Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Космически льохмани (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Космобиолухи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Олга Громико; Андрей Уланов

Заглавие: Космобиолози

Преводач: Ваня Иванова

Година на превод: 2023

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2023

Тип: роман

Националност: белоруска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19689

История

  1. — Добавяне

— Ето го командния център — нервно прошепна адмиралският техник, сверявайки със схемата.

Балфер кимна. Вратите срещу пиратите изглеждаха много внушително — дебели, с няколко резета. Само че, по някаква причина, не бяха особено чисти, чак имаха коричка кафяв налеп. Впрочем, за тридесет години даже златото ще загуби блясъка си.

— Е, момчета, на три! Едно… две…

Вратите не бяха избити, а направо се разпаднаха на молекули, дори на атоми. Краищата на овъглената дупка достигнаха стените, но учудващо не последваха ответни изстрели — нито веднага, нито когато се разсея пушекът.

Помещението приличаше най-малко на команден център. А най-много — на долната камера на пещ за горене на отпадъци.

Пиратите объркано се заозъртаха, но погледът нямаше на какво да се спре — голи опушени стени и под. Само в центъра стоеше малък портативен холопроектор. Щом Балфер прекрачи прага, се включи пряко предаване и пред нашествениците възникна изображението на седящия на пулта Роджър (преговорите бяха възложени на него, за да не се губи време в обяснения кой е Станислав и какво отношение има към базата).

— Радвам се пак да те видя, Балфер — приветливо каза Сакаи. — Не искаш ли още веднъж да си поговорим?

— Какво искаш, жълтурко?! — с досада изрева адмиралът, досетил се вече, че са го надхитрили. Базата наистина се оказа мобилна и предишният й план можеше вече да бъде изхвърлен.

— Предлагам размяна на пленници. — Роджър изчака изумлението на Балфер да достигне онзи пик, след който ще последват ругатни и ефектно сложи пред камерата буркана. В медицинския отсек тъкмо се намери подходящ. Вярно, че заради главата на змиечовека се наложи оттам да се извади нечий черен дроб. Но Сакаи церемониално му поиска извинение.

Пиратският адмирал замря с възмутено полуотворена уста, заедно с екипажа си напомняйки скулптурна композиция „Момчета в църковен хор“.

— А сега сериозно — продължи Роджър, когато всички до насита се налюбуваха на киборгския трофей. — Предай се, Балфер.

Наглостта на бившето ченге така порази пирата, че той първо почервеня, а после изригна, както дракон пламък:

— Да се предам, АЗ?! Когато вече съм превзел почти цялата база?!

— Не „почти цялата“, а само два етажа — поправи го Сакаи. — При това вече сме пленили или убили по-голямата част от хората ти. Още половин час такива „успехи“ и ще останеш адмирал само на себе си.

— След половин час, не, след двадесет минути, ще се добера до лъжливото ти гърло! — разгорещено обеща Балфер. — И ще натъпча в него мръсния ти език, след като го отрежа и изпека! А после…

Съдейки по петминутния монолог на пирата, за да осъществи всичко замислено, биха му потрябвали като минимум трима Роджъровци.

— Това празно дърдорене ли е всичко, на което си способен? — Сакаи представляваше образец на азиатската невъзмутимост. По лицата на Балферовите хора личеше, че това им прави доста по-силно впечатление, отколкото истерията на командира им. — Странно, че Скуртул и останалите още не са те пратили в шлюза без скафандър.

— А къде е Скуртул? — сепна се Балфер. При всичкия си деспотизъм адмиралът беше свикнал с помощника си, както се свиква с износени обувки или с тъп, но удобно лежащ в ръката сгъваем нож. — Къде сте го дянали?

— Изядохме го — изтърси Роджър, разбирайки, че мирните преговори не се увенчаха с успех. И, осенен от глупава, но крайно съблазнителна идея, насочи камерата към седящия в креслото скелет. Зад него стоеше Мария Сидоровна, както винаги дъвчеща нещо.

Пиратският адмирал облещи очи, вдигна оръжието си и картината в командния център изчезна.

— Според мен, това беше окончателно „не“, кеп — разочаровано забеляза Вини.

— Нищо. — Сакаи цъкна с нокът по буркана. — Нали не за Балфер направихме този спектакъл.

* * *

Балфер се опомни пръв и веднага се нахвърли на вцепенения си екипаж:

— Те ни разиграват, тъпаци! Не знам откъде са изкопали този скелет, но той отдавна е изсъхнал и е в адмиралски мундир!

— А главата в буркана също ли е пластмасова? — резонно забеляза един от пиратите. — Старият Шип имаше очебиен белег на горната челюст. Щом Сакаи не лъже за змиечовека, може би е истина и това за Скуртул?

