Нанси Фишер
Код „Червено“ (22)

Глава 21

На следващата сутрин Луси се събуди с подновени сили и желание да преследва целта си. Обещаният снеговалеж все още не беше започнал, но развълнувани метеоролози по телевизията убеждаваха зрителите, че снежната буря е на път. Луси взе чифт ботуши от шкафа в коридора и се насочи към вратата. Беше запланувала да прекара половин час в гимнастическия салон, ала се успа. Сега бързаше по улицата, поглеждаше често-често към часовника си и се молеше да хване такси колкото е възможно по-скоро, надявайки се да не закъснее за сутрешната визитация.

Беше четвъртък, денят, когато трябваше да работи и в лабораторията на ОММП, но бяха приели няколко нови пациента, затова се обади на Карл и за втори пореден път отмени посещението си. От една страна, се чувстваше малко виновна — не обичаше човек да не изпълнява задачите, които бе поел. От друга страна, изпитваше облекчение. Работата на Ниво Четири беше изтощителна, а й се искаше следобед да отиде на разузнаване.

В четири часа положението в отделението до известна степен се беше поуспокоило. Луси си взе сандвич и сок — първото й хранене след сутрешната закуска — и ги занесе в кабинета си заедно с един специализиран телефонен указател, в който бяха изброени всички неправителствени институции в Ню Йорк.

Отхапвайки от сандвича, тя отвори указателя на „Болници“ и проследи с показалец целия списък. Само едно от изброените здравни заведения, малък лазарет в Йонкърс — Медицински център „Утринна звезда“ й прозвуча обнадеждаващо. Записа си адреса и запреглежда заведенията под заглавие „Мисии“. Тук попадна на повече обещаващи имена: „Ангелски мемориален дом“, „Божия светлина“, „Льо Кандела“. Но нищо свързано със звезди. Не намери дори испанското „estrella“. После отвори на раздел „Приюти“, питайки се каква ли муха е влязла в ума на шефовете на телефонната компания, та да обособят приютите в отделна група, а да обединят „Непалска мисия под егидата на ООН“ с „Благотворителна кухня, организирана от Църквата на Милостивата Вяра“.

В раздел „Приюти“ имаше само три имена, две от които никак не я заинтересуваха. Третото беше — Мисия „Звезда на надеждата“, някъде в центъра на града.

Луси го преписа и се наведе над бележника си, обмисляйки откъде да започне. Медицински център „Утринна звезда“ вероятно разполагаше с по-добри възможности за лечение на туберкулоза. „Но Рей не е бил болен от туберкулоза“ — напомни си тя. Пък и „Утринна звезда“ се намираше твърде далеч — чак в Йонкърс. Беше малко вероятно Рей да е отишъл сам чак дотам.

Сам? Доктор Неш си спомни, че всички бездомници от района, в който живееше, бяха изчезнали по едно и също време. Може би те не са ходили никъде по собствена воля. Може би някой ги бе събрал.

И така, откъде да започне — Медицински център „Утринна звезда“ или Мисия „Звезда на надеждата“?

Зад стъклото на прозореца бяха започнали да прехвърчат леки снежинки и това й помогна да вземе решението. Щеше да бъде истинско безумие да тръгне към Йонкърс в снежната буря. Засега все още не беше наваляло много. Можеше да отиде до центъра на града и пътьом да огледа какво е положението. Ако се разразеше виелица, може би трудно щеше да вземе такси, за да се прибере у дома, но автобусите сигурно щяха да се движат. А и беше с ботуши и дебело палто, така че можеше да повърви пеш, ако се наложеше.

Когато излезе в студената влажна вечер, пред болницата все още имаше много таксита.

— Не можем да преминем по магистралата „Уест Сайд“ — предупреди я шофьорът. — Станала е катастрофа. Пътят е хлъзгав.

— Добре, вие изберете най-краткия маршрут — Луси се отпусна на седалката. Потънала в мисли, тя не забелязваше откъде минават и когато най-сетне колата направи рязък завой, Луси попита: — Къде сме?

