Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (2)

Първата мисъл, посетила Станислав сутринта, беше за „колевката“. В момента усещанията му бяха, че интендантът е варил пърцуцата си от армейските дажби, толкова безнадеждно просрочени, че са ги отписали даже от военния склад.

Станислав с нечовешко усилие, чувствайки се като Борджия, по погрешка изпил чашата на жертвата си, изпълзя от леглото и като се държеше за стената, тръгна към тоалетната. Там дълго стоя над тоалетната чиния, като печално гледаше в тайнствените й дълбини, но питието и мезето бяха отишли твърде далеч, за да престанат да тровят живота и организма му.

— Стар съм вече за такива купони — промърмори Станислав, придържайки бучащата си глава. Впрочем той и на млади години пиеше малко, не обичаше главата да не му е ясна, а последните три години даже бира не купуваше — наложи се да лекува махмурлука с полуизветрял коняк, открит в барчето. В първия миг повдигането се усили, после започна да го отпуска.

Космодесантчикът излезе от банята почти като бял човек и чак тогава забеляза лежащите на масата документи. Няколко листове, в ъгълчето защипани с телбод, на най-горния — жълти петна, в които буквите бяха сменили цвета си от черен на кафяв. В очите му се наби едрото заглавие: „Договор“.

Непонятна тревога бодна Станислав. Той вдигна документите, прелисти ги, все по-силно пребледнявайки и бавно се свлече в креслото. Напипа коняка и го допи направо от бутилката.

Договорът гласеше, че Станислав Федотович Петухов, лична карта номер еди кой си, е придобил право на собственост върху транспортен кораб „ЛПКВ-231“, година на производство: 2135, на разсрочено плащане за пет години, първо плащане след месец от датата на сключване на договора. Нулите в сумата така се мержелееха пред очите на Станислав, че не му се удаваше да ги преброи. Отдолу стояха два подписа — единият ясен, очевидно поставен предварително, другият нашироко, в още едно петно, но напълно узнаваем.

Десантчикът сложи ръка на гърдите си, но сърцето му биеше предателски равно. Да умре на място от инфаркт не му се получи и сега ще се наложи да решава някак този идиотски проблем.

Станислав примъкна към себе си видеофона и набра номера на Николай, но му отвърнаха само редица дълги пиукания. „Днес той има почивен ден — мисълта се промъкна през главоболието на новоизпечения собственик, — навярно го е изключил и си отспива“. Станислав вече се канеше раздразнено да хвърли видеофона на дивана, но екранът неочаквано светна и се раздадоха бодрите трели на входящо повикване. Стас, без да гледа картината (Коля вероятно се е събудил!), бързо натисна копчето за прием.

— Е, какво? — радостно се осведоми Веня. — Вече може ли да те поздравя с покупката? Кога ще я полеем?

— Дърт ескулап! — зави Станислав, досетил се, че е станал жертва на гнусен заговор, утежнен с предателство. — Значи ти си устроил всичко?!

— За какво говориш? — удиви се фалшиво докторът. — А Коля каза, че вчера много приятно сте си изкарали. Ти така си се въодушевил, че веднага си наел техник и пилот.

— Какъв техлот, пфу, пихник?!

Станислав смътно си припомни как ходи по обширно поле, удря с юмрук по някакво желязо и то ехти като огромна бъчва, а Коля, зачервен и с разкопчана куртка, крещи в ухото му: „Видя ли каква турбина има? До Алфа Кентавър може да долети, без да спира!“ До тях се суети още някой, на когото тези удари и викове никак не му харесват, но царствено пренебрегват плахите му увещания.

— Ама как „какъв“? За да ни разрешат да излетим, ни трябва щатен минимум: капитан, пилот, навигатор, техник и лекар. Идеално би било и помощник, но ще се опитам да мина без него.

— На нас?! Ти?!

— Аха. От понеделник съм в отпуск и помислих…

— А откъде ще взема толкова пари помисли ли?!

— Ново двайсет! Нали вчера заложи апартамента си.

— Аз?! — шашна се Станислав. — Ти шегуваш ли се, че кой ще даде на пиян пари в залог?

— Валентин.

Но Стас вече сам беше намерил втория договор, захвърлен на шкафчето в антрето. Оказва се, че е ужасно да имаш за приятели такива влиятелни хора като интендант и директор на банка!

— А кой ми стана поръчител? — Дребните черни букви скачаха пред очите му като купчина изсипани на хартията бълхи.

— Ами… — Венка смутено се изкашля. — Ние вярваме в теб, Стасик!

— Какво?! — Станислав стисна видеофона с намерение да го хвърли към стената, но изведнъж видя стърчащи зад дивана крака. На краката имаше дънки и маратонки. Черни, с прозрачна подметка, в която светеше фосфоресциращ надпис „Come to me in Dead“.

Станислав бавно, все едно беше от стъкло, сложи устройството на масата. Венка продължаваше да говори нещо, отначало бодро, след това разтревожено: „Ей, Стас, всичко наред ли е? Стасик, защо мълчиш?…“

Станислав откри, че краката (доста дълги) преминават в торс, а не са разчленени, както кошмарно ги нарисува въображението му. На пода, уютно подложил под глава възглавницата от дивана, спеше непознат младеж, около двадесет и пет годишен, по телосложение приличащ на хамалин, по дрехи — на каубой, а по външност — дали на мексиканец, дали на индианец. Мургав, с карирана риза и свлечена накриво червена бандана със зелени черепи, под която стърчаха черни кичури.

Станислав се наведе и го дръпна за маратонката. Младежът недоволно ритна с крак в отговор, но все пак започна да се събужда.

— Ти кой си?! — отчаяно попита собственикът на апартамента, след като дочака горе-долу смислен поглед.

— Пилотът — изхриптя младежът, мръщейки се и потривайки слепоочия — явно „колевката“ беше стигнала за всички.

— Откъде се взе?!

— Ами вие… — „пилотът“ седна, хлъцна и бързо закри уста с ръка. — … ме наехте — избоботи той изпод дланта си.

— Къде?!

