Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (10)

Пиратският екипаж бавно и печално се събираше за закуска. Гледайки как подчинените му като есенни мухи допълзяват в столовата и сядат около масата, Сакаи си помисли, че ако беше художник, непременно щеше да увековечи това зрелище като картина с название: „Изгревът на живите мъртви“. Вини беше отбил поредната „яйчена“ вахта до печката и заспа, веднага щом седна на стола. Франк приповдигна клепачи, само за да хвърли пълен с отвращение поглед на стоящата пред него чиния. Постоянно прозяващата се Джил изглеждаше и се движеше като кукла с изтощена батерия. Никой не гледаше към чиниите, след нощното пиршество даже мисълта за съдържанието им предизвикваше отвращение.

— Капитане — Джил се реши най-сетне да озвучи колективното несъзнавано^[1], — днес ще има ли пилешко?

— Не! — твърдо възрази капитанът. — Виж ги ти, иска им се… всеки ден меню по цените на най-скъпия ресторант!

Франк отново искаше да намекне за грабеж на продуктовия склад на биолозите (щом храната така е поскъпнала, това вероятно вече не е проблем?), но си спомни за нощната разходка и прехапа език.

— Днес имаме големи планове — в това време продължаваше Сакаи. — Стига сме действали с темпото на варени охлюви! Първия ден разопаковахме, втория укрепвахме отбраната… Добре, не споря, това е необходимо…

— Ти самият нареди — промърмори Вини, без да отваря очи.

— … но искам най-накрая да се заемем с това, заради което долетяхме тук — търсенето на базата! За това трябва първо…

Какво именно беше планирал Сакаи остана неизвестно. Всичко беше заглушено от воя на сирената.

* * *

Флайерът стигна до базата на „геолозите“, когато от събралите се по изгрев гръмоносни облаци се заизсипваха дребни, но чести капки дъжд. Силовото поле се прояви под тях като купол на прозрачен чадър.

— Ще кацнем там открая — реши Тиодор. — Би трябвало да ни забележат. А ако не, записал съм позивните им, разменихме си ги при първата среща.

Обаче флайерът беше засечен, още преди да започне да се снижава. От предавателя, настроен на общодиспечерски канал, се разнесе безличен автоматичен глас:

— Вие нахлухте в охраняема зона. Назовете паролата или незабавно напуснете, иначе ще бъдете унищожени! Десет… девет… осем…

— Шегуват се — уверено каза Тиодор, който дори не помисли да се подчини на заповедта.

— На мен нещо не ми се струва така. — Ден напрегнато се вглеждаше във водните вадички по купола. — Може би все пак да отлетим на стотина метра?

— Не ме разсмивай, аз няма да се вържа на такава детинска шегичка! — презрително изсумтя пилотът. — Какви психопати трябва да са, че да сложат огневи комплекс на геологична база?!

— Силово поле обаче са й сложили.

— Е, и какво? И ние имаме.

— Само нощем. И не върху цялата поляна.

— Може генераторът им да е толкова мощ…

Ден, без да го дослуша, рязко удари копчето, отключващо коланите за безопасност, наведе се през подлакътниците, вкопчи се в щурвала и го дръпна. Флайерът се завъртя, като почти се обърна на една страна, а покрай него, отляво и отдясно, профучаха две струи плазма. Зад него избухна такъв взрив, че екраните за задно виждане запламтяха с почти истински пламък. Полина запищя. Тиодор, псувайки, избута с лакът приятеля си, изравни машината и я подкара напред, за всеки случай правейки сложни виражи.

— Шегуват се, а? — със зловещо спокойствие попита навигаторът, разперил се като мишка в разтръсквана кутийка — ръката в тавана, коляното в командния панел. Успя наново да се пристегне, чак когато флайерът увисна на три километра от базата на психопатите.

— И сега какво? — с треперещ глас попита Полина.

— Назад и ще доложим на капитана. — Тиодор вече се канеше да активира комуникатора, но предавателят отново запищя, този път с прекъсващо от вълнение женско гласче:

— Неизвестен летящ обект, незабавно се представете, моля! Иначе имаме и самонасочващи се ракети!

— Ама те там окончателно са се побъркали! — смая се пилотът. — Може да се помисли, че имаме космофлот, а те са космодрум! Това сме ние, вашите съседи, искахме да наминем на гости! — обърна се той вече към предавателя. — Само че вече не искаме, вървете по дяволите с вашия приветствен салют!

— Ой! — изплашено изпищя предавателят. — Това е моят… тоест нашият робот, Вини го настрои… — Разнесе се неясно шептене. — Извинете ни, моля! Върнете се, сега ще изключим всичко!

Приятелите се спогледаха.

— Е, какво, да им повярваме ли? — попита Тиодор.

Ден сви рамене, съгласявайки се с всяко решение на партньора си, макар че не изпитваше особено желание да продължи познанството.

— Като че ли не лъже — каза Полина, щом поразмисли. — Интересно защо изобщо им е притрябвал този робот?

— Ето и на мен ми е интересно. — Пилотът започна да обръща флайера.

Геолозите сдържаха обещението си. След няколко минути куполът над базата изчезна, а охраняващият робот, макар и да продължаваше да обикаля периметъра, не започна да стреля по приземяващия се флайер.

Щом видя кой пръв излезе от флайера, навигаторът на „геолозите“ отначало облещи очи, а после се изстреля от място и се скри в модула. Нервите на Вини се оказаха по-здрави, макар че и той в първия момент с труд се удържа да не извика: „Боже, опази!“

— Нали казахте, че са го… такова? — изплашено прошепна Джил.

— Значи не са го — не по-малко объркано отговори Вини. — Или са го, но не него! Може да са били двама клонове… Или даже не само двама…

Механикът потръпна, представяйки си дълга редица от еднакви пилоти в криокамери — единия са го очистили (а после може и да са го изяли, както те кокошката!), втория са го размразили.

