Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (9)

След като нетърпеливо се беше въртял на койката си досред нощ, за да заспят всички, Стас на пръсти се прокрадна по коридора и тихо почука на вратата на Венка. Носещото се отвътре хъркане дори не наруши ритъма си.

Наложи се да прибегне до забранен прийом.

— „Маша“, отвори трета каюта — с шепот нареди Станислав.

— Но тя не е ваша! — със свадлив глас на баба портиерка отвърна комуникаторът.

— На теб какво ти влиза в работата?! — подскочи от възмущение капитанът. — Аз, между другото, съм собственик на този кораб и мога да ходя из него където и когато си поискам!

— Превишаване на правата и взлом с проникване! — парира „Маша“, но все пак вратата се отвори.

— Веня! Венка-а-а! — Станислав внимателно разтърси рамото на приятеля си. — Събуди се!

— А-а-а, какво, къде?! — скочи докторът, оглеждайки се с безумен поглед, явно тъкмо му се беше присънил кошмар.

— Ами аз все за киборга си мисля… дойде ми една идейка.

— Пфу на теб! — Вениамин пак се облегна на възглавницата, разтърка очи с юмруци и се прозя. — Не може ли да почака до сутринта?

— Не! Днес ходих до базата и видях сандъка с цитометъра!

— И какво? — не разбра докторът. — Всички сме го виждали.

— Да, но аз чак сега се сетих, ами ако там… — Станислав направи драматична пауза. — Няма цитометър?!

— А какво?

— Самият киборг!

— Добре, а откъде тогава е деветият човек? — Докторът обречено седна по-изправен и подложи възглавницата под гърба си.

— Може да е бъг в скенера! Полина и Мария Сидоровна бяха близо една до друга, може да са ги сметнали за един човек, нали и двете са дребни.

— А не е ли по-просто да предположим, че точно киборгът е бъг в системата? Някой е стоял до компютъра…

— Не, там има такива технологии, че няма как да се сбърка — уверено възрази Станислав. — Ти по-добре ми кажи защо учените така се вълнуват за този уред, по време на полета не сваляха очи от него, а сега даже не са го разопаковали още?

— А може някой от тях да е граф Дракула? — ласкаво предположи Венка. — И това да е неговият ковчег с почва от Трансилвания?

Капитанът и така не се съмняваше, че си има работа с вампири, но смяташе, че са по-свободни от предразсъдъци.

— Все едно — упорито каза той. — Трябва да проверя какво има в него!

— Как? Той е на базата, а през деня там вечно стои някой, ако не Владимир, то Наталия.

— Затова — Станислав решително дръпна одеялото от Венка, — ние ще отидем сега!

— Какво означава „ние“?! — Докторът се вкопчи в тъканта като срамежлива девственица. — Аз защо съм ти там?

— Там не ми трябваш — съгласи се капитанът, разхлаби хватката си, а после с едно коварно дръпване завладя одеялото. — Ще се разходиш покрай базата, ще се полюбуваш на звездите. Ако някой идва, ще свирнеш.

— Ама Ста-а-ас! — застена Вениамин. — Хайде да отидеш сам, а? Ако в сандъка наистина има киборг, нали няма да искаш да рискуваш живота ми?

— А ти явно съвсем не цениш моя? — неприятно се удиви Станислав.

— Просто съм убеден, че грешиш. И не искам да изглеждам като глупак, ако някой ме хване да свиря нощем около базата. Може би трябва да се кача и на някое дърво като Славея-разбойник^[1]?

— Отлична идея — съгласи се капитанът, щом помисли. — Хем се вижда надалеч, хем ще имам няколко секунди преднина.

— За да успееш да избягаш, докато киборгът се изкатери на дървото и ме убие?

— За да успея да изскоча и да го застрелям, ако ти се нахвърли. Хайде, Венка, спирай да се лигавиш и да вървим!

Станислав прекрасно познаваше приятеля си — докторът още малко поохка, повайка се, оплака се от такива приятели, с които и киборги не ти трябват, но все пак започна да се облича.

Капитанът избягна да включи светлината в гост-командната. Той вече беше успял да научи разположението на командните табла, креслата, и най-важното — на колоните, затова се блъсна само в Тиодор, който опипом наливаше в чаша вода от каната.

Пилотът се стресна, обливайки своите и на Станислав крака.

— Къде отивате? — поинтересува се той, сънено примижавайки.

Приятелите с досада се спогледаха. Вариантът „да се разходим и да подишаме свеж въздух“ отпадаше веднага — младежът вероятно ще ги проследи на екрана на камерата, а сутринта ще разкаже и на Полина.

— Ами решихме да идем на базата, да проверим… — Станислав реши да се придържа колкото се може по-близо до истината.

— Термостата? — изкикоти се пилотът, щом си спомни вчерашната суматоха.

— Не, Вениамин случайно се събудил… — Докторът сърдито запуфтя и капитанът предупреждаващо стисна лакътя му, — … и видял от прозореца някаква светлина. Или някъде има буря, или в базата е станало късо съединение.

