Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (17)

— Колко етажа изкачихме вече?

— Двадесет и два… или двадесет и три… — със слаб глас отвърна един от пиратите. — Скуртул, а ти сигурен ли си, че вървим в правилната посока?

Преди пет етажа към помощника на адмирала още се обръщаха с „командире“ и на „вие“. Но проблемът с йерархията сега вълнуваше Скуртул най-малко от всичко, въпросът за броя на изкачените етажи беше много по-интересен. Впрочем, той в нищо вече не беше сигурен, в това число и в разсъдъка си. По негови сметки, към този момент те не само би трябвало да са излезли на повърхността, но и да са се изкачили на около половин километър в небето.

— Нали вървим нагоре! — заяви той. — Каква грешка може да има тук?! Ние сме на планета, момчета, тук всичко е просто — силата на тежестта винаги тегли надолу. Хайде, още малко…

От гледна точка на физиката Скуртул беше съвършено прав, само че на пиратите им беше нужна не физика, а изход на повърхността.

— На нас твоето „още малко“ вече ни е дотук! — излая последният в редицата, като се удари с длан по задника. — Ти го казваш на всеки етаж. Край, на мен ми писна. Ти можеш да се катериш още, можеш да се провалиш в ада, аз оставам тук!

— И аз! — подкрепи го вървящият зад Скуртул брадат пират.

— Бунт на кораба? — насмешливо уточни помощникът, макар че всъщност никак не му беше до смях. — Момчета, а не забравихте ли какво се полага за такова нещо по нашите закони?

— Защо не ни заплашиш и с Балфер! — изпръхтя брадатият, демонстративно сядайки на пода. Вторият пират последва примера му. — По нашите закони, когато командирът издава глупави заповеди, него самия го пращат на другия край на галактиката.

Скуртул разбра, че няма да успее да разубеди тези двамата. А ако продължи спора, дезертьорите ще станат още повече.

— Ами седете, идиоти! — с досада подхвърли той. — Ние скоро ще се измъкнем, а вие така ще си останете тук. Нарочно ще кажа да не изпращат никого за вас. Хайде, момчета! — нареди той на останалите на крака пирати.

Четиримата тръгнаха нагоре по стълбите. Дезертьорите ги изпратиха със злорадни погледи, докато вратите не се затвориха, а после с неимоверна наслада се опънаха на пода с разперени ръце и крака, които изведнъж станаха непосилно тежки.

— Надолу ли ще тръгнем или? — попита брадатият, щом почака да премине нов пристъп на загадъчната „стълбищна болест“.

— Защо надолу? — учуди се колегата му. — Сега ще си починем и ще излезем през ей онази врата на етажа, а оттам в асансьора. Докато тези глупаци се мъкнат след Скуртул…

Пиратът не успя да довърши. Вратата неочаквано се отвори и на стълбищната площадка излезе Вини.

— Куку — мрачно каза той, насочвайки към вяло размърдалите се тела едновременно два бластера. — Какво избирате: да си починете или да починете?

* * *

Щом закрепи въжето и три пъти го дръпна в знак, че пътят е свободен, змиечовекът отстъпи встрани. Съратниците му не бързаха да се спуснат, от което Шшипших ни най-малко не се огорчи, наслаждавайки се на тишината, тъмнината и отсъствието на човешка воня. Змиехората бяха самотници и въпреки високоразвитата си цивилизация, и досега живееха изолирано, канейки у дома си други от своя вид само за чифтосване. Престъпването на прага по друга, дори най-важната причина, се смяташе за смъртна обида. Така че постоянното пребиваване на крайцера много тежеше на Шшипших. Разбира се, можеше да се усамоти в каютата, но по цели денонощия нямаше как да седи там, а и пиратският кок нямаше да му занесе храна в леглото. Змиечовекът се надяваше, че делът му от плячката най-после ще му позволи да си купи уютна седемспирална къщичка (може даже с островче, с които изобилстваха океаните на родната му планета) и да се преквалифицира от космически на морски пират.

А докато адмирала го няма, защо да не потършува из базата, разузнавайки и прибирайки по нещо малко и ценно, ако му попадне под лапа? Змиечовекът погледна надолу, но бързо се отказа от идеята да се спусне по стената или да потърси второ въже. Твърде дълго и небезопасно. На стълбището също не си струва да се вре, защитниците на базата несъмнено първо са го взели под контрол.

После Шшипших вдигна глава, отвори леко уста и раздвижи острия си черен език, което означаваше усмивка. Змиечовекът се приближи до стената, с едно дръпване изкърти вентилационната решетка и с поразителна ловкост за такова масивно (близо два пъти по-едро от човек) същество се мушна в дупката, тясна дори за дете.

Участта на Мося не грозеше Шшипших, той се пъхаше само в онези тунели, където можеше да се обърне, огъвайки гърба си назад. Змиечовекът притисна късите си, но мощни лапи към тялото и стремително запълзя надолу по въздухопровода, понякога задържайки се до решетките и опитвайки въздуха с открита уста. На единия от етажите вонеше доста по-силно на хора и Шшипших зави натам.