— Ами в „Бялата звездичка“! Вие седяхте на съседната маса с приятеля си и така шумно разговаряхте, че не чувах гаджето си. Дойдох да се разправям и вие веднага ме наехте. Тоест първо ми наляхте и наредихте да пия до дъно, а после казахте: „Браво! Ще бъдеш пилот!“ По-нататък и аз не помня много…

— Как се казваш, пилоте? — въздъхна Станислав.

— Тиодор… Може просто Тед. А бира не се ли намира у вас?

Станислав хвърли поглед на бутилката, но и коняк вече нямаше.

— Уви. Кафе искаш ли?

— Аха — оживи се младежът. — Тоест да, капитане!

— Абе какъв капитан съм аз — отрече Станислав, натискайки в посока на кухнята копчетата на дистанционното за управление на битовата техника. Мелодично зацърцори вода, пълнейки кафеварката. — Такъв, какъвто си ти пилот.

— Ама аз наистина съм пилот — учудено възрази Тед. — Ето!

Той потупа дънките си и измъкна от задния джоб удостоверение. Синичко, с червен кант — може даже да не го четеш, такива издават само в космофлота.

— И ти какво, сериозно ли се нае при мен? — изуми се Станислав.

— Аха. Нали това е пристанищен бар, там ходят да търсят работа. Аз преди пилотирах куриерски катер, но след операцията реших да намеря по-спокойно местенце. Вие казахте, че така даже е по-добре. — Младежът с надежда се взря в „капитана“.

Станислав нямаше идея какво му се е сторило „по-добре“. В кухнята запищя кафеварката и домакинът се възползва от повода да избяга от стаята.

— След каква операция? — сети се той, вече наливайки кафето по чашите.

Тиодор най-накрая стана и веднага нещо падна. Като че ли от масичката, в която се спъна пилотът.

— А, глупава история. Стреляха от пиратски кораб право в нас. За щастие защитата не беше се изразходила съвсем. Наложи се да ми правят присаждане на ретината, почти цялата изгоря.

— И… как се чувстваш сега?

— Прекрасно! — оптимистично заяви Тиодор и в стаята отново нещо се сгромоляса. — Имам справка от лекаря… Само че вкъщи. А кога излитаме?

Станислав се попари с кафето.

— Слушай, момче — започна той, като се стараеше да диша равно и спокойно, за да подбира по-лесно думите си. — Стана грешка. Аз пих повече, наговорил съм глупости… и явно съм направил такива. Никъде не се каня да летя и въобще…

Отново се чу звън — този път от входната врата. В апартамента нахълта разтревоженият Венка, направо в анцуг и чехли — приятелите живееха в съседни входове. Щом видя живия и невредим Стас, докторът изпуфтя и рухна на дивана до него.

— Ама че ме изплаши! Вече мислех, че ти заедно с видеофона…

— Аз?! — възмути се Станислав. — А кой ми натресе тоя проклет кораб?

— Коля — честно примигна приятелят му.

— А на него кой му подхвърли тая идея?

— Ами скъпи мой, идеите витаят във въздуха! Аз за тях не отговарям.

Докторът огледа масата, не намери трета чаша и сам отиде за нея в кухнята. Докато свойски ровеше в шкафовете, Стас успя да допие своята, малко да се успокои и да вземе решение.

— Значи така — каза той, щом дочака връщането на приятеля си. — Сега ще идем при Николай и двамата ще се разберете кой е престъпният гений, а кой съучастникът, и ще ме отървете от кораба. С Валентин аз сам ще се разбера. Вие, млади човече, извинете, че така се получи…

— А неустойката? — възмутено го прекъсна Венка.

— Каква неустойка сега?!

— Ти прие поръчка!

— Лъжеш — уверено каза Станислав, — няма как за една вечер да съм успял да направя толкова неща.

Тиодор не се намесваше в разговора и се стараеше да се държи за облегалката на дивана, отпивайки малки глътки кафе. Стас бегло си помисли, че би го наел и на трезва глава. Макар че екипажът на кораб е като мацка! Отначало ти влиза под кожата, а после ти се качва на главата.

— А ти през нощта, по инфранета. Прати заявка в сайт за свободни позиции и почти веднага ти отговориха.

„Капитанът“ се разсмя с облекчение.

— Венка, инфранетът е несериозна работа. Договорите там не са валидни, иди докажи ти ли си седял на компютъра или дете си е играло.

— Обаче поръчката е държавна. Ти въведе номера на личната си карта и банковата си сметка, с биометрични данни потвърди, а те веднага те провериха в базата данни и те заробиха.

Третият договор беше намерен в пощенската кутия — дебел бял плик, надлъж и нашир облепен с червено-зелена гербова лента.

— Какво има там? — с трепет попита Станислав, не решавайки се да скъса ръба.

— Сигурно скоро не си намирал подаръци под елхата? — опита се да го ободри приятелят му. — Ето, представи си, че те чака приятна изненада.

Незнайно защо Станислав си спомни не елхата, а противокиборговата мина, която му се наложи да обезврежда на едно задание. По-точно му се наложи да бяга, когато тя внезапно зажужа и завибрира.

Десантчикът с примряло сърце откъсна ъгълчето и разпори плика с лъжичката за кафе. Ръцете му позорно се тресяха, но този път се размина без мина, макар че това трудно би могло да се нарече „подаръче“. Собственикът на транспортния съд С.Ф. Петухов, по-нататък наричан Изпълнител, се задължава да превози до необитаема планета (№245, по-известна под името Степянка) група учени — микробиолози и тяхната саморазопаковаща се база, а след месец да ги извози обратно.

Близо до Степянка нямаше станция за гасене и изобщо секторът се считаше за забутан и безперспективен, затова корабът трябваше да акостира недалеко от базата, а екипажът „да съдейства на научните работници в рамките на възможностите си“. Не плащаха чак щедро, но поносимо, а за държавна поръчка даже много добре. Явно бяха намерили спонсор в лицето на ООС^[1] или на „живите“, сменили „зелените“ от двадесет и първи век, когато станало ясно, че растителността на другите планети не е толкова консервативна в разцветката си, а бива и червена, и синя, и даже черна на жълти точки, да не говорим за козината, пипалата и другите псевдоподии.

