Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (14)

Сутринта всички проблеми като с магия се разсеяха. „Маша“ без възражения доложи всекидневния си отчет, Вениамин се държеше, все едно нищо не е било, сякаш е забравил вчерашната караница, „бандата“ оживено се споглеждаше и шегуваше, а Владимир, както и предсказа Ден, подчертано вежливо поздрави капитана на масата, но с това се ограничи. А и настроението на всички беше някак приповдигнато, даже Станислав се зарази.

— Стас, да идем да се разходим! — привечер предложи Вениамин. — Виж какво хубаво време.

— А хищникът? — поколеба се капитанът.

— Нали имаш бластер. А момчетата през това време ще се заемат с чистене, нали?

Докторът изразително изгледа Тед и Ден, Те нечленоразделно, но съгласно изръмжаха.

Времето наистина радваше — явно на Степянка настъпваше лятото. Дните става все по-топли, залезите по-дълги, а мъхът — по-пищен. Приятелите не се отдалечиха много от базата, влязоха на няколко десетки метра в гората и тръгнаха в кръг. Не се страхуваха, че ще се загубят, и двамата имаха комуникатори с навигационна програма.

Станислав предполагаше, че Вениамин иска да поговори с него за вчера и отрано се приготви да се оправдава. Но приятелят му, напротив, всякак отклоняваше болезнената тема, не желаейки да разваля такава чудна вечер. Спомниха си ученическите години, пресметнаха колко остава до пълното гасене на двигателите, поклюкариха за грубияна Владимир и се полюбуваха на ярко оранжевите „орхидеи“. Станислав искаше да откъсне една за Полина, но „цветчето“ се оказа по-скоро роднина на кактуса и цялото беше в дребни (възможно отровни) бодли, а никой нямаше ръкавици.

Въобще разходката беше дълга и забавна. Вече по тъмно приятелите се върнаха до кораба.

— Ох, по дяволите!… — Пред шлюза Вениамин виновно потупа джобовете си. — Май съм си загубил диагностика.

— Отдавна ли?

— Не, буквално преди пет минути. Даже си помислих, че стърчи и трябва да го наместя, но се разсеях с онази светеща стоножка…

— Ами да вървим да го вземем, докато мъхът не го е погълнал — предложи капитанът, който горе-долу помнеше мястото.

— Ъ-ъ-ъ… Стас, би ли отишъл сам? Май ми се е появила пришка. — Докторът седна на горното стъпало на стълбата, през ботуша опипвайки дясната си пета. — А аз ще те почакам тук.

— Защо веднага не каза, че те убива? Щяхме да те върнем по-рано — укорително забеляза Станислав, но включи комуникатора в режим на фенерче и се отправи към гората.

* * *

— Почивката свърши! — обяви Вини. — Ставайте, птиченца мои, бързо, бързо! До вражеската база почти нищо не остана.

— И помнете — за трети път през последните десет минути повтори капитанът, — те имат киборг. Именно затова не взимаме парализаторите, а тежко оръжие. Не бива да му даваме…

— … ни най-малък шанс! — довърши бившият сержант. — Кеп, ако го повториш още няколко пъти, ще те фрасна с приклада по тиквата! Разбирам, че си нервен, но щом си решил, че в атаката главен ще бъда аз, млъкни и слушай заповедите ми.

— Ясно — отговори Роджър. — Тоест, тъй вярно, сър!

— Тогава спри да ни промиваш мозъците и давай напред, р-р-редник!

Сакаи кимна, свали забралото на скафандъра и тръгна напред, внимателно отмествайки храсталаците с цевта на лазерната пушка.

* * *

Диагностикът лежеше там, където докторът твърдеше. Станислав вдигна уреда, отри го в панталоните си и тръгна към кораба, подсвирквайки си непристойна пристанищна песничка.

Венка вече не беше на стълбата. Капитанът малко се обиди на приятеля си, качи се по стъпалата… и се вцепени. И двете врати на шлюза бяха отворени. Отдолу Станислав не го беше забелязал, защото в гост-командната цареше мрак, неосветен даже от лисицата.

Бластерът сам се плъзна в ръката на капитана.

— „Маша“, светлина! — тихо нареди Станислав.

Изкинът не отговори. Тъмнината сякаш още повече се уплътни.

Още повече, капитанът изпита гадното чувство, че от тъмното го гледат, и то с насмешка. Станислав се огледа към базата. Там също не се виждаше никаква светлинка, макар че Наталия и Владимир обикновено се заседяваха до късно.

Капитанът бързо натисна сензорното прозорче на комуникатора и окончателно се увери, че е станало нещо лошо — беше блокирано. Някой или нещо го беше отрязало от корабния изкин… или той сам беше забранил достъпа на Станислав. Нима „Маша“ се е изплашила, че наистина ще я изтрият и е вдигнала бунт?! Но къде тогава е екипажът? Ами ако… Капитанът глухо застена. Какъв идиот е той! Разбира се, че изкинът веднага е доложил на киборга, че Станислав знае за него! И щом той е дочакал единственият въоръжен човек да напусне кораба…

Бившият десантчик се олюля, спомняйки си опръсканото от пода до тавана помещение, ужасната воня, откъснатата глава, чиято буза още потрепваше, дивият вой на човека с прекършен гръбнак, въпреки защитния скафандър… Фарът на Метличина, най-страшният кошмар на оцелелите. Пиратите се бяха барикадирали в кулата и бяха пуснали да им проправят път три DEX-а, още четвърто поколение… Не, капитанът не сънуваше после червата, разхвърляни на няколко метра и дори не техния бивш собственик, който той, командирът на групата, доуби от състрадание. Най-здраво подсъзнанието му се вкопчи в друго — ти от упор стреляш в човек, а той не пада, още повече, дори почти не променя изражението си, докато не го направиш на кървава каша. Пиратите не успяха да избягат. Но на каква цена…

На кораба беше тихо. Много тихо. И миришеше на прясно… изпечен сладкиш.

— Ей — с треперещ от ненавист глас извика капитанът, махайки предпазителя на бластера, — аз съм тук. Излез, гад…

В левия ъгъл нещо зашумоля. После в десния, карайки Станислав трескаво да мести цевта насам-натам.

— Е?!

Светлината избухна, едновременно в целия кораб и на пълна мощност, за момент ослепи капитана и от всички страни гръмна:

— Честит рожден ден на те-е-еб! Честит рожден ден на те-е-еб! Честит рожден ден, скъпи Станислав Федотович, честит рожден ден на те-е-еб!

Върху главата на капитана се посипаха конфети, нарязани от пъстри етикети на консерви и обвивки от шоколад. Дяволският хор се смени със също такъв кикот, врещене, писъци, свирене и грохот.

В първия момент на Станислав му се стори, че този ден ще стане също така и ден на смъртта му.