През това време гостите се приближиха, но не бързаха да подават ръка, а момичето даже се криеше зад „безсмъртния“ пилот. Рижият стоеше настрани, с ръце в джобовете и внимателно разглеждаше жилищния комплекс. Погледът му беше професионален, което никак не се хареса на Вини.

— Извинете ни за това „пламенно“ посрещане — мъжествено пое удара той, — просто… — пилотът се запъна, — в нашите застрахователни условия е вписано, че безопасността на базата трябва да е обезпечена със силово поле върху целия периметър и минимум един охраняващ робот. Тъпотия, разбира се… Но знаете ги тези бюрократи. Самите те никъде не летят, обаче дай им само повод да се заядат. Мой… хм, приятел го ран… с лъчев трион си отряза ръката и се наложи да прави регенерация със свои собствени средства. От застрахователната компания казаха, че според условията на договора е бил длъжен да е в скафандър и толкова.

— Да бяхте програмирали поне няколко минути изчакване — упрекна ги Тед, като поомекна. При възстановяването на ретината му също имаше проблеми, макар че бяха решени успешно. Обаче гадовете застрахователи бяха икономисали от материали, което понякога му създаваше трудности. — Не успееш да съобразиш какво става и вече се стреля!

— Вие и без това се изплъзнахте фантастично — нервно се изкиска Джил. — Аз после прегледах записа — бързо обясни тя, за да не си помислят гостите, че са ги познали и въпреки това са стреляли.

— Не съм аз, Ден беше. — Тиодор одобрително изгледа навигатора. — Аз и не знаех, че можеш да управляваш флайер!

— Не мога. Когато направих такова нещо на симулатора, катерът се вряза в един хълм — честно каза Ден.

Пилотът леко пребледня, но все пак намери сили авторитетно да забележи:

— Катерът е по-тежък и скоростта му е по-висока. Искаш ли довечера да ти покажа как се изпълняват такива маневри?

— Искам — съгласи се рижият, изразително гледайки към робота. — Може пак да потрябва.

— Важното е, че всичко свърши добре! — побърза да смени темата Вини. — А вие просто така или идвате или по работа?

— Просто решихме да се опознаем по-отблизо — призна Тиодор. — Но ако сте заети…

— Не, не, не! — бързо го прекъсна Вини, който също смяташе, че за врага трябва да се знае всичко. — Влизайте, ние тъкмо закусваме. Е, да, късничко е, но сами виждате какво е времето. Решихме рано сутринта, докато е слънчево, бързичко да заснемем данните за геопроучването, а после вече да закусим.

Гостите не само виждаха, но и чувстваха — дъждът се усили, мокрейки мъха и косите им. Дърветата свиваха клоните си като венчелистчета, за да се предпазят. Гората забележимо просветля, макар че през сивата водна пелена все още не можеше да се види много.

— А вашият капитан няма ли да има нещо против неканените гости? — за всеки случай уточни Тиодор.

Мис Отвертка потисна смеха си, щом се сети за произнесената от Роджър фраза, състояща се от около дузина думи, където японски и неприлични не бяха само началното „За какъв“ и заключителното „са се домъкнали“.

— Разбира се, че не, той сега ще излезе — съобщи тя на гостите. — Той… се преоблича (чистата истина, Сакаи трескаво търсеше „геологичния“ комбинезон и шапката).

Отвътре жилището на геолозите напълно се вписваше в поговорката: „бедничко, но чистичко“. Преддверието на шлюза преминаваше в къс коридор с жилищни стаи и завършваше с врата към столовата, също стандартно безлична — сгъваеми маса и столове. Впечатление правеше само съдържанието на чиниите, над една от които унило висеше вече леко успокоилият се (по-точно сурово успокоен от капитана) Франк.

— Охо, яйца! — възхити се Тиодор. — А как ухаят, веднага става ясно, че не са имитиращ продукт! Какви късметлии сте вие, с такива деликатеси да се храните!

Гостите, въпреки очакванията, не се впуснаха да хвалят своя кок, явно за да не възбуждат още по-голяма завист у гостите.

— Искате ли да опитате? — с надежда попита Джил, бързо премествайки към Тед своята порция. Впрочем той и не мислеше да отказва, но само от приличие отбеляза:

— Всъщност ние вече сме закусили…

Франк и Вини се спогледаха и синхронно пробутаха чиниите си на Полина и Ден.

— Заповядайте!

— А вие? — учуди се рижият.

— Всъщност ние… не сме много гладни — неубедително се измъкна Вини.

Геолозите с непонятна смесица от възхищение и отвращение наблюдаваха как гостите поглъщат омлета. Заети с това занятие ги завари върналият се Роджър.

— Желаете ли допълнително? — на мига се ориентира в ситуацията той.

— Не, благодаря — разочароваха го гостите. Беше срамота да подяждат така домакините.

— А откъде ги имате? — попита Полина, облизвайки вилицата. — На вкус са сякаш току-що са снесени!

— Нова технология за консервиране — бързо, за да не успее никой от подчинените му да отвори уста, съобщи Роджър. — И изобщо те ни бяха доставени погрешка. Получи се някакво объркване с фактурите и ни натовариха цяла партида яйца, вместо стандартните дажби.

— Искате ли да направим размяна? — на шега предложи Тиодор и много се учуди, когато при тези думи геолозите се втренчиха в капитана с вид на престъпници, очакващи присъдата си.

— С най-голямо удоволствие — решително каза Сакаи, без дори да попита какво предлагат за размяна.

Споразумяха се за половин чувал ориз и двадесет консерви риба в олио, в замяна на кашон яйца. Всъщност не би попречило първо да получат разрешение от Станислав, но Тед прецени, че само глупак ще се откаже от такава далавера. Освен това те имаха сума ти консерви, а снощи пилотът беше убил един молец в склада.

Леко шашнатият от такъв късмет Роджър даже покани гостите да долетят пак на вечеря с „традиционна японска кухня“.

— Само предупреждавайте предварително — добави Вини, — за да изключим робота.

— А не може ли да го изключите завинаги? — намръщи се Тиодор. — Ние на никого няма да кажем.

