Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (8)

Местно време: 2:15.

Локация: квадрат 37–16.

Видимост: 16 %.

Да се активира ли инфрачервеното зрение? Да/не. Да. Активирано. Разход: +1,2 %.

Тъмнината се оцвети с разноцветни петна — от тъмносиньо в студените участъци до жълто-червено в топлите. Земята и стволовете на дърветата засияха със стотици зелени точки, местната фауна беше студенокръвна, но все пак отделяше някаква енергия. Имаше и по-големи и по-ярки петънца, а прелетялата над поляната „муха“ даже беше лимонено-жълта — беше се загряла в полета.

Затаилият се на клона киборг премигна, очаквайки мозъкът му да свикне с новата картина. Процесорът успешно я обработваше от първите секунди, извеждайки на ретината безкрайни бягащи редове статистика. Ако заповед беше довела тук киборга, това щеше да е достатъчно за начало на операцията.

Но заповед нямаше.

Разстояние до обекта: 38,5.

Разстояние до повърхността: 17,3.

Оттук геоложката база беше като на длан. Освен това при кацането корабът беше изгорил надвисващите над поляната клони.

Сканиране на местността: 10 %… 45 %… Изпълнено.

Установено: датчици за движение — 23 бр., мини с насочено действие — 78 бр.

Не е ли много за геолози на пустинна планета? Микробиолозите със сигурност знаеха, че няма от какво да се боят тук. А тези сякаш са получили задача едва преди приземяването. Или въобще не са получавали.

Освен това при хората като че ли не е прието да се разхвърлят мини просто заради спокойствието, а и не могат да се купят в магазин за туристическа екипировка.

Налагане на мрежа 10×10.

Задача: пресичане на участъка от 3а до 102с.

Маршрутът е зададен. Да се приеме ли? Да/не. Не.

Една от отсечките се стори на киборга подозрително голяма и той леко коригира траекторията. Може би сапьорът беше заложил мините произволно. А може би беше сложил на „празното“ място друг капан, убягнал на скенера.

Маршрутът е коригиран. Да се приеме ли? Да/не. Да.

Киборгът запамети информацията, ловко и безшумно се спусна и уверено скочи от последния клон на три метра от земята. За такава акробатика неговият пол и видима възраст почти нямаха значение — и млад мъж, и пълна лелка без проблем биха направили същото, задействайки само от пет до десет процента мускулни импланти. Мускулната тъкан на киборгите сама по себе си издържаше на много по-голямо натоварване от средното за хората, както и всичко останало. Гените за тях се отбираха от стотици хиляди образци, взети от спортисти, столетници, здрави и силни хора, или, напротив, интересни мутации. Но мутантите винаги имат някакви други недостатъци, а в киборгския генотип е концентрирана вродена сила и издръжливост.

Да се разгърне картата.

Да се обозначат областите на допустимо отклонение.

Датчиците бяха най-малката пречка, достатъчно беше да се движи бавно-бавно, в темпа на местния мъх, и те няма да сработят. Но в съчетание с минното поле, което ти се иска да преминеш колкото се може по-бързо, това създаваше за човешката психика определени проблеми.

Режим на движение: автоматичен.

За разлика от човек, киборгът не се опасяваше, че тялото ще го подведе. И щом му предостави изпълнението на програмата, продължи да разглежда базата и да размишлява.

Геолозите не му харесаха от пръв поглед, по-точно дума. Те лъжеха. Не така, както неговите хора — хората постоянно лъжат, често несъзнателно, но пет-десет процента срещу седемдесет-осемдесет е съвсем друга работа.

Пришълците лъжеха и го знаеха. Още повече, те искаха да излъжат, а не шикалкавеха от безнадеждност. Особено забележимо това беше при жената — те са емоционално по-активни и мимиката им е по-изразителна. Киборгът още не беше разбрал изцяло психологическите странности на хората относно половете, но засега поведението му не напрягаше нито XY-, нито XX-индивидите. Странно, но колкото по-малко прибягваше към програмата за имитация на човешко поведение, толкова по-адекватно го възприемаха.

Атавизъм, инстинктивни рефлекси, някак промъкнали се през ситото на генното инженерство? Или когато програмата всеки път ти подсказва в каква ситуация трябва да се усмихнеш, а в каква да се намръщиш, това накрая ти става навик? А може би и качените в базата данни спомени някога ще станат „свои“? Но засега киборгът с точност знаеше кое е качено, а кое е станало в действителност. Освен това информацията от имплантите винаги може да се пренесе в компютъра, а с „преживяната“ памет това не се получаваше, освен ако всичко не се записва специално, но тогава базата ще се задръсти след седмица.

Маршрутът е изминат.

Под близкия купол се оказа универсален катер, пригоден както за безвъздушни, така и за атмосферни полети. Флайер би бил по-удобен за планетарно проучване — лек, по-бърз, каца навсякъде, — но по принцип такава работа върши и катер, особено ако се налага да се пренася тежко оборудване.

А под втория…

Киборгът замислено обиколи „невидимката“. Добре поддържаният, но надраскан и посмачкан катер явно неведнъж е бил в битка. Може би тези типове са обикновени бракониери? Обаче да се търси нещо ценно на Степянка, беше все едно да се хвърля въдица в крайпътна локва.

Да проумее човешките мотиви и постъпки и самостоятелно да взема решения се оказа много по-сложно, отколкото да изпълнява заповеди. Или да не изпълнява.

Сегашното положение прекрасно устройваше киборга. И никак не му се искаше фалшивите геолози да съсипят всичко.

* * *

Събуждането посред нощ винаги е неприятно. Когато от леглото те вдига див вой иззад стената на модула, това е тройно по-неприятно. Толкова, че се появява бясно желание да хванеш виновника за гърлото и хубавичко да го фраснеш между очите, така че да се посипят искри от тях.

Впрочем, щом се сблъска с Вини в коридора, капитанът се забави с предизвикването на искри. Тях напълно ги заместваха два зеленикави лъча от окулярите на УНВ^[1].

— Алармата се задейства! — ентусиазирано извика пилотът, с грацията на носорог профучавайки край застиналия Сакаи. — Как сега ще изпържим гадината…

— Не смей! — опомни се и извика след него Роджър. — Хванете го жив!

— Мамка му! — издиша Вини, обръщайки се. За да се хвърли обратно в стаята и да измъкне от кобура тежкия парализатор, му трябваха четири секунди. Но капитанът беше прав, пленника можеха да разпитат и да го обменят после при нужда. А от труп щяха да имат само проблеми.

Пилотът видя неканения гост, веднага щом изскочи на прага на жилищния модул. Дори без да се крие (макар че къде да се скрие тук), той с големи скокове се носеше към гората. Първият заряд мина покрай него, от втория натрапникът успя да се отклони с ловко пестеливо движение, сякаш предварително знаеше къде синята мълния ще пробие въздуха. Вини изруга, натисна спусъка и парализаторът започна да плюе заряд всяка секунда… докато в мерника не останаха само тъмните стволове на дърветата.

