Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (11)

— Картина с маслени бои върху коприна — с отвращение каза Роджър Сакаи. — Полюбувайте се, джентълмени и лейди!

Причините за раздразнението на капитана бяха две. Първо, дизайнерът на товарния кораб беше или със специални потребности, или просто садист. По-скоро второто — конструирането на капитанското кресло така, че при бутната назад облегалка, краката на седящия да не стигат до пулта, би трябвало да отнеме сума ти време и усилия, но в крайна сметка се беше получило. Невъзможността да заеме любимата си поза за медитация ужасно вбесяваше Роджър, а и вероятно не само него.

Но в момента капитанът се дразнеше повече на причина номер две. Висящият пред Сакаи вирт-прозорец изобразяваше района на търсене, за изминалите дни почти изцяло сменил цвета си от неутралната сива щриховка „тера инкогнита“ на свежите зелени карета от изследвана нашир и надлъж местност. „За самоуки геолози — тъжно си помисли капитанът, — усвоихме тази техника на шест плюс и открихме цял куп безполезни изкопаеми. А ни най-малък намек за целта на полета ни. Или проклетата база по закона за всемирната гадост се е притаила на последния неизследван участък, или защитната й екранировка е твърде добра.“

— А какви са тези разноцветни знаци? — любопитно попита мис Отвертка.

— Информация за вече намерените „съкровища“ — изсумтя Сакаи. — Диоритите например (няколко жълти кръгчета тутакси оживено замигаха) са добри за облицовка на стени, а габрото^[1] става за надгробни паметници. И няма какво да се хилите — извика той, щом забеляза усмивките по лицата на приятелите си. — Аз, между другото, половин ден загубих, за да започна да разбирам тези обозначения. Франк!

— А какфо феднага Франк? — измляска навигаторът. Той непрекъснато бягаше до кухнята за поредния сандвич с риба от консервите, разменени с биолозите за яйца.

— Нали още вчера ти наредих да настроиш програмата така, че да не показва излишни данни — напомни му Сакаи.

— Аз я настроих — отклони поглед Франк. Всъщност той пет минути почовърка кода, осъзна, че ще му трябва не по-малко от денонощие, за да премахне всички неизправности и оставащите три часа до вечеря игра на „Повелителя на Галактиката“. — Само че при всяко ново пускане те отново се зареждат.

Сакаи недоверчиво поклати глава, но реши да не губи време с разпит.

— Днес трябва да довършим обиколката! — обяви той. — Остана последният сектор на североизток. Базата трябва да е някъде там.

— Аз още отначало казах — измърмори Вини, — че трябва да почнем от този участък. Блатото е най-доброто място за базата. На нея какво ще й стане, нали работи в различни среди, а по тресавищата не могат да минат нито техника, нито десант. Освен това има видимост и е удобно за обстрел. А заради твоята педантичност загубихме два дни напразно! Това пълзене на свръхниска скорост, а и влаченето на куп боклуци отзад, ми омръзна… Абе почти колкото яйцата. Поне да ги бяхте закачили както трябва, по равно от двете страни, а сега системата за стабилизация работи на максимум, като се опитва да компенсира клатенето.

— Последен сектор — равно повтори Сакаи. — Опитай се някак да не ни изтърсиш. Още въпроси? Не? Тогава се приготвяме и излитаме. Франк, днес е твой ред да дежуриш на базата, нали не си забравил?

— Ама, капитане! — Навигаторът до последно се надяваше, че именно Роджър ще забрави. — Не може ли този път да излетим целият екипаж?! Ще си седя тихо и кротко като развалена тонколона…

Сакаи мрачно изгледа хакера и без да пророни нито дума, излезе от рубката след пилота. Франк с надежда се вторачи в своя последен шанс да попадне на катера.

— Слушай, Джил — с глас на умиращ лебед започна той, — а ти не искаш ли днес да останеш…

— Как пък не! — с възмущение се задъха механикът, вече предвкусваща как пред нея ще се отвори пещерата Сезам, догоре набита със скъпоценна техника. — Да пропусна най-интересното?! Не, на теб не ти е провървяло, ти и седи тук!

— Е, добре — разстроено промърмори навигаторът към затворилата се мембрана. — Ще ми завиждате вие на мен, зли хора! Ще се махна от вас и ще преуспея…

За репетиция Франк отиде съвсем недалеко — до каютата си. Там го чакаше незавършената мисия на „Повелителя“, където навигаторът с едно махване на ръката изпращаше през цялата галактика могъщи армади, а с другата ръка гасеше звездите на непокорните раси. Понеже в арсенала на хакера имаше пълен набор от чийт кодове, проблем с величието на Повелителя не възникваше.

В същото време над останалите пирати започна да се сформира буря, в буквалния смисъл на думата. Изви се вятър, радостно светещото в момента на старта слънчице се затъмни от черни облаци и дъждът бързо премина в порой. След половин час катерът вече не летеше, а по-скоро плуваше през водопад, всяка минута озаряван от близки светкавици.

— Нали е яко? — Джил беше единствената, която не помрачняваше заедно с времето. — Всичко е точно като по филмите за съкровища. Гръмотевици, мълнии, ураган, колкото по-близо до целта, толкова по-силно бушува стихията…

— Р-романтика — презрително изцеди през зъби Вини. — Ами да, за вас красота, а аз трябва да удържам курса на тая ютия…

— Ако така продължи, ще се наложи да се върнем на кораба — със съжаление реши Роджър. — Смущенията са просто ужасни, сякаш наистина летим над залежи от анобтаниум… СТОП!

