Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (4)

По мерките на Вътрешните светове харвестърът беше кораб от среден клас. Само сто тридесет и седем хиляди тона, нищо в сравнение с междузвездните милионотонни фериботи. Но за екипажа на „Сигуре“ това беше много голям кораб. Дори само рубката, с висок таван и обзорен прозорец на половината стена, направо предизвикваше пристъп на агорафобия.

— И колко дълго — жално попита Франк, — ще търсим в тази купчина метал нужната ни игла?

— Колкото трябва, толкова и ще търсим! — повиши глас капитанът. — В края на краищата, намерихме рубката.

— Аха, намерихме я — изхъмка навигаторът, падайки в креслото на колегата си от харвестъра. — След един час лутане. И това с подсказване от изкина! Слава на Първата полуос, че от бързане са забравили да го изключат, иначе щяхме да остареем в тукашните коридори.

Роджър печално се втренчи в голямото огледало, неясно защо закачено насред рубката (ако стане нещо, парчетата ще се разлетят по-страшно от граната). Оттам в него навъсено се звереше разчорлен чернокос тип, с десет години по-стар от настоящата си възраст и с преимуществено японски гени. Вярно, че цветът на лицето му беше не жълт, а по-скоро землисто сив, подсилен от тридневна четина, затова пък подпухналите му от недоспиване очи доста наподобяваха тесни цепки. Ако полицаят Сакаи се беше сблъскал с такава мутра по време на уличното си патрулиране, щеше да арестува собственика й за „нарушаване на обществените норми за благоприличие“.

Роджър се обърна, отиде при основния пулт и седна, не, с наслада се отпусна на капитанския трон, в сравнение с който креслото му на „Сигуре“ изглеждаше като крива табуретка. Естествена кожа, подлакътници с вграден минибар, а щом капитанският задник докосна седалката, над пулта се разгърнаха няколко вирт-прозореца, като най-отпред беше този с менюто за управление на вградените в „трона“ масажори. Имаше избор между лечебен масаж, спортен, козметичен, еротичен, точков и урологичен. Роджър затвори този вирт-прозорец особено внимателно.

— А аз какво да правя? — попита останалият на входа Вини.

— Стой там и ни охранявай — бързо каза Франк, преди капитанът да успее да отвори уста. — Изкинът съобщи, че на кораба е останал някой от предишния екипаж.

— Дали е сигурно, че е от екипажа? — усъмни се пилотът. — Може да е имал предвид някой плъх? Спомням си, че на „Бастлер“ момчетата на шега включиха в списъка на имуществото корабното куче, а после по време на инвентаризацията новият капитан едва не се побърка, опитвайки се да намери на кораба уреда „корпес“.

— Плъх сто и двайсет кила биомаса?! Още повече стой там тогава!

— Ами тези бракониери са такива мърлячи… — промърмори Вини, прибра в кобура ръчния бластер и свали от рамото си лъчевото оръжие. — Ей, кеп, може би трябва да ида да проверя? Аз бързо…

— Не — без да се откъсва от вирт-прозореца тихо, но твърдо каза Сакаи. — Оборудването е по-важно.

Оборудването на харва беше много — на въпроса за геологическо проучване се зареди списък от дванадесет страници. За съжаление, по-голямата му част изглеждаше като извънземна безсмислица. От „датчици на разхода на ПЖ на изхода“, „анализатори на съдържанието на пределните въглеводороди“ и прочие непонятни термини, капитана го заболяха очите и лявото слепоочие.

— Важното е да не е повече от четири килотона — напомни Вини. — Това ремарке, което ни приспособи Айзък… Може някога и да е било седемкилотонно, но оттогава дали тоновете са станали по-тежки, дали друго… Лично аз повече от четири не бих натъпкал в него, ако трябва още, ще се наложи да изхвърлим кокошките зад борда.

— О, супермегаидея, брависимо! — тутакси се намеси навигаторът. — Ако изхвърлим кокошките, може да се сдобием с толкова ценни неща оттук…

— И със съвършено безценна херния — обузда го капитанът. — Ние и така едва не се скъсахме от работа, докато правехме „крайцера“. Слава богу, че Греъм докара двата робота-монтажника. Не, по-добре без самоинициатива. Взимаме това, за което долетяхме, гасим вибрацията на двигателя си…

— И шумно тряскаме вратата — ухили се Вини. Свалената от рамото му раница глухо се удари в пода, от неплътно застегнатото й гърло изпадна тубичка пенопластит.

— Цялата ти раница ли е набита с тях?! — разтревожи се Роджър. — По-внимателно тогава и се дръж по-далеч от мен!

Вини укорително го стрелна с поглед, взе тубичката, сложи я на дланта си и успокояващо замърмори:

— Не се обиждай, мила, капитанът не искаше да каже това! Той нали не знае, че ти си добро и надеждно взривно вещество и без детонатор няма да нараниш даже и микроб!

— Mamma mia! — изпищя навигаторът и умоляващо погледна Сакаи. — Сър, капитане, ваше преосвещенство, наредете на този деб… добър човек да престане да си играе с взривни вещества, докато не сме се размазали по тавана!

