Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (5)

Ден все пак си имаше неприятности заради сбиването на станцията — оказа се, че комуникаторът е предавал на общата честота. Разбира се, не му се наложи да чисти тоалетните или да седи в карцера (за какъвто на транспортника можеше да мине само склада), но Станислав хубаво му се накара пред всички и го лиши от бонуси.

От една страна, това беше справедливо. Ден можеше и да премълчи и да не предизвиква грубияните. От друга, нито един космолетец не би премълчал. Самият Ден напълно призна вината си и се съгласи с наказанието (още повече, че бонусите засега бяха чисто теоретични), но капитанът често усещаше осъдителните погледи на другите членове на екипажа.

— Е, нима постъпих неправилно?! — не издържа Станислав, когато остана в медицинския сектор насаме с Вениамин. — Какво, трябваше да го похваля и да го благословя за нови подвизи ли?

— Можеше просто насаме да му прочетеш конско. И е по-справедливо, и по-добре щеше да го запомни.

— Защо изобщо се е сбил? Кротко момче сякаш, на кораба никого не е пипнал и с пръст, даже оня микробиолог…

— Защото и ние не го закачаме, а кобайкерът е ударил първи — прозорливо забеляза докторът. — Съдейки по някои намеци, Ден не е от много добро семейство. Изглежда, че като дете често са го били — има множество малки стари белези, особено по ръцете, като че ли се е прикривал с тях. На медицинския преглед Ден каза, че това са случайни травми, но вероятно излъга. Чудо е, че не се е озлобил, успял е да се измъкне оттам и е намерил законна работа… Впрочем, обърни внимание колко фино държи дистанция — уж с всички е приветлив, не се дърпа от компанията, но и с никого не е близък. Все пак Тед и Полина малко по малко го приобщават. Мисля, че към края на полета ще се сприятелят. — Докторът замълча, като остави отчетливо недоизказаното „а ти ще го изгониш!“.

— Аз всички ще изгоня — изръмжа смутеният Станислав. — И с мен той не откровеничи.

— Много ясно, ти не можеш да го търпиш.

— Но се старая! И изобщо аз веднага ви предупредих! — с досада се сопна капитанът. — И какво да правя сега? Не мога да отменя заповедта, съвсем глупаво ще изглеждам.

— Разбира се, не я отменяй — съгласи се докторът. — Мисля, че Ден ще има възможност да се реабилитира, а и ти също. Искаш ли витаминче?

— Искам в криокамерата — с чувство каза Стас, но взе жълтеникавото драже. — Когато се върнете на Земята, ме размразете.

— Стига, нима не ти харесва да командваш космически кораб?

— Венка, това е обикновен товарен. Само че пътува не по пътища, а през червееви дупки. И както изглежда, капитанът само му пречи.

— Стасик — проникновено каза приятелят му, слагайки ръка на рамото му, — аз също преча, когато всички са здрави. А пилотът — когато корабът лети на автоматичен режим. И навигаторът не работи със звездните карти през цялото време, а понякога се бие в магазините или си взима душ за час и половина. Работата на техника пък се състои не в непрекъснатата поправка на системите, а в поддържането им в такова състояние, че да не се налага да се поправят. В екипажа всеки има своето място и в различните ситуации са нужни различни специалисти, разбираш ли?

— И какви ситуации според теб изискват участието на капитана? — с горчива ирония се осведоми Станислав.

— Ако никога не узнаем какви, това ще означава, че ти отлично се справяш с работата си.

Станислав с насмешка поклати глава. Все пак Венка е непоправим оптимист. Разбираемо е защо жена му го напусна. Ако ти постоянно приказваш на един човек, че трябва да се занимава с кариерата си, а още по-добре с връзки да получи назначение в елитен козметичен център за премахване на брадавици, където заплатата е три пъти повече, а съпругът ти добродушно да отговаря: „Ами, всичко и така е чудесно, стига ни да преживяваме!“, тогава неволно ще започнеш да се заглеждаш по по-практични мъже. Впрочем, това не пречеше на Стас да смята Ленка за глупачка и кучка.

Капитанът си побъбри още малко с приятеля си и излезе от медицинския сектор. Под краката му нещо тихо изхрущя, Станислав наведе поглед и видя поредната чинийка, този път с консервирана извара. Що за глупост?! Капитанът изтри подметката си в пода и със закъснение се сети, че сега ще се наложи да се чисти той. При това няма кой да се привлече към отговорност — времето е късно и всички са по каютите си. В гост-командната беше останал само Тед, готвейки кораба за поредния скок.

Станислав се вгледа и почувства как кръвта замръзва в жилите му без всякаква криокамера. Пилотът, неестествено изправен в креслото, движеше пръсти по пулта със замислени поглаждащи движения. В стъклото на илюминатора се отразяваха отворените му очи с напълно пуст поглед.

— Тиодор?!

— А? — Младежът се обърна и премигна.

— Ти защо това… — Капитанът изобрази с ръка характерния жест на сляп човек.

— Ами така, навик — смути се Тед — Нали три месеца не виждах нищо. Затова свикнах да разчитам повече на допир.

— А сега със сигурност ли виждаш?

— Фуражката ви е накриво — обиди се пилотът. — Аз да не съм пълен идиот, че да седна сляп на щурвала?!

Станислав поправи фуражката си, смутено измънка: „Абе аз се пошегувах“ и тръгна към каютата си. На прага не се сдържа и се обърна — Тиодор отново гладеше панела с пръсти, сякаш търсеше ерогенните му зони.

Тази нощ капитанът спа лошо. Сънуваше ту атаката на базата на „Малките котенца“ с набития на арматурното желязо труп на ксеноса-заолтанец, който все не желаеше да пукне (той винаги му се присънваше, когато го чакаха някакви неприятности, макар че минаха седемнадесет години оттогава), ту паднали зъби (на болест), ту покойната му баба, строго заплашваща го с показалец (досега Станислав не беше забелязал връзка между нея и бъдещето, но все пак му беше неприятно).

Лошото му настроение премина горе-долу едва след закуска, когато в централния илюминатор се показа ярко жълто кълбо.

— Това е, няма да има повече скокове — бодро обяви Тиодор. — Оттук е само равен път, ориентировъчно шест часа до влизане в орбита.

От планетите засега не се виждаше ни една, макар че около тукашното слънце обикаляха пет, а Степянка беше втората и единствената от земен тип. Наложи се да се ограничат с извеждане на модела й на главния холографически екран.

