Олга Громико, Андрей Уланов
Космобиолози (7)

Франк се готвеше да стреля по чужденците от лазерната пушка, но подскочилият капитан в последния момент успя да отбие дулото надолу.

— Полудя ли?!

Съдейки по това как трескаво навигаторът продължаваше да стиска оръжието, Сакаи не беше далеч от истината. Най-накрая подскачащият до тях Вини успя да сграбчи ствола и да го дръпне с такава сила, че едва не извади от ставите ръцете на двамата „борци“.

— А-а… какво беше това?! — чак тогава се опомни Франк.

— Това — Сакаи, мръщейки се от болка, разтриваше китката си, — искахме да те попитаме и ние!

— Аз исках да стрелям, а вие…

— Да стреляш — бавно, сякаш опитвайки думата на вкус, повтори капитанът. — По флайер. Франк, ти да не си ял от местния мъх?

— Ами… — виновно наведе глава навигаторът. — Излизам аз от модула, а върху мен отгоре лети — тресящият се младеж разпери ръце колкото се може по-широко, така че едва не се разкъса на две, — едно такова огромно нещо, цялото слънце закри. Аз веднага си припомних Комацу, как вие там по орлите…

— Да беше свалил скафандъра — пилотът почука с кокалчетата на пръстите си по тила на шлема, — и да беше сложил визьор, чудако. Ако не можеш да различиш птица от флайер, нека фотониката да ти филтрира картината.

— Впрочем, Вини — капитанът свали собствения си визьор и сега с озадачен вид го въртеше в ръце, — ти успя ли да разгледаш добре този флайер?

— Добре не — призна пилотът, — а защо?

— И аз също… не успях — замислено каза капитанът.

Сакаи не сподели наблюденията си с останалите, твърде абсурдни му се струваха. Разбира се, навсякъде имаше хора, обичащи да рисуват по техниката, но чак такова нещо! Какво ли тогава ще е отгоре?!

— Може да гледаме записа — с все още треперещ глас предложи навигаторът. — Нали визьорът записва видео.

— Ще го изгледам — съгласи се капитанът. — А ти върви в медотсека и пий нещо против нерви!

Записването работеше изправно и скоро Сакаи се убеди, че отдолу на флайера наистина е нарисуван черен брадат козел с раирана фланелка. След увеличението му се удаде даже да прочете надписите на крилата — на лявото се чернееше гордото „УВО-2123“, а на дясното „сержант Скворцов“ с дебела стрелка, сочеща към козела.

— Мислиш ли, че са военни? — обезпокоено попита Вини.

— Мисля, че проблемите заради тях ще са повече, отколкото очаквахме — мрачно каза Сакаи.

— А това дали е със сигурност техният козел?

— Флайерът не е бързо нещо, отдалеч щяха да долетят на катер. Освен ако — Роджър погледна към небето, — днес сутринта наблизо не е кацнал още един кораб.

— Това вече ще е прекалено — невесело се пошегува пилотът. — Тук и за двама е тясно.

— Именно — без сянка от ирония кимна Сакаи.

— И какво следва?

Този въпрос капитанът си задаваше цяла сутрин. Статусът на полуболен му позволи без ущърб за авторитета да се измъкне от участието в изграждането на лагера.

— Ще полетим към тях да се запознаем — произнесе Роджър с престорена увереност. — Аз и Джил като най-мирно изглеждащите. Ще взема и Петрович…

Първоначално капитанът мислеше да вземе Франк, чиито хакерски способности можеха да се окажат полезни, но случката с оръжието го накара да размисли.

— Важното е да си сложиш шапката — ехидно му подсказа пилотът. — И си смени комбинезона.

— Ще я сложа и ще го сменя — обеща капитанът. — И мис Отвертка ще накарам да облече… поне една от роклите си.

— Да предположим. — Убедилият се в сериозността на капитана, Вини премина на делов тон. — А какво ще им кажеш? Не сме обсъждали никакви легенди при такива случаи, планът ни беше да намерим базата и да изчезнем без много шум.

— Значи ще импровизираме — заяви Сакаи, — само че умно, без да прекаляваме. Ще оставим имената си, за да не се бъркаме. Товарния кораб ще преименуваме — Роджър почеса тила си, — например на „Курама“, за да не могат да го проверят в базата данни. И ще се престорим на геолози, нали цялото ни ремарке е пълно с оборудване.

Това беше най-проблемната точка от капитанския замисъл и пилотът не пропусна да й обърне внимание.

— Можем да се престорим — с явно съмнение забеляза той, — но какво от това? Трябва да измислим добра причина да се приземим на тази планета, пък и до техния кораб. А в астропедията пише, че тук няма важни полезни изкопаеми.

— Чудесно — ухили се Сакаи. — Значи те със сигурност не са геолози и без проблеми ще повярват на причината, която съм измислил. Анобтаниум^[1].

— Няма да повярват — изхъмка Вини. — Няма електрически бури.

— Има теория — капитанът наставнически вдигна пръст, — че при някои условия те не са необходими.

— Наистина ли?

— Наистина — кимна Сакаи. — Намерих една статия във файловете на харвестъра.

Капитанът благоразумно не уточни, че в статията озвучената от него теория беше разгромена на пух и прах.

— А няма ли да разберат, че лъжеш? — недоверчиво попита Вини.

— Само ако някой от тях е специалист — уверено каза капитанът, радвайки се, че избегна хлъзгавата тема, — а истории от живота на геолозите имам достатъчно за роман с продължение.

