Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (19)

Навън вече се разсъмваше. Звездите почти бяха изчезнали, прожекторът избледня и от изток пълзеше нежно зелена зора. Колкото повече се издигаше флайерът, толкова по-широка и ярка ставаше тя.

Но на Балфер не му беше до красотата на природата. Проклетият Роджър, проклетата база, проклетата планета! Веднага щом се почувства в безопасност, адмиралът включи предавателя и започна отривисто, сякаш плюеше отрова, да командва:

— Пълна бойна готовност! Вдигнете крайцера! Насочете оръдията към цел номер три! Отворете втория порт, след минута аз… Що за?! — На екрана за обратно виждане нещо се мярна и Балфер се огледа. — А-а-а-а-а!

Това беше последното, което екипажът на крайцера чу.

Впрочем, не. След няколко секунди от предавателя, а малко по-късно и от гората, като далечно ехо, се донесе взрив.

* * *

В командния център се втурнаха Михалич и Джил, подпиращи от двете страни окървавения Роджър. Вини се забави в коридорите, за да върже пленниците и да събере оръжието на покойниците.

Сакаи вдигна глава и въпреки облятото си в кръв лице, отчетливо и дори бодро се поинтересува:

— Е, какво става тук при вас?

— Разбрахме кой е киборг — тъжно съобщи Полина.

Роджър се огледа, периодично премигвайки, за да нареди пъзела и сам разбра всичко. Впрочем, сега го тревожеше друго.

— Остана ли още някой от пиратите на етажа? И къде е Балфер?

— Май обезвредихме всички. А тоя гадняр избяга! — Станислав продължаваше непрекъснато да следи най-горния екран, но там само слабо светеше пробитата от пиратите дупка в покрива. — Обеща да ни смаже с оръдията.

Роджър вече беше узнал това от Джил. И не разбираше защо още пребивава в това тяло, а не е тръгнал към ново прераждане.

— Отдавна ли излетя през дупката?

— Вече изминаха десет минути. — През това време капитанът и останалите бяха успели да изброят всички причини за отсрочване на присъдата, от най-песимистичните до вселяващите плаха надежда.

Роджър се замисли. И петнадесет секунди стигаха на Балфер, за да се махне от зоната на обстрел. Или е решил лично да седне на оръжейния пулт?

— Ден тръгна да го преследва — жално добави Полина. — Обаче не се върна…

— Ще рискуваме — решително каза Сакаи. На мястото на рижия той също не би се върнал, дори с победа. Познавайки киборгофобията на Станислав… — Франк, можеш ли да установиш връзка с крайцера?

Хакерът защрака с копчетата и енергично кимна. Ретранслаторът работеше въпреки пиратския вандализъм.

Механиците довлякоха Роджър до крелото и внимателно го настаниха в него. Сакаи се изпъна, изправи рамене и си даде вид, че кръвта по лицето и дрехите му е най-вече вражеска.

— Роджър, какво сте намислили? — предпазливо се поинтересува Станислав.

— Моля ви, доверете ми се — уморено помоли Сакаи. Силите не биха му стигнали да уговаря едновременно и капитана, и пиратите. — Застанете зад дясното ми рамо и си придайте суров вид. А… — Роджър прецени кой тук изглежда най-внушително и неохотно се обърна към Владимир: — А вие зад лявото. По-плътно, за да попаднем и тримата в кадър!

Капитанът недоверчиво поклати глава, но стана, намръщи се и кръстоса ръце на гърдите си. Ученият също се изпъчи и така ефектно вдигна бластера, че Мария Сидоровна и Наталия, към които той се оказа насочен, побързаха да побягнат встрани.

— Хайде, включвай — нареди Сакаи.

Транслацията заработи в двете страни, но пиратите в рубката на крайцера имаха доста по-жалък вид. Адмиралът им даде някаква откачена заповед, а самият той в същия миг изчезна! Какво да мислят? Какво да правят?!

Точно това Роджър смяташе да им подскаже.

— Адмиралът вика „Звезден дракар“! — категорично почна той. — Доложете текущата обстановка.

Пиратите се облещиха срещу живописната геройска композиция и неуверено запротестираха:

— Ей, ти въобще не си адмиралът!

— Аз съм новият адмирал, идиоти! — повиши глас Роджър. — Балфер е мъртъв, абордажниците са в плен при нас, вие няма как да излетите от планетата, а ако не престанете да се правите на глупаци, с вашето превъзпитание ще се заеме зенитният комплекс!

— Какъв?! — беззвучно изписка Франк.

— Скорострелен, с триста дула — решително каза Роджър. Главата зверски го болеше и сега той, по примера на Вини, беше готов да излезе с бластери дори срещу армада от крайцери. — Е?!