Единственото, което не се хареса на Станислав, беше отсъствието на връзка с обитаемия космос. Най-много покрай тях да прелети някой кораб и да пратят по него вест. Макар че на кого да пращат и защо? Лекар има, щатно оръжие има, провизии ще има в излишък — и биогел за синтезатора, и суха дажба се полага, май даже нещо от местната природа може да се сдъвче. Ако не се върнат в срок, плюс три дни, на планетата ще бъде изпратен спасителен кораб.

— Ох, чувствам аз, че тук има някаква уловка! — измърмори бившият десантчик.

Той беше чувал за Степянка — пустош, на която се приземяваха само за спешен ремонт. Преди време там се опита да се установи сектата „Правилен живот“, но тамошното уединение се стори прекомерно даже на монасите — къде да вербуват богомолци, с кого да разменят ножове и дрехи за ръкоделни свещи и икони? И в тази дупка — микробиологическа база?!

— Каква, Стас? — Докторът беше настроен доста по-оптимистично. — Знам ги аз тези бази и тези сътрудници. Трябва да изпълняват научен план — да скалъпят за една година десет докторски и трийсет кандидатски дисертации, което с науката, уви, няма много общо. Ще си чоплят кротко пробите и ще харчат субсидии.

— Аха — стресна се Станислав, — ами ако изчоплят някаква космическа чума, измрат от нея, заразят ни и се наложи да се взривява базата, заедно с планетата?

— Като в евтин хорър? — изсумтя Венка. — Забрави! Степянка е открита преди седемдесет години, още тогава е проверена надлъж и нашир и е призната за безопасна, но слабо перспективна. Кандидатите за доктори и професори обожават такива — няма да дадат Нобелова награда за дребните им изследвания, но пък и няма да се наложи да се взривява базата.

— Все тая, ще ми изцапат целия кораб! — ревниво възрази Станислав.

— Те ще го изцапат и без чума — „утеши“ го приятелят му, като с радост си отбеляза, че Стасик вече несъзнателно беше взел под крилото си „планината от ръжда“. — Учените са такива — едно открият, друго окепазят…

— Имам предвид, че след месец ще го връщам! — бързо поясни новоизпеченият капитан, щом забеляза усмивката на приятеля си. — А апартаментът…

— Ще го върнеш, ще го върнеш, кой спори! — успокояващо вдигна ръце Венка. — Смятай, че просто сме го наели и летим на почивка. Чист въздух, девствена природа, няма никой в радиус от тридесет светлинни години и при това ще ни платят!

— Консерви, скука и тия проклети учени на главите ни — промърмори Станислав, вече прехвърляйки през ума си колко припаси трябва да вземат и откъде да изтегли най-новата библио– и филмотека.

— Какво учените? Учените ще си седят в лабораторията — увери го докторът, осъзнал веднага главния проблем. — Те са хора увличащи се, може даже да икономисаме от храна, добре ще е, ако си спомнят за ядене поне веднъж на ден. А ние ще летим на флайерите, ще ловуваме…

— Пеперуди ли ще ловим? — скептично възрази Станислав. — Ти ме уверяваше, че планетата е съвършено безопасна! А по кротките животни аз няма да стрелям. Настрелял съм се…

— Може да вземем с нас роболисица с джойстик — в разговора за първи път се намеси оживилият се Тиодор. — И радиооръжия.

— Браво, пилоте! — Венка, не давайки на Станислав отново да възрази, ги потупа двамата с Тиодор по раменете. — Накратко, да вървим да видим нашата лястовичка! Вече всички заедно и на трезва глава, че до отлитането остана малко повече от денонощие. Между другото, нужен ни е още и навигатор, трябва да питаме Коля няма ли някой свестен предвид…

— Ей сега, чакайте малко! — сепна се Станислав, прободен от ужасна мисъл. — Аз тука забравих нещо…

— Какво? — съчувствено се поинтересуваха пилотът и докторът.

— Абе… дреболия една… — всъщност капитанът си търсеше повод да претърси апартамента, без да предизвика смеха и шегите на „екипажа“. — Хайде, да тръгваме.

Станислав погледна даже на горния рафт на шкафа, но не намери техника. Явно той се въргаляше на пода у Коля.

* * *

Освен бърлогата на Айзък, на Джакпот имаше още много интересни места. Например „Кантина“ — бар в петия северен тунел. Никой не знаеше защо гадната дупка има такова цветисто име, включително сегашният собственик, десети или дванадесети поред. Впрочем това не интересуваше особено никого. Претенциозни клиенти не наминаваха в тази част на космическата Тортуга^[2], а за останалите в „Кантина“ имаше пълен комплекс за отдих и развлечение — маси, столове и бар (всичко от евтина пластмаса), барман по прякор Рачешката щипка, рафтове с алкохол и наркотици (болшинството местно производство и с отвратително качество), ъгъл за музикантите и пилон за стриптийз. Табелата се намираше отвън, не беше пострадала от стрелбата на посетителите, значи от деня на откриване на заведението не беше възникнала нужда от нейната замяна.

Роджър заобикаляше „Кантина“ от другата страна на тунела вече почти година — откакто двамата с Вини се опитаха да обяснят на главорезите на Рико, че ако да домъкнат самоделна вакуумна бомба „да се похвалят“, по тукашните норми на поведение е допустимо, то да я сложат на масата и да бърникат в детонатора, вече е прекалено. Но сега на капитана много му се искаше да даде почивка на разгорещения си като реактор мозък, а в „Кантина“ можеше да го направи почти със сигурност.

Учудващо, но по вечерно време (по времеизмерването на станцията) барът се оказа почти пуст. Единствено в десния ъгъл съсредоточено си деляха пица няколко типове в тъмни роби, а до бара хъркаше, изпънал се на пода, здравеняк в скъсан комбинезон от сирианския търговски космофлот. До ръката му лежеше еднократна газова маска. Когато мина покрай него, Сакаи чу слабо съскане и подуши познатия сладникав мирис.

— За теб същото ли? — неправилно изтълкува жеста му барманът.

— Не — Роджър поназнайваше как местните химици получават веселия газ и предпочиташе да се държи по-далеч от продуктите им. — Има ли саке?

— Има, как да няма — Рачешката щипка се обърна към рафтовете и тутакси се завъртя обратно с бутилка в протезата. — Трийсет.

— Ко-о-олко?! Защо е толкова скъпо?