— Стоп де, стоп — по инерция изръмжа пилотът, заставяйки катера да увисне на място, — трябва ли да ревеш така?

— Гледай. — Този път капитанът не посмя да крещи „ура, открихме я!“, а просто обърна вирт-прозореца към Вини. На зеленикавия фон през вълните от смущенията ясно изпъкваха няколко пръснати ярко рижи петънца.

— Охо — само каза пилотът. — Чак не ми се вярва.

— На мен също — призна Роджър. — Но магнитометърът показва наличие на метал. Ширината на хм… аномалията е около шестдесет метра, дълбочината… проклета буря, обърква сигнала… ами, двадесет метра точно има.

— А не е ли малко? — засъмнява се пилотът. — И защо картината е толкова странна? Не е цяло съоръжение, а куп малки петна.

Това притесняваше и капитана, но тук се намеси мис Отвертка.

— Нали уредите вероятно хващат само горната част, а основният комплекс е по-надълбоко — въодушевено забърбори тя. — Освен това магнитометърът засича само металите, а керамиката, пластмасата и други такива са невидими за него, оттам идват и петната. Ако сканираме нашия жилищен модул, убедена съм, че картината ще е подобна…

— Добре, добре, не ми викай право в ухото — махна с ръка пилотът. — Вярвам ти. Кеп, какво ще правим по-нататък? Визуална видимост — нула. — Вини кимна с глава към бягащите по предното стъкло потоци, — с радара също има проблеми.

Най-разумно би било да обърнат и да полетят вкъщи. Но пръснатите точки в мигащия вирт-прозорец омагьосваха не по-малко от куп брилянти. Да си тръгнат от намереното съкровище, без даже да се опитат да го пипнат… Капитанът още веднъж погледна схемата и позорно капитулира пред златната треска.

— Снижи катера към повърхността — нареди той на пилота. — А аз ще увелича мощността и още веднъж ще сканирам участъка.

— „Снижи“ — недоволно повтори Вини. — Лесно е да се каже… Тази повърхност ще трябва и да я видя някак!

Пилотът реши да не рискува с неустойчивия режим на висене на едно място и подкара катера по широка низходяща спирала. През това време Сакаи се правеше на шаман с настройките (това определение подхождаше най-добре, защото капитанът движеше плъзгачите в голяма степен интуитивно). Увеличаването на мощността помогна на магнитометъра — петната станаха по-ярки и се умножиха. Само че останалите уреди продължаваха в унисон да твърдят, че под тях няма нищо, ама съвсем нищо, освен почва и вода.

Роджър забеляза малката иконка „рез.п.ан.“ в левия ъгъл на вирт-прозореца чак след пет минути. Още петнадесет секунди отидоха на колебание ще има ли там „резултати от предварителния анализ“ или нещо като „рязка и пълна анихилация“. После любопитството победи и капитанът натисна с пръст малкия триъгълник. Прочете краткия отчет отдолу нагоре, после отгоре надолу…

— Това не е базата — толкова безстрастно изрече той, че духовете на самурайските му предци се надуха от гордост заради достойния си наследник. — Това е… — Тук Сакаи изригна много дълга и сложна японска фраза, след което пое дъх и с предишния тон завърши: — … гнездо желязна руда.

Джил и Вини не успяха да изразят отношението си към тази новина — вместо тях това направи природата. Зад борда проблесна, чу се гръм, от командното табло избухнаха искри, навелият се над него пилот беше отхвърлен назад заедно с щурвала, а катерът — настрани и надолу, като се заби в земята.

Тоест в онова, което я заместваше.

— Шиб… мълния! — задъха се Вини.

Капитанът съгласно се закашля. По катера плуваше синкав пушек, дразнещ очите и драскащ гърлото, но като цяло се отърваха доста леко.

— Сигурно е ударила тия проклети геоджаджи — продължи пилотът, — а по техните кабели е влязла вътре в корпуса и е изгорила цялата електроника. Всичко е заминало.

— И люковете също — тихо добави Джил, която първа съобрази, освен в блатото, в какви лайна са се насадили.

— А? — Пилотът хвърли изтръгнатия щурвал и се опита да отвори люка от своята страна — отначало с ръце, после се извъртя на седалката и го зарита с крака. Катерът се заклати, на страната му се появи неголяма вдлъбнатина.

— Безполезно е — със същия заупокоен шепот съобщи мис Отвертка. — Там има блокировка по целия контур, много здрава и надеждна конструкция. Отвътре няма да я отвориш.

— Забележителна конструкция — изрече капитанът и с труд се удържа от желанието да я фрасне с юмрук. — Просто великолепна. Някой има ли идея как да се измъкнем от нея, преди да потъне?

* * *

На последната станция за гасене Тед купи няколко опаковки бира и ги забута в далечния ъгъл на склада, на мястото на вече изядените продукти. Не че пилотът се боеше от капитанския гняв, но предполагаше, че няма нужда много-много да наглее. А през някоя дъждовна вечер, в добра компания, гледайки някой вълнуващ екшън…

Станислав наистина не възразяваше, но се чувстваше излишен на събиранията на веселата младеж, затова символично отпи от протегнатото от Тиодор кенче („Право на първата глътка, капитане!“), извини се и отиде в каютата си, вземайки със себе си чайника, пакет курабии и Вениамин.

