Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (13)

Сирената зави точно в полунощ и отначало я помислиха за програмна грешка заради нулирането на времето. Обаче „Маша“ възмутено отхвърли обвинението, като заяви, че тя не е някакъв смотан „Пентиум“, за да се сбъгва заради такава дреболия. И като доказателство показа на главния екран подробна информация за постъпилия от датчика сигнал.

Хората вече бяха почнали да се разотиват по каютите, но още никой не беше успял да заспи, така че паниката беше сдържана и организирана.

— Какво, пак ли?! — втурна се в гост-командната вбесеният Владимир в анцуг и с пухкави лилави чехли.

— Не — успокои го Ден. — Нашият капан се задейства. Просто ние го свързахме към общата охранителна мрежа, така беше най-лесно.

— А ако се беше задействал посред нощ и пак беше събудил всички?

— Ако животното беше атакувало базата, сирената пак щеше да се задейства — сряза го навигаторът.

— Досега — ехидно напомни Владимир, — базата беше атакувана само от човешкия идиотизъм. Може въобще да сте измислили този звяр, за да кръшкате от работа.

— Елате с нас и сам ще видите! — предложи уязвената Полина, към която в голяма степен се отнасяше това обвинение — лаборантката днес даже не беше надниквала в бокса, увлечена от направата на клетката и залагането й като капан.

— Разбира се, че ще дойда! — Както е прието при вампирите, нощем Владимир явно се изпълваше със сила и храброст. Освен това всички поискаха да отидат, дори Наталия. След дълги препирни Станислав повиши глас и със заповеден тон назначи дежурни: Михалич, Вениамин и Мария Сидоровна (механикът беше най-отстъпчив, докторът — най-ценният в екипажа, а от дебеланката, напротив, нямаше никаква полза, само щеше да е в тежест, ако се наложи да се спасяват с бягство).

Станислав пъхна в пояса си един вибронож, освен бластера, Тед и Ден взеха по някакво желязо от инструментите, а у Владимир се оказа безконтактен електрошокер от най-нов модел с радиус на действие до два метра. Ученият демонстративно, фукайки се, го настрои на максимум.

— На добри и лоши ловци на животни ли ще играем? — прихна пилотът, щом видя в ръцете на Полина пакет с мухи — момичето беше използвало остатъка от деня за лов на тези „деликатеси“.

— Необходимо е веднага да се установи контакт с животното — без да се смути, авторитетно отбеляза зооложката. — А в стресова ситуация най-добре се завързват дружески отношения!

„Вражески също“ — помисли си Станислав, но реши да не се държи като заядлив старец.

Светейки си с три ярки фенера, тръгнаха на път. Нощта беше тиха и ясна като по поръчка, даже не много влажна.

— Впрочем — продължаваше да бърбори Полина, обхваната от радостно вълнение, — ако това действително е хищник, той може да се окаже топлокръвен! Според една научна хипотеза, топлокръвни са били даже месоядните динозаври, иначе не биха могли така бързо да се движат, да догонват и разкъсват жертвите си! Представяте ли си каква сензация ще произведе хващането му?!

— Ами крокодилът? — леко охлади възторга й Ден. — Той е хем хищник, хем голям, хем студенокръвен.

— Ама той е водно животно!

— А ти някога опитвала ли си се да бягаш от него на сушата?

Момичето не продължи спора, всъщност й беше все едно колко ще покаже пъхнатият под опашката на животното термометър. Само да има на кого да го пъхне!

Още отдалеч стана ясно, че капанът не се е задействал напразно — конструкцията се клатеше и от нея се носеше злобно ръмжене. Но щом усети преследвачите, чудовището притихна и се затаи. Ловците също забавиха ход и се приближиха по-плътно един до друг. Ами ако пленникът все пак е открил някое слабо място в капана или наблизо броди неговата самка или самец?

Полина, впрочем, все пак се втурна напред, а после объркано се дръпна. Жертвата на нейната професионална деформация седеше в центъра на решетката, мрачно и обречено гледайки палачите си.

— О, да — иронично отбеляза Владимир, щракайки с шокера си, — забележителен екземпляр. А каква разкошна кожа…

— Ти беше права, той определено е топлокръвен — съгласи се с Полина Ден, но тя, не приемайки признанието му, се нацупи и изгледа приятеля си така, все едно я беше предал.

— Хайде — гадно се закикоти и Тиодор, — завързвай с него дружески отношения…

Вини никога в живота си не беше изпитвал такова унижение. Как можа така глупаво да се хване! Когато пилотът стигна до „забилия“ робот, пътеката пред него, колкото и да е странно, се оказа свободна, ако не се смята купчината изсъхнали клони, увенчани с умряла муха. Мухата, както би трябвало да се държи всяка уважаваща се мърша, ужасно вонеше, но не подхождаше за източник на смущенията. Поне Вини до момента не беше чувал за животни, разлагащи се на радиовълни. От друга страна, дори на Земята се срещаха животни, способни да генерират електричество. Възможно е… Така и без да довърши мисълта си, бившият сержант вдигна едно по-дълго клонче и бодна с него трупчето.

Нещо звънко щракна и около пилота замъждука куполът на силово поле.

— Мамка ти! — успя само да каже Вини.

Роботът скочи, заобиколи капана и се скри в гората. Пилотът изрита застлалия решетката мъх, видя заварения към нея сандък и пак започна да ругае, този път адресирайки проклятията към несръчните биолози. Причината за смущенията се оказа работещ на минимална мощност генератор на силово поле.

… А сега тези гадове го зяпат, сякаш е маймуна в зоопарка и си умират от смях!…

— За какъв дявол?! — изрева Вини, не успя да се сдържи и удари с юмрук по „стената“. Ръката му отскочи като от гума, генераторът забръмча по-силно.

Станислав реши, че възмущението на пленника се дължи именно на факта на пленяването (а какви други варианти имаше?), прие удара върху себе си и външно спокойно констатира:

— Вие явно сте попаднали в нашия капан за canis slepyanicus.

— Какво?! — шашна се Вини, уверен, че капанът е направен точно за него.

— Нашият зоолог така е нарекла местния хищник — поясни Станислав.

— Вие нали бяхте микробиолози?!

— Едното не пречи на другото — обидено възрази Полина. — Аз съм много разностранна личност!

