Нанси Фишер
Код „Червено“ (13)

Глава 12

Лъскавата черна кола караше бавно по кея. Топлият въздух беше напоен с аромат на тропическа зеленина и солена вода, ала пътникът, изолиран от света с матирани стъкла и климатична инсталация, не забелязваше нищо наоколо. Колата премина край истинска колекция от плавателни съдове, струващи милиони долари. Всички имаха сателитни антени, а върху горната палуба на един беше кацнал хеликоптер. Палав бриз люлееше листата на кралските палми и предизвикваше леки къдрави вълни по лазурното море.

— Ето я, сър — обяви шофьорът по системата за вътрешна връзка. — Това е яхтата „Кристобел“.

Колата намали скоростта си и спря пред широка пътека, потънала в сянката на тикови дървета, която водеше до бяла като сватбена торта яхта. Палубата й не беше украсена с хеликоптер, ала мястото беше достатъчно широко да го приюти. Униформен стюард се спусна и отвори вратата на пътника.

— Добре дошъл, господин Милър — изрече почтително той. Английският му бе примесен с лек чуждестранен акцент. „Грък — помисли си Бил. — Или от Кипър.“ — Господин Киамос ви очаква в салона.

Бил последва младият мъж по пътеката и се качи на яхтата. Не за пръв път получаваше покана от богат и много известен човек, ала все още не бе стъпвал на борда на „Кристобел“. Не бе подлагал на проверка и банковата сметка на нейния собственик.

Алекзандър Киамос тежко се изправи от тапицираното със златист брокат канапе. Нисък, плешив, поразително дебел, с привлекателно, но банално лице, той приличаше смътно на покойния Ага Хан. Ала въпреки привързаността му към пищните декори и жените със зрелищни форми, една от които и сега се бе сгушила до него, в ума и състоянието на Киамос нямаше нищо традиционно. Той прегърна горещо Бил, после махна с ръка към един слуга, който незабавно донесе освежаващи напитки.

Климатичната инсталация поддържаше леден студ в салона и Милър се зачуди защо този човек прекарваше шест месеца от годината в тропиците. Но тук бяха хазартните игри с най-високите залози и необузданият секс с безличните потомци на детронирани кралски особи. Самият Киамос се славеше като последната издънка на лишена от власт кралска фамилия. С годините той бе пропилял значителни суми за осъществяването на зле обмислени планове, с които целеше да възкреси царствения й блясък.

Ала би било погрешно човек да го сметне просто за един от неосъществените крале. И Бил знаеше това със сигурност. Киамос имаше своите слабости, но беше блестящ финансист. От този плуващ контролен център той управляваше тръст от фондове с повече от един милиард долара активи, спечелени чрез рисковани и дръзки спекулации. Колкото и да е странно, този човек беше и филантроп, пръскащ десетки милиони долари за образователни програми в централна Европа и укрепването на демокрацията в Африка.

Киамос беше финансов гений и винаги планираше точно възвръщаемостта на инвестициите си. Работейки с огромни, внимателно насочвани подкупи, той беше започнал да си изгражда репутация на министър без портфейл, човек който се сприятелява, поддържа и съветва могъщи държавни глави със забележителен политически усет.

Двамата мъже бяха представени един на друг от общ познат и си допаднаха, откривайки в отсрещната страна прагматизма и трезвата, лишена от емоционално въздействие оценка на реалността.

— Хората смятат, че съм безкористен — беше споделил Киамос с Бил по време на първата им среща, — но всъщност аз съм егоист.

Бил, разбирайки точно какво има предвид събеседникът му, бе кимнал с усмивка и запомнил знаменателната забележка.

Сега беше готов да се възползва от нея.

Разговорът се водеше без определена насоченост. Просто тримата се наслаждаваха на коктейлите и превъзходната вечеря, сервирана в облицованата с орех трапезария. След това младата дама беше изпратена в покоите си, а мъжете се оттеглиха в пищния салон. На чаша бренди и пура те започнаха да обсъждат предложението, което беше довело Бил в Курасао.

— … Не просто хуманен жест — приказваше Милър, — а ход, който ще ни облагодетелства. Ход в името на всички, и в наше име.

Киамос се усмихна и кимна. Малките му очи заблестяха на меката изкуствена светлина.

