Стивън Ледър
Китаецът (9)

Морисън стоеше на прозореца на една от спалните и гледаше алеята, водеща към главното шосе. Наближаваше обяд. Волвото на Макграт се зададе, вътре се виждаха четирима души. Морисън изтича на вратата.

— Идва — изкрещя и се върна на наблюдателницата си.

Двама от хората на Хенеси излязоха срещу колата и махнаха на шофьора да спре, за да я претърсят. Задното стъкло се спусна и слънцето се отрази в черните очила на Макграт. Морисън усети как пулсът му се ускорява, устата му бе пресъхнала — така тялото му се приготвяше да извършва насилие. Четири години бяха изминали от последния път, когато бе причинил смъртта на човек при потушаването на един пожар, на границата близо до Кросмаглен. Спомените за отнетите човешки животи обаче все още му причиняваха не една безсънна нощ, но той бе готов да убива отново. Отдавна беше пренастроил съзнанието си. Бе сменил ценностите, втълпявали му свещеници и учители, с кредото на всеки политически терорист: че в борбата за самоопределение насилието е оправдано. Когато се изправи пред Създателя, душата на Морисън щеше да е чиста, сигурен беше в това. Смъртта на Макграт, ако Хенеси я пожелае, щеше само да увеличи заслугите му и в известна степен да потуши огъня на ревността, който го изгаряше. Докато гледаше как волвото подскача по неравния път и как забавя ход, за да мине през запълнената дупка от бомбата, пред очите му се появиха сцени от срещите на Макграт и Мери, и двамата — голи, как се любят, как тя се гърчи и вика името му.

— Добре ли си? — попита нечий глас зад гърба му и той се извърна, за да види Мърфи, застанал до вратата с голям пистолет в ръка.

— Нищо ми няма.

Морисън вече не знаеше как да се държи с Мърфи. Никога не бяха поддържали особено близки отношения. Бяха почти на едни години, но Морисън бе напреднал много повече в йерархията на организацията, с големи отговорности за възрастта си, докато Мърфи си оставаше малко повече от обикновен телохранител. Морисън често бе чувствал, че бодигардът му завижда за доверието, което Хенеси и останалите шефове в ИРА хранят към него. Сега обаче Мърфи имаше повод да даде израз на омразата си. Никога нямаше да прости на Морисън предателството срещу работодателя му, а Морисън винаги щеше да си отваря очите на четири, щом бодигардът е някъде наоколо.

Мърфи го погледа известно време, после кимна хладно: — Лиам иска да слезеш в хола.

Морисън го последва, Хенеси ги чакаше на долния етаж. Заведе ги в хола и им показа къде точно иска да застанат — непосредствено зад вратата. Беше дръпнал пердетата, за да не ги виждат отвън, и лампите светеха.

— След като влезе, затваряте вратата — инструктира ги той. — Обикновено не носи оръжие, но искам да го обискирате, и без много да се церемоните. Искам да го изкараме от равновесие, да загуби самообладание, разбрано?

Двамата мъже кимнаха.

— Ако кажа да го ударите, ще го ударите. Ако кажа да го застреляте в коляното, застрелвате го в коляното. Без колебание, без обсъждане. Искам да разбере, че ако откаже да ни съдейства, ще умре.

— А иначе ще умре ли? — попита Морисън.

— О, разбира се, Шон. Определено да. Но и двамата знаем, че в крайна сметка всеки се разприказва. Стига да напипаш слабото му място. А Макграт е свикнал да причинява болка, не да му причиняват. Мисля, че заплахата за насилие ще е достатъчна, но ако се окаже, че не е, трябва да му дадем да разбере, че не се шегувам.

Чуха как волвото спира на паркинга зад къщата.

— Добре, отивам да го доведа — заключи Хенеси и излезе.

Двамата мъже избягваха да се гледат и Морисън се запита дали Мърфи не е инструктиран вече какво да прави с него и дали плановете на Хенеси не предвиждат куршум и в неговата глава. Той опита да пропъди мрачните мисли. Нямаше смисъл да се терзае предварително. Каквото и да го очакваше, нямаше как да избяга от съдбата си, Хенеси се ползваше с пълната подкрепа на Висшето командване на ИРА. Морисън бе само една пионка. Тази мисъл го накара да си спомни за китаеца, човек, опълчил се сам срещу цялата организация, който засега отбелязваше само успехи. Запита се как ли се справя Кери. От коридора се чуха гласове и Макграт влезе, следван от Хенеси.

— Ама че спешно повикване, Лиам. Кога ще дойдат останалите? — попита гостът, докато Хенеси затваряше вратата.

Морисън пристъпи зад гърба му и допря пистолета си зад врата му.

— Тихо, Хю. Не смей да издадеш и звук — предупреди Хенеси.

Морисън излезе пред Макграт, допря пистолета до гърлото му, принуждавайки го да извие глава назад. Мърфи се приближи и ритна краката на пленника встрани, след това грубо го претърси.

— Чист е — каза накрая телохранителят.

— Слушай сега, Хю, слушай добре. Ще минем през кухнята и ще се покажем на задната врата. Ти ще кажеш на хората си, че оставаш за през нощта и че утре отиваш с мен в Белфаст. След това ще се върнем в тази стая и хубавичко ще си поговорим. Ако опиташ да ги предупредиш, ще бъдат застреляни. Ако опиташ да избягаш, ще те застреляме в краката и пак ще те довлечем тук да си поговорим, само дето в този случай доста повече ще те боли. Каквото и да направиш, в крайна сметка ще стане, както аз искам. Схващаш ли?

— Да не си полудял? — изхриптя Макграт.

— Не — отвърна спокойно Хенеси. — Загубих жена си.

— Затова ли било? Заради Мери? Не мога да повярвам. Не знам на какво си играеш, но със сигурност лошо ти се пише, щом научат в Дъблин.