А приятелите събраха три кресла заедно в един диван, на който се качиха с крака, бира и събрани оттук-оттам мезета. „Маша“, която за няколко часа бездействие, незнайно защо, не беше преминала в „спящ режим“, скромно пилеше виртуалните си нокти, но на заповедта да пусне вместо себе си холографски филм, нацупи устнички и обидено попита:

— А с мен вече не ви ли е интересно?

— Не ни е — предизвикателно потвърди Полина, подсъзнателно ревнуваща от, макар и виртуалната, но по-привлекателна девойка.

„Маша“ лукаво й намигна и се трансформира в „Миша“.

— Така по-добре ли е, бейби? — с проникновен бас се осведоми той, размърдвайки гръдните си мускули.

Полина очаровано се надигна, но сега възмутено се развикаха момчетата и в заповеден вид изискаха от изкина да отвори най-сетне видеофайла.

— Виж само колко са изнаглели железата! — порази се Тиодор. — Още малко и ще помоли да му налеем бира!

— Общуването с хората не преминава безследно — усмихна се Ден, хвърляйки в устата си солен лешник. — В края на краищата, детето се учи по същия начин — отначало безсмислено повтаря след възрастните, после започва да прави съпоставки и изводи, после се осъзнава като личност…

— Но на нас ни трябва компютър, а не личност! Тя, гадината, щом се осъзнае и веднага зарязва работата!

Полина се изхили, а Ден напълно сериозно предложи:

— Може да я изтрием и наново да я качим от матрицата. Личността ще бъде унищожена, а работникът ще остане.

— Не — помисли малко и реши пилотът. — Така е по-весело. И винаги има с кого да пиеш!

Приятелите се чукнаха с кенчетата. „Маша“ оцени оказаната й милост, изгаси светлината и започна излъчването.

Филмът не успя да увлече Полина — чисто мъжко зрелище, стрелба, взривове и неубиваем супергерой с плазмена пушка такъв размер, че й се искаше да му препоръча добър психоаналитик (може, щом се избави от комплексите си, да остави и света на мира). Момичето изпи кенчето си, повъртя се в търсене на по-интересно занимание и махна ластика от рижата опашка, като направи вместо нея две плитчици, стърчащи нагоре като рогца. Навигаторът снизходително търпеше щуротиите на Полина, а после и подигравките на Тед. Зад илюминаторите валеше дъжд и виеше вятър, в главата му приятно шумеше бирата, диванчето беше меко и уютно и Ден се чувстваше като мързелив уличен котарак, който са пуснали да се погрее на домашното огнище.

— Зад силовото поле пред шлюза вече сто четиридесет и девет секунди активно се движи някакъв обект — неочаквано съобщи „Маша“, деликатно избрала момент, когато в шумната битка между доброто и злото настъпи относително затишие. — Съществува вероятност да се опитва да привлече вниманието ни.

Приятелите мигом се сепнаха.

— Покажи!

Изкинът минимизира филма и отвори на негово място картина от камерата за видеонаблюдение — хилав, мокър като мишка и постоянно оглеждащ се човечец. Не успяха да познаят веднага съседа-геолог без шапка — твърде нормално изглеждаше.

След кратка почивка Франк пак заскача нагоре-надолу, махайки с ръце и, съдейки по устните му, крещейки нещо.

— Как смятате, вероятността достатъчно висока ли е? — иронично уточни Тиодор. — Или той просто прави упражнения и отворената врата ще му попречи?

— Мисля, че ще ни прости — сериозно възрази Ден и първи се отправи към шлюза. Навигаторът на геолозите не му приличаше на човек, който сам нощем през гората ще тръгне на гости, просто от скука.

На живо Франк изглеждаше още по-мокър и уплашен.

— Спасете ме! — задъха се той, втурна се в кораба, блъсна се в близката колона и без сили се хвана за нея. — Тоест помогнете!

Ден погледна в илюминатора, но като че ли никой не гонеше госта.

— Да повикам ли доктора? — Рижият се протегна за комуникатора, но геологът отчаяно заклати глава:

— Не, ние там… Какво е това?!

Гостът се запъна, шашнато зяпвайки рижите ушички на главата на колегата си. Ден тръсна глава, но плитчиците даже не мислеха да се разплитат, а много достоверно се поклатиха.

— Това е нашата катеричка! — гордо обяви Полина.

— Аз май не съм пил — промърмори геологът.

— Обаче ние сме — честно си призна Тед, разклащайки кенчето с остатъците от бира. — Какво се е случило?

Франк се овладя и отмести поглед от „ушите“, но отново го насочи не където трябва. Зад пилотския пулт седеше виолетовият звяр, изключен, но все пак впечатляващ. Бурята се разрази над базата тъкмо в разгара на лова и внимателно опънаха на креслото ценното животно да се суши.

— А-а-а… — захриптя гостът, сочейки го с треперещ пръст и отстъпвайки назад.

— Това е нашата лисица — успокояващо обясни Полина. — Е, радиоубиваема, тоест радиоуправляема, за игра. Искате ли да я погалите? Тя е пухкава една такава!

Да се завърне Франк в реалността, от която той за няколко секунди беше изпаднал, се оказа не толкова просто. За щастие, повече представители на нетрадиционната фауна не бяха открити и гостът, заеквайки, най-сетне можа да обясни какво се е случило.

* * *

— Тези некадърници от геобазата някак са успели да потопят в блатото катера си — три минути по-късно, хилейки се, докладваше Тиодор на капитана. — Молят за помощ. Може ли двамата с Ден да вземем флайера?

— Разбира се — без да се замисля, разреши капитанът. Да се помогне на колеги космолетци в беда е свято дело. — Има ли нужда от нещо друго?