— Заинтригуван съм — изрече той и пое дима от пурата Маканудо. Издиша с видимо удоволствие и протегна ръка към чашата с бренди. — Но все пак такова голямо дарение… Трябва да бъда сигурен в добрата възвръщаемост. Политическо влияние, ако разбират какво имам предвид.

— Разбира се. Затова и дойдох при вас, сър. Ходът ще бъде с добри последици и за вас, и за работата на ОММП.

Киамос се вгледа внимателно в лицето на доктора над кристалния мундщук.

— Харесвате ми, доктор Милър. Ала същевременно ме озадачавате. Питам се: — „Дали този човек наистина вярва на всички красиви думи, с които описва общото добруване и благоденствие на своите съвременници?“.

— Разбира се, че вярвам — заяви непоколебимо Бил. — Нима вие не вярвате?

За миг Киамос впери поглед в Милър, после заразително се разсмя.

— О, да, със сигурност вярвам! О, да! Обичам бедните, болните и унизените. Само ги дръжте по-далеч от мен — все още тресейки се от смях, той се изправи. — Не, останете и допийте брендито си, докторе — Киамос махна с ръка към канапето. — Организирал съм специални забавления след вечерята. Ще ме извините, ако не успея да се присъединя — японската фондова борса отваря след двадесет минути — прекоси стаята с поразителна за такъв едър човек лекота и обърна глава назад: — Ще получите отговора, за който дойдохте, преди да си тръгнете — обеща той. Разнесе се музика. — А, забавленията започват. Сигурен съм, че ще ви харесат — и финансистът напусна салона.

След няколко секунди се появи оскъдно облечена жена. Тя приближи към Бил. Усмихваше се предизвикателно. Милър се намръщи, наблюдавайки как стриптийзьорката извива тялото си над главата му. За пари, не за секс бе дошъл тук. Искаше му се единствено колкото се може по-бързо да получи отговор от Киамос и да хване нощния полет за Ню Йорк. Жената се наведе и постави дланите му върху увисналите си гърди, след това приклекна, докосвайки лицето му с прозрачния шал. Беше пълна и мургава, тип, който Милър обикновено не възприемаше като привлекателен, ала почувства ерекция въпреки волята си. Жената захвърли шала и се завъртя похотливо, разкривайки всичките си прелести пред него като чиния с ордьоври. Но въпреки физическата реакция на голотата й, Бил не изпита желание да се включи в играта.

Тя се поколеба, после стана, бързо събра разпилените си по пода одежди и напусна салона. Музиката заглъхна. Милър изпи остатъка от брендито си. Може би сега Киамос щеше да му даде отговор. Остави чашата си на малката масичка и погледна през прозореца към океана, по чиято тъмна повърхност се гонеха зелени фосфоресциращи светлини.

Слаб шум го накара да се обърне. Пред него стоеше друга жена — по-скоро момиче. Тя му допадаше далеч повече. Беше съвсем гола. Бледата й кожа бе недокосната от слънцето. Никога не беше виждал толкова поразително бяла жена — дори тясното окосмено пространство около полови те и органи изглеждаше сребристобяло. Гривата на косите й се пилееше почти до розовите връхчета на гърдите. Тя протегна ръка и се усмихна едва доловимо. Очите й бяха с цвят на морска вода.

 

 

„И какво от това, че Карл Андерс не ме харесва? — помисли си Луси, оставяйки дрехите си в шкафа на съблекалнята на горещата лаборатория. — Аз също не съм луда по него, но това не означава, че между нас не могат да съществуват разумни делови отношения. И без друго не работим върху един и същи проект.“ Пък и Бил Милър не бе обърнал сериозно внимание на критичните бележки, отправени от Карл към нея; вместо да я порицае, той й предлагаше прекрасна длъжност. Не че щеше да приеме подобен пост, ала постъпката определено беше израз на доверие.

Луси внимателно провери предпазния костюм за дефекти в тъканта, едва тогава се напъха в него и премина през серията херметически затварящи се камери, водещи до Ниво Четири. Неколкократно й се наложи да включва и изключва тръбата, осигуряваща достъп на въздух. Все още се удивляваше, че ОММП бе успяла да построи толкова скъп и сложен изследователски център с пари на частни лица.