Тед рязко стана сериозен.

— Идвам с вас! Само да се обуя.

Шествието към базата се получи впечатляващо. Тримата вървяха рамо до рамо с широка крачка, под краката им пружинираше пропития с роса мъх, пилотът удряше по крака си с любимия си железен лост.

На половината път Тиодор внезапно се спря и рязко се обърна наляво.

— Чухте ли?!

— Какво?

— Ето пак! Изпука клонче!

Станислав успя да го хване за ръката с отработен боен прийом и сърдито да прошепне:

— Ако там има нещо опасно, е глупаво да тръгнеш срещу него! А ако няма — няма смисъл.

Тиодор с неохота го послуша, но чак до базата продължи да хвърля погледи към храстите.

— Няма да стоя тук на пост — внезапно се заинати докторът. — Студено ми е и ме е страх.

— От какво?!

— Тиодор нали чу някакво шумолене!

— Сторило му се е. Или е прелетяла някоя нощна муха.

— Остави ми тогава бластера!

— Добре, влизай — раздразнено позволи капитанът. — Стой до вратата и следи екрана на камерата за външно наблюдение.

— Тук няма такава — съобщи Вениамин, като се огледа.

— Тогава просто поглеждай в илюминатора!

Но трябваше разузнавачите само да прекрачат вътрешния праг на шлюза и в цялата база се включи светлината. Тъмен остана само боксът. Да се гледа от осветеното помещение в гората навън, естествено, беше безсмислено.

Зловещият сандък лежеше на предишното си място, но Станислав отначало реши да се огледа. Обиколи стаята, погледна под всички маси (чисто, тоест мръсно, но няма никого) и се спря пред вратата на бокса. Вместо брава имаше допотопен цифров панел, масивен и олющен. Явно трябваше да се набере някакъв код.

— 4455 — каза Вениамин зад рамото на капитана.

— А ти откъде знаеш?

— Ами ето — докторът посочи с пръст, — отстрани е написано.

— Мислиш ли, че е толкова просто? Това навярно е капан, ако неправилно въведеш кода, вратата ще блокира!

Вениамин, който имаше представа от собствени впечатления за работата в НИИ, само се усмихна, протегна ръка и сам въведе цифрите.

Механизмът изщрака, вратата се отвори, но светлината в бокса така и не се включи. Впрочем, за бегъл оглед напълно стигаше и тази, падаща отстрани през стъклените стени. Масите бяха празни и чисти, термостатът и хладилникът — затворени, неприятно миришеше на смес от дезинфектант и озон. В такава полутъма не можеше да се работи, значи някъде трябваше да има ключ.

Щом забеляза на отделна, приличаща на пюпитър, поставка до масата голямо червено копче с надпис „вкл.“, Станислав посегна към него, но Венка рязко го удари през ръката и изсъска:

— Не пипай! Да не си си загубил ума?! Това е система за аварийно прочистване на бокса — отначало пълна херметизация, после стерилизация на помещението с хлорбетакриспин!

Станислав потръпна и за всеки случай даже отстъпи две крачки назад. Понякога използваха ХБК при военните операции, например, при обезвреждането на особено опасни и предварително осъдени на смърт терористи. Тежкият, бавно пълзящ, но затова пък проникващ навсякъде газ разрушаваше всичко органично, с което се сблъскваше. На въздух той се разпадаше бързо, но три-четири минути стигаха, за да остане от противника само комбинезон в локва нискомолекулярна каша. Станислав беше виждал една такава и предпочиташе да я забрави завинаги.

— Защо им е тази гадост?!

— Ако разлеят епруветка с биологично оръжие. Или забележат на челото си предателски сив обрив — докторът направи препратка към нашумелия миналогодишен блокбастър „Рибешки грип“.

— Ама те не създават биооръжие, а изучават нещо вулгарно — не го разбра Станислав.

— „Vulgaris“ означава „обикновена“ на латински — машинално го поправи докторът. — Е, и какво? Станцията е стандартна, на нея всичко трябва да е предвидено.

Успокоилият се капитан се върна към сандъка и сякаш от скука потропа с крак по него. Звукът беше глух, с метално ехо.

— Интересно, защо не го отварят? Може би не им стигат силите? — фалшиво се поинтересува Стас. — Тед, я ми дай своя лост…

— А дали трябва? — усъмни се пилотът. — Нека сами се мъчат, я Владимир какъв е бик.

— Щом и така съм тук… Ръцете ми сами плачат за работа, вече седмица не са държали нищо по-тежко от бележник — почти не излъга Станислав. — А вие с Венка обиколете базата и проверете още веднъж всичко ли е наред, за да ни е чиста съвестта.