— По д-дяволите — промърмори той, когато сърцето му отново заби, наваксвайки пропуснатите удари, — аз съвсем забравих…

— Нищо, ние ще ви припомним! — утеши го Тиодор, с точност хвърляйки върху капитана последната шепа конфети.

Стоящата по средата Полина гордо държеше на поднос някаква черно-бяла купчина, в която с труд (най-вече по запалените свещи) се отгатваше празнична торта. Тед и Ден я охраняваха от двете страни. На главата на Мария Сидоровна се кичеше червена островърха шапка, твърде напомняща противопожарна кофа^[1], а Наталия беше облякла къса прилепнала рокля и се оказа, че има доста красиви крака, напълно компенсиращи зубърската й физиономия.

Владимир беше с официално сако, бяла риза и папийонка, която явно го душеше, но ученият мъжествено търпеше. Почти измитият от машинно масло Михалич усърдно духаше в желязна тръбичка, извличайки от нея учудващо мелодично свистене, в което даже се отгатваше някаква мелодия. Вениамин му акомпанираше с лъжица по чинията си. На втория ред смутено от крак на крак пристъпваха геолозите, неумело, но старателно боядисали скафандрите си в маскировъчна, тоест карнавална разцветка. Навярно изобразяват космодесантчици, с умиление си помисли Станислав. Леко учудване предизвика само бронираният екип на пилота, но капитанът реши, че в тежката геоложка работа не може без него — да се изучават пещери например или пък кратери на вулкани.

Даже „Маша“, облечена (или разсъблечена?) с празнично дантелено бельо, държеше в едната си ръка чаша с шампанско, а в другата — парти свирка.

Полина пристъпи напред и всички дружно завикаха:

— Пожелайте си нещо!!!

Станислав с титанично усилие прогони първото, дошло му на ум: „Да се провалите вдън земя дано!“ Нищо друго категорично не му хрумваше, в главата му чак звънеше от облекчение, че всичко е наред. С тази мисъл капитанът духна свещичките, защото паузата вече ставаше прекалено дълга.

Тапата от шампанското, ритуално разтръскано преди отваряне, като комета се вряза в тавана. Остатъкът от пенещото се „гориво“ бързо беше разлят по пластмасовите чаши.

— За нашия забележителен капитан! — провъзгласи Вениамин, като вдигна ръка.

Всички пак закрещяха „ура!“ и започнаха да се чукат помежду си.

Наложи се пиратите да се присъединят към общото веселие, макар че настроението им съвсем не беше празнично. От една страна, планът за превземане на базата се увенча с успех (все пак попаднаха вътре!), но от друга — се провали с гръм и трясък, при това още в първата секунда, когато Тиодор и Полина сами изскочиха от храстите срещу пиратите с радостното: „Най-после, а ние мислехме вече да летим за вас!“ Обърканите завоеватели свалиха оръжие и безропотно позволиха да ги завлекат вътре, а точно тогава се върна и Станислав.

— Те ни изпратиха някакво съобщение — спомни си Франк. — Със заглавие нещо за гости. Но ние вече се приготвяхме и аз реших даже да не…

— Добре — рязко подхвърли Сакаи, привидно отпивайки от шампанското. — Сега ще се ориентираме съгласно ситуацията и ще коригираме плана си.

— Е, какво, ще опитаме ли тортата? — предложи Тиодор, щом всички пресушиха чашите си. Тортата беше негова отговорност, а спомняйки си процеса на приготвянето ѝ, пилотът леко нервничеше. — Да се надяваме, че става за ядене. Понеже ние всъщност мислехме да печем „Триумфът на Дарт Вейдър“, но благодарение на някого…

— Аз честно предупредих, че не мога да готвя! — оправдаваше се Ден, чийто авангарден метод за отделяне на жълтъците от белтъците направи силно впечатление на Тед.

— Но не каза, че изглежда никога не са те пускали в кухнята!

— Пускали са ме — с достойнство възрази рижият. — Да мия чиниите.

През това време Полина разряза тортата на неравни, но еднакво огромни и апетитни парчета и спорът се прекрати сам.

— М-м-м, каква вкусотия! — измляска Джил. — Даже не бих познала, че е от яйца… Капитане, а вие всичко ли ще си изядете? Вие нали не обичате много сладко…

— Не се притеснявай, няма да ти дам да си развалиш фигурата. — Роджър беше твърде погълнат от тортата и от мислите си, за да прояви благородство.

— А на мен? — с надежда попита Франк.

В това време Станислав откри, че оръжието на „космодесантчиците“ е съвсем истинско.

— Защо така сте се въоръжили? — учуди се той.

— Нали има хищници в гората — отговори вместо гостите Полина, гледайки ги с възторга на първокурсница на военен парад. — А те дойдоха пеша.

— А-а-а… да, хищниците… — смутено потвърди Сакаи.

Станислав с разбиране изхъмка, помоли колегата си да му даде лазерната пушка (той от изненада му я даде), прицели се в тавана и в лисицата, одобрително кимна, върна я и отиде при Вениамин.

Роджър се почувства завършен подлец. Джил явно изпитваше сходно чувство, защото го дръпна за ръкава да се наведе и умоляващо зашепна:

— Капитане, а не може ли утре да ги превземем?! Мен ме е срам, хората имат празник, така се радват…

— А да се върнем с празни ръце не те ли е срам? — засъска й Вини, също толкова смутен и затова ядосан.

— Утре ще е още по-лошо — принуден беше да се съгласи с него Роджър. — Не, по-добре да приключим веднъж завинаги с това…

— Само че как смяташ да го направим, кеп? — Франк махна с ръка към оживено бърборещите жертви в гост-командната. — Да застанем по средата и да обявим: „Уно моменто внимание, сеньори и сеньорини, сега ние малко ще ви грабим и убиваме“?

— Ще изчакаме пак да вдигнат чашите — решително каза Сакаи. — За да са им заети ръцете. Докато вдигат тост, ще ги вземем на прицел: аз — капитана, ти, Вини — техния пилот, Франк — главния биолог, Джил… всички останали. И щом дам знак…

Тиодор отвори втората бутилка шампанско по-внимателно. Тя беше последната и му се искаше за всички да има достатъчно, а не само да я помиришат.

— Реч от рожденика! — високо предложи той.

— Да, да, да — завикаха останалите, — моля, моля!

Пиратите охотно се присъединиха към уговарянето. Ситуацията се подреждаше повече от удачно — най-опасният обект ще бъде временно изваден от строя с речта си и няма да успее да извади бластера.

Станислав взе чаша, усмихвайки се. Той не умееше да произнася патосни речи и не можеше да ги търпи, но сега обгърна с поглед обърнатите към него лица и веднага разбра какво трябва и му се иска да каже.

— Още преди месец… ами, даже по-малко — леко несвързано почна той, — аз и не можех да помисля, че ще празнувам рождения си ден на такова място и в такава компания. Да си призная честно, не изпитвах никакъв възторг по повод този полет. Аз имах уютна ергенска квартира, пенсия, наченки на ревматизъм, Полина, ревматизъм! И не смятах да променям нищо. Но сега, гледайки безсъвестните ви мутри… да, уплашихте ме, и то не за пръв път! (Мутрите доволно се озъбиха.)