— Избяга — учудващо спокойно каза капитанът, щом се изравни с Вини. — Как мислиш, има ли смисъл да вдигаме катера?

— Има смисъл отначало да проверим катера. — Вини отпусна парализатора и го огледа недоверчиво. На пръв поглед оръжието беше наред — остро миришеше на гореща мед и озон, индикаторът на батерията жално мигаше в червено — всичко, както се полага след такава стрелба.

— Датчиците не реагираха — бавно произнесе пилотът, — а мините изключих, както ми нареди…

— И добре, че си ги изключил — Сакаи се наведе, вдигна една „костенурка“ и прокара пръст по изпъкналите квадратчета на корпуса ѝ. — Не знам за него, но ние със сигурност щяхме да ги уцелим.

— … но се задейства само алармата — продължи Вини, сякаш не чуваше капитана, — примитивна, корда, фитил и свирка. И беше поставена тъкмо до хангарите. Този тип беше около тях… И, забележи, не избяга веднага. Докато се събудя, докато изскоча… Докато се върна за парализатора, той два пъти щеше да стигне до гората. А се забави поради някаква причина.

Закъснялата да излезе от модула Джил изстреля нагоре „светулка“ — еднократна кълбовидна мълния. Тя увисна на петнадесет метра над поляната, малко поблещука, а после разцъфна в ярко отровнозелено цвете.

— Навярно този ефект е заради местния въздух — виновно отбеляза момичето. — Или срокът на годност е изтекъл, датата на опаковката се е изтрила и не се чете.

Капитанът с опасение погледна косматата топка. Като дете той обичаше с приятели да взривява „светулки“ в една изоставена каменоломна и прекрасно помнеше колко гръмко беше това „бум“ и какъв размер бяха разтопените дупки, а също така как го сърбеше бедрото заради крема против рани от изгаряния, когато една бракувана „светулка“ се запали в джоба му.

— Между другото — тихо се обърна капитанът към мис Отвертка, — след вчерашната визита теб нищо ли не те… хм, сърби?

— Като че ли не — учуди се момичето и веднага почеса лакътя си.

— А мен цяла вечер ту лявото рамо ме сърби, ту глезенът — оплака се Сакаи. — Вече си мисля да вляза пак в медицинския скенер, да проверя дали не съм прихванал нещо от тези биолози.

— По-добре влез в банята под душа — добродушно го посъветва Вини. — Казват, че помага.

— Ти — обърна се Роджър към пилота, — поне успя ли да разгледаш този тип?

— Не много — поклати глава той. — Аз не гледах, а стрелях.

— … половината гора отнесе — ехидно забеляза приближилият се Франк, — а оня така и не го уцели, с-снайперист!

— Уцелих го — учудващо спокойно възрази пилотът. — Един или два пъти. Даже видях как той залитна, но въпреки това продължи да бяга.

— След стрелба от полицейски парализатор? — не повярва навигаторът. — Че с него може тиранозавър да повалиш! Един мой познат летя на сафари в Парка от юрския период и точно такива им бяха раздали. Той после се възмущаваше, че въобще не е било интересно — бам, и звярът е напълно обездвижен.

— Щом казвам, че съм го уцелил — повиши глас Вини, — значи съм уверен, че не съм пропуснал.

— А аз казвам — упорито повтори Франк, — че парализаторът ще повали всяка твар, която има нерви, на които да подейства, и тяло, което може да се повали!

Роджър беше съгласен с него, но не се съмняваше и в точната стрелба на бившия сержант.

И тогава капитанът си спомни.

— Знам едно същество, на което парализаторът не действа. — Сакаи направи драматична пауза, макар че, съдейки по издължените лица на екипажа, пояснения вече не бяха нужни. — Това е киборг модел DEX-4 и по-високите класове.

— Но откъде се е взел тук? — учуди се Джил.

— „Може да е от базата или от кораба, като нашия Петрович?“ — цитира я навигаторът. — „Избягал в гората, пораснал там, подивял, но го тегли към хората…“

— Не е смешно — намръщи се момичето.

— А ти не задавай глупави въпроси. — Франк се убеди, че капитанът гледа на другата страна и бързо показа език на блондинката. Джил не му остана длъжна и изплези своя още повече. — Освен нас на планетата е само базата на микробиолозите. Значи едно от двете — или киборгът е долетял с нас във вид на кокошка или е от техния кораб.

— И какви тогава са тези „микробиолози“ — обърна се към навигатора Вини, — ако имат боен киборг под ръка, и то не какъв да е, а от последните модели? Защо им е, да им подава епруветките ли? А?! Да не отварям дума и за марихуаната и въоръжените патрули посред бял ден!

— Аз откъде да знам? — леко посърна Франк. — Да не съм им роднина или началник?!

— Ами хайде още сега да идем при тях и да се разберем! — Вини войнствено размаха разредения парализатор.

— Никой никъде няма да ходи — спря го Роджър. — Освен в койката си. Изглежда, че просто ни проверяват, както и ние тях. А и ни провокират. Но ние нали сме мирни геолози, забравихте ли? Така че утре сутрин спокойно ще обсъдим какво и как, а сега ще включим защитния купол на максимум и ще идем да спим. Едва ли собствениците на киборга, които и да са те, ще рискуват такава скъпа техника два пъти за една нощ.

— Кеп, а може ли все пак да активирам мините?

— Доброволец за нощна смяна ли си? — повдигна вежда капитанът. — Не? Тогава кръгом и ходом марш!

* * *

Станислав се събуди посред нощ, сякаш някой го разтърси за рамото. Капитанът първо вдигна към очите си комуникатора, но екранът не светеше — нито активни повиквания, нито пропуснати. Изолацията на каютите в транспортния кораб беше добра, но не идеална, и гръмкият звук или вик все пак можеха да проникнат през преградата. Стас се повдигна на лакти и се заслуша, опитвайки се да разбере какво го е събудило и няма ли да се повтори.

Изминаха няколко минути и капитанът вече започна да се успокоява, решавайки, че просто му се е присънило нещо, когато изведнъж в илюминатора се блъсна някаква твар, много приличаща на умряла мокра кокошка, само че без глава и съвсем жива. За миг за стъклото залепна плешиво парче кожа, синьо и пулсиращо, плъзна се надолу и изчезна.

Стас потръпна. В каютата слабо, но все пак светеше таблото над вратата и вероятно се виждаше от тъмната гора.

— Затвори капаците — тихо нареди капитанът на изкина.

Звездите в прозорчето угаснаха като забърсани с парцал. Птицата също остави опитите да проникне на кораба и полетя към по-естествени светлини — някоя от луните, фосфоресцираща храна или партньор.

Капитанът с облекчение отпусна глава на възглавницата, затвори очи и внезапно съобрази какво му липсва.

Жуженето на силовото поле.