Морисън притисна силно пистолета в гърлото на Макграт и той присви очи от болка.

— Щом отпратиш хората си — продължи Хенеси, — можеш да се обадиш в Дъблин и да говориш с когото си поискаш. Трябва обаче отсега да ти стане ясно, че не правя нищо без тяхното одобрение. Направо ще те предупредя, Хю, дали са ми картбланш. Готов ли си сега да говориш с хората си?

Макграт погледна Хенеси, сякаш се канеше да откаже, но внезапно като че нещо в него се пречупи и той склони.

Морисън прибра пистолета в джоба на якето си така, че Макграт да го види много добре какво прави. Хенеси отвори вратата и тръгна напред. Морисън блъсна Макграт пред себе си, Мърфи ги последва с пистолет, скрит зад гърба си. Минаха в индианска нишка през кухнята и Хенеси отвори вратата. Шофьорът и двамата телохранители на Макграт седяха в колата и се смееха за нещо. Зад волвото се виждаха двама от хората на Хенеси с пушки в ръце.

Макграт и Хенеси излязоха и приближиха колата, Морисън и Мърфи останаха на вратата. Едното стъкло на волвото се смъкна и Макграт се опря на покрива и пъхна глава вътре.

— Оставам у Лиам, а утре отиваме заедно в Белфаст. Вие се връщайте във фермата, ще ви се обадя, щом се върна.

На Хенеси му се стори, че гласът на Макграт всеки момент ще затрепери, но хората му явно не усетиха нищо. Попитаха шефа си дали е сигурен и след като той настоя, шофьорът запали двигателя и потегли. Морисън излезе и подкара Макграт към къщата. Мърфи свали очилата му и ги хвърли на земята. Стъпка ги, после го последва вътре и го заблъска грубо в гърба.

Докато вървяха към хола, Макграт опита да заговори Хенеси, но никой не му обърна внимание. Това бе често използван подход за сплашване на пленника с цел да стане по-разговорлив. Морисън взе един дървен стол от кухнята и го постави до камината, пред любимото кресло на Хенеси. С Мърфи накараха Макграт да седне и застанаха от двете му страни. Пленникът понечи да се извърне, но Мърфи го удари с пистолета си през лицето. Макграт изстена и се хвана за главата. Пръстите му почервеняха от кръв.

— Лиам, какво, по дяволите, искаш?

Той присви очи, за да фокусира Хенеси. Тъмните очила не бяха само за да си придава важност, Макграт беше късоглед.

Хенеси не му отговори и се приближи до прозореца. Свали две от въженцата от пердетата и ги хвърли на Морисън:

— Завържи ръцете му зад гърба и краката за стола.

Морисън го направи, докато Мърфи държеше пистолета си опрян в тила на Макграт. Хенеси седна в креслото си.

— Това заради Мери ли е? — попита Макграт. — Какви са тези глупости, че си загубил жена си? Ти не я губиш, Лиам. Тя никога няма да те изостави. Още от самото начало ми даде да го разбера.

Морисън изпита внезапен пристъп на гняв и го удари с все сила с пистолета през лицето. По бузата на Макграт рукна кръв и закапа по килима. Морисън отново вдигна пистолета.

— Не!— спря го Хенеси. — Остави го.

Морисън отпусна ръка. Дишаше учестено, пулсът отекваше в ушите му.

— Всички знаем за какво си толкова сърдит, нали Морисън? — изсъска Макграт.

Морисън го удари толкова силно, че той се строполи на земята, повличайки стола.

— Шон! — предупреди го Хенеси. — Ако го направиш още веднъж, лошо ти се пише. Изправи го.

Морисън отново изправи Макграт със стола. Пленникът бе замаян и плюеше кръв. Изстена и главата му се разтресе.

Хенеси го изчака да дойде на себе си и пак заговори:

— Не е заради Мери, Хю. Или поне не в смисъла, в който го схващаш. Става дума за бомбите. Взривовете в Лондон.

— Нямам представа за какво говориш.

— Удари го — заповяда Хенеси и Мърфи удари с все сила Макграт с пистолета в главата.

— Питам те с добро. След малко ще загубя търпение и ще накарам Шон да ти пръсне капачките. Много го бива за това, нали, Шон? Доста колене е прострелял през живота си, макар понякога да си мисля, че е забравил откъде произхожда рода му. Прострелването на капачки обаче е като карането на велосипед, никога не се забравя. Освен това ми се струва, че има много лични причини да вкара два куршума в твоите. Всъщност доста зор ще видя, докато го убедя да се задоволи само с това. Схващаш ли тънката ми мисъл, Хю?

— Да, Лиам. Разбирам какво искаш да кажеш.

Макграт едва мърдаше устни и по брадичката му течеше кръв. Морисън чак сега си даде сметка какъв безжалостен, подъл мръсник е Хенеси. Макграт бе уплашен до смърт не заради самата заплаха от насилие, а защото имаше опасност да го оставят в ръцете на човека, срещу когото бе извършил най-тежкото предателство на света, човекът, който наистина искаше да го разкъса с голи ръце. Яростта в очите на Морисън го ужасяваше много повече от заплахите на Хенеси. Хенеси използваше Морисън почти толкова безскрупулно, както го бе използвала Мери. Той го съзнаваше, но не го беше грижа. Просто искаше да види как Макграт се превива от болка и с цялата си душа се надяваше да откаже да отговаря на въпросите на Хенеси.

— Какво искаш да знаеш? — попита тихо пленникът.

— Ти ли организира бомбените атентати?

— Да.

— Защо?

— Защото това е единственият начин да победим британците.

— Сигурно има и друга причина. Трябва да има.

Макграт поклати глава.

— Откъде взе хора?

— Двама от Шотландия и двама от Ирландия. Вербувах ги, преди да постъпят в организацията. Казах им, че ще са по-полезни за Каузата, като работят за мен. Преминаха обучение в Либия, след това ги пратих в Лондон, да си намерят работа и да си създадат прикритие.