— Съвсем близо до мястото, което ми казахте — отговори шофьорът и намали скоростта.

Луси кимна, понечи да вземе портмонето си, след което внезапно осъзна къде е. Обърна глава и видя малката, слабо осветена стоманена врата, която изчезваше зад тях. Таксито току-що бе преминало край лабораторията на ОММП.

Шофьорът зави, после още веднъж.

— Истински лабиринт — оплака се той. — Човек просто се върти непрекъснато в кръг при тези еднопосочни улички. Тук ли искате да ви оставя?

Пред тях гигантска синя звезда разпръскваше широка дъга от зловеща светлина над натрупалия наскоро сняг. Сега разбираше защо Рей й бе казал, че е живял в звезда.

Върху позлатената табела над вратата имаше надпис „ЗВЕЗДА НА НАДЕЖДАТА“. Луси излезе от таксито и застана пред тухлената постройка. Тя винаги бе пристигала до лабораторията на ОММП по магистрала „Уест Сайд“, затова не й се бе случвало да минава оттук. Пък и гаражът, където Рик държеше колата си, също беше откъм реката. Таксито бе направило два завоя надясно след лабораторията на ОММП, значи сигурно сега се намираше точно на гърба й. Доктор Неш се огледа наляво, след това надясно, опитвайки се да се ориентира. Разбра, че сградите на лабораторията и на „Звезда на надеждата“ бяха почти прилепени една до друга. Изведнъж й стана студено, ала това усещане нямаше нищо общо със снежинките, които се сипеха по косата и раменете й.

Луси се поколеба за миг, после отвори вратата на мисията и влезе.

Застоял въздух, вмирисан на храна и немити човешки тела, я посрещна в мрачния коридор. От дясната страна се виеше редица от хора, които бавно напредваха към каменната арка, където някакъв мъж с изтощен вид и изцапана престилка разпределяше с черпак яхния в пластмасови чинии.

— Мога ли да ви помогна? — Луси се обърна. Пред нея стоеше строга на вид жена с меки очи. След като огледа чистото палто, ботушите, лицето и дамската чанта на Луси, тя добави: — Предполагам, че не сте дошли тук, за да получите вечеря.

— Не, дойдох като доброволка.

Жената я огледа още веднъж и се намръщи.

— Не разбирам. Вие не сте от доброволците, които редовно ни помагат — акцентът й беше лек, но уловим. „Германия ли е? — помисли си Луси. — Или Холандка?“

— Не… Аз живея наблизо. — Много от складовите помещения в района бяха трансформирани в жилищни блокове и лъжата звучеше правдоподобно. — Често минавам оттук. Винаги съм искала да работя като доброволка. А тази вечер заваля сняг и си помислих, че някои от редовните ви помощници няма да дойдат и… — тя се усмихна и вдигна безпомощно рамене. — Както и да е, вече съм тук при вас.

Жената я гледа изучаващо известно време, после се усмихна.

— Правилно сте постъпили. Тази вечер имаме нужда от допълнителна помощ. Един от доброволците ни за през деня и един, който работи по график с двудневна заетост, се обадиха и ни съобщиха, че не са в състояние да дойдат. Аз съм сестра Маргарета. Как е вашето име?

— Луси. Луси Неш.

Стори й се, че за миг нещо просветна в очите на жената — сестра Маргарета очевидно бе чувала името й. Но когато заговори, тонът й беше хладен:

— Последвайте ме, моля. Джонатан ще ви каже какво да правите.

 

 

Той отвори вратата и запали осветлението. Вентилационната система беше работила без прекъсване в продължение на два дни и сега миризмата почти я нямаше. Натисна главния прекъсвач и шумното съскане на перките заглъхна. Все още слабо долавяше неприятния формалдехид, който бе проникнал в чекмеджетата на бюрата, в шкафовете и в гънките на линолеума. Последните следи от вонята щяха да изчезнат напълно след известно време.

