Нанси Фишер
Код „Червено“ (24)

Глава 23

— Радвам се, че те заварвам у дома.

— Че къде на друго място да бъда? — зададе логичен въпрос Росети, хвърляйки поглед към отрупаните със сняг дървета, които се люлееха като полудели привидения зад прозореца на кухнята. Той закрепи портативния телефон под брадичката си и взе кутия бира от хладилника.

— Сам ли си?

— За съжаление, да.

— Добре.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Спести си остроумните отговори, Майк. Обаждам се, за да те предупредя. Напоследък научавам разни неща, които ме карат да мисля, че предстои да се случи нещо голямо.

— Във връзка с наркотиците? — Росети занесе бирата във всекидневната и се разположи на канапето. — Свързано е с Рене, нали?

— Не точно. Рене наистина е важна, но не чак толкова, колкото смяташ ти. Естествено, семейство Торториело я е издигнало. Старият не е глупав.

— Мислех си, че мафията не използва жени.

— Наистина не го правят. Това е нещо различно, нов момент. Ние извършихме няколко проверки благодарение на теб и ето как виждаме нещата — когато Лучано Салерно бил депортиран, той изгубил всичко, затова, когато семейство Торториело му предложило благородническа титла плюс куп пари, за да се ожени за Рене и да не им пречи, той приел. Сега кланът Торториело притежава красива италианска графиня, щедро раздаваща сексуалните си услуги. Освен това тя е и някаква далечна роднина — старият Торториело е пораснал в семейството на Рене в Сицилия — затова той е убеден, че може да й има доверие.

— Но щом тя не ръководи операция, свързана с търговия на наркотици…

— О, тя е твърде ценна, за да се занимава с тази работа. Ние смятаме, че Рене служи като дискретна връзка на Клана с богатия безскрупулен мерзавец, с когото Торториело иска да прави бизнес.

— Продажба на наркотици?

— Плюс пране на пари.

— Точно това, което прави Милър?

— По малко и от двете, предполагам. Но е запланувано нещо много по-крупно. Нещо в глобален мащаб.

— Кой го е запланувал? Торториело ли?

Том се поколеба.

— Не сме сигурни, но аз не мисля, че е той. Години наред откриваме следи от различни незаконни финансови мрежи, подпомагащи тероризма в световен мащаб. Определени правителства от Средния Изток. Търговци на оръжие, които не са свързани с никаква политическа платформа. Но напоследък нещата стават по-сложни. Помниш ли терористичния удар, унищожил част от главния петролопровод на Колумбия преди няколко месеца? В нападението участваха тридесет превозни средства, около петдесет прекрасно обучени войници и поддръжници от полицейските среди.

— Да. Някакви размирници с крайно леви възгледи?

— Да, но какво следва от това. Размирниците имаха връзка с незаконната търговия на наркотици. Те отмъщаваха на правителството за програма, насочена към унищожаване на полетата, засявани с кока и се ползваха с подкрепата на хиляди дребни фермери, за които това е единственият начин да осигурят прехраната на семействата си.

— Звучи ми като кауза, която Бил Милър би подкрепил, воден от наивните си възгледи, типични за шейсетте години.

— Да, точно това е кауза, която той би подкрепил добре и финансово. Не поради крайно левите си убеждения — дори и люде, запазили възгледите си от шейсетте години, не са чак толкова наивни, че да подкрепят революция на производителите на наркотици в името на истината и любовта.

Росети се намръщи.

— Искаш да кажеш, че ако е замесен в търговията с наркотици, то собствените му интереси са отглеждането на кока да продължава.

— Да. Но аз не мисля, че Милър е толкова крупна фигура в търговията с наркотици — изрече бавно Том. — Вероятно играе на дребно, използва своите лекари като мулета, неосъзнаващи какво вършат в действителност, и така си осигурява странична печалба — допълнителен начин за събиране на финансови средства. Мен ме притеснява въпросът: с каква цел набира тези средства доктор Милър?

— За ОММП, естествено — реагира Росети изненадано.

— А какво всъщност представлява ОММП?

— Благотворителна организация, която…

— Стига, Майк! ОММП е рожба на Милър.

— И на Карл Андерс.

— Да, и на Андерс.

