от този свят. Извличам власт и подкрепа от него. Пък и честно казано — завърши Бил, обръщайки се с момчешка усмивка към Луси, — това ми доставя удоволствие.

— Кому не би доставяло? — отвърна автоматично Луси. „Какво всъщност целеше той?“

— Мисълта ми е, че е важно човек да бъде прагматичен — той опита червеното вино и кимна към сервитьора. — Винаги съм запазвал в себе си революционера с ляво мислене, Луси. Винаги съм подкрепял слабите и унизените. Вероятно съм единственият човек тук, изпращал пари на Черните пантери — Бил се засмя. — Ала хората винаги разсъждават в два цвята — черно и бяло. В очите на мнозина аз изглеждам предател на святата кауза, защото прекарвам времето си приятно с красива жена в скъп ресторант, независимо от това колко пари и лична ангажираност съм жертвал за същата тази кауза.

— Не съм осъзнавала, че сте и политически активист — подчерта Луси. В известна стенен се чувстваше объркана и не знаеше как да реагира.

— А как по друг начин би определила нашата дейност, ако не като вид политическа активност? Загрижеността за слабите и унизените е политическа позиция.

— Аз мисля, че е по-скоро социална отговорност. Човек би могъл да работи в приют за бездомни или да ваксинира деца в индийските бедняшки квартали и въпреки това да гласува за Републиканците.

Милър сви рамене.

— Исках да изтъкна, че в случая най-важното е постигането на целта. Ако поддържаш определено становище, ала не действаш в негова подкрепа, то в поведението ти няма никаква стойност — той си отчупи парче топъл хляб и го изяде. — Аз те харесвам, Луси. Ти си човек на действието — смела и умна. Естествено, запознат съм с работата ти в Перу. Чувам прекрасни неща за теб от колегите ти.

— Значи сте ме проверявали? — Луси откри, че е по-скоро развеселена, отколкото подразнена.

— О, тази фраза има толкова нюанси! — Салатите „Цезар“ пристигнаха, Луси хапна от своята и усети, че е гладна. — Разбира се, ние внимателно проверихме препоръките ти, преди да те приемем като доброволка на ОММП. А сега положението е още по-сериозно.

Луси се намръщи.

— Тайнствеността не е по вкуса ми, Бил. Защо не ми обясниш за какво става дума?

— Прямотата е една от чертите ти, която ме привлича най-силно. Но няма да ти кажа нищо, докато не приключим с десерта. Новината е добра, повярвай ми — той се усмихна заговорнически и нападна салатата. — Междувременно — вметна Бил между хапките, — защо не ми разкажеш как вървят нещата в лабораторията?

Луси се поколеба — или Карл не беше споделил с Милър за инцидента, или пък ръководителят на ОММП беше приел, че става дума за нещо маловажно. Тя реши, че и в двата случая Бил би трябвало да изслуша нейната версия.

— Достатъчно добре ли познавате Карл Андерс?

— Карл ли? Работим заедно от години. Светило в своята област. Изключително предан на работата си. Не е човек, с когото се общува лесно, но е напълно надежден — Бил й хвърли кос поглед. — Научих, че между вас е възникнал някакъв проблем?

— Да, както вероятно Карл ви е разказал, аз разглеждах списъка на файловете му — Милър кимна. — Търсех файла с неговата разработка за клонирането на РНК. Вероятно е трябвало да поискам разрешение, но ние, имам предвид всички останали, непрекъснато си разменяме информация в мрежата и… Както и да е, той побесня, но не това е въпросът. — Луси протегна ръка към чашата с виното, но промени решението си и пи вода. — Открих няколко файла с името „САНГРЕ НЕГРА“. Върху един от тях беше поставена дата отпреди две години. Карл се скандализира. На следващия ден файловете бяха изчезнали.

— И? — Бил се облегна, а по лицето му се изписа лек интерес.

— САНГРЕ НЕГРА всъщност е Перувиа. Откъде е могъл Карл да разполага с информация за Перувиа още отпреди две години?

Бил се усмихна и поклати глава.

— Това не е Перувиа. — Сервитьорите отнесоха чиниите за салати и пристигна агнешкото. — Карл има разрешение да работи върху свои лични изследователски проекти.

— Но САНГРЕ НЕГРА е…

— Позволи ми да завърша, Луси. Водих дълъг разговор с Карл, когато той дойде и ми се оплака, че си се опитала да влезеш в личните му файлове. Според него те представляват „поверителна информация“. Фразата е негова, не моя.

— Но защо трябва да пази в тайна такава информация? Аз също работя върху Перувиа.