За разлика от Франк, пиратите повярваха в зенитния комплекс веднага и безусловно. Иначе как Роджър е успял да свали флайера на Балфер?! Бързо си пошушнаха нещо, изобразиха почтително внимание и този в средата започна несвързано да докладва:

— Всички системи са в ред, сър, шлюзовете са затворени, двигателите са в готовност… Но аз разбирам, че вече не трябва да излитаме?

Сакаи стисна зъби, сдържайки малко истеричния си смях. Лицето му се изкриви и пиратите затрепериха още повече.

— Не. Остана ли ви някакъв катер? Отлично! Пратете го при нас. С един пилот, иначе ще бъде свален. Край.

Вирт-прозорецът изгасна.

— Победа! — прошепна Сакаи, облегна се на крелото и затвори очи. По слепоочието му се стичаше гореща и лепкава струйка, но Роджър беше напълно щастлив.

* * *

Тиодор управляваше катера. Със здравата си ръка, бавно и печално, което, честно казано, само беше от полза за пасажерите (Станислав се опита да го разубеди, но пилотът така изразително го изгледа, че той реши да не си създава още един смъртен враг).

Сакаи, набързо закрепен и натъпкан със стимулатори, се отправи на преговори с останалите на крайцера пирати. Венка неодобрително клатеше глава, възразявайки, че на ранения е необходима почивка, а в противен случай той, докторът, сваля от себе си всякаква отговорност за неговото здраве. Обаче Роджър настояваше, че е нужно колкото се може по-скоро да се закрепи успехът, иначе почивката ще бъде за всички, при това вечна.

Станислав си признаваше, че съвсем не му беше жал за него. Бившето ченге получи своята база, а за такова нещо можеше и да потърпи малко. А какво получи екипажът на транспортника? Поръчката е провалена, станцията на микробиолозите е разрушена… И е неизвестно какво ще стане по-нататък. Победа? Един пиратски адмирал се смени с друг и това е всичко. Сега Роджър е добричък и сипе благодарности, а щом еуфорията стихне, ще ги изпъди от планетата… или изобщо ще ги застреля като ненужни свидетели.

Честно казано, Станислав въобще не смяташе Сакаи за такъв подлец, но сега на душата му беше толкова тежко, че му се искаше да вие като шоарска лисица.

Бързо намериха мястото, където беше паднал първият флайер. Огненият кръг около петметровото огнище още тлееше, а в него димяха стопени късчета метал.

— Този е на Балфер — заключи Тиодор, заобикаляйки ги.

Полина надникна в кабината, пребледня и бързо се отвърна. От адмирала не беше останало много, най-вече парцали от огнеустойчивия скафандър.

— А къде е нашият?

— Отгоре не се виждаха други огньове — със затаена надежда каза Тед. — Може той да е свалил Балфер с бластера си, а сам спокойно да се е приземил?

— Ден, чуваш ли ме?! — навярно за стотен път Полина го повика по комуникатора. — Къде си? Отговори, моля те!

Станислав дори не се опита да установи връзка. Той твърде добре помнеше последния поглед на Ден, за да не се усъмни — киборгът беше решил да извърши таран. А падналите машини невинаги се взривяват и могат просто да се разлетят на парчета.

Капитанът се оказа прав.

На сто метра от първия флайер намериха втория. Дърветата бяха смекчили удара, но преобърнатата аеромашина приличаше на празна консерва, която дълго са ритали. Наоколо като брилянти пробляскваха разбити стъкла. Водачът беше изхвърлен от кабината или при удара в земята, или по-рано, когато флайерът е падал през клоните и Ден лежеше малко по-далеч. Дори не го забелязаха веднага в храстите, които бяха успели вече да изправят клони. Издаде го рижото петно, неестествено ярко за местната природа.

Приятелите се хвърлиха към него, безжалостно кършейки и тъпчейки клонките и спряха до него, без да могат нито да помръднат, нито да отместят очи. Полина захапа юмрука си, за да не закрещи. Тед пребледня по-силно, отколкото когато от самия него изваждаха осколките.

Явно при падането киборгът беше успял рефлективно да се защити и затова не се беше размазал на земята, а „само“ беше повредил гръбнака си и разпорил хълбока си вдясно до коремната област, а счупена раменна кост, пробила кожата и пуловера му, стърчеше от десния му ръкав.

Станислав бавно приклекна до оскатеното тяло. Комуникаторът на здравата ръка беше цял и дори работеше, съдейки по сърдито мигащата светлинка за пропуснатите повиквания. Светлите, рязко загубили яркостта си очи гледаха край капитана, в небето.