Очевидно за работа плачеше само едната му ръка, при това лявата — дясната мързелуваше на дръжката на бластера. За да откърти дебелия, здраво прикован капак, се наложи да се подпре на лоста с цялата си тежест. Финалният трясък се стори на Станислав като взрив, но бързо насоченото в дупката оръжие така и не стреля. Сандъкът наистина беше зает изцяло от някакъв уред със сума ти сензорни панели и матови прозорчета. На киборг той приличаше не повече, отколкото хладилник или синтезатор.

— Е — ухили се Венка, като се приближи, — доволен ли си?

— Не — мрачно каза Станислав, прикрепяйки капака на мястото му. — Добре, Тед, прав си, майната му. Остава да почнат и да се карат, че не съм го отворил от правилната страна или съм одраскал корпуса.

Но пилотът вече не беше там, а добросъвестно изпълняваше задачата.

— А това тук какво е? Доста е тъмно… — Тиодор обърна глава и видя копчето.

— Не пипай!!! — Сега Венка закрещя в дует със Стас, но, уви, този път не успя навреме.

Боксът най-после се освети — с тревожно алено мигане. Изсвистя пневматиката, вратата се затвори и изщрака, вентилационните отвърстия също се затвориха с непрозрачни пластини. Едновременно вътре и вън се включи сигнализация, за чийто аудиофайл явно някой дълго и изобретателно беше мъчил котка пред микрофона.

Тиодор неразбиращо дръпна няколко пъти бравата и извика:

— Ей! — И в този момент от десетина дупки на тавана бликна плътен жълтеникав дим.

Станислав се задъха от ужас. Венка пребледня така, сякаш самият той всеки момент ще рухне мъртъв.

Но вместо да се разтече на пода или поне да рухне на него и да започне да се разтапя, пилотът се засили и удари вратата с рамо. После пак и пак. Зрелището беше кошмарно и в същото време омагьосващо — наблюдателите замръзнаха, без да могат да отместят очи.

— Това… ама това е… — промърмори Венка. — Човек отдавна щеше да е…

Станислав малко се успокои и в същото време му прилоша: ама че издръжлива твар! Вече наполовина се е разложила, а още мърда, опитва се да се добере до тях и да отмъсти…

Димът се сгъстяваше. Умиращият киборг продължаваше да се блъска във вибриращото стъкло като огромна земна пчела и сякаш да крещи нещо.

— Знаеш ли — неуверено каза докторът, — струва ми се, че дори за киборг това е прекалено. Там вече всички бактерии би трябвало да са измрели. А и вирусите.

Вратата зад гърбовете им внезапно се отвори и на базата нахлу Владимир. В пижама и пантофи, с червени петна на и без това зачервеното лице — явно е скочил от леглото и на един дъх е пробягал поляната.

— Глупаци! — крещеше той. — Идиоти! Кой натисна копчето? Питам кой кретен е включил системата за стерилизация?!

Ученият, без да спира своя бяг, стигна до бокса и започна да набира на вратата кода за спешно отваряне.

Станислав и Вениамин се спогледаха, дружно се нахвърлиха на безумеца и го повалиха на пода. Микробиологът се оказа силен като бик и да го удържат беше тежко и много болезнено. Капитанът получи ритник в стомаха, а докторът — удар с глава в челюстта. После Владимир спря и изкрещя:

— Вие съвсем ли откачихте?! Трябва да отворим вратата, докато той не се е задушил там!

Киборгът наистина се опря на стъклото и почна трескаво да кашля — единственият симптом на настъпващата му кончина.

— За да може ХБК да потопи целия кораб?! — Станислав ценеше у хората готовността за саможертва, но такава безразсъдна постъпка само щеше да увеличи числото на жертвите.

— Какъв ХБК?! В балона има обикновена течност за образуване на пушек, както на концертите!

— Какво?!

— Аз да не съм глупак, че да донеса истински газ в тая лудница?! Непременно ще се намери някой недодялан дебил, който да се спъне и да се подпре на копчето! Включих в системата генератор за дим. Натискаш копчето и тръгва дим, съска, както му се полага… Санитарните инспектори пощракаха с датчици — няма изтичане, а вътре, много ясно, не са влизали! Пуснете ме!

Докторът и капитанът се отпуснаха с облекчение и като чували се смъкнаха от Владимир. Той, поклащайки се, се добра до вратата и най-накрая я отблокира. Тиодор изскочи от бокса като вълк от горски пожар и, щом направи няколко неуверени крачки, падна на четири крака до капитана. Микробиологът потъна в пушека, но съдейки по ругатните му, кашлицата и някакво щракане, не завинаги.

— Какво се е случило? — раздаде се изплашеното гласче на Полина, но Станислав не виждаше самото момиче — пушекът беше запълнил базата и бълваше от вратите като от парна баня.

— Владимир! — В гласа на Наталия звучеше неподправено безпокойство, дори трагически патос. — Владимир, какво става с термостата? Да не е дал на късо?