По време на полета всички членове на екипажа успяха да прегледат библиотеката и да се обогатят със знания за Степянка или по-точно да се убедят, че няма с какво да се обогатят. По-голямата част от повърхността се заемаше от океан, в който кипеше, макар и активен, но твърде първобитен живот. Трите континента (без да се смятат вечните ледове на полюсите) също не впечатляваха с многообразие и съвършенство на природата си — местните растения ставаха за храна на хората едва след обработка до пълна загуба на вкус, а земните растяха зле на тукашната почва и натрупваха отровни вещества.

Животни, годни за бракониерство, на планетата нямаше — нито имаха красиви кожи, нито скъпи рогове, нито лечебни жлези, нито имаше чаровни пухкавелковци. Вярно, че все пак рядко наминаваха ловци. Любителите на екзотиката не се гнусяха и от най-гадните същества като змиеглавите червеи или вонящите калпи, но бракониерите бяха малко, а червеите много, така че екологията никак не страдаше от тези набези. Полезните изкопаеми се намираха в толкова труднодостъпни и блатисти места, и в такова мизерно количество, че трябваше да се казват „безполезни изкопаеми“ — едва покриваха строителството на шахтите и извозването на добива.

Накратко, Степянка не представляваше нито научна, нито практическа, нито естетическа ценност. Ако беше в по-населена част на космоса, вероятно биха я приспособили, изолирайки и облагородявайки отделни участъци под куполи. Но да инвестира в космическия аналог на камениста пустиня, на сто километра от най-близкия бар, естествено, никой не желаеше.

Навигаторът излезе от медицинския сектор, леко накуцвайки и потривайки хълбока си. Той не бързаше да сяда в креслото до Тед, а застана зад облегалката на пилотското, разглеждайки бавно въртящото се холографско кълбо със сини петна вода и сиви — суша. Наоколо като мухи летяха по различни орбити три малки луни.

— Ден, това е последната, но още една седмица ще идваш при мен за инхалации! — Докторът надзърна от владението си и с усмивка на кръвожаден маниак поздрави всички с ръка с празна спринцовка в нея. — Е, кой друг още не се чувства добре?

Всички побързаха да изобразят завидно здраве. Закашля се само рижият, който вече нямаше какво да губи.

— Къде ще кацнем? — Тиодор бутна креслото си още по-близо до картата, с професионален интерес разглеждайки особеностите на атмосферата и релефа.

— НИИ ни даде примерни координати — Станислав тикна пръст в кълбото, за да го спре, и като истински демиург го завъртя наобратно. — Ето оттук са взети първите проби от онази гадост, която ще изследват нашите биольохма… пасажери. — Кълбото отново спря, отрязъкът от континента се увеличи и стана по-детайлен. — Но точката на кацане имаме право да определим самостоятелно. Така че ще влезем в атмосферата примерно тук и ще летим под облаците, докато не забележим подходяща поляна.

— Голяма ли? — Пилотът се опита да увеличи изображението още, но, за съжаление, картата не се оказа толкова подробна. — Ами ако там има само гора?

— Предишните експедиции все някак са кацали. Може би ще успеем да намерим тяхната база, това ще ни избави от някои проблеми.

— Или, напротив, ще ги добави — изхъмка пилотът. — Ако там има боклук до колене.

— По инструкция е редно да го унищожат или да го отнесат със себе си — забеляза Ден.

— А кой ще провери?

Към холограмата се приближиха учените.

— Е, най-накрая! — възкликна Владимир, щом видя планетата. — Че нямам вече сили да се тръскам в тая консервена кутия, искам по-скоро да се нанеса в станцията.

„Най-накрая!!!“ — дружно си помисли целият екипаж.

— Днес вече ще кацнем, така ли? — Мария Сидоровна както винаги дъвчеше нещо, посипвайки с трохи блузата си.

Ако по време на полета вечната аспирантка беше съставила план за работа, то се беше случило в дълбока тайна от обществеността. Най-често я виждаха пред вирт-прозореца, увлечено вникваща в текстове от рода на „неговото мускулесто разгорещено тяло налетя върху нея като вълна и я завлече в дълбините на страстта“ или в сериали с аналогично съдържание. Владимир беснееше, но нищо не можеше да направи — часовете по пътя не се считаха за работни.

— Ще се постараем — обеща Станислав. До залеза на избрания участък на Степянка оставаха около десет часа, денонощията горе-долу съответстваха на земните. — Но едва ли ще успеем да откачим базата от кораба.

— Защо? — веднага повиши глас ученият. — Ние трябва да работим! Вие ни сривате графика!

— Добре, ще я откачим — на мига се съгласи Ден. — Само че имайте предвид, че работният ни ден, съгласно кодекса на труда, е само осем часа. Така че ще я откачим, ще разтоварим вещите ви, ще ви свалим вас и ще легнем да спим със затворени шлюзове.

— Това са екстремални ситуации, те не са лимитирани! — опита се да възрази Владимир, но навигаторът педантично изброи всички указани в договора точки за форсмажорни обстоятелства. Разопаковането на базата в тъмнината на непозната планета не спадаше към нито една от тях.

Биологът се нацупи, капитулира и тръгна към илюминатора да се любува на звездите с орловия взор на смел изследовател, движещ се към целта, въпреки насмешките на съвременниците. Но историята ще разсъди!

— Кажете, Станислав — гласчето на Наталия беше тъничко и интелигентно като нея самата, — вие имате ли бластер?

Капитанът се смая. С научната сътрудничка той се сблъскваше само на масата и даже там тя беше с таблета си, от който не откъсваше поглед, ту четейки, ту чертаейки. През цялото време от нея не бяха чули и сто думи, при това тя забележимо се стесняваше, когато се обръщаха към нея. Станислав и Вениамин даже на шега се хванаха на бас дали това е, защото е стара мома или затова е останала такава. Във всеки случай тя се плашеше най-много от Тиодор, който излъчваше алфамъжественост.

— Имам — предпазливо призна Станислав. Служебното оръжие лежеше в сейфа в каютата му като символ на капитанската власт, а не неин инструмент.

— Може би ще трябва да се застрелят няколко местни насекоми — поясни Наталия. — Намерих информация, че те може да бъдат преносители на Maramekia vulgaris.

— Ще измислим нещо — обеща капитанът. — Поли, ще ми направиш ли чай?

— Аха — с готовност откликна момичето.

На кораба толкова свикнаха с нея, че вече й даваха разни дребни поръчения като подай-донеси-измий чашата и даже техникът вчера й довери търкането на някаква ръждясала джаджа. „Май девойчето ще ни липсва“ — помисли си Станислав.