* * *

На кораба беше тихо, както винаги вечер. Учените се връщаха от базата чак за вечеря, а съдейки по унилото лице на Полина, мъкнеща натам кутията с пробите, днес й предстоеше да нощува в бокса. Мося вонеше вече по-слабо, но все още навяваше мисли за вечността, така че Станислав и Вениамин се отправиха на разходка в гората. Стоящият до илюминатора Ден замислено наблюдаваше как двете фигури в светли комбинезони, оживено спорейки за нещо, ту се скриват зад стволовете, ту се появяват иззад тях, и вече бяха отъпкали кръгла пътечка около кораба. На кръста на капитана висеше кобур с бластер, с който от снощи Станислав Федотович, кой знае защо, не се разделяше даже по време на хранене. Ден умееше нелошо да чете по устните, но беседващите вървяха обърнати настрани към него, при това Вениамин постоянно се обръщаше към Станислав, закривайки лицето му от наблюдателя.

Рижият остави безнадеждните опити, затвори капака на илюминатора и излезе от каютата.

Тиодор се въртеше покрай масата за хранене и се опитваше да настрои стоящия на нея биосинтезатор — бял сандък, приличащ на кафемашина, само че три пъти по-голям. В отвора за получаване на готовата храна се виждаше купа, до средата пълна с нещо отровнозелено, което само дето не светеше.

— Какво е това? — с опасение кимна към нея навигаторът.

— Зелено говно — честно каза пилотът.

— А ти какво избра от менюто?

— Какво значение има? Ако изглежда като зелено говно и на вкус е като зелено говно, то търговското му название не ме интересува!

Ден се поколеба, но все пак рискува да опита. Тед не беше прав. Гъстата лепкава маса изобщо нямаше вкусови аналози на човешките планети.

— Какво все пак беше това? — Рижият погледна панела на синтезатора и прочете: „Спаначена супа“. — Мда, оцветителите не струват.

— Ароматизаторите не са по-добри. Кажи, не прилича ли на хранителна смес за киборги?

— Предполагам, че киборгите също не са във възторг от нея. Да не си объркал контейнерите?

— Нищо не съм объркал… — Въпреки това Тиодор отиде да провери.

— Общо взето синтезираната храна няма задължението да е вкусна — опита се да го утеши партньорът му. — Това е запас за черни дни, колкото да не умреш от глад.

— Аха, и да умреш в кенефа! — Тед ядно завинти контейнера накриво и той се заклещи — ни насам, ни натам. — О-о-о, проклета машина…

— На теория може да се яде даже самият гел. — Ден топна пръст в основата за синтеза, облиза го и заключи: — Знаеш ли, гелът е по-вкусен. Да вземем да зарежем синтезатора? Ако се наложи, просто ще изядем гела със сухари…

— Капитанът нареди да го настроим. — Тиодор наклони синтезатора към себе си си, за да хване по-добре контейнера. Той вече започна да поддава, когато пилотът неволно закачи с лакът сензорния панел и уредът отмъстително изстреля в лицето му дебела яркочервена струя. — А-а-а, мамка ти!

Изпуснатият синтезатор опасно и необратимо се наклони над края на масата. Ден смело се хвърли да го хване, смекчи удара в пода с тялото си, но дяволската машина твърде неблагодарно изригна върху героя цялото съдържание на смесителя.

* * *

— Само си помисли, на борда има механичен убиец! — с трагичен шепот виеше Станислав, но напразно — Вениамин не бързаше да се ужасява.

— Е, първо, изцяло е органичен — разумно напомни той. — Даже нашият медицински скенер няма да го отличи от човек, и кръвта му е същата, и плътта, само че с наноимпланти, мимикриращи като обкръжаващите ги тъкани. А второ, защо веднага убиец? Защото ти си се сблъсквал с киборги само в бой? DEX-овете се използват и във фабриките, и в опасни експедиции, и за охрана на търговски центрове, и даже богатите нимфоманки в последно време започнаха…

Станислав гнусливо се намръщи. Той беше виждал една такава „играчка“, с дълга коса и заострени уши (модел „Irien“, като че ли), ужасна гадост! Казват, че вече са се появили и с криле, за по-голяма „романтика“.

— Не ми пука от какво е направен този боклук, важното е, че това е химера без душа, а не човек! И броди между нас като вълк в овча кожа!

— Ти нали казваше, че веднага ги различаваш по очите — напомни му Венка.

— Този не го различавам — призна капитанът. — Явно е някаква нова разработка, шпионска. И изобщо аз съм се сблъсквал с киборги за последен път преди седем години, а науката не стои на едно място!

— А ако поговорим душевно с всеки, за родителите да ги разпитаме, за детството?

— Ха! Знаеш ли тези дни колко книги за DEX-овете съм прочел?! — Станислав извади от джоба си фотонен бележник. — Той вдъхновено ще ни разказва за проблемите си в училище, за първата си любов, за децата, даже фотографии ще ни покаже! В това копеле са вкарани толкова фалшиви спомени, че може да ни разиграва безкрайно и няма как да го хванем в грешка. Напротив, по-скоро човек ще забрави на колко години е сестрата на баба му и кога е рожденият ден на любимата му котка! Ето, послушай… — Станислав намери нужното място в текста: „Този модел се пуска в два пола, пет биологични възрасти, пет расови типа и с разнообразна външност…“

— А ти какво очакваш от шпионин? — резонно забеляза докторът. — Ако бяха клонове от една матрица, веднага щяха да ги разкриват.