— Значи ти мислиш — предположи Росети, — че Милър използва наркотиците, за да събира средства, чието предназначение остава неизвестно за нас. Дидие не е знаел, че пренася хероин. И бил заловен при случайна проверка.

— Може би. А може би е открил с какво в действителност се занимава Милър, затова доктор Бил е решил да го отстрани от пътя си. Малко хероин в багажа, анонимно обаждане в Управлението за борба срещу незаконната търговия с наркотични средства, след това — отровен прах в килията. Мафията би могла да помогне в тази част от плана.

— Мислех, че Дидие се е самоубил.

— Ти също така мислиш, че ОММП е благотворителна организация.

— Значи Милър използва ОММП, за да събира средства, с които подпомага крайно леви терористични групи? Такава ли е версията ти? — Том не отговори. — Тогава къде точно е мястото на „втората разновидност“ на вируса?

— Ти трябва да ми отговориш.

— Не мога, Том — Росети се замисли за миг. — Може би Андерс играе самостоятелно. Може би Милър не е запознат с действията му. Бог ми е свидетел, не зная.

— Кой е наивникът в този случай? — Том въздъхна. — Каквото и да става в ОММП, мога да се обзаложа, че то не става без одобрението на Милър.

— Не съм сигурен. Карл Андерс…

— Забрави Карл Андерс — сряза го Том. — Андерс работи за Милър. Питал ли си се някога как Милър е получил разрешение да изгради лаборатория с Четвърто ниво? Изглежда тук има пръст ЦРУ.

— Този Милър май е опасна работа?

— Не Милър — някои негови приятели. Следата е неясна, обаче отвежда към тези кръгове.

— Но ако лабораторията действа с благословията на ЦРУ, значи Милър е на наша страна.

Том се изсмя рязко и цинично.

— На чия страна? — Майк не отговори. — Както и да е, не става дума за официално утвърдената институция, а за онова, в което се е превърнала тя в момента. Ала това няма значение. За теб е важно следното: имаме чувството, че каквото и да се случи, то ще стане скоро. Трябва да научим кога.

— Не виждам как бих могъл да направя нещо повече от онова, което върша в момента.

— Зная, зная. Просто дръж очите и ушите си широко отворени. Уведомявай ме за всичко… необичайно. Дори да ти се струва маловажно.

— Добре.

— Майк? Още нещо.

— Да?

— Пази се!

 

 

Прегърнал треперещите й рамене, Бил поведе нежно Луси към всекидневната и я сложи да седне на канапето срещу камината.

— Ще ти приготвя нещо топло за пиене — предложи загрижено той.

Но тя поклати глава, хвана го за ръка и го привлече на мястото до себе си.

— Трябва да ти кажа толкова много неща. И нито едно от тях не търпи отлагане.

Започна да говори. Бузите й порозовяха. Докато думите й отекваха в тишината, Бил я гледаше с израз на неописуем ужас, а Луси разказваше за неотдавна обеззаразеното отделение, за тайния лабиринт между мисията и лабораторията на ОММП, за белезите по врата на Лудия Рей, за втората лаборатория на Карл в Ниво Четири, за материала с резултатите от изследванията на Перувиа върху монитора на неговия компютър.

Когато доктор Неш завърши, ги обгърна тишина.

— Божичко, Луси! — тихо възкликна накрая Бил. — Какъв глупак съм бил! Какъв доверчив глупак!

— Трябва да затвориш лабораторията. Най-добре е веднага да се обадиш на ЦКПИЗ.

Бил поклати глава.

— Не мога да направя това.

— Трябва! Излагаш на риск целия град.

— Не мисля. Каквото и да се е случило в мисията, то вече е минало. Освен това, лабораторията е напълно самостоятелна и съвършено обезопасена. Естествено, ще отстраня Андерс. Ала няма да изложа на риск онова, което съм създал, всичките добри неща, постигнати от ОММП по света, резултатите на учените в лабораторията, включително и твоя — той замълча за секунда. — Както можеш да си представиш, никак не беше лесно да получа разрешение за изграждането на лаборатория с Ниво Четири. Беше ми необходима подкрепа, влиянието на хора от най-високопоставените среди. Същите… приятели, които тогава подкрепиха усилията ми, сега отново ще помогнат да се справим с тази бъркотия, без да вдигаме шум. Ще избегнем разгласяването на случая и това ще ни позволи да продължим благотворителната си дейност — той хвана нежно раменете й и се вгледа дълбоко в очите й. — Позволи ми да се справя с този проблем, Луси. Зная, че имаш приятели в ЦКПИЗ, ала не бива да им се обаждаш. Тук съм заложил прекалено много, много повече от онова, което ти е известно. Трябва да ме оставиш сам да елиминирам възникналите трудности — лицето му стана сурово. — И аз ще го сторя, повярвай ми — Луси се намръщи, ала поклати глава в знак на съгласие и Бил видимо се отпусна. — Все още ти е студено, нали? Чувствам, че трепериш. Какво ще кажеш да ти донеса някакво топло питие? Чаша какао?