— Ами нали е истинско, земно!

— А защо тогава е зелено? — Сакаи подозрително разглеждаше неоновата течност.

— Че какво да е? — непресторено се учуди Рачешката щипка и разтръска бутилката. Течността противно засъска, разпени се и придоби жълтеникав оттенък. — Ние друго не сме имали.

Роджър въздъхна, присви очи и посочи тумбестия двулитров буркан зад дясното рамо на бармана.

— Дай ми „марсианска горчивка“. И стъклена чаша, а не от тези, които са „за сметка на заведението“. Не обичам посудата да се разтваря в пиенето ми.

— Тогава още залог и половина — басово каза Рачешката щипка, добавяйки към буркана чаша от релефно стъкло. — Че знам ви аз… — Барманът многозначително изчатка с протезата си.

— Добре.

Щом домъкна улова на масата, Роджър отвори буркана и внимателно го подуши. Съдържанието вонеше на някаква гадост, но поне не на озон — значи този път местният Цар Киро е минал без радиоактивни соли. Може да рискува и да пробва… запушвайки носа си.

— Реши да отпразнуваш удачния рейд, а кеп?

Гласът прозвуча дрезгаво и пискливо, сякаш принадлежеше на тийнейджър, за пръв път изпушил кутия евтини цигари. Сакаи бавно допи чашата си, остави я на масата, обърна се и почти опря нос в цевта на бластер. Бластерът беше голям и червен, а човечето зад него, наопаки — дребно и сиво, точно като в наскоро излъчения по Галамрежата трилър „Завръщането на счетоводителя“.

— Бам-бам! — весело се озъби човечето. — Мъртъв си, Сакаи!

— А ти си идиот, Греъм — въздъхна Роджър. — За такава шега три четвърти от тукашните редовни посетители ще те превърнат в купчина пепел.

— Затова се пошегувах с теб, а не с тях — изхили се Греъм, прибра оръжието и се сгромоляса на съседния стол. — Не се получи зле, а? Ей, барман — обърна се той към бара, — още една чашка!

— Идиот — потвърди диагнозата Сакаи. — Айкюто ти е под точката на замръзване на хелия.^[3]

Всъщност Греъм не беше идиот, не беше счетоводител и даже не беше пират, а само дребен прекупвач на фотоника, работещ за един от тримата съсобственици на Джакпот. От екипажа на „Сигуре“ с него обикновено си имаше работа Франк, който твърдеше, че някога Греъм е бил доста известен хакер „стъклар“ на Лондиниум.

— Казват, че имаш неприятности? — Неканеният събутилник си наля от буркана, без да попита.

— Само „казват“? — усмихна се Роджър. — Странно. Аз имам впечатлението, че го обявяват по галактическите новини на всеки петнадесет минути.

— Тази луна е доста малка — уклончиво забеляза Греъм.

— Това е астероид — Сакаи се примири с мисълта, че няма да може да се напие тихо и мирно и сега размишляваше над втори вариант за отдих. В ролята на спаринг партньор Греъм предизвикваше само насмешка, здравенякът сирианец все така хъркаше на пода и Роджър възлагаше надежда основно на типовете в роби. Вярно, че те приличаха на монаси, но съдейки по лазерните мечове на поясите им, принадлежаха към войнстващ орден.

— Този мандахерцащ се в пустотата камък е по-малък от планета, но по-голям от юмрук — възрази Греъм. — Там, откъдето съм аз, такива скали се наричат луни.

Роджър отново напълни чашата. От буркана вонеше по-малко — или най-летливите вещества от напитката изветряха, или започна да действа изпитото.

— Греъм, ти да не си решил да ми преподаваш астрономия?

— Нещо такова — изкиска се бившият хакер и като понизи глас, се наведе през масата към Роджър. — Между другото… истината ли казват, че ти си бивше ченге?

Сакаи демонстративно почегърта с нокът загубилия блясък ромб на яката си.

— Казват, че на Джакпот не обичат, когато някой прекалено се интересува от чуждото минало.

— Така е — не се смути Греъм. — Но аз се интересувам. И работата, по която дойдох при теб, касае миналото.

— Каква работа? — разсеяно се поинтересува Роджър, отпивайки от питието.

— Голяма, капитане. — Хакерът изведнъж стана максимално сериозен и деловит. — И носеща много, много пари.

— Тогава си избрал неподходящо място.

— Напротив — живо възрази Греъм. — От всички дупки, където бихме могли да се срещнем, без да предизвикаме подозрение, тази е единствената, чиито стени не са бъкани с „бръмбари“. Никой не се интересува от глупостите на пияните матроси… Значи можем спокойно да говорим.

— Бръмбари може и да няма — Сакаи замислено погледна чашата срещу светлината, но светлина не откри. — Затова пък над бара има цели три камери за видеонаблюдение.

Хакерът се изхили.

— А ти как смяташ, че аз разбрах, че си тук? Тези камери, и още тридесет на други места, в момента работят не на живо, а през една малка, но умна кутийка. И всеки, който погледне екрана, ще види не мен и теб, а да кажем, стария Хем. — Греъм посочи закаченото на стената обявление „Издирва се от галактическата полиция“. То беше там с цел естетика, даже може би беше залепено от самия Хем. — И някакъв гаден ксенос.

— Виждам, че добре си се подготвил. — Роджър най-накрая започна да проявява интерес към разговора. Щом организацията му изискваше такива усилия… — Добре, Греъм, нека поговорим за твоята работа. Надявам се, че си струва.

— Струва си, струва си — бързо потвърди хакерът и премина на съвсем тих шепот. — Преди десет дни в магазина ми се появи „боклукчия“ от ксеносите, абе тези, дето са водорасли с мозък.

— Разумните полипи от Ета Южна Хидра, самите те се наричат алити — машинално го поправи Роджър. В мозъка му, леко замаян и в същото време обострен от алкохола, изплуваха сума ненужни вече сведения — от коя страна да се приближиш към алита за арест, какво и къде да му сложиш вместо белезници, как да различиш временно мъжкия индивид от временно женския, а мъртвия — от вкочанения по време на смяна на епидермиса. Методът предизвикваше гадене, но вършеше работа.

Но Греъм такива подробности не го интересуваха.