Но това беше справедлива отплата за избавлението от всички останали.

* * *

— Това е за кратко — замислено промърмори Роджър Сакаи, гледайки как намаляват размерите на бялото кълбо на безименната луна. Вече отдавна се смали до точка петънцето на кратера, в който остана „Сигуре“, а капитанът все не можеше да откъсне поглед от вирт-прозореца. — Почакай малко и аз обезателно ще се върна за теб, обещавам…

Съскането на входната мембрана отвлече капитана от сантиментално-тъжните мисли.

— Капитане, готови сме!

Роджър си спомни, че нареди на екипажа да се яви в рубката на „квачковоза“ половин час след излитането. Той даже си беше приготвил неголяма въодушевляваща реч, но сега каза само една-единствена дума.

— Т-търсачи на съкровища… — процеди Сакаи, оглеждайки екипажа. Много му се искаше да добави още няколко епитета на японски, и кой знае защо, на руски, но капитанът се сдържа, ограничавайки се само със завъртане на очите в стил „ще ми се да не ви бях виждал“.

— Но ние наистина се каним да търсим съкровище — учудено каза Франк.

— Тогава къде ти е лопатата и чувала? — осведоми се Сакаи. — Истинският търсач на съкровища просто е длъжен да има нещо такова, във всички филми го показват. И още в групата непременно трябва да има еднокрак… или поне едноок, а ние нямаме. Не е редно.

— Много смешно, капитане — измърмори навигаторът, за всеки случай криейки се зад изпросеното от Вини лъчево оръжие. Самият пилот, успял да облече любимия си бронескафандър, се ограничи с това, че спусна лицевия щит.

— И… — Сакаи премигна, — какви са тези ШАПКИ?

— А, вие все пак забелязахте, капитане! — заусмихва се Джил. — Това аз го измислих, когато казахте, че трябва да се маскираме като геолози. Сама ги изплетох. Хубави станаха, нали?

Съдейки по резултата, този път пристъпът на романтизъм на блондинката протичаше в особено тежка форма. В бъркотията от бримки и възли се отгатваше нещо смътно познато, но слабо приличащо на шапките-ръкавичките-пуловерите, които редовно изпращаше на малкия Сакаи една от бабите му. И със сигурност те не бяха изплетени от оптични влакна.

— Според мен е отлична идея — вече по-малко възторжено добави мис Отвертка. — Нима за хора с такива шапки може да се помисли нещо лошо?

Вини побърза да затъмни лицевия си щит до пълна чернота.

— Може — каза капитанът след проточила се почти минута пауза. — Аз например мисля.

Какво точно му е хрумнало, капитанът не уточни. Джил и без това изглеждаше крайно разстроена, досущ дванадесетгодишно момиченце, на което лош чичко току-що е взел последния бонбон.

— Аз се опитах да кажа, че се е получило прекалено… ъ-ъ… авангардно — вмъкна навигаторът. — Но, както обикновено, никой не ме слушаше.

Механикът шумно заподсмърча.

— Чак толкова ли са зле? А аз се старах… исках да ви направя изненада… — Огорчената Джил протегна на капитана нещо, приличащо на дребно бодливо свинче. Мирно лежащият на приборния панел Петрович забеляза потенциалния съперник, скочи, наостри иглите си, заприлича на бодливо кълбо, три пъти по-голямо от преди и тихо заръмжа.

— Благодаря, лейтенант, но…

По погледа на навигатора личеше, че смята капитана за истински изверг. Щитът на Вини си оставаше затъмнен, но съдейки по лекото треперене на шлема, пилотът сега си умираше от смях.

Сакаи тежко въздъхна и внимателно хвана „бодливото свинче“ за гръбчето.

„Другия път няма да е така — мислено се закле той, докато се опитваше да проумее къде са горната и долната му част и как въобще се слага на главата. — Другия път ще наема екипаж от киборги, не, от андроиди! При това колкото се може по-стари и примитивни модели, лишени даже от намек на индивидуалност!“

— Нека ви помогна — предложи развеселилата се мис Отвертка. — Просто е, вижте…

На капитана сега му се искаше да гледа само към някаква неотразяваща повърхност. Понеже приборният панел с многочислените екранчета, пък и илюминаторите отразяваха твърде добре, Сакаи извика на един от вирт-прозорците карта на планетата и я разпъна максимално.

— И така, това е нашата цел!

— Прилича на кожата на охолос от Миранда — след едноминутно разглеждане на картинката каза Вини. — Сиви петна, сини петна и малка червена дупка от куршум. Това Греъм ли го е правил?

— Да — потвърди Сакаи, — орбиталните снимки са от Греъм, обработката им също. По данните от разбития кораб, базата се е намирала, и се надявам, че още се намира, в този район. — Капитанът показа червеното петънце и изкинът веднага увеличи изображението.

— А по-детайлна карта няма ли? — присви очи Вини. — На тази даже не се разбира гора ли е там или поле!

— Не, и явно ще ни се наложи да я правим сами. Досега просто никому не е било нужно. В инфранета има само общи сведения отпреди петдесет години: дата на откриване, планета от условно земен тип, ниска биологична активност, ниво 4-С…

— Само водорасли, така ли? — попита Вини, сваляйки шлема. — Ех, а аз мислех да половувам с флайера. Като на Комацу, помниш ли, капитане?

Сакаи помнеше, и още как. Тогава Вини го уговори да ловуват рухи — гигантски орли, способни да завлекат в гнездото си, ако не цял слон, като в легендата за птицата Рух, то малко слонче със сигурност. Една от птиците удари с крило флайера и следващите минута и половина капитанът проведе в свободно падане, старателно отбягвайки мисълта за възможна неизправност на парастата^[1].

— Не, водораслите са второ ниво. От трето ниво нататък животът излиза на сушата — произнесе той на глас. — Във всеки случай, големи форми на живот там не би трябвало да има, така че нашият таралеж има всички шансове да се окаже най-големият и опасен хищник там.

Вини разочаровано въздъхна. Стоящият редом навигатор, напротив, доволно закима.

— О, значи там може спокойно да се изкъпем и да хванем тен? — зарадва се мис Отвертка.

— Зависи от слънцето — изхъмка Вини. — Може да се наложи върху банския да се облича скафандър.

— И засега не знаем със сигурност необитаема ли е — напомни Роджър. — В регистъра нанасят само официално регистрираните населени места с жители, не по-малко от петстотин разумни същества, а по-малките — само с тяхно заявление и с отделна такса. Като нищо там може да се окаже някакво селце, а дори и военна база.