Станислав подскочи като ужилен. Снощи той със сигурност включи защитата, след като за последен път обиколи кораба. Вярно, че Ден още седеше на пулта, изучавайки библиотечните статии по навигация (няколко прозореца бяха минимизирани и капитанът подозираше, че там има по-неблагопристойни неща). Рижият се оказа нощна птица, съвсем се разглези при свободния график и идваше на закуска последен, сънен и прозяващ се. Но снощи навигаторът не мислеше да пипа нищо друго, освен клавиатурата и чайника — каза, че ще изпие още една чашка и също ще се отправи да спи.

Пиенето на чашка можеше да се разтегли и два часа, но когато капитанът излезе от каютата, наистина рижия го нямаше на пулта. Биоклавиатурата се беше възползвала от момента и беше протегнала и пуснала един псевдопод в лекомислено оставеното бурканче с кондензирано мляко до нея. Станислав я подплаши с „къш!“ и премести бурканчето по-далеч. Значи Ден си е тръгнал преди не по-малко от час… Но да спи ли?!

Първата реакция на капитана беше да извика навигатора по комуникатора, но Стас навреме се сети, че това само ще уплаши киборга. Върви го търси после по цялата планета, постоянно очаквайки нападение иззад ъгъла!

От идеята да включи силовото поле капитанът също се отказа бързо. Докато тази твар е уверена, че за нея не знае никой, предимството е на негова страна! Станислав беше убивал киборги — трябваше да се стреля практически в упор, в главата, защото даже прякото попадение в сърцето не ги спираше веднага. Ако се завърже престрелка или по-лошо, ръкопашен бой…

Върху всичко това капитанът размишляваше вече с бластер в ръка.

Нали рано или късно киборгът ще се върне.

— Компютър — тихо каза Стас в комуникатора, — когато някой влезе в шлюза, блокирай и двете врати.

— Както заповядаш, бели господарю!

„Маша“ тутакси се материализира над платформата, сякаш за да наблюдава лично какво се случва, макар че капитанът знаеше, че бордовият компютър просто е излязъл от спящ режим. Този път „Палавницата“ беше облечена с плажни шорти и слънцезащитни очила, а в ръката й имаше чаша с многослоен коктейл, в който на гъсто бяха забучени сламки и чадърчета.

— Да беше взела и пуканки — не се сдържа Станислав.

— Пфу, от тях се дебелее! — изкриви устнички красавицата.

Капитанът се слиса, но шум от външната врата мигом го отвлече от разправията с изкина. В шлюза се включи стерилизацията, което даде на Станислав тридесет секунди да вземе решение. Осветлението в шлюза — на максимум. В гост-командната — да се изгасят всички източници на светлина, освен холограмата. Нека поне малко да отвлече вниманието на противника, макар че навярно процесорът на киборга веднага ще я задраска от списъка с мишени.

В шлюза разбраха, че става нещо странно — ръбовете на панела засветиха в зелено, но вътрешната врата така и не се отвори. Пленникът натисна няколко копчета, възмутено извика нещо като: „Ей, какво е това безобразие!“ — през изолацията се чуха само неразбираеми звуци — и започна да удря по нея отначало с длан, а после с юмрук.

— „Маша“ — почти без звук прошепна капитанът, вдигайки бластера на нивото на очите си, — отваряй!

Няколко секунди Наталия тъпо гледаше в дулото, а после изпусна бележника си и запищя. Тя беше успяла да свали шлема си, затова се получи много гръмко и пронизително. Станислав даже би казал „заразно“, защото и неговите ръце се разтрепериха.

— Къде ходихте?! — излая той, без да сваля бластера, макар че жената не беше въоръжена.

На Наталия й трябваха няколко секунди, за да млъкне и да си поеме дъх.

— Защо така ме плашите? — изписка тя, хващайки се за сърцето.

— Аз — вас?! Според вас, да излезете посред нощ, оставяйки кораба незащитен, нормално ли е?!

— Но на мен ми се стори, че неправилно съм настроила термостата — виновно запелтечи жената, хвърляйки погледи на бележника, но не смеейки да се наведе за него. — Затова реших бързичко да отскоча до базата.

— И?

— Какво?

— Настроихте ли го?

— Не, всичко се оказа наред… Често ми се случват такива неща — правя нещо и после забравям. — Наталия се опита да се усмихне, но усмивката никак не се съчетаваше с ококорените й от ужас очи.

— А не ви ли беше страх сама през нощта? — саркастично уточни капитанът, все още без да сваля оръжието — ами ако киборгът се надява да отклони вниманието му?!

— Ама нали е на петдесет крачки, не исках да будя никого заради такава дреболия…

— Аз не спя от половин час — забеляза Станислав. — И не чух как излизате.

— Ами аз си спомних още едно нещо, включих компютъра, поработих малко… А защо? — Наталия реши да изпробва техниката на контранастъплението, макар че с нейния тънък глас, при това повишаващ се още в спора, това изглеждаше като атака на мишка срещу котка. — Да не е забранено?

— Не — отстъпи капитанът. Ако зачервената, заекваща жена е киборг, то днес няма да успее да я разобличи, легендата й беше твърде убедителна. Все пак няма как да стреля в сърцето, за да провери… — Но за в бъдеще ще ви помоля да не се стеснявате и да будите някого от екипажа. Ние сме на чужда планета, може да стане какво ли не! Ами ако някой ви нападне при отворен шлюз или в него ви стане зле? И сама можехте да загинете, и изложихте на опасност останалите!

— Какво става?! — изскочи от каютата Владимир.

Докторът и Ден също надникнаха, еднакво сънени и разтревожени. Сънят на останалите се оказа по-здрав.

— Ето, полюбувайте се! — Станислав раздразнено посочи с бластера Наталия, която отскочи, без да знае, че капитанът вече е дръпнал предпазителя. — Колежката ви се разхожда из извънземната гора като в кухнята у дома си! Да няма десет живота?!

— Наталия, какво си позволявате? — гневно се нахвърли на жената началникът ѝ. — Ако така ви се е приискало да работите нощем, трябваше да си вземете матрака и да не се връщате! Утре имам сериозен експеримент и трябва добре да се наспя!

Наталия най-накрая вдигна бележника си и се скри зад него като зад щит.

— Аз само исках да проверя термостата! Ако той не работеше, вашият експеримент щеше да се провали!

— А защо да не работи? Когато слагах пробите, всичко беше наред. Можехте да ме попитате.

— Когато ви питах предишния път, пак казахте, че всичко е наред, а той се оказа изключен!

— Тогава казах, че не помня, но като че ли…

— „Маша“, включи силовото поле — уморено нареди капитанът на изкина, свали бластера и се отправи към каютата си. — И след като всички отидат да спят, не отваряй на никого шлюза без моето разрешение, ясно ли е?!

Красавицата му изпрати страстна въздушна целувка и на една глътка допи преполовения коктейл.

* * *

Сутринта Франк вдигна бунт. По-точно, на закуска. Това беше много съществен детайл, защото причина за бунта стана именно поднесеното за закуска ястие.