— Звучи добре.

Карирано вълнено одеяло беше преметнато върху облегалката на близкото кресло. Бил я зави с него, после сложи още една цепеница в камината. За миг остана неподвижен, наблюдавайки подскачащите пламъци.

— Връщам се веднага — обеща той и се отправи към кухнята.

Луси се сгуши под меката вълнена завивка. Ужасите, преживени през нощта, сега не й изглеждаха толкова страшни, тъй като ги бе споделила с Бил. Двамата заедно щяха да сложат край на налудничавите експерименти, извършвани от Карл.

Милър скоро се върна с две чаши, от които се вдигаше пара, и Луси жадно погълна своята. Бил й се усмихна.

— Вече изглеждаш по-добре — заяви той и отпи няколко глътки от какаото си.

— И се чувствам по-добре. Но скоро трябва да се прибирам у дома. Вече е късно.

— Не, това няма да стане — възрази меко Милър. — Вали все още силно, никакви превозни средства не се движат по улиците. Остани тук. Ще ти приготвя легло в една от стаите за гости.

— Но аз…

— Моля те! Сега трябва да се обадя на някои хора. След това ще направя сандвичи и ще поговорим как да се справим със създалото се положение — той се усмихна ведро. — Ти си смела млада жена, Луси Неш — потупа леко ръката й. — Почивай и се стопли. Такова е предписанието на лекаря.

Горещото питие проникна във всяка клетка на тялото й. Луси се обърна усмихната, видя как Бил се отправя към вратата, след това се отпусна върху възглавниците на канапето и се взря в огъня. Танцуващите пламъци я хипнотизираха. Почувства как клепачите й натежават. Когато Милър се върна след десет минути, Луси вече беше заспала.

Той я погледна, наведе се и я взе на ръце. Тя измърмори нещо и се притисна до него, ала не се събуди. Носеше я нагоре по стълбището към спалнята си. Постави я внимателно на леглото, махна завивката от тялото й и я захвърли към един стол. Събу ботушите и дебелите й чорапи. Поколеба се. Понечи да свали полата й. Луси се размърда, отвори очи и Милър незабавно спря, завивайки краката й с одеялото.

— Рик…

Докторът се намръщи.

— Какво?

— Добре ли познаваш Рик? — изрече тя с променен глас.

— Холандър? Защо?

— Видях го в лабораторията… Опитваше се да прочете файловете на Карл… — клепачите й потрепнаха. — … Сигурен ли си, че може да му имаш доверие?

Бил се намръщи. „Та Холандър беше на негова страна. Беше ли това обвинение на Луси резултат от свада между любовници? Затова ли Холандър не успяваше да го уведомява за дейността й напоследък? Или имаше нещо по-сериозно?“

— Луси? Събуди се — Милър хвана раменете й и я разтърси, но очите й останаха затворени. Силното приспивателно, което й беше дал, за да пусне в ход плановете си, бе подействало бързо. Е, това нямаше никакво значение. Той знаеше кой представлява най-голяма заплаха за операцията и това със сигурност не беше Холандър.

Милър смъкна завивката, откопча ципа на полата й и я свали, възхищавайки се на стройните силни крака. Погледът му се спусна към тъмния триъгълник под белите дантелени бикини. Помилва топлината му. След това стрелна поглед към лицето й. Приспивателното беше достатъчно силно. Нямаше нужда да бъде предпазлив. Грубо смъкна бикините и разтвори краката й, напъхвайки пръсти дълбоко в нея. Луси изстена, ала той не обърна внимание на това. Сега изцяло контролираше тялото й. Нейното мнение нямаше значение.