Обиколи помещението, проверявайки дали не е пропуснал нещо. Избелващият разтвор беше премахнал издайническите петна от кръв и изпражнения по стените и подовете. Дългият електрически кабел, електрическите тигани и кутиите с кристали бяха изнесени и прибрани на сигурно място. Хората от персонала, които бяха оцелели, получиха крупно възнаграждение и бяха разпределени много внимателно в различни, отдалечени на хиляди мили кътчета на земното кълбо. Семействата на медицинските сестри и санитарите, които нямаха късмета да останат между живите, получиха фалшиви писма, изпратени уж от техните близки, в които се споменаваше за новите скъпо платени работни места, които те са заели в Европа и Азия.

Помещението беше готово. Сега вече можеха да преминат към следващия етап.

 

 

— Извадихте голям късмет с онази туберкулозна епидемия — изрече небрежно Луси, поставяй бучката масло върху чинията, която й подаде Джонатан.

— Каква туберкулозна епидемия? — намръщи се той, съсредоточавайки се върху казана.

— Всички онези бездомници, които се разболяха изведнъж. Познавах един от тях. Той ми разказа.

Санитарят я погледна.

— Не зная за какво говорите. Тук не е имало туберкулоза — подаде й следващата чиния. — Сигурно имате предвид някое друго място.

— Не. Моят приятел ми разказа за звездата. Сподели, че се разболял и вие сте се грижили за него — доктор Неш се поколеба. — Персоналът от медицински сестри тук сигурно е много опитен, нали?

Джонатан отклони поглед встрани.

— Не разбирам какво говорите — измърмори той. — Тук не е имало туберкулоза.

— Е, може би сбъркам заболяването. Но той наистина е престоял тук. И вашите хора са се погрижили за него и са го накарали да се почувства по-добре.

— Не съм бил аз — отсече мъжът. — Нямам нищо общо с това.

 

 

— Доктор Андерс? Обажда се сестра Маргарета. Сещате ли се за онази ваша колежка — бяхте споменавали, че е възможно да се отбие при нас? Тя вече е тук. Не й казах абсолютно нищо, както ме бяхте инструктирали — Маргарета замълча за миг. Изглеждаше й нелепо, че скъпият приятел на доктор Неш, ученият Карл Андерс, желае да я изненада тук. А съвсем ненормално й се струваше, че доктор Неш не се представи с лекарската титла пред името си, нито пък спомена нещо за Карл. Както и да е, ОММП поддържаше блестящи отношения с мисията и я подкрепяше по всякакъв начин. Служителката, чието място бе заела сестра Маргарета, й беше разказала как ОММП е уредила ремонтирането на полуразрушените задни стени на сградата преди няколко години, подсигурила е още единадесет легла, съдействала е за изграждане на складово помещение и е модернизирала старите бани и тоалетни. А доктор Милър й беше оказал толкова щедра и безкористна помощ по време на туберкулозната епидемия. Не, тя определено не биваше да се намесва във вътрешните работи на ОММП. — Сега е към шест часа и не зная докога възнамерява да остане тук. Ала вие ми поръчахте да ви се обадя, ако доктор Неш се появи при нас, и затова ви обезпокоих. Надявам се, че ще получите това съобщение — завърши сестра Маргарета, остави телефонната слушалка и отиде да провери как Луси се справя с поставените й задачи.

 

 

Карл влезе в малката лаборатория и се отправи към компютърния терминал. „Всичко върви по програма“ помисли със задоволство той. Оставаше му само да промени начина за предаване на заразата. Беше с предпазен костюм. Внимателно се отпусна на стола и изписа някаква команда. Екранът се промени. Скритите под леките ръкавици пръсти докосваха клавишите и създаваха компютърни модели на гени. Телефонният секретар беше на шест фута от компютъра. Монтирано тук специално херметически запечатаното устройство осигуряваше достъп до съобщенията, получени в кабинета на Карл, и ги предаваше посредством микрофон в слушалките, вградени в шлема на предпазния му костюм. Така Андерс можеше да води обикновени телефонни разговори, докато работи в Ниво Четири.

Той беше съсредоточен върху монитора, когато червената проблясваща светлина привлече вниманието му. Натисна копчето за повторение на записаното съобщение и заслуша напрегнато. Със сподавена ругатня, Карл се изправи и изтича в камерата за обеззаразяване. Компютърният екран остана да свети зад гърба му.