В това Вини не се съмняваше. Едни обикновени учени едва ли биха му погодили този адски номер. Тук беше нужен наистина злодейски и извратен ум.

— Между другото, не сте ли го видели, докато седяхте тук? — добави момичето. — Грамаден такъв, с големи зъби, криви лапи, кожа като на плешива хиена и е като сдъвкана, обаче така вие, че…

— Полина, стига — прекъсна я капитанът, като се намръщи. — Мисля, че ако нашият… ъ-ъ-ъ… гост беше видял твоя canis, веднага щеше да си го спомни.

— Но ако този звяр действително е толкова страшен — обиди се за своето творение Вини, — защо досега не сте отлетели?!

— Отлетели? — неразбиращо попита Станислав.

— Експедиционният устав на гражданския космофлот — поясни „геологът“. — Глава четиридесет и пета… Струва ми се — неуверено добави той.

Капитанът бутна фуражката си на челото, за да почеше смутено главата си. В договора с биолозите май имаше нещо за „строго следване“, с приложение от десет страници, но Станислав така и не си направи труда да ги прочете, предполагайки, че му стига знанието на военния устав. Тоест „ако вражеските загуби са повече от нашите, то всичко е наред“.

— Ъ-ъ-ъ… там има някои изключения… — мъгляво поясни той и веднага, без сам да забележи, нанесе ответен удар под кръста: — А вие какво правите тук?

Докато дойдат биолозите, Вини имаше почти десет минути, за да измисли поне относително правдоподобна версия. Уви, през по-голямата част от времето пилотът псуваше и се опитваше да разруши затвора си, а през по-малката — нервно се кискаше, представяйки си какво (и с какво изражение!) ще му каже Роджър. Затова сега Вини изтърси първото, което му дойде на ума:

— Правя геоложко проучване на местността.

— Нощем, в такъв вид?! — Станислав с вид на пуританин изгледа боксерките и потника на пленника. — И къде са уредите ви?

— Ъмм… Ето! — хвана се за сламка, тоест за клончето Вини. — Търсенето с пръчка е незаслужено забравената наука на предците и аз се опитвам да възстановя доброто й име. Нощем слънчевото лъчение не заглушава тънките еманации между земята и космоса, а за пълно сливане с биоенергетичното поле на планетата търсачът трябва да е напълно гол… Аз така, в по-лек вариант съм облечен…

„Ако повярват на това, значи капитанът е прав — реши пилотът, поразен от фантазията си дори повече от биолозите (те само слушат, а той с нея трябва да живее!) — и ние наистина си имаме работа с пълни глупаци“.

Биолозите се спогледаха с такъв вид, че като пълен глупак се почувства Вини.

— И как е, получава ли се? — мина на съчувствен тон Станислав.

— Засега не много — призна „геологът“, който се уплаши, че иначе ще му се наложи да демонстрира уменията си в търсенето с пръчка. — Но аз съм изпълнен с оптимизъм. А освен това, повечето уреди заминаха заедно с катера, така че нямаме особен избор.

— Значи капитанът ви е изпратил тук?

— Не, вие пък! — бързо възрази Вини, който не желаеше да замесва Роджър в подобна идиотщина дори заради спасението на живота си. А и сега пилотът беше убеден на деветдесет процента, че жив няма да го пуснат и просто печелеше време с бръщолевене. — Капитанът не знае за това. Честно казано — понижи глас Вини, — той въобще не вярва в търсенето с пръчка. Консерватор, какво да искаш от него.

„Е, поне някой от екипажа им е нормален“ — помисли си Станислав, едва забележимо поклащайки глава.

— Добре, момчета, изключвайте това нещо — разпореди се той.

Тед и Ден объркано се спогледаха.

— Не е толкова просто — предпазливо каза навигаторът. — Ще се наложи да преобърнем клетката, за да се доберем до генератора.

— Какво? Не сте ли предвидили дистанционно управление?!

— Ами ние мислехме, че просто ще вдигнем клетката и ще я понесем… А на базата ще я поставим над ремонтния канал… — започна несвързано да обяснява пилотът.

Станислав изпита ужасна съблазън да ги накара да носят „плячката“ към кораба, но от това най-много би пострадал геологът, и без това зачервен и жалък.

— Отдалечете се — с въздишка нареди капитанът, внимателно се прицели и стреля в ъгъла на решетката. Потрябваха няколко заряда, преди излъчвателят да се разтопи и една от „стените“ да изчезне.

В главата на измъкващия се от клетката Вини беше пълна каша. Когато Станислав извади бластера, бившият сержант реши, че играта е свършила и просто и тривиално ще го застрелят. Той и сега чакаше изстрел, но вече с по-малка увереност — ако мислеха да го убиват, защо го пуснаха? А може би пак са решили да поиграят на „лов за лисици“, но сега с бойно оръжие?!

— Благодаря! — насилено каза Вини. — Може ли да тръгвам или още ви трябвам?

— Как може, как може — бързо замаха с ръце Станислав, опасявайки се, че геологът ще им предяви цял куп претенции. — Вървете, разбира се, ние вече, тоест повече не ви задържаме… И извинете, че така се получи.

— Да ви изпратим ли до базата? — добави Тиодор. — Все пак тук има хищници…

— Благодаря — изхъмка Вини, — но ще рискувам.

„Ловците“ го изпратиха с погледи и грижливо му светеха, докато гърбът му не се скри в гората. После Владимир се обърна към Станислав и неодобрително отбеляза:

— Напразно го пуснахте тоя тип.

— А какво трябваше да направя с него?

— Не знам — натъртено каза ученият, намеквайки, че един правилен капитан щеше да знае. — Но той не ми харесва.

— На вас никой не ви харесва — от сърце изтърси Станислав. — С какво не ви угоди геологът?

— С глупостите за търсене с пръчка! По очите му беше ясно, че лъже като дърт циганин. Може би е опасен маниак? — предположи Владимир. — Върти се около нашата база по долни гащи, оглежда…

— … Мария Сидоровна — със силен шепот подсказа Тиодор.

Всички безсъвестно се разкикотиха, нали аспирантката я нямаше там.

— Кажете още, че е космически пират! — решително отхвърли това абсурдно обвинение капитанът. — Може просто да обича да бяга за здраве и се опасява, че колегите му зубъри ще му се подиграват. — Станислав многозначително изгледа вече забележимото шкембенце на учения.