— Откъде взимаше парите? Не е било възможно да теглиш от средствата на ИРА незабелязано.

— Използвах само мои пари.

— Много благородно от твоя страна. Удари го, Кристи.

Мърфи го удари с пистолета си в тила и Макграт отново изстена и се залюля напред. Бодигардът го хвана за косата и го дръпна назад.

— Откъде взимаше парите, Хю? — повтори Хенеси. — Ще премина към по-груби мерки.

— Някои идваха от Либия, но повечето бяха от Ирак. Превеждаха ги през Либия.

— Взимал си пари от шибаните иракчани?

— Няма значение откъде са парите, важното е какво правим с тях. Знаеш го.

— Колко ти платиха?

— Не знам, беше…

— Застреляй го, Шон — изсъска тихо Хенеси.

— Не! — проплака Макграт. — За бога, недей. Два милиона. Толкова ми дадоха. Два милиона лири.

Морисън клекна и допря дулото на пистолета в коляното му.

— Кажи му да спре, за бога. Спри го!

Макграт закрещя с все сила.

— Къде са парите?

— В една швейцарска банка. Твои са, Лиам, обещавам. Вземи ги всичките. Само му кажи да се махне от мен. Кажи му да се махне!

Хенеси махна и Морисън неохотно свали пистолета от коляното на Макграт. Хенеси взе бележник и химикалка:

— Искам номера на сметката и имената и адресите на терористите.

— И после какво? Ще ти ги кажа, и какво ще стане с мен?

— Няма да те убия. Ако ми кажеш имената, ще те закарам в Дъблин и ще те оставя да се оправдаваш пред Висшето командване. Само това мога да ти обещая. Ще ми кажеш ли сега имената?

Макграт преглътна и се закашля. Изплю още кръв.

— Добре, ще ти ги кажа.

 

 

Въпреки че слънцето светеше почти над главата й, Кери започваше все по-лесно да намира следите. Китаецът очевидно се бе движил все на изток, придържайки се към живите плетове, където е било възможно. По-трудно щеше да го следи, ако беше минал направо през полето, където тревата бе гъста и гъвкава. Откри няколко добри отпечатъка в калта около канавките.

Тъкмо минаваше 12,15, когато тя излезе на шосе Б180, зад което се простираше гората Толимор. Тя откърши една клонка от живия плет и я забучи до пътя като малък бонсай, както бе правила през всеки сто метра, за да остави знаци за Шон. Извади бутилка вода от раницата си и докато пиеше, планира следващите си ходове. Китаецът очевидно беше прекосил пътя, но докато открие точното място, щеше да изгуби известно време. По-добре щеше да е, ако пресече шосето и потърси следите му от другата страна, в гората отпечатъците щяха да личат по-ясно.

— Шон Морисън, къде, по дяволите, се губиш? — промърмори тя.

Искаше веднага да навлезе в гората, защото китаецът сигурно се криеше някъде там. Почувства се по същия начин, както когато наближеше някой елен, който бе следила с часове. Адреналинът в кръвта й толкова се увеличаваше, че й се струваше, че усеща вкуса му. Само едно нещо я спираше: щом навлезе в гората, нямаше е в състояние да вижда сигналните ракети, а и щеше да й се наложи да изгаси радиостанцията, защото китаецът можеше да е наблизо и да я чуе. Едната възможност бе да изчака, но не й се губеше време. Тя извади радиостанцията и натисна копчето за предаване.

— Чуваш ли ме? — попита, след като си спомни инструкциите на Шон да не споменава имена в ефир. Никой не отговори, чуваше се само пращене. — Някой чува ли ме?

След като и на третото повикване никой не се обади, тя реши, че е време да действа сама и че Шон Морисън може да обвинява само себе си, ако не успее да открие следите й. Прибра радиостанцията и водата в раницата, изчака да се увери, че на шосето няма никой, и се гмурна в необятната хладина на гората.

 

 

Хенеси остави Морисън и Мърфи в хола и излезе в антрето, за да се обади по телефона. Извади бележника си, защото научените от Макграт имена не му бяха познати. Набра и Бромли лично вдигна слушалката.

— Лиам Хенеси се обажда.

— Да.

Хенеси чу звук от изтръскване на лула. Изведнъж си даде сметка, че Бромли вероятно записва всички разговори, но не беше стигнал толкова далеч, за да се тревожи и за такива дреболии. Прочете имената на терористите и адреса на тайната им квартира в Уопинг. Бромли повтори имената и попита дали има още нещо.

— Например? — попита Хенеси.

— Например името на човека, който е организирал всичко това.

— Оставете това на нас, Бромли. Ние сами ще изперем кирливите си ризи.

— Няма ли поне да ми направите удоволствието да науча кой е?

Хенеси се изсмя рязко:

— Не. Съжалявам, не мога. Но бъдете сигурен, че ще се погрижим това да не се повтаря.

— Завинаги ли?

— Получихте каквото искахте, Бромли. Просто си свършете работата.

Затвори и се върна в хола.

Макграт присви очи и го погледна.

— На какво си играеш?

— Запуши му устата — нареди Хенеси на Мърфи.

— О, за бога, Лиам, няма нужда да ми запушвате устата — изплака тревожно Макграт.

— Запуши му устата.

Мърфи извади голяма зелена кърпа от джоба си, напъха я между зъбите на пленника и я завърза на тила му. Макграт заръмжа и застена, но не успя да издаде членоразделен звук. Очите му се бяха разширили от ужас, но Хенеси не му обърна внимание.

— Кристи, изведи го и го застреляй.

Мърфи не показа никаква изненада, нито се опита да му противоречи. Беше убивал по заповед на Хенеси неведнъж и никога не бе задавал въпроси. Опита да развърже Макграт, но пленникът започна да се мята като полудял, опитвайки се да крещи въпреки кърпата. Мърфи спокойно го зашемети с удар в слепоочието.