— Нечий мозък е дал на късо! — дрезгаво отвърна микробиологът от епицентъра на „късото съединение“. — Представяте ли си, нашите космолетци по някаква причина са дошли в базата и са включили системата за стерилизация! Пияници нещастни! Казвах аз, дайте да наемем проверен екипаж, солидна фирма, с гаранция, а директорът ми вика: „Офертата, та офертата…“ Сега не мога да затворя маркуча, резбата е заминала!

— Добре, аз тогава отивам да спя — с облекчение каза Мария Сидоровна и изчезна, така и без да се покаже.

До Станислав неочаквано възникна Владимир, вече отчаял се да спре потока от „ХБК“. Хвърляйки на капитана яростен поглед, но не намирайки думи за вербалното му въплъщение, ученият се ограничи до гневно завъртане на показалец около слепоочието и тръгна към изхода. Станислав, унило кашляйки, се затътри след него.

На поляната отпред вече стояха всички, даже Михалич, и гледаха как базата бълва пушек като задавил се дракон.

— Аз нали сто пъти наредих да се изтрие кодът от вратата! — ръмжеше Владимир на неуспялата да избяга Мария Сидоровна. — Ето, видяхте ли до какво доведе вашето нехайство?! Да, да, именно вашето! Умният човек трябва постоянно да помни, че е обграден от идиоти и да предприема съответстващи мерки!

— Но вечно все някой забравя кода! — с незамъглена увереност в правотата си се възмути аспирантката. — Ами ако изведнъж всички го забравят?

— Тогава го запишете на хартия и я скрийте в сейфа! — Владимир се запъна, защото се сети, че до сейфа (и без това постоянно отворен) има аналогичен надпис с маркер. — Край, омръзнаха ми тези нощни събуждания! Сега ще препрограмирам вратата и ще пускам в бокса само срещу подпис! Тъкмо ще почнете да водите и работен дневник!

Мария Сидоровна се нацупи — като че ли този път я приклещиха.

Димът полека започна да намалява. Владимир включи вентилацията на максимум, заключи базата и след като за последно огледа всички с унищожителния поглед на Умен човек, се отправи да си доспива. Останалите се повлякоха след него.

* * *

Вини за пореден път преразгледа мнението си за капитана. До тази нощ той беше убеден, че Сакаи не умее да се движи из гората. Но в сравнение с Франк, капитанът беше тихо и незабележимо привидение. Навигаторът старателно настъпваше сухите клончета, оплиташе се в местната „трева“, спъваше се в корените, спъваше се в буците, спъваше се на равното и два пъти налетя на „внезапно появилите се“ пред него стволове на дървета, едва не разбивайки визьора си. По-гръмко би вдигал шум само гъсеничен трактор на парна тяга. Освен това Франк през цялото време изоставаше.

— Къде пак се загуби?! — Пилотът вече почти ръмжеше.

— Првр мстн… — едва чуто се донесе откъм храстите отзад.

— Какво?!

— Проверявам местността — обяви най-високият и гъст храст, разтваряйки клонките си и показвайки голямата фуния на термалния скенер. — Сметнах, че този уред ще засече от километър едрите хищници, а киборга и от по-далеч.

Пилотът с труд потисна желанието да изтръгне „този уред“ от ръцете на навигатора, да го хвърли на земята и да изтанцува върху останките му нещо весело. За съжаление, освен термоскенера, Франк държеше своята нова любима играчка — тежка плазмена пушка, по-известна като „мегагрил“ или „оръдие за самоубийци“. В неголеми закрити помещения като каютите направлението на изстрела нямаше значение, при това стрелецът се изпичаше заедно с жертвата и злополучните свидетели.

— Ах, ти си сметнал — ласкаво каза пилотът. — Чудесно! А че киборгът може да е заложил всякакви капани в гората, за това помисли ли?

Франк честно се опита да се уплаши още повече. Но нощната разходка из извънземната гора, където от всички страни бухаха, шумоляха, скърцаха и всячески шумяха незнайни (а и знайни, виолетови и зъбати) същества, и така беше за навигатора пълен кошмар. Колкото по-нататък двамата с Вини се отдалечаваха от модула, толкова по-дебели и по-високи ставаха дърветата — сега зад тях можеше да се скрие истинско чудовище, готово да погълне даже товарен кораб.

— И въобще — насмешливо го довърши пилотът, — ти прекалено много мислиш.

И тук Франк избухна.

— Затова пък вие мислите веднъж на месец, и то не всеки! — със звънък фалцет извика той. — И ти, и капитанът… И защо ми трябваше да се забърквам с вас?!

— Мога да ти припомня — бавно, с паузи процеди Вини. — Ти се появи при нас със собственоръчно подправено удостоверение, а във врата ти дишаха трима ловци на глави.

— По-добре да бяха ме хванали — безнадеждно каза Франк. — И щяха да ме застрелят хуманно, а не да ме карат да се мъкна през тази проклета гора с идиотска задача!

— Задачата ни не е идиотска — спокойно възрази пилотът, — а напълно разумна и конкретна — да окичим базата на „биолозите“ с „бръмбари“ и да сложим наблизо минирадиопредавател за данни. А ти си единственият, който може да накара тази система да работи нормално.

