Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Code Red, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Евтимова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Нанси Фишер
Заглавие: Код „Червено“
Преводач: Здравка Евтимова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Теди Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18254
История
- — Добавяне
Глава 4
— Нищо? Претърси ли всичко? И съвсем нищо? — По-възрастният мъж отпи от бирата си и се навъси.
— Прегледах всичко много внимателно — отвърна другият и в гласа му се прокрадна умора. Макар че сепарето им с облицовани с напукана изкуствена кожа кресла и надраскана маса беше почти в дъното на шумния бар, двамата приказваха тихо.
— Но тя със сигурност взе нещо от апартамента на Дидие.
— Да, видях я, че излезе с найлонова торба. Но какво е имало в торбата…
— Наркотици? Пари в брой?
— Не намерих нищо подобно. Съвсем нищо.
— Може би не си търсил достатъчно внимателно.
Тъмнокосият скочи ядосано.
— По дяволите! Щом нямаш доверие в мен, сам си търси! — Лицата на останалите посетители се обърнаха към тях, очаквайки интересен развой на събитията. Тази малка ирландска кръчма, сгушила се между пристанищните докове, не се гордееше с най-изтънчената и благовъзпитана клиентела.
— Седни, Росети! — Тъмнокосият отново се отпусна на мястото си. — Що за птица е самата тя? Какво научи за нея от огледа на апартамента?
— Хубава е, справя се ужасно зле с домакинството и обича да готви.
— О, все пак е нещо. Виж, искам да знам какво е взела от апартамента на Дидие и защо.
— Слушай, може би е прибрала купчина любовни писма, които му е писала по-рано. Или една-две книги, които му е дала да прочете.
— А може и да се занимава с търговия на наркотици. В такъв случай…
— Тя е лекар. Имай предвид това.
— Дидие също беше лекар.
Росети въздъхна.
— Да, зная — той се изправи. — Трябва да вървя. Вече съм закъснял.
— Дръж ме в течение — напомни му по-възрастният.
Росети се усмихна кисело.
— Като че имам някакъв друг избор.
— … И тук — продължи Луси, въвеждайки след себе си тримата работника от фирмата за международни доставки „Картрайт Интернешънъл Експедитърс“ в спалнята на Жан-Пиер. — Само писалището.
— О, то наистина е красиво — възхити се единият. Името, изписано върху значката му, беше Чед. — Автентично е, старинно. Такива не се намират напоследък. — Той се обърна към Луси: — Не е ли по-добре да го продадете, вместо да го транспортираме в Европа?
— Боя се, че не е. Писалището не е мое.
— Жалко! Викторианските мебели са мое хоби. — Чед се наведе и огледа дръжките на чекмеджетата. — Виждате ли? Истински месинг! — След това отвори едното. — Всичките ли сте изпразнили?
— Да, разбира се — отвърна озадачено Луси.
Долавяйки объркаността й, Чед вдигна глава и намигна.
— Имам предвид тайните.
— Какво?
— Всички тези викториански писалища с подвижен горен плот разполагат с тайни скривалища. Не знаете ли? — Луси поклати глава. — Хората криели в тях любовни писма, скъпоценности… Ето, ще ви покажа — Чед измъкна чекмеджето, постави го на пода и го заопипва отвътре. — Тук обикновено има една пружина… ето! — Мъжът измъкна малка правоъгълна кутия. — Празна е. Я да видим другата — той върна кутията и постави чекмеджето отново на мястото му.
— Колко такива скривалища има в това бюро? — попита Луси с разширени от изненада очи.
— Две. По едно зад малките горни чекмеджета. Може ли да проверя?
— Да, разбира се. Обезателно проверете.
— Хайде, човече — подкани го един от екипа, — забрави ли, че имаме график?