Откопча с влажни пръсти копчетата на пуловера й. След това сутиена. Захвърли ги на пода. Поемаше зърната на гърдите й в устата си. Засмука, загриза, захапа. Същевременно протегна ръка към ципа на панталона си. Чувството, че властва над нея, че притежава напълно тялото й, беше толкова възбуждащо, че почти не можеше да се владее. Смъкна рязко панталоните и слиповете си, възседна я, стисна члена си в ръка и разтвори устните й с него. Заспала дълбоко, жената вдигна длан да го отблъсне, но той я спря, прониквайки дълбоко в устата й. „Ще те науча, любопитна кучко!“

Удоволствието му се отприщи като лавина. Рязко спря, решен да го удължи на всяка цена. Поколеба се, след това плъзна език надолу по тялото й. Най-накрая проникна в нея, повдигайки бедрата й, за да потъне колкото се може по-навътре. Неосъзнаваща нищо, Луси отново изстена и опита да се обърне настрани, но той я пронизваше, потъвайки все по-дълбоко в плътта й, грубо, бързо, болезнено. Притискаше я. Наказваше я. „Утре ще го усетиш! Утре ще почувстваш моята власт!“

 

 

Маймуните започнаха да вият и да клатят клетките си, когато се появи Карл. Не бяха получавали нищо за ядене от сутринта, ала мъжът в херметически затворения жълт предпазен костюм не носеше нищо, освен спринцовка и няколко пълни стъклени ампули.

Той се огледа бързо и безмилостно. Никога не ги бе харесвал особено — просто дванадесет екземпляра за изследванията, които човек, след като ги използва, трябва да изхвърли.

Маймуната в най-отдалечената клетка вляво оголи зъби срещу Карл. Тя очакваше обяда си и бе ядосана, че той закъснява. Мъжът беше бърз. Дългата игла проникна и се заби в обраслата с козина кожа. Съдържанието на спринцовката се изля в кръвта на животното. То се дръпна рязко назад, но иглата вече беше изтеглена от тялото му, а спринцовката готова за повторна инжекция. При експериментите Карл педантично сменяше иглите за всяка инжекция, но сега вече нямаше значение. Повече не се нуждаеше от тези маймуни. Милър се беше обадил по телефона и информацията, която му подаде, беше недвусмислена.

Първата инжектирана маймуна се бе отпуснала безжизнено в клетката си, а дишането й беше бавно и неритмично. Андерс бързо набоде всички животни. Те бяха притихнали — страхът бе изтласкал усещането за глад.

„Опитите не бяха успешни“ — помисли си Карл. Не му се бе удало да зарази маймуните с Перувиа, макар че в кръвните им проби бе открил наличие на вирусни антитела. Нито пък бе успял да предаде варианта на Перувиа, от която страдаха маймуните, на човешки същества. Съвсем не беше изненадан от това, защото всички изследвания доказваха едно: кръвоизливите, придружени с висока температура у маймуните, не можеха да се предават на хора. Но все пак се бе надявал…

Последната маймуна потрепери и след секунда застина съвсем неподвижна. Андерс пъхна една дълга пръчка през железните решетки и я блъсна в гърба. Никаква реакция. Внимателно отключи клетките и започна да измъква мъртвите животни и да ги мята в големите чували. Предстоеше процедурата по обеззаразяване.

 

 

— Луси? Не знаех дали да те събуждам. Но часът е вече почти единадесет.

Луси изплува от тежкия сън и видя пред себе си Бил Милър, облечен в официален костюм, застанал до леко открехнатата врата. Чувстваше се уморена.

— Какво каза? Колко е часът?

— Единадесет без десет — Бил й се усмихна сърдечно. — Когато пристигнах със сандвичите, ти беше заспала на канапето. Сигурно си била изтощена.

Тя се надигна в леглото и се огледа.

— Къде съм?

— В една от стаите за гости. Боя се, че дрехите ти са малко смачкани. Помислих, че не е редно да те събличам, затова те оставих да спиш с тях. С изключение на ботушите, разбира се. Би ли искала нещо за закуска?

Изведнъж осъзнала, че часът наистина е единадесет, Луси отметна завивката.

— Трябва да отида в болницата!