— Затова маскировка, маскировка и още веднъж маскировка — съгласи се Вини, завъртайки очи и бутна шапката си на челото. — Между другото, разузнавателният спътник е сглобен съгласно заповедта, кеп. Ще го хвърлим по допирателната, а ние самите ще полетим по елипсовидната орбита, нали?

— Точно така. — Капитанът махна част от планетарната карта и започна една по една да превключва камерите за външно виждане. Третата поред откри самоделния спътник (вярно, че Сакаи се сети, че това е именно спътник, по метода на изключването). — А къде е защитната му обвивка?

— Че защо му е? — учуди се Вини. — За три-четири обиколки на ниска орбита ще свърши работа, а после ще дадем коректировъчен импулс и ще го дръпнем нагоре.

Сакаи не повярва на „три-четири“. Конструкцията във вирт-прозореца изглеждаше толкова крехка, че по мнението на капитана, след първата обиколка от нея биха останали само титановия скелет от койка и заварената към него двигателна система от два балона, тръба и ведро.

— Смятай, ако това нещо не успее да предаде всички необходими данни, на втората обиколка аз теб ще те хвърля на „невидимката“ — обеща капитанът. — И докато не видя картина с резолюция поне пет метра, няма да те прибера обратно!

* * *

Зад илюминатора на капитанската каюта се люлееше гъста сива мъгла. Нищо не се виждаше през нея и Станислав много се надяваше, че с изгрева на слънцето тази гадост ще се разсее. Анализаторите показваха, че мъглата е безвредна, а значи няма да спре терзаещия се от жажда за знания Владимир и ще се наложи да вдигат базата в студената влага.

Кацането мина успешно, макар че търсенето на поляна действително беше дълго. Отгоре гората приличаше на пухкава сива плесен, напълно обхванала земята, и чак след снижаването се изясни, че стволовете са повече от метър в диаметър.

В кораба и навън беше тихо, само отгоре едва чуто жужеше генераторът на силовото поле, покрил транспортника като купол.

„Ще ида да си направя чай, докато всички спят“ — реши Станислав и откачи от закачалката фуражката си. Не че му беше студено на главата, налагаше се да съблюдава корабните традиции — капитанът може да ходи по пижама и чехли, но непременно с фуражка, иначе собственият му екипаж ще е възмутен.

Както стана ясно, безсъницата мъчеше не само Станислав. Под капитанското кресло стърчеше дупето на Полина, хубаво и апетитно, но съвършено неуместно там.

— Кхм! — изключително фалшиво се изкашля в юмрук капитанът.

— Щурекът ми се изгуби-и-и! — чу се жално подсмърчане изпод креслото. — Мося, Мося, кът-кът-кът!

— Какво? Скворец? — изуми се Станислав. Според неговите скромни биологични познания, скворците летяха, а не пълзяха по пода.

— Не, щурек! Ендемит от Неслънчевата долина на Варта! Това е такова… — Момичето надникна изпод креслото и безпомощно показа с ръце нещо с размера на плъх. — Ами като катерица, но без опашка.

— А защо не съм го виждал по-рано?

— Защото не съм го показвала! Ами ако не ме бяхте пуснали на кораба с него?

Станислав навярно нямаше да я пусне и сега само сурово изхъмка. Но момичето се измъкна изпод пулта с толкова печален вид, че просто не можа да й се кара.

— Той няма ли да ни прегризе кабелите?

— Едва ли — неуверено каза Полина. — Но все пак, той е всеяден… И обича салам…

— Значи аз постоянно настъпвам твоите чинийки? — съобрази Станислав.

Устните на момичето тъжно затрепериха и капитанът даде на заден.

— Ще се намери твоят щурек, няма къде да се дене на кораба! Как изглежда поне? Ще предупредя момчетата да се оглеждат.

— Сивичък, с плешивини — благодарно задърдори Полина. — С големи плешиви уши, криви лапички, червени очи и между тях трето недоразвито — топлочувствително. Само им кажете да не хващат Мося с ръце! Той хапе. И дращи. И въобще е див, така че да го викат, честно казано, е безполезно.

— А за какво ти е такъв? — порази се капитанът.

— Ама как за какво?! — ококори очи лаборантката. — Той е сладурче!

Чаят тъкмо стана готов, когато в коридорчето между каютите излезе Тиодор — гол до кръста, с обърнати очи и протегната напред ръка. Само една, за разлика от лунатиците.

— Тед?!

— А? — Пилотът се обърна към гласа.

— Добро утро — с намек каза капитанът, надявайки се, че Тед сам ще се сети най-накрая да се възползва от зрението си.

— Аха — прозя се младежът, ловко напипа нужното копче и се скри в тоалетната.

Станислав мислено благодари на висшите космически сили, че корабът вече е на планетата. Как слепият пилот ще го кара обратно, капитанът се стараеше да не мисли.

Закуската премина в приповдигнато настроение, всички нямаха търпение да оставят следа по пътечките на далечната планета и същевременно ги беше малко страх — кой знае кои други са отъпкали тези пътечки. Съдейки по документите, предишната експедиция беше провела на Степянка около година и през това време не беше открила нищо „относително враждебно“ (формулировката умили Станислав) за човека. Флората да не се къса и още повече да не се яде, фауната да не се хваща с голи ръце, водата да не се пие без пълен цикъл на очистване, а още по-добре да се дестилира, и всичко ще бъде наред. Относително.

За всеки случай обаче, всички облякоха леки защитни комбинезони с шлемове, а капитанът извади бластера си от сейфа. Кой знае какво се е променило тук за седемнадесет години!

Мъглата пропълзя в отворения шлюз с взаимно любопитство. Полина замахна към най-настойчивото пипало и то се разсея, но на негово място веднага се появи ново. Капитанът постоя няколко секунди на най-горното стъпало, за да придаде значимост на събитието. Мъглата се оказа не толкова гъста — дали нарочно се лепеше по илюминаторите или вече се топеше, но Станислав успя да разгледа и близките дървета, и земята под стълбата. На прозрачното забрало на шлема падна и залепна нещо подобно на кафяв брезов лист, но без опашчица. Капитанът два пъти трепна от изненада — вторият път, когато „нещото“ полежа, полежа и бавно запълзя, извивайки се с всички свои краища.

— Urikularia microlegia — тържествено представи първия извънземен контактьор Владимир, след което безцеремонно го щъкна с нокът и го отправи в полет.