Залялото Вини спокойствие се обясняваше доста просто: той мислено пренесе навигатора от графа „загубеняк от своя собствен екипаж“ в „новобранец тъп, необучен“. Което веднага превърна вялия конфликт в игра, чиито правила бяха отлично известни на бившия сержант. Сега оставаше само да ги обясни на навигатора.

— Но…

— Франк — въздъхна пилотът, — понеже капитанът, който умее да впряга в една кола змия, дракон и тигър, не е тук, ние имаме само два варианта. Или аз вървя нататък сам, а ти оставаш тук, или вървим двамата, но тогава ти ми се подчиняваш по-добре и по-бързо от робот. Какво избираш?

Франко Фумагали, при всичките му недостатъци, беше умно момче. Изобщо не му се искаше да остане сам посред гората.

— Идвам с теб — посърна той.

— Правилен отговор — одобрително кимна пилотът. — Тогава ето първата заповед: скрий „мегагрила“ в кобура. Втората: изключи всичките си хитри джаджи. Имаш визьор. Точка. Топлинната матрица в него е слабовата, но ще различиш моите следи, а повече не ти е нужно. Просто вървиш и си слагаш краката там, където и аз. Не гледаш настрани, не гледаш небето, гледаш само в краката си. Да мислиш също не е нужно, вместо теб ще мисля аз. Всичко ли е ясно?

— Да — унило потвърди навигаторът.

Светлозелените отпечатъци от подметките наистина бяха отчетливо видими. Щом като започна да стъпва в тях, Франк откри, че така е забележимо по-тихо, по-бързо и по-лесно. Улеснението доведе до това, че навигаторът наруши последната заповед на Вини — той започна да мисли, а по-точно да се самосъжалява. Поводи за това имаше премного, започвайки от разранената кожичка на нокътя и завършвайки с вървящия отпред садист, с тълпа чудовища и киборги по средата. А ако Вселената не беше толкова несправедливо устроена, той би могъл сега да си почива някъде на орбиталните курорти в Нова Верона или на бисерните плажове на Аркадия! Много храна — нормална, вкусна, разнообразна храна (Франк сега би продал душата си за лазаня с карпачо или панчета!) — напитки, момичета, танци в безтегловност, гонки с флайери, нормален геймърски компютър с ефект на пълно потапяне в играта…

Следите свършиха. Равният низ от зеленовати овали прекъсваше с размазано петно.

— Виждаш ли го?!

Шепотът се донесе някъде отгоре. Франк бързо вдигна глава, като едва не опря тила си в гърба и видя Вини, жив и невредим. Пилотът се беше излегнал на един клон, вглеждайки се някъде напред.

— Него?!

— Отпред, между дърветата, малко по-надясно от храста с белите пухчета. Гледай на максимално увеличение. Виждаш ли?

— Не, какво трябва да виж… — Франк се запъна, разгледал между призрачно сините стволове нещо. Повече от всичко то приличаше на голямо зеленикаво петно, едва различимо сред мъха с нечеста, но напълно отчетлива пулсация.

— Това… — започна Франк, но пилотът вече не беше на клона. Как и къде беше изчезнал, навигаторът отново не забеляза. Беше безсмислено да го вика, освен това и опасно, затова Франк се притисна с гръб към най-близкото дърво, извади бластера и започна да шепне Ave Maria, без да сваля широко отворените си очи от зеленото петно. Получи се удачно — дървото се поколеба, но остана на място и даже наклони към пришълеца част от клоните си, старателно ловейки издаваните от него звуци.

През това време Вини се прокрадваше в гората, опитвайки се да обиколи по широка дъга петното. Каквото и да твърдяха Франк и капитанът, бившият сержант не усещаше заплаха от страна на местната фауна. Затова пък при мисълта за киборга, по гърба му пробягваха тръпки от добре тренираното му шесто чувство. Ламарината по заповед от господарите му (или по собствена инициатива, ако програмата му позволява) като нищо може да се завие с парче брезент и да легне в засада на най-краткия път между базите. А пулсацията на зеленото петно твърде много приличаше на равномерно дишане.

Щом се приближи, Вини забеляза, че по средата на петното се различава по-тъмен (а значи по-топъл) продълговат силует, доволно изхъмка и вдигна бластера. С точен изстрел в гръбначния стълб можеше да повали когото и да е…

Над короните на дърветата, сърдито жужейки, прелетя муха. В същия миг краищата на „брезента“ рязко се метнаха нагоре — веднъж, втори път… И огромна пеперуда, с тежък плясък на криле се откъсна от земята, вдигна се над дърветата и се разтвори в небето.

Вини свали бластера и седна.