— Първо провери телефонния си секретар. Всичко е объркано от тази буря.

— Все още ли вали?

— Не, спря призори. Небето се изяснява. Но улицата… — Луси се изправи, олюлявайки се леко. — Добре ли си?

— Леко замаяна — тя намери ботушите си до леглото и започна да се обува. — Малко кафе ще ми помогне.

— Ще ти го донеса.

— О, благодаря. Ще сляза долу.

— Както искаш. До леглото ти има телефон, ако желаеш да се обадиш.

Луси протегна ръка към слушалката, при което лицето й се изкриви в мъчителна гримаса — беше почувствала тъпа болка в корема. „Сигурно съм разтегнала някой мускул, когато снощи паднах в онези преспи“ — помисли си тя, макар че болката бе по-различна. През нощта полата й се беше завъртяла, Луси я оправи, позаглади гънките и взе телефона, за да набере номера на болницата.

Бил ядеше препечена филия в трапезарията.

— Мед или сладко от портокали? — попита той, когато доктор Неш се появи.

— Нищо, благодаря — тя внимателно се отпусна на стола срещу него. Тъпата болка в корема й я тревожеше. В тоалетната беше открила кърваво петно върху бикините си. — Трябва да тръгвам. В болницата не достигат хора.

— О? — Бил внимателно наля кафе в чашата пред нея. — Кен Уелш е оставил около хиляда съобщения на телефонния ми секретар. Иска да отлетя за Бряг на слоновата кост днес. — Уелш беше служител в ОММП, отговарящ за различните мисии в чужбина. — Не виждам как бих могла, ала ако е Перувиа…

Изразът на Бил разкриваше силна изненада.

— Перувиа? В Африка?

— Така казва Уелш. Поне така е написано в медицинския доклад, който е получил.

— Божичко, Луси! Трябва да отидеш!

— Не мога, Бил.

— Два-три дни, най-много — той замълча, замислен дълбоко. — Днес е петък… Осигуряваме ти обратен полет в понеделник. Така става ли? Моля те, Луси! Не бихме могли да изпратим никой друг, никой друг не е работил с Перувиа и не разполага с разрешително за този вид патогени.

Луси поклати глава.

— Невъзможно. Нима мислиш, че аз не искам да отида? Ако заболяването наистина се окаже Перувиа, ще станем свидетели на забележително откритие. Ала не виждам как…

— Обади се в болницата. Виж какво можеш да направиш — Бил замълча за секунда. — И без това е добре да се махнеш оттук за известно време.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мисля, че Карл Андерс ще бъде особено благосклонен, след изминалата нощ.

— Аз имах намерение да го посетя.

— Този човек вече веднъж те заплаши. Сама го сподели с мен. Сега той е много по-опасен.

— Той е опасен за всички нас.

— Да, но аз зная как да се справя с него. Трябва да напуснеш града за известно време — ако не в името на собствената си безопасност, то поне заради проекта „Перувиа“.

— Не зная… Дори и да се съглася да замина, днес едва ли ще има полети.

— Една от пистите на летище „Кенеди“ действа, научих го от сутрешните новини. Мога да уредя да те закараме с хеликоптер до терминала край Ийст Ривър. Той се намира на няколко пресечки оттук.

— Но аз трябва да си приготвя багажа…

— Ще извикам кола да те закара до вас. Шофьорът ще почака, докато подредиш куфара си, след това ще те отведе до пистата, откъдето ще излети хеликоптерът. В колко часа има полет до Бряг на слоновата кост?

— Не зная.

Бил стана.

— Ти закуси — рече той енергично. — Аз ще се обадя на Кен и ще уредя всичко.

— Никога не съм бягала от трудностите… — Луси се намръщи.

— Но ти не бягаш от нищо — настоя Бил. — Боя се, че когато се върнеш тук в понеделник вечер, те няма да бъдат никак по-малки.

— Предполагам. А ако заболяването наистина е Перувиа…

— Тогава ти наистина трябва да бъдеш там.

— В такъв случай се налага да побързам — вече бе взела решение. — Ще се обадя до болницата и… — „И на Рик“. Бяха се уговорили да вечерят заедно днес. Това беше част от плана й да разбере какво всъщност възнамерява да предприеме той. — … да анулирам някои посещения — добави тя неубедително на глас.