 

 

Джонатан занесе големия казан в кухнята, а Луси започна да обикаля трапезарията, събирайки използваните чинии, чаши и пластмасови прибори в големи черни найлонови чували.

— Как се справяте? — попита я сестра Маргарета. — Раздадохте ли им плодовия коктейл?

— Не. Джонатан отиде да го донесе. Сега просто почиствам масите.

— Позволете ми да ви помогна.

Двете жени тръгнаха заедно. Медицинската сестра се усмихваше и поздравяваше дрипавите си гости с маниера на дама, организирала грандиозен вечерен прием.

— Научих, че тук е имало туберкулозна епидемия — вметна Луси.

— Туберкулоза ли? — Маргарета поклати глава. — Тук? Кой ви каза подобно нещо?

— Един… мой приятел… Той е бил тук — продължи предпазливо Луси.

Сестрата се отпусна. Карл й беше обяснил, че жената, която очаква да се появи, е негов колега. А след като очевидно той беше сметнал за необходимо да я осведоми за туберкулозната епидемия, би било смешно, ако сега тя отрече.

— Вярно е. Получихме специално разрешително да ги задържим тук, бедничките. Поставихме под пълна карантина спалните на приюта и, разбира се, взехме извънредни мерки за сигурност. Бог благослови нашите усилия. Болните се възстановиха на сто процента.

— Наистина ли? Прекрасно! — възкликна Луси, питайки се дали медицинската сестра я лъже, или просто беше погрешно информирана. Сто процента възстановяване от Перувиа беше невъзможно. Дори петдесет процента изглеждаше невероятно. — А как диагностицирахте в началото…

— Моля всички да седнат. Сега ще ви раздадем десерта — обяви Джонатан. — Луси, би ли ми помогнала?

— Вървете — каза Маргарета и завърза здраво чувала с отпадъците. — Аз трябва да огледам заслона. Разполагаме само с двадесет и две легла — добави тя със съжаление. — Такава ужасна нощ, а ще се наложи да връщаме хора.

Луси взе подноса, който й бе подал Джонатан, и бързо разпредели малките купички с компот. Умът й беше зает с други неща. „Нима Маргарета наистина вярваше, че пациентите, които бе поставила под карантина, са болни от туберкулоза? От друга страна, изглеждаше невъзможно да е знаела истината и да е подслонила смъртоносен патоген тук в мисията. Още повече една обикновена карантина не би била достатъчна, за да предотврати разпространението на Перувиа. «Извънредни мерки за сигурност» — беше споменала Маргарета. Означаваше ли това, че персоналът е носил оранжеви предпазни костюми за работа в агресивна среда? Нима това бе имал предвид Рей, когато й разправяше за златните ангели?“

Луси беше готова да продължи разследването си, ала когато излезе в коридора, търсейки Маргарета, сестрата беше изчезнала. Доктор Неш се върна в трапезарията. Гостите на приюта привършваха десерта и се шегуваха с Джонатан, който събираше купичките със сол и пипер от масите.

— Би ли ги занесла в кухнята? — обърна се той към Луси.

— Разбира се — тя ги взе, прекоси трапезарията и се отправи към малката кухня. Входът й беше почти беше блокиран от няколко черни пластмасови чувала с отпадъци. Млад мъж стоеше до мивката от неръждаема стомана и чистеше голяма алуминиева тава. — Защо не изнеса това навън? — предложи Луси, оставяйки купичките на готварския тезгях.

— Добра идея — отговори младежът, наведен над тавата. — Навън има два контейнера за смет. Просто напъхайте чувалите вътре и след това затворете добре капака. И си вземете палто. Много вали.

Вече съжалила, Луси облече палтото си, обу ботушите и повлече чувалите към външната врата. Няколко инча току-що навалял, чист сняг, синкав от светлината на гигантската неонова звезда, покриваше тротоара. Луси пое през преспите към пластмасовите контейнери и напъха чувалите, докато вихрушката от снежинки се сипеше върху косата, бузите и миглите й.