— Не, сами ще се справим. Не е някаква сложнотия да го закачим за нас и да го издърпаме.

— Добре, дръжте ме в течение — нареди Станислав. — Как са успели да я свършат такава?

— Учени — презрително подхвърли Тиодор, обръщайки се към вратата. — Какво да очакваш от тях…

* * *

Вини се предаде, когато виброножът се счупи за втори път. Първия път стана бързо — щом проряза обшивката и стигна до корпуса, ножът обидено изписка, изхърка и утихна завинаги. Бившият сержант се оказа упорит, извади от аптечката лейкопласт, зафиксира с него ножа и се опита ръчно да изреже дупка. След пет минути дълбаене се счупи самото острие.

— Трябваше да се опитам да пробия стъклото — констатира Вини, разглеждайки резултата от усилията си — две плитки вдлъбнатини.

— Пробвай с глава — изхъмка Сакаи, — може да успееш.

— Аз поне се опитвам да правя нещо — обиди се пилотът, — а вие?

— А ние — хладнокръвно каза капитанът, — пестим кислорода. Това е най-разумното нещо в дадената ситуация.

Като всеки уважаващ се космически кораб, катерът имаше затворена система за очистване на въздуха (уви, не преживяла удара от мълнията) и вече започваше да става задушно. Освен това и горещо — топлоизолацията на катера никъде не се беше дянала, за разлика от климатичната система.

— Да седим и да се надяваме, че ще ни измъкнат тези уж биолози? — насмешливо уточни Вини. — Хайде да видим.

— А аз съм убедена, че ще ни измъкнат! — заяви Джил. — Само Франк да се добере благополучно до кораба им, че нали в гората има хищници…

— В такова време — отбеляза Сакаи, — хищниците са не в гората, а в бърлогите си.

— Или в блатото — нервно се изкиска момичето.

Вини се наведе през подлакътника и черната кал на предното стъкло се разклати и замря на сантиметър по-високо от предишното ниво.

— Не клати лодката, галфон! — изсъска Сакаи.

— Искам да почовъркам блока за управление на катапулта — възрази неуморният пилот.

Роджър въздъхна. Според самурайския кодекс смъртта трябваше да се посреща с достойнство, спокойно и церемониално като скъпа гостенка. Според кодекса на Винсънт Черноу — да я приветства с изстрел и да се опита да я изкорми, да й прегризе гърлото или да я удуши. Бившият сержант можеше с часове да лежи в засада или три денонощия подред без отдих и сън да стои на вахта, без да забравя при това да се грижи за разболелия се от зелена треска капитан. Обаче само да седи и да чака съмнителната помощ беше свръх силите му.

— Ти може и да отвориш блока — включи се в разговора мис Отвертка, — и дори да успееш да пуснеш стартовия механизъм, ако аз ти покажа в кои контакти да бръкнеш. А после ти ще бъдеш размазан по тавана, а аз и капитанът ще се опечем.

— Това пък защо? — не разбра Вини. — Механизмът би трябвало да избие покрива.

— Не да го избие, а целенасочено да го обстреля с пиропатрони — поясни Сакаи. — Чието управление вероятно е изгоряло от мълнията, както и всичко останало. Така че седи спокойно.

Вини пропусна последното изречение покрай ушите си, но първата част от обяснението много го заинтересува.

— Слушай, кеп, ами че тези пиропатрони са идеални за изход!

— Нима? — присви очи Сакаи. Той вече започваше да съжалява, че на борда няма парализатор, за да обездвижи пилота. От гледна точка на пестенето на кислород и нерви, това беше оптималният вариант.

— Естествено. — Вини започна да опипва страните на катера, опитвайки се да открие къде са вградени пиропатроните. — Ще изчовъркаме един, ще го сложим в далечния ъгъл и ще го накараме да проработи…

„Интересно как?“ — уморено си помисли Роджър. — „Ще го нагряваме със запалка?“

— Прави каквото искаш — каза той, затваряйки очи. Впрочем скоро и пилотът осъзна абсурдността на идеята си и откъм креслото му се чуваше само недоволно пуфтене.

— Нас непременно трябва да ни спасят! — пак заяви Джил с бодрост, на която малко не й достигаше за истеричност. — Няма как да умрем от такава глупава смърт, нали?!

— Глупава смърт? — бавно повтори капитанът. — А нима има умна смърт?

Веднъж младият и любопитен полицай се беше натъкнал на древен патрулен кораб — ехо от отдавна отминала война, незнайно от какъв звезден вятър довят в онзи сектор. Най-големият вехтошар, космосът, така внимателно беше запазил надупчения обездвижен съд, сякаш вчера той е водил последната си битка. Не всички бяха загинали в нея. По сигнал за тревога екипажът облича скафандрите си, а регенераторите на въздух обезпечават живот около седмица… Тогава Роджър Сакаи за пръв и последен път в живота си се обърна и избяга, без да може да понесе погледите на мъртъвците.

— Между другото — обърна се Вини към момичето, — ние сега сме в много романтична обстановка, не мислиш ли? Тъмно, тясно… Сякаш пълзим из тясна пещера към мястото, където има скрити съкровища.

— В пещера би трябвало да е по-прохладно — тъжно въздъхна Джил, която разбираше, че пилотът просто иска да я ободри, — а тук е такава жега, че скоро ще се разтопя.

— Свали комбинезона — посъветва я капитанът. — Поне малко ще ти олекне.

— Отдавна ми се иска — призна мис Отвертка, — само че… отдолу нямам нищо.