— Може — изтърси мис Отвертка, сепна се и погледна към Вини. — Навярно.

— Всъщност застрахователната кантора може да изиска лог-файловете при инцидент — със замислен вид започна да разсъждава пилотът, — но ще се опитаме. В края на краищата, щом имаме хакер в екипажа, нека си заработи заплатата.

— Ама вие и хакер ли имате? — учудено вдигна вежди Ден.

— В действителност той е геохимик, разбира се — излъга вдъхновено Вини, щом улови злобния поглед на капитана, — но когато трябва да се хакне кафеварката, обикновено го викаме него.

— А къде е вашият таралеж? — с надежда се огледа Полина. — Домъчня ми за него…

— Току-що беше тук — озадачено каза капитанът, поколеба се за миг и се насочи към шкафчетата над мивката. Скрилият се зад чиниите Петрович видя, че убежището му е разкрито и се опита да избяга, но беше уловен и връчен на радостно разтворилото обятия момиче.

Срещата най-после придоби топлота и сърдечност. По този случай Сакаи тихо нареди да се вземат от неприкосновения запас и да се сервират към чая сухари, които първи загриза неговият собствен екипаж. Гостите вежливо взеха по един, но хрущенето (дали от сухарите, дали от зъбите) ги накара повече да наблегнат на чая.

— А с маневрата ти обаче сбърка — доверително съобщи Вини на седящия до него Ден. Тази мисъл не даваше покой на пилота и сега окончателно победи благоразумието. — При плазмен обстрел не се снижаваш. Ако имахме нормален боен комплекс, а не самоделен, сега щяхте да горите с ярък пламък.

Рижият премълча, но вместо него в разговора незабавно се намеси Тиодор.

— Защо да не се снижаваш? — възмути се той. — Във всички инструкции стандартната отклоняваща маневра е настрани и надолу.

— А-а, в инструкциите… — Вини пренебрежително махна с ръка към черния цилиндър на утилизатора. — Трябва понякога и да се мисли. Ако се стреля с ракети и лазер, да, по-добре надолу, лазерът няма да те види зад релефа, а и ракетата може да те загуби на фона на повърхността. Но когато пердашат с плазма, най-важно е да се откъснеш на голяма дистанция… Повярвай на опита ми.

— И голям ли е опитът ти? — насмешливо попита Тед.

— Ъхъ… — бившият сержант се опомни и пак се затвори като мида в черупката си.

Но тук се намеси Роджър, съобразил, че в дадения случай полуистината е по-добра от премълчаното.

— Вини две години е служил като пилот в силите за планетарна отбрана на Озирис, по време на тамошния метеж. След тези събития — добави Сакаи с усмивка, — много му харесва да е геолог. Естествено, налага се да лети дявол знае къде и дявол знае на какво, но поне залежите от руда нямат системи за противовъздушна отбрана.

— Ясно — с доста повече уважение каза Тед. Той нямаше боен опит, само няколко пъти беше бягал от галактическата полиция, а веднъж и от пирати. Ченгетата го гонеха по-упорито, но затова пък пиратите стреляха по-обилно.

— А нашият капитан също е бивш военен — доверчиво изчурулика Полина. — Бивш космодесантчик, цялата му униформа е обсипана с ордени.

— Изглежда, че много ви е провървяло — сякаш мимоходом подхвърли Сакаи. — Обикновено хората с такава биография не се занимават с прости транспортни дейности, те са търсени от големите компании.

Както се надяваше бившият полицай, гостите разбраха намека и дружно се застъпиха за честта на кораба си и на своя капитан. Особено усърден беше Тиодор, който даже изскочи иззад масата, за да изобрази сцената „героичният капитан Петухов разбива пиратски глави с приклада на изтощения си бластер“. Сцената в изпълнение на пилота изглеждаше толкова реалистично, че пребледня не само Франк, а и Сакаи.

— Между другото, как върви вашето геологично проучване? — вежливо попита рижият, когато приятелят му се остана без дъх.

— Превъзходно — измляска Роджър, опитвайки се първо да забива зъбите си в сухара, а после да ги вади от него. — Тъкмо се готвим да прелетим над района.

— Но вашият пилот каза, че вече сте заснели някакви данни — припомни Ден.

— Ъм-м-м… — Сакаи безпомощно погледна Вини.

— Ами аз пуснах дронове, за да заснемат релефа с висока резолюция — ловко се измъкна той. — А сега вече ще полетим на катера със спецапаратура.

— О, тогава ние сигурно ви задържаме? — огорчи се Полина.

— Не, не, нищо такова — успокои я Джил. — Ние никъде не бързаме. Все едно трябва да стоим тук цял месец още, докато скоковият двигател не се върне в норма.

— Премията ни няма къде да се дене — добави Вини, който получи под масата ритник от капитана, — а заплащането ни е на час. И планетата е спокойна, не предизвиква желание да избягаме по-бързо от нея.

— Да, гледам, че даже още не сте разопаковали всичко — забеляза Ден.

Джил задавено се изкикоти, представяйки си процедурата по разопаковане на петстотин (по-точно, вече четиристотин деветдесет и девет) тюркоазени квачки.

— Ние разопаковаме, когато нещо ни потрябва — намери какво да отговори Сакаи. — Ето в товарния кораб например лежи този… как беше… Проклятие, все забравям името му, направо мистерия някаква…

— Многофункционален сондажен комплекс — подсказа му Вини.

— Точно така! — радостно подхвана Сакаи. — Него няма да го пипаме до последно. А може и въобще да не ни потрябва. Не ми харесва тази джаджа, откровено казано. Голяма занимавка, често се разваля, а толкова пари струва, че направо не ми се мисли…

— Точно като нашия цитометър — съчувствено забеляза Полина. — Само главоболия от него. Мария Сидоровна се пошегува, че де да можеше да ни нападнат космически пирати и да го откраднат!

— А той наистина ли е толкова ценен? — живо се заинтересува Франк и също си заработи капитански ритник.

