Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (15)

Обстановката в рубката на „Звезден дракар“ ставаше непоносима. Балфер никога не се беше отличавал с търпение, въпросът беше само върху кого ще излее раздразнението си и в какъв обем то ще се е натрупало. Така че когато първият помощник Скуртул се престраши да се приближи към капитанското кресло, останалите пирати затаиха дъх.

— Изглежда Унилия Роджър не се съблазни от вашето щедро предложение, адмирале — предпазливо почна помощникът. — Измина вече час от обявяването на ултиматума, а уредите така и не засякоха никаква активност в предполагаемия район на базата.

— Изглежда — учудващо кротко се съгласи Балфер и екипажът дружно въздъхна. — Какво пък… Значи той сам избра съдбата си. Вие сте свидетели, че аз му дадох възможност да спаси жалката си кожа!

„Свидетелите“, на които още преди разговора с Роджър беше дадена заповед „да направят на пух и прах всеки кораб, който се опита да излети от планетата“, подмазвачески се захилиха.

— Открихте ли мястото им на кацане? — след като изчака да утихне смехът, се осведоми адмиралът.

За командир на крайцер с осемдесет пирати титлата беше малко прекалена, но много харесваше на Балфер.

— Нощната страна, атмосферните смущения… — помощникът започна да се оправдава, сгушил глава в раменете си. — Трябва да се приближим до планетата поне на…

— Крайцерът остава на орбита! — отряза Балфер. — Нали чухте какво каза оня с дръпнатите очи. Този психопат като нищо ще се направи на камикадзе. Изпратете катери, нека огледат сектора. А по-нататък… според обстановката. Хайде, размърдайте се! — повиши глас пиратът.

— Ще бъде направено, адмирале! — изпъна се като струна Скуртул.

Принципно заповедите можеше да се предадат и по комуникатора. Но първият помощник предпочете да се спусне две палуби надолу и лично да разтълкува същината на задачата на командира на абордажниците — мрачен плешив землянин по прякор Черепа.

— Не ми харесва тая работа — заяви той, щом изслуша новата заповед. — Значи Балфер се страхува да не надраска боята на крайцера, а ние да се излагаме под ракетите? Никак не ми се нрави.

— Сам му го кажи — озъби се Скуртул. — И изобщо, на вас за какво ви дават част от плячката? Свикнали сте търговци да грабите и сте се отпуснали! Излагали се… Ами не се излагай! Имаш двайсет души, четири катера, а пък и ние ще те защитим, ако нещо тръгне на зле. А те там са само четирима — женска, сополанко и две бивши ченгета, които самият Зорг е повелил да трепем.

— А ако са успели да се окопаят в тази база? — продължи да се съмнява Черепа. — И ако почнат да стрелят оттам?! А на нас адмиралът ни нареди да не взимаме тежки оръдия и въобще по-малко да стреляме. Той още не е видял тази база, а вече трепери над нея като лирийска пясъчна змия над яйцата си.

— И правилно е наредил — съгласи се помощникът. — На твоите тъпаци само им дай свобода, половината планета ще отнесат. Забрави ли вече как унищожихте онзи асурийски транспортник? А неговият товар, между другото, такива кинти струваше, че можеше тройно да купи теб и твоите главорези. Не, Череп, базата ни е нужна цяла, иначе не отговарям за главата ти. Балфер… ами, сам разбираш. Така че се постарай.

* * *

Кокошките изгледаха Тиодор с подозрение, което при вида на Вини (вече без бронирания екип, но окичен с оръжие от глава до пети) прерасна в твърда увереност, че нищо добро не ги чака от тези типове. Птиците една след друга закрещяха и започнаха да се мятат из клетките, през мрежата полетя перушина, вонята на курешки рязко се усили.

— „Нова технология за консервиране“, а? — подигравателно уточни Тед. — Да не би тук някъде да сте насадили и картофи?

— Кой го казва — озъби се Вини. — За вашето земеделие въобще се полага затвор! Вие там вече да не сте изпушили всички междузвездни карти?

Тиодор злобно присви очи, но счете под достойнството си да се оправдава пред някакъв си пират.

Партньорите, станали такива по принуда, тръгнаха покрай стелажите, отваряйки вратичките. Но кокошките, дори тюркоазени и декоративни, си оставаха потресаващо тъпи и страхливи птици. Щом изскочиха от клетките, те категорично отказаха да напуснат товарния кораб. С неистово кудкудякане се разбягваха пред хората и се стрелкаха покрай стените назад, а в безизходните ситуации пърхаха като пробити балони — на зигзаг, удряйки се в тавана и в стелажите. Перушината се сипеше така, сякаш в кораба бушуваше тюркоазена виелица. И не само перушина — дрехите на преследвачите бързо се оцветяваха в зимен черно-бял вариант на камуфлаж.