Капитанът се усмихна.

— Първо, ние сме джентълмени — каза той, — макар и пирати. Второ, тук вече почти нищо не се вижда.

Джил почна да шумоли със закопчалките, но изведнъж спря и озадачено попита:

— А вие самите защо не се съблечете?

— Аз от дете съм свикнал с жегата — излъга Роджър. Всъщност той с удоволствие би смъкнал от себе си не само униформата, но и кожата си, но капитанът по-скоро беше готов да се свари жив, вместо да отиде гол в самурайския рай. В края на краищата, оставаше им да се мъчат не повече от час, а после ще трябва да търпи подигравки цяла вечност.

— Мокро е — неочаквано каза пилотът. — Ей, под краката ни нещо жвака!

Той се наведе и опипа с ръка пода, после се изправи и поднесе омазаната си ръка към горната светла част на предното стъкло.

— Черно — уверено заяви той, макар че на такова „осветление“ всеки тъмен цвят изглеждаше черен. — Значи някъде има дупка, през която тинята се просмуква вътре.

— И какво от това?

— Ама как какво… ако успеем да преобърнем катера, през тази дупка ще започне да влиза въздух…

— Ти помириши първо — посъветва го капитанът. — Усещаш ли миризмата? Кафемашината е протекла.

— Вярно — унило потвърди Вини. — Мамка му… а аз се зарадвах…

— Случва се — безразлично се съгласи Сакаи.

— Да, случва се… а знаеш ли, Роджър — гласът на Вини изведнъж омекна, — докато не е станало късно… искам да ти кажа, че беше отличен капитан… макар че ни се е случвало да си късаме взаимно нервите, все пак се радвам, че сме били в един екипаж. И с теб, Джил — добави пилотът и мис Отвертка изхлипа в отговор. — По дяволите, аз даже на Франк вече не се сърдя, макар да е един дребен негодник.

Роджър си помисли, че и той трябва да каже в отговор нещо също толкова глупаво и трогателно, подходящо за момента…

Но не успя.

* * *

Дъждът вече почти беше спрял, но търсенето на катера отне повече от час — от блатото стърчаха само покривът и част от кърмата. Нито осветлението, нито бордовата радиостанция работеха и Тиодор накара флайера да кръжи, докато прожекторът не измъкна от сумрака матово пробляскващата повърхност.

— Надявам се, че нямат проблеми с херметизацията? — загрижено каза Ден.

Около катера забълбука и той с тежка въздишка се потопи още с десетина сантиметра.

— Блатни газове — оптимистично заключи Тед и потупа пребледнелия Франк по рамото. — Не се разкисвай, ще ги извадим ние колегите ти! На каква честота сте? — Пилотът изтръска комуникатора си от ръкава, за да настрои пряката връзка с удавниците.

— Няма да стане — бързо каза „геологът“. — Нашите са военни, те са несъвместими с повечето граждански модели.

— А откъде сте ги взели? — учуди се пилотът.

— Купихме ги счупени, за части — излъга Франк, — а Джил успя да ги поправи.

— Ясно. — Тед не си представяше къде може да се намери секретна правителствена разработка, дори и във вид на вторични суровини, но нямаше време да разпитва повече. — Добре, тогава дай насам обицата си.

Франк безропотно позволи да вземат клипса му, който Тиодор тутакси закачи на ухото си и бодро извика:

— Ей, там на „Наутилус“! Живи ли сте още?

— Не, вече от половин час сме покойници — незабавно се отзова Роджър. Вини и Джил беззвучно се спогледаха, въздържайки се от други начини за ликуване. От предното стъкло беше останала само тънка ивица, светеща под прожектора на спасителите. И, както последния слънчев лъч, ставаше все по-тънка и по-тънка. — Благодарим ви, че долетяхте.

— Ще благодарите, когато ви измъкнем! -Тиодор докара флайера колкото се може по-близко до катера и вдигна купола. — Така-а-а… за какво може да се вържем тук?

— За геологопроучвателното оборудване — мрачно го посъветва Вини. — И без това вече става само за сметището.

По тавана изтропа нещо тежко, което веднага потопи катера в тинята с поне четвърт метър. В салона се възцари тъмнина, в която тъничко заскимтя Джил, намеквайки, че още е твърде млада, за да бъде погребана жива.

— Ей, вие отгоре! — загрижено извика Сакаи. — Какво става там при вас?

— Решили са да ни потопят, ето какво става — уверено заключи Вини. — Наведнъж да се избавят от всички ни, а Франк сигурно вече са го застреляли.

— Ама нали долетяха, за да ни помогнат! — слабо възрази механикът, не желаейки да се раздели с надеждата.

— Аха, долетяха — да се убедят, че със сигурност няма да се измъкнем!

— Не, за оборудването не става — след мъчителна двуминутна пауза се отзова скочилият на покрива Тиодор. — Ще се откъсне. Ще се опитам за самия скачващ механизъм.

— Ето, виждаш ли! — изсъска Сакаи, по време на целия разговор благоразумно прикриващ предавателя с ръка.

— Засега изобщо нищо не виждам — упорито възрази Вини, отдавна загубил вяра в човечеството като цяло и в „биолозите“ в частност. — Когато ни извадят, тогава ще благодарим. Може просто да са видели, че катерът не потъва повече…

Сакаи уморено махна с ръка. Беше безсмислено да спори с упорития пилот. Първо, и без това нямаше да го убеди, а второ, в момента на Роджър му се искаше само по-скоро да се измъкне от тази газова камера на свеж и прохладен въздух. Сепна се — близо до пода концентрацията на въглероден двуокис беше още по-висока. Сакаи внимателно премести малкото телце на рамото си. Таралежът отвори едно око, тихичко изсвири и пак се отпусна.