— Холограма — неуверено каза адмиралът. — Направили са я въз основа на фотоснимка.

— Къде тогава е Шип? — Екипажът силно се съмняваше, че змиечовекът би позирал на Роджър за такава качествена илюзия. По-правдоподобно обяснение беше откъснатата глава. — И абордажната команда?

Балфер не можа да отговори на тези въпроси и предпочете строго да заповяда:

— Прекратете паническите настроения! Бас държа, че проклетото японче точно на това разчита. Но ние сме космически вълци, а не куп страхливи баби, нали? Да вървим да му сритаме задника!

— А къде му е той? — плахо попита някой от задните редици. — Ако секторите постоянно се местят…

Балфер намери с поглед техника.

— Може ли някак да ги обездвижим?

— Теоретично да… — заблея той. — Ако стреляме в сервомоторите, те би трябвало да са закрепени ето тук някъде… може би и тук…

Адмиралът не го доизслуша и вдигна плазмомета. В стената се появи овъглена дупка, в която като прекъснати нервни влакна се къдреха дебели стъклени кабели.

— Ето това беше — доволно заключи Балфер. — Сега остава само да претърсим тази миша дупка от горе до долу.

* * *

— Капитане, капитане, те ни чупят базата! — възмутено закрещя Франк, въртейки глава ту към Роджър, ту към Станислав. — Какво да правим? Да идем на шестия етаж?

— Не бързай — спря го Стас. — Ще се махнем, чак когато се доближат плътно. Иначе ще почувстват вибрацията и ще разберат, че вече ни няма на този етаж.

— А и вижте… — Сакаи посочи към един от вирт-прозорците. — Струва ми се, че подейства!

* * *

— Ей, адмирале! — повика Балфер един от пиратите. — Ние с Чип и Рик бързичко ще претърсим ей онова коридорче и ще ви настигнем, става ли?

— Вървете — милостиво разреши адмиралът. Щом мародерството влече хората му, значи бойният им дух полека се завръща. И макар че Балфер предпочиташе първо да изгони пчелите от хралупата им, а после чак да хапва мед, това трябваше да се поощри.

На приятелчетата на мародера никак не им се искаше да се отделят от групата, но не посмяха да откажат щедрия адмиралски подарък.

— Ти да не си идиот?! — засъскаха те на храбреца, веднага щом свърнаха зад ъгъла.

— Вие сте идиоти! — озъби се той, избягвайки плесника. — Да не би много да искате да влезем в примката след Балфер?! Коридорът е с два изхода, ей там ще завием и пак ще изскочим на стълбището.

— Ами ако адмиралът все пак превземе базата?

— Вярвате ли го?

Приятелчетата му мълчаливо ускориха крачка.

Повече от половин час чакаха „мародерите“.

— Гадове, нещастници, страхливци! — вбесено крещеше Балфер. — Щом ги хвана, ще ги настържа с лазерна резачка на милиметрови парченца! Ще завидят на Шип!

Останалите пирати се придържаха към друга версия.

— А може тях такова… също да са ги очистили? — шепнеха си те, продължавайки да вървят без всякакво въодушевление. — Щом онези са светили маслото на цял отряд… Не, не трябва да се делим от своите на групи под пет души… Ще ни пречукат тихичко и няма да успеем да гъкнем…

Когато на следващия завой адмиралът се обърна, той откри, че хората зад него рязко са намалели. Верни на решението си, пиратите дезертираха направо по десетима. Този път Балфер не започна да ругае. Хладната му ярост беше отвъд думите и даже отвъд изражението на лицето, застинало като маска. Сега адмиралът искаше просто да убива — Роджър, дезертьорите, всички около себе си… Екипажът му като с магия усети това и даже без да се опитва да се бунтува, безмълвно се пренареди — сега Балфер вървеше отзад и красноречиво държеше плазмомета в готовност.

* * *

— Точно над нас са — съобщи Ден, който стоеше пред екрана, но гледаше тавана. Командният център и затворът успяха да се преместят на шестия етаж, но обратният път, уви, беше отрязан. Балфер систематично вадеше от строя претърсените сектори и четвърти и пети етаж лежаха отгоре неподвижно. — След двадесет минути ще стигнат края на коридора и ще започнат да слизат.

— Колко останаха? — формално се поинтересува Станислав — той също следеше камерите.

— Единадесет. С Балфер дванадесет.

— А ние все още сме тринадесет — с тих триумф напомни Полина.

— Даже четиринадесет. — Роджър погали върналия се на рамото му Петрович. — Жалко, че от някои в бой ползата е… по-малка.