Сега разбрах, че за пенсия ми е рано. И макар да сме имали… не много приятни моменти, толкова повече радост ни носеха успехите. За тези три седмици ние с вас преживяхме толкова много, че на мен ми е все едно кой от вас… кой е, важното е, че сега сме един задружен отбор. И специално благодаря на нашите гости! — Станислав се обърна към „геолозите“, които му отвърнаха с измъчени усмивки. — Затова, че не ви домързя да дойдете тук през гъмжащата от хищници гора и че правите по-поносими нашите трудови дни! Аз мисля, че много ни провървя със съседите! Има на кого да разчитаме, така да се каже, и в тъга и в радост, нали? (Екипажът и биолозите одобрително закимаха, макар че досега радостта беше за тях, а тъгата — за геолозите.) Струва ми се, даже не, сигурен съм! — че това е най-хубавият ми рожден ден през последните осем години. И аз вдигам тази чаша… за тези, които ми организираха такъв прекрасен празник — за всички вас! И дори за теб — Станислав се наведе към лисицата, предизвиквайки взрив от смях.

По време на тази прочувствена реч Сакаи пребледняваше все повече и повече, а щом Станислав свърши и всички заръкопляскаха, Роджър, така и без да даде знак, рязко щракна предпазителя и прехвърли пушката зад гърба си.

— Кеп, какво правиш?! — потресено прошепна Вини.

— Не мога — глухо каза капитанът. — Това няма да е… правилно. Нека сега съм пират и да говоря за чест е глупаво, но още ми е останала съвест. А след такова нещо… ми остава само да си направя харакири.

Джил не можа да скрие облекчението си.

— Значи утре?

— Не — още веднъж учуди екипажа си Сакаи. — Да вървят по дяволите. Толкова сме търпели, ще потърпим още няколко седмици. Нека сами да отлетят.

— Яйцата — напомни Франк.

Капитанът потръпна, но устоя.

— Ех, че глупа-а-ак! — изръмжа Вини, но колкото и да е странно, се ограничи с това. Има неща, които просто не трябва да правиш, докато се считаш за човек, а не за придатък към бластера.

— Тогава да ида да взема сандвичи? — радостно попита мис Отвертка. — Щом ние така или иначе…

— Донеси и на мен — нареди Роджър. — Поне да се наядем занапред.

Щом взеха това решение, пиратите се успокоиха и се отпуснаха. Джил даде бластера си на Вини и отиде да си бъбри с Михалич, а после двамата се уединиха в машинното. Двата екипажа не се съмняваха, че заради любовта към техниката, но за всеки случай не ги безпокояха.

Полина трошеше върху биоклавиатурата парче торта и повтаряше: „пили-пили-пили“ (при което геолозите, кой знае защо, потръпваха и болезнено се мръщеха). Трохите се топяха върху бледо светещите клавиши като кафяви снежинки. По-големите бяха замъквани цели вътре, за да се смелят по-късно. Клавиатурата на Ден беше сита, нахранена с чипс и капки кондензирано мляко, а капитанската явно гладуваше, като нищо скоро щеше да почне да хапе пръстите.

Щом свърши с тортата, момичето се обърна към Роджър.

— Капитан Сакаи, а вие от коя планета сте? — умерено кокетно (за да покаже, че се интересува не само от обекта, но и от отговора) попита тя.

— От Джемини-пет. Това е на петнадесет парсека оттук — в гласа на Роджър зазвъня тъга, — без телескоп даже не се вижда. Малка уютна планетка, с нищо особено не е известна.

— Подсектор 24–15–67, втората планета на Токугава? — делово уточни Полина, с което не на шега изуми Сакаи, обикновено неговите събеседници си спомняха в най-добрия случай системата. — Как така да не е известна?! Там обитава Tritestis mirabilis!

— Е, да, имаме много животинки — леко шашнато каза Роджър, за пръв път чуващ за подобна забележителност на родната си планета. — Ние се стараем да пазим природата… докато тя не ни яде.

— А защо тогава сте станали геолог? — По тона на Полина се подразбираше, че в обществото на Tritestis-а цялата съзнателна джеминийска младеж трябва още от пелените да се нареди на опашката за постъпване в биологическия факултет.

— Всъщност… — Роджър се поколеба, опитвайки се да измисли някоя лесносмилаема легенда. Но мозъкът му предпочиташе да се наслаждава на шампанското, обществото на симпатичното момиче, а и въобще на уютната атмосфера на празника. „А не е ли по-просто да разкажа истината? — неочаквано помисли той. — Е, почти истината…“ — Всъщност аз изобщо не исках да ставам геолог. На потомъка на самураи не му подхожда да се рови в земята като селянин, за него са предначертани по-достойни занятия. Вярно, че самоотбранителните ни сили са по-скоро декоративни, „плюшена гвардия“, както ги наричаме. Затова се наложи да си потърся подходящ даймьо^[2] извън границите на планетата…

— Еха-а-а! — Гостът този път успя да впечатли Полина. — Значи вие сте истински жив самурай?!

„Не, мъртъв!“ — едва не изтърси Роджър.

— Ами ние пазим семейния си меч — с гордост съобщи той. — Макар че последните три поколения в семейството ни предпочитат за рязане на рибата нож. А аз реших да продължа традициите на предците. Изучавах кодекса бушидо, ходех в школа по кендо^[3]… и тъпчех главата си с подобни „до-щуротии“, както казваше чичо ми — с досада добави той.

Полина, уважаваща чуждата щуротия, съчувствено изхъмка. Станислав, който надаваше ухо към разговора, също се заинтересува и се приближи.

— А в кой полк сте служили?

— Не, аз не попаднах в космофлота, макар че се канех — призна Роджър. — Но в последния клас изгледах сериала „Да служа и защитавам“ и вместо във военната академия, подадох документи в полицейската.

— А, значи „сред нас има космоченге“?! — пошегува се Станислав с фразата от известен филм за мафията.

На това място законите на киното повеляваха партито рязко да прекъсне, а Роджър да се запознае с десетки прицелени във всички части на тялото му дула, за да разхвърля после с голи ръце и крака враговете по ъглите, демонстрирайки гореупоменатите бойни изкуства.

В действителност Сакаи само тъжно се усмихна и го поправи:

— Офицер от Галактическия патрул. По-точно бях, докато не пъхнах излишно дългия си нос — Роджър почеса края на споменатия орган, — в работите на някоя си междузвездна корпорация… и не се опитах да я приклещя. Разбира се, тя нададе вой, започна служебно разследване и в края на краищата ми се наложи да се преквалифицирам… — Сакаи тежко въздъхна, — в геолог.