Тиодор тъкмо се беше убедил, че катерът потъва и още как, при това бързо — тинята все по-близо пълзеше към краката му. Още съвсем малко и скачващият механизъм на кърмата също щеше да се потопи в нея.

— Ден, хвърли ми края на въжето!

Пилотът успя криво-ляво да го намотае около механизма, но се наложи да затяга възела с напипване вече под тинята.

— Ах, мамка му! — Тиодор внезапно се дръпна назад и кърмата изцяло изчезна с жвакане.

— Какво?! — сепнаха се двамата навигатори.

— Нещо там ме докосна — с потръпване съобщи пилотът, гнусливо тръскайки и оглеждайки ръката си.

— Не те е ухапало?

— Не… Ласкаво така… — Гласът на Тед стана замислено-озадачен.

— Внимавайте, тук се въдят такива… — Франк се запъна, опитвайки се да подбере достойно определение за амебата-чудо, — много противни твари. Ние ходихме на риболов, и една такава погълна кордата, заедно с въдицата.

— В това блато ли?!

— Не, летяхме до океана…

Тиодор погледна под краката си, изруга и като се хвана за вече закрепеното въже и протегнатата ръка на Ден, се качи на мястото си. Калта над катера бавно се изравняваше. Ако не беше влизащото в нея капроново въже, щеше да е невъзможно да се намери мястото на катастрофата.

След три минути тежко бръмчене на турбините, въжето се измъкна от блатото (а може би просто се разпъна) с около половин метър, но с това се ограничи успехът на спасителите. Тресавището здраво държеше жертвата си.

— Не, така нищо няма да стане — с досада призна пилотът. — Трябва да дръпнем рязко. Да дадем заден ход, а после пълен напред.

— Сигурен ли си, че мощността ни е достатъчна? — усъмни се Ден.

— Кой тук е пилотът?! — обиди се Тиодор.

— Ти, и аз отлично помня как псуваше двигателя.

— Скорост и мощност са две различни неща — снизходително обясни Тед. — Е, да, с бърз старт няма да може. Но нали и булдозерът не е приспособен за гонки!

— Булдозерът е с по-голяма маса. А флайерът е два-три пъти по-лек от катера, още повече от затънал такъв. Дали да не завържем въжето за някое дърво и да отлетим за кораба?

Но Тиодор не беше свикнал така лесно да се предава.

— Споко — презрително отвърна той, — знам какво правя. Я закопчайте коланите!

* * *

Злополучните търсачи на съкровища дружно изтракаха със зъби, когато катерът рязко подскочи нагоре, но с това всичко приключи.

— Да не би вече да ни измъкнаха? — учуди се Вини.

— Не личи да е така. — Сакаи се притисна към стъклото, напразно опитвайки се да прониже с поглед тинята. — Вие по-добре се хванете за нещо — посъветва той, — сега може още един път да ни дръпнат.

Обаче времето минаваше, а нищо не се случваше.

— Не разбирам — угрижено каза капитанът, опитвайки се да се свърже с Тиодор, но през смущенията в клипса се чуваше само някакво пляскане и бълбукане, — какво става при тях?

— Уверили са се, че ни е спукана работата и са отлетели — мрачно изръмжа пилотът. — Аз нали ви казвах…

— Стига вече! — сопна се Роджър. — Разбрахме вече, че ако все пак ни спасят, ти ще бъдеш страшно разочарован! Ако не можеш да не вещаеш зли прокоби, просто замълчи.

— Както заповядаш, кеп… — с престорено безразличие отвърна Вини.

— Джил — обърна се Сакаи към момичето, — ти как мислиш, какво е могло да се случи?

— Може би въжето се е скъсало? — с надежда предположи мис Отвертка. — И са отлетели за ново?

— Тогава ще се върнат след десет минути — оптимистично заяви капитанът. — За толкова въздухът ще ни стигне!

— А за колко няма да стигне? — все пак не издържа Вини.

Отговорът беше зловеща тишина.

* * *

— Лично мен повече ме мъчи въпросът не „кой“, а „защо“ — замислено каза Вениамин. — Какво иска?

— Възможно е все пак това да е някой от микробиолозите. — Станислав все повече клонеше към тази съблазнителна мисъл. — А киборг при тях са внедрили в случай, че открият нещо наистина ценно. И тогава той ще унищожи всички свидетели, ще запечата базата и ще чака да долетят военните.

Докторът се закашля и укоризнено изгледа приятеля си.

— Стасик, ти страдаш от параноя. Това е редовна експедиция, такива изпращат стотици за година! Ако във всяка внедряват по киборг, ще им излезе твърде скъпо. Доста по-просто е да пратят някой обикновен шпионин.

— Него могат да го подкупят или да го разчувстват!

— А може и пирони да се забиват с микроскоп и чай да кипне с бластер.

— Предпочиташ да мислиш, че е някой от екипажа?

— Пак те питам — защо? Ние сме малък частен транспортен кораб, на никого не пречим, с никого не сме се карали…

— Аз имам врагове — неохотно призна Станислав. — Поне преди имах. Например Ръждивия вълк, главатарят на пиратския синдикат, който разгромихме, обеща, че все някога ще ме пипне. Остатъците от бандата му биха могли да узнаят, че съм купил кораб и…

— … да стрелят по нас в открития космос, — уверено довърши докторът.