Змиечовекът не беше успял да пропълзи и тридесет метра, когато му провървя. По коридора се движеше самотен човешки индивид и бавно, предпазливо се оглеждаше, сякаш е дочул нещо. Може и да е чул шумоленето на люспите по стените на прохода, но не е могъл да се сети откъде идва то.

Шшипших обичаше да претърсва трупове. Всеки път изненада, не знаеш какво ще намериш — видеофон, сополива кърпичка или платинено пръстенче с диамант. А на Балфер са му достатъчни и отрязаните уши като доказателство.

Змиечовекът се напрегна и когато човешкото същество, още по-притеснено от нещо, се спря точно срещу решетката, я изби и атакува жертвата с мълниеносен скок, а докато летеше във въздуха, изплю отрова.

* * *

Вървящата след Скуртул троица все по-подозрително сумтеше и изхъмкваше, намеквайки, че авторитетът на помощника на адмирала вече е паднал по-ниско от дъното на проклетата база. Вярно, че на пиратите още по-малко им се искаше да седят на стъпалата в очакване неизвестно на какво. Засега. Но след няколко етажа можеха да размислят и да се заемат с по-перспективна работа — търсене на виновник.

Скуртул вече беше готов да признае поражението си и да завие към асансьора, но изведнъж отдолу се разнесе ужасяващ, резониращ от стените и проникващ чак до костите вой.

Питатите така бързо догониха командира и се струпаха накуп, сякаш току-що бяха започнали своя крос.

— Какво беше това?! — изтрака със зъби един от тях.

След воя се разнесе отчаян вик и почти веднага прекъсна. Долу, зад завоя на стълбата, се мярна нещо виолетово, светещо и зъбато. Пиратите не успяха добре да разгледат извънземното чудовище, тъй като предпочетоха трескаво да натискат спусъците. Междуетажното пространство беше надупчено от изстрели, стълбището потъна в задушаващ пушек от тлеещата пластмаса. Виолетовото чудовище се мяркаше все по-близо, сякаш беше омагьосано. Когато то зави отново, пиратът до Скуртул не издържа, изпусна бластера и със свинско квичене се хвърли нагоре. След секунда по стълбите скачаше цялата компания. Първият, дотичал до площадката, се метна встрани, към изхода от етажа и със засилка бутна вратата, но тя се оказа блокирана.

— А-а-а! — заврещя беглецът, губейки остатъците от разума си. — Всички ще умрем!!!

Паниката достигна своя апогей, а скоростта на бягане — почти първа космическа.

Адреналинът си е адреналин, но след два етажа мускулите почнаха да отказват. Щом един от пиратите се спъна, по стълбите презглава се изтъркулиха всички, като образуваха в подножието им колоритна купчина със стърчащи на всички страни ръце, крака и дула.

Лежащият най-отгоре Скуртул не беше успял да осъзнае, че все още е жив, когато в слепоочието му опря нещо твърдо. Пиратът предпазливо завъртя глава и на другия край на лазерната пушка видя Тиодор. Зад гърба му свенливо надничаше шоарската лисица.

— Е, пичове, пристигнахте! — зарадва Скуртул пилотът.

* * *

Екипажът стигна до командния център почти едновременно. Станислав и Франк дочуха тропот в коридора и без предавателя. Но вратата, кой знае защо, не се отвори.

— Ама че отврат… Да му се не види… — Един през друг зад вратата се разнесоха възгласи на учудване и отвращение. — Уф, каква гадост!.. Откъде се е взела тук? — И като финален акорд: — Капитане!!!

— Какво се е случило?! — изскочи на прага Станислав.

На прага, върху парче гъсто петносана тъкан, лежеше, както се стори на капитана, зелен пъпчив пъпеш. Тиодор гнусливо го бутна с цевта на пушката, обърна го и в Станислав се втренчиха изцъклени, покрити от полупрозрачни клепачи очи над зъбата паст.

— Змиечовек — констатира Вини. — Вероятно от хората на Балфер. Кой го е убил и с какво?! Изглежда, сякаш просто са му откъснали главата…

— Е, сега поне със сигурност знаем, че вашият киборг е на наша страна — опита се да утеши посърналия капитан Роджър.

— И все още не знаем кой е той.

Станислав се вгледа в подчинените си. Всички те се оказаха в различна степен поочукани — Тед беше раздрал ръкава си, а с него и ръката си до кръв на една кука в дока, Полина, лекомислено изпратена от Джил да търси някакъв инструмент, така беше почерняла от прах, сякаш с нея са бърсали коридора, върху Ден беше паднал сандък от горния рафт („аз само исках да го наклоня и да видя какво има там!“), Наталия, незнайно защо, беше съблякла костюма за биологична защита, тоест ясно защо, но обратно го носеше под мишница, акуратно завит на руло. На Мария Сидоровна не й беше провървяло със системата за пускане на водата — аспирантката беше подгизнала от глава до пети, а кокът й се беше разпаднал и косата й висеше като миша опашка. Владимир се беше подхлъзнал и сдобил с огромна синина от ръба на висящата в каютата стенна аптечка (всички учени бяха използвали различни каюти, едновременно и за дълго), а Михалич се беше спънал в опънатата от самия него корда и беше разбрал, че тя и без мини представлява забележително оръжие за масово унищожение.