— Накратко — отряза той, — този ксенос намерил разбит кораб на Алианса на Южния кръст. Ясно, че не се е разбил в комета — точно попадение на гравиторпедо^[4] в рубката, целият корпус е с главата надолу. Но реакторите са издържали, явно защитата е успяла да сработи. Така че корабът се е превърнал в купчина боклук, а не в облаче радиоактивен газ. Затова пък не е сработило нещо друго… Сещаш ли се какво?

Роджър вдигна рамене и Греъм снизходително поясни:

— Системата за самоунищожение на бордовата база данни. Сега схвана ли?

Капитанът кимна. Създаването на надеждна СС беше вечно главоболие за разработчиците на бойни кораби. От една страна, холокристалите на паметта съдържаха сума ти секретна информация, която в никакъв случай не трябваше да попада у противника. От друга, случайното или преждевременното й включване фактически изваждаше кораба от строя.

— Една седмица се блъскал, докато изтегли от холокристалите нещо горе-долу читаемо — продължаваше да дудне Греъм с фанатично светещи очи. — Всичко било закодирано и пълно с вируси… Даже не си представяш…

— Представям си — с нарастващо разочарование го прекъсна Сакаи. — Аз си имам свой луд хакер на кораба. По-добре обясни на кого, освен на военните историци, могат да потрябват опознавателните кодове, шифрите, отчетната ведомост за оловните гащи на екипажа и прочие инфобоклук от една отдавна приключила война?

— Ъ-ъ, не бих казал — хитро примижа Греъм. — Щом си толкова умен, значи си чувал за това бонбонче поне с крайчеца на ухото си… Корабът се е казвал „U-337“.

— Рейдер за далечни атаки от седми или девети подклас — равнодушно подхвърли Сакаи, — съдейки по номера, принадлежал на… — Капитанът се задави, облещи очи и се наведе напред. — Група „Тау“?!

Греъм се изпъчи с тържествуващ вид.

— Да, капитане. Аз открих координатите на самата база!

* * *

На космодрума вееше вятър, студен и пронизващ. Палтото на Станислав не се справяше с атаките му. Даже корабите в хангарите жално бучаха, когато вятърът с пълна сила налиташе върху тях. Наложи се да се сгуши до стената на бункера, докато не дойде Николай. Въпреки вчерашната вечер, интендантът беше възмутително бодър, свеж и розов, а военният му комбинезон успешно отразяваше офанзивата на вятъра.

— Ти защо не ми отговаряш на повикванията? — сърдито изтрака със зъби Станислав вместо поздрав.

Николай с фалшиво учудване потупа джобовете си. В единия нещо издрънча, което не попречи на интенданта да заяви, без да мигне:

— Сигурно съм го оставил в офиса.

Станислав с труд се въздържа от изкушението да извади видеофона си, демонстративно да набере номера и злорадно да послуша отсрещните трели. Но пръстите му бяха замръзнали, освен това „капитанът“ се чувстваше като пълен глупак и се опитваше поне да не изглежда като такъв. Сиреч, щом е купил кораб, значи така е възнамерявал, а не се е хванал в капана!

— Ами показвай — изръмжа Станислав. — Че вече се вкочанихме!

— Тъй вярно, капитане — ехидно козирува Николай, обърна се кръгом и с маршова стъпка поведе екипажа покрай дългата редица стоманени птици (а също така гущери, костенурки и прочие плодове на безумната фантазия на конструкторите).

Корабчето се оказа неголямо. В сравнение с останалите беше като кабина на камион, отделена от ремаркето и поради това изглеждаща откъсната и нелепа. Крепежните елементи за скачване заемаха повече място от жилищния и машинния отсек, взети заедно.

Николай дръпна нагоре ръкав и докосна с пръст екранчето на гривната си. То за секунда проблясна, отчитайки натиска, и корабът оживя — тихо зажужа единият реактор и вратата учудващо безшумно се отвори.

— Ходовата част е като бонбон — похвали се Николай. — Всичко е прегледано и смазано, ако намериш дори един ръждив контакт, ще го изям!

Приятелят му само го изгледа мрачно, мечтаейки си да намери не контакт, а примерно цял пожарогасител. В отговор интендантът тържествено откопча гривната и я протегна на новия собственик.

— Теб вече съм те въвел, екипажа ще добавиш сам.

— Не е много надеждно това — отбеляза Станислав, колкото да се заяде за нещо. — Лесно може да се фалшифицира пръстовия отпечатък… Или даже да дойдат с отрязан пръст. Анализаторът на ретината е по-надежден и не трябва да мъкнеш ключ със себе си. Не мога да понасям тия гривни, ако случайно ги удариш, ще седиш пред вратата като глупак и ще чакаш службата по поддръжка да я отвори.

— Че това е обикновен транспортник, защо му е такава степен на защита? — учуди се Николай. — Важното е някой хулиган да не го отмъкне. А и да нямаш намерение да удряш гривната с чук? Нашите момчета по пет години носят такива и най-много да ги одраскат в бара.

— И на мен анализаторите на ретината не ми харесват особено — скромно забеляза Тиодор. — Не обичам, когато ми светят в очите.

— Хайде, хайде, не дрейфувай, влизай! — окуражи Стас докторът и леко го бутна към спусналата се стълба.

Капитанът сви устни, но не започна да спори, осъзнавайки, че в такъв случай авторитетът му ще падне още по-ниско.

Щом мина през въздушния шлюз (в него можеше да се включи и дезинфекция, но по прахта между копчетата на таблото личеше, че отдавна никой не го е правил), Станислав се намери в изненадващо просторно помещение, годно ако не за игра на футбол, то за тенис със сигурност. Този комфорт се обясняваше просто — помещението обединяваше в себе си и център за управление, и зала за отдих, и, изглежда, столова, които проектантът не беше счел за нужно да раздели с прегради, а само с тесни метални колони, заради които гостната с пултове приличаше на меча дупка под дъбови корени. В центъра стърчеше еднометрова платформа за холограми — ако ти се прииска да погледаш 3-D карта на звездното небе, чертеж на вражески кораб или, доста по-често, някой филм, твърде зрелищен за прост вирт-прозорец.

— А там е коридорът с каютите — показа Коля. — Десет едноместни. Но при нужда може да се сложи допълнителна койка.