— Дай да ти помогна — предложи Морисън, докато Мърфи вдигаше безжизнения мъж на широките си плещи.

— Не, Шон, ти оставаш с мен — спря го Хенеси. — Направи го в склада, Кристи. Тази нощ можете да го заровите в полето.

Хенеси изчака Мърфи да изнесе Макграт, преди да заговори отново.

— Искам да ти обясня защо убивам Макграт, за да не останеш с грешно впечатление.

— Грешно впечатление ли?

— В Дъблин бяха ясни. Искат бомбените атентати да спрат, а виновникът да бъде отстранен. Обясних им, че подозирам Макграт, и те казаха, че това няма значение.

— Ама нали му обеща възможността да се защити.

— Направих го само за да го накарам да проговори, да му дам надежда. От Дъблин казаха ясно, че искат да се разправим с него на място. Без милост, без съд, без да се разчува. И трупът да изчезне.

— Защо го е направил?

Хенеси вдигна рамене.

— Предполагам, че парите са помогнали да се съгласи. Кадафи и Хюсеин имат свои сметки за уреждане с британското правителство и човек като Макграт сигурно им е дошъл като дар божи. Макграт натрупа цяло състояние от контрабанда, но възможностите му за печалба намаляха значително след установяването на общия европейски пазар. Затова напоследък по-голяма част от приходите му идваха от източниците му в Белфаст, а те зависят от мащабите на съпротивата. Той стои зад повечето случаи на рекет в града. По-голямата част от средствата отиват при ИРА, но не се съмнявам, че и той извлича изгода. Бих се учудил, ако част от тези пари не са попаднали в швейцарската банкова сметка заедно с парите на либийците и иракчаните.

— Хората му няма да са много доволни.

— Дъблин ще се погрижи за това. Както й да е, не това исках да ти кажа. Искам да разбереш, Шон, че убиваме Макграт, защото изневери на Каузата, защото предаде ИРА, не заради Мери.

В далечината се чу приглушен изстрел, но никой от двамата мъже не потрепна.

— Обичам Мери — продължи Хенеси. — Въпреки всичко. От дълго време сме заедно и понякога ми се струва, че я познавам повече, отколкото тя сама се познава. Аз съм скалата, която я поддържа, ако разбираш какво имам предвид. Аз й давам стабилност, опора, сигурност, но тя винаги е имала нужда от повече, отколкото мога да й предложа. — Гласът му затрепери. — Май не се изразявам много добре.

Морисън се почувства неловко. Лиам Хенеси рядко изпитваше трудности да се изрази. Ораторските му способности бяха пословични в белфасткия съд. Морисън не знаеше какво да каже, затова загледа през прозореца с надеждата това мъчение най-сетне да свърши и да го оставят да се върне при Кери. Тя поне вършеше нещо полезно.

— Искам да кажа, че няма за какво да се тревожиш — продължи Хенеси. — Ядосан съм, вярно е, но не достатъчно, за да накарам Кристи да те заведе в склада. Ядосан съм и на Мери, но с това ще се оправям сам. Ти ме нарани, Шон, но и преди са ме наранявали, ще го преживея. А твоята вярност към Каузата никога не е била под въпрос. Нито нейната, колкото и смешно да звучи. Макграт може да го е вършил за пари, но за Мери съм сигурен, че го е направила, защото е смятала, че така е най-добре за Каузата. И за отмъщение, предполагам. Затова ще се опитам да я защитя, въпреки че, Бог ми е свидетел, ще ми бъде страшно трудно.

Той погледна Морисън. Лицето му бе сериозно, но в очите му не личеше омраза, само тъга. В известен смисъл, помисли си Морисън, по-лесно щеше да приеме омразата. Състраданието и разбирането го караха да се чувства още по-виновен.

— И още нещо — добави Хенеси. — Когато всичко това свърши, ще се радвам, ако пак се върнеш в Ню Йорк. Но май и ти самият го предпочиташ.

Морисън кимна.

— Лиам, аз…

— Замълчи. Не ми трябва състраданието ти, Шон. Просто ми помогни да се избавя от китаеца, после си върви в Щатите.

Морисън си даде сметка, че няма какво повече да си кажат и отиде в кухнята. Взе радиостанцията на Хенеси от масата. Опита да се свърже с Кери, но тя не отговори и това го разтревожи. Със сигурност не би я изключила, докато е сама. Той взе щеката и брезентовата торба, провери пистолета си и излезе през задния вход. Мърфи се появи от склада. Изглеждаше напълно спокоен, по нищо не личеше, че току-що е отнел човешки живот.

— Пуснаха те значи? — каза той на Морисън.

Морисън се запита какво ли си мисли бодигардът и какво ли щеше да направи, ако му бяха заповядали да застреля и него. Почуди се колко може да се довери на Хенеси, след като се справи с китаеца. Трябваше да внимава, много да внимава.

— Да, трябва да намеря момичето.

— Внимавай.

Морисън се усмихна, въпреки че не знаеше дали думите на Мърфи са израз на загриженост или заплаха.

 

 

Рой О’Донъл караше единия ландровър, Кавана седеше до него и оглеждаше около пътя. Томи О’Донъхю и Майкъл О’Фолин се движеха на около триста метра зад тях. Караха бавно и на няколко пъти нетърпеливи шофьори им свиркаха, преди да ги задминат. По едно време зад тях се появи военна колона и се наложи да ускорят, за да не събудят подозрения. Един хеликоптер „Линкс“ летеше ниско над военните машини. Това ги забави с половин час, защото им се наложи да карат до първото разклонение, където завиха и изчакаха колоната да отмине. След това се върнаха на главния път и продължиха търсенето.