Друг път капитанът би отвърнал на тази молба със злораден смях, но сега Франк му беше нужен в кондиция за работа, а не тресящ се от ужас… Поне тресящ се не повече от обичайното.

— Вини, защо изобщо си го домъкнал тук?

— Ще им разпердушиним дупковата камера^[1], когато свършим — кръвожадно предложи бившият сержант. — За да не могат да ни преследват. Убеден съм, че само да отлетим от харвестъра, бракониерите на момента ще се върнат на него. Вероятно сега седят на десет мегаметра и чакат…

— А ако тръгне верижна реакция и целият харвестър се разпадне? Да беше предложил и да разрушим спасителните капсули! — Подобни идеи все още предизвикваха отвращение у бившия полицай. Освен това, веднъж Роджър вече се беше опитал да реши проблема радикално и плачевният резултат го наведе на мисълта, че скучните обиколни пътища също имат своята прелест.

Вини също се смути.

— Намерил си кого да съжаляваш — изръмжа той и пъхна тубичката обратно. — А ти какво предлагаш?

— Просто ще им спрем реактора, преди да тръгнем. Докато наново го загреят, ние вече ще сме далеч.

— Първо трябва да се „загасим“ — отбеляза пилотът. — Разбра ли вече как да го направим?

— Франк сега ще разбере. — Сакаи временно се отвлече от списъка с оборудването и превключи вниманието си на друг прозорец. Харвестърът, както и всеки друг толкова голям кораб, имаше самостоятелна система за гасене, с изводи на външните портове за обслужване на изтребителя и катерите. — Мис Отвертка ще докара „квачковоза“ ето тук, до нишата за кацане над реакторния отсек, а после ще трябва само да започнем процеса.

Джил, сякаш усетила, че я споменаха, се свърза:

— Как сте там, капитане?

— Всичко е наред — съобщи Роджър, — разглеждаме. А при теб?

— Горе-долу запълних дупката, но охладител няма никакъв — доложи момичето така печално, сякаш лазерното оръдие беше родната й баба и лежеше на смъртен одър. — Боя се, че и второто оръдие скоро ще излезе извън строя.

— Като че ли минахме покрай някакъв склад — припомни си Вини. — Искаш ли да ида да налея една туба?

— Да!!! — радостно заврещя Джил. — Всъщност не, чакай, ще ти продиктувам целия списък!

— Остави списъка! — изшътка й Роджър. „Сигуре“ не можеше без оръдия, но за останалото нямаше нито време, нито излишни ръце. — Вини, върви за тоя проклет хладилен агент и веднага обратно!

Навигаторът отвори уста, но така и не каза нищо, решил, че за охрана на рубката стига и капитанът. Освен това, заедно с Вини, се махна и взривното вещество.

— Е — обърна се Роджър към Франк, — схвана ли?

— Принципът е ясен — промърмори навигаторът, вглеждайки се в схемата. — Но, може би, все пак не бива…

— Как така „не бива“? — учудено го погледна Сакаи. — Имаме ли други варианти? Е, освен да висим тук още един месец, преди скоковият двигател да се възстанови от само себе си? Или през този месец да пълзим с обикновения двигател до най-близката станция за гасене, където вероятно вече ще ни чакат с разтворени обятия?

Всъщност нещата не бяха чак толкова безнадеждни. Корветата беше влачена дотук на буксир от „квачковоза“ — опасен трик, защото преходът през чужда червеева дупка, макар и стабилна, можеше да завърши много зле. Роджър се реши на това, за да има възможност да избяга, ако играта се обърне не в тяхна полза. Капитанът обаче не възнамеряваше да рискува повторно да разменят местата си или да зареже товарния кораб със скъпоценните квачки.

— Ами — неуверено измънка навигаторът, — може да потърсим в тази система други геолози и да ги помолим за помощ…

— Други бракониери, искаш да кажеш? — ехидно уточни Сакаи.

Навигаторът посърна.

— Но аз никога не съм управлявал процеса на гасене — смънка той. — А това си е много сложна и опасна технология.

— Какво от това? Щом малоумни мошеници са могли да ползват тукашната система, значи тя стопроцентово има „защита от глупаци“ и е максимално автоматизирана. Убеден съм, че просто трябва да натиснеш няколко копчета.

— Може да се помисли, че вие лично сте провели ай-кю тест на тукашния екипаж! — разпалено възрази Франк. — А всъщност тук може и гений някакъв да е седял, при това пришълец, с дузина пипала, шест очи върху стъбълца и три мозъка — за да управлява няколко пулта едновременно.

— На този кораб са летели престъпници — отряза Сакаи. — А престъпниците са асоциални същества с понижено ниво на интелект.

— В полицейската академия ли са ви учили на това? — Навигаторът обречено въздъхна. — Добре… ще пробвам. Макар че — неочаквано изхихика той, — ние сега също сме престъпници.