— В никакъв случай не трябва да ги пускаме в командния център — реши капитанът. — Налага се да посрещнем скъпите гости пред вратата.

Екипажът му отвърна с мрачни кимания и започна да избира оръжие.

— Роджър, Вини, вие заемете позиция до входа в сектор А6 — разпореждаше се Станислав, плъзгайки пръст по схемата. Самият капитан се ограничи с два резервни пълнителя, на своя бластер той имаше повече доверие, отколкото на пиратския гранатомет. — Ден, Тед, идвате с мен към 12R. Владимир… — Капитанът оценяващо изгледа учения. Той се правеше на смел, но според безжалостното мнение на бившия космодесантчик, да прати микробиольохмана в бой би било равносилно на замеряне на врага с възглавница. Само дето от възглавницата при попадение ще полетят единствено пера. — Заключете се в командния център и охранявайте жените.

— А аз?! — възмути се хакерът.

— … и приравнените към тях ценни членове на екипажа — натъртено добави капитанът. — Ще следиш вражеското придвижване и ще ни докладваш.

Франк се успокои, но затова пък се обиди Джил.

— Аз не съм жена! — разпалено възрази тя. — Тоест не такава жена, че да седя в укритието и да треперя от страх. И аз искам да се бия!

Станислав мислеше да кресне за назидание, че капитанските заповеди не се оспорват, но още веднъж погледна схемата и размисли.

— Добре, вие с Михалич ще стоите ето тук — показа той един относително безопасен, но все пак изискващ прикриване участък. — Обаче без заповед няма да стреляте, ясно ли е? Просто ни съобщете, ако някой се появи оттук.

— А аз… — започна Полина.

— Капитанските заповеди не се оспорват!

* * *

Катерът вече излиташе от дока, но жалните вопли на закъснелите разчувстваха екипажа (по-точно, сред бягащите беше техникът — твърде ценен за крайцера, че да го оставят). Катерът увисна над самия край на шахтата, люкът се отвори и тримата бяха вмъкнати вътре от десетина ръце.

— Избягахме в последния момент! — оплака се техникът, щом си пое дъх. — Балфер напълно превъртя, гони останалите напред като на заколение! За щастие, там започна ужасна престрелка и ние в суматохата се изнизахме настрани, настрани…

— Престрелка?! С кого, с Унилия Роджър? — Прякорът на бившето ченге за пръв път беше произнесен почтително, с полушепот. — И какво, много ли са хората му?

— Стотици! — уверено заяви техникът и в изнемога се облегна на креслото.

* * *

Шестият етаж действително посрещна Балфер с буря от кръстосан огън. Вярно, че бурята не беше нищо особено, два-три бала, но след зловещата, действаща на нервите тишина на горните етажи, дори тя накара пиратите дружно да паднат на пода и да открият ответен огън. Нямаше много полза от него, двете страни стреляха на сляпо, едва показали дула иззад ъгъла на стената. Така че загубите се ограничиха само с тримата дезертьори. Впрочем това се изясни по-късно, а сега Балфер трескаво размишляваше какво да предприеме. Изходът от стълбището твърде добре можеше да се обстреля от двата края на коридора, където бяха враговете. Невъзможно беше да се пробяга покрай него и да се стигне до страничния коридор под пороя на лъчите и плазмата, може би само ако се разделят на двойки и използват „партньора“ като щит. Обаче половината екипаж със сигурност не би подкрепил този план.

— Има ли някой гранати? — Балфер свали от колана си две, още три събраха по джобовете. — Триоки, ти хвърляш вляво, аз вдясно, а ти, ти, ти и ето ти веднага след взривовете бягате натам, ясно ли е?! Ще минете в тил на онзи мръсник, който е залегнал отдясно и ще го очистите или поне ще го разсеете.

Избраните неуверено кимнаха, но адмиралът не им остави време за размишления и хвърли една след друга гранатите в коридора. Чу се оглушителен грохот, противно запищяха осколки, оставяйки неравни бразди по стените, дим и прах покриха прохода.

— А сега напред! — изкрещя Балфер и зададе на най-близкия пират начална скорост с напътствен ритник отзад.

* * *

— Сериозно ли си ранен? — Станислав много искаше да добави: „Аз нали ви казвах добре да се прикривате!“, но това едва ли щеше да подобри ситуацията. Добре, че беше осколка в рамото, а не плазмен лъч в челото.

— Като че ли не… — Тиодор мъжествено се опита да раздвижи ръката си и изстена през стиснати зъби. — Обаче боли, мамка му!

Десният му ръкав бързо се покриваше с тъмна кръв.

— Върви в медотсека — нареди капитанът. — Нека док те прегледа.