— Край, писна ми! — изрева Вини и рязко спря насред отсека. — Сега сами ще ми излетят оттук!

И без повече да обръща внимание на квачките, изскочи от кораба. Тиодор учудено изхъмка, но напук на пирата все пак се опита да изгони кокошките сам, сменяйки тактиката. Действително, по-ефективно се оказа полека да избутва кокошките към изхода, вместо да ги плаши. Първите квачки вече престъпваха прага, когато от коридора се разнесе тропане и в отсека влетя, старателно ползвайки лапите си като спирачка, уникалният екземпляр canis slepyanicus. Кокошките отново закудкудякаха и запърхаха, но кученцето хич и не мислеше да ги гони.

То просто по-нашироко разтвори лапи и „излая“.

… Когато Вини се върна в отсека, Тед вече беше станал, но на дузина разхвърляни по пода телца този подвиг не беше по силите.

— Пак се получи проблемче с инфразвука — загрижено поклати глава Вини. — Но важното е, че се изметоха оттук!

Тиодор разтърси глава, за да премахне от ушите си пищенето от „лая“.

— Важното е — с чувство каза той, — че сега имам по-важна работа от това да ти счупя главата!

— Винаги на твоите услуги — подигравателно се поклони Вини. — Само не забравяй да си подновиш медицинската застраховка.

— Аз поне имам такава — парира Тед. — А ти можеш да разчиташ само на някой фелдшер в затвора.

Вини злобно се ухили, вдигна една кокошка, подхвърли я в ръката си… и внезапно я хвърли към Тед. От удара в гърдите пилотът се олюля, но успя да хване „снаряда“ и с нецензурен вик да го отправи към адреса на подателя. Елемент на изненада вече нямаше и Вини с лекота отби телцето, но после в него се вряза доста по-тежкият и вбесен Тиодор. Ръмжейки и плюейки пера, вкопчилите се един в друг пилоти се затъркаляха по пода. Вини имаше богат опит с армейските боеве, Тед — с уличните битки без правила, но резултатът от сбиването на хлъзгавия нацвъкан под в полумрака на отсека се решаваше само от злобата и грубата сила. А те бяха горе-долу наравно у побойниците.

Накрая Вини успя да извие ръката на Тед, но само защото той се разсея от иззвъняването на комуникатора.

— Къде сте сега? — изиска отчет Станислав и щом чу подозрително пуфтене, напрегнато уточни: — Всичко наред ли е?

— Да-а-а… — изстена пилотът, опитвайки се да ритне врага в корема.

Вини бързо отпусна ръце и хвана своята слушалка.

— Какво става там при вас?! — Роджър явно стоеше до Станислав и беше побързал да звънне на своя пилот.

— Нищо, кеп — бодро рапортува той, слизайки от Тиодор, който все пак отмъстително го ритна на изпроводяк. — Всичко върви по план.

— Наистина ли? — подозрително уточни Станислав.

— Наистина. — Тед потри болящото го рамо и показа на противника си юмрук. — Извинете, забавихме се с тези глупави птици. Сега ще се натоварим и ще долетим.

— Давайте по-бързо. — Гласът на капитана беше разтревожен. — Изглежда „лошите пирати“ са решили да не чакат часа хикс. „Маша“ съобщи, че крайцерът вече е пуснал катерите и след две минути те ще навлязат в атмосферата.

— По д-д-дяволите! — изруга Тиодор. — А какво стана с базата на Алианса? Намерихте ли я? В добро състояние ли е?

— Сам ще видиш — кратко отвърна Станислав и явно получи от изкина нова информация, защото стана още по-сериозен: — Връщайте се. Бързо!

— Да, капитане!

Двамата пилоти скочиха и се хвърлиха да изпълняват разпорежданията, забравили за разногласията си. Подбраното снаряжение и оръжие вече лежеше край машината (Петрович, мушнат в салона първи, възбудено скачаше по креслата и чуруликаше), за Тед остана само по-компактно да го опакова, докато Вини оставяше из кораба и жилищния модул „подаръци за неканени гости“.

— А ти не се биеш зле — някак между другото отбеляза пиратът, когато флайерът вече летеше към поляната, заради конспирацията без да включи даже бордовите светлини. — За биольохман, естествено…

— Можем да го повторим при случай — изръмжа Тиодор, напрегнато вглеждайки се надолу. На базата също нямаше никаква светлинка.

— Дадено — съгласи се Вини. — Загубилият черпи с питие. Запиши си някъде, че аз предпочитам скоч.

За негово учудване, пилотът се протегна към жабката със свободната си ръка и извади… не, не тефтер, а кенче бира. Което небрежно хвърли на коленете на Вини.

— Ето, за да не забравиш — язвително обясни той. — Впрочем тъмното от тази марка също ще свърши работа.