„Днес е тихо“ — помисли си Луси, влизайки в празната лаборатория. Обикновено двама-трима учени правеха някакви експерименти. Днес не видя никого.

От шкафа, използван като склад, избра пластмасова дванадесетинчова квадратна пластинка, върху която имаше двадесет и четири вдлъбнатини. След това посегна към огромния хладилник и взе епруветка с клонирани клетки Е-6, среда известна под названието „Виро“. Бе открила, че в нея и новите вирусни изолати, и лабораторно обработваните разновидности на Перувиа се развиват най-добре. Средата „Виро“ беше изготвена от бъбречни клетки на африкански зелени маймуни. И макар че Перувиа произхождаше от Южна Америка, вирусите изглежда предпочитаха тъкмо тази среда. Луси занесе пластмасовата пластина и епруветката с „Виро“ до работното си място. След това от хладилния склад внимателно взе запечатана епруветка с розовата течност на Перувиа. Двуслойната ръкавица намаляваше чувствителността при контакт, затова бавните внимателни движения бяха от жизненоважно значение. За миг Луси остана неподвижна, стиснала епруветката със смъртоносния патоген, правейки опити да се съсредоточи, стори й се, че шумът от собственото й дишане отеква все по-силно в шлема на предпазния костюм. Внимателно занесе изолата до работното си място и го постави върху пластмасовата рамка. След това взе пипета и започна да изпълва вдлъбнатините на пластината със средата „Виро“.

Зад гърба й, висока, облечена в предпазен костюм фигура излезе от последната херметизационна камера на Ниво Четири и застана неподвижно, следейки с поглед движенията й.

Луси изпълни необходимия брой вдлъбнатини върху пластината. След това изключително внимателно се зае да инфектира с изолат на Перувиа всяка вдлъбнатина. Работеше бавно и съсредоточено. При тази процедура вирусът се намираше в открито пространство — в спринцовката, която доктор Неш използваше за инжектиране на патогена във вдлъбнатините, както и в клетъчната култура, инфектирана вече от изолата.

Зад гърба и фигурата се приближи. Свистенето на въздуха в шлема на предпазния костюм не й позволяваше да чуе шума от ботушите на мъжа, тътрещи се по покрития с плочки под. Той вече беше зад креслото й — отворил широко очи, крещеше нещо в собствения си шлем. Ала Луси не чуваше нищо. Изведнъж мъжът протегна ръце. С едната сграбчи куплунга на тръбата, осигуряваща въздух в костюма на доктор Неш. С другата блъсна лакътя на Луси.

Тя изпищя беззвучно, виждайки как върхът на иглата от спринцовката — влажен и смъртоносен, одрасква повърхността на ръкавицата й. „Божичко, дано ръкавицата не се скъса“ — замоли се тя, но видя тънката като следа от сълза линия, която иглата бе очертала. Спринцовката се изплъзна от пръстите й. Луси се изправи, посегна към лентата, осигуряваща херметизация в критични случаи — с такава лента бе съоръжен всеки предпазен костюм — и се огледа. „Ако иглата е пробила само външната ръкавица, всичко е наред. Дано не е разкъсала и вътрешната!“

Изведнъж тя осъзна, че повече не може да диша, и видя тръбата в ръцете на нападателя си. „Трябва да се измъкна оттук!“ Задави се от недостиг на въздух, ала видя ясно чертите под прозрачния слой на шлема му. Беше Карл Андерс.

Луси прекоси тичешком лабораторията и се втурна към херметизационната камера за обеззаразяване, следвана по петите от мъжа. Сграбчи металния лост, който затваряше камерата в случай на бедствия и аварии, и го изтегли рязко. Това движение изразходва последните й резерви от кислород. Луси почувства, че губи съзнание, но протегна ръка, хвана една от тръбите за въздух и я свърза с предпазния си костюм. Опря гръб о стената на херметизационната камера, пое жадно хладната суха струя, нахлула в шлема й, после протегна ръка и натисна копчето.