— Никак не съм добре с нервите — разстроено съобщи той на близкото храстче. — А дори не сме стигнали до базата им. Как ще домъкна дотам тоя лос, представа нямам…

Разбира се, не беше реално да научи за пет минути Франк да ходи правилно из гората. Щом поразмисли, пилотът реши кардинално проблема, като качи колегата си на гръб. Въпреки това навигаторът закачи няколко клонки и три пъти едва не падна, но все пак се получи по-тихо и по-бързо, отколкото ако беше вървял на собствен ход.

За учудване на Вини, биолозите така и не бяха предприели допълнителни мерки за охрана. Това показно безгрижие още повече притесни бившия сержант. Той погледна таймера — от момента на залеза на местното светило бяха минали повече от пет часа и на кораба всички би трябвало да спят. Но… тръпките бяха против.

— Скоро ли ще действаш?!

Вместо отговор Вини със сила натисна главата на навигатора, бутайки го обратно в храстите. Секунда по-късно вратите на шлюза със съскане се разтвориха и на поляната се спуснаха трима души.

— Замръзни! — прошепна пилотът на Франк, но той не го чу и продължи да пълзи назад. Впрочем, той не умееше и да пълзи. Една от клонките се закачи за колана му и се огъваше все по-нататък, докато не се измъкна, шумно удряйки навигатора по тила.

— Идиот! — простена сержантът, щом видя как онези се обръщат към тях. За лош късмет, точно в този момент Франк се натъкна на поредното клонче, което се счупи под краката му с отчетливо сухо пукане. Ако Вини беше на мястото на другите, целият сектор незабавно и щедро щеше да е залят с плазма, а после да е претърсен с патрули под прикритието на корабните оръдия. Обаче тримата на поляната реагираха иначе — капитанът изви с някаква хватка ръката на дръпналия се към гората латинос, прошепна му нещо зловещо и го накара да клюмне. След това онези отново тръгнаха към бокса, очевидно решили, че нощната им работа е по-важна от лова на извънземни глигани.

— Бързо към модула! — нареди Вини, едва дочаквайки тримата да се скрият в шлюза.

— Нали ще ни видят! — изписка Франк и млъкна, когато ръката на бившия сержант буквално го издърпа на поляната.

— Това е нашият шанс! — обяви пилотът, леко се смекчи и поясни: — Да разберем с какво всъщност се занимават тук.

Пиратите на кратки прибежки се добраха до „Микробиологичната станция“, надникнаха вътре и в този момент от покрива противно зави сирена. Вини изруга задавено и се хвърли към спасителните храсти, без да се надява особено да стигне до тях, освен ако на биолозите им дотрябват живи пленници.

На половината път бившият сержант се сепна, огледа се и видя, че навигаторът все още стои до базата. Вини от сърце спомена тримата космически демони и се хвърли обратно. Колегата му, явно попаднал под изстрела на парализатор, с облещени очи фъфлеше нещо като „ва-ва-ва…“ и сочеше с пръст илюминатора. Това бяха малко нетипични последствия от парализащ заряд, но в този момент Вини слабо се интересуваше от медицинските подробности. Той просто вдигна Франк на рамо, с три скока се добра до края на поляната и се втурна през храстите.

* * *

В същото време по товарния отсек на „геоложкия“ кораб тихо се прокрадваше друг нощен посетител. Той дойде почти до кърмата покрай редовете клетки, върна се до средата, крадешком се огледа и натисна клавиша на катинара. Седящата вътре квачка не се помръдна, гледайки човека без всякакво притеснение и даже, както се стори на Роджър, с презрение.

— Жалко, че не си теле — доверително й съобщи капитанът. — За сукияки трябва теле или прасенце. А от теб, гадино екзотична, ще стане само обикновено ниватори но терияки^[2].

Естествено, квачката не разбра нито дума, но нещо в тона на капитана не й хареса. Тя отвори клюна си, но възмутеното „кар-р-р!“ почти веднага беше прекъснато от краткия трясък на парализиращия заряд.

Роджър измъкна телцето от клетката, претегли го на ръка, радостно се изкиска и закрачи към изхода, весело тананикайки си: „Товарът понякога дава фира…“ Според сметките на капитана, той имаше час и половина, затова сигналът за тревога, който се раздаде насред свещения процес на готвене, накара Роджър да подскочи почти до тавана. При това капитанът едва не прекатури бутилката бяло вино от личните си запаси, която използваше за марината поради липсата на саке. Капитанът не успя да скрие нищо. Веднага щом пробяга разстоянието от камбуза до рубката, Вини също се вмъкна там с безжизнения навигатор на рамо.

— Пълен провал — дрезгаво въздъхна той, хвърляйки товара си в капитанското кресло. — И… изобщо.

— Какво му е на Франк? — бързо попита Сакаи. — Ранен? Парализиран?

— Просто е в шок — успокои го пилотът. — Ето, виждаш ли, отвори очи. Плесни му няколко шамара по бузите и ще живне.

— Няма нужда — със слаб глас помоли хакерът. — Аз и така… сам.

— Сложихте ли „бръмбарския рояк“? — зададе главния въпрос капитанът.