Сега имаха оправдание да се движат бавно, защото пред тях пъплеше покрит с кал червен трактор. Кавана търсеше пролука между нацъфтялата жълтуга и дърветата, където да е възможно да се провре кола. Спираха на десетина места от дясната страна и навлизаха в гората, но не откриха нищо. Планът на Кавана бе да минат целия път през гората, след това да се върнат и да проверят от другата страна.

— По-бавно — каза той на О’Донъл. — Ух, отмина го. Върни се.

О’Донъл завъртя рязко волана. Ландровърът отзад направи същата маневра.

— Ето тук — посочи Кавана.

О’Донъл присви очи.

— Не виждам нищо. Какво да търся?

— Там има следи от гуми. Виж.

Минаха покрай една просека между дърветата.

— Възможно е — съгласи се О’Донъл. — Ще го проверим ли?

— Хайде.

Пак направиха обратен завой и този път О’Донъл даде ляв мигач и навлезе бавно между дърветата. Когато и двата ландровъра излязоха от главното шосе, Кавана накара О’Донъл да изключи двигателя и слезе. Махна на О’Донъхю и О’Фолин да го последват. Четиримата мъже се изправиха насред обраслия път с пушки в ръце като група селяни на лов за зайци. Кавана огледа меката почва, но не знаеше какво точно да търси. Имаше някакви следи от гуми, но не беше ясно кога и от какво са оставени.

— Ще зарежем ландровърите тук и ще продължим пеш — каза той. — Разпръснете се и си отваряйте очите на четири.

 

 

Нгуен ги чу, когато бяха на около триста метра от него. Седеше в един гъст храсталак край поляна с камбанки и ядеше ориз и пилешко. Първо чу пърхането на ято изплашени птици. Остави кутиите с яденето и се изправи. Заслуша се внимателно, въртейки бавно глава, за да определи откъде идва звукът. Накрая чу изпукване на клонка и леко подсмърчане откъм черния път. Не можеше да определи колко са, защото бяха много далеч, но бе сигурен, че са поне двама. Той захлупи кутиите и ги прибра в раницата при бомбата. Нямаше смисъл да я използва, защото беше ефективна само в затворено пространство. Пистолетът щеше да му свърши по-добра работа. Той провери пълнителя, после си сложи раницата и запълзя сред гъсталака към пътчето. Нямаше полза да бяга, по-добре беше първо да провери кой идва. Може би бяха само група горски работници.

Тръгна покрай пътчето, стъпваше внимателно и на всеки няколко крачки спираше и се ослушваше. Скри се зад един кестен с голяма корона и изчака натрапниците да се покажат. Бяха четирима, трима яки мъже и един хилав младок, всичките носеха пушки. Беше видял единия във фермата на Хенеси. Движеха се бавно, гледаха повече земята, отколкото храстите, и Нгуен прецени, че лесно ще открият микробуса, въпреки усилията му да го скрие. Вървяха мълчаливо и очевидно се стараеха да не вдигат шум, въпреки че на Нгуен му приличаха на стадо водни биволи. Чупеха клонки, тъпчеха листа, джапаха в локви. Можеше да ги проследи със затворени очи.

Той се запромъква като сянка между дърветата. Преследвачите стигнаха мястото, където бе напуснал черния път, и за миг Нгуен си помисли с надежда, че ще пропуснат микробуса, защото продължиха малко напред. Мъжът, който явно ги водеше, обаче вдигна ръка и останалите спряха. Той клекна и огледа земята, после се върна по пътя. Направи знак на хората си да се съберат около него и им зашепна нещо, правейки знаци с ръка. Нгуен стоеше прекалено далеч, за да го чуе, но му стана ясно, че водачът казва на останалите да се разпръснат и да навлязат между дърветата.

Нгуен си даде сметка, че сега трябва да направи избор. Можеше да изостави микробуса и да изчезне в гората, докато дойде време отново да се срещне с Хенеси. Така обаче нямаше да може да напусне района. Щеше да остане само с дрехите на гърба си и раницата. И въпреки че нямаше да има проблем с оцеляването в гората, външният му вид щеше да предизвика подозрения, ако реши да пътува. До края на срока, който бе поставил на Хенеси, обаче оставаше много време, а се съмняваше, ако убие мъжете, да успее да скрие достатъчно добре труповете и колите им, за да останат незабелязани за дълго. Можеше да ги убие и да промени плановете си. Да се върне в имението на Хенеси и да го притисне за последен път. В такъв случай обаче Хенеси можеше да продължи да се инати. Тогава щеше да му се наложи да го убие и да започне всичко отначало с някой друг член на Шин Фейн. Щеше да му се наложи да търси нови скривалища за себе си и за микробуса. Реши, че ще се справи. Чу възбуден възглас и разбра, че микробусът му е открит. Свали предпазителя на пистолета и се запромъква безшумно към преследвачите. Шефът на групата стоеше пред колата и смъкваше клонките и папратите, с които беше замаскирана. Червенокосият младеж се присъедини към него, след малко и двамата мъжаги излязоха с грохот измежду дърветата. Докато се занимаваха да свалят клоните от микробуса, Нгуен се приближи незабелязано. Спря зад един храст на десетина крачки от задницата на колата.

— Отвори капака на двигателя, Томи — нареди главатарят. — Майкъл, ти провери отзад.

Хилавият младеж заобиколи отзад. Хвана пушката в лявата си ръка, а с дясната натисна дръжката на врата. Не успя да я отвори, защото Нгуен я беше заключил. Виетнамецът спусна предпазителя на пистолета и пъхна оръжието в джоба на панталона си, след това извади ловния нож. Не искаше да открива стрелба, защото противниците бяха четирима и веднага щяха да отговорят на огъня.

Протегна лявата си ръка, дясната държеше свита, готова да промуши противника. Направи три бързи крачки.

— Заключено е — извика младежът.

— Ами разбий я — отвърна водачът. — Да не си малоумен или какво?

Чу се трясък, някой явно бе разбил предното стъкло.