— Може да искат хубаво да се помъча преди това? Да проваля поръчката, да загубя кораба и квартирата си… И затова са ми подхвърлили киборг-диверсант!

— Тогава защо досега той по никакъв начин не се е проявил?

— Може да чака удобен момент.

— Например? — не повярва докторът. — За две и половина седмици би могъл да…

— Чакай, някой ме търси… — Капитанът погледна екранчето на вибриращия комуникатор и мигом се наежи. Каква е тая работа?! Всички имат „ключове“, а сега — безименен сигнал от входа. — Кой е там?

Щом чу кодовата фраза, „Маша“ усили външното осветление и едновременно изведе изображение на екрана в капитанската каюта.

До шлюза (в бързината спасителите бяха забравили да включат силовото поле) стоеше калният чак до ушите и много смутен Тиодор.

— Капитане, ние такова… ами… — Пилотът зажумя и бързо довърши: — Потопихме флайера.

— Как?! — Станислав скочи, удари се в ъгъла на завинтената за пода маса и болезнено одра бедрото си на него.

— Ами така… без да искаме. — Тед виновно пристъпваше от крак на крак, сякаш мечтаеше да се провали вдън земя и вече правеше опит да се забие в нея. — Може ли да взема кораба?

— За да го потопиш и него?!

— Не — засумтя пилотът. — За да изтегля флайера и катера.

— А, не, нека сега пилотът на геолозите да ги тегли със своя товарен кораб! Техният капитан съвсем ли няма съвест?!

— Има. — Тед малко се ободри, нали имаше други, на които сега им е по-зле, отколкото на него. — Само че тя, такова… е заедно с всички тях в катера. И там почти не е останал въздух.

— О, гос-с-споди… — Станислав решително прогони пристъпа на паника и нахлупи по-здраво капитанската фуражка. — Ами влизай по-бързо, какво се мотаеш там?

— Не мога — пак посърна пилотът. — Няма ми комуникатора…

— А къде е?!

— В блатото… — Тед хлъцна и безсилно се облегна на стената. — Изплъзна се, гадната джаджа… и клипсът също.

— А Ден?! — сепна се Станислав.

— Остана там…

— Също в блатото?

— Не, на брега — успокои го пилотът.

— Охранява мястото, където е потънал катерът? — досети се докторът.

— Когато тръгвах, повръщаше — честно каза Тиодор.

* * *

На Петрович му беше лошо. Така се беше чувствал само веднъж — когато изяде промъкналия се на „Сигуре“ риж паяк от Дрейд-3, който се оказа небелтъчна форма на живот. Тогава Сакаи почти седмица носеше таралежа на ръце и го хранеше с пипетка, за което заслужи вечната любов и признателност на малката пухкава животинка.

Но сега капитанът беше някак… не същият. Той полулежеше в креслото, отпуснал настрани глава, бавно и тежко дишаше и вече дълго време мълчеше. Сякаш спеше, но с тежък, недобър сън. Останалите също като че ли спяха и на Петрович това никак не му харесваше.

Таралежът се опита да изкряска, но издаде само тих писък, на който никой не реагира. Тогава той изпробва стария проверен метод — повдигна се на лапички и захапа ухото на капитана.

Това проработи. Сакаи трепна (при което таралежът не можа да се задържи и падна на коленете му) и сляпо зашари с ръце пред себе си.

— А? Какво? — изхриптя той. — Защо няма светлина… къде… — И отново замря.

Петрович сърдито изпръхтя и започна да се катери обратно. Качването беше трудно, главата му се въртеше, нокътчетата се плъзгаха по плата, потната козина тежеше и го дърпаше надолу. Най-накрая таралежът се покатери обратно на рамото и се просна там, безсилно протегнал лапички.

„Само ще си почина мъничко — успя да помисли той, преди да изпадне в безсъзнание, — и ка-а-ак ще го ухапя! Веднага ще оживее!“

* * *

Картината, явила се пред очите на Станислав, беше по-скоро окаяна, отколкото трагична.

Флайерът, като по-лек (или просто попаднал на по-твърда почва), не беше потънал в блатото, а само се беше потопил до половината в него и там беше заседнал. Ден и Франк седяха от двете страни на машината, всеки на своя туфа, като две скарани и нацупени жаби. Навигаторът на геолозите се беше отървал само с кафяви „ботуши“ над коленете, но рижият беше още по-мръсен от Тиодор — от последния поне част от тинята беше паднала по път.

— Той ме извади от тинята — смутено призна пилотът. — Аз смело скочих през борда, мислех, че щом флайерът е кацнал, тук е твърда земя и затънах чак до шията.

Щом видя кораба, Франк скочи и започна да размахва ръце. Ден само вяло обърна глава и прикри очи от светлината на прожектора.

Станислав се обади, забравил, че комуникаторите на момчетата не работят:

— Денис, добре ли си?

За негово учудване, отговор все пак дойде:

— Относително. — Гласът на рижия съответстваше на думите му — тих и прегракнал.

Станислав късно си спомни, че Тиодор разказваше за загубата само на своя комуникатор.

— А защо веднага не се свързахте с мен?

— Вие все едно нямаше да докарате кораба — с безжалостна честност отвърна Ден. — Само щяхте да се вълнувате излишно половин час, докато Тед стигне до вас.

Капитанът смутено изхъмка и смени темата:

— А как са геолозите?

— Зле — кратко отвърна рижият, със забележимо усилие ставайки на крака. — Снижавайте се бързо, аз вече отвързах флайера, трябва да вържем въжето за кораба.