Тук капитанът би трябвало гордо да заяви нещо от рода на: „Ние сме изключение!“ или просто да ревне гръмогласно на навигатора да си затваря устата и най-накрая да се заеме с работата. Но Роджър мълчеше, а когато Франк, станал подозрителен от такава самокритичност и доброта, се откъсна от вирт-прозореца, Сакаи го нямаше в рубката.

— К-капитане? — неуверено го повика навигаторът, сепна се и натисна копчето на интеркома. — Капитане, къде сте?

— На едно нужно място — донесе се до него недоволен глас на фона на мелодично шуртене. — След няколко минути ще се върна.

В слушалката щракна. Франк въздъхна разочаровано, стана и започна да обикаля рубката по периметъра. Когато стигна до капитанското кресло, крадешком се огледа, реши се и се пльосна на седалката.

Суперкреслото отреагира привично на натиска. Навигаторът със съжаление отмести масажното меню, тъй като реши, че надали сеансът ще успее да свърши преди завръщането на капитана. Но пък си поръча на минибара чаша горещ шоколад. Излегнал се с нея на седалката и вдигнал крак на подлакътника, Франк стигна до извода, че да си капитан не е никак зле. Седиш си, кефиш се, а другите работят и заради теб. „Впрочем той не трябва ли да се връща вече?“ — сепна се навигаторът. Като се наведе напред, Франк започна да търси схемата с биообектите, но преди да я намери, чу стъпки в коридора.

— Капитане, аз… — виновно забърбори навигаторът, само че извиненията се оказаха насочени към погрешен адресат. На ситуацията повече съответстваше задавеният вопъл в интеркома: — А-а-а! Вини, кеп, който и да е! Спасете ме!

Вместо Сакаи отворилият се вход беше запълнен от нещо огромно и страшно. Като че ли все пак това беше човек — широкоплещест, брадат, с изпокъсан раиран потник и облещени очи! Но най-важното — в ръце той стискаше дълга червена брадва!

Тежко дишайки, Олаф Мнишек се спря на входа в рубката. Действието на ракията малко по малко отшумяваше, но реалността в главата на бившия свещеник все още беше щедро примесена с гъбни халюцинации.

— Излезте! — прегракнало извика той. — Излезте на честен бой, демони!

Но изчадията на вселенското зло, изяли останалия екипаж, страхливо се бяха скрили по ъглите и не се отзоваха на предизвикателството на рицаря от Христовото войнство. С укрепнала вяра, Олаф храбро прекрачи напред и видя първия космодявол — уродлива червеноока твар пулеше очи от нишата насред рубката.

— Exorcizamus te — започна Мнишек, държейки брадвата като разпятие пред себе си, — omnis immundus spiritus, omnis satanica potestas, omnis incursio infernalis adversarii…^[2]

Свилият се в креслото навигатор окончателно изгуби представа кой от тях двамата е полудял — приближаващият се маниак с добре поставен глас вещаеше нещо на изопачен, но напълно узнаваем латински.

— …in nomine et virtute Domini Nostri Jesu. Amen!^[3] — При последните думи на екзорсистката молитва Олаф стовари брадвата върху главата на дявола и той, противно пищейки, се разлетя на парчета.

— Франк? — загрижено изписка слушалката на интеркома. — Какво, по дяволите, става там при теб?

Увлечено трошащият парчетата от огледалото маниак замря и започна бавно да се обръща. От изражението на лицето му истинските дяволи биха се разбягали без всякакъв латински.

— Франк, какво става там?

Навигаторът се опита да изключи интеркома с тресящи се от ужас пръсти, но при това случайно докосна масажното меню. Креслото с готовност се вкопчи на десетина места в пациента, облегалката леко се свали назад и вибромоторът гърлено зажужа. Врещейки като ранен заек, Франк се опита да се измъкне от лечебната процедура, но обятията на креслото се оказаха крепки като на професионален санитар. Навигаторът не забеляза кой вид масаж му се падна, но със сигурност не беше отпускащ. Великанът с тържествуващ рев подскочи към пленения зъл дух, замахна с брадвата към главата му… и това беше последното, което видя Франк, преди да потъне в тъмнината.

* * *

— Предлагам да рискуваме — каза Ден, разглеждайки сребристия диск на мъглявината, вече не във вирт-прозореца, а в илюминатора.

Дали антибиотиците подействаха, дали навигаторът си отспа и си отяде за два дни, но вече изглеждаше много по-добре. Кашлицата се чуваше по-рядко, червените петна на бузите изчезнаха, косата беше измита и събрана на малка опашка, за което Полина веднага го кръсти Корабната катеричка.

— Аз съм „за“ — веднага го подкрепи Тиодор.

От пилота и навигатора се получи забавна двойка — тихият, кльощав и още повече отслабнал от болестта Ден и едрият, шумен, дързък Тед, в миг ставащ център във всяко помещение, където влезеше. Даже гост-командната изглеждаше наполовина пуста без него. Въпреки това младежите бързо се сработиха, идеално допълвайки се.

— А ако увиснем тук? — Станислав беше настроен по-скептично. През избрания от навигатора сектор летяха рядко и излязлата извън строя станция биха ремонтирали няколко дни, а може би седмици.