— А, не, ще минем и без тези уроди — решително каза Тиодор. — Аз заради тях три месеца се държах за стената, като ходех, мерси, повече не ми се иска. Всъщност, не, излъгах — ако ми паднат в ръцете, аз на тях бих им извадил очите!

Франк хипнотизирано, както зайче гледа питон, се втренчи в чайната лъжичка, която гостът заплашително въртеше между пръстите си.

— Е, те рядко летят във вашия сектор — бодро заяви Сакаи, опитвайки се да отвлече вниманието на гостите от променените лица на екипажа. — Ето, в съседния, където ние постоянно работим, няма живот от тях. Външните планети са слаби, за някои даже се носят слухове, че са в далаверата — приемат товара без излишни въпроси, ремонтират корабите, препродават оръжие. А и има много системи, непригодни за колонизация, но пък там е много удобно да се построят тайни бази.

— Станислав Федотович им липсва на тях — простодушно забеляза Полина, — той бързо щеше да въведе ред там.

Сега се промени изражението и на самия Роджър. За щастие пиенето на чай вече беше към края си, дъждът също спря и гостите започнаха да се прощават.

— Много, много бяхме радостни да ви видим! — изпрати ги Сакаи, мислено натъртвайки на „бяхме“.

— Вие също не ни забравяйте, наминавайте по-често! — все не се пръждосваха гостите, желаейки непременно да уверят съседите в искреното си благоразположение. — Тъкмо ще вземете и консервите.

— Ние направо и сега можем… — пристъпи напред Вини, съобразил, че в противен случай го чака поредното готвене на яйца и което е по-лошо — ядене.

— Ами, на нас не ни е спешно — мъжествено спря пилота Сакаи, макар че в края гласът му предателски потрепери. Но да запази престиж, беше по-важно. — Утре или вдругиден ще долетим.

— Ще ви чакаме-е-е! — Полина махаше на Роджър през прозрачния купол, докато флайерът не се издигна над короните на дърветата.

— Те все пак са свестни момчета — с одобрение отбеляза Тиодор, хвърляйки поглед на кашона с яйца върху коленете на Ден. — Даже не ми се вярва, че са геолози.

Рижият кимна, озадачено разглеждайки прясната кокоша курешка на стената на кашона.

* * *

За един ден Станислав най-внимателно се запозна и с венозната, и с артериалната, и с храносмилателната, и въобще с всички останали системи, при това не само на човека, а и на киборга. Уви, Вениамин се оказа прав — беше невъзможно да бъдат открити разлики без специална техника. Свръхспособностите на DEX-овете бяха обусловени от внедрените във всички органи наноимпланти, контролирани от централен процесор в мозъка. Ако киборг се одраска или пореже, ще потече същата кръв, топла и червена. Даже може да се прелее на човек, ако кръвната група и резус факторът позволяват. При бойна рана процесорът ще нареди на имплантите да затворят повредения съд, но при обикновено медицинско изследване кръвта ще потече от пръста или вената, както й се полага. Самият процесор е надеждно екраниран и не се вижда на томограф.

Станислав разочаровано се облегна на гърба на креслото и забарабани с пръсти по подлакътника.

— Да не си решил да ми ставаш конкурент? — насмешливо се поинтересува Вениамин, минавайки покрай него с чайник в ръката.

— А на теб защо не ти се спи? — обърна се капитанът към него.

— Устата ми пресъхна. — Докторът отвори крана и постави чайника под него.

— И на мен ми направи тогава. — Станислав затвори безполезните вирт-прозорци. Наистина, невъзможно е за един ден да се усвоят анатомията и физиологията на нивото на медик, по-лесно е да се поиска съвет от намиращия се под ръка. — Венка, трябва да има все някаква улика! Тези проклети импланти би трябвало да си проличат поне косвено!

— Така е — съгласи се докторът. — Например, може да счупим ръката на заподозрения.

— И какво?

— Киборг трудно може да се счупи. Костите му са тройно по-здрави.

— Превъзходна идея — язвително каза капитанът, като си представи целия екипаж в шини и гипс. По закона за всеобщата гадост киборгът вероятно ще се окаже проверен последен. — А нещо не толкова радикално няма ли?

Докторът намръщи нос и дълго го почесва, сякаш се опитваше да го разглади обратно, а после рече:

— Киборгите имат много по-голям разход на енергия, в сравнение с хората. Нужна им е храна не само за клетките, а и за внедреното между тях оборудване. Само една минута работа на мускулните наноимпланти „изяжда“ толкова калории, колкото четвърт час бягане.

— Значи той би трябвало да плюска в несвяст? — изуми се капитанът.

— Когато използва имплантите — да. Но ако не греша, това се случва само в боен режим. Когато възникне потребност, включва инфрачервеното зрение, скенера, подслушвателя и т.н. Процесорът обаче трябва да работи непрекъснато, както и мозъкът. И в качеството на гориво за тях, най-подходящи са въглеводородите — глюкоза, фруктоза, захароза…

— Точно така — спомни си Станислав. — Чел съм, че на киборгите дават захар като допълнителна дажба. Тогава се учудих защо ги глезят така, цели двеста грама на ден!

Чайникът закипя и се изключи, като пронизително изпищя. Приятелят му свали от полицата две чаши, обикновена и от половин литър, за себе си, хвърли в тях по щипка чай (Стас обичаше силен чай, Веня — почти прозрачен), напълни ги до ръба с заврялата вода и се върна на масата. Свали капачето от захарницата.

Станислав тъпо гледаше как в полулитровата чаша се образуват кръгове от хвърлените бучки захар. Един бълбук… два… три… четири…

— А я ми кажи, Веня — ласкаво започна той, — колко тежи една такава бучка?

— Какво ти става?! — възмути се докторът. — Нали от училище се познаваме!

— А как се казваше момичето, което и двамата сваляхме в девети клас?

Веня изпусна петата бучка захар и потресено зяпна капитана. Той се опомни и тръсна глава.