— Съчувствам ви — искрено каза Станислав. Космодесантчиците бяха в добри отношения с ченгетата, не една операция бяха провели заедно, а после пиеха в баровете и ругаеха началството си.

В това време Франк се въртеше покрай… „Маша“. Нахалната програма беше очаровала хакера както външно, така и вътрешно.

— Никак не е зле ъпгрейдът на вашия изкин! — с възхищение се обърна той към приближилия се Ден. — Аз й направих някои тестове… нито едно повтаряне, най-малко седмо ниво на логика!

— Стараем се — уклончиво отвърна рижият, който традиционно не беше разположен към задушевни беседи с непознати.

— Хакнахте ли я или сте я свалили готова?

— Самият ти си хакнат — изсумтя „Маша“, вирна носа си и скръсти ръце на гърдите си. — А аз съм резултат от хармонично развитие на личността, което ти не си и сънувал!

— Супер! — възхитено въздъхна Франк. — Може ли да я прехвърля на комуникатора си и вкъщи да се почопля в нея?

— В носа си чопли, сополанко! — презрително подхвърли изкинът. Холограмата се разсипа във вихър от искри и Ден побърза да я закрие от капитана, справедливо предполагайки, че Станислав няма да хареса новото въплъщение на оскърбената програма.

Но „Маша“ се върна в същия вид, при това със сериозно и дори леко загрижено лице.

— Приет е сигнал от космовръзка — доложи тя едновременно по централната тонколона и по комуникатора на капитана. — По общия канал. Ниво на важност: първо. Търсят Роджър Сакаи.

— Свържи ни — изтърси Станислав и тутакси мислено се удари по челото.

Ами ако гостът не иска да разговаря пред други хора?

— Оки. — „Маша“ изчезна, а на нейно място се появи изображението на отпуснат в креслото си мъж. Ако не беше небрежната му поза, можеше да мине за киборг — твърде правилно, гладко и красиво лице имаше. Незнайно защо, то предизвикваше желание да го обработи с юмрук, помисли си Станислав. И изглежда, че не само у него.

— Е, най-после. — Гласът на красавеца се оказа неочаквано нисък и дрезгав. — Вече бях започнал да мисля, че ти съвсем си си навирил носа, Роджър, не искаш две думи да размениш със стария си приятел.

— Приятел?! — Сакаи пребледня от изненада, а после и от ненавист. — Че аз с теб, Балфер, под една сакура… чай няма да седна да пия^[4]!

Вини озадачено се намръщи, Джил първоначално се замисли силно, а после също толкова силно се изплаши. Франк нищо не разбра, но щом погледна съратниците си, за всеки случай се скри зад широкия гръб на пилота. На Станислав му се стори, че също е чувал някъде това име, но не успя да си спомни къде и при какви обстоятелства.

— Но затова пък със сигурност сме стари познати. Тук — Балфер прокара пръсти по лявата си буза от брадичката до ухото, — имаше белег за спомен. Преди три години кораб на Галактическия патрул настигна при Антарес двама контрабандисти. Единият успя да се измъкне, макар и не без загуби — Балфер отново попипа ухото си, сякаш проверяваше дали е на мястото си, — а транспортният кораб с трюмове, пълни с мелиндж^[5], остана за вас. Това бяха мои кораби, полицай Сакаи, както и завладеният от вас товар!

— За пластична операция са ти останали пари — язвително забеляза Роджър. — Макар че трябва да кажа, че с опърлена мутра ми харесваше значително повече.

— Ти също въобще не ми харесваш, Унили Роджър. — Балфер се ухили, щом забеляза как потръпна Сакаи, чувайки прякора, с който го наричаха зад гърба му. — От теб излезе още по-смотан пират, отколкото полицай. Твоят „Сигуре“ обаче ми е много симпатичен и може да стане добро допълнение към флотилията ми, след основен ремонт, естествено. Това хубаво корабче заслужава по-добър капитан от такъв жалък неудачник.

— Няма да получиш „Сигуре“! — Роджър изглеждаше спокоен, но Станислав буквално с кожата си усещаше вълните ярост откъм него. — По-скоро ще таранирам с него твоето корито.

— Веднъж почти го получих — небрежно махна с ръка Балфер. — Когато ти пробутах „квачковоза“. Само няколко думи на Леонардо, за да задържи част от информацията и примамката за глупака-капитан беше готова. Вярно, че ти помогнаха да се откачиш от кукичката… Впрочем, кой точно, Роджър? Ти нямаш приятели, освен своя екипаж, които са същите неудачници като теб.

Вини стисна юмруци, представяйки си как стиска нечия шия, но дисциплината удържа победа и бившият сержант не се намеси в разговора на двамата капитани.

— Не е твоя работа — сухо каза Роджър.

— Всъщност е моя — ухили се Балфер. — Но щом не искаш да кажеш, недей. Аз и така знам, че си получил парите от Греъм. И за какво.

— Греъм? — Сакаи старателно изобрази учудване, макар че дълбоко в душата си разбираше, че е загубил играта. Щом Балфер се е появил в тази система, значи знае всичко или почти всичко.

— Отначало той не беше много разговорлив. Но когато аз искам да получа нещо… — Балфер вдигна ръка и щракна с пръсти. Някой стоящ извън границите на холопроекцията веднага протегна на командира голям стъклен буркан с мътна зелена течност, в която Сакаи с потръпване позна „земното саке“. Пиратът леко я раздруса и през мътилката се показа изкривено от ужасна гримаса лице.

Балфер сложи буркана с главата на коляното си, наведе се напред и мигом се преобрази от небрежно-ленив в неприятно рязък, даже изнежените му черти сякаш се заостриха.

— А сега ме слушай внимателно, макак с дръпнати очи! Дойдох тук за базата и ще я получа. А вие имате цели три часа, докато долетим, за да изчезнете. И ако някой се забави — пиратът още веднъж раздруса буркана, — ще завиди на твоя бивш приятел.

Предаването прекъсна, но на мястото на „Маша“ над платформата зловещо се развя черен флаг със зеленикав череп и кръстосани кости.

По настъпилата тишина Сакаи се досети, че партито свърши.

— Значи пират? — замислено повтори Станислав, гледайки „колегата“ си с такова странно изражение, че Роджър живо си спомни разказа на Тиодор за нетрадиционното използване на ръкохватката на бластера.

В тишината, станала съвсем зловеща, от ръцете на Мария Сидоровна се изплъзна и се разби на пода чашата с чай. Последва бърза и бурна реакция — сцената „космоченге срещу мафията“ този път беше възпроизведена в точност, само че в ролята на полицая беше Станислав. Трябва да се признае, че под четирите дула той изглеждаше много героично и бластерът, в отговор прицелен в главата на Роджър, почти не трепереше.

— Хвърлете оръжието! — сурово заповяда той.

Роджър, който тъкмо се канеше да каже същото, леко се обърка. Неговият екипаж също „заби“, опасявайки се за капитана си.