Нгуен претича останалото разстояние, хвана младежа с лявата ръка за гърлото и в същото време заби ножа в единия му бъбрек. Завъртя острието, за да нанесе по-големи поражения. Момчето не можеше да издаде звук, но опита да се съпротивлява, после изведнъж се отпусна в ръцете на убиеца си. Нгуен внимателно го положи на земята и прибра ножа в калъфа му.

Онзи, който бе строшил предното стъкло, беше отворил вратата и търсеше лоста за отваряне на предния капак. Нгуен извади един от ножовете за хвърляне и заобиколи от дясната страна на микробуса. Рискува да хвърли бърз поглед вътре и забеляза, че мъжът стои с гръб към него. Нгуен приклекна, взе пистолета в лявата си ръка и свали предпазителя.

Чу се силно изщракване и мъжът във вътрешността на микробуса изкрещя:

— Готово.

Нгуен се показа иззад колата. Държеше ножа за острието, на около пет сантиметра от върха, с дръжката нагоре. Жертвата затвори вратата и в този момент Нгуен хвърли с все сила ножа. Острието се заби в гърлото на преследвача и по гърдите му рукна кръв. Започна да отваря и затваря безмълвно уста, защото ножът бе пробол адамовата му ябълка. Нгуен прехвърли пистолета в дясната си ръка, отстъпи назад и се показа от лявата страна на микробуса. Двамата останали живи бяха отворили предния капак и разглеждаха двигателя.

— Какво предлагаш? Да му разкачим свещите ли? — попита единият.

— Да. И да му спукаме гумите. Това ще го спре.

Раненият в гърлото се свлече на земята и пушката му удари по ламарината на микробуса.

— Какво има, Томи? — попита единият от мъжете.

Нгуен бързо пристъпи напред, двамата щяха да се разсеят от звука на падащото тяло.

— Томи? — повтори водачът.

Последва звучна псувня. Когато Нгуен излезе пред микробуса, двамата стояха с гръб към него и тъкмо се канеха да проверят какво става с приятеля им. Виетнамецът допря пистолета в главата на единия и стреля. Изстрелът се чу приглушено, през лицето на мъжа избухна червена струя кръв и парченца мозък. Другият ирландец се извъртя, но преди да вдигне пушка, Нгуен стреля още веднъж, уцели го смъртоносно в гърдите. Мъжът се строполи назад с изражение на изненада. На ризата му се появи червено петно, пушката се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Минаха само няколко минути, а и четиримата бяха мъртви. Нгуен не се гордееше с постиженията си. Бе дошъл в Ирландия с надеждата да не му се налага да убива никого. Знаеше, че за да накара Хенеси да го приеме на сериозно, трябва да рани един-двама, но беше причинил смъртта на достатъчно хора в джунглите на Виетнам и не искаше да прибавя нови жертви към списъка си. Те сами го предизвикваха, опитваше да се самоуспокои той. Сами си бяха виновни.

Той застана над трупа на последния, когото бе убил, и се заслуша. Гората беше утихнала, но птиците започваха пак да пеят и насекомите отново зажужаха. Той се увери, че всичко е наред, и се зае с труповете.

Кери чу два изстрела, вторият — по-силен и по-отчетлив от първия. Звучеха, сякаш идваха от два различни пистолета. Тя бе навлязла около осемстотин метра навътре в гората и макар и бавно, продължаваше по следите. Беше открила къде Нгуен е влязъл сред дърветата и скоро след това загуби следите му. Докато отново ги намери, изгуби повече от час. В гората нямаше пътека и китаецът бе вървял на зигзаг, заобикаляйки дърветата и храстите. Задачата й се усложняваше и от това, че Нгуен беше минавал и в двете посоки. Всъщност половина от следите, които намираше, бяха оставени, когато е отивал на запад, към фермата.

Изстрелите дойдоха от изток, но тя нямаше как да разбере от какво разстояние се чуват и дали е стрелял Нгуен или преследвачите му. Във втория случай виетнамецът вероятно сега бягаше в обратната посока и се отдалечаваше от нея. Ако продължава с тази охлювска скорост, никога нямаше да го настигне. Ако се насочи обаче към изстрелите, можеше да се окаже, че просто някой от хората на чичо й Лиам е стрелял по невнимание, и пак да загуби следата.

Тя се замисли какво би направил баща й. Да продължи по следите или да тръгне по посока на изстрелите? Спомни си експедициите с баща си, когато обикновено преследваха елени сред хълмовете, вървяха по следите, докато не се приближат на достатъчно разстояние за стрелба. Понякога обаче той избираше по-пряк път, без да обръща внимание на следите, доверявайки се на шестото си чувство. Точно това изпитваше тя сега. Нещо й подсказваше, че изстрелите идват от Нгуен. Чувстваше го. Втурна се на изток по посока на изстрелите.

Шон Морисън също чу гърмежите. Беше на около километър от гората и прилежно следеше знаците, оставени му от Кери. Веднага позна, че изстрелите идват от пистолет, а не от пушка, и следователно са произведени от Нгуен. Кавана и хората му бяха взели пушки, а бракониерите и фермерите не използваха пистолети.

Той се втурна към гората. Видя клонката, оставена от Кери между две дървета, но не й обърна внимание и продължи по най-малко обраслия път. Не е лесно да се определи разстоянието, от което се чува някой изстрел, но Шон предположи, че звукът идва от около четири километра, може би и по-малко. Тичаше като полудял най-вече защото беше чул само два гърмежа и докато Нгуен имаше пистолет, Кери бе невъоръжена.

Нгуен извлече труповете един по един в храсталака. Нямаше смисъл да си губи времето да ги заравя, защото при едно по-внимателно претърсване, пряспата пръст веднага щеше да бъде забелязана. Затова ги завря в един голям къпинак и ги покри с папрат. След това с един клон заличи осемте дълги следи от краката на мъртъвците.