— Да, но ние как да го приклещим?!

— А защо? — смая Станислав приятелят му. — На нас той засега не ни прави проблеми… поне свързани именно с това. А рано или късно все едно ще се издаде.

— Тоест ще убие някого?

— Не — търпеливо възрази Вениамин, — просто в някакъв момент ще се държи странно.

— Там е работата! — извика нещастният капитан. — Те всички се държат странно! Един разговаря с уредите…

— Многообещаващ признак — забеляза докторът. — Нали киборгите всъщност са техни роднини. Само че по-усъвършенствани.

— Друг се храни само с кондензирано мляко и чипс! Нима нормален човек може да яде такава гадост?!

Докторът леко се смути, защото той самият наскоро зададе на Ден същия въпрос. Той радушно го покани да опита и — о, ужас! — двамата излапаха три пакета и две бурканчета.

— Доколкото помня — въпреки това каза той, — киборгите са способни да усвояват всяка дори малко подходяща органика. Това им позволява да оцеляват даже в най-дивите местности като пустини и джунгли, хранейки се със змии, насекоми, трева и униформени ботуши.

— Трети, само да се обърнеш, и се прави на сляп! — Станислав, не забелязвайки палавите искрици в очите на приятеля си, продължаваше да изброява.

— При киборгите превъзходно са развити всички органи и в бита те чудесно могат да се справят без зрение, икономисвайки енергия — авторитетно съобщи Вениамин.

— Четвърта постоянно е на кораба, само нещо да стане и веднага е тук!

— Иска да спечели доверието ни и слухти — с готовност подпечата присъдата на Полина докторът. — А нейния щурек въобще никой не го е виждал. Може в нашата вентилационна система да е трупът на някоя от предишните й жертви?!

— Останалите биолози само за своята бактерия говорят, като за родна дъщеря!

— Особено Владимир никак не ми харесва, агресивен и нервен един такъв — доверително си призна докторът. — Сякаш специално настройва всички срещу себе си, за да не го разпитват!

— Какво се съгласяваш постоянно с мен?! — опомни се капитанът. — И дрънкаш такива глупости?

— Само ти помагам да размишляваш — невъзмутимо обясни Вениамин. — Както Уотсън на Холмс.

— А според мен просто ми се подиграваш! Какви ботуши?! Какъв труп?!

— Всъщност се опитвам да те успокоя — усмихна се докторът. — Стас, пази нервите си за действително критичните ситуации. Все пак си бивш десантчик, а се държиш като истерична мадама!

— Венка — тежко въздъхна капитанът, — именно затова нервнича. За теб киборгите са битова техника като кафеварката, а за мен са враг номер едно. И се безпокоя не за себе си, а за всички вас.

— За себе си аз и сам мога да се безпокоя — увери го Вениамин. — Е, да, екипажът ни е… своеобразен. Но не е лош, нали?

— О, да — изръмжа Станислав. — Даже започва да ми се струва, че единственият ненормален тук съм аз, защото съм го приел на борда!

— Ами поздравления — приятелят му шеговито го потупа по рамото, — ти разкри негодника!

* * *

Роджър подкара катера на ниска скорост към поляната с чуждия лагер, но седящата редом Джил забеляза, че капитанът държи щурвала с една ръка, а с втората нервно поглажда копчето за форсиране. Сакаи се опасяваше, че другите може да имат свой Франк.

Впрочем, двамата патрули, бавно разхождащи се около транспортника, при вида на катера се държаха като нормални хора, тоест не започнаха с крясъци да стрелят от каквото им попадне под ръка, а спокойно дочакаха приземяването на катера и се приближиха към слезлите от него гости.

За учудване на Сакаи, единият от патрулите се оказа самият капитан на транспортника, така предпазливо хвърлящ погледи на гостите, сякаш вече беше получил пълното им досие от Галактическата полиция. Вторият (на снимките на Вини се виждаше само тила му) приличаше по-скоро на доктор, което се стори на Роджър два пъти по-подозрително — откъде накъде този Охболи патрулира? И какво ъгловато нещо издува джоба на комбинезона му?

— Добър ден — започна Роджър, след като дочака чуждите хора да се приближат почти плътно. — Аз съм Роджър Сакаи, капитан на геологопроучвателния кораб „Курама“. Кацнахме вчера вечерта на около десет километра южно оттук, а сутринта забелязахме вашия флайер и ето, решихме да наминем при съседите.

Станислав на свой ред омагьосано се втренчи в шапките им. Нещо подобно, само че от фолио, той беше видял в едно езотерично предаване, на което случайно превключи по време на рекламната пауза на хокея. Една дебела екзалтирана леля уверяваше зрителите, че в секретните извънземни лаборатории отдавна е разработен предавател на мисли и само тази шапка може да защити човечеството от зомбиране и по-нататъшно робство. На дебеланата шапката изглеждаше съвсем естествено, хармонирайки с купищата амулети против уроки, паразити върху кармата и изтичане на биополе. При Сакаи тя не се съчетаваше с нищо, освен може би с дървесния таралеж, какъвто Станислав също виждаше за пръв път.

Капитанът с труд премести погледа си надолу и се постара да придаде на лицето си колкото се може по-приветливо изражение, прогонвайки мислите за проклетия киборг.