Ден изведе мъглявината и на вирт-прозореца и прокара пръсти по клавиатурата, показвайки събраната информация на капитана.

— Тя е в регистъра. Работодателите няма как да кажат нещо — развалената станция попада в „непреодолими обстоятелства“.

— Не ми се иска обаче цял месец да се мотаем тук.

— Преди седем дни е работела, проверих в базата данни. — Навигаторът не настояваше, но и не се предаваше, коварно заразявайки с увереността си.

— Отбележи, на твоя отговорност — сурово каза капитанът.

— Добре — спокойно се съгласи Ден и прокара пръст по вирт-прозореца, заменяйки пунктира с линия.

— Нещо не му харесваш ти на нашия старец — с недоумение прошепна Тед, когато капитанът се отдалечи достатъчно.

Навигаторът само сви рамене („и с по-лоши съм летял“). Като че ли беше невъзможно да го изкарат извън кожата му — рижият можеше да слуша известно време, а после с една точно премерена фраза да постави на място обидилия го. С Владимир това работеше безотказно, макар че ученият беше дошъл до гуша на всички останали. Той критикуваше всичко — и допотопния кораб, и тежкия рок, който пилотът обичаше да слуша (със слушалки, но все пак дразни, ако стоиш близо!), и късата койка, и неудобната програмна система (въпреки че сядаше на компютъра, само за да нареди пасианс), и случайно попадналото в кашата камъче, и изобщо любимата му поговорка беше: „Това не ви е да летите във вакуум, тук трябва и акъл!“. Между мрънкането Владимир веднъж се изпусна, че у дома го чака годеницата му и сега на целия екипаж страшно им се искаше да видят тази свята жена и да й съберат пари за медал.

Присъствието на пилота зад щурвала на транспортника беше нужно само по време на маневрите и след като Тиодор прекара кораба през поредната червеева дупка, той въведе изчисления от Ден курс, превключи управлението на автоматичен режим и с чиста съвест стана иззад пулта. За Станислав празното пилотско кресло при летящ кораб беше нещо ново и даже малко го плашеше — на военните кораби космолетците (и навигаторът също!) напускаха местата си, само ако ги сменят или с краката напред. Впрочем там по цели денонощия стояха и часови пред всеки отсек, а мирният живот диктуваше свои комфортни правила.

Затова пък освободилите се младежи намериха в сейфа с техниката комуникаторите и ги настроиха всичките, избавяйки капитана от необходимостта да крещи и да тича из кораба в търсене на нужния член на екипажа. Станислав би предпочел по-удобната и съвременна слушалка в ухото, но останалите като че ли даже се гордееха с „отличителния знак“ — тежка гривна на дясната ръка. Полина също си изпроси един, тъй като имаше няколко излишни.

След три часа полет, след отправено запитване и получен отговор, се изясни, че интуицията не е подвела Ден.

— Станцията работи и е готова да ни приеме.

Рижият с нищо не издаде тържеството си, само че Станислав все пак се почувства уязвен. Най-обидното беше, че капитанът отлично разбираше как би трябвало да се радва, че има такъв опитен късметлия за навигатор, но не се получаваше. Ако не беше цветът на косата… Не, срочно трябва да се избави от рижия. Ако началникът все е недоволен, каквото и да направиш, то скоро ще изчезне и желанието за работа.

Станислав се насили сдържано да похвали Ден и нареди да започват прикачване. За да не виси над главите на момчетата, капитанът отстъпи към колоната, подхлъзна се и едва не падна — в подножието й стоеше малка пластмасова чинийка със ситно нарязан салам. Станислав свъси вежди и се огледа, опитвайки се да открие автора на това безобразие, но в този момент едва забележим тласък показа, че прикачването е завършено.

— О-о-ох, това беше страхотно! — потвърди „Маша“.

— Искат шест единици, капитане! — възмутено съобщи Тиодор, не обръщайки внимание на възторга на киберпартньорката си. — В такава забутена дупка можеха да бъдат и по-скромни.

— Сега… — Капитанът се насочи към своя терминал.

Разбира се, беше безполезно да се пазари, а обикалянето през три станции все едно щеше да излезе по-скъпо и Станислав потвърди плащането. Бръмченето на скоковия двигател започна плавно да променя тона си.

Заедно със сметката за гасенето във вирт-прозореца се приплъзна ярък рекламен банер и привлече вниманието на Полина.

— Момчета, хайде да идем да разгледаме станцията! — лепна се тя за космолетците.

— Какво има да гледаме там? Обикновена бензиностанция, само че космическа — равнодушно сви рамене пилотът. — Магазинче с всякакви боклуци, цените са по-високи от планетарните, а срокът на годност в най-добрия случай е към края си.

— Мо-о-оля! — замрънка момичето. — На мен въпреки това ми е интересно, но ме е страх сама!

— От какво?

— Добре, срам ме е — поправи се Полина. — Ами ако там има извънземни, как ще се разбера с тях?

— На езика на кредитните карти. — Ден се закашля, но все пак стана. До края на гасенето оставаха четиридесет минути, а само да седи и да гледа бавно спадащото по скалата стълбче беше скучно. — Добре, да вървим.