* * *

Черепа никак не обичаше десантите на планети. Корабите, дори орбиталните станции, бяха друго нещо: бързичко долитаха до тях, пробиваха дупка в обшивката, скачаха вътре и веселбата започваше. На планетата първо се налагаше дълго и досадно да се промъкват през атмосферата, а през това време отдолу имаше куп съоръжения, мечтаещи да превърнат бедния пират в облаче.

Освен това всеки път, щом катерът изпълняваше противозенитна маневра (тоест клатеше се нагоре, надолу, настрани и изобщо се правеше на пияна пчела), Черепа започваше да страда от въздушно-космическа болест. Не помагаха даже таблетките, които с шепи му даваше корабният док.

Пилотите не по-малко искаха да живеят от десантчиците, затова два тежки катера се снижиха още над океана, а в района на целта минаха на бръснещ полет и максимална скорост. Камерите даже не успяха да запишат картина, наложи се да направят по-бавно втора обиколка, а на третата…

— Тук нещо не е както трябва! — уверено обяви Черепа.

— Какво именно, командире? — предпазливо се поинтересува седящият редом пилот.

— Всичко! — раздразнено подхвърли командирът. — Особено ето това! — Той посочи с пръст вирт-прозореца, където под надписа „цел номер едно“ трептеше изображението на „квачковоза“. — Ние висим точно над тях, а те все още не стрелят.

— А сигурно ли е, че са онези, които ни трябват? — засъмнява се пилотът. — Ти нали каза, че срещу нас ще има корвета, а това е обикновен товарен.

— Товарен кораб също може да имат. — Преди две седмици Черепа едва не си скъса коремните мускули, цвилейки от смях над историята за космическите крадци на кокошки. Обаче сега, когато Унилия Роджър като нищо можеше да държи абордажния катер на прицел, някак си не му беше смешно.

— Ей, вие там, заспахте ли?! — Смущения изкривяваха гласа, а изображение не се предаваше изобщо. Черепа разбра само по мигащата иконка, че с него се е свързал първият помощник. — Вече пет минути си увиснал на една и съща височина като сам знаеш какво!

— Изучавам обстановката — озъби се абордажникът.

— Обстановката?! — Скуртул понижи глас. — Сега аз ще ти разкажа за нашата обстановка! Тук на две крачки от мен е Балфер, зъл като центавриански опашкощип. Ако ти се туткаш още, катерите надолу ще поведе някой друг и офицерската част от плячката също ще бъде за него! Хайде, спускай се и не се бой — кисело добави помощникът. — Ако започнат да стрелят, ние ще те прикрием.

— Ще ни прикриете, как пък не — измърмори пиратът в изключилия се комуникатор. — Когато от нас останат въглени…

Но ако Скуртул не лъжеше за настроението на шефа, беше опасно да се мотаят още. В подобна ситуация Черепа беше станал командир на абордажниците, а неговият разжалван в редник предшественик неистово благодареше на боговете, че леко се е отървал.

— Тръгваме надолу — разпореди Черепа. — Кацни до кораба. Не, чакай! — тутакси премисли той. — Нека по-добре нашият катер да остане горе като прикритие. А да се приземи втората група.

„Я го виж хитреца“ — помисли си пилотът, но разбира се, не възрази. Да се намъкне под обстрел му се искаше не повече от командира.

* * *

Флайерът увисна над пропастта, в която се беше превърнала поляната.

— Ама че вратичка! — Тиодор рискува да наруши секретния режим и освети надолу с фенерчето на комуникатора. Стената на шахтата металически блесна. — И къде да кацна сега? На покрива ли?

Товарният кораб стоеше не на ръба, а върху ръба — линията минаваше горе-долу по средата на гост-командната. Още два метра и надвисващата част щеше да натежи повече.

— Това не е лоша идея. — Вини хвърли зад борда кенчето от бира и то, въртейки се, беззвучно потъна в тъмнината. — Ще служим за противотежест.

На базата на микробиолозите, на противоположния край на дупката, й беше провървяло повече — земята беше отрязана точно до прага и на него объркано пристъпваха от крак на крак учените, които не се решаваха да преминат по ръба на пропастта до гората.

— Сега ще разтоварим и ще дойдем да ви вземем — обеща Тед.

Наложи се да се промъкнат в кораба през горния люк и през него да предават донесеното снаряжение. С това се заеха капитаните, без да се гнусят от черната работа. На пилотите беше дадена по-важна задача. Триизмерната схема на базата вече висеше над холографската платформа, при такава разделителна способност можеше да се разгледат даже вентилационните решетки.

— Вижте. — Ден беше отворил поредното бурканче кондензирано мляко и застанал прав, пиеше направо от него. — Трябва да докарате кораба ето тук, на четвъртия етаж, в седмата или втората клетка. От тях е най-близо до командния център.

— А не може ли, напротив, да закараме товарния кораб по-далеч? — предложи Вини. — За да отвлечем вниманието от центъра?