— Не — поклати глава Вини. — Не се получи. Но ние и без „бръмбари“ се нагледахме на такива неща… Кеп, бил съм във всякакви дупки из Галактиката, но така спокойно своя подчинен… Пиене ли имаш там? — жадно попита той и на две глътки излочи остатъка от виното, преди опомнилият се капитан да му отнеме бутилката.

— Абе обясни разбрано какво сте видели?

— Когато стигнахме базата им — започна Вини, — от кораба излязоха трима. Капитанът и оня, нисичкият с коремчето, готвачът, или който там е при тях…

— Доктор е — поправи го Сакаи. — Вениамин, струва ми се.

— Те водеха третия, латиноса. На половината път, когато — пилотът погледна към Франк, — се разсеяха, той се опита да избяга, но капитанът му изви ръката с някаква болезнена хватка. В крайна сметка го завлякоха в онзи геврек насред поляната, бутнаха го във вътрешния бокс и му пуснаха газ.

— В-в-вероятно х-хлорбетак-криспин — изтрака със зъби Франк. — Изп-п-ползва се за п-пълна биологична стерилизация. Аз в-всичко видях, капитане, беше ужасно. В този страшен д-дим той се блъскаше в преградата, а те стояха и г-гледаха как умира. С-с-спокойно така, с-сякаш са киборги някакви…

— А може наистина да са киборги — замислено предположи Вини. — Разбунтували са се и сега се отървават от хората. През нощта ще довършат своите, а утре ще ни дойдат и на нас на гости.

— Ами, глупости, киборгски бунтове има само в евтината фантастика — неуверено каза капитанът и в същия миг се сети за гръмналата по новините история с екстреното изтегляне от пазара и ликвидацията на бракуваните „шесторки“. Акциите на „DEX къмпани“ тогава паднаха с цели четиридесет и седем процента.

— Може и така да е — уморено кимна пилотът, — но ако това са хора, значи са по-лоши от киборгите. Аз не съм лигльо, но да гледам как човек агонизира от ХБК, определено не мога. Ето Франк погледа само няколко секунди и досега трепери. Не ти ли остана вино? И — Вини вдигна глава и подуши, — на какво мирише? На месо?! Или на яйчна почва съм си загубил ума?

— Исках да ви направя изненада — въздъхна капитанът. — Само че… А-а, добре. Ще ида да събудя Джил, при нея сигурно ще се намери нещо, подходящо за вътрешна употреба.

* * *

Закуската премина в леко напрегната обстановка. Владимир се ядосваше на „стерилизацията“, Станислав — на „пияниците и идиотите“ и малко на себе си. Освен това капитанът се терзаеше от чувство за вина пред Тиодор. Колко лесно и охотно той го помисли за киборг и стоеше пред бокса със скръстени ръце, любуваше се като садист, макар че беше уверен, че пилотът умира! Брр… Станислав сам си беше противен и мълчаливо отпиваше кафе, без да поглежда никого. Макар че Тед, изглежда, ни най-малко не страдаше, а напротив, със смях разказваше на приятелите си за нощната авантюра.

Всъщност пилотът се перчеше, иначе също го беше срам от Станислав. Натисна копчето като пълен глупак, изложи капитана… А той дори дума не му каза, пое всичката вина върху себе си! Станислав изобщо не се досещаше как се издигна авторитетът му в очите на екипажа.

След закуска учените отидоха в базата, както обикновено, но Полина се върна след половин час и като се задавяше от смях, съобщи:

— Явно имам почивен ден. Владимир се опитва да уцели код от десет хиляди комбинации. Нощес от яд го сменил, а сега не може да си го спомни.

Тиодор безсъвестно се разсмя. Ден също се усмихна, но рационално предложи:

— А не може ли през това време да работите с цитометъра? Той като че ли не стоеше в бокса.

— А с него никой не умее да работи — безгрижно отговори Полина. — Освен това той не ни върши работа особено, повече е за културщиците^[3]…

— Защо тогава го домъкнахте със себе си?!

— Ами дадоха го на института по програма, няма да се отказваме от авантата, я. Може някога да потрябва.

— Тогава може и бурканчето от кондензирано мляко да ви потрябва? — Ден за последен път почегърта по стените му с лъжицата и щателно я облиза.

— В склада ни се съхраняват среди, които са по-стари от майка ми — с въздишка призна Полина. — Със срок на годност две-три години. Впрочем, дай го! Ще посадя в него малко мъх, че без цветя на прозорците е някак унило.

— Точно така — оживи се Тед. — Аз също обичам растенията, винаги при полет взимам със себе си една саксия. Да ти покажа ли?

Разбира се, Полина се съгласи и Тед я поведе към каютата си. Въпреки скромните й размери, там Тиодор се беше самоизразил с пълна сила — небрежно хвърлени вещи лежаха на всички повърхности и даже просто на пода в ъгъла, на стените се редуваха плакати с голи девици и известни рокгрупи, а също така висеше голям кози череп с рога, от челото на който стърчеше тежък ловен нож. Под илюминатора стоеше едно-единствено, но затова пък високо и разклонено растение. „Саксията“ се оказа бидон със знака за радиационна опасност.