Станислав искаше да му каже много неща. И за фалшивите документи, и за кондензираното мляко, и за „болното момче от бедните квартали“, и за това, че го изкара него, капитана, глупак с хемороиди… Но вместо това Стас, неочаквано даже за самия себе си, свирепо изръмжа:

— И за какъв дявол не отговаряш на повикванията? Защо не си активирал спасителния маяк?!

Ръката с комуникатора трепна и стисна туфа мъх.

— Не искам в пещта за изгаряне на отпадъци — тихо, но ясно прошепна Ден.

— Какво? — учудено попита капитанът.

Рижият се закашля, от устата и носа му потече кръв, тялото му започна трескаво да трепери.

Станислав цветисто изпсува, а после вдигна умиращия на ръце и го помъкна към катера.

* * *

— Капитане, вашият офицер моли за разрешение да влезе в каютата. — Гласът беше мелодичен и равнодушен, явно принадлежащ на изкин.

— Ъ?! — единствено успя да изстиска от себе си съненият Роджър. Мислите му в момента приличаха на метеоритен рой — летяха по напълно немислими орбити, сблъскваха се, разсипваха се на отделни думи и изгаряха във външните слоеве на мозъчната му кора. Главата го болеше и отвътре, и отвън, под лепенките.

— Кеп, ох, тоест адмирале, аз съм Джил! — изписка интеркомът над входа. — Пусни ме, моля те!

— А, Джил… Ей сега… Роджър се заозърта, отърсвайки се от съня и опитвайки се да съобрази къде е попаднал и защо лежи на пода само по долни гащи, но с кобур, а в същото време до него има разкошно легло… от което се носи нечие хъркане!

— Изчакай минутка! — извика „адмиралът“. — Тук имам малък… проблем.

Или голям. Наблизо не се виждаше нищо, наподобяващо дреха. Неизвестната (или, да не дават боговете, неизвестен!) все така сумтеше и хъркаше, завита презглава с одеялото и Сакаи се осмели на пръсти да заобиколи леглото и да претърси стенните шкафове.

В първия намери параден адмиралски мундир. Съдейки по количеството блестяща бижутерия, той беше проектиран лично от Балфер за повдигане на чувството му за собствено величие до небивали висоти. Вторият шкаф напомни на Роджър склада на „Сигуре“ — всичко накуп и в безпорядък. От бъркотията стърчаха намачканите краища на някакви парцали, но Сакаи се погнуси да ги облече. Третият панел се оказа врата към банята и Роджър с неимоверно облекчение дръпна от закачалката белия хавлиен халат.

— Кеп?! — Това вече беше Вини, при това с тревожна интонация „а дали да не разбия тая проклета врата?“.

— Да, да, почти съм готов! — преувеличено бодро отвърна Сакаи, връщайки се до леглото. — Ей сега…

Той се наведе, повдигна одеялото и смаяно се втренчи в собствения си комуникатор, издаващ енергично хъркане. Там намери и тайнствено изчезналите си дрехи, а също така и свития на кълбо Петрович, който вдигна муцунката си и приветствено се прозя.

Чак сега Сакаи си спомни как направи кукла за примамка, в случай че някой от балферовците реши да му пожелае сладки сънища с „целувка“ от бластер в слепоочието. Разбира се, на базата Роджър би се наспал по-добре и по-спокойно, но не рискува да напусне току-що превзетия крайцер. Освен това екипажът на Станислав взе единствения оцелял катер и Сакаи вчера нямаше сили да се връща пеш на поляната.

Вини се отчая да вика капитана и започна да чука — с все по-силни ритници по вратата.

— Какво правеше тук?! — възмути се пилотът, щом тя най-после се отвори.

— Медитирах! — изтърси Сакаи първото, което му дойде наум. — Благодарях на духовете на предците и ги молех да ми покажат по-нататъшния път.

— Ами… предай им поздрави и от нас. — Вини съчувствено изгледа ранената глава на Роджър.

— Ох, капитане! — Джил се тръшна на края на леглото. — Тази база наистина е истинско съкровище! Ние с Михалич снощи до късно разглеждахме складовете.

— Абе признай си честно, че до сутринта — изсумтя Вини.

— … и намерихме там такива неща! — От вълнение на момичето й секна дъхът и се наложи да покаже с жестове „синхрофазотропен анихилатор“ и „феромагнитен параколайдер“^[1]. — И много! Даже повече, отколкото във файловете на Греъм, явно последните доставки не са отбелязани там. Капитане… тоест адмирале, сега най-после ще можем изцяло да ремонтираме „Сигуре“! И то така, че ще бъде по-хубав от нов!

— Съдейки по това, което забелязах с крайчеца на окото си — добави Вини, — ние може да ремонтираме три такива корвети и даже да не забележим липси в склада.

— А крайцера? — поинтересува се капитанът.