На Полина също не й харесваше геолога. По-точно, тя мислено му изпращаше пожелания за диария, но съвсем по друга причина.

— След това, което направихме тук — момичето печално обхвана с поглед отъпканата и изровена поляна, миришеща на пушек, — животното едва ли ще се върне…

— Не — възрази Владимир и когато лаборантката с надежда се обърна към него, поясни: — Със сигурност няма да се върне. Ако изобщо е било тук.

— Беше! — в хор възразиха тримата очевидци.

Към тях се присъедини и Станислав — невъзможно беше да се фалшифицира такова количество следи.

— Не се разстройвай. — Тиодор свойски потупа момичето по рамото. — Утре ще поправим капана и ще го сложим по-нататък. Само че предварително ще предупредим онези глупаци къде е.

— Може ли сега най-после да се върнем на кораба? — свадливо се поинтересува Владимир, потръпвайки от студ. — Време е вече да минаваме на нощен режим на работа, така и така е невъзможно да се спи!

Полина с тежка въздишка преметна торбата с мухите на рамо и с наведена глава се затътри след началника си.

* * *

… Разсъмваше се. Мъглата над блатото се сгъсти и се оцвети в призрачно-зелен цвят. На три метра вече нищо не се виждаше, само от всички страни се носеха тихи тайнствени звуци. А ако хубаво се заслушаш, и стъпки.

От базата на биолозите крачеха два крака. От ручея — четири. Техните собственици се срещнаха почти едновременно.

Двата крака спряха. Четирите се хвърлиха напред, с жвакане изравяйки мъха и глинестата блатна почва.

Двадесет метра. Десет. Пет.

Ако Вини още седеше пред вирт-прозореца за наблюдение, щеше да види как от мъглата смътно се очерта човешка фигура с протегната напред ръка — жест не на уплашена жертва, а на радиотехник, опитващ се по-удачно да намести антената.

Звярът се спря така рязко, че под лапите му се разхвърча кал. С тихо скимтене на сервомоторите се отпусна и се прегърби като кученце, направило беля. Ако сега беше епохата на кабелните технологии, над блатото биха се разнесли съскането и трясъка на свързващия се модем.

Няколко минути нищо не се случваше, двете същества сякаш се бяха превърнали в статуи. Блатните обитатели се осмелиха да се върнат към всекидневните си дела — шмугване насам-натам, шумолене, скърцане и пускане на мехури.

Това не пречеше на обмена на данни.

После звярът се обърна и целеустремено побягна обратно, без повече да се кълчи.

* * *

— Можеше и да е по-лошо — само каза Роджър, щом изслуша разкаяния разказ на Вини.

— Например? — не повярва пилотът.

— Ако в капана се беше хванало твоето „кученце“, биолозите щяха да разберат, че това е наша работа — обясни капитанът и се прозя. Вини го събуди, щом едва се зазори (самият пилот не можа да заспи от досада, яд и предвкусване на конското) и сега Роджър повече от всичко искаше да заспи отново, а не да решава поредните идиотски проблеми.

— Абе те и така ме гледаха, сякаш съм… — Вини безнадеждно махна с ръка. — Шпионин най-малкото.

— Да шпионираш е едно — разсъдливо забеляза Сакаи. — А да насъскваш по съседите си ръчно направено чудовище — съвсем друго. Всъщност къде е то?

— А нима то още не се е върнало? — учуди се пилотът, поглеждайки в илюминатора. — Аз мислех… по дяволите!

— Искаш да кажеш — повиши глас капитанът, — че още не си проверил?!

— Ама защо да проверявам, програмата вече е изпробвана… — започна да се оправдава пилотът.

— В рубката, живо! — прекъсна го Сакаи. — Ако капанът не е бил само един…

Вини се изпари за миг. Капитанът се поколеба (дали да бяга след него или да плюе на всичко и да се върне в леглото), спомена трите космически демона и започна да търси по джобовете си пакетчето със стимулираща дъвка.

В кораба той влезе след пет минути, така и не можа да се събуди както трябва и затова беше недоволен от всичко на света.

— Всичко е наред, кеп — обяви излегналият се в креслото пилот. — Съдейки по проследяващите сигнали, кученцето е продължило изпълнението на задачата, а сега се връща в базата.

— Добре, ако е така — изръмжа Роджър, вглеждайки се в преплетените жълти линии. Май нямаше за какво да се заяде, макар че много му се искаше. — Ако се хване… Слушай, а каква е тази криволица?

— Къде? — наведе се напред Вини. Капитанът мълчаливо посочи екрана. — Хм… не знам. Възможно е да не му е харесал пътят, аз зададох доста големи ограничения откъде да преминава. Не ми се искаше, нали знаеш, да потъне в тресавището, а за кученце с термоядрени батерии — Вини се ухили, — петстотин мили не са много за заобикаляне.

— Куч-ч-ченце… — процеди Сакаи. — Да-да. Добре, важното е, че се връща, значи може спокойно да го изключим.

— Да го изключим? — разстрои се Вини. — Но аз мислех…

— … че ще си играеш с него, докато тези космобиольохмани все пак не го заловят?

— Мога да вградя в системата металодетектор — предложи пилотът, на когото ужасно не му се искаше да се разделя с дългоочакваната играчка.

— А ако другия път направят капан от пластмаса? — на свой ред зададе въпрос капитанът. — Или просто изкопаят яма на пътеката и отгоре разпънат маскировъчна мрежа? Не, не можем повече да рискуваме. И така е ясно, че идеята да ги уплашим се провали и трябва да измислим нещо друго.

— Да, кеп — отговори Вини с такъв тъжен вид, че на Роджър му стана жал за пилота.

— Казах „да го изключим“, а не „да го разглобим“. Ако си послушен, ще ти разреша да вземеш тоя пес на „Сигуре“ и да го разхождаш по външната обшивка. Само ще му подрежеш ноктите, за да не драскат покритието.

— О! — усмихна се Вини. — Нали не се шегуваш, кеп?

— Щом съм казал, ще разреша. — Капитанът се прозина. Желанието за сън беше толкова силно, че действието на стимулатора почти не се усещаше. — Добре, да вървим да посрещнем твоята животинка. Ако наистина всичко е наред, ще легна за още няколко часа.