— Аха, ще му покажа от прага и веднага обратно — мрачно се пошегува Тиодор и отпълзя назад.

Пушекът беше плътен като стена, но Ден все пак стреля няколко пъти в него и беше възнаграден с вопъл и глух удар.

— Тичат насам, гадовете! — Станислав също възобнови преградния огън и почти веднага по комуникатора дойде повикване:

— Капитане, трима се промъкнаха в централния коридор!

— Накъде вървят?

— Засега направо. Ох… — В слушалката се чу някакъв грохот.

— Какво?!

— Ъ-ъ-ъ… не, нищо — смутено промърмори хакерът. — Лъжлива тревога.

* * *

В лекарския кабинет се зарадваха на Тед — Владимир стреля по него с бластер, а Наталия припадна.

— Нали капитанът ви забрани да взимате оръжие! — възмути се пилотът, поглеждайки пробитата рамка на вратата.

— Бъди благодарен, че не метна по теб зашеметяваща граната — нервно се изкикоти Полина и се хвърли към приятеля си.

Мария Сидоровна се засуети край Наталия и запляска бузите ѝ, като й вееше с измъкната от джоба си голяма карирана кърпа.

— Благодаря — с чувство каза Тиодор и се приближи до масата, на която докторът вече бързо разопаковаше походната аптечка. — И обикновената граната ми беше напълно достатъчна.

Владимир обидено стисна устни и се обърна, но не се раздели с бластера.

— До сватбата ти ще зарасне — заключи докторът, щом внимателно огледа раната. Осколката стърчеше от нея като зъб и добре че на Тед не му хрумна да я измъкне по пътя — кръвозагубата можеше да бъде много по-голяма. — Но ще ми трябва малко помощ.

— Нека аз — тутакси предложи Полина. — Не се боя от кръв, честно!

— А някога асистирала ли си на операционната маса? — усъмни се Вениамин. Като студент и той беше убеден, че от нищо не се бои, докато не го изнесоха от моргата позеленял.

— Да — бързо и гордо отвърна момичето. — Асистирах на ветеринаря, когато кастрирахме котарака ми! А пък колко жаби и мишки съм рязала в биологическия факултет…

— Вениамин Иванович, а не можете ли да се справите сам? — жално попита Тед.

Докторът само се усмихна, изтривайки ръцете си с дезинфекциращ гел.

* * *

— Те завиха наляво! — Франк изпрати съобщение в общия канал на всичките три групи.

— Към нас. — Роджър се опита предпазливо да погледне иззад ъгъла, но веднага се скри обратно. От кълбата дим като ядосани пчели се посипаха капки плазма, лицето му пламна от горещината. — По дяволите, трябва да отстъпим, иначе ще ни притиснат като в клещи.

— Нека подгоним тези тримата към Джил — предложи Вини. — Нейната позиция е удобна, ще ги задържи, докато ние се поосвободим. Тогава вече те ще се окажат между два огъня.

— И как се каниш да го направиш?

Пилотът многозначително се ухили и извади от джоба си дистанционното.

* * *

— Шшт! Чухте ли?!

Прокрадващата се по коридора троица замря и наостри уши. Зад ъгъла наистина нещо потракваше и хрущеше, сякаш там в засада стоеше огромно извънземно насекомо, което от нетърпение пристъпваше от крак на крак и щракаше с челюсти.

Или пък ноктите на робокучето тракаха по пода, но този вариант би се видял на пиратите още по-неправдоподобен, ако изобщо можеше да им хрумне.

Песът имаше заповед да привлече вниманието на врага и да се оттегли, съхранявайки дистанция, за да ги примами в нужния коридор. Но Вини не отчете, че вече си има работа не с абордажници, а с мародери, на които никак не им се иска да проверяват кой издава такива загадъчни, вдъхващи ужас звуци. Те се спогледаха, дружно пратиха Балфер на детеродния орган на криещата се зад ъгъла твар и се отдръпнаха назад. Наложи се кученцето да дойде по-близо. И още по-близо. И още, като наполовина се покаже иззад ъгъла.

По коридорите се разнесе ехо от крясъци, тропане, стрелба… и затихващ вой.

* * *

Лицето на бившия сержант беше страшно за гледане.

— Убиха го! — простена той.

— Не го убиха, а го счупиха — разсеяно го поправи Сакаи, сменяйки пълнителя си. — А и по-добре него, отколкото нас, браво на теб, че го измис…

Лъчевата пушка изтропа на пода до Роджър. Той с недоумение се огледа — Вини вървеше към ъгъла, постоянно ускорявайки крачка и същевременно изваждаше от кобурите бластерите си.

— Ей, какво пра… СТОЙ!!!