— Кой? Балферовия ли? — учудено се намръщи пилотът. — А защо ние трябва…

— Не, нашия — натърти Сакаи. — Ето. — Той вдигна комуникатора, извади на екрана някакъв списък и обърна вирт-прозореца към изумените гости. — Механикът на „Дракар“ ми изпрати това в отговор на въпроса в какво състояние е корабът.

— Олеле! — възкликна Джил, щом прочете първите редове. От плъзгача отстрани ставаше ясно, че това е само малка част от списъка.

— Аз си мислех, че Балфер има достатъчно пари — изненадано проточи Вини. — Нали добре печелеше от контрабанда… А не по-малко и от грабежи. Сигурен ли си, че не те мамят?

— Този списък е съставен за Балфер — обясни Сакаи. — Но адмиралът всеки път го отхвърлял: „После, после“…

— Ами точно като вас! — изкикоти се Джил.

— Започвам да подозирам — мрачно каза Роджър, — че даже със собствена ремонтна база космическото пиратство не е чак толкова изгодна работа. Ех — мечтателно добави той, — а не може ли да я продадем на някоя крайна планетка и да се заемем с нещо законно?

— Само не с геология! — бързо каза Вини. — Тя вече ми дойде до гуша. Хайде — оживи се той, — да купим круизен лайнер и да возим богаташите на всякакви екзотични дестинации! Представете си само: сияещ от светлини двадесетпалубен кораб, басейни, барове, стадион, навсякъде стюарди-роботи, а на мостика — нашият капитан в снежно бял костюм със златни пагони…

— Аха — усмихна се Сакаи, — и в белезници със силово поле.

— Вечно така правиш — разстрои се Вини. — Щом само се опитам да полетя на крилете на фантазията и веднага — бам! — с мухобойка по тиквата…

Роджър също стана сериозен. Въпросът „а сега накъде?“ никъде не беше изчезнал и трябваше да получи отговор. Можеше да се вземат големи пари за ремонтната база, крайцера и „Сигуре“. Толкова големи, че да стигнат за пластична операция и дълъг безопасен живот. Шанс да започне всичко на чисто… Никакви врагове, никакви приятели… Да се върне на родната планета, отново да види хълмовете в пяната на цъфтящата сакура, дома, където премина детството му, майка си, баща си, роднините, старите приятели… и да мине покрай тях, придавайки си вид, че не ги познава. А ако не издържи и се издаде, няма „да познаят“ вече него, загубилия честта си и опозорилия рода…

— По-добре да си направя хидропонна ферма — каза на глас Сакаи. — Или нещо също толкова тихо, мирно, в някое затънтено място…

— Между другото — спомни си Вини, — капитанът на биольохманите питаше за теб, искаше да обсъдите нещо.

— А те още ли са на нашата база? — сепна се Роджър, който за един ужасен миг си представи как Станислав поваля Франк в несвяст и под прикритието на нощта излита от планетата, заедно с базата. На пръв поглед Стас не беше от онези, които са способни на подлост, но Сакаи беше виждал как близостта на милионите пречупва и по-твърди мъже.

— Разбира се, къде другаде да бъдат? — учуди се Джил и Роджър усети как го изгаря срам. Явно мереше по себе си!

— Добре — Сакаи стегна по-здраво колана на халата си, защото мис Отвертка започна някак странно да го поглежда, — тогава ще ида при тях. Вини, ти оставаш тук за началник.

— Слушам, адмирале! — весело козирува той. — Разрешете да попитам: позволено ли ми е да включа личния състав във всякакви помощни работи, за да не им остава време за мислене?

— Позволявам, но без фанатизъм. А ти, Джил… — Роджър искаше да поръча на момичето да провери данните, получени от механика на крайцера (може пък да се окаже, че нещата не са толкова трагични?), но се уплаши, че двамата с мис Отвертка ще се сдушат и ще увеличат списъка двойно. — Почакай отвън, докато се облека.

Вини и Джил излязоха, разменяйки си впечатления, а Роджър се протегна за стърчащия от „куклата“ ръкав на комбинезона и тихо изруга. Ръкавът се оказа откъснат, освен това на парцали от осколките. Отчитайки това, че останалите дрехи на Сакаи или се намираха на „Сигуре“, или бяха изгубени заедно с товарния кораб, изборът не беше голям.

* * *

— Виждам, че вече напълно сте се вживяли в ролята на пиратски адмирал — иронично каза Станислав. — Даже сте намерили подходящо мундирче.

Петрович оцени новата придобивка най-високо от всички — пискайки от възторг, той вече беше откъснал два медала.

— Това е, за да направя впечатление на пленниците — започна да се оправдава почервенелият Роджър. — Трябва да вербуваме поне половината, иначе крайцерът просто няма да излети. А какво става с вашия… ъ-ъ-ъ… навигатор? — деликатно се поинтересува той. — Намерихте ли го?