— Б-б-благодаря — промърмори Станислав и побърза да се спусне по стъпалата, докато в шлюза не е успяла да влети още някоя гадост.

Поляната, която при кацането помислиха за изгоряла при пожар, се оказа обхваната от черен мъх или лишей с височина до глезените. На места имаше и червен, малко по-висок.

— Точно като футболно игрище — забеляза Тиодор и веднага се подхлъзна — твърдият на вид мъх се мачкаше под краката като желатинов. Въпреки грайферите на подметките трябваше да се стъпва много внимателно. — Трябва да си сложим шипове на ботинките.

Капитанът се поколеба, още веднъж провери показанията на уредите и повдигна забралото на шлема си с една трета.

— Е, как е? — с взискателното любопитство на вивисектор попита Владимир.

Станислав направи няколко внимателни недълбоки вдишвания. Въздухът миришеше много странно, навявайки мисли за силозна яма насред пелиново поле. Натрапчиво си припомни и ранна влажна пролет с гниещи в локвите листа.

— Сякаш може да се диша…

Капитанът отвори шлема си напълно, останалите един по един последваха примера му. Ден незабавно се закашля, а Мария Сидоровна шумно кихна и подсмръкна.

Поляната наистина ставаше за футболно поле като размери и форма. Тукашното слънце беше още ниско и сенките от дърветата-великани я закриваха напълно. На два-три метра от земята стволовете им се раздвояваха, после се разчетворяваха, разосмяваха и на върха се разпадаха на милиони тънки клонки, всяка от които завършваше с облак тънки сиви нишки, поклащащи се от вятъра като пипала на актиния. Щом погледна клоните на съседните дървета, Станислав откри, че на места те се сливат и цялата гора, както излиза, е събрана в една мрежа. През някои клони се мяркаха гроздове тъмни ядра — паразити, семена?

Полина, напротив, наведе очи и изписка — „мъхът“ беше успял да отпълзи на половин метър от краката ѝ, оголвайки сива като пепел почва, а когато момичето вдигна крак, под подметката й се оказа лигаво петно от храст, на който не му беше провървяло.

— Тук всичко е живо!

— Нашата трева също е жива, само че не може да бяга — пренебрежително отбеляза Владимир, нарочно чоплейки мъха с носа на ботуша си, за да види с каква скорост се движи.

— И някои са по-живи от другите. — Докторът клекна, наблюдавайки как червеният мъх пасе черния. Яркото петно полека се местеше, оставяйки след себе си подстригана ивица, дълга повече от метър. По-нататък черният мъх успяваше да израсне.

— О, вижте, муха! — Мария Сидоровна, приличаща на сребрист сапунен мехур в скафандъра си, посочи с пръст небето.

Станислав инстинктивно вдигна бластера, но тварта с размери на мопс равнодушно прелетя над кораба и се изгуби в мъглата. Не успяха да разгледат съществото както трябва, „муха“ то беше наречено заради ниския полет и шумния звук от крилете.

Наталия укоризнено хвърли поглед на капитана.

— Мисля, че това не е последният екземпляр — побърза да се оправдае той. — Освен това станцията още не е разопакована.

— Да, да — подкрепи го Владимир, — стига сте зяпали мухите и се хващайте за работа!

Следващите два часа станаха каторга за космолетците. Набързо прикачвайки базата преди отлитането, те мислеха повече как да не се откъсне, отколкото как ще я отсъединяват после. В крайна сметка най-търсените и високотехнологични инструменти се оказаха лост и нечия майка, която всички поред споменаваха.

Когато закрепването най-накрая се предаде, Тиодор се върна зад щурвала и внимателно маневрирайки, закара кораба на противоположния край на поляната.

— Ще се побере ли? — поинтересува се пилотът по високоговорителите.

— Може би — уклончиво отговори Владимир, който изучаваше схемата за разопаковане. — Макар че аз бих преместил базата с още няколко метра към центъра…

— …!!! — извика Тед, който всъщност питаше за разстоянието до кораба, а не до дърветата. Наново да се прикачва базата, за да се пренесе, беше някакъв ад. — А по-рано не можахте ли да кажете?!

— Дайте тук!

Станислав нелюбезно издърпа схемата от учения и още половин час беше посветен на бягане насам-натам с лазерна ролетка. Излизаше, че базата все пак ще се побере, но съвсем долепена до дърветата. Ако „плюс-минус“ на схемата отиде в „плюс“ до краен предел…

— Дайте да отсечем крайното дърво! — жизнерадостно предложи Мария Сидоровна. — За да сме сигурни…

— Ами дайте да отрежем от базата! — имитира я Владимир, зачервен и сгорещен — при отворен шлем скафандърът тутакси изключваше системата за вътрешна вентилация. За хамалин ученият не ставаше, но като критик се раздаваше на сто процента. — Вие даже още не сте направили научен план, а вече предлагате да сечем вековната гора!

— Ама вие нали тъпкахте вековния мъх! — възмути се вечната аспирантка.

— Аз нямах друг избор, той е навсякъде!

— Че дърветата също са навсякъде!

— И това конкретно вероятно ще падне върху кораба ми! — присъедини се към „партията на живите“ Станислав.

— Ами не е проблем да преместим кораба!

Докато всички спореха и се караха (постепенно стигайки до неутешителния извод, че ще се наложи да прикачват базата обратно, защото ако се смачка, цялата експедиция отива на кино), Полина взе ролетката и още веднъж провери разстоянието.

— Ей, а аз го изкарвам седемстотин петдесет и три и осем десети! — учудено викна тя. — Даже двайсет сантиметра в резерв.

Измериха три пъти. Към показанията всеки път се добавяха по няколко милиметра и момичето първо съобрази каква е работата. Злополучното дърво се оказа най-отстъпчиво от събралата се на поляната компания и доброволно се отмести с половин метър.

— Сега със сигурност ще се помести — с облекчение каза Станислав, изключвайки ролетката. Полина за всеки случай потупа ствола на дървото, като по слонски крак, за да го изгони още по-надалеч.

Владимир включи механизма за разопаковане и планината от метален скрап оживя. Люспите на облицовката започнаха с пронизително скърцане да се раздалечават, разкривайки по-светлия и блестящ долен слой, а под него още един — с прозорци и слънчеви батерии. Бързо приела полусферична форма, базата се раздуваше и пълзеше по поляната като хвърлена във вода смачкана кърпа, безжалостно мачкайки мъха и плашейки дърветата. Когато тя най-накрая спря, до тях имаше повече от метър.