Бившият сержант вече се скри зад ъгъла. Затова пък Франк го виждаше превъзходно на камерите.

— Cavoli! — успя само да каже той, гледайки как Вини уверено излиза по средата на коридора и започва да стреля с две ръце. — Този кучи син откачи!

Пиратите, още не успели да се опомнят след нападението на „кученцето“, не смятаха така. Щом видяха дървената походка и безжизнения поглед на кучешкия отмъстител, те с викове: „КИБОРГ!!!“ се хвърлиха в каютата и започнаха напосоки да стрелят вече оттам.

Вини обаче беше като защитен с магия. Зарядите се натъкваха на бронята на яростта му и в ужас рикошираха. Затова пък пиратът, който се опита да надникне от укритието, веднага получи топче плазма право в челото. Вторият беше по-умен и иззад рамката на вратата подаваше само края на цевта си, но и това не го спаси — „киборгът“ вървеше напред и стреляше директно в стената, докато не я проби заедно с врага.

Третият не издържа и се хвърли да бяга на зигзаг като изплашен заек. Тези мятания изглеждаха жалко в правия осветен коридор, но точно в този момент батериите на Вини се изтощиха.

Пилотът възмутено изрева, запокити бластерите по беглеца и с единия даже го уцели. След удара в тила пиратът се спъна и се просна на пода, а Вини с тържествуващ вик скочи на гърба му и го стисна за гърлото. Върху тази композиция като ястреб се спусна Роджър, притичвайки се на помощ (както се оказа, на грешния човек) и започна да отскубва пилота от вече хъхрещата му жертва.

— Пусни го, Вини! Той се предава!

Сакаи също владееше някои болезнени техники, така че бившият сержант беше принуден да отпусне хватката си и наистина чу слаб утвърдителен писък. Въпреки това изминаха най-малко десет секунди, преди Вини неохотно да разтвори ръце и пиратът безсилно да омекне.

— Слушай, кеп, аз…

— Безмозъчно магаре! — кресна му Роджър. — Ако знаех, сам щях да разглобя кучето ти на винтчета! Хайде, бързо обратно!!!

* * *

Планът на Балфер свърши работа — стрелбата отляво се прекрати, а отдясно отслабна. Обаче изстрели и викове се раздадоха вече от дълбините на коридорите.

— Отлично — ухили се адмиралът, най-вече имайки предвид своето мъдро командване, а не успеха на разузнаваческата група. — Ето така трябва да се работи! Пригответе се, сега ще си проправим път след тях.

— Но от другата страна още стрелят — плахо напомни един от пиратите.

— Сега ще престанат — уверено обеща Балфер.

* * *

— Роджър, какво става при вас?! — повика го обезпокоеният Станислав.

Димът започна да се разсейва и Ден предпазливо запълзя напред, опитвайки се да оцени обстановката. Капитанът недоволно се намръщи, но не успя да спре рижия — Сакаи най-после отвърна на повикването.

— Вече нищо — малко виновно доложи той. — Обезвредихме тези тримата.

— А кой ви разреши да оставяте огневата точка?!

— Извинете, капитане, непредвидени обстоятелства. Сега се връ…

Взривът беше толкова ярък и гръмък, че Станислав за секунда ослепя и оглуша. За щастие, това се оказа не атомна бомба, а само електромагнитна граната. Стените на каютите, срещу които беше паднала, се извиха в правилни полусфери, но това беше само страничен ефект от взрива[1].

Станислав премигна и тръсна глава, но нито слухът, нито зрението му се върнаха. Всъщност светлинните панели бяха изгаснали, а от слушалката не се чуваше нищо, освен гробовна тишина.

Капитанът безпомощно почука по комуникатора. После се сепна и извика:

— Денис?

В ушите му болезнено зазвъня. Станислав бързо опипа пода, напипа крака на навигатора и настоятелно го дръпна.

— Ден, жив ли си?!

Кракът зашава.

— Аха — бавно, сякаш току-що се беше събудил, отвърна рижият. — Малко ме зашемети.

— Мен също. — Капитанът с облекчение го пусна. — Отстъпваме към центъра.

Ден отново „заби“ и Станислав заподозря, че не е зашеметен, а контузен. Обаче се оказа, че навигаторът просто е обмислял заповедта.

— По-добре нека аз да „държа“ този ъгъл — предложи той накрая. — Хем ще ви прикривам тила, хем ще чуя, ако пиратите дойдат от тази страна.

Капитанът се поколеба. Щом вече са на етап игра на криеница, Станислав също предпочиташе да действа сам, без да се разсейва от стъпките и сумтенето на партньора си. Но…

Ден разбра какво смущава капитана и добави:

— Няма да правя глупости, просто ще поседя в засада.