— Ако у тях е не само главата на Греъм, но и кодовете му, то ще имат и плана на базата. Между другото, тя е мобилна, размества се по желание на собственика. — Франк хвана с пръст един от блоковете и го премести на най-долния, шести етаж. Блокът сърдито помига в червено и се върна на предишното си място. — Но този фокус може да бъде направен само от командния център, затова първо там трябва да попаднем.

— Щом трябва на четвъртия, на четвъртия ще идем — съгласи се Вини. — Лесна работа, ще ви закарам.

— Ъхъ — потвърди Тиодор, наежвайки се отново, — за мен е лесна работа.

— Ти си цивилен пилот — снизходително възрази пиратът, — а тук започват военни действия.

— Ти първо измий катера си, а после ме учи да летя!

Вини леко се смути — катерът беше измит, но не успяха да го поправят.

— И товарният ви кораб не изглежда много добре — посипа сол в раната Тиодор. — Да не сте правили задни салта по него?

— Ако на теб ти се налагаше да се приземяваш в такива условия, от него щеше да остане само купчина желязо!

— Вини, ти ще полетиш на разузнаване с флайера — прекъсна започналия спор Роджър, който през времето на отсъствие на пилотите беше успял да обсъди със Станислав плана за действие. — Така че иди да се поупражняваш в управлението му и прибери учените. Франк, ти прехвърли ли всички данни от „квачковоза“?

— Тъкмо свършвам, капитане! — Хакерът се върна на пулта, убеди се, че копирането по отдалечен достъп е успешно завършено и нареди на изкина да изтрие изходните данни.

Ден остана да стои пред плана, стараейки се да го запомни колкото се може по-подробно. Надали ще има време ежесекундно да го сверява с комуникатора, а в дадена ситуация от мигновения избор зависи животът им. Тиодор вече беше видял всичко интересно за себе си — ширината на шахтата и вида на нужния порт, но се направи, че също е погълнат от изучаването на базата. А междувременно ръгна приятеля си в хълбока и заговорнически прошепна:

— Денка, как мислиш, кой от нас е киборг?

Ризият го изгледа с вид: „Сега това ли е най-важният въпрос за теб?“

— Ами иска ми се да знам на кого мога да се доверя, а на кого… не много — обясни Тиодор.

— Лично аз ти се доверявам на теб — отряза навигаторът. — А на Владимир — не много, даже ако той е човек.

— Да, но… Чувал ли си онази история с престъпниците? Шестима души са били разпознавани по ДНК-то им, което на тънък слой е било размазано по стаята.

— Те да бяха откраднали и атомна бомба и да бяха се опитали да я разглобят. — Ден побутна холограмата и я накара бавно да се върти.

— Теб не те ли притеснява, че по нашия кораб се разхожда бомба, на която непонятно какво й е нужно и която неизвестно кога ще избухне?

— Тед, остави ме на мира. — Схемата се завъртя на другата страна. — Трябват ми поне още две минути и е желателно никакви киборги… а още по-добре и хора да не ме разсейват.

— Нима дори не ти е интересно кой е той?!

— Аз съм, аз — разсеяно отвърна Ден. — Доволен ли си? Щом свърша, ще ти извия врата, за да не кажеш на никого.

Разочарованият Тиодор подло мушна пръст в бурканчето, облиза го и изпроводен с вяли ругатни, тръгна да провери не се ли отнася Вини зле с неговия флайер.

* * *

Никой така и не стреля по абордажния катер, дори и когато той се снижи на пет метра, увисна над загадъчно притихналия вражески стан, отвори „шушулката“ на десантния отсек и изтръска оттам на земята осем „грахчета“. Зелените кръгчета на тактическата схема тутакси се разпределиха по двойки, втурнаха се към входа в жилищния модул и корабния шлюз и изведнъж замръзнаха на половината път, спрени от тревожния писък на скенера. На схемата избухнаха малки ярки точици.

— Имаме проблеми, командире! — изписка комуникаторът. — Тук навсякъде има проклети мини!

Черепа прие тази новина почти радостно. Мините са нещо лошо, но привично. С движение на пръста си по схемата командирът обърна камерата на шлема на един от абордажниците към близката мина и не сдържа ехидния си смях.

— Това е лека противопехотна мина, глупаци! — съобщи той. — Най-много да одраска бронескафандрите ви. Хайде, Феломор, заповядай на някого да мине през тях.

След кратка пауза (и явно бурен спор) едно от „грахчетата“ се помръдна и запълзя към кораба. Точиците премигнаха няколко пъти, но взривове не последваха.

— Изглежда — с облекчение изхриптя Феломор, — тези тъпаци така са бързали, че са забравили да активират минното си поле.

Отново нещо загложди неприятно под лъжичката Черепа. Абордажникът спокойно дойде до входа в „квачковоза“ и погледна вътре.