Когато canis slepyanicus изскочи от храстите, обикалящият периметъра охраняващ робот тутакси насочи към него оръжие, но щом го идентифицира, загуби интерес към „члена на екипажа“ и се обърна, вземайки на прицел летящата над гората муха. „Кучето“ мина покрай него и завъртя глава, сканирайки местността. Мъглата все така замъгляваше оптиката, но термовизьорът уверено различи зеленикавия правоъгълник на шлюза и двете ярко алени фигури в съседство.

— Хайде, ела при татко — повика го Вини. — Добро кученце, добро…

Стоящият зад него Сакаи изведнъж усети, че при вида на приближаващия звяр ръката му сама се протегна към бластера. Уви, оставен в модула. Излизайки, капитанът беше успял само да навлече комбинезона си и да напъха крака в ботушите. В червеноокото чудовище имаше нещо неправилно, но капитанът не можеше ясно да формулира причината за тревогата си.

Впрочем, стигаше му наличието ѝ.

— Вини, назад! — заповяда Роджър.

Цивилен навярно би се обърнал към Сакаи с недоумяващо: „Защо-о-о?“, но бившият сержант беше свикнал първо да изпълнява заповедите, а после да задава въпроси. Той скочи от място назад, без да гледа и едва не се спъна в ръба на люка. Зъбите на хвърлилия се едновременно с него звяр напразно щракнаха на сантиметър от потника на пилота, роботът се приготви за следващ скок — и тогава в челото му със звучно шляпване се вряза хвърленият от капитана ботуш. Докато зашеметеното „кученце“ се опитваше да стабилизира камерата си, Сакаи рязко дръпна Вини в шлюза и удари с юмрук сензора за аварийно затваряне. Полутонният капак рухна надолу, отрязвайки пиратите от побеснялото животно.

— Добро кученце — въздъхна Роджър, гледайки как след дерящите илюминатора лапи се точат дълбоки бразди. — Просто забележителна… гадина.

— Вероятно има някакъв срив в програмата — промърмори Вини, безуспешно натискайки копчетата на дистанционното. Кученцето не желаеше нито да седи, нито да лежи, нито да се изключи. — Макар че… не разбирам как. Да атакува без предупреждаващо ръмжене… Изобщо нямаше такова нещо в програмата!

Вместо кученцето предупреждаващо ръмжене издаде капитанът:

— Вини, най-малко от всичко ме вълнува какво се е объркало в мозъка на твоето проклето псе! Главният въпрос е: как да се отървем от него?! Джил и Франк спят в модула и ако тази твар се прехвърли там…

— Все тая, трябва поне да се опитаме да го хванем живо, пфу, в смисъл цяло — настоя Вини с упоритостта на еретик, не желаещ да се отрече от своята светиня даже в пламъците на кладата. — Трябва да разберем какво е станало с него.

— Трябва — натъртено каза капитанът, — колкото се може по-бързо да го спрем. С всички средства. Надявам се, че в твоята каюта е останала поне част от арсенала ти?

— Н-не — запъна се Вини и за пръв път от много дълго време Сакаи не му повярва. — Леките огнестрелни оръжия пренесох в модула, а с тежките плазмомети оборудвах охраняващия робот. От оръжията на кораба остана само противометеорното, но първо, неговият ъгъл на стрелба е само петнадесет градуса по курса, а второ, ще направи яма на мястото на половината ни база.

Капитанът с труд се удържа от желанието да направи яма на мястото на самия пилот.

— А ако насъскаме по него охраняващия робот? Ако сменим паролата за анулиране, той нали ще спре да възприема песа като „свой“?

— Роботът не може да стреля в посока към базата — съобщи пилотът. — Джил се постара и даже това не е само програма, а и хардуерна блокировка.

— Жалко, че не се е постарала така и с твоето кученце — въздъхна Сакаи. — Ех, как ми се иска да те фрасна по главата с една хубава тояга от бял дъб. Сенсеят Ямазаки понякога… По дяволите! — Роджър удари с юмрук стената, като без малко да уцели сензора за отваряне на шлюза. — Вини, ти можеш ли да разглобиш стелажа с клетките?

Роботът временно спря да драска илюминатора. Той не можеше да се умори като живо куче, но при прегряване на сервомоторите активността му се снижаваше, давайки на течащия по тръбичките-вени охладител да си свърши работата. През това време звярът фокусира зрението си в режим на микрофилм, оценявайки извършеното. Резултатът беше положителен — на илюминатора му оставаха не повече от пет минути.

На кораба се раздаде грохот, заглушен от истеричните вопли на квачките, които решиха, че им предстои да понесат поредните загуби за благото на балансираната диета на екипажа. След минута отгоре се донесоха съскането на аварийния люк и вик:

— Ей, желязо! Ще хванеш ли пръчката?

Роботът не разбра оскърблението, но реагира мълниеносно — клекна, със сила се отблъсна със задни лапи, захвана се за обшивката като огромна котка, ловко се покатери на покрива на товарния кораб… и едва не полетя надолу, щом получи в главата си класически хонте ути^[1] с титановия винкел от стелажа.

За огорчение на Роджър, робокучето се оказа по-здраво, отколкото се опасяваше пилотът и се надяваше капитанът. Роботът тръсна глава — разбитата камера изпадна от очната кухина и увисна на жиците, но почти веднага скочи отново. Сакаи успя да го закачи във въздуха с края на винкела, но не и да го събори долу. Кучето се вкопчи с нокти за обшивката, за нула време се покатери обратно и получи поредния удар по главата си.

Засега в състезанието „бо-джуцу^[2] срещу кибернетиката“ печелеше древното японско изкуство. Загрижен за придвижването на своето творение из местните блата, Вини го беше направил силно, но леко и сега кученцето не успяваше да събори капитана за сметка на масата си. Имаше проблем и със скоростта — роботът обработваше информацията по-бързо от човека, но заради прегряването не можеше да движи крайниците си по-пъргаво, а капитанът не му даваше да се охлади.

Когато пропусна петнайсетина удара, самообучаващата се програма смени тактиката. Псето отново атакува, но щом Сакаи замахна с пръта, неочаквано изви глава и захапа средата на винкела. Опитите да го освободи или поне да избута робота не бяха успешни — разперил лапи и извадил ноктите си, той се държеше на обшивката като залепен, продължавайки да стиска челюсти.