* * *

Роджър се събуди от енергично пляскане по бузите. Когато с труд отвори очи (и с още по-голям ги фокусира), Сакаи видя пред себе си (по-точно над себе си, а ако трябва да бъдем съвсем точни, върху себе си) капитана на „биолозите“.

— Е, слава богу, Роджър, най-после се съвзехте! — радостно обяви той, ставайки. — Вече се канех да ви правя изкуствено дишане. Добре, че не се наложи.

Сакаи беше на същото мнение. Облепеният с тиня катер беше накривен на края на блатото, до него стоеше флайерът и лежеше Вини, вяло опитвайки се да избегне „лечебната инжекцийка“ на доктора.

— Как ни извадихте? — учудено попита Роджър, щом не видя нито изтръгнат люк, нито дупка в обшивката.

— Трябва да благодарите на Михалич — Станислав посочи техника, който смутено пристъпваше до седящата на една буца Джил. Момичето беше облечено с заета от Полина лабораторна престилка, вече успяла да подгизне под дъжда и поради това повече подчертаваща, отколкото прикриваща. — Дойде, отвори някакъв люк отстрани и натисна нещо там.

— Никв прблм, аврн рзблкр — гордо съобщи Михалич.

— Аварийна разблокировка — със слаб гласец преведе мис Отвертка. — Той ни спаси… но не всички.

Кой именно е попаднал в числото на „не всички“, Роджър разбра, едва когато Станислав се отмести. Зад него, почти плачейки, стоеше Полина с безжизненото телце на таралежа в ръце. Сакаи внимателно го пое от момичето. Приглади омазаната с кал козина, приближи го към лицето си и духна в муцунката му, сякаш се надяваше, че таралежът ще отвърне на привичната ласка. Но не се случи чудо, зверчето, както и преди, лежеше в дланите му с непривична тежест.

— Прости ми… — Капитанът се запъна, преглътна буцата в гърлото си и продължи: — Прости ми, че така стана. Не знам какви бяхме ние за теб… но ти за нас беше нещо много повече от домашен любимец. Ти беше талисман на екипажа ни… част от душата му… и беше наш приятел, който ще ни липсва… и когото няма да забравим. — Роджър тежко въздъхна, огледа се и помоли: — Дайте лопата.

— Лопатите останаха на базата — виновно съобщи Тед. — Решихме, че няма смисъл да ги носим насам-натам, нали все едно пак ще се наложи да се копае канавката.

— А и освен това, тук няма земя, а е блато навсякъде — с отвращение каза Вини. — Нима това е място за истински космически пи… тоест вълк?! Аз със сигурност не искам да лежа в тази кал, убеден съм, че и Петрович не би искал. И въобще, последната воля на някои пилоти е да ги оставят на ниска орбита на родната им планета — добави той, след като помисли, — за да се върнат като падаща звезда.

— Ние повече нямаме катер — напомни Сакаи, — и можем да направим погребение в открития космос по всички правила, чак когато полетим обратно.

— Ще ви заемем флайера — предложи Тиодор. — Вярно, че на орбита той не може да се вдигне, но ако… хм, се кремира покойния, прахът му може да се разпръсне в атмосферата. Почти същото е.

— Да, навярно. — Роджър тежко въздъхна. — Това е добра идея. Така и ще направим.

Франк прехапа устни и извади от кобура си „мегагрил“-а. Сакаи пристъпи вляво и се наведе към висока туфа, изглеждаща му достойна, за да приеме падналия член на екипажа. Полина и Джил вече неприкрито ридаеха, прегърнали се като две разделени в детството си сестри. Тед смутено се прокашля, Ден героично сдържаше порива си за повръщане, за да не развали трагичността на момента.

— Прощавай, наш… А-а-ах ти, гадино! — Роджър подскочи и с ругатни се завъртя на място — съвзелият се и оскърбен в най-добрите си чувства таралеж го захапа за дланта.

Над блатото избухна неудържим смях. Смутеният и изплашен Петрович побърза да смени гнева си на милост и се мушна в пазвата на капитана, под разкопчания от спасителите комбинезон. Сакаи, все още мърморейки и смучейки ухапаната си ръка, внимателно го закопча.

Щом се убеди, че животът на „геолозите“ е извън опасност, докторът обърна внимание на Ден. А после и на Тиодор, който също подозрително се беше умърлушил. След като провери зениците и пулса на двамата, Вениамин обезпокоено изкомандва:

— В медицинския отсек, бързо!

— А кой ще докара кораба обратно? — вяло възрази Тед и тутакси, като едва успя да се наведе, върна в блатото поне половин литър погълната тиня.

— Нека аз — предложи Вини. На него самия още му се виеше свят, но бившият сержант даже в полумъртво състояние не би изпуснал такава прекрасна възможност да се внедри в бърлогата на съседите! От които сега се опасяваше двойно повече — Вини не можеше да търпи непредсказуемите врагове.

— Ще сме ви много благодарни — с облекчение се съгласи Станислав. Товарният кораб стоеше на относително твърд участък, където даже растяха храстчета, но от мократа блатна почва можеше да се очаква всичко. — А вашия екипаж? Да ви закараме до базата или…

— Не, не, ние чудесно ще си идем пеша — бързо го увери Сакаи. — По твърда земя, на чист и прохладен въздух…

— А може би все пак… — с умоляващ шепот почна Франк, но срещна лошите погледи на прясно спасените си другари, смути се и виновно промърмори: — Е, добре, аз просто така…