— Тук има нещо странно — объркано доложи той. — Всичко е преобърнато с главата надолу… И има някакви люспи на пода… Мърда-а-т…

— Люспи?! — с недоумение попита Черепа. — Да не са разсипали отрова там? Или са пуснали някакви извънземни животни? Я да погледна… — Той увеличи изображението и се вгледа в гъмжащите на екрана синевати ивици. — Ама това са пера! Просто течението ги мести.

— Пера? — озадачено повтори абордажникът. — А те опасни ли са?

— Ти никога ли не си виждал птици?!

— Само на картинка. Аз нали съм родом от Ледена луна, ние там имаме само дървеници и хлебарки.

— Ама че глупак — промърмори Черепа, превключвайки на канала на командира на групата. — Феломор, изглежда, че тук всичко е чисто. Нека твоите хора бързо претърсят кораба и хангарите и да летим към втората точка.

— Разбрано, започваме — с развеселен глас потвърди той.

— И приземете катера — добави Черепа, — няма защо да хаби гориво.

— Ъхъ — отвърна Феломор. — Летецо, чу ли? Идвай тук с желязото си.

Точките на схемата отново премигнаха, но Черепа не им обърна внимание. Напразно.

Вини беше предвидил, че абордажниците ще бъдат с бронирани скафандри. И беше използвал мините само в качеството им на датчици. Веднага щом те засякоха вибрацията на почвата, предизвикана от приземяването на катера, изкинът на товарния кораб саможертвено пусна ССК.^[1]

— Ей, командире, виж какво става с реактора им! — разтревожено извика пилотът на Черепа. — Скенерът показва нещо странно…

Едва щом хвърли поглед на екрана, Черепа скочи от мястото си и с ужасен глас закрещя:

— МАХАМЕ СЕ! Изчезвайте оттам!!!

* * *

Трябваше да се спуснат в шахтата с изключени светлини, а да се нареди на изкина на базата да освети портовете беше още по-опасно — отгоре тя щеше да засияе като лунапарк. Вини предпочете да сложи визьора си и да махне купола на флайера.

— Значи през цялото това време ти си имал уред за нощно виждане?! — възмути се Тиодор.

— Да, но ти не си питал — ехидно отвърна пиратът, активирайки го и любувайки се на злобно-зеленото лице на колегата си. — Аз мислех, че не ти трябва.

— Тед, върви на мястото си — извика го Станислав от шлюза. Вече не беше безопасно да използват комуникаторите. — Ще тръгнем, веднага щом се убедим, че пътят е свободен.

— Ако само го одраскаш… — Тиодор придирчиво изтри едно петънце отстрани на флайера, но то се оказа от местната флорофауна и така прилепна към пръста му, че се наложи пак да го търка и отлепя.

— … то ти ще го пребоядисваш — ухили се Вини, хващайки щурвала. — Отдръпни се, цивилен!

Бившият сержант искаше ефектно, по красива дъга, да се гмурне в пропастта, но флайерът се оказа твърде поривист и скочи в нея като планински козел, изтръгвайки от двамата пилоти няколко неприлични думи.

— Тиодор! — повиши глас капитанът.

Младежът прощално се изплю в шахтата и се върна на кораба.

Етажите се оказаха много високи, при това с дебели прегради, в които се помещаваха въздухопроводите, кабелите, гравитаторите и останолото оборудване. Флайерът бавно „потъваше“ покрай огромните врати-пристанища, в чиито дълбини като корали се бяха разперили ремонтните роботи, като червеи висяха гроздове кабели и сребристо проблясваха „бърлогите“ на тунелите за гасене. Там се въдеха и „живинки“ — няколко хищни очи-датчици на камери изпроводиха машината. Когато флайерът прекалено близо се приближи до един от портовете, насреща се протегна скачваща „лапа“, но Вини нелюбезно се отклони от ръкостискането ѝ.

Пилотът така се увлече да разглежда „пещерата на съкровищата“, че дори не се учуди, когато в нея изведнъж стана светло, сякаш слънцето, без да се съобразява с облаците и кое време от денонощието е, реши да озари това великолепие, за да доведе до екстаз пиратския триумф. Миг по-късно шахтата се изпълни с тътен и скърцане. Огромните плочи потреперваха, разтревожени от неведома сила, от процепите изригваха фонтани от прах. Но базата устоя, създателите й я бяха конструирали за далеч по-големи натоварвания.

— Кеп — хвана комуникатора Вини, щом се опомни, — какво става там при вас?!

— Тъкмо това се канех да те попитам и аз — веднага отговори Роджър. — Преди две секунди в района на „квачковоза“ нещо така гръмна, че товарният кораб на биолозите едва не падна в шахтата. А сега там над гората се вдига една симпатична гъба. И това явно не е изстрел от орбита, щяхме да го засечем. Ти случайно не знаеш ли какво би могло да избухне така?