Ядосаният капитан с всичка сила ритна звяра в колянната става. Тя многообещаващо изпращя, но тогава псето прегриза пръта. Замах със здравата лапа накара Роджър да изпусне отломъците и да отскочи назад. Тварта, куцайки, заподскача след него… но се обви в облак синевати, почти невидими на слънцето искри и замря.

Затова пък капитанът почти рухна на обшивката. Кратката схватка го изстиска по-здраво от пералня — потта му се лееше като ручей, краката му трепереха, сърцето му ту подскачаше до гърлото, ту пропадаше някъде надолу.

— Е — дрезгаво се обърна той към стоящия долу Вини, — сега разбра ли, че живото куче все пак има някои преимущества?

— Аха — неохотно се съгласи пилотът. — Но това също успях да нокаутирам с парализатора, нали? А ти веднага: бластер, та бластер… Пък и вдлъбнатини му направи…

Роджър дълбоко си пое дъх, смятайки дълго и много подробно да каже на Вини всичко, което му се беше насъбрало, но неочаквано намери по-удачно решение, замахна и хвърли по пилота втория си ботуш.

* * *

Следващите два дни безутешната Полина накара Тед десет пъти да обиколи с флайера района, но животното сякаш се беше провалило вдън земя. Не намериха нито леговището му, нито дори снопче козина. Отъпканите пътеки постепенно обрастваха с мъх.

— Навярно сме го срещнали, когато е мигрирал — със съжаление заключи момичето.

— Тогава цялата им глутница е мигрирала — възрази пилотът, спомняйки си количеството следи.

— Глутница! А ние не успяхме да хванем нито един екземпляр… — Зооложката потъна в черна депресия, сиреч в бокса, за да се занимава с ненавистните микроби. Владимир беше захванал серия опити, „изключително интересни за науката“, тоест скучни и безполезни, но напълно годни за отпускане на бюджетни средства.

Тед и Ден също бяха по-ниски от тревата, надявайки се да изгладят впечатлението от „подвизите“ си. Даже спряха да ловят „лисицата“ и тя лежеше като кралица насред гост-командната, денем просто за красота, а нощем работеше като лампа. Трябваше да й се признае — екипажът започна значително по-рядко да се блъска в колоната.

Нямаше вести и от киборга. На кораба нищо не изчезваше, не се чупеше и вече почти не вонеше от вентилационната система.

Общо взето настъпи смъртна скука.

Сложил ръце зад гърба си, капитанът замислено се разхождаше из кораба, но всичко беше във възмутителен ред. Станислав още не беше решил дали да се радва или да се огорчава от това, тъй като затишие има и след бурята, но и преди нея. Зелените лъчи на залеза, падащи през илюминаторите, придаваха на помещенията (особено на машинния отсек и кой знае защо на тоалетната) лека инферналност. Но засега не му се искаше да пуска капаците и да включва светлината.

„Маша“ също беше потънала в меланхолия, което холографично се изразяваше в монашеско расо и гергеф. Само един внимателен наблюдател би забелязал, че бродерията издава потайните и изключително греховни мечти на „светицата“. Станислав забеляза и неопределено изхъмка. Създателят на програмата определено имаше чувство за хумор… и мечти. Няколко минути капитанът разсеяно гледаше „работата“ ѝ, а после неочаквано за себе си от пълна безнадеждност се обърна към изкина:

— „Маша“, ти знаеш ли кой от нас е киборг?

— Разбира се — непринудено сви рамене монахинята, без да вдига поглед от канавата. Дори под „грубата тъкан“ движението беше изящно и съблазнително.

— Кой?! — подскочи Станислав.

— Няма да кажа.

— Защо?!

— Той ме помоли.

— Той?!

— Да, думата „киборг“ е от мъжки род — разсеяно потвърди „Маша“, връзвайки възелче и с очарователна мимика прекъсвайки конеца със зъби.

— Стига с тези игрички! — Сега капитанът беше готов да убие разработчика на тази гадина. — Какво значи „помоли“?! Ти не си дашна девойка, а куп холокристали и се подчиняваш само на мен!

— В такъв случай… — обидено процеди „Маша“, обърна бродерията с лице към Станислав и премина на металичен „компютърен“ тон: — Достъпът е забранен!

Колкото и да упорстваше Станислав, повече нищо не му се удаде да изясни. В общите и работните файлове на изкина киборгът не се намесваше, както и не оспорваше капитанското право на достъп до управлението на кораба. Просто беше създал за себе си раздел, заключен с парола, където качваше по личния си безжичен канал събраната информация. „Маша“ вероятно го възприемаше като едно от периферните си устройства, а може би го смяташе дори за част от системата.

„Не киборг, а вирус някакъв — с досада си помисли Станислав. — Освен това и изкина ми развали!“

— Какво се караш тук? — Венка се беше материализирал незабележимо до масата, беше успял да завари чай и сега го наливаше по чашите.

Пребледнелият от възмущение и досада Станислав рязко се обърна към приятеля си и избухна:

— Край, тази „Маша“ вече загази! Още на първото пристанище ще я сменя със стандартен помощник. Дори и с кученце! С котенце! С говорящ кламер!

— Къде си виждал говорящи кламери? — учуди се докторът.

— С каквото и да е, накратко — опомни се капитанът. — Но няма да търпя повече номерата ѝ!

— Не се знае кой кого търпи! — излая „Маша“ в отговор и оскърбено изчезна от платформата, оставяйки след себе си картинка на разширяваща се атомна гъба.

— Ама какво толкова е направила?

— Представяш ли си, тази гадина прикрива киборга! Освен това ме обижда, калпазанката! Ех, да имаше тук хакер, аз тях двамата щях да ги… — Станислав удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. Вениамин бързо хвана своята за дръжката, но беше късно — от дъното вече капеше.

— Добр-р-ре — изръмжа докторът с тон, който не предвещаваше нищо добро. Обсебването от киборга на приятеля му най-после му омръзна. Спокойният, разумен човек за броени дни се превърна в злобен параноик! Колко още може?! — И кого си готов да пожертваш?

— В какъв смисъл? — Станислав седна и без да обръща внимание на парата от чашата, отпи голяма глътка. Пресъхналото му гърло се опари, от очите му бликнаха сълзи, което не подобри настроението на капитана.

— Какво ще направиш с киборга, когато го намериш?