Станислав мрачно кимна, а Вениамин с въздишка обясни:

— Аз го замразих. Иначе щеше да умре в течение на няколко минути.

— Изобщо ли нямаше как да се закърпи?

— Не да се кърпи, наново трябва да се шие… Медицински комплекс клас 1А, тясно профилирани специалисти, нанотехнологии, специфични материали и лекарства… — Вениамин безнадеждно махна с ръка. — Момчето беше на решето, цяло чудо е, че успяхме да го донесем до кораба…

„Не чудо, а импланти — мислено го поправи Станислав. — Нали той не е човек“. Това никак не се побираше в главата му.

— И сега какво? — съчувствено попита Роджър.

— Не знам — честно отвърна докторът. — Тялото може да престои векове в криогенната камера… Ако има смисъл от това.

Сакаи поклати глава с разбиране. За легалните клиники полутрупът на неуправляемия нелегален киборг е като бясно куче, блъснато от кола. Няма да го лекуват за никакви пари, даже ще предпишат курс от инжекции на стопаните му.

— А може би…

— Време ни е да излитаме — рязко смени темата Станислав. — Владимир настоява да го закараме колкото се може по-бързо в най-близкия обитаем космически сектор. Иска да се свърже с началството си и, естествено, с галактическата полиция. Демек, провалили сме делото на живота му…

— Искате ли да ви дам удостоверение, че ние сме ви принудили? — тъжно се пошегува Роджър.

— Защо не, дайте! — неочаквано се съгласи Вениамин. — Кой ги знае тези бюрократи, може и да свърши работа.

Сакаи кимна и добави:

— Но аз няма да ви пусна така лесно.

— Защо? — застана нащрек Станислав. Всъщност той очакваше нещо в този дух, идеята за полицията надали щеше да се хареса на пиратите.

— Нали трябва някак да ви се отблагодаря за помощта! — обясни Роджър. — А понеже пари, уви, нямаме, предлагам да се възползвате от услугите на нашата база. Какво искахте — ново покритие? Допълнителни дюзи? Това ще отнеме два-три дни, тъкмо ще успеем да приведем в ред базата, да се оправим с транспортирането й и също да се чупим оттук.

— Но Владимир… — поколеба се Станислав. Той не се боеше от самия микробиольохман, но насъсканите от него власти можеха да изземат в полза на НИИ не само усъвършенствания кораб, но и последния му чифт долни гащи.

— Предайте му, че злият космически пират насила ви държи в плен — ухили се Скаи. — А ако се съпротивлявате, ще ви подложа на ужасни изтезания и лишения.

* * *

Станислав обиколи готовия за отлитане товарен кораб, не толкова за да провери всичко ли е наред, колкото за да му се полюбува още веднъж. Корабът беше хубав. Не на маргаритки, но все пак красив — тъмносин, със зелени и сребристи ивици. Сериозна машина.

„А ние така и не му дадохме име“ — печално си помисли капитанът и потупа кораба като вярно конче. Което скоро ще трябва да предаде в чужди, кой знае какви ръце.

Роджър тактично чакаше до стълбата. Петрович се убеди, че Полина е влязла в шлюза, показа се от пазвата на стопанина си, покатери се на рамото му и започна с облекчение да се чисти. Според скромното му мнение, биолозите можеха да се махат по-бързо — само едни проблеми от тях.

— Щастливо пътуване, Станислав. Ако изведнъж ви потрябва помощ за ремонт… и не само, обърнете се към нас. Знаете как да ни намерите.

По този въпрос в екипажа на „Сигуре“ възникнаха разногласия. Вини крещеше, че да дават такава информация на бившия космодесантчик е все едно да залепят на базата маяк за ченгетата. Обаче Сакаи настоя, че на Станислав може да се има доверие.

— Няма да ни потрябва — уверено каза Стас. — Но все пак благодаря за предложението. Само че, знаете ли, Роджър… На ваше място аз силно бих се замислил дали да продължавам с такава „кариера“. Макар и сега да сте във възход.

— Или съм паднал още по-ниско… Ще помисля — сериозно кимна Сакаи.

Капитаните се ръкуваха, после едновременно си отдадоха чест и се разделиха.

* * *

На крайните светове беше по-просто да се договориш със закона. Той беше олицетворяван не от безличната и бездушна бюрократична машина, а от живи хора, или от други достатъчно разумни същества. Местната власт възкресяваше в паметта старинната дума „шериф“, когато един и същ човек е ловил престъпниците, издавал им е присъда и я е привеждал в изпълнение. Само че тук тези хора бяха петнадесетина.