— Ей сега приключвам — отвърна му спокойно Чед. Извади малките чекмеджета, опипа задната стена, задейства невидимия механизъм и след секунда Луси чу глух звук, предизвикан от изщракването на ключалката. — Не може да се измъкне — намръщи се Чед. — Мисля, че нещо се е заклещило. Ако дръпна по-силно, може би ще го изтегля, но бих могъл да скъсам това, което спира пътя му. Възможно е да повредя и чекмеджето.
— Продължавайте — настоя Луси. — Имате съгласието ми.
Големите пръсти на Чед заопипваха в тясната кухина.
— Ето го! Струва ми се, че е нещо кожено… — Мъжът дръпна и след множество трески измъкна малък, подвързан с кожа дневник. — Страхувам се, че счупих чекмеджето — извини се той.
— Няма нищо — успокои го Луси. Пулсът й се ускори, когато запрелиства страниците на кафеникавия дневник. Първата беше празна. Втората — изпълнени с кодови символи и съкращения, написани с почерка на Жан-Пиер. — Трудно ми е да изразя с думи колко съм ви благодарна!
— Съжалявам, че не бяха скъпоценности — рече Чед, ала Луси поклати глава.
— Няма защо да съжалявате. Така е по-добре.
Докато тримата мъже обвиваха с вата и опаковаха в сандъци вещите на Жан-Пиер, Луси седна на пода в празната всекидневна. Все повече се озадачаваше от съдържанието на дневника. Имаше букви, дати и символи, чието значение й бе непонятно. Натъкна се на имена — Vicillesse, Слънчев Бог, Станислас, Никой. Срещу всяко име бяха написани някакви суми, някои твърде внушителни. Беше почти сигурна, че Vieilless на френски означава „старост“. Съвсем безсмислено! „Слънчев Бог“ звучеше като име на наркотик. „Станислас“ и „Никой“ вероятно бяха купувачите. Едно от имената се повтаряше няколко пъти. Беше Хорхе М. Луси си припомни колко загрижен бе Жан да не пропусне срещата си с Хорхе в Лима и се запита дали тъкмо този човек не беше свръзката на Жан с наркотиците от Южна Америка. Усетила в каква посока я тласкат мислите й, доктор Неш рязко затвори дневника. Не, Жан не можеше да бъде търговец на наркотици! Трябваше да има друго обяснение за тези думи и символи. Ами големите суми? Като че ли версията, че Жан е наркотрафикант, е напълно правдоподобна!
— Готово — Чед се изправи до нея. — Бихте ли подписали тук, моля?
Луси стана от пода и пъхна дневника в джоба на джинсите си.
— Отново ви благодаря, че ми показахте тайните чекмеджета — изрече тя и подписа. — О, почакайте една секунда! — Луси взе чантата си и извади от портмонето си двадесет доларова банкнота. — Вземете това, моля — обърна се тя към Чед. — Много съм ви благодарна.
— Удоволствието беше мое — увери я мъжът, прибирайки парите. — Обожавам тези стари писалища.
Когато хората на компанията за международни превози напуснаха апартамента, Луси огледа наоколо за последно. Студено. Тъжно. Празно. Жан наистина вече го бе напуснал. Изпълнена с чувството за безвъзвратност, тя излезе и заключи вратата след себе си.
Ала на път към дома, крачейки по тъмните улици, доктор Неш имаше усещането, че този случай не е приключил, докато тя не отхвърли обвиненията, с които бе свързано името на Жан. „Или докато не ги потвърди“ — прошепна вътрешният й глас.
Зави по Второ авеню и пъхна ръка в чантата си — искаше да вземе няколко долара за Лудия Рей, но с изненада откри, че той не се мотаеше на обичайното си място пред магазина за видео касети. Нямаше го и пред „Макдоналдс“, където обикновено отваряше вратата на клиентите и размахваше пластмасовата си чаша пред лицата им. Е, щеше да го срещне сутринта.
Докато отключваше вратата на жилището си, телефонът вътре звънеше. Затича и го сграбчи миг преди да се включи телефонният секретар.