Последна от люка на покрива се показа леко огъната антена, приличаща на огромна решетка за грил и започна със скърцане да се върти, разпъждайки дървесните клони.

Щом се убеди, че това е всичко, Владимир се обърна към базата и патетично я посочи с лявата си ръка:

— Ето го храма на науката, в който ние ще я придвижваме напред за благото на човечеството!

— Придвижи я, придвижи я, пък после я остави на мястото й — каза Ден под носа си и разсмя Тиодор.

Ученият оскърбено хвърли поглед на приятелите („жалки глупаци и невежи!“), свали ръка и закрачи към входа.

Вътре страшно разочарование очакваше Владимир и космолетците — в базата нямаше жилищен отсек, а само работен бокс с прозрачни стени в центъра, а около него обикаляше в кръг стая с широчина четири метра, с метални стелажи и маси. По-голямата част от обема изяждаше системата за инфекциозна защита на много нива. Да излезе от базата или да се вмъкне в нея не би се удало на нито един, даже на най-злобния микроб.

— Ще се наложи и по-нататък да живеем на кораба — с досада заключи главният микробиолог под общия мислен стон. Затова пък Мария Сидоровна се зарадва:

— Това е чудесно, няма да трябва да си пренасяме вещите, че аз тъкмо се почувствах уютно!

— Искате да кажете, че сте направили такъв бардак като в отчетите си ли? — язвително уточни Владимир.

— Това е работна обстановка — защити се вечната аспирантка. — Така по-добре мисля!

— Откъде знаете, щом никога не сте пробвали?

Дебеланката възмутено изпръхтя, но сметна спора с началника си за вреден за кармата.

Все пак нещо се наложи да се мести — сандъците от товарния отсек със зловещи надписи: „хранителни среди“, „реактиви“, „епруветки“ и „разни“, като последните предизвикваха най-големи опасения. Тържествено, като истински ковчег на погребение, последен домъкнаха цитометъра. Първоначално всичко беше натрупано до стените и следобед безропотната Наталия, мърморещата Мария Сидоровна и посърналата Полина се заеха да подреждат имуществото.

„Поне през деня няма да ми се пречкат“ — утеши се Станислав, наслаждавайки се на непривичната тишина в гост-командната и на чистия правоъгълник на мястото на насинилия краката му цитометър. Душата му искаше празник и като се поколеба, капитанът донесе от каютата си бутилка коняк.

— Хайде да отпразнуваме успешното кацане, момчета!

Екипажът ни най-малко не възразяваше.

* * *

Както се опасяваше капитанът, отсъствието на защитна обвивка направи живота на уредите, поставени на спътника, ярък, но кратък. Камерата за визуално наблюдение изгоря към края на първата обиколка, впрочем гледката на облачната покривка беше скучна и еднообразна. Затова пък радио– и инфрачервените скенери предаваха такива интересни картинки, че Сакаи, без да се замисля, даде на спътника команда да слезе под „границата, откъдето няма връщане“^[2]. По-важно беше да получат детайлно изображение на нужния участък на планетата.

— Какво ще кажеш, Вини?

През последния час пилотът усилено съчиняваше самокритична реч за трудностите при направата на защитна обвивка в условията на корабната работилница. Не можа веднага да превключи мозъка си на картината във вирт-прозореца, но когато осъзна какво именно вижда, то успя да издаде само „ъ-ъ-ъ!“.

— Много съдържателно — въздъхна капитанът. — Пробвай пак.

— Ъ-ъ-ма това е кораб!

— Така вече е по-добре — изсумтя Сакаи. — Аз бих добавил, че това е сравнително скоро приземил се кораб. Виж инфрачервената картина — дюзите още не са успели да изстинат съвсем.

— А какво е това до кораба? — присъедини се към обсъждането Франк.

— Тъпня някаква — мрачно каза капитанът, — с голямо съдържание на всякакви железа. Може да бъде каквото и да е, включително планетарно оръдие.

— А според мен са просто туристи — изказа се мис Отвертка. — Това е толкова романтично — да прекараш отпуската си на необитаема планета!..

Сакаи тъжно си помисли, че да остави на необитаема планета беззащитна девойка по бански е нехуманно, даже ако тя смята това за романтично. А още си помисли, че през последната година „Сигуре“ летеше най-вече благодарение на усилията на тази девойка.

— Може и туристи да са — бавно произнесе капитанът. — Някакви нудисти, скучаещи богаташи или влюбени, жадуващи за пълно уединение. Но много ми се иска да знам защо от цяла планета са избрали за кацане точно това място?

— Там, хе-хе, може да е намазано с мед — ехидно забеляза Вини, — затова всички летят натам като мухи.

— А аз мисля — Джил се огледа към изхода от рубката и премина на силен шепот, — че са попаднали в притеглящ ги лъч!

— Какви са тези глупости? — учудено попита капитанът. — И защо шепнеш?

— За да не ни подслушват. А за лъча — механикът мина от заговорчески шепот на привичното й бързо говорене, — аз гледах един филм. За старата база на Пришълците на една изоставена планета. Там имаше едно устройство, което самичко се включваше от време на време и притегляше летящите наблизо кораби, а те всички — бам! — и се взривяваха. После един мъж спаси всички…

— Ясно. — Капитанът нервно побарабани по подлакътника. — Само че… лейтенант, как да ви кажа… Аз също съм гледал този филм. В рубриката „Най-добрата кинофантастика на XXI век“.

— Но…

— … но ако Алиансът имаше такава технология, нямаше да загуби войната. Още никой не е отменил закона за обратните квадрати — за да привлечеш кораб даже от средновисока орбита, трябва да застроиш с реактори половината континент.

В рубката за известно време се възцари тишина. Капитанът с мрачен вид преглеждаше кадрите, заснети от спътника. Щом стигна до края, започна да ги връща в обратен ред, сякаш се надяваше, ако не от третия, поне от петия път, да види някой дребен, но извънредно важен детайл.

— Кеп, нека все пак да прелетя над тях на „невидимката“? — не издържа Вини. — Ще вляза в атмосферата над съседния континент, за да не ме засекат, лекичко ще се плъзна над тях…

— И ще се пльоснеш в океана! — прекъсна го Сакаи. — Помисли: спирачна тяга, полет на ниска скорост — ще трябва да пълзиш над тях, значи антигравитационната тяга ще хаби енергия за трима. Добре ще е, ако изобщо успееш да допълзиш на орбита, само че после все пак някак ще трябва да те прихванем. В движение този фокус със сигурност няма да стане, ще се наложи и товарния да пускаме на ниски обороти… А „туристите“ през това време любезно ще зяпат в земята ли?