— Станислав Петухов, капитан на транспортния съд… — Стас протегна ръка на Сакаи, сетил се със закъснение, че корабът така и остана безименен. — Съпровождам микробиологична база.

Капитаните обмениха оценяващи ръкостискания. Дланта на Станислав беше широка и твърда, на Роджър — тясна и хладна, но като цяло силите се оказаха равни.

„Не каза името на кораба, смути се — забеляза Сакаи. — Дали се уплаши, че ще го потърся в базата данни и ще открия нещо?“

„Явно при геолозите финансирането е още по-зле, отколкото при микробиолозите“ — съчувствено си помисли Станислав, разглеждайки износения комбинезон на госта, или смалил се след многочислени пранета, или първоначално малък. Сакаи отвреме навреме мърдаше рамене в напразен опит да го разтегне. Наложи се да остави на кораба своя, с полицейските нашивки, а в замяна взе от килера този незнайно на кого принадлежал парцал.

— Вениамин, корабен лекар — на свой ред се представи вторият „патрул“, крадливо притискайки с длан издутия си джоб.

— Джил, механик — изписка блондинката, едва достигаща до рамото на своя капитан. Нейното облекло се отличаваше с още по-голяма екстравагантност и (с изключение на шапката) се състоеше от армейски кубинки, петно сажди на бузата и авангардно подобие на чувал (по размер като от картофи, но ушит от червена коприна и украсен с воланчета). Впрочем Станислав не беше в час с извънземната мода и си даде вид, че намира гостенката очарователна.

— Влизайте — той радушно покани гостите на кораба. — Ще пием чай, ще си поговорим!

На пръв поглед безименният кораб изглеждаше точно такъв, за какъвто се опитваха да го представят — стар транспортник, изостанал от завзетия от пиратите „квачковоз“ с двадесет години, ако не и повече. Въздушният шлюз се отваряше по сигнал от гривната на капитана („да сложа бръмбар и да запиша сигнала“, направи си мислена отметка Сакаи), а вместо изолиращи мембрани, отсеците се разделяха от обикновени врати тип панел.

Когато те се отвориха, на Роджър му секна дъхът, а ужасената Джил сграбчи с две ръце лакътя му.

На пода на просторната рубка в огромна червена локва лежеше един човек, затиснат вместо от надгробен камък, от голям бял сандък. Другият, изглеждащ така, сякаш жив са го скалпирали, неуспешно се опитваше да изтрие очите си от кървавата слуз и въпреки ужасната рана, псуваше като каруцар.

— Какво е това?! — Пръв се опомни Вениамин, който въпреки обширния си лекарски опит, не успя да причисли локвата нито към венозната, нито към артериалната кръв.

— Малиново желе… — простена навигаторът изпод масата, сваляйки сандъка от себе си. Дяволската машина се оказа по-скоро обемна, отколкото тежка, и най-вече натърти Ден с ъглите си.

— А според мен е вишнево — облиза се Тиодор.

— Живо почистете всичко! — изръмжа Станислав, щом разпозна биосинтезатора и схвана ситуацията. Но десетина сиви косъма тя все пак му прибави.

За свещен ужас на Сакаи, полутруповете мигом скочиха и се засуетиха около масата, ликвидирайки следите от взаимното убийство. След пет минути вече можеше да се седне, макар че набързо изтритите от пръските столове подозрително блестяха. И лепнеха, както се убеди Роджър, тайно проверил с пръст.

Щом изпълниха заповедта, двамата живи мъртъвци се отдалечиха към душовете, оставяйки след себе си алени следи. Сакаи се успокои и тогава обърна внимание на странния, несилен, но натрапчив мирис.

— Хайде по-добре да поседим навън! — гръмко предложи Станислав, след като забеляза, че гостите подозрително въртят носове, Самият капитан беше свикнал с корабната атмосфера, а в сравнение с това, което беше тук преди няколко дни, това изобщо си беше чист планински въздух. — Такава чудесна вечер е, няма никакъв вятър…

Пред очите на изумения Сакаи капитанът сам хвана двата най-близки стола за облегалките и ги повлече към шлюза. На Роджър не му оставаше нищо друго, освен да последва примера му. Столовете се оказаха тежки, а и по пътя Сакаи успя да се блъсне в колоната, която заради някакъв оптичен ефект изглеждаше по-далеч и по-крива, отколкото беше.

След като най-накрая се измъкна от кораба, Роджър откри, че капитанът е зарязал столовете насред поляната, отдръпнал се е до едно дърво и злобно шепне нещо в коммуникатора — нищо чудно да нарежда на готвача да сипе отрова в чая на гостите. „Докторът“ пък изчезна някъде, макар че на Сакаи му се струваше, че той върви след тях към шлюза.

— Дали да не офейкаме, докато не е късно? — жално прошепна Джил, дърпайки капитана за ръкава. — Те са някак странни…

— Късно е — с досада отговори Сакаи. Станислав ги забеляза, бързо пусна комуникатора и отново надяна на лицето си маската на честен работяга, искрено радващ се на гостите. — Продължавай да се усмихваш! — изсъска Роджър на Джил. — Нека си мисли, че нищо не сме забелязали. Между другото, имаш ли някакъв детектор за отрови?

— Не — изуми се по-страхливата, но по-малко параноична блондинка, — обикновено нося анализатор на газове в джоба си, за да проверявам дали има изтичане, но в тази рокля… А защо ви е?

— Жалко — тежко пророни Сакаи и също се озъби в усмивка.