— Луси? Моника е. Просто исках да проверя още веднъж с кой полет пристигаш утре. Хауърд каза, че ще долетиш в три и двадесет и пет, но си помислих, че може да дойдеш по-рано…
— Опитах да взема билет за десет, но всички места вече бяха разпродадени.
— Значи е сигурно, че пристигаш в три и двадесет и пет. Ще те посрещнем в сектора за получаване на багажа. Дали ще ни познаеш след толкова дълга раздяла?
— Не ме карай да се чувствам виновна. Не беше чак толкова отдавна.
— Миналият май.
Луси се усмихна.
— Струва ми се, че е невъзможно да си се променила до неузнаваемост.
— Ставам все по-руса, а Хауърд все по-плешив.
Луси се разсмя.
— О, намерила съм патици за твоя специалитет. Купих ги от една местна ферма за дивеч, направо са страхотни. Осигурила съм и пет портокала, както ми поръча. И див ориз. Сигурна ли си, че това е всичко?
— Аз ще донеса подправките и бутилката „Хенеси“.
— Прекрасно! — Моника се поколеба. — Хей, Лус, спомняш ли си Тед Уайли? Той работи с онези проби от вируса, причиняващ Перувиа, които ти изпрати. Натъкна се на нещо твърде интересно.
— Да? И какво е то?
— Изглежда съществува и втора разновидност на вируса, много сходна с оригиналната.
— Интересно. Констатирахме един-единствен вариант на болестта… — Тя си припомни мъжа, който имаше треска и белези на врата; той ги бе наругал, а след това изчезна в джунглата. — Макар че се натъкнахме на един човек, който твърдеше, че Перувиа — наричаше я „сангре негра“ — била стара болест, която отново се върнала при тях.
— Ние сега откриваме филовирусите. Вероятно ще се окаже, че съществуват хиляди видове. Ако останеш до понеделник, Мат може би ще ти позволи да разгледаш новооткритата разновидност.
— Мислиш ли? — Мат Кравиц отговаряше за секцията на Четвъртото ниво в ЦКПИЗ и преди време беше ръководител на Луси.
— Можеш да видиш поне видеозаписа на картината от електронния микроскоп. Ще останеш ли?
— Цели пет дни? Сигурна ли си, че няма да ви омръзна до смърт?
— Разбира се, че няма. От толкова време не сме се виждали. Ще си прекараме прекрасно.
Луси се замисли за миг.
— Добре. Стига да ме пуснат от болницата.
— Страхотно! И не забравяй здравите зимни ботуши! Хауърд планира за събота разходка по разкалян терен.
— Добре! — И двете се разсмяха. Хауърд, гимназиален учител по химия, имаше лошата слава на човек, безкрайно увлечен по разходките на открито, и колкото по-сурови бяха условията, толкова по-доволен оставаше той. — Моника? — Гласът на Луси стана по-сериозен. — Ще ти покажа нещо любопитно. Един дневник, който… Дълга история. Ще говорим, като се видим.
— Хич не ми се чака.
— И на мен.
Атланта беше актуална за туристите в навечерието на Деня на благодарността, затова самолетът на доктор Неш кръжа около половин час над летището, преди да се приземи. Луси прекоси с бързи крачки ярко осветения терминал, прогони спомена за малкото летище в Перу и се съсредоточи върху специалитета с патиците, разходката по кален терен и старите си приятели.
Моника и Хауърд стояха до лентите, върху които се въртяха куфарите на пътниците, и замахаха ентусиазирано, щом Луси се появи в полезрението им. Моника изглеждаше много по-руса, а Хауърд едва забележимо по-плешив. Той сграбчи големия зелен куфар и тримата, разговаряйки без да спират нито за секунда, се отправиха към паркинга, където ги очакваше „Чероки“-то. На предната седалка се бе разположила хрътка порода „Корджи“, твърде глупава на вид, която се разлая свирепо при появата им.
— Не обръщай внимание на Макс — рече Моника. — Само се зъби, не хапе.
— Нова придобивка?