Това беше по техни думи, разбира се. И очите на всички бяха от невинни по-невинни!

— И какво да правим сега с нея? — Вини събра краищата на парцала заедно и вдигна страшната находка, гнусливо изпънал ръка. — Да ида ли да я хвърля в пещта за изгаряне на отпадъци?

— Не — спря го Роджър, в чиято глава започваше да зрее план за поредния ход и едновременно за отмъщение. — По-добре ми намери един голям прозрачен буркан.

* * *

За учудване на Черепа, последният етаж на базата не ги посрещна нито с лазерни залпове, нито поне със заложени мини. Вярно, че всички врати между секторите се оказаха блокирани, но бронираните скафандри успешно решиха този проблем.

— Така си и мислех! — потри ръце Балфер, щом изслуша доклада на абордажниците. Самият адмирал счете под достойнството си спускането по въжето и засега оставаше горе, а заповедите си отдаваше с помощта на примитивен кабелен предавател, набързо сглобен от техниците. — Тези бъзливи кучи синове със сигурност са се скрили на долните етажи, треперят от страх и чакат кога ще стигнем до тях.

— Обаче не се уплашиха да свалят катера на Скуртул — предпазливо напомни Черепа.

— Сигурен съм, че неговият пилот просто не се е справил с управлението и се е разбил в стената — махна с ръка Балфер, — а сега се бои да се покаже пред очите ми. И правилно се бои, ще му удържа в троен размер този катер от заплатата.

Черепа си помисли, че стените, след сблъсъка в които катерите весело пламтят на дъното на огромната шахта, се наричат самонасочващи се ракети. Но на глас почтително попита:

— И как да действаме по-нататък? Асансьорите са блокирани, но има две стълби…

— А Шип разузна ли нещо?

— Не сме го виждали, откакто се спусна долу, изчезна някъде.

— Пак е тръгнал да мародерства! — изръмжа адмиралът. — Някой ден все пак ще направя от него тапицерия за креслото си във флайера.

— За всичко има един отговор — прошепна Черепа на стоящия си редом екипаж, като прикри с ръка комуникатора. — Тоя се е разбил, оня отишъл да преджобва…

Пиратите дружно закимаха. Операцията по превземането на базата отдавна престана да бъде леката разходка, която им обеща Балфер преди полета.

— Безпорно и за нас ще измисли нещо — изказа се един от абордажниците. — А аз бих изчезнал оттук. Със сърцето си усещам, че това е лошо място, който е попаднал тук, назад не се връща. Може тукашният изкин съвсем да се е побъркал за толкова години и сега да мрази всички живи.

— Ти пък — ухили се друг пират. — А япончето с екипажа си защо не е пукнал досега?

— А ти видял ли си поне един от тях? Именно. Може отдавна да не е сред живите, а с адмирала да е разговарял същият онзи изкин. Какво е за него да симулира изображение! Не, с тази база работата не е чиста, казвам ви…

Пиратите още повече се умърлушиха.

— Сега твоята главна задача е превземането на командния център! — говореше през това време Балфер. — Щом той бъде в ръцете ни, всички проблеми ще се разрешат от само себе си. Раздели хората на групи и атакувайте едновременно от всички страни — по стълбите, асансьора, шахтата за корабите.

— По план комцентърът е на четвъртия етаж, броено отгоре надолу — забеляза Черепа. — Ако опитаме да си пробием път директно към него, може да ни отрежат от повърхността.

— Кой?! Ти имаш почти петдесет души, а Роджър само трима, и то само един от тях заслужава да го броим!

— Аз все пак бих предпочел да превземам етажите един по един — Черепа се опита внимателно да разубеди адмирала. — Те са високи и с дебели прегради между тях, твърде рисковано е да се спускаме по въжетата цели три нива надолу. Между другото, ако разширим отвора в люка, ще можем да използваме останалите катери…

— За да им видите сметката и на тях?! — възмутено го прекъсна Балфер. — А, не! Добре, нека е по твоему — адмиралът внезапно се сети, че Сакаи може да се крие на втория или на третия етаж, а в командния център да седи само италианското хакерче, — върви първо на втория. Само че по-бързо, защото почва да ми се струва, че е по-правилно да ти викат не Череп, а Охлюв! Край на връзката.

— А на теб — Козел! — промърмори в притихналия комуникатор абордажникът.

* * *

Вениамин се върна в командния център чак след половин час, когато разтревоженият му приятел вече беше започнал да го търси, прелиствайки изображенията от камерите. Докторът беше разочарован от медицинския отсек. Напускайки базата, персоналът беше взел със себе си по-голямата част от лекарствата и оборудването. Останалото беше или развалено или непреносимо и изискваше от лекаря не само медицински, но и технически познания.