— Аз ще използвам телефона в кабинета. За теб оставям този тук. — Бил спря до нея и докосна бузата й. — Така ще бъде най-добре, Луси. За всички.

„Наистина е удивително какво могат да направят парите“ — мислеше си Луси, докато луксозният черен Линкълн преодоляваше преспите по улиците. Хеликоптерът вече я очакваше. Самолетният й билет бе резервиран, дори администрацията в болницата подкрепи пътуването й, а като се вземе предвид, че в момента квалифицираният медицински персонал не достигаше, този факт си бе едно малко чудо. Болката в корема й бе утихнала, а силното кафе — прояснило мислите й. Колата спря и Луси изскочи от нея, усещайки как я обзема възбудата от предстоящото заминаване.

Помаха с ръка на портиера, прекоси тичешком фоайето, преравяйки мислено дрехите в гардероба си. Един голям куфар щеше да й бъде достатъчен. Нали отиваше само за три дни и през по-голямата част от времето щеше да бъде с лекарска престилка или предпазен костюм.

Прибра се у дома и бързо съблече дрехите си, захвърляйки ги върху леглото, само за около минута взе душ. Сложи си джинси и лека блуза, взе паспорта и шофьорската си книжка и започна да подрежда нещата си в куфара.

 

 

Във въздуха се носеше усещане за празник. Училищата бяха затворени, децата се спускаха по корем върху покривите на заснежените автомобили или се замеряха със снежни топки. Много магазини изглежда също бяха обявили „снежен ден“. Хората крачеха тежко из преспите в търсене на някоя бакалия, където млякото все още не е свършило.

Рик погледна часовника си на влизане в сградата с офисите на ОММП. Разходката пеш от лабораторията до центъра на града му бе отнела почти цял час. Служителят на рецепцията все още не беше пристигнал на работа, затова Рик обиколи, разпитвайки малобройния персонал накъде трябва да върви.

— Той ще приключи след малко — обясни Алиша и се изправи. — Да ви направя ли кафе?

— С удоволствие ще приема — секретарката изчезна, а Рик се разположи в креслото срещу бюрото й. Той разглеждаше небрежно вестниците на масичката, когато тя се появи с чаша димяща ароматна течност в ръка.

— Мисля, че ще ви бъде по-удобно в приемната — изрече Алиша студено, подавайки му кафето.

— Хм… добре. Благодаря — изпаднал в неловко положение, Рик взе чашата и тъкмо понечи да тръгне, когато микрофонът звънна.

— Нека Холандър влезе — прозвуча гласът на Бил.

Рик пое в обратната посока, премина бързо край Алиша, която бе стиснала недружелюбно устни, и влезе в личния кабинет на доктор Милър.

— Затвори вратата — нареди му той, седнал на бюрото зад компютъра си. С периферното си зрение Рик забеляза как изкарва една дискета с яркозелен етикет и я пъхва светкавично между някакви листа.

— Мислех, че сме се разбрали — започна без всякакво предисловие Милър, ставайки от мястото си.

— Да.

— Тогава защо не научих, че Луси все още се занимава с престъплението на Жан-Пиер? Защо не ми каза за бележника на Дидие?

Рик положи огромни усилия да изглежда изненадан.

— Какъв бележник?!

— Не ме заблуждавай, Холандър!

— Кълна се, Бил, не ми е казвала нищо. Аз нямам никаква причина да го скривам от тебе. И двамата искаме едно и също — да защитим Луси от самата нея, нали? — Рик се поколеба. — Истината е, че между нас се получи…

— Свада между любовници?

— Да, нещо от тоя сорт.

— За какво?

— Хайде, Бил. Не мога да ти го кажа.

Милър се изправи, приближи се до прозореца, после се обърна.

— Луси ми разкри, че си се опитвал да проникнеш в компютъра на Карл.

— Какво?

— Заяви, че те е видяла. Попита ме дали наистина ти вярвам.

— Божичко — Рик поклати тъжно глава, ала мислите му летяха с бясна скорост. „Как да се справя с това положение“ — питаше се трескаво той. — Ревността е ужасно нещо — изрече накрая на глас.

Бил го наблюдаваше внимателно.

— Продължавай!

Рик въздъхна.

— Тя откри, че се срещам с Рене.

— Мисля, че ти казах да прекъснеш тази връзка.