— Може и така да се каже — отговори Хауърд. — Дойде при нас в навечерието на Вси Светии — Хауърд отвори вратата. — Макс! Легни! — Дребното късокрако животно изскочи светкавично от колата, стрелна се напред, подуши протегнатата ръка на Луси, маркира задната гума на джипа за своя неотменна територия, след това изтича в галоп, за да надзирава как Хауърд прибира куфара в багажника и едва тогава скочи на задната седалка, забивайки нокти в тапицерията и размахвайки късата си опашка хиляда пъти в минута.
— Ти ли го възпита така? — попита невинно Луси.
— Много смешно — Хауърд седна зад волана, след това се обърна назад и потупа кафявата глава на хрътката. — Добро момче!
— А, разбирам. Методът на поощрението — Луси все още се засилваше от смях.
— Шегувай си се ти! Никой не може да отрече, че кучетата от порода „Корджи“ са много умни. Освен това са прекрасни пазачи на овце.
— Да, това умение е особено важно в предградията — добави Моника и се усмихна. — Сега да ти кажа кои ще бъдат на вечерята утре вечер…
Четирите макака виеха и блъскаха прътите на клетките си в очакване на вечерята в Деня на Благодарността. Мъжът в жълт предпазен костюм постави храната върху стоманената маса и се приближи към клетките. Нямаше никаква промяна, както и очакваше. Беше прегледал внимателно опитните животни преди няколко часа — тогава те изглеждаха напълно здрави. От началото на експеримента бе изминала повече от една седмица. В случай че изходът бе летален, те трябваше да са умрели досега.
Обходи всички клетки. Внимателно отвори тесния стоманен улей към вътрешността, за да изтегли съдовете за храна. След това отново заключи. Макар че беше изпълнен с нетърпение да приключи работата си тук и да се прибере у дома, където го очакваше празнична вечеря, той действаше бавно и внимателно. Напълни съдовете с храна на металната маса, после се върна при клетките и започна да храни животните. Обикновено маймуните се отдръпваха, когато пъхнеше покритата си с гумена ръкавица ръка в клетката, отблъсквани от близостта на яркия й жълт цвят и миризмата на дезинфектант. Тъкмо поставяше последния съд, когато стана инцидентът. Без никакво предупреждение макакът скочи, сграбчи ръкавицата и захапа здраво палеца му.
Мъжът изтърва съда с храна, отскочи назад и изруга. Сърцето му заби лудо, ала запази достатъчно присъствие на духа, за да затръшне вратата на клетката и да спусне резето, преди да започне да разглежда разкъсаната ръкавица. Бяха ли пробили зъбите всичките защитни слоеве?
При нормални обстоятелства мъжът излизаше от лабораторията, преминаваше през процедурите по обеззаразяване в херметически затварящата се камера, където вземаше дезинфекционен душ, преди да свали предпазния костюм и ръкавиците. Ала сега нямаше време за това. Близо до клетките на маймуните имаше мивка за обеззаразяване. Натискайки с крак педала, той задейства механизма и от крана потече дезинфектант. И двата чифта хирургически ръкавици, които носеше отдолу, бяха спукани. По дяволите! Свали ги рязко, благодари на бог, че не вижда кръв, и пъхна голата си ръка под струята. Не почувства никаква болка; целостта на кожата му изглежда не беше нарушена.
Дишането му бавно се нормализира. „По дяволите — рече си той, — няма за какво да се тревожа. Маймуните не са заразени.“ Знаеше, че това не е съвсем точно. Фактът, че не се бяха разболели, не означаваше, че не са заразени. Треската, придружена с кръвоизливи, завършваше със смърт при шимпанзетата, но беше съвсем безобидна за хората. Обратното също би могло да бъде в сила.
— Какво ти е мнението за него?
Луси изчисти остатъците от обилната вечеря в чест на Деня на благодарността от последната чиния „Микаса“ и я потопи в мивката при останалите. Гозбата с патиците бе направила главозамайващо впечатление.