Когато седем минутният цикъл на обеззаразяване приключи, доктор Неш свали двете ръкавици и внимателно разгледа долната. На пръв поглед изглеждаше здрава, ала това все още нищо не означаваше. Луси я задържа под водната струя, с която изплакваха предпазните костюми, преди да ги подложат на обеззаразяване. След това спря крана и провери внимателно дали не тече. Нищо. Нямаше нито една дупчица. Доктор Неш се облегна на стоманената стена, прималяла от облекчение, след това освободи лоста и бързо излезе от отсрещната врата, затваряйки я рязко след себе си. Надяваше се, че Карл няма да посмее да разбие камерата за обеззаразяване. В съблекалнята бързо се освободи от предпазния костюм, навлече дрехите си и изтича в главната лаборатория. Добрала се вече до коридора, доктор Неш спря и се облегна на стената, едва сега осъзнала огромното значение на онова, което беше преживяла. Андерс се беше опитал да я инжектира с Перувиа! И съвсем за малко не бе успял, по дяволите!

Няколко колеги я огледаха въпросително, докато Луси прекосяваше тичешком откритата работна площ, но тя не им обърна внимание. Вече беше облякла палтото си и тъкмо понечи да вземе чантата си, когато звънна клетъчният й телефон. По дяволите! Провери от кой телефонен номер й се обаждаха: едно от интензивните отделения в болницата. Затвори вратата с крак и започна яростно да набира номера, поглеждайки към часовника си. Оставаха още четири минути и половина, докато Андерс излезе от камерата за обеззаразяване. След няколко опита операторът я свърза. Доктор Неш продиктува лекарствата, които трябваше да бъдат дадени на болния, и обеща да се отбие на път за центъра.

Оставаха по-малко от две минути… Тя трескаво затвори телефона и забърза към асансьора.

Още една минута… „Хайде, хайде!“ Луси натисна копчето. „По-бързо ме измъкни оттук.“

Асансьорът пристигна и вратата му се отвори. Андерс вече бе излязъл от камерата и вероятно сега я търсеше. Бързо влезе в кабината и натисна копчето за затваряне на вратата. С облекчение видя, че задейства. Тъкмо тогава една ръка се пъхна в пролуката, вратата отново се отвори и пред доктор Неш се изправи Карл Андерс. Лицето му бе изкривено от ярост.

— Глупачка! Кой въобще ти е дал разрешение да работиш в Ниво Четири?

— Ти се опита да ме убиеш! Махни се от пътя ми — Луси решително мина край него, но Андерс я сграбчи за раменете и я обърна. Двамата стояха лице в лице.

— Какво говориш, по дяволите? Аз спасих проклетия ти живот!

— Ти се промъкна зад гърба ми, блъсна ме и заби спринцовката с вирусите на Перувиа в ръкавицата ми!

— Протегнах ръка към проклетия съединител на тръбата ти за въздух. Беше се измъкнал от предпазния ти костюм. — Карл изсумтя подигравателно. — Щеше да извършиш самоубийство, доктор Неш.

— Значи съединителят е щял да се откъсне от предпазния ми костюм? — Луси впери невярващ поглед в Карл. — Защо не каза нещо? Защо не ме уведоми, че си в лабораторията, вместо да се промъкваш зад гърба ми?

— Направих го, по дяволите! Извиках ти няколко пъти, ала ти не ми обърна никакво внимание.

— Не те чух.

— Сигурно приемникът в шлема ти е дефектен. Или моят микрофон — сега и двамата бяха по-спокойни. — Значи спринцовката е разкъсала ръкавицата ти?

— Само външната. — Луси се приближи до близкото кресло и се отпусна в него.

Андерс я последва.

— Провери ли предпазния костюм, преди да го облечеш?

— Разбира се, че го проверих — отвърна светкавично Луси. „Но от вътрешната му страна може би е имало скрит от погледа скъсан участък, някое износено място — помисли си тя. — А докато съм се включвала и изключвала към тръбите за въздух, сигурно съм го отслабила допълнително…“

— Ако не вярваш какво ти приказвам, сама провери проклетия костюм. Хайде! Върви да провериш! — Карл тежко се отдалечи по коридора, след това се обърна: — Значи си помисли, че всъщност се опитвам да те убия?

Луси почувства, че се изчервява. Сега тази мисъл й изглеждаше абсурдна.