Станислав тръгна към капитанския пулт и заплеснал се, се блъсна в една от колоните. Съдейки по ярките блестящи петна на метала (на ниво на главата, раменете, лактите и коленете), предишните екипажи са го правели редовно и са го завещали на следващия.

— Добре, че поне са ги направили кръгли — с разбиране отбеляза Николай. — Аз също вечно се блъскам в тази гадория, особено когато бързам и светлината е намалена. Но няма какво да се направи, носеща конструкция… Единствено може да се увие с парцали.

Станислав, не показвайки колко го боли (разбира се, че нищо няма да увива, да не е дете!), включи бордовия компютър.

Над платформата няколко пъти примигна като в стара халогенна лампа, напрегнато забръмча и накрая изскочи 3-D изображение на дългокрака, нереално пищногръда блондинка в бикини, бавно танцуваща около пилон.

— Здравейте, момчета! — замърка в слушалките чувствено контраалто. — Ще се позабавляваме ли?

— Какво?! — объркано попита капитанът.

Блондинката нацупи устни и му изпрати въздушна целувка.

— Явно се има предвид, че програмата е заредена и чака вашите указания — дойде на помощ по-опитният Тиодор. Космическите превозвачи на дълги разстояния често слагаха подобни „тапети“, за да скъсят пътя. Пилотът даже знаеше няколко сайта, откъдето можеха да се свалят безплатно.

Станислав бързо раздвижи пръсти по пулта, търсейки менюто на помощника. Уви, в него се оказа само една позиция — компютърната памет беше малко и предишният капитан беше изтрил „Типови образи №1-4“ и на тяхно място беше инсталирал „Палавата Маша“.

— На мен пък ми харесва — срамежливо каза Веня зад гърба му. Станислав се обърна и докторът, честно гледайки капитана в очите, поясни: — Важното е, че компютърът работи. А циц… системните настройки после може да се променят.

Станислав все пак се порови в менюто и бикините на Маша изчезнаха.

Тогава капитанът направо изключи визуализацията на програмата. Така, честно казано, стана още по-лошо — сексапилният глас дразнеше въображението по-силно, отколкото когато картинката беше пред очите. Но екипажът тактично се престори, че проблемът е отстранен.

— Не е лош корабът — призна докторът, след като надзърна в няколко каюти, санитарния възел и лекарския кабинет. Венка имаше опит като бордови лекар, като млад беше летял няколко години и на транспортни, и на военни кораби. — Само дето оборудването не стига…

— Ти да не се каниш да присаждаш бъбреци в полеви условия? — изкиска се Коля. — Ето там има криокамера^[5]. Замразяваш пиленцето и нека си лежи на студено до близката станция.

Станислав, без да иска, потръпна.

— А ако на двама им стане зле по едно и също време? — Вениамин, независимо от професията си, също не обичаше „черните“ военни шегички. — Или камерата се счупи?

— Защо да им става зле? — удиви се интендантът. — Вие летите на почивка едва ли не! Важното е да не забравите слънцезащитен и колоиден крем за драскотини. А ако нещо се счупи, имате техник.

— Всъщност къде е той? — поинтересува се Станислав. — Нещо не съм го…

— Ами ето го!

Леко учуден, Николай безцеремонно посочи зад гърба на капитана. Той се обърна и се стресна — отзад стоеше кльощав прегърбен човечец, почти до веждите обрасъл с черна твърда брада, а над тях — валмо такава коса. Кога и откъде се беше появил, никой от екипажа не разбра. Явно беше изскочил от една от неогледаните каюти.

Техникът гледаше изпод вежди като хванат натясно плъх. Протърканият работен комбинезон, целият в петна от смазка и дупки от изгорено, висеше върху него като чувал, армейските кубинки, напротив, плътно обхващаха стъпала с немалък размер, а в ръце човечецът държеше някаква тръба със стърчащи от двата края жици. При това с такъв вид, че ако някой й посегне, ще го ухапе.

— Е, Михалич! — Коля извика толкова преувелично бодро, че Станислав заподозря — той малко се боеше от техника. — Готов ли си за полет?

— Бгърлвф — неразбрано измърмори човечецът, шмугна се покрай стената и изчезна. Ако не беше едва чуващото се съскане на панела, Станислав би се заклел, че техникът се е изпарил през преградата.

— Отиде в машинното, за последна проверка — преведе Коля, като с умиление го изпрати с поглед. — Майстор със златни ръце! Смятай, че от сърцето си го късам! Целият десети хангар на него се държи!

— И къде намери това чуч… този диамант? Чрез агентство или чрез познати?

— Никъде — безгрижно отговори интендантът. — Той сам се завъди.

— Как така? — смая се капитанът.

— Ами така. Моите момчета се бъхтеха над мотора на „Ястреб“, не можеха да разберат защо се появява чукане на петата минута и тогава се появи той. Разбута всички, почовърка в жиците, удари някъде с гаечния ключ и готово — заработи чудесно. Дали е минал покрай тях и е чул ругатните на професионален жаргон, дали някой от нашите го е довел… После го помолиха да погледне и „Микса“, след това още нещо… Така и остана. Плащахме му на парче, нелоша сума излизаше. А този кораб му е любимец, как да ги разделим?

— Сега остана да намерим само навигатор — оптимистично обобщи докторът. — Тиодор, ти нямаш ли подходящ познат?

Той унило поклати глава. Тандема пилот — навигатор подбираха по-щателно от брачна двойка, защото от това зависеше дали работното време ще минава в управление на кораба или в спорове как именно, по мнението на всеки един от двамата, следва да се прави това.

— Всички са на рейсове.

— Нищо, все ще намерим някого — утеши ги Николай. — В краен случай ще качите заявка в сайта за свободни места и до сутринта ще довтасат най-малко десетима.

— А ако не довтасат? Утре по пладне трябва да отлитаме! — Станислав не понасяше жизнено важни дела да се решават в последната минута.

— По принцип до Степянка аз и сам мога да направя маршрут — не много уверено, но самоотвержено предложи пилотът. — Не оптимален, разбира се, но все някак ще се доберем…

— А обратно? — педантично уточни капитанът. Тед почеса темето си и неопределено сви рамене. — Не, все пак ще се наложи да наемем някого, иначе няма да ни пуснат в открития космос. А какво става с учените? Те кога ще се появят?