— За кого?
— За Чарли. Чарли Мос.
Луси погледна приятелката си.
— О, не! Кажа ми, че не си го поканила заради мен.
— Разбира се, че го поканих заради теб. Той ти подхожда съвършено. При това Хауърд смята, че е голям любител на горите.
— Това е едно от първостепенните ми изисквания за брачен партньор — Луси пусна чешмата и започна да изплаква съдовете. — Знаеш как ненавиждам такива сватосвания.
— Просто му дай възможност! — Моника взе една от изплакнатите чинии и я постави в машината за миене. — Той е умен и симпатичен. При това зная, че си търси партньорка в живота.
Луси престана да се занимава с чиниите „Микаса“ и се обърна към приятелката си.
— Зная, че намеренията ти са добри, скъпа, но все още не е дошло подходящото време да си избирам съпруг.
— Какво искаш да кажеш? — Кафявите очи на Моника заблестяха загрижено.
— Аз… Аз се обвързах с един човек в Перу — подхвана Луси. — А после се случиха куп неприятности… — Накъсано тя описа на Моника връзката си с Жан-Пиер, арестуването и смъртта му и сподели с нея решението си да научи истината. Смях и кучешки лай долитаха от всекидневната и придаваха на думите й нереалност.
Когато Луси завърши разказа си, Моника сложи ръка на рамото й.
— Толкова съжалявам! Нямах никаква представа за това. Защо не ми каза по-рано?
— Възнамерявах да го сторя този уикенд. Помниш ли онзи дневник, за който ти споменах по телефона? Негов е. Единствената следа, с която разполагам. Но ми се струва, че тя ме насочва тъкмо към онова, което не желая да повярвам.
— Прочетох във вестниците, но нямах никаква представа, че… Наистина ли смяташ, че е невинен?
— В началото да. Сега все още ми се иска да бъде така, но…
— След секунда ще ви сервирам пай от тиква и щрудел — извика Хауърд през рамо, влитайки в кухнята. — Луси, Моника, оставете мръсните чинии! Чарли ще се заеме с тях по-късно.
— Истински принц сред мъжете — обяви Моника и решително затвори капака на машината за миене. След това се обърна към Луси: — Ще си поговорим надълго и нашироко, когато всички си тръгнат.
— Женски работи — Хауърд намигна на Луси. — Този Чарли наистина е страхотен, нали? Обожава екскурзиите пеш. Знаеш ли, веднъж той…
Луси вдигна очи към тавана, а Моника хвърли към съпруга си умоляващ поглед.
— Хауърд? Иди да провериш дали някой от гостите не желае сладолед с пая.
На следващия ден в Ню Йорк заваля сняг. Големи мокри снежинки се носеха бавно сред студения въздух и се трупаха по тротоарите, навесите и покривите. Бил Милър обикновено прекарваше Деня на благодарността във Върмънт. Имаше неколцина близки приятели в околностите на Манчестър, с които си хапваше печена пуйка, а апартаментът му в закътания сред планините Стратън се намираше съвсем наблизо до първата станция на ски влека. Бил обичаше да кара ски и често правеше няколко спускания още преди края на ноември, макар и на изкуствен сняг. Ала тази година бе прекалено зает и съботата след Деня на благодарността го завари вече в Ню Йорк. От години не беше прекарвал точно този уикенд в града и докато правеше обиколката си по благотворителните мисии, се удивляваше на празните тихи улици.
Сестра Маргарета побърза да го приветства с добре дошъл.
— Няма особено подобрение — започна без предисловие тя.
— Трябва време. — Бил последва жената, облечена в бяла престилка. — Колко е тихо!
— Преустановихме нощувките в лечебницата, както ни препоръчахте. Кухнята спира раздаването на супа в три часа следобед. Естествено, ще възобновим работата си по обичайния график, когато всичко това приключи.
Двамата спряха пред стоманената врата с надпис: „Карантина. Вход забранен“.