— Но това е… — обърка се Полина.

— Носталгия — въздъхна Тиодор. — Преди я пушех. После я отказах, когато ченгетата намериха оранжерията. Но любовта ми към растениевъдството остана.

Пилотът ласкаво погали едно изрязано седемпръсто листо.

— А сега ти… ами… със сигурност ли?..

— Има си хас! — обиди се Тед. — Казвам ти, че е просто за красота! На мен и собствената глупост ми стига. По-добре виж колко е сочна и разклонена…

Полина се опита да си представи, че това е здравец и честно се възхити. Храстчето наистина беше чудесно, като за изложба на достиженията на селското стопанство.

Ден първо деликатно почука, а после надникна в каютата и завари приятелите в оживен спор. Полина отстояваше преимуществата на готовите торове пред самоделните, а Тиодор възразяваше, че незнайно защо тор „Канабис“ не се продава, а „Теменужка“ и „Хортензия“ не го устройват — в първия има твърде малко азот, а във втория е завишена киселинността.

— Хора, какви са плановете ни за днес? — поинтересува се рижият. Ден въобще беше най-отговорният от екипажа и предпочиташе да получи капитанско разрешение даже за безделието, за да му се предаде съсредоточено и с пълно самоотдаване.

Тед неопределено сви рамене.

— Може би да разузнаем какво има на изток? Нали предния път се върнахме от половината път, когато се спусна мъгла.

— Съдейки по данните от орбиталното заснемане, също такава гора, каквато е и на север и на запад — съобщи навигаторът. — Аз по-скоро бих видял океана.

— Да бе — махна с ръка пилотът. — Щом не можем да се къпем, само ще се разстроим. Освен това се събират облаци.

— Нека да отлетим при съседите? — предложи Полина. — И те вероятно скучаят. А и капитанът им е такъв… каваен^[4]! Ако беше с кимоно и по-дълга коса…

— Буе-е-е — искрено каза Тиодор, намеквайки, че мъжкото очарование се крие в дължината съвсем не на косата.

Момичето се разсмя, хвана приятелите си под ръка и ги помъкна обратно към гост-командната.

Учудващо лесно получиха разрешение от капитана, макар Тиодор малко да се страхуваше да се доближи до него след вчерашната нощ, а и с такава лекомислена молба.

— Разбира се, разбира се — разсеяно и сякаш даже виновно отвърна Станислав Федотович, минимизирайки вирт-прозореца при първите звуци зад гърба си. — Летете, забавлявайте се.

— Благодарим, капитане!

Компанията бързо се изниза, докато началникът не се е опомнил и не е премислил.

— Мда — съчувствено каза Тед вече на поляната. — Хемороидите не са болест, с която да се хвали човек.

— Какво имаш предвид? — учуди се Полина.

— Той разглеждаше медицински атлас.

— Така ли?

— Така е — потвърди Ден. — И аз успях да забележа. Главата за венозната система.

— Горкичкият — въздъхна момичето. — Затова не спи добре, през нощта всички болести се обострят. Вероятно излъга, че докторът е забелязал някакви светлини. И Наталия не вдигаше толкова шум, че да събуди здрав човек.

— Не бих казал — възрази Тиодор. — Станислав Федотович е бивш космодесантчик, а тези момчета, ако се налага, ще скочат на крак и от миши писък, и за секунди ще се облекат.

— Сериозно ли?! — още повече се изненада момичето. — А на външен вид е такъв спокоен, вежлив чичко… Прилича на дядо ми.

— Ха! — Пилотът така гордо изпъчи гръд, сякаш се хвалеше със собствени достижения. — Аз още на Нов Бобруйск се порових в инфранета. Оказва се, че той има двадесет и седем бойни десанта, „Жълта звезда“ — всичките три степени и „Пурпурно сърце“ — тях ги дават само за раняване на бойното поле.

— И орден „За храброст“, пред самата комисия — добави Ден, който преди събеседването също беше преровил цялата информация за бъдещия си капитан, за да не се натъкне на същия гадняр като предишния.

— Той е за десанта на Горгона — ревниво уточни Тиодор. — Аз имах един приятел там. Не десантчик, естествено, а пилот на щурмови хеликоптер. Той разказваше, че те са правили истински чудеса там. Две десантни роти против дивизия местни фанатици са удържали почти денонощие.

— Да, капитанът ви е голяма работа — със завист призна Полина. — Ще се наложи пред съседите да се държим колкото се може по-достойно, за да не го опозорим! Че предишния път, струва ми се, не се получи много добре…

— Само така ти се струва — безгрижно махна пилотът. — Ние, космолетците, сме обикновени момчета. Убеден съм, че много ще ни се зарадват!