— Точно преди полета — съобщи по-обстойният Вениамин, не изпускащ от ръце договора и изучаващ го всяка свободна минута. — А станцията им трябва да бъде скачена всеки момент.

— Много ли са?

— Четирима души. Значи с екипажа деветима. Каютите като че ли ще стигнат, само трябва да проверим койките и спалното бельо…

— Добре, времето не чака, така че да се захващаме за работа! — прекъсна го Станислав, сетил се, че командването (а после и отговорността за резултата) все пак се полага на капитана. — Николай и Михалич да проследят за състоянието на кораба, Вениамин — за теб медицинския сектор, провери за наличие на инструменти и медикаменти и състави списък на недостига. С червен шрифт — жизнено необходимото, с черен — второстепенното. Тиодор, можеш ли да сметнеш количеството провизии и да ги поръчаш?

— Да, капитане! — Пилотът с готовност падна в креслото зад пулта и веднага се обгради с вирт-прозорци — влезе в мрежата да провери разходната норма на човек и сайтовете на доставчиците.

— Заедно с това качи и заявка за навигатор. А аз отивам да оформя разрешение за полет — въздъхна Станислав, предвкусвайки караниците с чиновниците и смъртната скука по опашките.

* * *

Първоначално каюткомпанията на „Сигуре“ беше шедьовър на минимализма, защото иначе проектантите успяваха да натъпчат в сравнително неголямото помещение деветнадесет души щатен екипаж единствено в стил „тетрис“. Оттогава обаче корветата излезе от редиците на космофлота и за две години пиратстване там се натрупа такова количество трофеен боклук, че в резултат иронично се наричаше „дома на Шапкаря“ и можеше да бъде достойна конкуренция на магазина на Айзък. Освен това последните десет месеца в каюткомпанията отсъстваше гравитация — капитанът редовно зачеркваше точката „нов гравитатор^[6]“ от списъка на жизнено необходимите неща. Затова всичко, което не беше приковано, залепено, закачено с магнит или омотано с тиксо, плуваше във въздуха, периодично задръствайки вентилационната решетка или се измъкваше в коридора, където се разбиваше на пода.

Но това леко безумие обикновено не пречеше на екипажа (естествено при съблюдаване на някои правила за безопасност) да се наслаждава тук на спокойствие и уют. Обикновено, но не и сега.

— Правилно ли разбирам — бавно и тежко произнесе Вини, — че за да се справим с последствията от една авантюра, ти ни предлагаш да се наврем в друга, още по-безумна?

— А на мен ми харесва — изписка от дълбините на антикварното земно кресло Джил. На фона на тъмната му кожа тя изглеждаше още по-малка и крехка, такава една светлокоса кукличка с момчешка прическа. — Толкова е романтично!

Сакаи въздъхна. Пристъпите на романтика се случваха около веднъж месечно на мис Отвертка. Обикновено всичко започваше и завършваше с пране на любимия безразмерен (тоест два размера по-голям) работен комбинезон.

— Необитаема планета, карта на съкровище, тоест секретна пиратска база… — продължаваше Джил, мечтателно притворила очи.

Роджър даже й завидя. Той самият на двадесет и две години вече беше реалист, а сега, на двадесет и седем — завършен песимист.

Всъщност рейдерите на Алианса не бяха пиратски кораби, макар че Федерацията нееднократно се опитваше да ги обяви за такива. Но капитанът не успя да поправи момичето.

— Романтично?! — Вини повиши глас. — КАКВО, РОМАНТИЧНО? Огневи комплекси за охрана в параноичен режим? Блуждаещи минни полета? Вирусни капани? Система за самоликвидация от десет мегатона?

— И даже полк танкове и вкопан в земята брониран линеен кораб в ролята на фортификационно съоръжение — насмешливо го прекъсна капитанът. — Вини, това е ремонтна база, а не орбитална крепост. Основната й защита е маскировката. Някаква отбрана ще има, разбира се, но едва ли толкова страшна.

— Както разбрах — Висящият под тавана Франк нервно навиваше на пръста си и веднага отвиваше от него края на опашката си не особено чиста тъмна коса, — Греъм твърди, че има пълен комплект пароли.

— Греъм ще си седи на Джакпот, в уют и на топло — отряза Вини, така свирепо втренчвайки се в навигатора с присвити зелени очи, че той веднага си спомни за заплахата на пилота да остриже „тая метла“ и бързо дръпна ръка от главата си. — И ще се смее на глупаците, които по негов съвет са отишли на гости на Сатаната.

— Греъм рискува парите си.

В каюткомпанията се възцари тишина, нарушавана само от бълбукането на аератора в аквариума за птицериби. Самите птицериби бяха уловени от Петрович още при първото разваляне на гравитатора, когато топката от вода, заедно с тях, изплува от аквариума.

— Пари? — недоверчиво попита Вини, почесвайки главата си, остригана първи номер. — Нищо не си казал за пари.

— Защото ти мрънкаш и не ми даваш да го направя! Всъщност точно започнах…

— Ами продължавай — с друг тон каза смутеният пилот.

— Мерси — иронично благодари капитанът. — Към текущия момент нашият дълг наброява малко повече от петнадесет хиляди, по-голямата част от които е процентът на Леонардо… Не прави физиономия, Вини, той не ни е допирал до гърлото вибронож^[7], ние сами се набутахме. Греъм ни дава двадесет, те ще стигнат за покриване на дълга и покупката…

— Капитане — Механикът вдигна ръка също като напираща към дъската отличничка, — онзи списък с необходимите резервни части…

Роджър въздъхна.

— На който явно му липсва краят: „… а може да купим още и нов кораб и това ще е значително по-евтино“?

— Капитане! — Оскърбената невинност в гласа на мис Отвертка щеше да стигне за цял женски манастир.

— Три хиляди, лейтенант, това е лимитът ви — твърдо каза Сакаи. — Разпореждайте се с тях, както желаете, но искам след две седмици този кораб да лети като пияна пеперуда и да се бие като рой напушени стършели!