— Добре — реши Станислав. — Седи.

Капитанът провери бластера — за щастие несложното му устройство беше издържало електромагнитния изблик и тръгна покрай стената, леко докосвайки я с крайчетата на пръстите си, за да не пропусне нужния завой и стараейки се да стъпва колкото се може по-тихо.

* * *

Командният център беше добре екраниран — за да бъде изведен от строя, би трябвало да хвърлят граната директно на пулта. Обаче шестият етаж изчезна от схемата, изцяло запълнен от чернота. Полина надникна в коридора и се убеди, че наистина е така — тъмнината зад вратата беше също толкова гъста.

— Камерите не работят — с нещастен вид съобщи Франк и почука по сензорния панел. — И цялото управление на етажа също.

— И сега какво?

— Ако електрониката не е изгоряла, след няколко минути ще се възстанови…

— А дотогава ние какво ще правим? — Тиодор се хвърли към вратата с намерение да направи каквото и да е, но докторът и помощницата му увиснаха на него като мечи капан.

— Ние само ще чакаме — обречено каза хакерът.

* * *

Станислав отначало се наруга, че не се беше сетил да вземе един от трофейните визьори, но после съобрази, че и той щеше да се развали от взрива. А пиратските навярно работят, взели са по-малка граната и са я метнали по-далеч, за да не ослепят и себе си…

Капитанът не успя да се върне за визьор в командния център и добре че навреме се беше спрял пред завоя. Някой вървеше по коридора. По-точно, вървяха, стъпвайки внимателно, но все пак не беззвучно.

Бившият космодесантчик притисна гръб към стената. Да се покаже иззад ъгъла пред окулярите на инфравизьорите беше все едно да покаже червен парцал на бик. Червен силует буквално.

Отзад се разнесоха изстрели — първо хаотична стрелба, а после единични и пресметливи. Или стреляше Ден, или стреляха по него. Капитанът стисна зъби, осъзнавайки, че с нищо не може да помогне на навигатора — пробивът беше в две, може би и в три направления, а този коридор беше най-важният.

Престрелката свърши бързо. Не последваха нито викове, нито стонове, но пък се прокрадна миризма на изгоряла пластмаса и това подсказа една идея на Станислав. Без да се показва иззад ъгъла, той застана малко настрани и изстреля десетина заряда в пода. Полуметрови локви закипяха в покритието, екраните на визьорите бяха залети от алено червено. Докато пиратите, които вече бяха успели да прекосят две трети от коридора, трескаво превключваха уредите от режим на инфравиждане в обикновено усилване на зрението, Станислав се подаде и няколко пъти стреля по посока на звуците от щракане и псувни. Веднага щом капитанът отскочи назад, в отговор долетя такава струя от синьо-бял пламък, сякаш в коридора имаше огромен дракон.

— Мамка му! — изруга Стас, потушавайки тлеещия си ръкав в стената. Не го болеше — дали заради адреналина, дали защото всичко се ограничи само с опърлен плат.

Във вражеския стан се изразиха доста по-пикантно — в плазмомета на Балфер свършиха зарядите. Адмиралът захвърли безполезното желязо и измъкна от колана си бластер. Обляната от плазма арка гореше като обръч на дресьор в цирка и „лъвовете“ не искаха да скачат през него.

— Дръжте го тук — нареди Блафер. — А аз сега…

* * *

— Какво, по дяволите?! — учуди се Вини, бързо спускайки визьора си. — Да бяха ни предупредили, че ще спрат тока и на този етаж…

— Това не са нашите. — Роджър отмести ръка от безполезната слушалка. — Не чу ли как гръмна? Виж какво, аз се връщам на огневата точка, а ти завържи пленника и върви към командния център.

— Може би трябва да се върнем двамата? — поколеба се пилотът. — Не ми се иска да се разделяме, а тоя ще полежи половин час, само да го обезоръжа…

— Не — поклати глава Сакаи. — Командният център е по-важен. Май вече загубихме главния коридор, затова бързичко ще изтичам да разузная какво се случва там и идвам обратно.

Роджър пробяга разстоянието до завоя, после закрачи, при това предпазливо. Визьорът повече го дразнеше, отколкото вършеше работа — обикновеното зрение нямаше как да се усили повече в непрогледния мрак, а инфразрението даваше само два-три метра видимост, и то лоша. След плазмената престрелка коридорът приличаше на сауна, а в окулярите като алени призраци се въртяха облаци горещ пушек. Противопожарната система също беше излязла от строя и от всички страни тихо и зловещо припукваше огън — на места затихвайки, а на други разгаряйки се.