— Купете ми бира! — извика след тях Тиодор.

Към станцията се прикачваше още едно корабче, второ такова увисна до него, очаквайки реда си. Пилотът поиска увеличение и се залюбува на двата кобайка — малки космически катери, аналогични на земните мотоциклети. Както се полага на порядъчни машини за гонки, те бяха тунинговани като адски твари със зъби и нокти, отпред изригващи нарисуван огън, а отзад истински пушек. Когато кобайкерите се събираха за ежегодния фестивал „Дивият лов“, се откриваше феерично зрелище.

Тиодор носталгично въздъхна и затвори вирт-прозореца.

Магазинчето наистина се оказа малко и с беден асортимент.

— Здравейте — вежливо каза Полина на продавача, странно облечен (дали с тога, дали с пола и пъстра пелерина) възрастен мъж със заплетени в малки плитчици коса. Той, дори и да не я беше разбрал, меланхолично кимна и се върна към разгадаването на триизмерната кръстословица.

Момичето тръгна между стелажите, разглеждайки стоките. Основно това бяха храни за бързо приготвяне и неща за хапване като шоколади и чипс, при това не само за хора.

— Как мислиш, това става ли за ядене? — Полина повъртя в ръце кубична опаковка, в която нещо бълбукаше не само при тръскане, но и от само себе си.

Навигаторът посочи жълтия етикет.

— Относително. И без чук аз не бих рискувал да го отворя.

Момичето побърза да остави опаковката. Тиодор беше прав — по пръстите й остана прах и даже паяжина.

— Ден, а ти отдавна ли летиш?

— От зачатието. Родих се на орбитална станция — с усмивка поясни рижият.

— Яко — завистливо каза Полина. — Навярно толкова много си видял!.. А мен мама досега не ме пускаше в космоса, чак сега се наложи, когато пратиха цялата лаборатория. Макар че това беше такъв добър повод да напусна…

— Защо?

— Баща ми загина при катастрофа с космически кораб, летеше на междупланетна конференция. И мама се измъчи — хем й се искаше да стана велик учен, хем да съм под крилото ѝ. Ако бях казала, че се боя да летя, че предчувствам нещо…

— А ти боиш ли се? — учуди се Ден.

— Да. Само че не от летенето, а от тези проклети микроби! — с досада призна Полина. — Виж, животните обожавам, аз следвах зоология, но не намерих работа по специалността. А в НИИ ме уреди мама… Само че аз не мога да понасям тази лаборатория!

— Да беше казала така на майка си.

— Ти пък, тя ще се разстрои! — ужаси се момичето.

— А така се разстройваш ти — отбеляза навигаторът.

Полина само въздъхна.

— Може би ще свикна с времето? — с надежда предположи тя. — А ти винаги ли си обичал работата си?

Рижият замислено почеса носа си.

— Мен, наопаки, никой не ме е питал какъв искам да стана. Пратиха ме да уча и толкова. Затова пък после сам си намерих работа.

— Също ли имаше скандал? — съчувствено попита Полина.

— О-о-о… — многозначително провлачи навигаторът. — Почти се стигна до убийство.

— Не съжаляваш ли сега?

— Ни най-малко — уверено отговори рижият. — Аха, ето я и нея.

Спътниците стигнаха до стелаж с бира. Явно продавачът нарочно го беше натикал в най-далечния ъгъл, за да обиколят купувачите магазина и да си харесат още нещо по път.

Ден взе едно кенче и изтръска от него умряла хлебарка.

— Интересно, дали от старост или се е отровила?

— Да вземем по-добре минерална вода? — предложи Полина. — Тя трудно се разваля.

— Тед също.

Навигаторът вдигна глава. В магазинчето влязоха двамата кобайкери и, без да се отвличат, с широки крачки се насочиха към бирата, като гръмогласно си обменяха неприлични шегички и сами си се смееха над тях. Полина за всеки случай се приближи до приятеля си. Кобайкерите изглеждаха много внушително, такива брутални типове — щавената кожа на дрехите им беше цялата в метални нитове, а собствената — в татуировки (на единия даже главата му беше избръсната, за да се вместят повече).

— Виж, Мак, това са ония задници, които заеха нашия порт! — забеляза плешивият и пренебрежително издаде напред долната си устна.

— Станцията има два порта — вежливо напомни навигаторът.

— Ами и кобайковете ни са два!

Рижият сложи кенчето обратно, старателно се изкашля (за да не го отвлича нищо после), обърна се към Полина и невъзмутимо поясни:

— Това са ония задници, които прецакахме.

— Абе аз сега ще те… — почервеня плешивият.

В последния момент Ден се наведе и юмручният удар уцели стелажа, който се преобърна с невъобразим грохот. Няколко кена се пръснаха от удара, на пода засъскаха жълто-кафяви локви. Полина с писък се хвърли да бяга, като се опомни и огледа чак на вратата. Плешивият, сгънал се надве, беззвучно отваряше уста, опитвайки се да изкаже възмущението си от подлия удар. Мак и Ден, вцепили се един в друг, се въртяха из залата като неумели, но вдъхновени изпълнители на фокстрот, бутайки стоките от рафтовете. Продавачът застина зад щанда като каменно въплъщение на скръбта.