— Нали тъкмо това ти казах — изрече нетърпеливо Бил. — Файловете „САНГРЕ НЕГРА“ нямат нищо общо със заболяването Перувиа. Как ти се струва агнешкото?

— Вкусно.

— Но ти дори не си го опитала. Хайде. Храни се, а аз ще ти обясня — Бил я изчака да вземе приборите и продължи: — Когато Карл дойде при мен „побеснял“, както ти се изрази, аз проучих подробно всичко. Изглежда, че преди няколко години той е изследвал малко разпространената болест в селскостопанските райони на Мексико. Хората там са я наричали САНГРЕ НЕГРА.

— А сега САНГРЕ НЕГРА се е разпространила в Перу! Боже мой, та това е…

— Не, Луси! Оказа се, че причинителят на САНГРЕ НЕГРА в Мексико е хантавирус, близък родственик на хантавируса Син Номбре, предизвикал епидемията във Фор Корнърс през 1933 година. Спомняш ли си за нея?

— Да, преносителят беше северноамериканският белоног плъх. — Луси изяде парче печен картоф. — И все пак, не е ли малко странно, че името, с което местните жители на Мексико са нарекли болестта Син Номбре, е точно същото, което перуанците са дали на Перувиа?

Бил вдигна рамене.

— Всъщност не е. И мексиканците, и перуанците просто са отбелязали един от симптомите. Хантавирусите предизвикват симптоматика, подобна на тази на филовирусите. Дявол да го вземе, ти знаеш това, то е тъкмо в твоята област!

— Но защо файловете за САНГРЕ НЕГРА бяха в компютъра на Карл?

— Кой знае? Може би ги е сравнявал, изучавайки различни участъци в генома, или пък нещо друго…

— А защо файловете изведнъж изчезнаха?

— По дяволите, та това са негови лични файлове, Луси — отговори раздразнено Бил. — Може да ги пренесе, където пожелае — той се огледа, търсейки сервитьора, за да напълни отново чашите им с вино. — Виж, Карл ме увери, че файловете нямат нищо общо с Перувиа и неговата дума ми е достатъчна — Милър я погледна напрегнато, сякаш искаше да й каже: „Би трябвало да бъде така и за теб“.

— Андерс показа ли ви файловете?

— Не го помолих да го стори — Бил се намръщи.

— Може би е трябвало.

Ръководителят на ОММП въздъхна.

— Не търси тайни там, където не съществуват, Луси. Има по-полезни неща, с които можем да се занимаваме — той остави вилицата си, протегна ръка и докосна дланта й. — Зная, че през последните месеци беше подложена на тежки изпитания. Смъртта на Жан-Пиер… Самоубийството му… Обвързаността му със света на наркотиците… Естествено е да проявяваш прекалена… емоционалност, интерпретирайки събитията…

— Емоционалност ли? Та аз съм лекар и научен работник — очите на Луси блеснаха. — Не се отнасяйте с мен като с поболял се от любов тийнейджър, Бил! Видях някои неща и си направих съвършено разумен извод от тях.

— Да, разбира се — изрече успокоително Милър.

— Не се дръжте покровителствено с мен!

Изтече една секунда.

— Съжалявам. Просто исках… Обидих те, Луси.

— Не го правете повече.

— Бих желал да ти помогна да забравиш всичко това.

Луси замръзна. „Нима той се опитваше да я ухажва?“ Погледът и задържа неговия. „По дяволите“ — помисли си тя, отклони очи и посегна към чашата си.

— Разбирам защо харесвате този ресторант. Храната е превъзходна.

Бил се усмихна малко тъжно, разбрал мисълта й.

— Видях ви с Рик Холандър на Коледното увеселение, ала не бях сигурен… Срещате се с него, нали? — Луси кимна. — Радвам се за вас. Луси? Става дума за Жан-Пиер. Алиша ми каза, че си се интересувала… — той замълча за миг. — Мислех, че си изоставила цялата тази работа.

— Всъщност да. Просто си спомних, че Жан бе споменал за някаква предварително уговорена среща с вас и реших да провери и тази следа.

— Е, както Алиша те е осведомила, тази среща така и не се състоя. Жан-Пиер умря предния ден.

— Да. Споделял ли е с вас за какво е искал да разговаряте?

Бил се намръщи, припомняйки си събитията от недалечното минало.

— Не е уреждал срещата лично с мен. Обадил се е на Алиша да го включи в програмата ми за деня.

— А тя не го ли е попитала каква е целта на срещата?

— Не е. Непрекъснато идват хора и разговарят с мен — в тона му се промъкна весела нотка. — Нима мислиш, че е искал да ми продаде част от наркотика? Съжалявам — добави бързо Бил, забелязвайки израза на лицето й. — Не биваше да се шегувам с това.