— Не мога повече, НЕ МО-ГА! — зави навигаторът, удряйки челото си в масата. — Не мога даже да го гледам това, а какво остава да го ям! Моля ви, дайте ми нормална дажба, поне някакъв сухар, какво ви струва?!

— Наистина — присъедини се към бунта мис Отвертка, — нека поне да редуваме тези… кокоши плодове… с нормална храна. Нали, Вини?

— Какво Вини? — наежи се бившият сержант, по метода на изключението назначен за ролята на кок, която откровено му тежеше. — Ако капитанът нареди, ще извадя дажбите. Мислите ли, че на мен не ми омръзна? Изкълчих си мозъка да се опитвам да сготвя тези яйца така, че да не приличат на яйца!

Бунтовниците дружно погледнаха капитана, който старателно се преструваше, че бавното разчленяване на омлета на малки късчета е най-интересното занимание на света. Вярно, че не бързаше да отправи в устата си парчетата, напротив, така ги гледаше, сякаш чакаше да се размърдат и да избягат от чинията.

— Кеп?

— Ако имаше скариди — въздъхна Сакаи, — щях да сготвя омлет по окинавски.

— Скариди?! — възмутено се изсмя Вини. — Ако ти ми беше дал нещо друго, освен тези проклети яйца! Поне една глава лук! Поне шепа ечемик! В комуникатора ми има повече от петстотин рецепти за ястия с яйца, а знаеш ли колко от тях мога да сготвя?!

— Знам — тъжно каза капитанът, — вече научихме всички възможни комбинации.

Особена пикантност на ситуацията придаваше това, че Роджър с най-голямо удоволствие би се присъединил към бунта, стига да имаше някаква полза.

— Проблемът е там — капитанът направи пауза, съчинявайки най-убедителното обяснение, — че сега не можем да си позволим друга… хм, диета. Повярвайте ми, кокошите яйца не са толкова лош вариант. В края на краищата, това е самодостатъчен продукт, който съдържа всички необходими вещества и има приятен вкус…

— От който на всички ни вече ни се повръща! — прекъсна капитана Франк. — Не можем повече да се храним само с яйца, казвам ви, не можем! Скоро ще полудеем заради вашите скъпоценни квачки! Ако вече не сме — премина на бърз шепот навигаторът, не забелязвайки как пребледнялата Джил се отдръпва от него към далечния край на масата. — Всеки път като ида в „квачковоза“, те гледат и се кикотят, кикотят се и гледат… Нахранени, тлъсти гадини… Капитане! — сърцераздирателно извика Франк в най-добрите традиции на шекспировските трагедии. — Аз… Още седмица и кълна се, ще разкъсам някоя с голи ръце и ще ям суровото, кърваво, но толкова вкусно месо!

При последните думи Франк погледна Вини и на сержанта също му стана някак неуютно.

— Ами — предаде се Роджър, — щом нещата са толкова зле… Върви в склада за продукти и вземи оттам каквото искаш.

— Ъ-ъ-ъ… Благодаря, капитане — промърмори навигаторът, който не очакваше толкова бърза капитулация от страна на тиранина. — А-а-а… ама може ли сега да ида?

— Разбира се. Сега ще наредя на изкина да разблокира вратата.

Франк леко се поколеба, изскочи иззад масата и се хвърли към изхода. Джил и пилотът удивено се спогледаха.

— Слушай, Вини — шепнешком попита мис Отвертка, — всичко ли е наред с капитана? Тоест, искам да кажа, всичко мина подозрително лесно.

— Подозрително и още как — кимна Вини. — Само не мога да разбера къде е уловката.

Бунтовниците получиха отговор след две минути — втурналият се в столовата Франк с размах го хвърли по средата на масата.

— Какво е това?! — истерично извика той. — Питам ви, какво е това?

— Аз не съм силен в китайския — Сакаи, преувеличено протегнал шия, се преструваше, че изучава кутията, — но ако вярваме на дребния червен надпис на интерлингва, то пред нас има висококалорийна храна за птици.

За известно време в столовата се възцари тишина, нарушавана само от гневното пуфтене на навигатора и подрънкването на капитанската вилица.

— А ти провери ли… — започна мис Отвертка.

— Проверих! — простена навигаторът. — Целият склад, от входа до стената, е пълен догоре с тази гадост!

— Но къде тогава… Капитане, кажете най-после нещо! — настоя Джил. — Къде са дажбите ни?

— Няма ги — с равен безжизнен тон се отзова Сакаи.

— Как така ги няма?! — порази се Вини.

— Продавачът на храната за птици в последния момент заяви, че стоката му е поскъпнала — със същия глас на изкин без личностни настройки продължи капитанът. — Аз вече нямах пари, наложи се да плащам с… оборудване.

— И даже не се посъветвахте с нас? — с упрек каза Джил. — Ех…

— Първо, не помня да съм въвеждал демокрация на кораба — озъби се Сакаи. — Второ, на вас отначало толкова ви харесваха тези яйца! „Ах, най-после пресни натурални продукти след тези ужас-с-сни полуфабрикати“ — имитира я той.

— А дажбите в неприкосновения запас? — спомни си пилотът. — Там има нормална храна… Или — подозрително попита той, — тях също си ги разменил за птича храна?!

— Не. Оставих колкото за три дни — „успокои“ го Сакаи.

— А какво щяхме да ядем, ако кокошките бяха престанали да носят или бяха умрели?

Роджър замислено погледна кутията. Екипажът дружно потръпна. Яйцата наистина не бяха най-лошият вариант.

— А биолозите имаха бисквити — мечтателно изгука мис Отвертка, — и разни сандвичи.

Пилотът шумно преглътна.

— Вини е прав, трябва да щурмуваме базата им! — Навигаторът разпалено хвана вилицата от масата, сепна се и я смени с ножа. — И по-бързо!

— Само храна не сме грабили още! — с чувство каза Роджър. — Ще го направим по-просто. До местния океан се стига за половин час с катера. Даже ако тукашните морски продукти са по-отровни от рибата фугу и анализаторът не го определи, поне ще се полюбувам на нормално изглеждаща храна преди смъртта си.

— Сам ли ще готвиш? — порази се Вини. — Кеп, но ти мразиш да стоиш до печката!

— Мразя — потвърди капитанът, отмести така и не започнатия омлет и стана от масата. — Но ястията от яйца вече мразя повече.

* * *

Колкото и да е чудно, Станислав се събуди в бодро и дейно настроение. Дали вчерашните гости (странни, но приятни) го разтушиха, дали нощните вълнения го накараха да се вземе в ръце и да си припомни бойното минало, но капитанът вече мислеше за киборга не с боязън, а с ловен хъс.

Станислав реши да започне с най-простото и достъпно нещо — проверка на документите. Уви, нямаше достъп до инфранета, за да изпрати на нужния познат седем (в себе си и във Венка капитанът не се съмняваше, разбира се) заявки. Обаче можеше поне да прегледа паспортите. Ех, да имаше тук някой опитен полицай, който веднага, по най-малките признаци, би различил истинския от фалшив. Но откъде да се вземе такъв на необитаемата планета? Само геолози наоколо…

Пръв в ръцете на капитана попадна Тиодор. По-точно, не можа да не попадне, тъй като, както обикновено, засенчваше всички останали, на висок глас разказвайки не особено приличен, но много смешен виц.