— Ами… — смути се Вини, — досещам се. Само че не очаквах, че ще избухне толкова силно…

— С теб ще обсъдим тези догадки — зловещо обеща Сакаи, — после, когато имаме време. А сега докладвай обстановката. Какво откри там?

— Всичко, каквото е нужно, кеп! — бодро съобщи Вини, радвайки се, че разговорът за последствията от неговата инициатива се отлага (а дано бъде и забравен). — Тук има много място, спускайте се!

* * *

Дори през нощта и от птичи (в случая флайерен) поглед бившият лагер на Сакаи изглеждаше впечатляващо с алено светещата яма на мястото на кораба и полегналите дървета с многочислени светлинки от огньове между тях — следи от падащите наоколо нажежени отломки.

Нямаше смисъл от спускане по-надолу — първо, на флайера отсъстваха датчици за радиация, а второ, и така беше ясно, че тук няма какво да се гледа.

— Проклет психопат с дръпнати очи! — измърмори Балфер, обръщайки флайера към следващата точка от маршрута. Настроението на адмирала, и без това не много радостно, се развали окончателно. Ами ако Роджър по същия начин взриви и базата?! От него може да се очаква…

„Поне — жлъчно се усмихна пиратът, — бившето ченге няма достатъчно мозък или смелост да се възползва от успеха с взрива на товарния кораб.“ „Сигуре“ без проблем можеше да унищожи със стрелба леките катери, докато те бяха заети с измъкването на абордажниците от блатото — отхвърлените от взрива бронирани скафандри потънаха в него по-дълбоко от ряпата от приказката. Но Сакаи по някаква причина предпочете да се спотайва.

Балфер, напротив, се окуражи дотолкова, че след кацането на крайцера (за всеки случай в съседния сектор) взе своя личен флайер. Разбира се, не само за да се полюбува на ямата. Главатарят на пиратите беше заинтригуван от съобщението за „цел номер две“, която отблизо се оказа древен извънземен кораб.

Веднага щом флайерът докосна земята, пред него се изпъна първият помощник, зад чието рамо виновно пристъпваше от крак на крак командирът на абордажниците. Балфер едва плъзна поглед по него и демонстративно се обърна към Скуртул:

— Докладвай!

— Чистите загуби засега са две — започна помощникът, опитвайки се да смекчи трагедията с оптимистичен тон. — Пилотът на втория катер е смачкан като питка и още не сме намерили онова момче, което в момента на взрива се намираше до кораба. Локаторът на скафандъра му не издава сигнал, а отломките от кораба са разхвърляни из цялата гора. Още двама док реши да замрази засега, четирима лежат в лазарета със счупвания, а един късметлия се размина само със синини. При първата група няма загуби…

— Лошо смяташ — процеди Балфер. — Тези тъпаци съсипаха катера и осем бронирани скафандри.

Черепа, който почти беше си върнал нормалния цвят на лицето, отново пребледня.

— Аз изброих само безвъзвратните загуби — започна да се оправдава помощникът, — а катера ще ремонтираме, когато завладеем базата. И ще измием скафандрите.

— Когато завладеем… — злобно повтори адмиралът. — Вие поне намерихте ли я тази база?!

Помощникът се заколеба. По-голямата част от времето до идването на шефа беше загубена за изваждане от блатото на злощастните абордажници.

— Струва ми се, че да… — измънка той.

— Какво значи „струва ми се“?! — избухна пиратският водач. — Ремонтната база е дяволски огромно нещо, трудно е да я объркаш с нещо друго!

— В района, отбелязан като цел номер три, е открита голяма метална плоча с непонятно засега предназначение — предпазливо съобщи помощникът, опасявайки се да не бъде наказан за още един гаф. — Възможно е да има някакво отношение към…

— А към какво друго, според теб, може да се отнася? — язвително го прекъсна Балфер. — Към поредната извънземна развалина? Да не мислите, че тук е галактическо сметище за скрап?! Всъщност къде е той?

— Кой? — престорено се учуди Скуртул.

— Корабът на извънземните! — изрева Балфер, загубил остатъците от търпението си. Той вече беше съобразил, че хората му са се изправили пред него не просто така. Зад гърбовете им явно ставаше нещо интересно… и нередно.

— А-а… Той е тук — призна помощникът и направи крачка встрани. Черепа се поколеба за миг и също се отмести.

Зад тях се оказаха обрасъл с мъх и храсти хълм и седмина пирати от абордажната команда на колене, опрели чела в земята.

— Какво става тук?! — смая се адмиралът.

— Двамата вдясно просто повръщат — съчувствено съобщи помощникът. — Нагълтаха се с тиня. А фреаните, такова, молят се…

— Молят се?! — Учудването на Балфер беше толкова голямо, че измести по-голямата част от злобата. — А тези горили какво, религия ли имат? Аз мислех, че те са толкова тъпи, че не могат да мислят за нещо по-далечно от утрешния обяд!