Щом чу за успешното попълнение в зандана, Вениамин се развълнува:

— Трябва непременно да прегледам пленниците! Ами ако сред тях има ранени, на които им изтича кръвта? Нали първо са се разбили с катера, а после са паднали по стълбите…

— Абе сякаш нямаше… в смисъл течащи — забеляза Тиодор. — Ние им хвърлихме две аптечки да се забавляват.

— А вътрешните кръвоизливи? — настояваше Венка. — Да, това са разбойници и наши врагове, но защо да бъдем като тях? Аз съм лекар, давал съм клетва!

— Ще ги прегледаш, когато вкараме вътре следващата партида — неохотно се съгласи Станислав. — Няма защо излишно да се бутаме там. Макар че сега имаме колкото щеш оръжия. — Капитанът одобрително погледна разположените до стената трофеи. Само пушките бяха шест броя, а бластерите Стас дори не беше преброил.

— А колко още са на свобода! — със съжаление отбеляза Вини.

— Не се ядосвай, тепърва ще имаш шанс да си попълниш колекцията — утеши го Роджър.

— Капитане, пак имаме проблем! — почти веднага възкликна Франк, обръщайки се шумно с креслото. — Изглежда, че са пробили покрива! Ето, пълзят по коридора…

Станислав вече беше свикнал с неговите трагични вопли по всеки повод и спокойно се приближи, за да разгледа вирт-прозореца.

— Бързи са. Мислех, че имаме поне два часа. Джил, как върви поставянето на балоните?

— Вече довършваме, капитане! — изписка комуникаторът. — Сега Михалич ще настрои дистанционното управление и това е.

— Предайте на Тед: петдесет и втори док, направо и вдясно до предпоследната врата. И не забравяйте, че на входа е опъната корда!

— Може би трябваше направо на шестия етаж? — заколеба се Роджър.

— Ако има нужда, ще ги разместим пак.

— А ще стигне ли енергията? Ние и така почти разредихме кондензаторите с тази стълба, а реакторът чак след няколко часа ще достигне пълна мощност…

— Мога да спра тока на последните два етажа — предложи Франк. — Ще освободим още два-три мегавата.

— Действай — съгласи се Станислав. — Така или иначе ние нищо нямаме там, а онези нека се спъват в тъмното.

— Повечето имат визьори — възрази Сакаи.

— Онова, в което всичко е едно такова зелено, размазано, приятно гъделичкащо нервите? — пошегува се капитанът.

Роджър се ухили и кимна.

* * *

Светлината внезапно изгасна и пиратите потръпнаха като един. Припряно защракаха спусканите надолу и включващи се визьори, петдесет дула се насочиха на всички страни като игли на свил се на кълбо таралеж.

Изминаха десет минути, преди нашествениците да се убедят, че никой не се кани да ги атакува под прикритието на тъмнината.

— Значи, действаме така — продължи Черепа, давайки си вид, че нищо особено не е станало. — Триоки и Март, вие със своите групи тръгнете по стълбите, а аз с абордажната команда ще се спусна през асансьорната шахта. Ще претърсим втория етаж и ако всичко е чисто, по същия начин ще превземем и третия. С четвъртия вероятно ще се наложи да се поизпотим, но вече на терен ще обсъдим детайлите.

— А ние какво да правим? — басово каза командирът на четвъртата група, добродушен (ще те застреля само при необходимост и напълно без злоба) здравеняк-кентаврианец по прякор Мишката.

— Охранявайте този етаж. — Черепа реши, че десет души няма да навредят като резерва. А Балфер със своята идиотска идея за спускане в шахтата сам да заминава там. С въже или без. — Хайде след мен, момчета…

Бронираните скафандри глухо затропаха към асансьорната шахта. Разбиването й не беше по-сложно от това на вратите между отсеците и скоро абордажниците непохватно и бавно, но сигурно, се спускаха по техническата стълбичка.

Триокия и Март завистливо изгледаха Мишката, а той се ухили и им помаха с ръка.

— Е, кой по коя? — обречено попита Март своя събрат по нещастие.

— Ти тръгни наляво — предложи той, почесвайки биещата на очи вдлъбнатина на челото си. Там никога не беше имало трето око, но пък имаше мощен удар с метален бокс по време на делба на плячката. Триокия нарочно не си беше направил пластична операция, за спомен какво се беше случило с нападателя. — Нали си свикнал^[1], хе-хе.

Март се усмихна накриво, но не започна да спори.

Пиратите без проблеми слязоха по обездвижената стълба. Вярно, че се наложи да се потрудят с първата двойка врати, но после се сетиха да стрелят с два-три заряда на бластер по заключващите механизми.

— Като че ли тук няма никой, командире — доложи Триокия, когато отрядите се срещнаха при асансьорната шахта.

Черепа с досада си помисли, че Балфер се оказа прав и само загубиха време. От двете страни на коридора се простираха редове от високи, тесни врати — каюти на персонала, явно жилищен етаж.

— Претърсете хубавичко всичко тук — нареди той, — и продължавайте слизането. Ще се срещнем на същото място на третия етаж.

— Да, командире!

Пиратите се развеселиха. Мешките им така и не бяха натежали до момента, а в каютите сигурно ще се намери нещо интересно.