— Смело, но глупаво — коментира Сакаи. — Станислав, вие не разбрахте правилно…

— Ха! — само каза той, по-удобно хващайки бластера.

— В смисъл, да, ние сме пирати… — Да отрича вече беше безполезно. — Но добри! — бързо добави Роджър. — А онези са много, много лоши!

Станислав със съмнение изгледа Вини — в брониран екип, с лазерна пушка, насочена към гърдите на капитана.

— А каква е разликата?

— Ние не смятахме да ви убиваме! Честна дума!

— Да бе, повярвах ви!

— Впрочем, да се усъмните в клетвата на самурай — Роджър гордо изправи рамене, давайки да се разбере кого има предвид, — е най-страшното оскърбление!

— На това и разчитах!

Но тук виждайки, че преговорите се протакат, а значи спонтанна престрелка вече не ги застрашава, се намеси Владимир, нездраво зачервен от вълнение и високо се възмути:

— Станислав, защо въобще разговаряте с него и губите време?! Нека тези… — ученият с омраза изгледа пиратите, — престъпни групировки сами се разправят, а ние трябва веднага да прибираме базата и да отлитаме оттук! Нали чухте, имаме само три часа!

Роджър и Станислав още веднъж се стрелнаха с погледи един друг, а после едновременно се нахвърлиха на микробиолога:

— Вие идиот ли сте?! Че те само това чакат! Затова се свързаха с нас, да ни уплашат като пъдпъдъци! Тук поне ни прикриват гората, нощта и мъглата, а в открития космос ще бъдем като на длан. Веднага щом излезем от атмосферата, ще ни разнесат на молекули, защо им е на пиратите да оставят свидетели?

Владимир отстъпи, вдигайки ръце — капитаните в раздразнението си се обърнаха към него с лице и с дула.

— Ей, ей, по-леко! Стана ми ясно!

— И какво ще правим сега? — жално попита Наталия. — Всичката ни работа, посявки, колекцията…

— На ваше място — вежливо забеляза Ден, — аз бих се безпокоил по друг повод.

— Добре. — Роджър първи свали оръжието, а после го подхвърли на Вини. Пилотът се смая, но въпреки това успя да го хване и се принуди да насочи встрани и своята пушка. — Стреляйте, ако искате! Лично аз предпочитам да загина от вашата ръка, а не от тази отрепка-наркотърговец.

— Твърде висока чест ще е за вас — изръмжа Станислав, също прибирайки бластера в кобура. — За начало бих искал да се запозная с истинската биография на Роджър Сакаи… или там както всъщност се казвате.

— Така се казвам — уморено каза Роджър. — И биографията ми е истинска. Само че между полицая и геолога имаше още нещо… Трябва ли да разказвам всичко точно сега? Или първо да решим какво да правим с копелетата, които всеки момент ще се стоварят на главите ни?!

— Трябва — твърдо възрази Станислав с мълчаливото одобрение на екипажа си. — Защото първо трябва да решим заедно ли ще действаме или поотделно.

— Да се махаме оттук, кеп! — избухна Вини, мятайки едната пушка на лявото си рамо, другата на дясното. — Нека тези биольохмани да бягат с кораба си на друг континент или да се крият в гората, докато шайката на Балфер полива всичко тук с олово и плазма. Те вече са засекли местоположението на поляната по радиосигнала…

— Ха-ха! — презрително се ухили черепът на флага. — Аз предавах през „анонимка“.

За Станислав това се оказа приятна, макар и неочаквана изненада. Но кой беше подучил изкина да го направи, той не рискува да уточни.

— … а ако не, то на дневна светлина без проблем ще я намерят — продължи Вини, без да се смути. — Така че…

— Тихо — сряза го Роджър. — Добре. Ще ви разкажа. В общи линии това е тъжна и доста нашумяла история^[6]… Една частна корпорация открила на обитаема, макар и слабо развита планета, залежи от ценен минерал и се опитала да ги присвои. Туземците, разбира се, не могли да окажат достойна съпротива и до идването на полицейския крайцер битката вече била загубена, джунглите горели, а совалката на корпорацията се канела да хвърли бомба върху главното светилище на аборигените. Когато аз заповядах да прекратят стрелбата и да се върнат на базата, не ме послушаха, при това нелюбезно. Тогава аз… леко се ядосах и разбих на пух и прах совалката, заедно с ескорта ѝ, а и по десантчиците на земята стрелях. С последните — самокритично си призна Сакаи, — действително прекалих. Тези негодници се оказаха със силен „гръб“ и обърнаха нещата така, сякаш аз съм нападнал туземците, а пилотите на корпорацията смело се опитвали да ги защитят от обезумялото ченге.

— А туземците? — съчувствено попита Полина. — Нима те не са могли да свидетелстват?

— Абе какви свидетели са те — махна с ръка Роджър. — Още опашките им не са опадали! Те явно изобщо не разбраха какво стана и приписаха победата си на застъпничеството на местното божество… С две думи, аз реших да не чакам пародията на съд. Оттогава се налага… да живея от другата страна на закона.

— А какво правите на Степянка? — Този въпрос интересуваше Станислав дори повече от печалната биография на Роджър.

Пиратите озадачено се спогледаха. Наистина ли не знае или се преструва, опитвайки се да изясни какво им е известно на тях? Но време за увъртане и намеци нямаше, налагаше се да играят ва банк.

— А вие действително ли сте микробиольох… биолози?

— За разлика от вас — язвително ги упрекна Станислав, — ние няма какво да крием. Мога даже да ви покажа документите за товара.

— И за базата на Алианса ли не знаете?

— Какво именно? — Естествено, бившият космодесантчик беше чувал за легендарната база. — Ако не греша, правителството предлагаше за откриването й награда от сто хиляди единици, навремето хората като луди я търсеха по всички обитаеми и необитаеми светове. Казват, че само инсталациите за гасене струват четвърт милион…

— Е, искам да ви зарадвам — неподобаващо мрачно каза Роджър. — Вие седите на нея.

Станислав неразбиращо погледна капитанското кресло, после съобрази и се втренчи в пода.

— Как — объркано уточни той и посочи с пръст, — точно тук?!

Сакаи потиснато кимна.

— Да — призна Станислав след минута размисъл, — вие наистина сте добри пирати.

* * *

Щом пиратското оръжие беше събрано в най-далечния ъгъл, на Владимир обещаха да го „удушат с голи ръце, ако пак дрънка излишно“ (понеже обеща Вини, заплахата подейства), а на Наталия беше дадена капсула с валериан (Мария Сидоровна предпочете вместо нея втора чаша чай и бонбон), съвещанието в гост-командната беше обявено за открито.

— А той със сигурност ли не блъфира? — подозрително попита Станислав, преглеждайки във вирт-прозореца записа на разговора с Балфер. — Може би има един-единствен катер и петима души, нали пиратите не обичат да делят плячката си.