— И ние така мислехме — въздъхна Скуртул. — Но, по техните думи, това проклето ръждиво корито е корабът на известен междузвезден първооткривател от тяхната раса, нещо като Колумб, само че освен това е и светец. И те непременно трябва да отправят молитви за пречистване на душата му, иначе тя ще ги преследва и отмъщава.

— Ама че глупост! — поклати глава Балфер. — Тоест вярвам, такава идиотщина не е възможно да се измисли, поне на теб със сигурност няма да ти стигне мозък. Добре, колко още ще се молят?! Час, два?

— Три — промълви помощникът. — Дни.

— Потресаващо — след много дълга и много зловеща пауза процеди адмиралът. — Да, именно, потресен съм до дъното на душата си! И какво да правим сега? Кажи, мили ми Скуртулчо, какво да предприемем по-нататък? Да се върнем на крайцера и да чакаме? А може би направо да плюем на всичко и да отлетим?! Вярно, че не ни е изгасен двигателят, но предполагам, че това не е проблем. Нали винаги можем да уговорим моя добър приятел Роджър Сакаи да ни позволи да се възползваме от станцията на неговата чудесна нова база. Харесва ли ти идеята, Скуртул?

— Ъ-ъ… не много, адмирале — призна помощникът.

— Ами и на мен не много! — сухо каза Балфер, като престана да се прави на шут. — Свържи се с крайцера. Нека оставят една смяна при уредите и оръдията, а всички останали безделници да идват тук. Има работа за тях.

* * *

Скачването премина безпроблемно. По-точно, пасажерите дори не разбраха, че корабът вече е в порта, толкова меко и беззвучно се сключиха прикрепващите части. Базата мигом направи диагностика на гостенина и над пулта се разгърна приветствен вирт-прозорец със списък на услугите за дадения модел. Най-приятното беше, че в него нямаше графа „цена“.

— Еха! — възхити се пилотът. — Даже може да се нанесе цветно свръхздраво покритие на целия корпус!

— Аха, розово на маргаритки — промърмори Станислав, спомняйки си за Николай.

— Какво?!

— Засега ще се ограничим с гасенето — със съжаление реши капитанът. В списъка имаше куп необходими и полезни неща като допълнителни дюзи и ъпгрейд на системата за приземяване. — Ако около кораба почнат да се суетят ремонтни роботи, това веднага ще привлече внимание.

— А може би нека привлече? — предложи Роджър. — Докато Балфер се разправя с товарния…

— Не — твърдо възрази Станислав. — Още не съм изплатил кредита за него. Освен това, на какво тогава ще отлетим оттук?

— Те при всички случаи ще забележат единствения кораб в базата — забеляза Сакаи, поразен от тежестта на първия аргумент.

— Без ремонтни роботи той може да мине за захвърлен в паника — разбра мисълта на капитана Ден. — И едва ли ще почнат да стрелят по него, особено ако оставим отворени шлюзовете.

— Няма да почнат — потвърди Джил. — Балфер е алчен като хамстер. Може той самият да заповяда ремонт, хи-хи, тъкмо ще поправят всичко, докато се върнем.

Екипажът съчувствено изгледа романтичната оптимистка, но никой не коментира.

— Затваряй шахтата — нареди Станислав на Франк и входът в базата послушно се сви, а на тавана на дока и по всички коридори бавно засветиха светлинни панели.

Мария Сидоровна незабелязано се прекръсти и пъхна в уста скрития от празника карамелен бонбон.

— Вини, при теб чисто ли е? — попита в слушалката Роджър.

— Да, кеп, разтоварвайте! — тутакси отвърна пилотът. — Аз вече докарах един мотокар.

Разтоварването не отне много време. Снаряжението лежеше на купчини в гост-командната — оръжие, кутии с продукти, мешки с лични вещи. Наталия в сребрист биозащитен костюм трепетно притискаше към гърдите си голяма бяла кутия с надпис: „ВНИМАТЕЛНО! БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ!“ Мария Сидоровна — купчина дневници и папки. Владимир се възмущаваше, искайки оръжие за себе си или поне бластер. Станислав неубедително се оправдаваше, че на такъв юнак и шокер ще му стигне (ако биологът случайно стреля в някого от своите, то нека работата се ограничи с парализа). Наложи се да му дадат зашеметяваща граната от личните запаси на Роджър, за да се отърват от него.

Успяха да пренесат всичко на три пъти. Станислав се огледа към кораба и внезапно усети стягане в гърдите — за тези три седмици корабът му беше станал дом и на капитана никак не му се искаше да го остави за поругаване от орда космически варвари. Но нямаше избор.