— Ще го застрелям като бясно куче, какво друго?! — след като спря да кашля, искрено се удиви на въпроса Станислав.

— А заедно с него — кого? Тед? Полина? Мария Сидоровна?

— Това е само маска! — защити се капитанът.

— И по какво се отличава от лицето, ако ти вече седмица не можеш да ги различиш?

— Значи за теб няма разлика дали общуваш с програма или с жив човек?!

— Някои програми — изразително каза докторът, — са по-приятни от някои хора. А ако това съм, да предположим, аз, също ли ще ме застреляш?

— Да! — разпалено потвърди Станислав. — Тоест…

Късно. Вениамин с трясък остави чашата, от която така и не беше отпил, мълчаливо отмести стола и тръгна към медицинския отсек.

— Венка, ти какво? — сепна се капитанът. — Аз нали знам, че не си ти!

— А пък аз за теб не съм сигурен! — тросна се докторът и вратата се затвори.

— Венка! — На Станислав също рязко му се отщя да пие чай. Замислено поклати чашата за дръжката насам-натам, стана, отиде до медотсека и тихо, виновно почука. — Извинявай, не бях прав…

— Аз също — неестествено спокойно отговори приятелят му, подрънквайки с нещо — явно беше почнал да подрежда шкафа, за да успокои нервите си. — Капитан от теб не става!

Станислав до болка стисна юмруци. Не, нямаше желание да разбие носа на Венка. Но и да удря по стената беше глупаво.

Освен това зад гърба му изшумоля вратата на шлюза и на капитана му се наложи бързо да се вземе в ръце.

Владимир изгледа Станислав малко недоволно, но продължи пътя си към хладилника. Извади оттам преполовен буркан с пастет, останал от закуската, гнусливо го подуши, но все пак си направи огромен сандвич и даже отгоре го поля с майонеза от тубичка.

— Капитане, отдавна исках да ви направя забележка. Кажете на подчинените си да престанат да се усукват около моята лаборантка — небрежно, но със заповеден тон подхвърли микробиологът. — Че знам ги аз тези космически романтици — ще завъртят главата на доверчивото момиче и после иди ги търси.

Капитанът се втренчи в учения като игумен на манастир, чиито послушници са обвинени в групови оргии. Дори заклет женкар не би въртял любов на борда на космически кораб, още повече и най-пропадналите пирати, узнавайки за такова нещо, без много приказки биха изхвърлили сластолюбеца в открития космос. В пристанищата е друга работа, Нейно величество Любовта — също е разбираемо (макар и под въпрос), но раздор сред екипажа заради малка интрижка?! И, което е най-важното, сред космолетците това се смяташе за Лоша Поличба, което им действаше по-мощно от бром.

— Аз гарантирам, че нищо не заплашва вашата лаборантка в компанията на моите момчета — с леден тон отсече Станислав. — Даже ако тя сама помоли.

— Все тая, няма защо да тича при тях — упорито промърмори Владимир. — Тя е долетяла тук да работи, а не на купон.

— Но все пак няма да работи денем и нощем я! — застъпи се за бедното момиче капитанът. — Полина и без това идва при нас само вечер, не бива да се иска от млада…

— Младостта — нравоучително вдигна пръст ученият, — е времето, в което да се полагат основите за старостта. Колкото повече заработиш сега, толкова повече ще пожънеш после. Ето вие, например, с какво сте се занимавали в младостта си, за да сте принуден сега да карате товарни кораби?

Станислав за момент онемя, а след това показа с какво. С притисната към стената буза (към стената също така, но малко по-надолу, се залепи и намазаният с пастет сандвич), ученият веднага изгуби половината си високомерие и изпищя:

— Какво си позволя-а-авате!

Капитанът още по-силно изви ръката му и, стараейки се да сдържа емоциите си, тихо каза в ухото му:

— А товарните кораби са просто мое хоби. Ясно ли е?

— Я-а-асно! — Пуснатият Владимир се отдръпна от Станислав, извика с тънък глас: — Абе тоя не е нормален! — и изскочи от кораба.

— Киборг с бял халат! — сърдито подхвърли в отговор капитанът най-страшната понастоящем обида.

Сандвичът се отлепи и меко шляпна на пода.

След десет минути от каютата си излезе Ден. Щом видя самотно седящия на масата капитан, опрял чело в сключените си ръце, рижият отстъпи към вратата, но Станислав вдигна глава и кисело каза:

— Абе не се бой, влизай. — И неочаквано за себе си добави: — Искаш ли чай?

Навигаторът се поколеба и на капитана му стана съвсем гадно. С Венка се изпокара, екипажа наплаши, едва не удуши учения, сега ще му се наложи да оправя тази глупава ситуация… И кой тук е злобен киборг?!

— Да, благодаря. — Ден се приближи и седна срещу капитана.

Чаят на Станислав беше почти изстинал, даже захарта в него не се топеше. Впрочем, за капитана това беше повод да разбърква с лъжичката по-дълго. Чашата на Вениамин като ням укор стоеше насред масата, навигаторът взе нова. Няколко минути се чуваха само деликатно сърбане и хрущене на бисквити.

— Той е страхливец, но е горд, — неочаквано каза рижият, без да вдига поглед. — Ако вие не кажете нищо на останалите, то и той ще мълчи, сякаш нищо не е било.

— Подслушваше ли? — невесело се усмихна Станислав.

— Малко. — Ден отдавна искаше да влезе, но отвори вратата, видя притиснатия към стената Владимир и реши да не пречи на възпитателния процес.

— Какво, налагало ли ти се е да се сблъскваш с подобни типове?

— И с по-лоши ми се е налагало.

— „Черна звезда“? — разбиращо уточни капитанът.

Навигаторът кимна.

— Явно не е бил много законопослушен кораб… — продължаваше Станислав, опитвайки се да подтикне младежа към откровеност.

— Меко казано — сухо отговори Ден.

— Но поне с екипажа си бил в добри отношения? С капитана?

Рижият премълча. Парчето бисквита хрусна и се разтроши в пръстите му.

— А тук как се чувстваш?

Преди да отговори, навигаторът вдигна глава и дълго, втренчено се вглеждаше в лицето на Станислав, сякаш четеше по него истинския смисъл на въпроса. А после бавно и тежко каза:

— Моят предишен капитан много обичаше вирианското бойно изкуство тей-о. И много не обичаше да губи. Затова ти или лежиш с разбит нос на пода, или малко по-късно лежиш в карцера изцяло потрошен. Вие напълно ме устройвате, Станислав Федотович. А какво мислите вие за мен, ми е все едно.