— Направих го… Всъщност опитах се. Рене продължи да се обажда в апартамента ми, непрекъснато оставяше съобщение на телефонния ми секретар. Луси чу едно от тях. По дяволите, знаеш каква е Рене!

— Значи Луси съсипва репутацията ти, защото те ревнува от жена, с която някога си се срещал?

— „Срещал“ не е точната дума…

— Луси не би постъпила по този начин.

— Една влюбена жена… — започна Рик, но Бил махна нетърпеливо с ръка.

— Честно казано, това вече няма значение.

— Какво искаш да кажеш? Виж, днес ще вечерям с нея. Сигурен съм, че ще успея да загладя нещата. Все още работя в твоя полза.

Милър се отпусна в креслото срещу Рик.

— Няма нужда „да работиш в моя полза“. Отказах се да защитавам Луси Неш.

— Но защо?

Бил сви безпомощно рамене.

— Направих всичко, каквото можах. Тя е голямо момиче. Нека сама избира. Впрочем, едно от нещата, които желае да предприеме, е да се откаже от работата си в лабораторията на ОММП. И то незабавно. Няма да се върне отново там.

— Няма да се върне ли? Но нейните експерименти…

— Ще ги продължи някой друг. И без друго обмислям възможността да преустановя изследванията, свързани с Перувиа.

— Просто не мога да повярвам, че така изведнъж й е хрумнало да напусне. И какви са основанията й?

— Можеш да я питаш довечера. Нали спомена, че ще вечеряте заедно. Предполагам, че ще ти обясни колко много е заета напоследък и как силите й не достигат. Иска да се посвети на клиничната практика. Сподели с мен, че тя винаги я е привличала, особено сега след смъртта на Жан-Пиер.

— Каква връзка има смъртта на Жан-Пиер с желанието й да посвети по-голямата част от времето си на клиничната практика?

— Самият аз си зададох този въпрос. Е, сигурен съм, че искаш час по-скоро да се завърнеш в лабораторията — Рик стана и Бил го изпрати до вратата. — Много се радвам, че си поприказвахме. Наистина се чувствам по-спокоен, научавайки, че обвиненията на Луси в предателство от твоя страна се дължат на ревността й. Винаги съм изпитвал най-дълбоко уважение към работата ти.

— И аз към твоята — изричаше Рик, докато вратата се затваряше зад гърба му. Той се поколеба, обърна се назад и безшумно я открехна — съвсем, съвсем мъничко. Приближи око до тясната пролука, видя как Бил сяда в креслото пред бюрото си, след това заравя пръсти в снопа от листа и измъква дискетата с яркозелен етикет. За миг вдигна глава, сякаш усетил погледа на Рик, после с потаен жест пъхна дискетата във флопи устройството на компютъра.

„Тя няма да се връща повече в лабораторията“ — през цялото време, докато се придвижваше през центъра на града, думите на Бил отекваха в съзнанието му. Кога Луси бе взела такова решение? Защо не му беше казала? Може би възнамеряваше да го стори тази вечер? Прекоси бързо приемната и влезе в лабораторията си. Лампата на телефонния му секретар светеше.

Натисна копчето и до слуха му долетя гласът й. Отменяше срещата им за вечеря. Загрижеността му нарастваше с всяка изминала минута. Луси му съобщаваше, че изненадващо отлита за Бряг на слоновата кост, за да подпомогне медицински екип в борбата му с епидемия, която може би е свързана по някакъв начин с Перувиа. Беше добавила, че ще се върне в понеделник вечерта и ще се видят през следващата седмица.

Рик имаше чувството, че са го измамили за нещо, ала нямаше представа какво е то.

„Луси няма да се върне“ — повтори безмълвно той. Няма да се върне в лабораторията. Отлетяла е за Африка и няма да се върне. „По дяволите — помисли си Холандър. — Та тя въобще няма да се върне повече тук!“ Той сграбчи телефона и започна трескаво да набира нейния номер.

 

 

Луси остави големия куфар в коридора. Тъкмо заключваше външната врата на апартамента си, когато телефонът иззвъня. Дали да вдигне? Хвърли поглед към часовника си. „Нямам никакво време. Телефонният секретар ще запише съобщението.“ Взе куфара си и изтича към асансьора.