— Едва ли — възрази Роджър, пропускайки остротата покрай ушите си. — Нали е очаквал да срещне съпротива минимум от „Сигуре“. Значи би трябвало да си е подсигурил превъзходство на силите.

— Когато за последен път чух за Балфер — добави Вини, — той летеше на крайцера „Звезден дракар“, тип „Медуза“. Вехтория, разбира се, но вехтория здрава, бронирана и с куп оръдия. С техните калибри просто ще пробие атмосферата и ще ни устрои тук… неприятности от десет-двайсет килотона.

— „Маша“, ти завърши ли сканирането на сектора, откъдето се водеше предаването? — На Станислав му омръзна да гадае.

— Още три и половина секунди, капитане. — Съдейки по безцветния глас, изкинът беше задействал всички ресурси, включително имитацията на личност.

Във вирт-прозореца се появи изображение на сиво петно, зад което се влачеше дълга плазмена опашка. Редом засвети таблица с данните на спектралния анализ.

— Точно така, това е Балферовия крайцер! — тутакси обяви Джил.

— Откъде можете да знаете това? — Станислав погледна петното с голямо съмнение. „Маша“ не можеше да го идентифицира и беше написала „неизвестен съд“.

— Тя знае — увери го Роджър. — Проклятие… той вече е почти на орбита!

— Значи обещанието за три часа преднина беше капан — заключи Станислав, проверявайки данните. — Е, поне е сам…

— Аха, ако не смятаме — Вини започна демонстративно да свива пръстите си, — четири катера в гнездата си, от които два щурмови, за планетарни десанти. Абордажен екип — петнайсет-двайсет муцуни в бронирани скафандри, въоръжени до зъби, останалият екипаж не по-малко от трийсет — също не са от детската градина и знаят от кой край се хваща бластера. Това е без да смятаме бордовите оръдия и ракети. Сам, да, съвсем сам, може да се каже кръгъл сирак.

— А кой въобще е той? — поинтересува се Станислав. — Името ми е някак познато…

— Ако трябва да бъда кратък, гад и мерзавец — с чувство отвърна Сакаи. — Беше един от най-близките хора на Ръждивия вълк, докато него не го застреляха при атаката на Метличина. Балфер тогава успя да се измъкне и даже заграби остатъците от флотилията на Ръждивия. Стана му наследник, така да се каже. Вярно, че не рискува като Вълка, повече залага на контрабандата на наркотици, оръжие и така нататък. Но и от грабежи на крайните планети не се гнуси.

— Аха… — с много недобър тон каза бившият космодесантчик и Роджър разбра, че към общия им проблем се добавиха лични сметки за уреждане.

— А освен това — спомни си Вини, — при Балфер част от екипажа са извънземни. Петима фреани…

— За тези горилоподобни и аз съм чувал — кимна Роджър. — Силни, бързи, но тъ-ъ-ъпи…

— Ами за змиечовека от Василиск? Този, който от петнадесет метра плюе киселина в очите? Или…

— Но това са несъществени детайли — преувеличено бодро го прекъсна Сакаи, опасявайки се, че при по-нататъшно изброяване биолозите ще предпочетат да се предадат тук и сега. — По-добре кажи ние какво имаме?

— Ние? — намръщи се Вини. — Ами почти нищо. Бластери имаме всички, четири ракетни установки, две лазерни пушки, два гаус-пистолета^[7] и моя рейлгън. Може и от охраняващия робот да вземем два плазмомета.

— И един куп мини — напомни Роджър.

— Не е чак толкова голям куп — възрази Вини. — Само петдесетина…

— Още един сирак — въздъхна Сакаи и се обърна към Станислав. — А какъв модел е вашият киборг?

За учудване на Роджър, неговият събеседник се смути не на шега.

— Какъв киборг? — сепна се Полина.

Останалите биолози също се втренчиха в своя капитан с ням, но много изразителен въпрос на лицата си.

Станислав с укор изгледа Сакаи, изкашля се и с тежка въздишка си призна:

— Аз не знам кой е той.

— Какво?!

Стас накратко обясни ситуацията със скенера и с горчива ирония махна с ръка към своя не по-малко потресен екипаж:

— Така че задайте на тях този въпрос. Може на вас да си признаят.

— Направо може да полудееш — промърмори Роджър.

— Може — потвърди Станислав. — На моменти ми се струваше, че аз вече съм.

— Но нали вие все някак го управлявахте!

— Моля?

Пиратите един през друг (докато Роджър не им изшътка и не продължи еднолично) почнаха да описват „подвизите“ на коварната биомашина.

— Браво на него, веднага ви е разконспирирал — заключи Станислав, даже с някаква гордост за своето „оборудване“. — Но, честна дума, аз нищо не съм му нареждал! Това си е негова лична инициатива.

— На киборга?!

— Лична програма, искам да кажа — поправи се капитанът. — И какво друго има в нея, аз нямам идея.

— Но ако той ви е защитавал от нас, може би ще се сражава и срещу Балфер? — с надежда предположи Джил.

— Може би — съгласи се Станислав и като се обърна към екипажа, уточни: — Нали чухте?

„Киборгите“ нервно се закискаха, с подозрение хвърляйки си погледи един на друг.

— Един киборг все едно няма да победи цял пиратски крайцер — въздъхна Роджър. — А нищо повече ли нямате? Например бойни вируси, планетарна бомба, ракетна установка?

— Откъде?! — обиди се Станислав. — Това е мирен транспортник и няколко учени, изследващи обикновена плесен („Бактерия!“ — застъпи се за честта на Maramekia Владимир), всичките ни оръжия са бластер и шокер!

— Жалко — въздъхна Вини и смутено добави под носа си: — Не съм подозирал, че ще кажа такова нещо…

— Няколко оръжия ще ви дадем — не обръщайки внимание на неодобрителния поглед на бившия сержант, обеща Сакаи. — По-зле е с комуникаторите. Ние имаме само два резервни, а вашите граждански няма да прослуша само който не е искал.

— Ама и вие ли сте ги прослушвали?! — сепна се Тиодор, спомняйки си как псуваше „геолозите“ в разговора си със Станислав, когато те стреляха по флайера.

— Не, ние не можахме — призна Роджър. — Нужната апаратура и по-голямата част от оръжията останаха на „Сигуре“, нашия основен кораб. Но той, за съжаление, е скрит на една от луните на четвъртата планета…

— В общи линии, да се сражаваме открито с Балфер е безполезно — обобщи Станислав. — Да избягаме от планетата е невъзможно — може би ще успеем да излетим, но скоковият двигател още не се е възстановил. Значи ни остава само да търсим укритие.

— Лесно е да се каже — въздъхна Роджър. — Щом ние успяхме да засечем крайцера оттук, то и той ще ни намери.

— Ние го засякохме по излъчването — плахо напомни Джил. — А нашите двигатели са изключени.