„Разбира се, че е искал да ти продаде нещо — помисли мрачно Луси. — Ала не е било наркотик.“

— Нищо. Въпросът ми за срещата ви не е от особено значение. — Ако съобщеше на Бил, че Жан е бил замесен в незаконната търговия с произведения на изкуството, убедеността на събеседника й, че е търгувал и с наркотици щеше да се засили още повече.

Сервитьорът се приближи с десертното меню.

— Трябва да опиташ ябълковия флан — препоръча й Бил, когато Луси взе папката. — Или пък лешниковото руло. — Изтече една секунда. — Значи все още се стараеш да изчистиш името му от всички подозрения?

— Вече не — отговори Луси, разучавайки десертите. — Реших да се вслушам в съвета ви. Все още не съм убедена, че самият той е сложил хероина в куфара си, ала който и да го е направил… Е, човек би се изложил на твърде голяма опасност, задълбавайки в тази тема.

— Мъдро решение.

Поръчаха кафето и десерта, след което Луси, опитвайки се да оживи разговора, отново спомена колко много й е харесало Коледното увеселение.

— И вашата колекция от предмети на изкуството… Толкова красиви неща…

— А, това е моята огромна слабост — Бил й се усмихна щастливо. — По този начин аз съхранявам културата на много народи, повечето от които вече са унищожени от колонизаторите. Но… — той се усмихна заговорнически. — Не отричам, че съм истински фанатик. Това е тайната на колекционера — фанатичното желание да притежава нещо красиво.

— Не приличате на фанатик — отбеляза ведро Луси.

— Това е единствената ми слабост — Бил се усмихна обезоръжаващо и направи знак на сервитьора да напълни отново чашите с вино, ала Луси поклати глава.

— Рано сутринта съм на визитация.

— Да, и тъй като заговорихме за работа… — Бил разбърка захарта в кафето си, отпи и остави чашата на масата. — Възнамерявам да ти предложа работа.

— Но аз вече си имам — Луси го погледна.

— В състояние съм да ти предложа нещо по-добро. Би могла да започнеш през юни, когато договорът ти с болницата трябва да бъде подновен. Как ти звучи постът Президент на медицинските операции на ОММП?

— Мястото на Чък Бенингтън? Луси се намръщи.

— Той заминава в чужбина — Бил замълча за миг. — Помисли си. Пътувания, пряк контакт с глобалните медицински проблеми. Освен това — петдесет процента увеличение на заплатата. Какво ще кажеш?

— Не зная, Бил — отговори бавно Луси. — Това, с което се занимавам сега, ме прави щастлива.

Милър изглеждаше съвсем объркан.

— Предоставям ти великолепна възможност.

— Сигурна съм, че е така.

— Повечето хора с изявена социална ангажираност като теб с нетърпение биха заели подобен пост.

— Нека не превръщаме това в социално-политически въпрос. Трябва да се вземат предвид много неща.

— Това наистина си е социално-политически въпрос — отбеляза Бил. — Тук е важността му. Мислех, че го разбираш — отпи глътка кафе. — Приех, че си съгласна с моята теория за социалната активност.

— Убедена съм, че трябва да се действа, за да се даде отпор на социалните злини — отговори, без да бърза, Луси. — Но в действителност не съм добре подготвена политически.

Бил помълча известно време.

— Тогава възприеми думите ми като предложение за развитие на кариерата. Обещавам ти, че то ще бъде в добра посока.

— Ще помисля, Бил. Това е всичко, което мога да кажа сега.

— Смятам, че каквото и да е решението ги, ти никога няма да престанеш да работиш за социалната справедливост. Ти си загрижена за слабите и унизените като мен — Бил и се усмихна. Луси се намръщи. Този продължителен разговор за политическата активност определено я безпокоеше. — Виждам, че похвалите те притесняват. Скромността е част от твоя чар.

„Божичко! Този човек прекали с комплиментите.“

— Прекалено голяма чест ми оказвате — заяви твърдо Луси. — Но аз съм лекар, а не социален реформатор.

— Отличен лекар, ако съдя по онова, което съм слушал за теб. Наистина искам да работиш в нашия екип, Луси.

— Ще помисля. — В никакъв случай нямаше да замени сегашната си работа, с някаква административна, синекурна длъжност. И все пак трябваше да отдаде дължимото на щедростта, която Милър бе проявил, правейки й такова предложение. — Благодаря ви за… доверието, което ми оказахте.

— Разчитам на теб във всяка ситуация, Луси — сърдечно изрече Бил. — Въпреки мнението на Карл Андерс.