Черепа пак се гмурна в шахтата, групите се разделиха.

На стълбищната площадка Март го чакаше неприятна изненада — тук имаше светлина. Пиратите, които бяха успели да свикнат с тъмнината, жумяха и пристъпваха от крак на крак, чакайки очите им да привикнат.

— Застреляйте всеки, когото видите — нареди Март и прекрачи пръв в коридора.

— И женската ли? — недоверчиво попита един от пиратите.

Командирът помисли малко, припомняйки си мъкнещата се със Сакаи блондинка и се смили:

— Ако е с оръжие, целете се в главата. Ако не — то така, че да не успее да пукне, докато се върнем.

Още не беше довършил, когато нещо звънко щракна на тавана и оттам излезе облаче дим или бял прах. То падаше надолу бавно и пиратите успяха да се дръпнат назад, малко попадна само върху първите двама-трима.

— Какво… — Март, който беше най-напрашен от всички, измъкна от джоба на гърдите си походен скенер и припряно защрака с копчетата. — Радиация няма… Реакция към отровни газове… Отрицателна. (Пиратите с облекчение задишаха с пълни гърди.) Към микроорганизми…

— Минутка внимание — внезапно от високоговорителя на тавана към нашествениците се обърна приятен женски глас. — Уважаеми пирати, вие току-що се запознахте с нашата свръхсекретна разработка, а именно биологично оръжие на основата на една местна, изключително вирулентна^[2] и патогенна^[3] бактерия. Ако в течение на петнадесет минути не ви инжектираме с противоотрова, процесът ще стане необратим и вие ще умрете в ужасни мъки. Така че по-добре се предайте, ха-ха-ха… х-х-хе…

Високоговорителят захриптя и млъкна.

* * *

— Според мен, това „ха-ха-ха“ беше излишно — укорително забеляза Ден, покривайки с длан микрофона и избутвайки от него увляклата се Полина.

— Извинявай — разкая се момичето, — много се вживях в ролята на луд учен. Но нали и така свърши работа?

— Даже прекалено — съгласи се рижият, след като хвърли поглед на вирт-прозореца.

* * *

— … положителна! — простена Март. — Тази гадина наистина ни е поръсила с някаква зараза!

— Каква?! — Какво е това „вирулентна“ и „патогенна“, пиратите не знаеха^[4], но самото звучене на тези думи отекваше с погребален звън.

— Скенерът не я разпознава, но показва голямо количество микробни тела! — Уредът в ръката на командира забележимо се тресеше. Нещо повече, незащитените му лице и китки започнаха да парят, а когато Март не се сдържа и почеса бузата си, на нея тутакси се появиха яркочервени ивици. Прахът за пране, към който бяха добавили Maramekia, беше изключително силен.

Командирът се обърна към групата и с изумление откри, че от по-голямата й част вече го отделят няколко метра и пиратите продължават да се отдръпват.

— Ей, момчета, какво ви става… — Март неразбиращо пристъпи към тях, което предизвика едва ли не истерия.

— Не се приближавай! Няма какво да разнасяш заразата! Стой на място, докато не дойде корабният доктор!

— Я се върнете, гадове! — извика командирът, потискайки с ярост паниката си. — Къде офейквате? Като ще мрем, нека да е заедно!

Март вдигна оръжието — засега просто така, да ги поизплаши.

Обаче му повярваха.

* * *

— Ето ви и биооръжие — с треперещ глас каза Полина, щом престрелката затихна и екранът се покри с бавно стичаща се бяла пяна — системата за гасене на пожар бързаше да се справи с многочислените огнища пламък и дим. — Аз всъщност се надявах, че те ще се предадат…

— За кучетата кучешка смърт — твърдо възрази Станислав. — Франк, какво става с втората стълба?

— Закъснява — толкова деловито съобщи хакерът, сякаш сам е раздал на нашествениците ежеминутен план. — Обаче шахтата вече е на място. Последният излиза.

— Какво пък, тогава е наш ред да се веселим. — Роджър притисна слушалката. — Вини, готовност първа степен!

— Че аз не съм се отпускал — иронично отвърна бившият сержант. — Скафандърът е на мен, чакам гости.

— Гледай най-вече да не тръгнеш срещу тях — предупреди го Сакаи, — защото и теб ще закачи, после половин година ще вониш на разтворител.

— Не се вълнувай, кеп — увери го Вини, — ще направя всичко както трябва. Край, гостите са на прага, прекъсвам.

* * *

Най-близката до асансьорната шахта врата беше отворена, което веднага накара пиратите да застанат нащрек.

„Столова“ — реши Черепа, разглеждайки дългите редове прости маси и столове. От прозорчето за раздаване на храната стърчеше сивият език на конвейера, до него имаше още една врата — най-вероятно водеща към кухнята. Това местенце все повече не харесваше на командира. Той забеляза под една от масите парче от стоманена тръба, на която личеше пресен срез. А близо до кухнята — неизметен полумесец пластмаса с ясен отпечатък от ток.