— Паспорта? — учуди се и незнайно защо се заколеба пилотът, хванат в ъгъла под някакъв предлог. — А защо ви е?

— Да сравня данните с онези в договора — измъкна се Станислав.

— Аз ги сравних със своя екземпляр, всичко е точно.

Пилотът се смути под суровия капитански поглед, виновно се изкашля и с неохота измъкна документа от джобчето на гърдите си.

Когато разгърна паспорта, капитанът трепна. Явно късметът му се усмихна от първия опит. От снимката зверски се зъбеше нещо, приличащо на Тиодор само по банданата.

— А какво е това?!

— Брада — гордо отвърна младежът. — Една година я пусках! Нали ми отива?

Станислав си помисли, че при вида на такъв клиент служителите във фотоателието дружно са вдигнали ръце, а касиерката е започнала бързо да слага в торба всичко ценно. Широката усмивка не подобряваше впечатлението, а убеждаваше, че в пазвата на този тип е скрит портативен гранатомет.

— Защо тогава си я обръснал?

— Ами — махна с ръка пилотът, опитвайки се да вземе паспорта от капитана, но той го държеше здраво, — хванах си приятелка.

— И брадата не й хареса? — Как я разбираше Станислав!

— Не, напротив! Имаше навик да я дърпа в поривите на страст, едва не ми смъкна скалпа откъм врата. — Тиодор отново се опита да завладее паспорта и капитанът най-после разбра защо — в левия долен ъгъл имаше малка жълта „решетка“. Напечатаната до нея дата отдавна беше минала, но Станислав въпреки това строго се осведоми:

— Това за какво е?

Младежът се омърлуши: „Забеляза все пак!“

— Така, от глупост — с неохота промърмори той. — Имах лоши приятели, лепнаха ми една година условно… Но това беше отдавна и оттогава нищо такова!

Станислав още няколко минути придирчиво изучаваше паспорта, само дето не го пробва със зъб, но нямаше за какво друго да се заяде.

— А няма ли да препишете данните? — учуди се пилотът, закопчавайки джоба си.

— Запомних ги — с досада изръмжа капитанът.

Втора капитанът залови Полина. Момичето, без да подозира капан, дълго рови в окичената си с пискюли раничка, но все пак успя да изкопае от залежите („О, зеленото червило се намери! А аз вече го оплаках!“) облечения в пластмаса паспорт. От него жизнерадостно се усмихна на капитана момиченце с две кестеняви плитки и брекети на двата реда зъби.

— Ъ-ъ-ъ… — объркано започна той и Полина с готовност поясни:

— Тук съм на шестнадесет, през ваканцията целият клас ходихме да се фотографираме, а после до сутринта празнувахме пълнолетието си! Скоро ще трябва да го сменям, вероятно ще излъжа, че съм го загубила и ще го оставя за спомен.

— А-а-а…

— О, вие още не сте ме виждали рижа!

Капитанът кисело се усмихна, на него и един риж на кораба му беше много. След като Полина си тръгна, Станислав и Ден останаха в гост-командната сами. Наталия беше под душа, Мария Сидоровна се преобличаше в каютата, техникът привично чегърташе нещо в машинния отсек, а докторът изяви желание да се повози на флайера (писъкът на Венка по време на коронния лупинг на Тиодор се чуваше даже на кораба). По принцип, можеше да намръщи вежди и да накара екипажа да свърши нещо обществено безполезно, например да измие пода или да подреди склада, педантично инвентаризирайки останалите от предшествениците боклуци, включително всяка ръждива гайка, но в младостта на Станислав толкова пъти го бяха заставяли „да копае от оградата до обед“, а после да го закопава обратно, че той се закле никога да не тормози подчинените си с нещо подобно. Щом няма работа, нека се занимават с каквото искат, по време на спешните ситуации ще наваксат.

Станислав не виждаше какво прави Ден, навигаторът седеше с гръб към него, в голамото пилотско кресло, над което стърчеше само рижата му глава. Чуваше се само тихото тракане на пръстите му по биоклавиатурата.

Капитанът се прокашля, но нищо не се измени. Наложи се безцеремонно да заповяда:

— Денис, покажи ми, моля те, паспорта си.

— Куч-ч-чи с-с-син — без да се обръща, изсъска през зъби рижият.

— Какво?! — изтръпвайки, попита Станислав.

Навигаторът, без да отговаря, някак странно помръдна лакътя си и капитанът тутакси отскочи на два метра, болезнено удряйки рамото си в колоната.

— Не мърдай! Ръцете горе! — изрева той и насочи бластера си към креслото.

— Лъжеш, няма да ме хванеш… — задавено промърмори Ден. — Аз теб сега ще те… Мамка му!

— Ставай, гад! — Станислав повиши гласа си до крясък. Да стреля през креслото беше твърде рисковано, там има многослойна защита в случай на катастрофа. Нека поне да покаже главата си повече…

— А? — Навигаторът внезапно се обърна заедно с креслото и стана ясно, че той благополучно е пропуснал целия „разговор“. От ушите на Ден стърчаха аудиослушалки, едната от които той току-що беше измъкнал заради Станислав. Във вирт-прозореца под кървавия THE END догаряше разбит на парчета кораб. С трасетата навигаторът определено се справяше по-добре. — Какво?

— Дай ми паспорта си! — с досада изръмжа капитанът, скривайки бластера в кобура и премествайки го зад гърба си. Ръцете му трепереха — Ден, за разлика от него, не знаеше колко близко беше от това да стане на добре опечена пържола.

Рижият бавно и предпазливо пъхна ръка в джоба си, явно очаквайки, че превъртелият капитан във всеки един момент отново може да извади оръжието. Ден държеше в себе си документите по примера на Тиодор — може да се случи какво ли не, а после трябва да го разпознават някак.

С паспорта сякаш всичко беше наред. Поне бледата неизразителна физиономия в общи линии приличаше на физиономията на навигатора и прическата беше същата. Това се стори крайно подозрително на капитана.

— А защо си по потник? — заяде се той.

— Ами тогава беше лято, жега — обърка се Ден. — Защо?

— Оправям се с документацията — ни в клин, ни в ръкав отговори капитанът, преструвайки се, че преписва личния номер в бележника си.

Навигаторът предпочете да не си търси белята и щом дочака да му върнат паспорта, се обърна и отново си сложи слушалките.

Наталия и Мария Сидоровна не създадоха на капитана проблеми, но нямаше и резултати. Паспорта на Михалич, който беше противно да се хване даже с два пръста за ъгълчето, се наложи да се трие с разтворител. Както се оказа, напразно — да се измие самият техник, решил за времето на престоя да провери двигателя, беше доста по-сложно. Но ушите и веждите на снимката като че ли съвпадаха с оригинала.