— Абе аз просто не мога да търпя рижите — с разкаяна въздишка призна капитанът. — И аз имах един… обичащ. Такива момчета си заминаха заради него, ех!.. Той не струваше и колкото техен нокът, гадината.

— Да се боядисам ли? — съвсем сериозно попита навигаторът, прокарвайки ръка през косата си.

Станислав се усмихна.

— Само това липсваше, ама че глупост! А и аз почти свикнах… — Капитанът с учудване разбра, че не лъже. В крайна сметка, когато момчетата бяха на смъртно легло в медицинския отсек, Станислав еднакво се безпокоеше за двамата. — Важното е да работиш нормално… И по-рядко да се къпеш в блатото.

— Добре. — Ден най-после също се усмихна. — Договорихме се, капитане.

Комуникаторът на навигатора изпиука.

— Денка, ела до базата! — Тонът на Тиодор беше заговорнически и нетърпелив, на заден фон се кикотеше Полина. Компанията явно замисляше поредната пакост. — Имаме важна работа…

Рижият въпросително погледна Станислав, който се облегна на стола и благосклонно му махна: заминавай!

— И, такова… — извика му капитанът, когато Ден вече беше в шлюза. — Нямам никакви хемороиди. Така предай на бандата си!

* * *

Атаката на базата на биолозите започна в 17:15.

Първа от гората изпърха летяща чиния — в буквалния смисъл на думата, защото за направата й Франк зае от столовата две чинии за еднократна употреба. Тихо жужейки, тя полетя около товарния кораб, старателно „надничайки“ с видеокамерата си в илюминаторите.

След това на поляната излезе Вини, в масивен щурмови брониран екип, малко наподобяващ своя древен анимационен адаш^[3]. Щом се огледа и не откри нищо заплашително, пилотът премигна със сигнализацията на рамото си и тежко затропа към кораба. От храстите през това време се появиха навигаторът и мис Отвертка в леки скафандри. Понеже така и не оправиха екипа-хамелеон на Вини, а нормалната боя отиде за робокучето, се наложи да нанасят маскировката с „каквото се намери“. А след дълго търсене в склада се намериха прашни и засъхнали акварелни бои. Остана им само да се надяват, че в разгара на операцията няма да завали.

Шлюзът беше затворен. Вини с жест нареди на Джил да заеме позиция вляво от вратата, а той самият замря срещу нея. През това време Франк съсредоточено плъзгаше пръсти едновременно по няколко мънички вирт-прозореца на комуникатора.

— Още дълго ли ще се мотаеш?

— Дълго, ако ми пречиш — озъби се навигаторът. — Тук има някаква блокировка, нито един от записаните сигнали не пасна. Сега ще пробвам стандартните аварийни кодове… Аха, проработи!

Панелът на шлюза плавно се вдигна нагоре. В образувалия се процеп се плъзна чинията, след нея се пъхна Франк — в помещение летящата шпионка губеше връзка, веднага щом завие зад ъгъл. Последен, с гърба напред и държейки на прицел поляната, в шлюза се промъкна Вини.

— Блокирай външния люк! — нареди той.

— Но това може… — почна Франк.

— Блокирай външния люк! — повтори пилотът, като с труд се удържа от нецензурни думи. — Не ми трябват изненади в тила.

Навигаторът вдигна рамене, допря комуникатора до стената и се зае да чертае поредния набор от команди.

— Готово! — доложи той след половин минута. — Сега може да се отвори само с взрив.

— О — обезпокоено изпищя Джил, — а ние как после…

— Тих-х-хо!

Пилотът се обърна — бавно и внимателно, защото в тясното помещение бронираният екип лесно би могъл да затисне, а и да размаже на стената някой от партньорите му.

— Франк, напред!

— Може би първо трябва да пуснем чинията в автономен режим? — шепнешком предложи навигаторът. — Нека да обиколи и да огледа кой къде е…

Този път Вини не повтори заповедта, а просто тръгна напред, избутвайки с широката си гръдна пластина Джил и навигатора в рубката, като с греблото на багер.

Седящият на пулта Станислав вдигна глава и учудено погледна нахлулите „геолози“.

— Всички да останат по местата си! — извика Франк, процелвайки се в капитана с „мегагрила“. — Вашият кораб е завладян, съпротивлен…

Той така и не успя да довърши коронната си фраза — захваналия се за тавана до входа киборг започна да стреля. С два точни изстрела той повали навигатора и поколебалата се мис Отвертка, скочи долу и спокойно изстреля третия заряд точно в лицевия щит на обърналия се Вини.

Франк задавено изохка, изпусна оръжието си, заклати се и падна на пода с разперени ръце. Джил бавно се свлече по стената, оставяйки след себе си широка тъмна ивица.

— Картината „Отново двойка“^[4] — изкоментира киборгът-Сакаи устроената от него касапница. — Но този път поне дойдохте до рубката. Поздравления! — добави той, прибирайки водния пистолет в кобура.

Петрович, който изпълняваше ролята на Станислав, пренебрежително изсумтя, подскочи от креслото на рамото на капитана и хвана протегнатия сухар.

— Този път не беше честно — промърмори от пода Франк. Джил също престана да изобразява умряла лисица и загрижено заразглежда акварелното петно на стената. — Обикновено хората не живеят на тавана, даже киборгите. Там въобще не може да се качиш!

— Аз нали се качих — напомни капитанът. — Значи и той може. Нищо работа е да вземеш от склада ръкавици с вакуумно захващане, а ботушите и без това се намагнетизират към стената. Може, когато вие започнете атаката, той тъкмо да сменя панела за осветление или да чисти вентилацията.

— Или да е Спайдърмен и да обича да виси на тавана — изръмжа навигаторът.

— Ние тренираме вече втори ден! — повиши глас Роджър. — И къде е резултатът? Вини?!