— Не, това вече е пълна тъпотия! Ако почнем да се подозираме един друг, накрая съвсем ще се побъркаме.

— Така, така — с облекчение потвърди докторът. — Още повече, че ако щеш ме убий, не помня никакво момиче. По-добре ми кажи колко бурканчета кондензирано мляко изяжда за един ден нашият навигатор?

— Едно… или две… — намръщи чело капитанът. — Не, със сигурност две. Видях как следобяд си отвори ново.

— Аха! А там, между другото, половината от теглото е захар! — Веня отново отиде до шкафчето и свали от рафта едно бурканче. — Е, почти половината — четиридесет и три процента и половина. В бурканче от четиристотин грама… Две бурканчета… За един ден се получават триста четиридесет и осем грама захар, даже са в повече!

— Затова пък той пие неподсладен чай — спомни си Станислав. — И то с литри, силен. Такъв с какво да се подслажда, ако не с кондензирано мляко?!

— Но две бурканчета на ден?! Не, Стасик, тук има нещо гнило! — Венка зловещо размаха показалец. Очевидно пак беше влязъл в образа на параноичния доктор Уотсън.

— Нали ти самият го нае — възмути се капитанът. — И ти му нареди да пие повече течности и да се храни по-добре! А сега ме упрекваш мен?! Всъщност киборгите нима се разболяват? По-точно от бронхит?

— За да се простуди киборг, трябва много да се постарае — призна докторът. — Имунитетът му трябва да съответства на всичко останало.

В кухнята влезе Полина в лекомислено късо халатче. При вида на нощните чаепийци тя възкликна и се опита да придърпа плата поне до края на дупето си, но двамата мъже гледаха не натам, а към нахапания шоколад в ръцете на момичето — двестаграмов млечен с лешници.

— Допи ми се чай — плахо каза Полина. — Може ли?

— Разбира се! Тъкмо преди малко завря. — Докторът галантно свали от рафта още една чаша и отвори буркана с чая. — Обичаш шоколад?

— Обожавам го — искрено каза момичето и отхапа от шоколада. — Аз съм какаоманка, не мога да преживея и един ден без него. Взех цяло кашонче със себе си, за да ми стигне за месец. Само не казвайте на колегите ми, моля ви! Иначе ще ме накарат да им дам.

Полина взе чашата и излезе, съблазнително поклащайки пищното си от шоколада дупе.

— Впрочем — унило забеляза капитанът, — всеки член на екипажа може просто да държи под леглото си цял сандък със захар и скришом да се тъпче с него. Ден поне не се крие.

— Предлагаш да обискираме каютите? — оживи се докторът. — Да ги примамваме навън един по един и…

— И! — имитира го Станислав. — Любовта към сладкото още не е престъпление. А нахлуването в личното пространство — да! Ако някой ме завари там…

— В крайна сметка може да обясниш обиска на каютите с капитански произвол, имаш право.

— Все пак ще се наложи да обясня защо го правя. Иначе ще си въобразят кой знае какво. Например, че ги смятам за крадци.

— А ти предпочиташ да ги смяташ за киборги?

Станислав сложи в чашата бучка захар и мрачно заразбърква с лъжичката.

* * *

Към края на втория ден, през който сканираха местността (и петия час от полета) Сакаи лично се убеди, че геоложките проучвания са не просто скучно, а много скучно занимание. Само седиш и тъпо се блещиш в пълзящите по вирт-прозореца знаци.

— Остро ми липсва каменна градина — оплака се той на седящия на щурвала Вини. — И наргиле.

— Ъ-ъ-ъ… — обърка се пилотът. — Кеп, аз, разбира се, не съм спец по японската култура, но нима в тези ваши градини пушат?

— Въобще в тях медитират — призна Роджър. — Но когато аз учех в академията, ние с приятелите ходехме там, именно за да димим. Родителите ни се радваха, че се приобщаваме към културата на предците, а да дойдат и да проверят какво правим, не се сещаха.

— Добре сте го измислили — с лека завист каза Вини. — Ние пушехме банално, в задния двор на училището. Там имаше едно ъгълче, което не се виждаше на камерите и всеки випуск предаваше тази тайна като нещо свято.

— И ти ли, Бруте — усмихна се Сакаи. — Като си помислиш, че на такива хора е гласувано доверие да защитават закона и справедливостта в Галактиката!

— Лично аз не съм пушил, акълът ми стигаше да се въздържа от това. И въобще, не е хубаво да се лъжат възрастните — с ирония отвърна Вини. — Почнеш с пушене, а после и до космическо пиратство ще стигнеш.

— Е, да — помръкна Роджър, не оценил шегата.

Няколко минути в кабината се чуваше само равномерното бръмчене на двигателите и от време на време щракането на комплекса за геопроучване, съобщаващо за откриването на поредното безполезно изкопаемо.

— Кеп, а може ли един странен въпрос? Какво ще правим, когато намерим базата?

— Ще си направим пиршество! — без да се замисля, отвърна Роджър. — На всеки по кокошка, не, по две!

— Аз в по-широк смисъл — намръщи се пилотът. — Какво ще правим с базата?

— Ще я преместим по-далеч от този сектор. За необитаема и никому ненужна планета тук е прекалено населено. — Сакаи махна с ръка в посоката, където се намираше базата на биолозите.

— А после?

— После… — Роджър изведнъж осъзна, че нямаше ясен отговор на този въпрос. В последните години животът го научи, или по-точно казано, го разучи да планира по-далеч от един ход напред. — Засега не съм мислил — честно каза той. — Твърде много „ако“ има.

— А пък аз тъкмо…

— Струва ми се, че я намерихме!!! — Ако не беше коланът за безопасност, Роджър сигурно щеше да подскочи до тавана.

— Ъ? — Пилотът се наведе през подлакътника и погледна в екрана на скенера. Овалното петно в центъра не просто светеше, а ярко пламтеше с разноцветни знаци. За особено недосетливи геолози отстрани изскочи мигащо прозорче, с големи букви съобщаващо за находка на руда с уникална чистота, на места поръсена с редки земни метали. Ако комплексът за геопроучване имаше тонколони, сега щеше да тръби в тромпет, да удря тимпани и да крещи от радост.