Върна се по черния път и откри, че хората на Хенеси са пристигнали с двата ландровъра. Бяха спрени на самия път, така че ако искаше да излезе с микробуса, трябваше да ги помести. Сега обаче имаше по-голяма логика да ги завре навътре в гората.

За негов късмет и двата комплекта ключове бяха на местата си. Той се качи на първия джип и запали двигателя. Ръцете му затрепериха и той стисна кормилото толкова силно, че вените му изпъкнаха. Постара се да запази самообладание, дори не знаеше причината за тази нервна реакция. Може би беше ефект от шока, който неведнъж бе изпитвал след битка. Не чувстваше никаква вина. Нямаше съмнение, че четиримата мъже щяха да го убият, без да им мигне окото. Така че, какъв му беше проблемът? Той затвори очи и почувства как вибрациите на мотора се предават през ръцете на цялото му тяло. Трябваше да запази самообладание, дължеше го на близките си.

 

 

Кери чу бръмченето на двигател, насочи се към звука и видя ландровъра. Зад волана седеше дребен азиатец с камуфлажно облекло.

— Китаецът — прошепна възбудено тя.

Пропълзя към колата и се скри зад едно дърво. Нгуен спря ландровъра под голям кестен в края на просеката и слезе. Навлезе между дърветата и се върна след няколко минути с наръч папратови листа. Натрупа ги върху покрива на джипа. Нареди клони отстрани на колата, после се отдръпна и загледа със задоволство творението си. Имаше малка раница, подобна на тази, в която Кери носеше нещата си. В колана му бе затъкнат голям пистолет, което й напомни, че не е въоръжена. Проклет да е Шон Морисън, проклет да е, че не й остави оръжие. Един изстрел, и всичко щеше да свърши.

Нгуен отново навлезе сред дърветата и Кери го последва. Не искаше да се приближава много, защото знаеше, че вдига шум, независимо колко се старае да стъпва тихо. Загуби го от поглед, но скоро чу бръмченето на друга кола и той докара втория ландровър. Колата й бе позната от имението на чичо й. Започна да се тревожи за хората, които са карали ландровърите. Не беше възможно китаецът да ги е убил всичките. Освен това бе чула само два изстрела.

Тя се запромъква между дърветата, но този път по-внимателно, защото вече знаеше къде отива. Приближи се почти до него, докато той покриваше втория ландровър с папрати, и се скри зад едно дърво. Той навлезе отново в храсталака, вероятно за още клони.

Тя погледна часовника си и се зачуди къде, по дяволите, се губи Шон Морисън. Внезапно се сети, че не му е оставила знаци, по които да я намери. Беше ли достатъчно умен, за да намери следите й в гората? Беше ли научил достатъчно през краткото време, което бяха прекарали заедно? Единственият начин да му покаже къде се намира бе, като изстреля сигнална ракета, а така щеше да уплаши китаеца. При мисълта за сигналния пистолет дъхът й секна. Не можеше ли сама да се справи с китаеца? Сигналният пистолет щеше да е не по-малко смъртоносен от всеки друг. Тя свали раницата си и я развърза. Тъкмо пъхна ръка вътре и напипа сигналния пистолет, когато чу изщракване зад гърба си.

— Изправи се бавно — нареди китаецът.

Тя се изправи бавно, без да вади ръка от раницата. Китаецът държеше пистолета постоянно насочен към главата й. Тя притисна раницата до гърдите си, сякаш беше бебе.

— Коя си? — попита той.

Тя отчаяно опита да измисли правдоподобно оправдание.

— Аз… аз… ъ… Гледам птици. Птици. Тъкмо си вадех бинокъла. — Кимна към раницата. — Искате ли да ви го покажа?

Стисна сигналния пистолет с трепереща ръка, но изведнъж си даде сметка, че не е зареден.

Нгуен протегна ръка.

— Дай.

Тя му даде раницата.

— Пусни пръчката. И излез на открито — нареди той, размахвайки пистолета.

Излязоха от прикритието на дърветата и той я накара дя застане до единия ландровър.

— На колко си години? — попита намръщено Нгуен.

— На двайсет и четири.

— Имах дъщеря, която щеше да навърши двайсет и четири тази година.

Той отстъпи, остави раницата на земята и коленичи до нея. Кери се замисли дали да не го нападне, но той не я изпускаше от очи. Тършуваше из раницата, без да поглежда вътре. Напипа калъфа за бинокъла и го извади.

— Гледах птици — повтори Кери с надеждата да й повярва. Едва дишаше, устата й бе пресъхнала.

Нгуен кимна, остави калъфа на земята и продължи да тършува из раницата. Извади радиостанцията, огледа я и я остави до бинокъла. Отново бръкна вътре, като фокусник, който вади бели зайци от цилиндър. Този път извади бележника й.

Кери понечи да каже, че там рисува птиците, но той не й обърна внимание и бавно го разлисти. Видя скицата на собствения си отпечатък и кимна замислено:

— Гледала птици.

И двамата чуха трошене на клони и шум от стъпките на тичащ човек. Нгуен погледна назад, после отново момичето, очевидно се чудеше какво да предприеме. Кери реши, че обмисля дали да я застреля, или да използва големия ловджийски нож, закрепен за една лента на раницата му. Стомахът й се сви.

Шумът от трошене на клони се усили и Нгуен се отдръпна от Кери, явно реши, че тя представлява по-малка заплаха. Изтича приведен към края на просеката. През това време Кери грабна раницата и трескаво извади сигналния пистолет. Ръцете й трепереха и след няколко неуспешни опита едва напъха патрон в цевта.

Промъкна се към китаеца. Той стоеше на петнайсетина метра от нея и се ослушваше. Най-после Морисън изскочи между дърветата. Кери го видя в същия момент, в който и китаецът. Черната му коса се развяваше, брезентовата торба се удряше в хълбока му при всяко движение. Нгуен се скри зад едно дърво и Кери се прицели, държейки сигналния пистолет с две ръце.