— Радвам се, че успяхте да ни издадете разрешително да ги задържим тук — рече медицинската сестра.
— Не беше толкова трудно. Приятелят ми в Съвета по здравеопазване желаеше да избегне възникването на паника. Колкото по-малко шум вдигнем по случая, толкова по-добре за него. — Доктор Бил се обърна и я погледна строго. — Ала е изключително важно вие и хората от вашия екип да спазвате процедурите за безопасност. Те трябва да се превърнат във ваша религия.
— Абсолютно прав сте.
— Никой от екипа не е болен, нали?
— Не, слава богу! — Тя се обърна и отвори вратата към малка съблекалня. — Телма и Пат вече са вътре. Те ще ви помагат — Маргарета замълча за миг. — Толкова сме ви благодарни, доктор Милър!
Той се усмихна топло.
— Радвам се, че върша това, което мога, но се страхувам, че това няма да бъдат последните случаи на неподдаваща се на антибиотично лечение форма на туберкулоза — добави лекарят и усмивката му се стопи. — И все още не съм напълно убеден дали това, че ги държим скрити тук, е най-правилното решение на въпроса.
— Болниците са препълнени — изрече твърдо Маргарета. — Освен това, ако се разчуе, че няколко бездомници са болни от неподдаваща се на лечение с антибиотици туберкулоза, ще избухна истинска паника. Самият вие го казахте. Приютите и мисиите ще затворят вратите си и всички тези хора ще останат навън на снега.
Лекарят полека кимна. Сестра Маргарета беше дала ясно да се разбере какви са чувствата и намеренията й, още от мига, когато онзи млад мъж бе паднал на пода в стаята за прегледи миналата седмица. Бил просто я бе подкрепил.
— Дано не усложняваме още повече нещата. Съгласен съм, че по всяка вероятност извършваме добро дело, ограничавайки болестта тук. Възможно е да помогнем, като научим симптоматиката й. Ала трябва да бъдем безупречни по отношение на стерилизационните процедури. И собствената си сигурност.
В съблекалнята доктор Бил свали цивилните си дрехи и ги остави на закачалката в шкафа. Облече зелената хирургическа униформа и предпазните ботуши, които Маргарета бе приготвила върху дългата метална поставка. На стената висеше предпазния костюм за работа в агресивна среда, снабден със самостоятелен, работещ на батерии, агрегат за снабдяване с въздух. В шлема на костюма бяха вградени микрофон и слушалки. Доктор Бил винаги бе ненавиждал чувството за ограниченост, което изпитваше всеки път в такава екипировка. През целия си живот бе страдал от лека форма на клаустрофобия. Няколко пъти пое дълбоко дъх, за да изпробва годността на дихателя. Работеше добре. Сложи си два чифта хирургически ръкавици и плътно ги затегна със залепваща материя върху китките си. Чувствайки се като двойник на човечето — емблема на „Мишлен“, Бил премина тромаво по коридора, пое дълбоко дъх и влезе през стоманената врата.
Бързо прекоси миниатюрната, херметически затваряща се камера за обеззаразяване, която Карл Андерс, шефът на лабораторията на ОММП, бе инсталирал наскоро. Щеше да използва химическия душ само на излизане. През него течеше силното дезинфекционно средство Енвирохем.
Телма вдигна глава от количката, върху която бе подредила всички необходими инструменти за вземане на кръвна проба — тънки игли, тръби тип „Вакутейнър“ и напоени с алкохол тампони. Усмихна се на Бил през прозрачната пластмаса на предпазния шлем. Телма беше медицинска сестра с изключителни умения и мисията можеше да си позволи да я наеме единствено заради специалната финансова помощ от страна на ОММП. Пат, помощничката на Телма, остави за миг пациента, за когото се грижеше, и помаха с ръка. Тя също беше с предпазен костюм за работа в агресивна среда и носеше два чифта ръкавици.