Упрекът не беше много справедлив. Бившият сержант още отначало предлагаше щурмовата група да бъде ограничена до неговата персона, в краен случай и Сакаи. Но Роджър предполагаше, че две дула повече, макар и в не най-умелите ръце, поне биха оказали психологическо въздействие. На капитана никак не му се искаше да започне престрелка. Той и без това се чувстваше виновен пред „биолозите“ и се опитваше да сведе до минимум жертвите от двете страни. Уви, историята с кучето ясно показа, че с добро съседите няма да отлетят от поляната. Може даже да се каже, че сами си го търсят… Но дълбоко в душата си капитанът разбираше, че това е само игра със собствената му съвест, която тепърва ще го гризе не по-зле от робокучето.

— Не знам какво да правя с тях — уморено каза Вини. — Докато обяснявам в гората, всичко е нормално — кимат, разбират. Тренировъчният преход не е без издънки, но горе-долу става. Ама щом излезем от гората, веднага започва хаос.

— Видях — въздъхна капитанът. — Добре… ти излез, а вие, „покойници“ — Роджър посочи поред Франк и Джил, — засега останете.

Вини злорадно се изхили и тръгна към изхода. „Покойниците“ обречено се спогледаха и се строиха насред рубката.

— Вие сте ми чудесни! — започна капитанът. — Умни, талантливи, уникални, постигнали много, при това самостоятелно… и това сега е вашият главен проблем. Защото за успеха на тази операция от вас се иска точно обратното. Не си мислете „аз знам най-добре“. Не импровизирайте. Просто изпълнявайте заповедта, а не започвайте да го обсъждате. Вие двамата, взети заедно, нямате и една стотна от бойния опит на Вини, затова единственият ви вариант е да му се доверите. Напълно, на двеста процента. По време на операцията той ще стане вашият мозък, а вие трябва да станете за него още една четворка ръце и очи. Опитайте да го направите сега, докато ви заплашва само струя вода, защото — гласът на Роджър се понижи до зловещ, много убедителен шепот, — на киборга не му пука за вашата уникалност.

Франк и Джил неволно се притиснаха един към друг и виновно забърбориха:

— Разбрано, капитане… Ще се постараем, честна дума!

— Добре. Тогава — Сакаи погледна към стената, където се люлееше махалото на вирт-прозорец със скрийнсейвър на старинен часовник, — след двадесет минути ще опитаме още веднъж. Свободни сте.

След излезлите тихо щракна входната мембрана. Капитанът внимателно премести Петрович на облегалката на креслото, подпря буза с юмрук и започна за пореден път да превърта в главата си съвещанието от онзи ден.

— … В общи линии, те просто са хакнали вашето псе — обобщи доклада си Франк. — Да го направят е било по-лесно, отколкото да се разбие защитата на сайт на детска ясла. Напълно открит достъп, никакъв файъруол, даже програмният код е стандартен, нешифрован. Покана за всеки да влезе и да пренапише каквото си иска… вие въобще в кой век живеете, в двадесет и първи ли?

— Къде беше по-рано, умник такъв… — полугласно промърмори Вини.

— Ти сам го изгони от работилницата — напомни на пилота мис Отвертка. — И каза, че на никого няма да позволиш да пипа базовата програма.

— „На никого“, как пък не — ехидно се намеси навигаторът. — В действителност този велик кучеизготвител ме нарече мръсно италианче…

— … и червей! Жълт земен червей! — Капитанът удари с ръка сензорния панел и събуди дремещия на него Петрович. — Проклятие, не може ли поне веднъж да се размине без караници? Или мислите, че много ми е приятно да ви разтървавам и не искате да лишавате своя капитан от това удоволствие? Щом е така, запомнете, запишете си в комуникаторите, набийте си го в главите — омръзна ми, че моят екипаж по най-незначителния повод започва да спори, да се разправя и така нататък!

Прескочилият на коленете на Сакаи таралеж подкрепи капитанската реч с недоволно джафкане. Навиканият екипаж виновно наведе глави.

— Това беше точка първа! — каза Роджър, след като направи подобаваща пауза. — Второ, понеже планът с хищника се провали, спешно ни трябват свежи идеи на тема: как да изгоним нашите съседи от поляната над базата?

Храбрите космически пирати помръкнаха още повече.

— Нима никой няма идея? — престорено се учуди капитанът. — Нито една даже съвсем мъничка идейка?

— Кхм — изкашля се Франк, — а какво ще кажете за идеята да почакаме, докато сами не отлетят?

— А кого ще преработим на храна за кокошки? — ласкаво уточни капитанът.

— Ами… — смути се навигаторът, — може да пробваме да ги нахраним с нещо от местната растителност. Да предложим на една от тях, ако не й стане нищо, тогава на всички…

— А ако й стане нещо? И ако кокошките за опити свършат по-рано, отколкото ти откриеш на тази планетка подходяща за тях храна? Кой ще плаща за тях, някой си Франко Фумагали ли? Не? Тогава — предложи Сакаи, — измисли нещо друго.

Но други идеи навигаторът нямаше.

— Вини?

— А не може ли просто да ги помолим да се преместят на друго място? — предложи Джил. — Да им кажем, че голямо находище на минерал се намира точно под поляната и ние трябва…

— … да заплатим пет-шест милиона за правото да се ровим в участъка, който им принадлежи по правото на първооткриватели — подхвана Франк. — Щом планетата е ничия, участъците на нея може да се заемат без разрешение от властите.

— Има ли други мнения? — попита капитанът, оглеждайки рубката. Но всички мълчаха, сякаш бяха онемели, само Петрович, който се беше покатерил на капитанската ръка, тихичко подсвирваше, просейки храна или ласка.

— Какво пък, остава ни само едно. — Роджър старателно скриваше от подчинените колко трудно взе това решение. — Ще ги вземем на абордаж.

— Страхотна идея, капитане! — бодро възкликна Франк, който веднага се сети, че освен поляната, ще завладеят и въжделения продоволствен склад на биолозите.

— Много се радвам на ентусиазма ти, — увери го Сакаи, — защото вие с Джил също влизате в състава на щурмовата група. За главен се назначава Вини, първата тренировка ще направим веднага след обяд. А пък ние с Петрович — капитанът погали таралежа, — ще се постараем да ви е весело…

Зад илюминатора нещо се раздвижи и Роджър се сети, че злополучните нашественици всеки момент ще нахълтат с нова атака. Капитанът премести „Станислав“-Петрович в креслото и се отправи към входа в товарния отсек. Сакаи разполагаше с още много идеи как да бъде „весело“.