По стълбата се спусна Вениамин, който беше успял да извади от джоба си портативния диагностик, заместващ при него бластера, тоест даващ чувство на защитеност и готовност за всякакви проблеми. Докторът също мъкнеше със себе си стол, един, затова пък го носеше с две ръце и подпрян на корема. Това изглеждаше като атака на врага с таран, Джил даже се отдръпна.

— Ама сядайте, сядайте! — жизнерадостно замаха на гостите Венка и даде пример като трясна стола на земята и свободно се отпусна на него.

„Даже прекалено свободно — забеляза Роджър и за всеки случай премести стола по-далече, като се престори, че е избрал по-равно място. Все пак му се наложи да седне — Станислав се присъедини към приятеля си. — Може би той е истинският капитан, а този е само за прикритие?“

Всички замълчаха за минута, разделени от невидимата маса, като от невидим ковчег с покойник.

— Как ви се струва планетата? — наруши тишината Станислав. — Според мен е много симпатично местенце.

— Ние едва вчера кацнахме, още не сме успели да огледаме — призна Сакаи. — На пръв поглед не е лошо… По-хубаво е от много места, където ми се е случвало да бъда.

— А ние тук хващаме тен вече четвърти ден — доверително съобщи Вениамин. — Топло, тихо, благодат! Само че е скучничко.

— А няма ли хищници?

— Откъде да се вземат тук? — учуди се докторът. — Ние даже нощем спокойно стреля… разхождаме се и засега нищо по-голямо от муха не сме видели.

Роджър и Джил бързо се спогледаха. Другите или не знаеха за горския хищник или, по-вероятно, не мислеха да споделят тази информация. Грешката на „доктора“ също не убягна от вниманието на Сакаи.

— Значи тук може да се хваща тен? — оживи се блондинката?

— Казах го в преносен смисъл — побърза да уточни Вениамин. — Като лекар не бих ви препоръчал продължително да се излагате на слънце с незащитена кожа. Тукашното ниво на радиация е в горната граница на нормата, но в съвкупност с останалите фактори…

Докторът подхвана любимата си тема и на гостите им се наложи да изслушат кратка лекция за механизмите на възникване на рака на кожата, а също така и за правилното хранене и редовните занимания със спорт, които самият Вениамин пренебрегваше с професионален фатализъм.

„Баламосва ни — мрачно помисли Сакаи. — Или печели време.“

Роджър позна за второто — измитите зомбита, боси и в набързо навлечени панталони като роби в средновековна плантация (латиносът даже беше вързал на главата си бяла хавлия), най-накрая домъкнаха масата заедно с приборите, опасно подрънкващи и опитващи се да паднат ту от единия, ту от другия край. Станислав ги възнагради със свиреп поглед и ги изпрати обратно, като изразително прекара пръст по гърлото си.

„Изглежда не се церемони с екипажа“ — забеляза Сакаи.

На Станислав наистина му се искаше да удуши хайманите, които го позоряха пред гостите. Когато той нареди по комуникатора: „БЪРЗО!“, това въобще не означаваше „полуголи и с пяна от шампоан“. Освен това да сложат на масата електрически чайник с шнур, дълъг около метър и на разстояние до контакта повече от десет метра, беше връх на идиотизма. Капитанът повдигна капачето и се убеди, че затова пък водата беше налята догоре. Студена, току-що филтрирана, а гостите вече вежливо подаваха чашите си.

— Извинете, още не е кипнала — промърмори Станислав, искайки да се провали вдън мъх, когато гостите дружно се взряха във висящия от масата шнур със свободно люлеещ се на края щепсел. — Полина! — с отчаян шепот извика той по комуникатора. — МОЛЯ ТЕ, ела при нас!

— Какво има? — Момичето, за щастие, отговори веднага — или вече беше завършила опита, или беше излязла от бокса да си почине.

— Проблеми — кратко отвърна капитанът, прекъсна връзката и отново засия с измъчена усмивка пред гостите.

Роджър за пореден път се убеди, че тук те не са желани.

— Ние всъщност не смятахме много да се заседяваме тук — измърмори той, направи опит да стане и откри, че комбинезонът му здраво се е залепил за стола, — просто щом базите ни са наблизо…

— Впрочем, удивително съвпадение! — плесна с ръце докторът. — Съдейки по тишината в ефира, освен нас, на Стелянка няма никого, но вие сте избрали за кацане точно този район… Защо?

„Подслушват“ — отбеляза Сакаи, хвалейки се за нощната си предвидливост.

— Всъщност ние самите искахме да ви зададем този въпрос — почти искрено каза той. — Виждате ли, по данни от орбиталното заснемане, именно тук има големи залежи на анобтаниум. Сега на планетите е изгодно да се добиват или органични изкопаеми — нефт, въглища и прочее, или анобтаниум, или трансуранови елементи — с умен вид добави Роджър почерпнатото от бегло прегледаната статия по геология. — Всичко останало е по-лесно и по-евтино да се добие от астероидните пояси.

— Ясно — кимна Станислав, — макар че на мен ми се струваше, че залежите на анобтаниум винаги… — Той забеляза как страдалчески се намръщи гостът, реши да не проявява повече невежеството си и завърши: — Но вие, естествено, знаете по-добре.

Роджър разбра, че не само той чете статии и побърза да избяга от опасната тема:

— А с какво се занимават вашите микробиолози?