Към двадесет и двете легла на приюта бяха добавени още четири, така че от двете страни на дългата тясна стая имаше две редици от по тринадесет, разположени под прав ъгъл спрямо стените. Мъжете бяха настанени в едната редица, жените — в другата. Телма придвижи количката до първото легло вдясно и двамата с Бил се заеха за работа. Той преглеждаше, а Телма водеше записки и вземаше кръв.
— Все още са летаргични — обърна се към него Телма, докато работеха. Гласът й прозвуча приглушено в слушалките му.
— Това е нормално. Всъщност състоянието им е по-добро, отколкото очаквах. Кашлицата продължава ли при всички пациенти?
— При някои — да, при други — не. Температурата и изпотяването в началото бяха наистина плашещи, но ми се струва, че най-лошото отмина. — Медицинската сестра се поколеба. — Ала забелязах, че по някои от пострадалите се появява обрив.
Бил се намръщи.
— Покажете ми!
Телма го заведе до леглото на жена на средна възраст с обло лице и посивяла коса.
— Докторът иска да види обрива — каза Телма на дремещата пациентка и повдигна внимателно болничната й нощница. Обхваната от внезапна тревога, жената отвори зачервените си клепачи, ала Бил й се усмихна успокоително, потупа ръката й и започна да преглежда малките тъмни ивици.
— Виждал съм ги и по-рано. Форма на субакутна туберкулоза, придружена с кръвоизливи. — Медицинската сестра кимна. Двамата преминаха на следващия пациент.
— Подобрението е малко, но устойчиво. Смятам, че ще справим. Добре ли се чувствате в предпазните си костюми? — попита Бил.
От отсрещната страна на стаята Пат му отвърна с вдигнати палци, а Телма вдигна рамене.
— Ограничават движенията и пречат — отвърна тя. — Сигурен ли сте, че наистина имаме нужда от тях? Нима обикновен предпазен костюм, маска и хирургически ръкавици няма да…
— Костюмите за работа в агресивна среда може би наистина са тежки — прекъсна я Бил. — Но в случая става дума за разпространяван по въздуха и кръвта туберкулозен патоген, за който не е известно лечение. Все още се изненадвам, че не се разпространи в цялата мисия още преди да сме успели да го изолираме и идентифицираме. По дяволите, Маргарета и аз прегледахме заедно първата жертва, навеждахме се над него, докосвахме го! Носете костюмите! — Сестрата кимна в знак на съгласие.
Бил се намръщи, влизайки в камерата за обеззаразяване, където го очакваше седем минутен дезинфекционен душ. Беше доволен от подобрилото се състояние на пациентите, ала изпитваше загриженост за поетия риск. Застана в средата на малката стая и пусна струята на течността върху себе си. Вече нямаше връщане назад — вече се бяха заели със случая. Обърна се и вдигна ръце — така дезинфектантът можеше да стигне до вътрешната страна на ръкавите. Мисията щеше да се справи със заболяването, стига персоналът да взема необходимите предпазни мерки. Стига всички да преминават през душа за обеззаразяване. Стига някой да не обърка установените процедури.
— О, божичко. Моля ви, помогнете ми. Моля ви… — мъжът изстена тихо и от очите му потекоха сълзи, примесени с кръв. Цялата възглавница беше подгизнала от кръв, току-що изтекла от носа, ушите и устата му. Медицинската сестра стоеше до леглото и го гледаше с широко отворени ужасени очи. Около нея още шестнадесет пациенти стенеха и се мятаха от болка по леглата си сред кървави локви.
Потрепери и вдигна спринцовката. Нищо, което бяха предприели, не помагаше, ала все пак се опитваха да облекчат състоянието на жертвите, защото не можеха просто да стоят и да гледат. Сестрата беше със синя униформена блуза и панталони, а отгоре дълга бяла престилка. Носеше хирургически ръкавици. На тила й беше плътно привързана хирургическа маска. Бяха й съобщили, че болестта се разпространява посредством контакт с телесните течности на заразения, но не трябваше да рискува.