Тогава вратата на приюта се отвори и всички освен двадесет и двамата щастливци излязоха в мразовитата нощ. В края на процесията вървеше мъжът, който вероятно вече бе измил тавата. Той помаха на Луси за лека нощ, закопчавайки палтото си.

 

 

— Лошо време — Джонатан стоеше на входа, стиснал голямата й дамска чанта. — Друг път не я оставяйте без надзор.

— Благодаря — Луси взе чантата си. — Имах и обувки…

— Вътре са. Можете да я занесете в кабинета на Маргарета, ако възнамерявате да пренощувате тук.

— Още не съм решила, но ще остана колкото се може по-дълго.

— Това е добре. Приберете си нещата при Маргарета и се върнете в трапезарията. След като приключим работа там, ще се заемем с одеялата и възглавниците.

Луси направо тръгна по дългия коридор. Надяваше се, че сестра Маргарета ще бъде сама в кабинета си и ще си поговорят. Ала очевидно не беше така. Зад затворената врата долитаха гласове. Луси понечи да почука, но изведнъж замръзна на мястото си.

— Получих съобщението ти — казваше Карл Андерс. — Къде е тя?

— Доколкото зная, работи в столовата — отговори Маргарета. — Да се появи в такава нощ! Вече натрупа два инча и още продължава…

— Времето няма никакво значение — прекъсна я Карл. — Какво прави тя тук?

— Помогна да сервираме вечерята — гласът на Маргарета прозвуча изненадано. — Такава очарователна млада жена. Но наистина се изненадах, че сте й разказали за туберкулозната епидемия. Разбирам, че е ваша колежка, но…

— Какво? Нима тя знае?

— Каза, че имала приятел, посещавал нашата мисия…

„Откъде се появи тук Карл Андерс?“ — зачуди се Луси. Нямаше никакви следи по снега, когато тя отиде до контейнерите за смет. Някаква врата на гърба на сградата? Но защо Карл е влязъл през нея? Луси погледна линолеума пред леко открехнатата врата към кабинета на Маргарета — беше абсолютно сух. Единствените отпечатъци от стъпки бяха нейните собствени.

— Ще отида да я намеря — заяви Карл. — Ти чакай тук, в коридора, в случай че се опита да си тръгне.

Луси настръхна. Как смееше този човек да говори така за нея? Наистина ли си мислеше, че може да й попречи да си отиде? Какво си въобразяваше този Андерс! След това си представи пустите улици наоколо. Припомни си и заплахата, която й бе прошепнал Карл: „Ако исках да те убия, нямаше да пропусна да го сторя“. Кой знае какво възнамеряваше да прави сега. Все пак Маргарета не би му позволила да я нарани.

— Но… нищо не разбирам — възрази медицинската сестра. — Аз мислех, че тя е ваша колежка.

Карл й зашепна нещо и Луси се промъкна по-близо, за да чува.

— Тя е измамница. Не ти казах истината. В действителност Луси Неш не е… лекар. Само смята, че е. Представите й са съвсем… объркани. Вече няколко пъти е лежала в психиатрични заведения…

„Добре го измисли, Карл“. Сега Маргарета нямаше да повярва на нито една нейна дума. В това време Джонатан тихомълком се появи от трапезарията, отиде до външната врата и я заключи. След това пусна и големия стоманен лост. Едва тогава изчезна отново в трапезарията.

— Бедното момиче — възкликна Маргарета. — Изглежда толкова мила.

— Тя не е лоша — съгласи се Карл Андерс. — Просто се нуждае от помощ. Донесох й успокоително. След като го вземе, ще бъде ли възможно да остане известно време при вас?

— Разбира се. Ще ви помогна колкото мога.

„Време е да тръгвам“ — реши Луси и изтича към входната врата. След няколко безуспешни опита да я отвори, вдигна глава и видя металния лост.

Тогава чу зад гърба си изскърцването на някакъв стол и разбра, че е прекалено късно. След миг Карл щеше да бъде в коридора. А тя — в ръцете му.