За щастие, никой не обръщаше внимание на момичето и тя, щом се съвзе от шока, започна да събира кенчетата и с бойни викове да ги хвърля по плешивия, който така и не успял да се изправи, по рачешки се клатеше към противниците, с намерение да внесе своя принос в двубоя. Полина се целеше неточно, но кеновете бяха много. След един особено удачен (или неудачен, зависи от гледната точка) удар, кобайкерът не издържа, обърна се и страдалчески заплаши момичето с пръст. Полина почти я хвана срам, но повече й беше жал за Ден и поредното кенче полетя в целта.

Да прекъсне тази врява и да привлече общото внимание успя само падането на още един стелаж, този път с консерви. Над пресните развалини се възвишаваше намръщеният Тиодор с бандана на черепчета. В дясната си ръка той държеше дебел стоманен лост.

— Здрасти на всички — мрачно каза той, а после неочаквано вдигна ръка и започна бързо-бързо да върти лоста — и над главата си, и пред лицето, и зад гърба, и то така ловко, сякаш това беше боядисана с металикова боя бамбукова пръчка. Но под съпровода на зловещото свистене на въздуха никой не се осмели да се приближи и да провери.

Представлението завърши толкова внезапно, както и започна. Тиодор удари лоста в дланта си и уточни:

— Е?

Кобайкерите шашнато се спогледаха.

— Извинявай, брат, попрекалихме — промърмори Мак и пусна навигатора.

Ден му оказа ответната любезност и кобайкерите бързо-бързо се шмугнаха покрай стената и побягнаха от магазина.

— Забравих да ви кажа дали тъмно или светло — поясни пилотът, наведе и се и взе едно от кенчетата.

— А по комуникатора не можеше ли? — Рижият обърна китката си с гривната и откри, че е включена на предаване.

— По комуникатора се чуваше само как го „избирате“ — Тед придирчиво провери датата на производство, изтри кенчето в панталона си и го пъхна в джоба.

— Щях да се справя и сам — Ден отметна косата от лицето си и се огледа в търсене на загубения ластик.

— Ъхъ — не започна да спори пилотът. — Аз просто ви завидях как се веселите тук.

— Добре, благодаря — усмихна се навигаторът. — Но опасност нямаше, честна дума.

— Той добре се биеше! — охотно потвърди Полина. — Когато тези бандити…

— Абе нормални хора са, само малко са се разгорещили — махна Тиодор. Отчитайки, че пилотът все още стискаше в юмрук лоста, жестът се получи впечатляващ. Във всеки случай продавачът не помисли да иска пари от тях, макар че приятелите вече излизаха от магазинчето. — Просто ти не си се сблъсквал с истински бандити. Тъкмо преди полета предадоха, че пирати отново са отвлекли товарен кораб. Вярно, че не съобщиха с какъв товар, но собственикът май се е набутал с много пари.

— Пирати?! — заинтересува се Ден. — В кой сектор е било това?

— Еридан. Тук едва ли ще припарят — поясни пилотът на уплашено ококорилата очи Полина. — Най-много пътьом. Какво да правят в такава пустош? Макар че аз не бих се отказал от оръдие на кърмата. — Тед войнствено метна лоста на рамо. — За всеки случай.

— А дали няма да има последствия за боя? — разтревожи се момичето вече в шлюза. — Ами ако продавачът съобщи в полицията или изпрати на капитана сметката за разрушения стелаж?

— Можеше, ако не бяхме показали на тези страхливци къде им е мястото — снизходително обясни пилотът. Ден също не проявяваше никакви признаци на разкаяние. — Който се извинява, той плаща за стелажите. Това е космически закон, бейби. Свиквай!

* * *

… Изплуването от тъмнината се оказа твърде болезнено — тялото го болеше така, сякаш го пронизваха хиляди иглички.

— К-какво беше това? — изфъфли Франк, едва движейки езика си и опитвайки да фокусира поглед върху фигурата до себе си — тя ту се раздвояваше, ту започваше да се увеличава и люлее като амеба, ту за миг се превръщаше отново в капитана.

— Парализиращ токов заряд на максимум. — Роджър педантично потърси кошче за боклук и хвърли в него празната инжекция. — Извинявай, че те закачих, но той беше твърде близо. Наложи се да ви ударя и двамата.

— А-а-а… — Антидотът действаше бързо. Зрението му веднага стана по-ясно, тялото му — по-чувствително, а капитанската фигура — по-стабилна. Франк разтърси глава, убеждавайки се, че в действителност е все още жив и даже цял, премести поглед върху просналото се до креслото туловище и с уплашен възглас сви крака. — А той скоро ли ще се съвземе?

— След три часа — равнодушно отговори капитанът. — Впрочем нека се презастраховаме.