— Нещо са правили тук — промърмори Черепа. — Внимателно, момчета, зад онази врата може да има капан или засада!

Пиратите бързо се наредиха в полукръг по средата на столовата, държейки оръжията си в готовност. В кухнята нещо отчетливо изтропа, явно врагът разбра, че е разкрит, обезпокои се и се опита да залегне.

— По мой сигнал — тихо нареди Черепа, който беше заел крайната лява позиция, откъдето най-добре се виждаше бъдещото бойно поле.

Командирът още не беше успял да започне броенето, когато вратата зад гърбовете на абордажниците се затвори. Тази преграда беше смехотворна за бронираните скафандри, обаче почти всички рефлекторно се обърнаха и откриха огън. Лъчите, предназначени за врага в кухнята, попаднаха във вратата и я превърнаха в стопяващо се решето, но едновременно по целия периметър на столовата нещо тихо захлопа, сякаш някой наведнъж отвори дузина бутилки шампанско. След „тапите“ тръгна „пяната“ — стотици тънки сиви струйки, които във въздуха се сплитаха в бързо сгъстяваща се, прилепваща към скафандрите паяжина. Абордажниците се загърчиха като мухи в нея — отначало с яростно жужене, после все по-слабо и по-слабо. Вакуумният херметик, предназначен за автоматично запушване на пробойни, за няколко секунди плътно се втвърдяваше.

Черепа стоеше до стената и най-малко попадна върху него, но това беше само въпрос на време. Съдейки по неотслабващия напор на струите, обсадените възнамеряваха да циментират столовата до тавана. Безсмислено беше да се бяга към вратата, около нея плющеше най-силно и някои абордажници вече се бяха превърнали от мухи в пашкули. Черепа упорито наведе глава като при силна виелица и закрачи към прозорчето за храна. Всяка следваща крачка му се удаваше с все по-голям труд, но пиратът все пак успя да допълзи до конвейера, да рухне върху него и да заповяда по ГСУ^[5]: „Импулс!“ На гърба му кратко зави ускорителят и превърна абордажника в голяма, тежка и неуправляема ракета. Пиратът разкъса „паяжината“, влетя в прозорчето и с оглушителен грохот се вряза напред с шлема в противоположната стена на кухнята. Усещането беше, че или на стената, или на шлема е останала вдлъбнатина, а може би и на двете.

Черепа премигна и установи, че, изглежда, от капана се е освободил още някой.

— Ей, как… — Абордажникът осъзна, че този брониран скафандър му е непознат, а значи и плънката в него е вражеска. — Кой си ти?!

Стъписаният Вини стреля в пирата, но не уцели. Ракетата оглушително се взриви в кухненския шкаф, сред бутилките с рапично олио. То като по чудо не пламна^[6], но сега беше навсякъде.

— Предай се! — изкомандва бившият сержант, държейки врага на мушката на плазмомета. — Че иначе…

— Какво иначе? — изръмжа Черепа, мятайки се в лепкавата течност. — Ако стреляш по мен, тук всичко ще пламне!

— Иначе — Вини внимателно сложи оръжието на един поднос, сви юмруци и тръгна напред, — и без оръжие така ще те пребия, че родната ти майка няма да те познае!

— Вече се страхувам, аха — изсмя се абордажникът и най-после успя да се изправи във вертикално положение. — Чакам те с разтворени обятия, хе-хе-хе!

Боят започна с размяна на юмручни удари. Черепа фрасна Вини с ляво кроше, но веднага получи насрещен удар в тялото, въздъхна: „Леле…“ и отлетя назад, към вече познатата стена. От полиците се посипаха буркани с нещо кафяво и лепкаво, което напълно закри лявата му обзорна камера. Вини с победен вик се хвърли да закрепи успеха си, но се подхлъзна и се изпързаля под масата, опита се да стане, обърна я, заедно с още нещо, и пак се строполи.

Враговете се вдигнаха някак си и отново тръгнаха един срещу друг. По-точно, заплъзгаха се — бавно, предпазливо, чакайки кой пръв ще се реши да атакува.

— Хайде де, защо не идваш? Боиш ли се? — опита се да раздразни противника Черепа. — Какво, разбиха ти нослето и веднага ти се прииска при мама?

Бившият сержант не отговаряше и абордажникът премина на псувни, пикантно описвайки интимната близост на Вини с представители на най-гадните извънземни раси. Провокацията пак не постигна целта си и тогава Черепа смени тактиката — вдигна някакво парче и замери с него противника. Това подейства. Вини се нахвърли на врага с възмутен рев: „Твойта мама, и тоя се замеря!“ Черепа се опита да извърши контраудар, но в крайна сметка и двамата направиха по един елегантен пирует върху олиото и на купчина рухнаха до стената. След миг върху тях се сгромоляса последната оцеляла (вече не!) полица, на която стояха няколко огромни метални тенджери и чувалче с брашно. Пшеницата, от която то беше смляно, се оказа толкова генномодифицирана, че нито насекомите, нито времето й бяха навредили. Чувалчето обаче беше направено от еконайлон и от удара в гърба на Черепа веднага се скъса на няколко места.