Съдебният процес беше дълъг и скучен, от сутринта до седем часа вечерта, с половин час почивка за обяд. За щастие, ченгетата повече се интересуваха от базата на Алианса и от подробностите за разгрома на Балфер, отколкото от някаква си микробиологична експедиция, натресла се неудачно там. Пиратският адмирал беше успял силно да вбеси стражите на закона, така че симпатиите на съдиите бяха на страната на космолетците.

— Аз няма да оставя това така! — обеща Владимир на изпроводяк. — Щом се върна в Нов Бобруйск, веднага ще подам жалба в Галактическия съд!

— Ами твоя си работа — уморено каза Станислав, закопчавайки палтото си. — Бягай да се оплачеш на мама.

— Какво?! — смая се микробиольохманът.

— Каквото чу.

Капитанът се обърна и излезе на „улицата“, под купола на жилищната станция на Перлата, лишена от кислород, но богата на всевъзможни метали планета. От космоса тя приличаше на сива сбръчкана ябълка, по която като листни въшки пълзяха харвестъри.

Владимир продължаваше да мърмори нещо след него, но Станислав пъхна ръце в джобовете си и тръгна към космопорта, леко прегърбен, чувствайки се като старче-пенсионер. Оставаше само да купи пакетче семки за гълъбите. Обаче до тях му предстоеше да прелети повече от тридесет светлинни години.

В пристанищния бар Станислав го чакаше изненада — на масата, освен Михалич, Тед и Вениамин, седеше Полина. Четиримата мрачно пиеха бира в еднократни чаши, но се оживиха при появата на капитана.

— Станислав Федотович, как мина всичко?

— Поли, а ти какво правиш тук? — учуди се капитанът, без да бърза да седне. — Твоят звездолет отлита след седем минути! — Мария Сидоровна и Наталия отлетяха вкъщи още вчера, а Владимир купи билети за следващия ден, уверявайки, че само потоп, ядрен взрив, падане на комета или друг такъв апокалипсис ще ги накара отново да престъпят прага на злощастния транспортен кораб. Дори ще си помислят дали не е по-добре веднага да умрат. — Бягай бързо, може още да успееш!

— Мне — поклати глава момичето. — Върнах билета.

— Защо?!

— Искам с вас.

— Къде?!

Полина направи неопределен жест с ръка, от който Станислав заключи, че момичето за пръв път в живота си пие бира и тази чаша не й е първата.

— Колко ти върнаха? Петдесет процента? Да вървим, аз ще доплатя и ще те кача на следващия кораб!

Ръката на капитана безответно увисна във въздуха. Полина го погледна неочаквано сериозно. Изглежда, тя беше взела решението на трезва глава, като внимателно беше обмислила всички последствия.

— А какво ще каже майка ти?

— Щом разбера, веднага ще ви съобщя — обеща момичето. — В по-мек вариант.

— А работата в НИИ?

— Още сутринта пратих на директора заявление за напускане. И така, може ли да дойда с вас?

— Не! — колкото се може по-строго отсече Станислав.

— Е, добре. — Полина с престорена смелост отпи от чашата. — И без това никога не съм искала да бъда микробиолог. По-добре да стана чистачка на тази станция, да спя на пейка, да се храня със сух хляб, да спестявам за жилищен модул от три квадрата…

— Полина! — възмутено я прекъсна капитанът. — Спри да се правиш на палячо! Сама помисли, как мога да те взема? И къде?! Комисията ме призна за невинен за прекъсването на експедицията, дори ми позволи да си оставя аванса — „форсмажорни обстоятелства, независещи от Изпълнителя“. Но въпреки това нашият кораб вече е влязъл в „черния списък“ на неудачниците, така че можем да забравим за държавни поръчки…

— Изплашихте ни — изсумтя Тиодор, красноречиво показвайки празната си чаша на бармана. — Частниците плащат повече и е по-интересно да се работи с тях.

— Още по-интересно?!

— Е, един път не ни провървя — призна Вениамин. — Първата крачка винаги е най-трудна! Обаче сега имаме безценен опит…

— Управление на мобилна база, работеща в различни среди? Изчопляне на бронирани скафандри от херметична пяна? Направа на капани за несъществуващи животни? Плашене на космически пирати с глави на змиехора и чучела на шоарски лисици?

— Добре де, уникален опит — поправи се докторът. — Но помисли, каквото и да ни се случи тепърва, по-лошо вече няма как да стане!

— И за вас ли бира? — меланхолично попита Станислав барманът, щом донесе нова чаша на Тед.

— Цианкалий — изръмжа капитанът, най-после сядайки срещу Венка. — Половин литър. Светло.

Барманът, без окото му да мигне, свали от подноса втора чаша. Или Станислав беше попаднал на телепат, или, по-вероятно, в бара просто нямаше тъмна бира, а желанието да се напие се четеше на лицето на капитана и без екстрасензорни възприятия.