За Владимир се наложи да отиде до базата, ученият беше се изнизал натам по средата на закуската, осенен от някаква идея (или заподозрял нещо?!).

Станислав не беше ходил там от монтажа на базата и сега откри, че учените са успели добре да се устроят, по-точно да разхвърлят — празните кутии бяха преместени в ъгъла между стената и стелажа, където бяха построили нестабилна пирамида. На масите бяха натрупани уреди и прозрачни съдове, в болшинството нещо беше налято и насипано, а насред коридора зловещо съскаше автоклав, изпускайки излишното налягане. Само сандъкът с цитометъра така и лежеше там, където Станислав и Тиодор го бяха довлекли. Впрочем гърбът на капитана и досега го понаболяваше.

Владимир, когото проверката беше хванала на вратата на бокса, в бяла престилка и с куп епруветки в ръце, недоволно изръмжа, че сега е зает и въобще май си е загубил паспорта. Капитанът тутакси застана в позата на ловно куче, прегради пътя му и изиска веднага да му покаже „най-важния документ в живота на един човек“. Микробиологът се опита да го заобиколи отляво, отдясно, после започна злобно да псува и да го плаши с Министерството на здравеопазването. Но Станислав беше непреклонен. Щом разбра, че няма да му се размине, Владимир се предаде, раздразнено хвърли епруветките на масата и се върна на кораба. Капитанът неотлъчно го следваше, а после упорито висеше на вратата на каютата, докато потният и гневен микробиолог не изрови на дъното на един от куфарите си омачкания и залят със сок (а може и с бактерии!) паспорт. Към този момент каютата, и без това не много подредена, напомняше руините на Картаген.

На снимката Владимир беше с двадесет килограма по-слаб и без плешивина. Освен това, изглежда изобщо не се отличаваше с фотогеничност. Щом забеляза с каква физиономия капитанът разглежда снимката, ученият се ядоса още повече, изтръгна паспорта от Станислав и раздразнено се поинтересува доволен ли е.

— Да, всичко е наред — с неохота призна капитанът. — Между другото, как е ръката ви? — опита се той да смекчи ситуацията.

— Обикновена екзема — сприхаво каза ученият. — Случва ми се. Храня се лошо, затова е излязла.

— Ами хранете се добре — не разбра Станислав, — кой ви пречи?

— Вашите манджи — презрително заяви микробиологът. — Само консерви и готови дажби, на какво прилича това?!

— Ще кажете, че насила ги пъхаме във вас! — възмути се капитанът, спомняйки си колко сандвичи изплюска Владимир за вечеря и как измъкна последния, с риба тон, изпод носа на Станислав. — В склада има каши, замразени зеленчуци…

Ученият изгледа Станислав с презрението на прословутото спартанско момче с лисицата в пазвата, на когото наивно са му предложили да я изхвърли и да не се мъчи^[2].

— Нищо, аз ще потърпя — скръбно възрази той. — Не искам да ви обременявам с допълнителни грижи, вие и така работите усилено тук от сутрин до вечер…

Преди Стас да успее да намери достоен (а най-вече вежлив) отговор, Владимир захвърли паспорта на масата в купчината боклуци (другия път още един час ще го търси!) и отиде да продължи опита си, изпращайки госта.

Вчера рестартираха бордовия компютър, за да премахнат от оперативната памет натрупаните бъгове и на холографската платформа отново се възцари „Маша“ в бикини. По-точно увисна над нея в поза лотос, навявайки съвсем не будистки мисли. Ако някой минаваше покрай нея, тя отваряше лявото си око, изпращайки човека с лукав поглед, а после пак се преструваше на невинна. Когато капитанът се спря срещу нея, критично разглеждайки холограмата, му се стори, че устните й се кривят в насмешлива усмивка. Но Станислав го досрамя да заплаши с пръст триизмерна купчина пиксели.

— Нищо — с досада промърмори под носа си той, убеждавайки сам себе си, че не е разчитал толкова лесно да реши задачата. — Аз теб все пак ще те разкрия, мръснико! Чудо ще направя, но ще измисля начин.

* * *

— Значи той е успял да извади извън строя само „невидимката“? — уточни Сакаи, когато запасът му от ругатни се изчерпа и подсказванията от Вини престанаха. Стърчащите от люка крака на мис Отвертка отвърнаха на въпроса на капитана с непонятно възклицание, което с еднаква вероятност можеше да означава „да“, „не“ и „къде се е дянал проклетият тестер?!“. От Вини имаше повече полза.

— Да. Виж — пилотът обърна към Сакаи вирт-прозореца, — ето пълния маршрут на движението му из базата, по данните от сеизмодатчиците. В първия хангар само е надникнал, не се е приближавал до катера. И не питай как по пътя натам е успял да убеди уредите, че тежи по-малко от тридесет килограма.

— Аз, разбира се, ще проверя и втория катер — глухо обещаха краката, — но мисля, че с него всичко ще е наред. Обаче „невидимката“…

— Какво му е направил? — поинтересува се капитанът. — Аз знам много начини да се развали катер, но как това става за половин минута?

— Тубичка лепило, впръскана през дюзата — с досада съобщи Вини. — За по-сигурно в двата двигателя, затова се е забавил толкова.

Отгоре се донесе трясък, охкане, а после от люка последователно паднаха фенерче, някакъв уред, мигащ с две червени светлинки и една зелена, и накрая самата мис Отвертка със щръкнала от статичното електричество коса.

— Това въобще може ли да се поправи в полеви условия? — Роджър помогна на момичето да се изправи.

— Да — изръмжа пилотът, — със смяна на двигателите!

Пребиваващата в дълбока замисленост Джил сви рамене.

— Засега не знам, капитане. Проблемът е там, че не може да се използват разтворители в плазмения двигател. И най-малкият дефект на покритието ще го накара при пускане да изгори. Ще се наложи някак да премахвам тази гадост ръчно, а това ще отнеме много време. Нали имам да поправям и дупката в обшивката на товарния и, както разбирам, това е с приоритет…

— Неправилно разбираш — зловещо се усмихна Сакаи. — Сега приоритет за теб и Вини ще бъде усъвършенстването на нашия периметър. Първо, защитното поле. Сваляйте генератори от „квачковоза“, от „невидимката“, откъдето искате, но куполът да обхване цялата поляна! Нищо, че напрежението на полето ще бъде по-слабо, все пак няма да понасяме обстрел от крайцер. А второ… всичко, което ви подскаже извратената ви фантазия. Особено твоята, Вини.

— Не вярвам на ушите си — промърмори пилотът. — Даваш ми картбланш?!

— Именно — потвърди капитанът. — Ние с Франк ще отлетим на риболов и искам, като се върна, на базата да не може да проникне не само човекоподобен киборг, но и хлебаркоподобен!

— Ще ида да си проверя арсенала — радостно потри ръце Вини. — Там сигурно ще се намери все нещо подходящо!

— Капитане — прокашля се Джил, — уверен ли сте?