— Реакторът и уредите работят, така че това е само въпрос на разстояние. Ще се спусне още на янкой и друг километър и ще насочи оръдията с точност до три метра. За да екранираме такива кораби като вашия или нашия товарен, са необходими не по-малко от десет метра камъни над главите ни.

— Може да го оставим и да се скрием в гората — предложи Тиодор.

Роджър поклати глава.

— Тук няма топлокръвни форми на живот. Един полет на щурмовия катер с термоскенер и от нас ще останат само купчинки спечена пепел.

— Как така няма?! — възмути се младежът. — А аз кого с оръжие…

Вини толкова красноречиво изгледа колегата си, че той разбра всичко и обидено кръстоса ръце на гърдите си, изръмжавайки: „Пир-р-рати…“

Станислав също не одобряваше идеята с гората, но поради друга причина. До официалното отлитане от планетата оставаха повече от две седмици, плюс седмица път, плюс седмица, докато властите се размърдат и снабдят спасителна експедиция… А през това време трябва да се хранят с нещо и да се крият някъде от въоръжената пехота, която ще претърсва всеки храст в търсене на бегълците. Но ако намерят някаква пещера, пренесат там припаси и се барикадират…

— Чакайте — сети се Стас, — ами прословутата база на Алианса?! Хайде да заемем позиция там! Тя хем е подземна, хем навярно има системи за защита.

Този път се смути Роджър.

— Всъщност — предпазливо почна той, — с базата всичко не е така просто. Тоест теоретично тя е под поляната, няма къде другаде да е! Но някой ни попречи да проверим — бодна го на свой ред Сакаи.

— И откъде се взеха у вас такива теории? — намръщи се Станислав. Преди няколко години, когато базата беше търсена особено активно, имаше толкова сплетни, слухове и фалшиви карти на съкровището, че беше по-лесно да забогатееш, ако събереш колекция от тях и отвориш музей. Ако това е просто една от тях…

— Нашият информатор — не се поддаде на пораженческото настроение Роджър, — е открил сведенията в базата данни на разбит рейдер. Разбира се, ние проверихме думите му… освен това той вложи в този полет внушителна сума.

— Ами да — нервно се изкиска Франк, — бедният Греъм направо си загуби главата по тази база.

— Хайде, проверявайте тогава! — Станислав махна към илюминатора с щедрия жест на собственик на вила, на когото са съобщили, че под външната му тоалетна може би се крие голямо нефтено находище. — Само че по-бързо, за да ни остане време да измислим резервен план.

— Франк, носиш ли данните за базата? — огледа се Роджър.

— Аха, качил съм ги на комуникатора — потвърди навигаторът, — те са само двайсет терабайта. Само че ми е нужен достъп до тукашната система, за да предам чрез нея кодовете.

— Ден, заеми се. — Станислав изразително сигнализира с вежди на навигатора: „Гледай да не прави разни фокуси!“

— А паралелно, за да не губим време — продължи Роджър, — нека Вини да отлети до нашата база заедно с някой от вашите, да вземе оръжието и снаряжението… О, и да пусне кокошките!

— Капитане, да не сте си загубили ума?! — извика Франк, пред очите на когото преминаха всички мъчения с проклетите птици, както от фермерско естество, така и от гастрономическо.

— Термоскенера — припомни му Роджър. — Ако все пак се наложи да се крием в гората, кокошките ще ги разсеят. Избирай, Франк: ние или те?

Навигаторът млъкна, но по искреното страдание на лицето му можеше да се помисли, че капитанът без упойка му е отрязал някоя много важна част от тялото.

— Целия охраняващ робот ли да вземем? — делово уточни Вини. — Или само плазмометите?

— Целият няма да влезе във флайера — мрачно възрази Тиодор, хвърляйки погледи на принудително наложения му „съратник“.

— Значи няма друг вариант — разпери ръце Роджър. — Обаче вземете кученцето, то може и по земята да бяга след вас.

— Аха. Слушам. — Двамата пилоти се отдалечиха, стараейки се да се държат на максимално разстояние един от друг.

— Ами нашата база?! — веднага се осмели да се обади Владимир.

— Няма да успеем да я опаковаме — реши Станислав, щом си спомни колко боклуци има там по масите, рафтовете и термостатите. Ако просто се даде заповед на базата да се сгъне, всичко ще се разбие и смачка. Работните ръце бяха необходими на капитана за друго, освен това той силно се съмняваше, че Балфер ще изчака обещаните три часа. По-скоро ще се убеди, че не се канят да излетят, ще се снижи и ще започне да търси кораба. — Давам ви петнадесет минути, за да изнесете от нея най-важното… и да изнесете, а не да извозите! — натърти капитанът.

— Какво значи „давате ни“? — опита се да се възмути Владимир. — Вие изобщо представяте ли си ценността на нашите изследвания?!

— Какво, да не би да сте успели да направите от своята мекекия биологично оръжие? — ехидно се осведоми Станислав.

— Maramekia! — почервеня ученият.

— Е, ако накараме противника да изпие една епруветка, той за дълго ще излезе извън строя… — скромно съобщи Наталия, гледайки в краката си, за голям яд на началника си.

— Всъщност това е идея! — неочаквано запламтяха очите на Полина. — Тоест не да се пие, естествено… Но ние имаме лиофилно^[8] изсушени култури! Две ампули трябва да стигнат, ще ги смесим с някакъв прах за количество и зрителен ефект…

Момичето набързо изложи плана си, който отначало предизвика всеобщ нервен кикот, но в края на краищата получи капитанското одобрение и Джил като допълнение за монтажа на съоръжението. Михалич също нямаше против да им помогне, но него го изпратиха в склада да товари продукти, ако все пак се наложи да напуснат кораба. Вениамин се зае с лекарствата, а капитаните почнаха да изучават интерактивната карта на местността, съставена с помощта на апаратурата на лъжегеолозите. За съжаление, природни пещери наблизо нямаше и очевидно им предстоеше да се крият в блатата — тресавищата горе-долу щяха да ги защитят поне от пехотата.

Щом „видя“ Франк зад навигаторския пулт, „Маша“ демонстративно пребоядиса фона на вирт-прозореца в нежен, но незнайно защо несимпатичен жълто-кафяв цвят. Ден застана зад облегалката на креслото, опря се с ръце на него и педантично започна да следи всяко действие на пирата. Без да показва колко го дразни това, Франк с вдъхновени акорди на маестро се разходи по биоклавиатурата, като набърчи носа си — демек, всички нормални юзъри отдавна са минали на сенз-панели!

— Данните са въведени — неохотно доложи „Маша“. — Започвам проверка за вируси.

— Какво?! — чак подскочи темпераментният италианец. — На комуникатора на Франко Фумагали да има вируси? По-скоро ти ще ми ги пуснеш там! Незабавно прекрати сканирането и изпрати заявка, съгласно — хакерът погледна към вирт-прозореца, — протокол за повикване номер осем, на къси радиовълни.