— Ами те, такова… — Станислав се запъна, честно, но напразно опитвайки се да си спомни името на бактерията. — Изследват…

— Какво по-точно? — уж небрежно уточни Сакаи, който вече не се съмняваше, че тези са толкова микробиолози, колкото той е геолог.

— Ами сами ги попитайте! — оживи се капитанът. — Ето, една от тях идва насам.

— Олеле, какво сладко таралежче!!! — заврещя Полина на същата честота като Петрович, карайки го да трепне и да се наежи. — Ваш е, нали? А как се казва? А може ли да го погаля? А да го подържа?

Обстановката леко се разведри. Роджър охотно премести на рамото на Полина вече доста натежалия му таралеж. Петрович тъжно се втренчи в капитана, но не посмя да се възпротиви на заповедта.

Щастливото момиче мигом въведе ред на поляната. След петнадесет минути злощастният чай най-накрая беше налят в чашите, бисквитите и сандвичите красиво подредени на чиниите, а пилотът и навигаторът напълно облечени и изсушени с Полининия сешоар. Привлечен от неговото бръмчене, от недрата на кораба изскочи техникът и с шепот попита бягащата насам-натам лаборантка: „Днб дсдшли сектанти?“

— Не, на гости дойдоха съседите геолози — успокои го момичето. — Ето, Михалич, запознай се — това е Петрович!

Михалич и Петрович сдържано, с достройнство се изучаваха един друг.

— Ти ще вечеряш ли с нас?

Техникът недоверчиво изгледа странното чаепитие, но все пак кимна, извади от джоба си носна кърпа с петна от машинна смазка и изтри с нея ръцете си, които бяха горе-долу също толкова мръсни като нея.

— А какво ви е на лицето, скъпи мой? — съчувствено попита Вениамин Сакаи след първата чаша. Останалият екипаж тактично си даваше вид, че с помощта на намерения при Джил грим (подозрително приличащ на паста за херметизация) Роджър е успял да замаскира огромната яркочервена ивица по цялата си буза, изглеждаща като следа от страстната целувка на великанка.

— Паднах — сухо отвърна Сакаи, който преди минута се беше навел за изпуснатата лъжичка и беше открил под масата отчетлив отпечатък от двупръста лапа с дълги нокти. Даже пълни загубеняци не биха могли да не забележат бродещо по поляната светещо чудовище, още повече, че над шлюза пробляскваше око на камера, контролирана от изкин.

— Да ви направя няколко инжекцийки за по-бърза регенерация?

— Не, благодаря — бързо каза Роджър. Кой знае с какво ще го набоде този тип! От „серума на истината“ до радиомаркировка включително, а може и двете, щом ще са „няколко“. — Само ще мине.

Вениамин разочаровано намръщи вежди, но не започна да настоява.

На масата един след друг се присъединиха микробиолозите. Пръв дойде Владимир, вероятно за да се накара на недобросъвестната лаборантка и да я отведе обратно, но забеляза гостите и сдържа праведния си гняв. Ученият седна до Вениамин, натрупа в чинията си куп сандвичи и заработи с челюсти с вида на злата фея, непоканена на кръщението на Спящата красавица. След него се дотъркаля Мария Сидоровна, която никога не изпускаше случая да хапне и го подушваше даже зад затворената врата на бокса. Последна се появи Наталия и мълчаливо седна в края.

Най-много Сакаи се учуди, че никой от тях дори не помисли да поиска от капитана разрешение да седне на масата. Явно йерархията тук беше значително по-сложна, отколкото му се беше сторило на пръв поглед.

Джил, която отначало не обръщаше на седящия отдясно Михалич особено внимание, изведнъж трепна и се обърна към него като привлечена от магнит, по-точно от стърчащата от джобчето на ръкава му оразмерена тръбичка с изпъкнала леща в края.

— Това УВ-тестер за „черна светлина“ ли е? С дължина на вълната 350 нанометра?

— Той смият — промърмори техникът и, като се поколеба (достойна ли е непознатата да види съкровището му?), извади уредчето.

— Баща ми имаще същия в работилницата си — с треперещ от вълнение глас съобщи Джил и сграбчи тестера като дете бонбон, — сега такива вече никой не прави, а на мен той ми беше много по-удобен, отколкото тези новите, с 343 нанометра.

— Взми моя, нми свиди — с широк жест предложи Михалич. — Искш ли дму въвда няклк настрки?

— О-о-о!… — възхитено въздъхна блондинката и жреците на техниката приближиха столовете и главите си, като окончателно се отделиха от общия разговор.

— Навярно е хубаво да бъдеш геолог — въздъхна и Полина, внимателно галеща Петрович, който се беше смирил с участта си. — Летите из космоса, откривате нови светове… А ние вехнем над епруветките като Кашчей над златото си. Никаква романтика.

Сакаи почувства, че скоро ще стане свръхчувствителен към думата „романтика“.