Вдигна спринцовката, пръсна една капка и хвърли поглед към часовника на отсрещната стена. Още половин час и смяната й свършваше. Очакваше с нетърпение мига, когато щеше да съблече окървавените си дрехи и да поспи в тесните жилища за персонала. Напоследък все повече съжаляваше, че бе приела тази работа. Но първия ден пациентите изглеждаха като всички останали…
Надниците, които й предложиха, бяха три пъти по-високи от заплатата й в болницата — това трябваше да я предупреди. Изобщо не бе разбрала, че ще живее в пълна изолация. Добре че бяха другите две сестри и санитарите. А също и онзи мъж, който се представяше за лекар, ала тя се съмняваше в него.
— Помогнете ми… — Тялото на мъжа се разтресе от спазми.
— Тук съм — тя се наведе над пациента и постави свободната си ръка на рамото му. — Имам нещо, което ще ти помогне.
Мъжът се обърна с лице към нея. Треперенето стихна.
Тя протегна ръка назад, взе напоен със спирт тампон и разтри конвулсивно свитата му ръка, знаейки, че подобна манипулация вече не е необходима. Човекът умираше. Всички наоколо бяха в плен на смъртта. Остави тампона, стисна здраво ръката му и заби иглата в покритата със синкави петна тъкан. Мъжът изстена. Изпразни съдържанието на спринцовката. Очите на жертвата бяха вперени в лицето й — търсеха утеха и искрица надежда, ала не ги намериха.
Тъкмо изтегляше иглата, когато тялото на пациента отново конвулсивно се сви. Ръката му се освободи рязко от хватката й и удари спринцовката. Кървавият връх на иглата проби стерилната хирургическа ръкавица и потъна в плътта й — между палеца и показалеца.
С гърлен вик сестрата изтърва иглата и се изправи, вперила ужасен поглед в ръката си.
— Какво стана? Какво направи?
Тя вдигна глава, разтреперана от ужас. Един санитар стоеше до нея.
— Трябва да премина през процедурата за обеззаразяване — извика сестрата и изтича край него, спускайки се към заключената врата, която водеше извън отделението, ала мъжът я изпревари.
— Дай да я видя! — изрече повелително той, препречвайки пътя й.
— Остави ме на мира! — Сърцето й биеше лудо. Направи опит да го заобиколи. Ако успееше да премине през процедурата за обеззаразяване, може би всичко щеше да бъде наред.
Санитарят сграбчи китките й и огледа хирургическите ръкавици.
— Нарушена е целостта на кожата.
— Не. Нищо ми няма — изкрещя жената и издърпа ръцете си. — Просто ме остави да отида в камерата за обеззаразяване!
— Не, по дяволите! Али!
След секунда я обградиха. Двама едри санитари я хванаха и я държаха неподвижна, докато сестра Рафаела — тъкмо тази, която тя не харесваше, сваляше от дланта й скъсаната лява ръкавица. Струйка кръв искреше ярко върху кожата й с цвят на какао. Започна отчаяно да се съпротивлява. Закрещя, знаейки какво ще последва. Но санитарите бяха силни. Рафаела й инжектира приспивателно и я завързаха на едно легло. Писъците й стихнаха. Персоналът стоеше около нея, обзет от вцепеняващ ужас. Подобен инцидент можеше да се случи на всеки един от тях. А тя беше добре подготвена медицинска сестра.
Рано сутринта в понеделник, след Деня на благодарността, бял камион, каквито санитарните власти използваха за обеззаразяване, без никакви отличителни знаци, спря до бордюра и зачака. Шофьорът не угаси двигателя. Трима мъже в черни предпазни облекла изплуваха сред сенките. Те завлякоха единадесет чувала от плътна пластмасова материя, с каквито се пренасяха трупове, до задната част на камиона. Без да напуска кабината, шофьорът отвори херметическото отделение и мъжете напъхаха чувалите вътре. После вратата се затвори с леко изщракване и призрачният камион потъна в нощта.