— Всички мъже така говорите — „Маша“ непреклонно довърши проверката до края. — А ние, порядъчните жени, после трябва да се лекуваме, че и заразените файлове да премахваме! Извършвам търсене на честотите…

Изкинът замълча. Франк също затаи дъх и кръстоса пръсти — от това дали изобщо ще отговори базата на Алианса, зависеше цялата по-нататъшна операция.

— … има отговор на честота седем мегахерца.

— Тя е тук! — радостно изкрещя хакерът, обръщайки се към Ден, поради липса на други слушатели. — Аз успях! Свети Байт, аз успях, намерихме я! Мадона миа, трийсет години цялата Галактика търсеше тази база, а я намерихме ние! Нека сега някой посмее да ме нарече неудачник!

— Прекрасно, остава само да вземем лопати и да я изкопаем — скептично отбеляза рижият, намеквайки, че това не е даже половината работа, а само началото.

Франк се овладя и се върна към работата.

— Предай кодовете! — нареди той на изкина, вече мислено потривайки ръце и надменно се обърна към „надзирателя“: — Това е, по-нататък ще се справя и без теб. По-добре иди да помогнеш на своите биолози.

— Когато се справиш, тогава ще ида — отряза рижият, още по-силно облягайки се на заскърцалото кресло.

Като напук, красивото спасяване на света не се получаваше. Кодовете определено отиваха някъде, изкинът на базата не връщаше грешка във връзката, но Франк не получи нито отговор, нито приветствие от него.

Ден погледа как раздразненият хакер пуфти над логовете и направо попита:

— „Маша“, какво става?

— Той игнорира нашето предаване на данни — оплака се „Маша“ с тона на отхвърлена любовница.

— Откри Касиопея! — изсмя се Франк. — Сякаш това не е ясно…

— Изброй възможните причини — не му обърна внимание рижият.

— Технически неизправности — послушно започна „Маша“. — Проблеми с приемащото устройство. Проблеми с предавателя. Изтощени батерии.

— Cazzata^[9], там има стандартен термоядрен реактор! — ядоса се Франк. — Той може да работи триста години без прекъсване. И въобще, стига глупости! Само пълен идиот може да пита системата защо тя самата не работи, а лично аз мисля да се поровя в настройките!

— Или изкинът на базата просто е също толкова тъп като този тип! — обиди се „Маша“, зареди нужния речник и с безупречно тосканско произношение заврещя: — Tu sei un aminale, viscido, vergognati, mica sono una troia!^[10]

— Какво?! Ах, ти, porca putana!^[11]

— Тъп — замислено повтори рижият. — Аха. „Козленца мили, отворете ми! — Нашата майка има тънък глас, а ти твърде гръмко викаш!“ С каква скорост предаваш данните, умнико?

— А защо ме питаш мен, нея питай! — озъби се Франк. — Ако скоростта ви е стандартна, значи с осем терабита в секунда.

— Нашата е стандартна, да — изразително отвърна Ден.

Хакерът зяпна рижия с раздразнен и неразбиращ вид, който постепенно се смени с усилена мозъчна работа, а после с просветление.

— Точно така, нали базата е на повече от двадесет години! Тогава стандартите са били други, нейният приемник просто не успява да обработи нашите данни, или, което е по-вероятно, въобще не ги възприема като информация, затова и не отговаря! А я да видим какво ще кажеш за шестдесет и четири гигабита…

Времето вървеше мъчително бавно. Как изобщо предците не са озверявали от толкова ниски скорости?!^[12]

— Кодовете са приети — съобщи чужд мелодичен глас и върху работните вирт-прозорци се разгърна още един.

— Капитане!!!

Роджър и Станислав се забързаха към пулта, но вместо желаното меню за управление на базата, там се показа празно поле с мигащ курсор.

— За потвърждаване на достъпа се изисква отговор на контролен въпрос — изискано-вежливо съобщи програмата.

— Какъв въпрос пък сега? — смая се Сакаи. — Във файловете на Греъм нищо такова нямаше!

— Контролен въпрос: назовете името на бабата на старшия товарач — неумолимо продължаваше изкинът на базата. — В противен случай след минута вашите кодове ще бъдат анулирани.

В горния ляв ъгъл на екрана се появи обратно отчитане на времето.

— Добре поне, че не обеща да анулира цялата база — промърмори Станислав. — Заедно с нас.

— Minchia^[13], ама откъде да познаваме тази проклета баба?! — от вълнение Франк пак стана трагично-многословен. — Тя вероятно отдавна се е гътнала, а и внукът й не е вечен, и какво тогава, за всеки нов товарач да се преправя системата? А ако той няма баба? Или, напротив, има цели две? И въобще, защо са й на такава супер мега яка автоматизирана база живи хамали?!

— Действително, защо… — промърмори Сакаи, опитвайки се да улови проблясналата мисъл. — Франк, бързо отвори списъка на спомагателното оборудване! Какви мотокари е имало на базата?

Хакерът послушно разгърна файла и го скролна до нужния раздел.

— Малък мотокар „Mario“, товароподемност до един тон… „Venera-3“, товароподемност до седемнадесет тона… Капитане, вие сте гений! Бабата на старшия товарач — това е „Venera-1“ — Франк бързо запълни празното поле.

Програмата за секунда се замисли, а после със същия приветлив тон обяви:

— Имате още един опит.

Таймерът отново се завъртя.

— Опитай само „Venera“, — посъветва Ден обезкуражения хакер. — Първите DEX-ове също са били без единици.

— И наистина е женско име — подкрепи го Станислав. — Пиши.

Франк объркано погледна своя капитан. Роджър обречено кимна. През оставащите седем секунди и без това нищо смислено няма да успеят да измислят.

Този път изкинът размишляваше по-дълго. После прозорецът изчезна, предизвиквайки всеобщ разочарован стон, но отново изскочи, вече с цветна схема.

— Достъпът е потвърден. Дистанционното управление е разрешено. Очаквам вашите указания.

Радостно закрещелите и почти прегърнали се (но в последния момент опомнили се) победители алчно се втренчиха в плана на базата, напомняща седеметажно здание с централна шахта.

— Аха, ето и входът! — Станислав забоде пръст в покрива. — Е, хайде, Сезам, отвори се!

— Мащаба! — предупредително изписка Франк, но беше късно.

Транспортният кораб затрепери. На масата зазвъня неприбраната от празника посуда.

— „Маша“, отвори шлюза!

Когато капитанът изскочи на горното стъпало, идващият отдолу тътен вече се усещаше с цялото тяло, наелектризирайки косата. На мъха той също не се хареса — Станислав дори не подозираше, че тази плесен може да пълзи с такава скорост. По оголилата се почва се извиха пукнатини и в центъра на поляната се отвори бездънна черна „уста“. Пропастта стремително се разширяваше и преди капитанът да успее да отмени заповедта, краят й вече беше под кораба.