След няколко глътки на Стас му поолекна. Той се облегна на стола и спокойно и разумно продължи:

— Полученият аванс тъкмо ще стигне, за да се разплатя с екипажа. Аз взех кораба, като ипотекирах апартамента си и за един месец вече се е натрупала лихва, но се надявам, че приятелите ми — Станислав изразително изгледа Вениамин като инициатор на космическата епопея, — ще ме измъкнат от затвора за дългове.

— Ама това вече е съвсем друг кораб! — възмути се Тиодор. Михалич съгласно изръмжа, потвърждавайки, че ремонтираният транспортник струва много повече. — И между другото, лично аз мога да потърпя и до другата заплата…

— Лично ти още си в болничен — напомни му Станислав. Тед протестиращо измъкна ръка от превръзката си и раздвижи пръсти, но веднага направи гримаса и я пъхна обратно, като измърмори „Аз мога да карам кораба и само с лявата!“ — А навигатор нямаме изобщо.

— Имаме си навигатор — тихо, но твърдо възрази Полина.

Над масата надвисна тишина. Наруши я барманът, който донесе чиния с мезе. Съдейки по тъжния му вид, то чакаше клиенти от много, много дълго време и вече не вярваше на очите си.

— „DEX къмпани“ много се извинява — Станислав иронично имитира представителя на компанията, привикан от съдията в качеството му на експерт по онази част от историята, която касаеше нелегалния киборг. — И моли да им предоставим тялото за изследвания. „За да не се повтарят такива прискръбни инциденти в бъдеще“.

Капитанът отпи бира, преструвайки се, че не забелязва напрегнато втренчените в него погледи и кисело добави:

— Аз излъгах, че съм го изгорил. Представяте ли си какъв скандал ще се развихри, ако това излезе наяве?! Тук няма митнически скенер, но на по-големите планети вече достъпът ни е забранен! Помислете само, в криогенната ни камера има краден киборг! Който се преструваше на човек, лъжеше, вредеше, убиваше и дявол знае още какво!

— Той ни защитаваше — с укор му напомни Тиодор. — А вредеше само на Роджър, който също не е цвете за мирисане.

— А по-рано? Снощи проверих този „Ден“ в инфранета. — Капитанът не започна да обяснява как му се е наложило да лъже и да се унижава пред Николай, за да му даде достъп до класифицираната информация. — Действително, „Черна звезда“, риж навигатор Денис Воронцов. Само че към момента той се намира в Нов Бобруйск и наново вади документите си, изгубени по време на корабокрушението. Дотогава е бил зает — лежал е в кома. Видях снимки, наистина си приличат, освен това моделът от шесто поколение има опция за фалшифициране на пръстови отпечатъци, а до проверка на ретината не се е стигало…

„Моделът“ прозвуча неприятно дори на самия Станислав и той бързо довърши:

— А нашият „Ден“ е бил зачислен към военната база на Вариус, използвал се е за тежка или опасна работа при полети и за тренировка на наемници.

— Знам ги аз тия наемници и тренировките им — настръхна пилотът. — Ако докопат някого и са сигурни в безнаказаността си…

— Ето значи откъде са белезите му — замислено проточи докторът. — Киборгите имат ускорена регенерация, не е учудващо, че аз ги сметнах за стари…

Капитанът почовърка с вилица мезето и незнайно защо си спомни за слепянските амеби.

— И така, преди месец киборгът е „превъртял“. Агресия, неподчинение на човек, нарушение на пряка заповед… Капитанът вече бил подписал заповед за ликвидирането му, така че аварията е дошла като по поръчка. DEX в суматохата изчезнал, а после една седмица вероятно се е шляел по градските сметища, докато не се е намъкнал при нас.

— Тогава е ясно как е успял да се сдобие с бронхит — забеляза Вениамин. — Хроническо преохлаждане, недояждане, стрес, може и да е пострадал при аварията…

— Венка!

— Какво?

— Няма да се разплача, не се надявай! На стрес бил подложен той… Сякаш аз пък съм в еуфория!

— И за теб ми е жал — утеши го докторът. — Но ти поне си жив, ето, пиеш бира… а не лежиш обречено в тъмен студен сандък.

— У-а-а-а… — Полина се оказа много по-впечатлителна от капитана.

— Остава само лисицата да запишем в екипажа — въздъхна Станислав, гледайки как момичето ридае и подсмърча в салфетката. — Или тази… „Маша“!

— А какво не ви харесва в „Маша“? — смутено промърмори Тиодор. — Тя е забавна.

Капитанът направи още един опит да набоде мезето, получи яростен отпор и взе решение. Остави вилицата, извика на комуникатора снимка с получените от Роджър координати и я показа на пилота.