— Охо… — Вини рязко наклони катера и го завъртя в низходяща спирала, като го изравни, чак когато почти стигна земята. — Къде?

— Там! — Роджър се ориентира и посочи хълма вляво от тях. — Аномалията е точно под него.

Сакаи откопча колана, още в полет отвори люка, скочи веднага щом катерът увисна над хълма и започна да се оглежда наоколо. Не откри там нищо забележително. Нито врата, нито люк, нито указателна табела: „Копайте тук!“ със стрелка надолу, а все същите плесенясали дървета и плешиви петна блата на север. Оптимизъм внушаваше само идеално кръглата форма на хълма.

— Да кацам ли или да летя за останалите? — подаде се от катера Вини.

— Лети! — махна Сакаи. — И гледай Франк от радост да не забрави кодовете.

Пилотът кимна и хлопна люка. Двигателят обидено зави, катерът се издигна в небето и почти моментално се скри от полезрението. След няколко секунди отдалеч се донесе протяжния грохот от прехода към свръхзвукова скорост.

— Гледай го ти, камикадзе — промърмори капитанът, потри очи и изтръска от косата си боклуците, вдигнати от въздушната вълна. — Ще прецака прикачения геокомплекс…

Но когато след пет минути Вини се върна, уредите си бяха по местата. Веднага щом катерът се приземи, от него изскочи мис Отвертка и с вик: „Капитане, обичам ви!“ увисна на шията на Сакаи. Капитанът още не беше успял да се освободи от нея, когато Вини ги сграбчи и двамата в прегръдка, вдигна ги и ги завъртя, без да обръща внимание на писъците на Джил и хриповете на капитана: „Пусни ме, откачалко, ще ми счупиш ребрата!“ Редом подскачаше Франк, снимаше с комуникатора си сцената на ликуване и не забравяше да бърбори пояснения на италиански. Сакаи успя да върне екипажа в реалността едва след пет минути, като им напомни, че откритието им засега представлява нещо закопано в земята.

— Е, Франк — тържествено произнесе той, — отваряй нашия сандък със съкровища!

Италианецът, кой знае защо, се изкашля, сякаш се готвеше да произнесе дълга приветствена реч и като зажумя, тикна пръст в сенз-екрана на комуникатора. Това действие не произведе никакъв видим ефект. Навигаторът почака няколко секунди, отвори очи, убеди се, че е натиснал правилното копче, намръщи се и започна да набира серия от команди.

— Кеп, не мога да се свържа с базата — виновно доложи той десет минути по-късно.

— Кодовете ли не стават?

— Изобщо не отговаря. Сякаш се обръщам към празно място!

— Може би по-просто ще е да откопаем базата и да почукаме? — ехидно предложи наблюдаващият хакерските старания Вини.

— Добра идея — оживи се капитанът. — Само че как да го направим? Случайно да нямаш в джоба сгъваема лопата?

Пилотът се скри в катера и след няколко секунди излезе, прегърнал тежък плазмомет „Змей Горянин“.

— Това сладурче — заяви той, ласкаво поглаждайки цевта, — копае дупки по-добре от багер.

— А няма ли да пробие дупка в самата база? — обезпокои се Роджър.

— Ще внимавам и ще копая по малко — обеща Вини. — От късите импулси нищо няма да се разтопи.

Роджър се поколеба. Наистина това беше най-бързият начин, а и Сакаи искаше не по-малко от останалите да се доберат до базата.

— Е, добре — предаде се той. — Давай.

— Може да пробваме тук. — Джил, която с някакъв уред беше успяла да обиколи хълма, посочи един бодлив храст. — Съдейки по показанията на рентгеноскопа, точно зад него има нещо като проход в стената.

— Разбрано. Пилотът потъмни визьора си, застана пред храста и вдигна плазмомета. Нещастната флора усети нещо лошо и започна да изтръгва от почвата корените си, но не успя да отпълзи — огненият поток се втурна през нея и захапа хълма.

— „Ще внимавам и ще копая по малко“?! — изимитира капитанът пилота, който изумено беше зяпнал почти двуметровия тунел. — Според теб това къс импулс ли беше?

— Натиснах и веднага пуснах — озадачено промълви пилотът. — Навярно спусъкът заяжда.

— Или нечий мозък — изръмжа Сакаи и се приближи до изгорената дупка. Оказа се, че Вини не е виновен, плазмата беше изгорила само горния слой почва, откривайки скрития зад него коридор. Съдейки по вълната застоял въздух, неутрализираща даже миризмата на изгорено, тук отдавна никой не беше влизал.

— Капитане, може ли аз да съм първа?! — тутакси заподскача Джил.

— Не — спря я капитанът. — Там може да има система за охрана. Затова ще пуснем напред Франк с кодовете, там вътре със сигурност ще може да се свърже.

Обаче оказаната му чест никак не зарадва навигатора.

— Там е тъмно — традиционно захленчи той, — а аз си оставих визьора в кораба.

— Странно, че не си си оставил главата там — изсумтя Вини.

— Нали ти ме припираше: „По-бързо, по-бързо“! — озъби се хакерът. — И аз изскочих само с комуникатора. И въобще, ти имаш визьор, ти и отивай.

— Ще минем и без визьор. — Роджър се наведе и внимателно вдигна едно от оцелелите клончета на храста. Не се получи много добра факла, клончето повече тлееше, отколкото светеше. — Аз ще вървя отпред, Франк след мен, останалите чакат нашия сигнал.

— Кеп, нека по-добре… — започна Вини, но Сакаи вдигна над главата си клончето, извади бластера от кобура и решително пристъпи към неизвестността.

Неизвестността изглеждаше странно — овална тръба, ту стесняваща се, ту разширяваща се, с червено-сини жилки в облицовката. Тя напомняше твърде далечно на дело на човешки ръце, а по-скоро на черво на огромен звяр. Приликата се подсилваше от джвакането под краката и миризмата, вече не на застояло, а определено на гниене.