Сакаи отиде до яркооранжевия панел на аварийната ниша, измъкна оттам балон с „паяк“ и за половин минута изгради около краката на бракониера блок от сива, моментално застиваща материя.

— Ето, сега със сигурност никъде няма да избяга — доволно заключи Роджър.

— Вярно — съгласи се успокоилият се навигатор. — Паметник е на самия себе си, хе-хе-хе…

— Да се надсмиваш над победения враг е недостойно — укори го Сакаи. — Дойде ли на себе си? Тогава на работа!

Франк прекъсна нервния си смях и се нацупи. Него почти го убиха, а изглежда, че капитанът е готов да вдигне подчинения си даже от гроба, за да го принуди да бачка за него!

— Докато двигателят на корветата се гаси, ние ще подберем и ще пренесем до шлюза оборудването — продължаваше „некромантът“, не подозирайки за „благодарните“ мисли на „зомбито“. — Хайде, помогни ми да търсим.

Навигаторът се опита да стане и едва не се строполи — краката му не се бяха „размразили“ изцяло и се наложи Сакаи да го влачи до съседния терминал. Когато рухна в далеч не толкова разкошното, но затова пък безопасно кресло на Хем, Франк започна да преглежда списъците, но изведнъж спря, осенен от идея, и се обърна към Роджър:

— Кеп, на мен тук ми светна… Тези бракониери работят най-вече в открития космос, нали? А щом е така, защо да мъкнат на катерите излишна апаратура, нали това е излишна маса, която харчи енергия! По всичко изглежда, че оборудването за планетарно сондиране стои на склад някъде и се вади, когато потрябва.

— Поздравявам те с блестящия извод! — Сакаи не успя да се въздържи от сарказъм. — Франк, а ти как смяташ, щях ли да се ровя в складовите ведомости, ако мислех, че нужният ни боклук е отлетял заедно с катерите?

— Да-да, кеп, разбрах, че вие сте разбрали — заекна италианецът, — просто реших да започнем отначало. Щом всички тези уреди се използват за една задача…

— Което въобще не е сигурно! — прекъсна го Роджър. — Някои ще влязат в работа и за сондаж на астероидите.

— … добре, добре, не всички, а повечето. Така, по принцип те би трябвало да са на едно място, а не по различни ъгли на харвестъра! Вижте! — Навигаторът ловко „хвана“ с пръсти две отметки от горния край на списъка и ги премести встрани, отваряйки нов вирт-прозорец до основния. — Например този комплект за сеизмични изследвания със забележка „атмосф.“ се намира в склад С20, после имаме мобилна бормашина със същата забележка, която е в същия склад. Робот-товарач в мина (явно не е за астероиди) — също там. Накратко — Франк тикна пръст в иконката, която мигом се разгърна в още един вирт-прозорец, — аз мисля, че този С20 е точно това, което търсим.

— Хубаво е, че мислиш — одобри Сакаи. — В смисъл, мисленето е полезен процес. Казват, че даже засилва кръвообращението. А относно С20… Франк, припомни ми какъв е планът ни?

— Да вземем нужното оборудване, да се погасим и да изчезнем оттук? — неуверено изброи навигаторът.

— При това да го направим колкото се може по-бързо — добави капитанът.

— Ама нали и аз затова говоря за склада! — възкликна Франк с мъченическата интонация на баща, за десети път обясняващ на детето си защо водата е мокра. — Най-лесно е да вземем всичко от този склад С20, а после вече спокойно да го прегледаме.

Роджър се опита да си спомни някаква успокояваща мантра. Не му се получи — будизъм в семейството изповядваше само баба му, която малкият Сакаи слушаше рядко и невнимателно. Затова капитанът просто преброи наум до тридесет.

— Виж сега ти! — нареди той на Франк. — Изкин, затвори текущите прозорци и покажи схема на сектор горен-север-четири. Маркирай склад С20, най-близкия шлюз и най-краткия маршрут между тях.

Над пулта засвети 3Д схема на кораба, разграфена на зеленовати кубчета. В едно от тях пламна алена капчица и потече по коридорите, оставяйки след себе си оцветена линия.

— Хиляда осемстотин четиридесет и един метра — саркастично обобщи Роджър. — Сега разбра ли? До шлюза има почти два километра и ти предлагаш да пренесем целия склад?

— Че какво толкова? — продължи да се ежи навигаторът. — Там тъкмо има около четири килотона. Нали Вини казваше, че точно толкова ще се съберат в ремаркето…

— Чудесно — със садистка готовност се съгласи Роджър. — Четири хилади тона. По хиляда триста и тридесет на всеки, оставащите десет, от мен да мине, ще поема аз. Как, кажи ми, ще ги пренасяме? Или по-точно: колко време ще ни отнеме?! Година? Две?

— Може да ползваме товарачи — предложи Франк. — Имаше такива в един хангар по пътя към рубката, помните ли?

— И какво от това? Ти управлявал ли си ГЧБР^[4] поне веднъж?

— В действителност не, в игрите — много пъти. Нали не е кой знае какво?! — учуди се навигаторът. — Пряко сензорно управление — толкова е просто, все едно два байта да препратиш!