— Убеди ме, глупава идея — предаде се Вини. — А ти самият измисли ли нещо, кеп?

— Не измислих — спокойно произнесе капитанът, — а реших. Сега ще кацнем. Половин оборот спирачна тяга до горните слоеве, после се гмуркаме и плавно се приземяваме ето тук. — Капитанският пръст прободе вирт-прозореца малко по-нагоре от чуждия кораб, редом с блестящия червей на рекичката.

— Ами-и-и, щом си решил… — Вини почеса тила си и решително седна в пилотското кресло. — … то няма какво да се прави. Но в атмосферата този кокошарник ще го карам аз.

— Моля?! — учуди се Сакаи. Формално те двамата умееха да управляват щурвала, което и правеха поред, но доколкото мястото на капитан вече беше заето от Роджър, официално за пилот се считаше Черноу. — Това бунт на кораба ли е?

— Може и така да смяташ, но всъщност аз просто искам да попреча на един самоуверен тип да ни превърне в една много плоска и препечена палачинка.

— Всъщност — започна капитанът, — моите летателни часове са десет пъти повече от твоите.

— Аха, общите. А колко са атмосферните? Кеп, престани, това не ти е да управляваш по диспечерски сигнали, когато изкинът върши почти всичката работа. Сам си разказвал как в академията едва си взел с тройка ръчното кацане. По-добре да беше пресметнал траекторията на приземяване, а? Франк сега ще бъде много зает с кокошките.

— Ти пък — изръмжа Сакаи, превключвайки към пилотския пулт главните права за управление, — сякаш си велик спец по атмосферите. Между другото, имаме сумарна маса под двадесет килотона, накриво прикачен „невидимка“, изкин на минимален режим и аеродинамика на тухла.

— Кеп — в гласа на Вини се появиха снизходителни нотки, — когато във Вътрешните светове ти си глобявал дядките със слънчеви яхти за превишаване на скоростта, аз съм кацал на Мариана във втората десантна вълна. Кеп, ти изобщо представяш ли си какво значи да приземяваш орбитален планер на планета с неразбита космическа отбрана?! Осемдесет души в товарния отсек, устойчивост на натоварване, колкото да издържи до повърхността, двигател няма, въоръжение няма… накратко — пластмасов ковчег с музика и крила. Когато вече долу, на последния участък, до нас се появи флайер, аз почти напълних гащите, преди да разбера, че това е само местният новинарски екип. Война онлайн искали да покажат, ч-ч-чакали проклети!..

— Никога не си разказвал, че си бил на Мариана?! — учудено го погледна Джил.

— И не мисля — отряза Вини, — имам по-приятни спомени. Кеп, какви са разчетите?

— Първата част вече е готова, сега ще ти я прехвърля — обеща Роджър. — Напускане на текущата орбита след пет минути, после оборот и половина спирачна тяга в горните слоеве^[3]…

— По-рано каза „половин оборот“ — напомни му Вини. — А ако ни забележат?

— А ако се запалим, щом влетим в долните слоеве с такава скорост? — имитира го Сакаи. — Оборот и половина или даже два и половина, ще видим в движение. Да, лейтенант Джил, за вас също има задача. Проверете аварийните системи на ремаркето. В случай, че се скъса буксирният кабел, трябва да се включи антигравитацията.

— Капитане! — Ако сред корабните уреди имаше измерител на възмущението, стрелката му щеше да удари най-горната част на скалата. — Това е кабел от карбонови нанотръби! Той издържа на натоварване до сто килотона!

— Това означава само, че ремаркето може да се откъсне заедно с кърмата на товарния — изхили се Вини. — И ако това се случи, товарът ни ще се разлети по половината континент. Най-необичайната бомбардировка в историята на човечеството, хе-хе! Хората са си хвърляли по главите един на друг какво ли не, но сини кокошки…

Джил приглушено се изкикоти.

— Нещо друго, капитане? — осведоми се тя.

— Да — кимна Сакаи. — Вземи Петрович и се затвори с него в каютата.

— Слушам!

Мис Отверка се изпъна, удари токове, сграбчи под мишница жално изписукалия таралеж и измарширува към вратата. Капитанът тайно изтри потта от челото си и мислено благодари на духовете на предците. Както се оказа, преждевременно — няколко минути по-късно Джил отново се появи в рубката.

— Капитане… — смутено промърмори тя, — а може ли да взема и бутилка ликьор от бара?

— Да пиеш по време на кацане?! — изуми се Сакаи. — Ти си член на екипажа…

— … а може ли за малко да бъда баласт? Нещо ми е лошо…

— Вземи хапче от аптечката! — сопна се капитанът. — Те са далеч по-ефективни от алкохола!

— Но пък — Мис Отвертка доверчиво премигна и сключи ръце в молитвен жест, — с алкохола няма да си представям всякакви ужасии относно пилотските ви умения. Мо-о-оля!

— Стига спорове! — Вини дръпна щурвала, заставяйки товарният кораб леко да вдигне нос. — Вече влизаме в атмосферата… По дяволите! Защо щитовете на илюминаторите не се затварят?!

— Капита-а-а-не… — обречено заскимтя Джил.

— Взимай каквото искаш и изчезвай! — Сакаи се обърна към вирт-екрана и бързо започна да преглежда списъка на подсистемите. Процесът на управление на товарния кораб, който в открития космос му се струваше „интуитивно разбираем“, започна да прави изненада след изненада. Като че ли дребни неща, но… По дяволите, в орбита ли да се връщат, че да изучат инструкцията? — Сега… аха, ето. Те по принцип не се затварят. „Вместо обикновеното огнеупорно стъкло, новият модел е оборудван с илюминатори от монокристални пластини. Благодарение на своите уникални свойства, те не се нуждаят от допълнителна защита и осигуряват отлична гледка на екипажа при всякакви условия на полета…“

Нарастващият рев зад обшивката погълна края на абзаца. По прословутите уникални пластини се загърчиха огнени ручейчета.

— Кеп! Къде е обвивката?!

— Сега, сега… — Сакаи трескаво прелистваше списъка, опитвайки се да разбере как именно да я включи.

— Кеп — гласът на Вини се понижи до тих и нежен, — „сега“ ние просто падаме през атмосферата като проклет, мамка му, метеор! Ако ти моментално не включиш този дяволски плазмен пашкул, много скоро ще бъдем повишени до статуса на метеорит!