— Нещо не ми харесва тук — изписка зад капитанския гръб навигаторът. — Някак всичко е… — Хакерът се запъна, опитвайки се да облече впечатлението си в думи. — Чуждо. Може би е по-добре да пъхнем тук робот с камера?

— Франк, това е просто някаква техническа тръба — опита се да го успокои Сакаи. — Щом ти не можа да отвориш нормална врата, налага се да минем оттук.

— А ако паднем в някой биореактор или пещ за изгаряне на боклук?

— Ами гледай си в краката! — Роджър погледна догарящата факла и ускори крачка, но почти веднага опря в стена. „Червото“ се разтрояваше, при това във вертикална плоскост и без ни най-малък намек за стълба.

— Капитане, нека все пак се върнем, докато не е станало късно! — отново захленчи навигаторът.

— Млъкни! — сопна се капитанът и замря, вслушвайки се в носещото се от долния тунел ехо. Отзвукът се стори перспективен на Роджър, освен това в далечината сякаш се виждаше слабо сияние.

Тази тръба се оказа още по-зле от предишната и на моменти се стесняваше така, че разузнавачите се сгъваха на три. При това водеше ту нагоре, ту надолу и тогава се налагаше да се опират на стените, за да не се подхлъзнат на рядката кал, на места стигаща до глезените.

Обаче всичко все някога свършва^[2] и пиратите изскочиха в голяма зала, напомняща корабна рубка от кошмар на импресионист. Разположените до стените пултове бяха кръгли, овални, извиващи се, сякаш под страх от смъртно наказание на дизайнера е било забранено да използва прави линии. Сиянието, привлякло вниманието на Роджър, беше излъчвано от разрасналите се на тавана колонии гъби. На пултовете и креслата имаше туфички плесен, подът беше потънал в мъх, под който нещо активно шумолеше.

— Къде попаднахме? — гнусливо се огледа Франк.

— Определено не на базата на Алианса. — На Роджър зверски му се искаше да разреди една батерия на бластера по плесенясалия пулт или поне на воля да го нарита. Твърде рязък се оказа преходът от радост към разочарование. — Това е само кораб на някакви извънземни. Явно отдавна се е разбил тук.

— Тогава може да струва много пари? — оживи се навигаторът. — Историческа реликва и така нататък.

— Тази развалина?! — Роджър тропна с крак и предизвика изблик на шумолене изпод мъха. — Франк, на галактическите сметища е пълно с древни кораби, намерени в космоса и поради това съхранили се много по-добре. А този даже няма смисъл да го влачим за вторични суровини, няма да се изплати.

— Жалко — въздъхна Франк, вече успял да си се представи като велик космически археолог. — Кеп, а може ли все пак да поровим из него? Ами ако намерим нещо интересно? Някое сувенирче за Джил…

— Щом искаш, върви и мародерствай — безразлично подхвърли капитанът, насочвайки се към изхода. — А аз имам по-важна работа, отколкото да се ровя в столетна плесен.

Както и мислеше, решимостта на Франк издържа само половин минута — нацупилият се италианец догони капитана на половината път към изхода.

— Е, случва се, станала е грешчица! — обобщи Вини, щом изслуша разказа им, без да издава колко е разочарован и той. — Ще търсим ли по-нататък?

— Да — кимна Сакаи, стараейки се да не гледа нещастното личице на Джил. — Откарай останалите обратно на кораба и се връщай. Нищо, рано или късно ще намерим тази проклета база!

„Ако тя изобщо е тук“ — мислено завърши той.

* * *

След два дни наблюдение се изясни, че за денонощие Ден изяжда само бурканче и половина кондензирано мляко, при това в него бърка всеки, който не го мързи, нали по средата удобно стърчи лъжичка.

— Я го остави веднага! — извика капитанът на Тед, хванат на местопрестъплението.

— Свиди ли ви се? — изуми се пилотът, стреснато изпускайки недооблизаната лъжичка на пода. До този момент Станислав Федотович явно недолюбваше рижия, а сега така трепетно се е загрижил за него, кондензираното му мляко охранява!

— На мен ми стига един захароман на борда, остава още и ти да се пристрастиш към тази гадост!

Тиодор се обърка. В бурната биография на пилота се беше случвало какво ли не. Бяха го упреквали и за пушене, и за пиене, и даже за „трева“. Но за кондензирано мляко?!

— Може пък от сладкото да ми заработва мозъкът! — нахално заяви той.

Станислав подскочи.

— Какъв мозък? — подозрително уточни той.

— Всякакъв — мъгляво отвърна пилотът, който отначало искаше да почука с пръст челото си, но се уплаши, че възмутеният от наглостта му капитан ще се присмее на твърде кухия звук. Освен това, както смътно помнеше Тед от училищния курс по анатомия, той имаше и гръбначен, и костен мозък.

Капитанът въпреки това изгледа пилота толкова странно, че за всеки случай той върна бурканчето на място и даже пъхна лъжичката обратно в същото положение.

— А чиста трудно ли ти беше да вземеш? — възмути се приближилият се до пулта навигатор. — Първо я облиза, после я хвърли на пода…

— Мълчи, човече! — високомерно го сряза Тиодор. — И се радвай, че ощастливих тази презряна храна с биологичната си течност. А подът ни е чист.

Капитанът отново застана в ловна поза:

— Ти защо го нарече така, а?!

— Ами помислих, че от „скръндза“ ще се обиди — безгрижно поясни пилотът. — Затова подбрах по-благозвучен епитет.

— Ти си човече! — обиди се Ден. — Махай се от моя пулт и от моето бурканче!

— Ето, видяхте ли? — Тед изгледа капитана с такъв укор, сякаш Станислав имаше вина не само за изгнанието му, а и за кръвна вражда до смъртта на последния потомък.

Обаче капитанът не беше в настроение с шега да продължи или да завърши дружеската препирня и пилотът, щом схвана това, предпочете да се оттегли в креслото си.