— Мисля, че твоето благоразумие ще уравновеси неговия плам — излъга капитанът.

Увереност той не изпитваше, в най-добрия случай това беше слаба надежда. Ако Вини предложи на мис Отвертка достатъчно сложна инженерна задача (например да направи от подръчни материали планетарно оръдие с мощност не по-малко от пет килотона), веднага ще се изключат всичките й предпазители.

Върху тази печална перспектива Сакаи размишляваше по целия път до втория хангар, тоест пет секунди. После тревожните мисли за съвместното творчество на двамата необикновени души излетяха от главата му, изместени от нов проблем. Франк вече чакаше капитана до вратата. Той се беше подготвил добре за полета — на гърба на навигатора стърчеше пълна догоре раница, а в краката му лежаха чанта и множество по-малки кутии.

Сакаи се спря, половин минута мълчаливо разглеждаше това безобразие, след което ласкаво попита:

— И какво имаме тук?

— Ами щом ще летим на катера, можем да вземем със себе си още повече неща, отколкото в гората — безгрижно поясни Франк. — Така че освен палатка, аптечка, генератор и…

— Стоп! — вдигна ръка капитанът. — Разбрах. Уточнявам. Ние отиваме на риболов. На катер. За няколко часа, не повече. Въпрос: какво от снаряжението е жизнено необходимо, подчертавам, необходимо за изпълнението на тази задача?

— Навярно… — Погледът на навигатора се замята между чантата и кутиите, след което се фиксира на капитанските ботинки. — Въдици?

— Неправилен отговор — студено произнесе Роджър. — Въдиците влизат в състава на базовия „комплект за оцеляване“ на катера.

Сакаи не добави как се беше изумил, когато ги откри там. Отчитайки, че на деветдесет и девет процента от претърпелите корабокрушение им предстоеше да оцеляват на някой астероид, а по-голямата част от останалите — в горните слоеве на атмосферата на газов гигант, въдиците ставаха само за едно — да се обесиш на тях, ако силата на гравитацията позволи.

— Правилният отговор — добави капитанът, щом така и не дочака от Франк други предположения, — е мозък!

— За примамка?

— Не — въздъхна Роджър, — за да се мисли с него. Добре, както и да е. — Капитанът удари бутона и предната четвърт на купола се скри с тихо шумолене. — Мятай тези боклуци вътре, за да не се спъва в тях Вини и сядай в катера.

Перспективата за продължаване на яйчената диета така ужасяваше навигатора, че следващите десет минути той представляваше мълчалив еталон за дисциплина и послушание, толкова идеален, че Роджър започна да се безпокои.

— Искаш ли кафе?

— Аха! — оживи се Франк. — А то има ли?!

— В инструкцията се казва, че този модел има вграден кафеавтомат, — поясни наклонилият се към таблото капитан. — Но аз никак не мога да го включа, все излиза едно глупаво съобщение за несъвместимост на процесите.

— Ще ми позволите ли?

Навигаторът избута Роджър, извика вирт-прозорец с настройките и направи няколко бързи движения с пръсти. Намръщи се, извади комуникатора и закачи наоколо още пет-шест прозореца. Мярналите се в тях имена на файлове („Кулхак 20.3“, „Маниак 211“ и „Кракер кей“) никак не харесаха на Роджър. Един пиратски капитан по принцип не би могъл да бъде противник на идеята за хакването, но тук то касаеше системата за управление на катера, летящ на височина двеста метра. Впрочем, когато ставаше дума за програмиране, навигаторът обикновено разбираше какво прави и до какви последствия може да доведе това. Така че ако не гледа към него и държи ръката си близо до ръчката за катапултиране…

— Готово! — Франк гордо взе от открилото се прозорче димящата чашка. — Това е нов модел — обясни хакерът, предавайки кафето на Сакаи и повторно натискайки копчето, — с повишени стандарти за безопасност. Кафемашината се включва, едва след като се премине на автопилот.

— Пълен идиотизъм. — Капитанът отпи от напитката, отчетливо ухаеща на изгорена пластмаса и саркастично отбеляза: — Учудващо, че изобщо са запазили такъв опасен анахронизъм като ръчното управление.

— На Вътрешните светове ръчното въобще е забранено в чертите на града — припомни си Франк. — Само автоматично, под контрола на изкина на службата за въздушно движение. Спомням си — мечтателно прибави той, — в девети клас му хакнах защитата и си сложих на флайера статус на спецавтомобил от аварийната служба на купола. Ех, хубаво време беше… бях си сам, за нищо не се безпокоях…, а дяволът ме накара да вляза в този банков калейдоскоп!

— Къде, къде? — попита Сакаи, не вярвайки на ушите си.

— В междупланетната банкова криптосистема — печално поясни навигаторът. — С това започна всичко. Отначало ме погна мафията, после този гадняр от полицията, после… В общи линии, после вие знаете.

„После“ капитанът действително знаеше, обаче началото на историята значително го изненада. Човек, владеещ тайната на шифъра на междупланетната банкова криптосистема, можеше да разхвърля пари в стил „взимай, аз ще си нарисувам още“.

— И ти наистина ли я хакна?! — При пиратите беше наложено негласно табу на разговорите за миналото, но щом Франк сам започна…

— Това се получи случайно, свети Гугъл ми е свидетел! — неубедително се закле навигаторът. — Всичко започна с една дреболия. Написах програма за кражба на пароли от един порносайт, а един от постоянните му посетители се оказа директорът на местния филиал на Галактобанката…

Разказът на хакера не отстъпваше на 5D филм. В него пронизително виеха флайери, бягащи от преследване, пробляскваха светкавици от бластерни престрелки, а три фатални красавици се опитваха да разкъсат на части главния герой. По сладострастното наслаждение от прелестите им Сакаи заключи, че в реалността опитът на навигатора надали стига по-далеч от секс-кукла. Обаче описанията на коварните мафиоти, корумпираните полицаи и феновете на един от местните футболни отбори изглеждаха напълно реалистично.

— А знаеш ли — замислено каза капитанът, когато Франк спря да си поеме дъх, — от всички нас ти струваш най-скъпо, в смисъл като награда за главата ти. Петдесет хиляди, не по-малко. Така че…

— Така че какво? — след половин минута предпазливо уточни хакерът.

— Ако не намерим базата, ще се наложи да те предадем — със съжаление призна Роджър. — Извинявай, разбира се, но… някой трябва да се пожертва заради останалите и кораба.

Навигаторът около минута го зяпаше, отворил уста, а после неочаквано се изхили:

— Струва ми се, че започвам да познавам кога се шегувате, капитане! Мисля, че след пет години даже ще започна да се смея на шегите ви.

Роджър също се усмихна, но реши да не съобщава на навигатора, че пет години е твърде оптимистична прогноза за разбирането на такава тънка материя като чувството му за хумор. Впрочем, ако неофитът прояви усърдие в изучаването на Четирикнижието и Петокнижието…^[3]

— Ето го и океана — съобщи капитанът, приготвяйки се за кацане. — Само че много… заблатен.