Брашното като атомна гъба се вдигна до тавана и нарисува по него абстрактни шарки, повтарящи мазните петна. Докато падаше обратно, обстановката в кухнята все повече започна да напомня ядрена зима — навсякъде отломки от цивилизацията и сняг на парцали, а в него поробилите света роботи се бият за последната батерия.

Боят вървеше приблизително с равни сили, докато на Черепа не му се удаде с точен ритник да заклини колянната става на вражеския скафандър. Вини загуби подвижност и се хвана за сламка, тоест за дръжката на тигана. Поредицата удари по шлема в стил „ядосана съпруга“ малко намали бойния плам на Черепа.

— Слушай, човек — задъха се той, чувствайки се като камбана, — да вземем да спрем, докато сме цели?

— Как пък не! — Вини от все сърце го фрасна точно по лицевото стъкло.

Скафандърът издържа, тиганът — не, но пиратът инстинктивно се отдръпна, пропусна юмручен удар в гърдите и отлетя на два метра.

От поредната купчина отломки бавно се изправи страшна бяла фигура.

— Ще те убия-я-я! — нададе вой тя, сляпо опипвайки с ръце.

Адската смес от брашно, олио и дявол знае още какво, така качествено беше облепила лицевото стъкло и всички камери, че системата за очистване работеше на предела на възможностите си и връщаше зрението буквално по милиметър.

Осененият от идея Вини се изправи някак и подскачайки като еднокрак врабец, мина зад пирата и с все сила нахлупи на главата му една от тенджерите. А после я натисна надолу като тапа на бутилка.

Шашардисаният Череп се опита да махне „желязната маска“, но омазаните му с олио пръсти напразно се плъзгаха по гладката повърхност. Окончателно ослепелият и вбесен абордажник разпери ръце, с рев се втурна натам, където по неговите сметки се намираше противникът и красиво се отпечата на стената. За разнообразие — на друга, но не по-малко твърда.

— Е — насмешливо се поинтересува Вини, извивайки ръката на врага, докато не е успял да се окопити. — Ще се мяташ ли още?

— Майната ти, предавам се — обезсилено изхриптя Черепа. — Само по-бързо ме извади от тази консерва.

* * *

— Чухте ли?! — Триокия рязко спря групата. — Там като че ли стрелят!

Пиратите напрегнато се заслушаха. Стрелбата бързо стихна, но почти веднага някъде наблизо (може би на същия етаж) започна някаква суматоха с глухи удари, разтърсващи сякаш цялата база.

— Хайде на помощ, момчета! — махна с ръка командирът. Не че той много се вълнуваше за здравето на Черепа и Март, но по-добре да им помогнат сега, отколкото после сами да се сблъскат с победилия ги враг.

Нашествениците нахлуха в коридора и се заковаха на място, така че повечето пак се забиха в гърбовете на по-бързите.

— Що за гадост е това?! — озадачено попита най-пъргавият, предпазливо отстъпвайки назад.

Кордата блестеше под светлинните панели като паяжина на пиян паяк, хаотично скачащ от стена на стена.

— Ами сякаш е обикновена корда — вгледа се друг пират. — И като че ли просто е залепена за стената. Със силиконово лепило.

— „Просто!“ — изхъмка Триокия. — Кой идиот „просто“ ще лепи корда на стената?! Това е някакъв капан! Може да е сигнализация, а може и да е нещо по-лошо.

Командирът се наведе, за да провери дали няма начин някак да се проврат между нишките, без да ги докосват, но май само Шшипших би бил способен на това.

— Ей, вижте какво има там отпред! — изумено възкликна трети член на групата.

Триокия бързо завъртя визьора на увеличение и ахна. Коридорът беше задръстен до тавана от някаква пореста маса с лек наклон.

— Не си струва да се пъхаме там, момчета — с облекчение заключи командирът. — Там е задънена улица.

— А може би с плазмомет ще е възможно да…

Триокия така изгледа инициативния си подчинен, че той се сви и измънка: „Всъщност, едва ли“.

Оставаше само един вариант — да продължат да слизат към четвъртия етаж, където беше заветната цел, но бяха и онези, които успяха да разбият катера и да спрат абордажниците в бронирани скафандри.

— Нека тогава да завладеем петия етаж! — обади се същият изобретател, който се надяваше да се реабилитира. — Ще ги затворим като в клещи.

— По-добре да се върнем на втория — решително каза Триокия. — Ще минем по него и ще видим какво е станало с групата на Март.

* * *

В характера на Балфер не беше да се суети около дупката като мадама с паднала обица в тоалетната чиния, очакваща водопроводчика, тоест връщането на абордажниците. След като почака половин час, той извика техника и нареди все пак да се изреже дупка, през която да може да мине катер.

Плочата неохотно се топеше, хвърляйки искри и капки метал. Вълната от горещина изгони зрителите чак до дърветата. Адмиралът се облегна на ствола, внезапно усети нечий внимателен поглед и вдигна глава.

От клона на дървото с тъпо любопитство го зяпаше червеноока, ултрамаринова в лъчите на прожектора птица.