Навигаторът гнусливо хвана края на лъжичката, но го домързя да иде до шкафчето за друга.

— Денис — езикът на Станислав, незнайно защо, не се обръщаше да нарече рижия с дружеското му прозвище, — а ти можеш ли поне един ден да минеш без кондензирано мляко?

— Мога — потвърди Ден. — А то защо ви е на вас?

— На мен? — обърка се капитанът. — Ядеш го ти!

— В склада има още седемнадесет бурканчета — търпеливо обясни навигаторът. — Ако се наложи да минавам без него, значи то е необходимо за някакви други нужди, нали така?

— Абе яж, какво ми пука! — отстъпи Станислав. Ако рижият толкова лесно се отказва от „наркотика“, значи или не е киборг, или наистина не му е важно откъде ще получава енергия за процесора. И в двата случая беше безсмислено да лишава Ден от лакомството.

— Тогава защо питахте? — Навигаторът гледаше капитана с такива ясни сини очи, че беше невъзможно да бъде уличен в изтънчено издевателство над началството.

— Инвентаризирам запасите — изръмжа Станислав.

— А-а-а — отвърна Ден със същия съчувствено-разбиращ вид, както и при „молбата“ да си покаже паспорта. Тоест „с луди по-добре да не споря“. Капитанът за пореден път се убеди, че не обича рижите.

— Станислав Федотович! — дойде по комуникатора повикване от Полина. — Владимир ви моли да изкопаете една канавка…

— Аз?! — Въпреки седемте години пенсия, това словосъчетание и досега предизвикваше у Станислав остра неприязън. Изкопаните от него канавки, окопи и укрития можеха да опашат малък астероид.

— В смисъл, всички вие — поправи се момичето. — Около базата е изровено от дъжда и там сега има яма с вода до коляно, която трябва да се изведе нанякъде. А с пръстта може да се засипе ямата.

— А самият Владимир не може ли да държи лопата? — саркастично се поинтересува Станислав.

— Той прави опит за посявка на девет щама в пет култури и дванадесет среди — печално съобщи Полина. — И въобще нареди да копаем ние двете с Мария Сидоровна, а вас да ви привлечем към работата, ако можем… Поне ни дайте лопати, а?

Ден и Тед, без да дочакат заповед — и така всичко беше ясно, станаха от местата си.

— Все пак киборг в екипажа е полезно нещо! — отбеляза Вениамин, след като излязоха, без да се показва от медицинския отсек, но явно прекрасно чувайки всичко. — Ту на флайер ще те повози, ту канавка ще изкопае…

— А според мен това теб само те забавлява! — упрекна го Станислав, седна на масата и разсеяно забърса с ръка и хвърли в утилизатора няколко яйчени черупки. Закуската тази сутрин беше чудесна.

— Ъхъ. Нещастните момчета вече не знаят как да ти угодят.

— Абе не трябва да ми угаждат! — смутено измърмори капитанът. — Нека се държат както обикновено.

— О, да, трябваше Тед само да се пошегува и ти веднага го записа като номер едно в списъка на заподозрените.

— Не е вярно — оскърби се Станислав, — номер едно в списъка ми е Михалич! Замисли се, вече девет дни живеем с него рамо до рамо, а все още не знаем нищо за него.

— Ами дай да го извикаме и да го разпитаме — предложи Вениамин, сядайки срещу приятеля си. — Сякаш от скука няма какво друго да правим.

— Ние няма какво да правим, а той трети ден не излиза от машинното, поправя втория маневрен. Дори на масата не се появява, хапва, когато може.

— Може да разсипем пред вратата винтчета — изкиска се докторът. — Той ще ги надуши и ще го примамят да излезе.

— Венка, аз съм сериозен!

— Тогава да му кажем, че чайникът ни се е развалил.

— Ама той си работи. — Капитанът щракна копчето за включване. Отстрани светна индикатор, вътре засъска водата, нагрявайки се.

Вениамин се наведе, проследи нужния кабел, затисна го с крак и дръпна чайника нагоре. Нещо изхрущя, индикаторът изгасна и докторът самодоволно констатира:

— Вече не.

Станислав обречено поднесе комуникатора към устните си:

— Михалич, ела, моля те, до кухненската маса. Тук имаме проблемче.

Техникът се материализира между заговорниците толкова бързо и безшумно, че и двамата трепнаха.

— Мх? — подозрително се поинтересува той, намръщил рошавите си вежди.

— Ето, Михалич, нашият чайник работеше, работеше, а после внезапно… — угоднически почна капитанът.

Техникът по някаква причина разполагаше към задушевни беседи не повече от случайно срещнат в гората горски дух. Хем не си се карал с него и му принасяш жертви редовно (или в съвременния вариант — заплата), хем ти се иска да си облечеш кожуха наопаки и да си размениш ботушите, за да се предпазиш от проклятие.

Техникът, без да се разсейва, тутакси издърпа чайника от контакта, извади отнякъде универсална отвертка и започна сръчно да развива дъното.

— Слушай, Михалич — въпреки всичко мъжествено започна Станислав, — а откъде разбираш толкова много от поправка на уреди?

— А! По мтд на прб и грш… — Дъното се раздели на две половинки, откривайки позорно изтръгнатия кабел.

— Навярно си летял много?

— Ам как! Там, тук, хе… — Михалич, без да вдига очи, продължаваше да върти отвертката, подпъхвайки някъде и извивайки нещо.

— А имаш ли семейство? Жена, деца?

— Ех-х-х…

— Какво, и никоя подходяща ли не си си набелязал? А защо?

— Абе мнт им… — Техникът с гордо „Е!“ върна дъното на чайника. Датчикът светна, водата засъска и Михалич почти в същата секунда се дематериализира.

— Ако това не е киборг — с досада каза Станислав, когато чайникът благополучно закипя, — тогава е някакъв много алтернативен човешки подвид!

— Поне поправи чайника — философски отбеляза Вениамин.