— Всъщност нашата работа също е доста скучна — „призна“ той. — Да набележиш перспективните райони за изпращане на проучвателните сонди, да дочакаш връщането им, да анализираш данните… Всичко това може да се прави на чаша кафе, без да се излиза от офиса с климатик, и по-голямата част от тази работа изпълняват хора с университетски дипломи, които през живота си не са летели по-далеч от лунната орбита. Най-често роботите се връщат без нищо, носят всякакви боклуци. Но ако изведнъж се появи нещо интересно, шефовете започват да ни ръчкат нас. Може да се каже, че цялата романтика е за нас, да… — Сакаи кисело се усмихна. — Например, с месеци да дълбаем някакъв астероид, само за да се окаже, че там няма никакви трансураниди, а просто кретенът робот е взел проба от мястото на кацане на някой повреден кораб. Или половин година да правим сондажи на метанова планета с тройна сила на тежестта. Или…

Гостите го слушаха съчувствено, но без особен интерес, което Сакаи и целеше. Тази сълзлива история той взе от разпитите на геобракониерите, когато беше лейтенант в полицията и се опасяваше, че е забравил половината или е объркал нещо.

— … честно казано — завърши Роджър, — аз мисля, че цялата романтика е свършила някъде през 21-ви век, а сега в космоса е останала само рутина.

— А вие самият сигурно сте открили много залежи? — не се предаваше Полина.

— Нито един — честно каза Сакаи. — Аз съм много голям карък.

— Впрочем, как вървят вашите научни изследвания? — спомни си Станислав и се обърна към Наталия. — Че нашите гости се интересуват…

— Нелошо, никак нелошо! — бодро отвърна вместо нея Владимир. — Ние вече отделихме седем щама, два от тях — хемопозитивни.

— Как така? — озадачи се капитанът.

— Тоест способни да разлагат хемоглобина — поясни ученият. — Вярно, че това се случва само при температура по-ниска от 22 градуса и с отделяне на токсин, който при натрупване причинява лизис^[2] на колонията, но дори потенциалната способност за заразяване, от гледна точка на науката, е много интересна…

От гледна точка на аудиторията, по-добре тя да си остане потенциална.

— И с какво е толкова интересна? — внимателно уточни Сакаи.

— Но как! — порази се Наталия, забравяйки за срамежливостта си. — Замислете се, фермент за разлагане на хемоглобина има, а хемоглобинови форми на живот на планетата няма! Значи какво следва от това? Че или по-рано те са били тук, но незнайно защо са изчезнали — не е изключено тук да има вина и Maramekia, — или ние още не сме ги открили! Така по начина на хранене на бълхата можем да се досетим за съществуването на кучето, разбирате ли?

— Но доколкото по-голямата част от щамовете не притежава този фермент — вероятно го е изгубила поради ненужност, ние клоним към първия вариант — добави Владимир. — По дяволите, от обяд лявата ми ръка ме сърби… и се лющи. — Ученият енергично я почеса.

— Сигурно е на пари — пошегува се Мария Сидоровна, но никой не се присъедини към дрезгавото й хихикане, а и изобщо събеседниците някак рязко загубиха настроение.

— Май ние вече трябва да тръгваме — измърмори Сакаи, скришом ритайки Джил под масата.

Но да измъкне оттам мис Отвертка се оказа не толкова лесно.

— Ама, капитане-е-е! — отбраняваше се тя. — Хайде още минутка! Ние тъкмо обсъждахме може ли да намалим потреблението на енергия при преминаването на импулса през…

Роджър разбра, че да я откъсне от колегата й ще може само с груба сила и стана. Тоест опита се — комбинезонът упорито не желаеше да се раздели със стола. В крайна сметка, след едно особено силно дръпване, нещо жално изтрещя под капитана. Сакаи пребледня и крадешком погледна надолу, но не видя фрагмент от панталона си върху седалката. Арамидните влакна^[3] на тъканта се оказаха по-здрави от евтината пластмаса и вместо да останат на стола, прихванаха част от него със себе си.

Домакините тактично се престориха, че нищо не се е случило. Макар че от тълпата, изпращаща гостите до катера, отвреме навреме се чуваше задавен кикот, всеки път с различен глас.

— Лудница някаква! — въздъхна Сакаи, едва дочаквайки да се затвори люка. — Или през един са ненормални, или просто ни се подиграваха.

— Е, механикът им не е лош — внимателно възрази Джил.

— Да, аз забелязах, че с него намерихте общ език… или нещо такова — изръмжа Роджър. — Другия път ще взема Франк, да видим той с кого ще се сприятели.

— А мен?!

— А ти имаш график за ремонти, който е запълнен за три седмици напред — озъби се капитанът, но щом видя, че момичето се приготви да подсмърча, омекна и добави: — По-нататък ще видим.

* * *

— Аз мисля, че всичко това — ха! — е било нарочно! — уверено каза Вини. — Те не са искали — ха! — да ходиш из кораба им, затова са изиграли сценка от тъпа — ха! — комедия. Уф, сто и петдесет!

Покрай беседата с капитана Вини свещенодействаше, тоест изпълняваше „комплекс от физически упражнения за личния състав на вътрешните войски“. Именно затова Роджър седеше с гръб към него — зрелището на правещия методично лицеви опори на кутретата си пилот пробуждаше у капитана остро чувство на собствена непълноценност.

— А защо такива сложности? — зададе той насрещен въпрос. — Отначало да ни канят, после да ни отпращат. Те са домакини и напълно можеха да се ограничат с диалог в стил „здрасти и чао!“.

— Може да сте ги изненадали и — ха! — да им се е наложило да импровизират! — Съдейки по учестилото се хакане, Вини беше преминал от кутрета на показалци. — Или са искали — ха! — да проверят реакцията ви.

— Реакция на какво? — изсмя се Сакаи. — На два окървавени трупа? На вонята на мърша?

— Най-малко…

— Ами тогава — ехидно забеляза капитанът, — ако се осмелят на насрещна визита, непременно ще ги доведа тук.