— Плитко море като в триасовия период — с умен вид се съгласи навигаторът. Предишната вечер Роджър даде на екипажа задача: „Прочетете нещо по геология, ако се наложи да се преструвате пред съседите“, но на Франк му доскуча още на първата глава, кликна на препратката и като резултат посвети половината нощ на изучаване на света на динозаврите.

— И на тази планета са дали статус 4-С? — Сакаи приближи катера до самата повърхност, включи режим на висене, вдигна купола и погледна надолу. — Според мен тук животът ври и кипи…

— … и се разлага — изгъгна навигаторът със запушен нос.

— Има ястия, за приготвянето на които се изисква точно развалено месо — съобщи капитанът. — Веднъж ми се наложи да прекарам три дни на Нов Грюндартанг… това е в системата Зета Тукан, спътник на местния Юпитер, малка водна луна, колонизирана от исландците… И така, там упорито се опитваха да ни нахранят с ястие на име „харкарл“.

— Ох, може ли без подробности, капитане? — помоли се бързо пребледняващият Франк — „океанският аромат“ беше толкова силен, че успешно се усещаше даже през устата.

— От друга страна — сякаш не го чул, продължи да разсъждава Сакаи, — тайландският дуриан се оказа много вкусен, макар че трябваше да се приближим до него откъм наветрената страна. Така че, вероятно си струва да опитаме! — Капитанът бръкна за аварийния набор и освен въдиците измъкна от него опаковка тънки като ципа респиратори.

Въдиците се оказаха два автоматични „телескопа“^[4]. Роджър протегна на Франк едната от тях, заедно с респиратора и… веднага съжали за това. До този момент италианецът беше виждал въдици само по филмите и оттам беше почерпил твърдото убеждение, че да се лови риба е много лесно. Достатъчно е да се натисне копчето и…

— Не!!!

Капитанът закъсня. Пръчката се изстреля, едва не проби главата на навигатора, опря в покрива на катера, след което се задейства системата за автоматично хвърляне на въдицата и кукичката започна като бясна муха да се носи из салона, размотавайки след себе си свръхздравата корда, докато не се заби в гърба на задното кресло.

— Франк… — Роджър говореше много тихо и предпазливо, както се полага на човек, чиято шия е хваната в примка. — Първо, ти си идиот.

Навигаторът печално изхлипа.

— Второ — продължи Сакаи, — твоята лява ръка горе-долу е свободна. Спусни я надолу, отвори жабката, извади оттам виброножа и срежи, моля те, тази гадост!

Битката на виброножа с кордата завърши с пирова победа — последната се превърна в купчина парчета, а острието — в тъпа, но затова пък нащърбена пила. Франк се протегна към оцелялата въдица, но капитанът навреме я затисна с ръка.

— Къде?! — изшътка му той. — Искаш да ни оставиш съвсем без риболовни принадлежности? Не, сега седи и се учи!

Роджър опъна въдицата, като предвидливо я насочи към отворения люк, хвана люлеещата се на края на кордата кукичка, извади от джоба си едно варено яйце и го протегна на Франк. Навигаторът отново започна да позеленява и Сакаи уморено уточни:

— Обели го, на мен с една ръка ми е неудобно.

Франк махна черупката от яйцето набързо, заедно с парчета белтък, и го върна на капитана.

— А това къде?

— Хвърли я за примамка — нареди Роджър, набучвайки цялото яйце на кукичката. За разлика от въдиците, стръв имаха достатъчно.

Черупката бавно потъна. Почти веднага в дълбините се мярна някаква сянка, а на повърхността се вдигнаха няколко мехура.

— Има рибка! — оптимистично забеляза капитанът, с точност хвърляйки въдицата в същото място.

Едва Роджър успя да застопори макарата, когато краят на пръчката очаквателно трепна и се огъна.

— Кълве! — ликуващо изврещя Франк в ухото на капитана.

— И без теб виждам! — изпуфтя Сакаи и с единия крак се опря в пода, а с другия в стената на катера. Въпросът „кой кого е хванал“ засега нямаше еднозначен отговор — незнайната плячка поддаде с няколко сантиметра, а после дръпна с такава сила, че капитанът едва не падна от катера.

— А, така ли?! — изръмжа Роджър и като разсъди, че на този етап вече е сложно да се обърка нещо, бутна въдицата на Франк. — Дръж! Ако я изпуснеш… — Капитанът прехвърли в ума си няколко заплахи и се спря на най-страшната: — Следващото яйце ще го ядеш ти!

— Може да сте спокоен, капитане! — с патос възкликна навигаторът и се вкопчи във въдицата. — Докато съм жив, нищо във вселената не ще ме застави да разтворя пръсти!

Сакаи недоверчиво изсумтя, хвана щурвала и започна бавно да го дърпа към себе си. Катерът трепна, забръмча, наклони се (за щастие, навигаторът се беше досетил да заклещи въдицата в люка) и от дълбините започна бавно да се издига нещо кафеникаво зелено, плоско…

— КАКВО Е ТОВА?!

Плоското нещо издаде плясък, откъсвайки се от повърхността на водата и се превърна в капкообразно. Катерът се изравни и се разклати наляво-надясно — теглото на плячката беше най-много три килограма.

— Прилича на гигантска амеба — разочаровано въздъхна Сакаи. — Жалко. Такава едва ли ще успея да сготвя.

— Обаче тя — каза Франк, гледайки с ужас как амебата бързо, като паяк, изкачващ се по нишката си, се катери по кордата, — изглежда, че няма нищо против да сготви нас!

Щом се добра до пръчката, амебата се поколеба, пробва с вакуолата си^[5] новия материал, но сметна фибропластмасата за невкусна и се насочи към държащите я ръце. Навигаторът омагьосано гледаше как стърчащият от водното тяло край на въдицата става все по-дълъг и по-дълъг…

— Хвърли я! — с досада изкомандва Сакаи.

— Но това е нашата последна въдица…

— ХВЪРЛЯЙ!!!

— И сега какво? — попита навигаторът, гледайки как амебата се скрива с плячката си под водата. — Ще летим вкъщи?

— Сега ще престанем да си играем на мирни рибари — злобно се ухили Сакаи, едновременно с това отвинтвайки от бластера края на дулото с прицела, — и ще се заемем с бракониерство.

Той отново свали катера надолу, надвеси се през борда и няколко пъти натисна спусъка. Чу се сух трясък, замириса на озон… а после на повърхността изплува още една амеба, този път жълто-зелена на червени петна… и още една… и още…

— Аха! — с ентусиазъм възкликна Сакаи, щом забеляза някакво членестоного, подобно на мокрица. — Ето това вече е друго! От него може да стане напълно прилично инаго-но-цукудани^[6]…

— Яко — преглъщайки с усилие, промърмори Франк. — Само че… Капитане, аз размислих… Хайде по-добре да се върнем на базата! За обяд има яйца на очи… и аз нямам търпение!