Балфер премигна и разтърка очи. Птицата наклони гребена на главата си, очевидно също съмнявайки се в съществуването на пиратския адмирал.

— Къш! — дрезгаво извика той на халюцинацията.

— Ко-ко-ко — кокетно отвърна тя и навири гребен.

Адмиралът хвана бластера, но птицата явно познаваше този предмет. С уплашено кудкудякане тя се откъсна от клона, набра височина, шумно пляскайки с криле и полетя над върховете на дърветата. Балфер я изпрати с отворена уста. На родната планета на квачките силата на тежестта беше един път и половина повече и кокошката се наслаждаваше на непознатото досега усещане от летенето.

— В една от земните култури се смята, че синята птица носи щастие — с лек укор отбеляза техникът, който заедно с адмирала наблюдаваше първо как върви работата, а после и квачката.

— Това е просто една от кокошките на Унилия Роджър! — Балфер най-накрая съобрази откъде се е взела тази твар. — Явно кучият син е пуснал товара си, за да отвлече вниманието ни от базата.

Техникът тактично премълча. Птицата беше синя, а Роджър, изглежда, не се оплакваше от липса на успех. Рязането вече беше към края си, а от абордажната команда до момента нямаше ни вест, ни кост.

Най-после парчето плоча се стовари долу с ужасен грохот. Балфер се качи във флайера си, а всички останали — в тежкия катер, и двете летателни средства едно след друго се плъзнаха в дупката.

Адмиралът смяташе да се спусне директно в командния център, предполагайки, че основните пиратски сили вече са го обсадили от всички страни, но изведнъж видя половината от тези сили в дока на първия етаж. Изглежда, че се опитваха да се изкатерят обратно по стоманеното въже, но то се оказа прекалено гладко.

— Как, вие още ли се мотаете тук?! — Гневът на адмирала беше страшен, пиратите едва успяха да се разбягат от връхлетелия върху тях флайер.

— Нас ни остави Черепа — с безстрашието на честен човек избоботи Мишката. — Може сам да го попитате!

Пиратът нищо не рискуваше. Черепа го нямаше в момента и под правосъдието на Балфер попадна Триокия, като висшестоящ по чин.

— А ние току-що дойдохме — започна да се оправдава той. — С важно съобщение!

— Какво?! — сграбчи го за гушата адмиралът.

— Новината не е добра — призна Триокия. — Абордажната група изчезна някъде, а отрядът на Март е ликвидиран.

— Какво, целият ли?! — не повярва Балфер. — Десет опитни и въоръжени до зъби бойци?

— Ъхъ — потвърди пиратът, като избягваше погледа му. Трима от оцелелите бяха „дезинфекцирани“ от неговите момчета, веднага щом чуха за „биооръжието“. — И по лявото стълбище е разсипана някаква страшна зараза, по-добре да не ходим там. На нас това… ъ-ъ-ъ… биоскенерът ни го показа!

Адмиралът бавно разтвори пръсти, а после със замах залепи страшен шамар на Триокия. И докато залитналият пират потриваше почервенялата си буза, изсъска:

— Ако искаш да се направи нещо — направи го сам! Всички влизайте в катера, търтеи такива! Летим на четвъртия етаж.

* * *

Решено беше да отложат за по-добри времена изчовъркването на абордажната команда от втвърдилата се пяна. Бронираните скафандри имаха автономна система за циркулация и очистване на въздуха, така че пиратите спокойно можеха някой и друг ден да помислят над лошото си поведение.

Мрачният Череп беше поведен към склада под конвоя на Вини и Тиодор. За да го пъхнат вътре, стигаше и един човек, но Вениамин настояваше да изпълни лекарския си дълг.

— Застани малко по-далеч и насочи към вратата оръжието си, за да не се разбягат — нареди Вини на партньора си, канейки се да влезе вътре с доктора. — Ако някой започне да се промъква към мен отзад, стреляй, без да се замисляш.

Но пиратите даже и не мислеха да бягат или да се промъкват към когото и да било.

— О-о-о, а ето го и Черепчето! — радостно зарева Скуртул, който държеше в ръка преполовена бутилка коняк, някога обикновен, а сега луксозен, отлежал тридесет години. — Влизай, брат, откога те чакаме!

Пиратите сметнаха, че пет години плюс минус срока на годност нямат особено значение и отвориха офицерските дажби. Навсякъде се търкаляха самоподгряващи се консерви с гъши дроб и пъдпъдъци в бял сос, хартийки от бонбони, обелки от кренвирши и рачешки рулца. В ъгъла лежеше нечие свито тяло, но съдейки по мощното хъркане, не вътрешно кръвотечение го беше подкосило.

Корите от разчупения с удар в пода и как да е изгризан ананас довършиха Вини.

— Ама че гадове! — възмути се той. — Ние там се бием, а те…

— Е, поне никой не може да ни обвини в нехуманно отношение към пленниците — промърмори Вениамин и затвори вратата, докато не се е наложило да лекува пиратите от тежки телесни повреди, получени вече в плен.