Вини за миг обърка ритъма и вместо поредното „ха!“ издаде смутено „хм!“. Докато Сакаи летеше при онези, той успя да приведе своя отсек от модула в „уютен“ вид, тоест да закачи на стените черно-бели холограми на надупчени от кратери каменни пустини, извънземни блата и джунгли, разрушени градове и хоризонти, потънали в пушек. Тази „готическа панорама“ вкарваше в депресия от пръв поглед повечето непознати с Вини хора, за разлика от самия пилот, обичащ да се любува на „местата, където не съм загинал“.

— Ако долетят, тогава добре — произнесе той на глас. — А ако дойдат на крака като нас, тихичко, по тъмно?

— Накъде биеш? — застана нащрек капитанът.

— Ами… — Пилотът свърши с лицевите опори, обърна се по гръб и взе щангата. — Нали ти — ху! — самият ми разреши да задействам — ху! — система за охрана на периметъра.

— Аз съм ти разрешил?!

— Аха, преди да отлетиш…

Капитанът се порови в паметта си и си спомни, че наистина го беше направил. А именно, когато се опитваше да се намъкне в намерения комбинезон, беше издал нещо като „ъхъ“ в отговор на въпроса на надникналия в килера Вини: „Кеп, може ли да сложа по краищата на поляната пет датчика за всеки случай?“

— Имаше нещо такова — със съжаление си призна Роджър. — А какво… Вини! Само не ми казвай, че си сложил мини!

— Само трийсетина! С активация — ху! — след десет вечерта и изключване — ху! — в шест сутринта!

— Гениално! А сети ли се, че нощем Франк обикаля из лагера, защото в два часа трябва да иде до курника?

— Забравих — призна Вини, — сега — ху! — ще свърша и ще ги препрограмирам. Как мислиш — ху! — двайсет минути ще му стигнат ли?

— Мисля, че сега ще ги изключиш — решително каза Сакаи. — А утре сутринта ще ги събереш, ще ми ги дадеш, а аз ще ги скрия в сейфа и ще забравя паролата. Вие всички да не сте се наговорили?! Единият стреля с лазерна пушка по флайери, другият разхвърля мини под краката ни… Тия микробиолози също не са в ред. Да не би да имате алергия към тукашния въздух?

— Аз лично имам алергия към непонятното и подозрителното — Вини отмести щангата, оттласна се от пода и застана в бойна стойка. — А тези твои — хак! — микробиолози, които като че ли съвсем — хак! — не са микробиолози, леко ме — хак! — нервират.

— Мен в тази вселена ме нервират един куп неща — изръмжа капитанът. — Например, твоят навик да размахваш крака над главата на събеседника. Да беше включил имитатор, като нормалните хора…

— Имитатор — х-ха! — това е профанация! — издиша Вини, нанасяйки на въображаемия противник серия особено убийствени удари. — Стотици години хората са тренирали — х-ха! — „бой със сенките“ без никакви холограми.

— Стотици години хората са се опитвали да се прободат един друг с всякакви остри железа — изхъмка Сакаи. — Така че какво да правя аз, да изхвърля бластера и да закача на колана си прадядовата катана?

— Че защо не — изхили се пилотът, — ще ти ходи на шапката.

Сакаи живо си представи как влиза в семейното светилище, облечен в камисима^[4] с родови гербове, с два меча на колана… и с шапката. От подобно зрелище духовете на предците навярно ще кристализират и ще се разпаднат на прах.

После капитанът се сети, че не е бил на родната планета вече почти три години и никой не знае колко ще продължи тази проклета одисея. Спомни си носещия се над склона звън от вечерната камбана, постланата с листенца от сакура каменна пътечка, езерото в гората и мостчето над ручея…

— По-добре кажи, кеп — гласът на пилота се донесе до Сакаи някъде отдалеч, сякаш капитанът наистина се беше пренесъл на тридесет парсека, — какво ще правим оттук нататък?

Роджър тръсна глава, за да прогони не навреме появилата се носталгия.

— Това, което и мислехме — да търсим базата. Предстои ни да обиколим огромен участък, забрави ли? Още не сме се оправили с апаратурата, така че работа ни чака…

— А микробиолозите?

— Какво микробиолозите? — учуди се Сакаи. — Да не би да ни поискат лиценза? Или какво?

— Не, аз само си помислих… Ами ако това са наши конкуренти?!

Въпросът уцели болното място — точно от това най-много се опасяваше капитанът.

— Ако е така — започна да размишлява на глас той, — и те са долетели три-четири дни преди нас… Излиза, че изтичането на информация е станало в самото начало? Или самият Греъм е продал информацията на някой друг?

— Или можем да вземем една кокошка и да гадаем по вътрешностите й — насмешливо го прекъсна Вини. — Резултатът ще е аналогичен.

— А ти какво предлагаш? — неочаквано се ядоса Сакаи. — Да хванем някой от съседите и да го разпитаме? А после тайно да закопаем трупа му под храстите? Ако тази странна компания наистина е обикновена научна експедиция, то техният маршрут и местоназначение вероятно са записани на пет места. Ако не се върнат в срок, тук след няколко дни няма да може да се диша от спасители. А ако не са такива, за каквито се представят, още повече не бива да ги закачаме! Поне докато не узнаем всичко за тях, чак до цвета на долното бельо на капитана им. И с това — добави Роджър и стана, — разговорът е приключен.