Но Андерс бе дошъл в мисията със сухи крака. Мисията и лабораторията на ОММП явно бяха свързани по някакъв начин. Но как? „Задните стени на двете сгради се допират — напомни си Луси. — Значи Карл е влязъл през някое от разположените в дъното помещения.“

Вратата на Маргарета се отвори и Луси затича към общата спалня, молейки се преследвачите й да поемат в противоположна посока — към главния вход и трапезарията.

— Надявам се, че няма да имаме проблеми — каза сестрата.

Доктор Неш спря, измъчвана от нерешителност. Зад гърба й оставаше общата спалня. Надясно бяха тоалетните. Отляво имаше някаква кафява врата с надпис: — „Служебен вход“. Трябваше да опита тъкмо тук.

Озова се пред монолитна стена. Къс тесен коридор отдясно водеше към задната част на сградата. Луси пое по него, стигна до края му и влезе в малка модерна пристройка. Беше полутъмно и пълно с разни вехтории — няколко походни легла, счупен стол, мукавени кашони със стари дрехи, книги и най-различни други дреболии. Широк олющен дървен гардероб си издигаше до едната стена. Голяма стара машина за миене на съдове беше подпряна несигурно до него. Отсреща имаше модерен вграден шкаф с плъзгащи се врати. Луси ги отвори и попадна на одеялата и възглавниците, за които бе споменал Джонатан. „Предположението ми се оказа погрешно — помисли си отчаяно тя. — Това помещение се използва прекалено често, за да крие таен проход. Трябваше да избера тоалетните.“

„А сега какво? Да се върне назад? Да се изправи лице срещу лице с Карл? Да се държи храбро? Можеше да убеди Джонатан да махне лоста от входната врата и да я отключи. Личната й карта, удостоверяваща, че работи като лекар в Обединената градска болница, беше в чантата й. Но тук Карл се ползваше с по-голямо доверие от нея, а той щеше да заяви, че картата е фалшива. Маргарета и Джонатан щяха да му се подчинят. Щяха да я държат неподвижна, докато Андерс й инжектира успокоителното. Или каквото там бе донесъл със себе си.“

„Добре направи, че взе онзи пистолет от трезора — рече си саркастично Луси. — Наистина е изключително полезен, скрит под проклетия матрак на леглото ти.“

Доктор Неш седна на една от мукавените кутии и се огледа. Отново се изправи и закрачи напред-назад. Тук наистина бе страхотна бъркотия за един постоянно употребяван склад. Пред вградения шкаф с одеялата беше горе-долу чисто, ала наоколо… Как изобщо тези хора успяваха да се доберат до гардероба отсреща — та пред него имаше два огромни мукавени кашона? Луси се приближи и ги огледа. Бяха претъпкани и прикрити със смачкани вестници. Блъсна единия. Той се отмести съвсем лесно. „Празни са“ — помисли си изненадано доктор Неш.

Махна от пътя си кашоните и отвори вратата на гардероба. Няколкото закачалки с дрехи бяха изблъскани в едната половина.

Луси влезе вътре и опипа задната стена. Непоклатима и монолитна. Стената отдясно — също. Лявата стена — тя просто липсваше! Нима наистина нямаше стена там? Луси провери с нарастващо вълнение пролуката и напипа правоъгълна пластина. Карл сигурно я беше оставил отворена, бързайки да я завари в мисията.

Доктор Неш отново излезе в склада и внимателно разгледа гардероба. Отвън беше около три фута по-широк, отколкото отвътре. Луси взе дамската си чанта, изблъска мукавените кашони възможно най-близко до гардероба, така че все пак да може да отвори вратата. Напъха се отново вътре и я опипа. Откри, че беше прикрепена с няколко двойки панти и можеше да се отваря и навътре, и навън.

Огромните кашони бяха просто маскировка. Те лесно можеха да бъдат местени. Луси протегна ръка и ги издърпа плътно до гардероба, след това затвори вратата. Потънала в непрогледната тъмнина, тя се наведе и премина през пролуката. След миг се препъна в някакво високо тясно стъпало.