— Симаймасита!!!^[4]

Сакаи най-накрая се добра до нужната точка от менюто и откри там отметка „вкл.авт.“. Беше късно да изяснява защо това „вкл.авт.“ не беше благоволило да сработи. Когато опита да махне отметката, изскочи съобщение, че промяната на настройките трябва да се направи в друг раздел и в момента опцията е недостъпна. За достъп се изискваше пълен рестарт на системата, което в дадената ситуация беше пълно безумие.

— Е, какво става там?! — викна Вини.

— НЕ СЕ ВКЛЮЧВА!

— О-о-о, гадост!

Отгоре се чу грохот — веднъж, втори път. Към рева на пламъка се прибави протяжно свистене. Няколко секунди то стремително нарастваше, после прекъсна — и почти веднага се изключи гравитаторът. Сакаи и Вини синхронно отскочиха напред и увиснаха на коланите като марионетки на конци, движени от пиян кукловод. Съдейки по направлението на силата на тежестта, „квачковозът“ падаше на планетата почти отвесно. Край главата на капитана, жално пищейки, прелетя Петрович, пльосна се на зрителния панел и започна бавно да се стича някъде зад пулта.

— Лейтенант Джил! — изрева капитанът в интеркома. — Защо Петрович отново е в рубката?!

Ревът и свистенето неочаквано престанаха. Сакаи ошашавено примигна, почука по наушника си (в настъпилата тишина в него много добре се чуваше: „Тринайсет души в ковчега на мъртвеца, хлъц, гъл-гъл и бутилка ликьор!“ После видя ново съобщение във вирт-прозореца: „Звуковото натоварване превиши допустимото ниво, задействана е системата за активно шумопотискане“.

— Вини…

— Виждам, кеп! — отзова се бившият сержант. — Нищо, сега всичко ще се оправи. Ще паднем още малко надолу, в по-плътните слоеве и там ще задействам маневрените.

— Няма да удържиш двайсет килотона само на маневрените — уверено възрази капитанът. — По дяволите, Вини, ти даже няма да можеш да го обърнеш! Трябва да пуснем основния и да работим с векторите на тягата.

— Ти си се побъркал, старче! — разпалено констатира Вини. — Или си си фраснал главата в пулта. Нали гравитаторът умря, забрави ли? Колко „же“ ще даде основният двигател, даже ако е на минимум?

Сакаи не отговори, защото беше много зает. Капитанът внимателно гледаше как пуфтящият от напрежение Петрович бавно се изкатерва през края на пулта и се опитва да пълзи нагоре, хващайки се за копчетата. Опитите му бяха неудачни, защото пултът беше сензорен, а копчетата — холограма.

— После ще ни чегъртат от креслата — така и не дочакал отговор, продължи Вини. — Пфу, няма, нали ще се забием в планетата. Двайсет килотона, при ускорение… Ха, имаме шанс да идем направо до магмата!

Отчаяно дращещият с лапички Петрович все пак успя да се изкачи с десет сантиметра. Там замря, забил мъничките си нокътчета в пластмасата и тежко дишайки. От третия опит, почти измъквайки се от колана, Сакаи сграбчи таралежа и със засилка го хвърли към изхода. Отчаяно врещейки, Петрович прелетя през рубката и се скри зад мембраната.

— Значи във втори отсек гравитацията е наред — отбеляза Вини, — иначе щеше да падне обратно.

— Пилот — Сакаи преглътна, — заповядвам да пуснеш основния двигател.

— Капитане, казвам, че…

— Пускаш основния двигател на минимална мощност — бавно, с паузи между думите, заговори капитанът, — и плавно променяш вектора на тягата, за да влезем в хоризонтален полет.

— Ще се забием — повтори бившият сержант, — чуваш ли ме, Роджър?! Даже минималната ще даде повече от десет! Няма да можеш даже пръст да помръднеш, защото на пръстите ти ще седи един голям и дебел…

— Аз няма да мога! — прекъсна го Сакаи. — Ти ще можеш!

— Но…

— Пускай! — въздъхна капитанът.

В следващия миг той с труд се въздържа от вик. Ударът от свръхнатоварването беше страшен и за секунда в замъгленото съзнание на капитана се мярна мисълта, че Вини е прав и сега те просто ще се сплескат. Как става това, той знаеше твърде добре. Преподавателят по теория на пилотажа имаше богата колекция видеа, които показваше на курсантите, когато беше в настроение (или по препоръка на психолозите). Някои наистина бяха сломени, щом виждаха как тече кръвта по облегалката на креслото, а след нея от костите пада и плътта. Видеата обикновено се прожектираха в забавен режим. В реалността всичко ставаше много бързо, но и за тези пет-шест секунди, докато мозъкът се смачкваше на каша, можеше доста да успееш да почувстваш.

Капитанът вече не виждаше Вини — периферното му зрение отказа, а останалият тунел катастрофално бързо се свиваше, заплашвайки въобще да се затвори. Но някои неща все още попадаха в него — нечии ръце, с издути от страшно напрежение вени, ба-а-авно, по милиметър, движеха щурвала.

Това продължи цяла вечност и когато чудовищната преса внезапно изчезна, капитанът дълго не повярва в чудото.

— Ж-живи ли сме?

— Да… струва ми се — изхриптя смътно напомнящият Вини червеноок урод в пилотското кресло. — И даже влязохме хоризонтално. Поздравления, кеп, ти за пореден път спаси всички ни… Като при това едва не ни умори, както обикновено!

— Не говори така — с труд движейки подпухналия си език, въздъхна Сакаи, — докато не кацнем. Засега… включи антиграв-възглавницата, че да не започнем пак да падаме.

— Тя ще издържи три минути, не повече. А до точката на кацане имаме да летим още и още. Или ти искаш да се приземим сега?

— Сега ние летим над океана — каза капитанът. — А три минути — това е гарантираното време. Би трябвало да има примерно още минута и половина запас.

— Аха, би трябвало — скептично присви очи Вини, — ако системата е оригинална, а не е сглобявана в някой Нов Шанхай. Не, аз, разбира се, мога да пробвам… Кеп, а ти продължи ли ни медицинските застраховки?

— Да — излъга капитанът.

— Това е добре — кимна пилотът, — защото имам чувството, че белите ми дробове и далакът са си сменили местата, а червата ми са се намотали около гръбначния стълб.

Капитанът премълча, макар че не се чувстваше по-добре. Тялото му се струваше като щателно начукана пържола, а от всички мисли остана само страстната мечта да се натъпче с обезболяващи до веждите. После… Когато тоя проклет товарен най-накрая се приземи.