На Роджър му се стори, че дочува и друг звук. Бързо се просна на пода, притисна ухо към него и вече отчетливо дочу тежко тропане. След няколко секунди към него се прибавиха и гласове — тихи и неразбираеми, но явно чужди.

— Защо не се върнете — промърмори Сакаи, настанявайки се по-удобно и прицелвайки се с бластера в края на коридора, — докато предлагам с добро…

Гласовете стихнаха, но стъпките се чуваха все по-ясно. Когато от мъглата се показа силуетът на армейски плазмомет, Роджър предложи с лошо и пиратът, без дори да успее да извика, се строполи назад.

— А-а-а, мръснико, вземи, на, на, на! — закрещя партньорът на убития, стреляйки непрекъснато в маранята пред себе си.

Сакаи се притисна към пода, отчаяно завиждайки на килимите и стреля в отговор, целейки се малко по-високо от нажеженото, чак сияещо във визьора дуло.

Пиратът изхлипа, започна да се свлича, но в последния миг от живота си все пак успя да натисне спусъка на гранатомета, прикрепен под цевта на оръжието му.

* * *

Вялата и някак фалшива престрелка бързо омръзна на бившия космодесантчик. Само се хабят заряди и нерви.

По-близкият враг отляво стреляше по-рядко, с единични изстрели — очевидно беше страхливец, надникваше бързо и стреляше. Този отдясно беше по-опитен и стреляше първо веднъж, за да освети и оцени обстановката, а после втори път. Веднъж действително едва не го уцели.

Станислав нарочно поддържаше ритъма с методични, равномерни изстрели, а когато „страхливецът“ спря, за да смени пълнителя си, изскочи точно под дулото му и изстреля един откос по мястото, където смяташе, че е залегнал по-добрият боец.

Стас не успя да оцени резултата. Вторият пират най-после презареди и откри такъв силен огън, че новият пълнител му стигна само за няколко секунди. За щастие, той и преди стреляше неточно, а от изненада съвсем загуби ума и дума. Коридорът окончателно се превърна в печка — пушеща, нажежена, с купища въглени. Пиратът с треперещи ръце се опита да напъха в бластера поредния пълнител, изпусна го, наведе се, но тогава от дима изскочи призрачно обвита от него фигура и напълно материално фрасна стрелеца в ченето.

Щом се убеди, че душата на пирата временно се е разделила с тялото, Станислав тръгна напред, към своята първа, вече неподвижна мишена, като за всеки случай продължаваше да я държи на мушка. С крак отмести бластера, лежащ твърде близо до трупа и леко ритна последния, разсейвайки последните си съмнения.

Тъкмо в този момент системата най-после се справи с претоварването. На етажа се включи светлината, в командния център оживяха вирт-прозорците.

— Капитане!!!

Късно. Балфер вече няколко секунди се прокрадваше към Станислав отзад, все повече съкращавайки дистанцията, за да се застрахова. И сега между тях оставаха не повече от десет метра.

Стас започна да се обръща, вече знаейки, че няма да успее. В тишината гласът на хакера прозвуча от слушалката като от високоговорител и по-скоро му навреди, отколкото предупреди. За Балфер той стана команда: „Огън!“.

На капитана му се стори, че изостреният му от адреналина слух улови и сухото щракване на спусъка, и клокоченето на плазмата в цевта, а после и тържествуващия пукот на устремилата се към целта сгъстена енергия.

Но в последния момент от страничния коридор срещу нея се хвърли рижевата сянка. Три глухи удара и Ден, сякаш натъкнал се на невидима стена, нелепо се завъртя на място и беззвучно падна с лице към пода.

— …! — изпсува Балфер. Човекът с фуражката явно беше по-ценна плячка от рижия младеж. Адмиралът даже първоначално го беше помислил за Роджър. Но откъде този жълтурко беше взел толкова хора, а и, по всичко личи, професионалисти?!

Станислав в безсилна ярост изстреля по пирата половин пълнител, но надупчи само стената — Балфер се метна в страничния коридор. После се наложи вече самият космодесантчик да се прикрие, като се претърколи зад близкия ъгъл. Мозъкът му горе-долу помнеше военните навици, обаче тялото се беше разглезило и се сдоби с няколко синини.

Впрочем адмиралът все пак оцени старанията му. „Откъде са се взели тези типове тук?!“ — опитваше се да проумее Балфер, жадно вслушвайки се не бърза ли на помощ екипажът му, но той сякаш беше изчезнал заедно с тъмнината. Затова пък непознатият получи подкрепление и отдясно от две дула откриха огън. Позицията им беше неудобна, нямаше как да уцелят Балфер, но и не му даваха да пресече коридора.