Хихикайки, Франк прошепна нещо в микрофона, но толкова тихо, че Роджър чу само началото на фразата: „А още трябва да…“ Съдейки по зачервените бузи на Джил и кривата усмивка на Вини, краят беше не просто мръсен, а много мръсен. „Нищо — злорадно си помисли капитанът, — сега ще види тоя дребосък“.

— А на нашия любим навигатор — ласкаво произнесе той, — ще доверим най-отговорната задача. Събери всичката достъпна информация за грижите и отглеждането на тюркоазените квачки от Малката мечка.

— Ъ-ъ-ъ… защо? — напрегна се Франк, заподозрял уловка.

— Защото — Към усмивката на Сакаи би трябвало да се приложи ангелски нимб, — тези пусти кокошки ще бъдат нашата застраховка. Дадох поръчка на Посредника. Ако работата с базата не се получи, след три месеца ще се върнем, ще предадем този проклет товар и ще си получим тридесетте хиляди. Важното е, към този момент птиците да са живи и здрави. Ще се погрижиш за това, нали, Франк?

— Капитане, не можете да постъпите с мен така! — пребледня младежът. — Не е честно, аз…

— Вече постъпих.

— Но…

— Франк, това е моят кораб — със същия проникновен тон напомни капитанът. — И заповедите ми тук се оспорват по един-единствен начин. Ако искаш да се възползваш от него, излез през десния преден шлюз, той има най-малък разход на въздух за един цикъл.

Навигаторът изкриви лице в такава отчаяна гримаса, сякаш се колебаеше дали да преследва капитана, щом се превърне в призрак или да направи такъв самия Сакаи. Но нищо не каза и никъде не отиде. „Жалко“ — помисли си Роджър. Той отдавна се разкайваше за решението си да вземе този кльощав италианец на борда на „Сигуре“. Ако останалите членове на екипажа бяха заслужили отлъчването си от обществото с постъпки, изискващи мъжество, то единствено страхливостта беше довела в далечния космос седемнадесетгодишния към този момент хакер-вундеркинд от Бета Сицилия. Свързан с мафията, той веднага се беше оказал свързан и с местните ченгета. Както подозираше капитанът, навикът му да хленчи със и без повод, беше станал причина да го предадат след година работа като двоен агент. Ако Сакаи не се придържаше към свой личен кодекс бушидо^[8], той и сам с охота би разменил този мрънкач за обещаната от Кръстника награда.

— Някой друг да има въпроси и претенции? Не? Тогава да вървим нататък. — Капитанът отвори вирт-прозореца и започна откъслечно да чете: — И така, тайнствената база на рейдерите, която се търси вече двадесет години. Представлява комплекс от ремонтни системи, способен да приема и обслужва бойни кораби от основните класове до тежък крайцер включително. От зачислените към нея кораби от група „Тау“ до края на войната не е оцелял нито един, последните са били отзовани за отбраната на Звездната Атланта и са унищожени в битката за близките орбити, когато Пета ескадра на Федерацията започнала десант. Преди подписването на капитулацията Алиансът унищожил всичките си данни, заедно с командния бункер. Контраразузнаването успяло да намери само единадесет души, отчислени от рейдерите преди унищожаването им, всички обикновени матроси. Разпитани са, естествено…

Вини шумно и сърдито засумтя. Той знаеше от собствен опит какви са методите им за изкопчване на информация. Към края на третия месец бившият сержант беше готов да признае даже за шпионаж от галактически мащаб, макар че само беше счупил челюстта на майора си и беше извикал по неговия комуникатор огневи удар от орбита, за да спаси попадналия в засада взвод. Но за щастие, по път за поредния разпит Вини „уговори“ конвоиращия да размени дрехите си с него и не мислеше да повтаря грешките си, тоест да се връща с признание за вината си.

Роджър се направи, че нищо не чува.

— … но безуспешно. Никой не знаел последните координати на базата.

— Последните? — изумено попита Джил.

— О! — Капитанът вдигна показалец. — Стигнахме до най-интересния момент. Известно е, че първата точка на базиране на рейдерите е била в атмосферата на газовия гигант на Зета Лира, втората — в облака на Оорт до еди какъв си номер звезда в Херкулес, третата — на Локвичката. При това Локвичката, ако някой е забравил, е планета от земен тип, покрита с неголеми морета и базата се е намирала под повърхността на едно от тях.

— Искаш да кажеш, че е не само мобилна, но и работи в различни среди?! — Вини се отблъсна от пода, за да надзърне във вирт-прозореца, но прекали със силата и прелетя през изображението към тавана. — Това са огромни пари дори в днешно време. Може би хората от Алианса просто са направили няколко приличащи си комплекса?

— Следователите от контраразузнаването също не могли да повярват дълго време — усмихна се капитанът, — но когато получили кореспонденцията между счетоводството на Адмиралтейството и „Уестингхаус Галактик“, се убедили, че по-голямата част от оборудването е доставена в един екземпляр. Като стана дума — Роджър откри главния си коз, тоест получения от Греъм списък, разгъвайки го така, че всички да могат да го видят, — мисля, че описът на тези доставки ще ви бъде доста интересен.

— О! — възторжено въздъхна Джил още на петия ред.

— Не „о“, а „охо“! — поправи я Вини. — И това също „охо“. А само виж номер десет! Това вече е „о-о-о, да-да-да!“.

— На тукашната станция няма и половината от този опис — измърмори Франк. — Кълна се в Първата полуос, това е наистина примамливо. Когато я намерим… Свети байт, че ние ще можем да си построим собствен космопорт!

— Ако я намерим — Вини се приземи, тоест се спусна от тавана на пода. — Греъм вече даде ли ти координатите, кеп?

— Ще ги даде преди да излетим. Само че… — Роджър се поколеба. — Планетата там е посочена точно, континентът също, обаче мястото… приблизително.

— Колко приблизително?

— Ще се наложи да претърсим около петдесет квадрата.

Пилотът разочаровано свирна.

— Кеп, тази база вече двадесет години успешно се крие от разузнавателните комплекси на Федерацията, а техните сензори са по-добри от нашите. Боя се, че няма да я намерим, докато не си ударим челата в шлюза ѝ.

— Вече размишлявах над това — кимна капитанът. — И ето какъв е планът ни…