— Просто… — като ехо повтори капитанът. — Хайде да вървим!

— Къде?

Въпросът остана без отговор, както и всички следващи, с които Франк засипа капитана по пътя от рубката до хангара. Едва щом се приближи плътно до масивното туловище на товарача, напомнящо гротесков скафандър с щипки, Роджър отново благоволи да разговаря.

— Задачата е много проста — заяви той. — Вземи от онзи стелаж една метална кутия, пренеси я до отсрещната страна на хангара и я постави на пода до стената.

Франк вдигна глава и подсвирна. Той не лъжеше относно богатия си опит в игрите. Но на живо, в плът и кръв, тоест в метал, товарачът изглеждаше много внушително. Хората му стигаха едва до „коленете“, а най-долната стъпенка на стълбата беше на нивото на очите на навигатора.

— Хайде, действай! — наля масло в огъня капитанът. — Жалки тридесет метра по права линия, „толкова е просто, все едно два байта да препратиш!“

— Ъ-ъ-ъ… Ще ме вдигнете ли? — Франк някак рязко се разочарова от плана си, но гордостта все пак удържа победа над благоразумието.

Щом се оказа на мястото за управление, навигаторът се ободри — тук системата за управление беше даже по-примитивна, отколкото при робота-убиец, с който беше свикнал във виртуалните битки.

— Готов ли си? — извика Роджър.

— Да!

Сакаи се отмести настрани. Завиха сервомоторите, стоманеният великан трепна, вдигна десния си крак… и, загубил равновесие, бавно и величествено се сгромоляса на едната си страна.

— Да помогна?

— НЯМА НУЖДА! — При падането Франк закачи регулатора на силата на звука на външните високоговорители, затова затрепериха и стените. — АЗ САМ! ЩЕ СТАНА!

— Както искаш — намръщи се Сакаи, бъркайки с кутре в ухото си. — Трябва ли да крещиш?

Неудачният ас на товараческите дейности се вдигна едва на третия опит. Научен от горчивия си опит, той пристъпи напред с пияна залитаща походка, едва вдигайки крака от пода и въпреки това клатейки се. Франк не рискува да се обърне кръгом и му се наложи да заобиколи доста, преди товарачът да се окаже от нужната страна на стелажа.

— Коя кутия да взема?

— Която и да е — вдигна рамене Роджър. — Все ми е едно.

Навигаторът внимателно се прицели и я грабна. Кутията се пръсна с шумно „тряс“ и окъпа щипката му със синя боя. Франк в паника се опита да дръпне ръка, но щипката се заклещи в рафта. От рязкото дръпване стелажът се наклони и рухна върху робота, повличайки го със себе си. При това няколко кутии се пръснаха при падането, а друга част — когато той се гърчеше върху тях, опитвайки се да стане.

Сакаи мислено се възхити на упоритостта на навигатора. Щом се измъкна изпод стелажа, товарачът се дотътри до следващия, където пръсна още една кутия, а двете следващи смачка направо на рафта. Петата Франк все пак успя да вземе, да се обърне и да направи цели три крачки, преди поредното „тряс“ да залее камерата за външно виждане. Към този момент целият товарач представляваше твърде печално и заедно с това ярко и запомнящо се зрелище.

— И така, ще продължаваме ли? — осведоми се капитанът.

— Не! — глухо и обречено се чу от високоговорителите. — Предавам се. Идеята беше глупава.

— Е, не чак толкова глупава — усмихна се Сакаи. — Поне относно това, че е по-лесно да вземем целия склад. Аз тъкмо медитирах над това и ми светна… пфу, сетих се нещо. Само трябва да дочакаме Вини да се върне и да намерим мрежа за улавяне на астероидни отломъци, тук трябва да има купчини от нея. Да, и взрив също ще ни трябва!

* * *

За разлика от Олаф Мнишек, старшият техник Хойзингер не обичаше ракия от гъби. Първо, той имаше достъп до практически неограничени запаси от метилов спирт, а второ — до апаратура, позволяваща без особен проблем да промени представката „мета“ на „ета“^[5] и регулярно използваше съчетанието от тези възможности. Последният път беше точно преди битката между пиратите и бракониерите, която (както и последващия сигнал за всеобща евакуация) Хойзингер благополучно проспа в каютата си.

Обаче все пак се наложи да се събуди.

В първия момент техникът не разбра какво го е събудило, но после звукът се повтори — дали глух взрив, дали удар. След него се раздаде най-страшния за космонавтите звук — свистене от изтичащия в пространството въздух. Системата бързо изолираше повредените отсеци, ликвидирайки теча, но въпреки това техникът изтрезня на мига.

Хойзингер се хвърли към илюминатора и съзря сюрреалистично отплуващата в космическата далечина редица складови стелажи, заедно с вещите върху тях. Вярно, че някои летяха малко встрани от основния поток, например пробляскващия в лъчите на близката звезда скафандър.

Отначало техникът си помисли, че е празен, но щом преплува покрай илюминатора, скафандърът се раздвижи, протегна ръка и показа на бракониера среден пръст.