Последен по стълбата се спусна Тиодор. В едната си ръка пилотът държеше металния лост, с другата трепетно прегръщаше бидона с канабиса.

— Ама какво е това?! — възмути се Станислав. — Незабавно хвърли тази гадост!

— Това не е гадост — обиди се пилотът, — а моят домашен, тоест корабен любимец!

— Как въобще си успял да го пренесеш през скенера?!

— Това е само едно храстче, и то съвсем младо, колко канабиноиди да има там?! — горещо се застъпи за своя любимец Тед. — Освен това може пък да го отглеждам за конопено масло, за въжета…

— Да беше посадил и мак в сандъка от лисицата — раздразнено го посъветва Станислав. — За кифлички. Хвърли го веднага, чуваш ли? Това е заповед!

Тиодор се нацупи и по-здраво притисна бидона към себе си.

— Абе майната му — неочаквано се застъпи за колегата си Вини. — На мотокара има още много място.

— Кой тук е капитанът?! — възмути се Стас, измествайки спора от конопен в принципен.

— Да — съгласи се Роджър, на когото също не му харесваше особено, че чужд човек командва неговите хора, — наистина кой е?

— Предлагам да проведем открити демократични избори — със сериозен вид каза Полина. — Кой е за Станислав Федотович? — Момичето първо вдигна ръка.

— Не е честно, вие сте повече! — сети се Роджър, не дочаквайки „преброяването на бюлетините“.

— Нека да въведем избирателен ценз — веднага се намеси Вини. — Един бластер — един глас.

— Аз няма да се подчинявам на пират — отряза Станислав. — Без значение има ли той бластер или не.

— Аз също не съм ви давал васална клетва — раздразнено подхвърли Сакаи.

— През ранното земно средновековие — забеляза Ден, сякаш между другото, — вождовете на враждуващите кланове излизали по средата на бойното поле и се биели в ръкопашен бой. А армиите са ги окуражавали с викове и удари по щитовете.

Капитаните се опомниха и се смутиха.

— И как, според вас, ще е честно? — изкашля се и попита Станислав.

— Ами… Дайте например да хвърлим монета. — Всъщност Роджър също не беше против един да командва, за да не възникват в бъдеще подобни спорове.

— А имате ли такава?

Сакаи се поколеба и въпросително изгледа екипажа си. Джил от вежливост се потупа по джобовете, останалите веднага поклатиха глави — никой не се беше сетил да вземе на „квачковоза“ такава рядкост.

— Може би това ще свърши работа? — Полина протегна на Станислав сребристо медальонче с халка за окачване. От едната му страна беше гравиран номер, а от другата — надпис „Мося“. — Това е от неговия нашийник… За спомен…

— Става — съгласи се Станислав, като повъртя медальона между пръстите си. — Е, кой ще бъде Мося?

— Не и аз — тутакси се отказа Сакаи. — Номер както и да е, но кучешко име не искам.

— То е щуреково! — възмути се Полина. — И само ако знаехте колко беше сладък и умничък…

— Докато не умря — с половин глас добави Ден.

— Както кажете — не почна да спори Стас и веднага подхвърли медальона.

Той добросъвестно се завъртя във въздуха, още няколко пъти подскочи на пода, сърдито зазвънтя и замря.

— Не ми провървя — разочаровано изкоментира Роджър. — Какво пък… Какви са заповедите ви, капитане?

Междувременно в неразборията Тиодор остави канабиса на задната седалка на флайера и Станислав благополучно забрави за него.

Вини ръгна Сакаи в хълбока и тържествуващо прошепна:

— А ти се присмиваше на моето кученце!

Роджър си помисли, че професията на пилота нанася на човешката психика необясними и необратими изменения.

— Всички ли са тук? Един, двама… — Станислав бързо преброи „своите“ и по инерция продължи с питаския екипаж. — Тринадесет. Като че ли сме всички, може да продължаваме.

— Числото е някак… — настръхна Франк. — Неуспешно.

— Предлагате веднага да убием някого, за да станем щастливо число? — язвително се поинтересува Станислав.

Франк енергично заклати глава и се скри зад Вини.

— Но ако погледнем от друга страна — оптимистично забеляза Полина, — нали на онези пирати им предстои да воюват с тринадесет!

— Когато те са повече от петдесет, мистиката минава на втори план — въздъхна Сакаи. — Добре, движим се към командния център… В смисъл, изпълняваме заповедта на капитана.

Вини се канеше да се върне зад щурвала на флайера, но там вече седеше Тед.

— Ей, махай се оттук! — възмути се бившият сержант.

— А какво значение има кой ще кара? — „с недоумение“ се поинтересува колегата му. — Нали сме — хо-хо! — един отбор.

— Ами тогава ме пусни мен, щом няма значение!

— Вдигнал си си задника, загубил си си мястото — вече без заобикалки съобщи Тед, запалвайки двигателя. — Сложи си колана!