— Не зная… Мислех, че в лабораторията няма никой, после изведнъж те видях зад гърба си. Ти ме блъсна, сграбчи…

— Опитвах се да хвана съединителя на костюма и тръбата за въздух.

— Не знаех… — тихо отговори Луси. — Помислих си, че… след онова, което си говорил на Бил за мен. Предположих, че…

— … че ще извърша убийство, за да те изхвърля от моята лаборатория? Едва ли — той я изгледа яростно. — Не те харесвам, доктор Неш. Не мисля, че жени трябва да се занимават с подобен род дейност и според мен онова, което се случи подкрепя мнението ми. Е, изказах открито възраженията си, обаче те не бяха взети предвид — той замълча за миг. — Но аз съм учен, Луси. Не съм убиец.

— Съжалявам, че изтълкувах погрешно действията ви.

— Извинението ти се приема — за миг Андерс остана неподвижен, после се приближи към креслото й. Наведе се и лицата им се оказаха на еднаква височина. — От друга страна — прошепна той тихо, впил очи в нейните, — ако наистина се опитвах да те инжектирам със смъртоносен патоген, нямаше да го пропусна, уверявам те.

 

 

Бил си помисли, че ще експлодира, когато момичето с морскосините очи прокара език по вътрешната страна на бедрото му. Струваше му се, че тя се опитва да го възбуди по този начин от няколко часа насам, почти довеждайки го до кулминация, след това намаляваше темпото и той не можеше да се облекчи. Тялото му бе плувнало в пот. Дишаше мъчително. Хвърли се към нея, ала тя се изплъзна и се разсмя. „По дяволите“ — Бил я притисна под себе си, грубо разтвори краката й и проникна в нея. Момичето изкрещя, но Милър не го чу, прониквайки все по-дълбоко. „Какво, по дяволите, беше това?“

Спря. Сърцето му биеше лудо. След секунда се отдръпна от нея. Очите й се смееха. Милър пъхна ръката си във влагалището й и измъкна малка, сгъната на руло хартийка.

Момичето го събори по гръб, седна отгоре му, поемайки го дълбоко в тялото си, и го притисна здраво.

— Прочети го — прошепна тя, поклащайки се отгоре му. Бил се задъха, повдигайки таза си, и с треперещи пръсти разгъна подгизналия от влага документ. Момичето се отпусна върху него. Милър изкрещя, изпразни се и в мига на кулминацията осъзна, че държи в ръцете си чек за тридесет милиона долара, подписан от Киамос.

След двадесет минути вече беше прибрал влажния чек на сигурно място в дипломатическото си куфарче и се качваше на борда на очакващия го самолет. Лека усмивка потрепваше по устните му, докато се отпускаше тежко върху плюшената седалка. Самолетът набра скорост и се издигна в топлия влажен въздух.

— Желаете ли да гледате някакъв филм, сър? Музика? Лека закуска?

— Мисля, че ще направя опит да поспя — отговори Милър на стюарда. — Чакай! Първо искам едно питие. Перие и лимонов сок, моля. Двойна доза.

— Незабавно ще ви го донеса, доктор Милър. Да намаля ли осветлението? Или предпочитате да почетете? Желаете ли някакво списание?

— Не. Съмнявам се, че бих могъл да се съсредоточа — Бил се усмихна. — Намалете осветлението.

Стюардът се отправи към добре заредената кухня, а Бил се вгледа лениво в нощното небе, сред което се издигаха. Самолетът описа завой надясно и през прозореца се откри изглед към огърлица от острови — светлините им блещукаха като диаманти върху черната гръд на морето.

Стюардът се появи с красив поднос. Постави на ниската масичка пълна чаша, върху чийто ръб бе прикрепено резенче лимон, след това добави малка купа с ледени блокчета, още парчета лимон и голяма зелена бутилка. Бил на един дъх погълна половината от питието си, след това с рязък замах довърши и останалото.

— Събирането на средства сигурно кара човек да ожаднява — отбеляза стюардът и се усмихна.

Доктор Милър отпи още една внушителна глътка и се отпусна върху широката мека седалка.

— Направо не можеш да си представиш каква жажда причинява това каза той на стюарда, поглеждайки го през полузатворените си клепачи. — Направо не можеш да си представиш…