Адмиралът постепенно започваше да осъзнава, че битката е загубена. Или Унилия Роджър беше попълнил значително екипажа си преди полета, или на базата бяха останали хора от Алианса и япончето се беше договорило с тях, но пиратската шайка явно се беше сблъскала с превъзхождащ я противник.

— Джил, Михалич, опитайте се да му минете в тил! — извика Станислав, щом позна помощниците си. — Да заклещим кучия син като плъх!

Това беше последната капка.

— Ще видим кои тук са плъхове! — закрещя в отговор Балфер. — Щом така сте се вкопчили в своята база, пукнете заедно с нея!

Адмиралът натисна спусъка и за последен път обля коридора с плазма, натиквайки по-дълбоко в дупките им „копелетата“, захвърли разредения бластер, обърна се и побягна.

— Капитане, той бяга към стълбището! — Гласът на Франк плавно се промени от тържествуващ до отчаян, щом хакерът разбра какво е намислил Балфер. — Merda, той има флайер там! Ако се добере до крайцера…

Станислав скочи. Той и сам знаеше какви кратери остават след планетарна бомбардировка.

— Кажи на доктора, че тук е нужна помощта му! — Капитанът тайно разбираше, че помощ вече не е нужна, но не можеше просто така да се примири с това. — Аз…

Слушалката млъкна дори по-рано — Франк първи видя какво става зад ъгъла.

Ден стана. Плавно и уверено, сякаш в гърдите му не зееха три дупки — овъглени по краищата, ярко червени по средата, с петна от мигновено съсирила се кръв.

— Извинете, капитане — спокойно каза рижият, щом срещна погледа на Стас. — Така се случи.

Киборгът се забави още няколко секунди, сякаш се вслушваше в нещо, а после хукна в противоположната посока от пирата.

На пода остана неголяма алена локвичка.

— Мамка му! — едва промълви Станислав, облягайки се с цяло тяло на стената. Вече беше безполезно да гони Балфер, а и всъщност капитанът нямаше шанс — от стълбищната площадка се донесе ръмженето на излитащия флайер, от който адмиралът не се отделяше по време на атаката, тъй като машината беше малка и маневрена. — Франк! Накъде бяга той?!

* * *

Всички се струпаха зад гърба на хакера. Дори Тиодор, когото се опитваха да дозабинтоват, същевременно хвърляйки погледи към вирт-прозорците, така че пилотът рискуваше да се превърне в мумия.

— Сектор 9А… Сектор 6L… Стълбище, нагоре… — на висок глас за капитана коментираше Франк, докато запъхтеният Станислав не нахлу в командния център.

— Какво става там?

Ден се носеше из базата с целеустремеността и скоростта на хрътка, без нито за миг да се поколебае при разклоненията. Нито на шестия етаж, нито на петия.

— Помни наизуст — мрачно каза Тиодор. — Той още на товарния кораб „копира“ плана на базата, десет минути стоя пред него.

— Но нали оттогава няколко пъти се сменя! — възрази Полина.

— И какво от това? Той просто е редактирал файла си. — Пилотът се чувстваше направен на глупак, страшно обиден и огорчен от „предателството“ на приятеля си… и същевременно не на шега се безпокоеше за него.

Рижият залитна, наклони се наляво — както и да се стараеше системата му да го стабилизира, раните бяха твърде сериозни. Освен това в момента киборгът работеше на предела на възможностите си.

Всички в един глас ахнаха, но Ден почти веднага възстанови равновесието си и продължи гонитбата — непонятно само кого преследваше.

— Какво е намислил?! — Станислав почти допря носа си до екрана. Франк безропотно наведе главата си, над която беше надвиснал капитанът.

Точно тогава киборгът прескочи от един наблюдателен екран в друг и се намери в дока, посред който стоеше зеленият флайер с метличини на крилата.

— За какъв дявол?! — изкрещя Тиодор, сякаш в него бяха забили още една осколка. Полина уплашено изпусна края на бинта, защото реши, че прекалено силно го е стегнала. — Ама той не умее да го управлява!

— А Балфер къде е? — сепна се Станислав.

— Вече излита от шахтата. — Франк посочи нужния вирт-прозорец. — Сега ще мине през дупката и ще се скрие… Mamma mia!

Зеленият флайер, без да затваря купола си, така стартира, че на прозореца остана бавно стопяваща се диря.

— Изглежда знам от кого се е учил — забеляза капитанът.

Бележки

[1] Авторите поспориха малко на какъв принцип действа електромагнитната граната, произведена през 2135 г., за да окаже такъв ефект и стигнаха до извода, че във вътрешността й има електомагнитни вълни и гвоздеи.