— Можеш ли да ни закараш там?

* * *

Днес беше тясно в седмия док на Джакпот — в „Кантина“ празнуваха сватбата на Красавеца Ник, който десет години ухажваше Еднооката Мери (останалите телесни части на булката си бяха наред и още как) и на астероида бяха долетели гости от всички ъгълчета на Галактиката. Но местният механик, по прякор Смазката, веднага забеляза непознатия транспортник. Корабът беше толкова новичък и блестящ, особено в сравнение с кораба на самия Смазка, че чак ръцете го засърбяха да поправи тази несправедливост.

Противно хилейки се, механикът извади спрей с ярко жълта боя от джоба на лекьосания си комбинезон и се накани да остави на екипажа на безименния кораб кратко, но изразително послание, обаче преминаващият наблизо негов познат навреме хвана ръката му.

— Ти да не си се побъркал?! Това е корабът на приятелчето на Унилия Роджър! Оня, с когото утрепаха Балфер! — Новината беше съвсем прясна и беше развълнувала целия астероид. Кредиторите на покойния адмирал ридаеха с крокодилски сълзи, а длъжниците му се напиха от радост, но всички се съгласиха с едно: на жълтуркото дяволски му провървя и по-добре сега да не се карат с него. — Ако разбере, ще ти отреже ушите!

— Абе да?! — смая се Смазката и изтърва спрея. — Наистина ли е той?!

— По-сигурно няма как да е, аз видях как долетяха и разговаряха с Мак!

— За какво? — Механикът вдигна спрея и го натъпка по-дълбоко в джоба си, все едно нищо подобно не е замислял.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш! — снизходително заяви приятелят му, което означаваше, че не е успял да подслуша.

* * *

— Дванадесет хиляди единици — заключи хирургът, свали еднократните ръкавици и ги хвърли в кошчето с окървавени парцали.

— Ко-о-олко?! — ахна Станислав. — А Роджър каза, че вие като за приятели…

— Това е като за приятели. Аз още отначало предупредих, че е по-евтино да си купите нов. — Пиратският Охболи, повече приличащ на свирепия брадат Бармалей от същата приказка, премина на заговорнически шепот: — Между другото, един мой приятел тъкмо има DEX-6 за продажба, вече преинсталиран… Без проблем ще се изфабрикуват документи и разрешение…

Капитанът настръхна. И без това му беше неуютно в обкръжението на определено бандитските мутри, на които „самият Унил Роджър“ го беше препоръчал. Поне да беше дошъл тук в качеството на полицейски таен агент, но не, на пиратския астероид го беше довела единствено лична и противозаконна работа.

— А с нашия какво да правим?

— Ами каквото обикновено се прави с тези кукли — в пещта за изгаряне на отпадъци. Ще изгори по-бързо, отколкото ще се размрази. — Хирургът безгрижно се разсмя, без изобщо да има намерение да обиди клиента. Киборгът си е киборг, няма да плаче за него, я. — Освен това давам не повече от тридесет процента за успешен край на операцията. Ако пукне на масата, така да бъде, ще сваля с хилядарка.

Станислав се обърна. Целият му екипаж стоеше зад прозрачната стена на медицинския отсек, долепен до нея с еднакво напрегнати изражения на лицата. Дванадесет хиляди! Две трети от цената на товарния кораб! Естествено, капитанът не разполагаше с толкова пари. Освен ако не заложи кораба, купен срещу ипотека на апартамента му и спешно не потърси нова поръчка. Пенсията се отлагаше вече не за един месец, а за една година! И поне да си заслужаваше. Е, да, Ден му спаси живота… И не само неговия, ако си припомним убитите пирати, змиечовека и таранирания Балфер. Но ако всяко желязо се помисли за човек, достоен да взима такива решения… И какъв, по дяволите, „Ден“?! Комплекс от поведенчески програми, изкин на ниво, не много по-високо от „Маша“…

— Не се притеснявайте, в коридора не ни чуват. — Пиратът разтърка между дланите си капка спирт и с наслада вдъхна парите. Изглежда, че затова дезинфекцията се извършваше толкова старателно. — Каквото решите, това и ще направим, а дребните риби няма защо да знаят.

Станислав разсеяно пъхна ръце в джобовете си и в единия напипа нещо малко и плоско. То се оказа малко медальонче с халкичка за окачване и надпис „Мося“. Капитанът замислено го гледаше около минута, а после си намисли страна, хвърли го нагоре и го захлупи на опакото на дланта си. Съдбата и здравият смисъл се оказаха единодушни.

— В края на краищата, аз никога не съм обичал рижите… — промърмори Стас.

 

КРАЙ^[2]