Морисън я видя и изкрещя, размаха отчаяно ръце.

— Шон, внимавай! — изкрещя тя, докато Нгуен се показваше иззад дървото и насочваше пистолет към него.

— Нгуен, всичко е наред! Всичко свърши! — извика Морисън.

Китаецът свали пистолета. В този момент Кери натисна спусъка.

— Кери! Не! Не! — закрещя Морисън.

Сигналният пистолет подскочи в ръцете й, но тя го задържа. Чу се силен гърмеж и от дулото излезе димна следа. Сигналната ракета се заби в раницата на Нгуен. Той се извъртя и насочи пистолета към Кери. Тя затвори очи и закри лице с длани. Нгуен стегна пръст на спусъка, но не можеше да го направи. Не можеше да убие момиче. Подуши миризмата на изгоряла пластмаса и чу съскането на топящата се изкуствена материя. Осъзна, че от смъртта го делят секунди, че скоро бомбата в раницата ще се взриви от високата температура. Той хвърли пистолета и отчаяно задърпа презрамките. Закрещя на момичето да се отдръпне.

Морисън изтича напред и видя Кери клекнала, с ръце на лицето. Отначало помисли, че е ранена, но нямаше кръв, пък и не беше чул китаеца да стреля.

— Махай се, махай се! — крещеше Нгуен. — Бомба! Бомба!

Изведнъж Морисън осъзна какво става, защо китаецът е хвърлил пистолета и защо толкова отчаяно се мъчи да се отърве от раницата. Морисън се хвърли към него и хвана едната презрамка, смъкна я рязко от рамото му. Китаецът едва дишаше, гърчеше се в отчаян опит да хвърли смъртоносния си товар. Пламъците изгориха ръката на Морисън и той видя как космите му се сгърчват и почерняват. Искаше му се да закрещи от болка. Бялата светлина го заслепяваше и той затвори очи, докато сваляше раницата от раменете на китаеца. Завъртя горящия предмет и го запокити с все сила сред дърветата. Хвърли се върху Кери, поваляйки я на земята, и закрещя да закрие лице и да затвори очи.

Бомбата избухна след броени секунди. Земята потрепери като от малко земетресение, отгоре им като тропически дъжд се посипаха клонки и листа. Гората утихна, сякаш взривът бе убил всичко живо на километри наоколо.

Морисън стана от Кери и й помогна да се изправи. В далечината изцвърча птичка, друга й отговори. Кратки, тревожни писъци, сякаш проверяваха дали е безопасно отново да запеят. След като се увери, че Кери е жива и здрава, Морисън се приближи до китаеца, който разтриваше очи и кашляше.

— Благодаря ви — каза той, изненадвайки Морисън с учтивото си държане.

Морисън чу изщракване и се обърна. Кери държеше пистолета на китаеца.

— Отдръпни се, Шон — промълви тихо тя. — Хванах го на прицел.

— По-спокойно, Кери. Остави пистолета. Той няма да ни направи нищо лошо.

Китаецът не показваше признаци на уплаха. Гледаше безизразно момичето.

— Ще го убия — изсъска тя с изненадващо спокоен тон.

Морисън се запита дали не е изпаднала в шок. Очите й бяха безизразни като на сомнамбул, но очевидно не изпитваше трудности да държи пистолета насочен в гърдите на китаеца.

Морисън протегна ръка за пистолета.

— Всичко свърши. Научихме кои са терористите. Знаем кой ги поддържа. Свърши. Можем да се връщаме по домовете си.

— Не е свършило! — изсъска тя. — Няма да свърши, докато той не умре.

Морисън погледна китаеца. Той стоеше спокойно, леко наведен, и гледаше Кери почти умолително, сякаш се надяваше тя да натисне спусъка и да сложи край на всичко. В очите му се четеше голяма тъга и Морисън си даде сметка, че вече нищо не могат да му направят. Кери не сваляше пистолета.

— Кери, той можеше да те застреля, но не го направи. Не можеш да го убиеш. Не е въоръжен, не ни заплашва с нищо.

Пристъпи напред; тя се отдръпна леко.

— Той имаше сделка с Лиам и ние ще удържим на думата си. Всичко свърши. Дай пистолета и да си ходим.

Пръстът й се стегна върху спусъка и Морисън разбра, че всеки момент ще го натисне. Китаецът не помръдна.

— Кери, ако го направиш, ще сбъркаш. С това не помагаш нито на Лиам, нито на баща си, нито на ИРА. — Морисън пристъпи още напред. — Правиш го само за себе си. — Пристъпи още. Почти можеше да докосне пистолета. — Той ще тежи на съвестта ти завинаги. Не си струва. Имай ми вяра, много добре го знам. Не си струва.

Бързо пристъпи още една крачка, хвана пистолета и отклони дулото му от китаеца, после извъртя ръката й и взе оръжието. Кери опита пак да хване пистолета, но Морисън се дръпна. Тя изкрещя от гняв, зашлеви му плесница, после заплака. Той я прегърна, но внимателно, да не й даде възможност да хване отново пистолета, просто за всеки случай. Тя притисна глава до рамото му и затрепери. Морисън се извъртя към китаеца, леко, сякаш унесен в някакъв бавен танц.

— Върви си.

— Нали казахте, че сте научили имената?

Морисън му ги каза, както и адреса на апартамента в Уопинг и Нгуен ги повтори на глас, сякаш да ги запечата в паметта си.

— Благодаря.

— Не ми благодари, просто си върви.

Нгуен се вмъкна в храсталака, оставяйки Морисън и Кери прегърнати на полянката. Тя бе престанала да плаче и дишаше по-спокойно.

— Съжалявам, Шон — прошепна. — Съжалявам.

Той я погали и я целуна по главата.

— Няма нищо. Понякога се случват и такива неща. Жаждата за кръв. Обладава те, без да го осъзнаваш. Като наркотик е, тласка те към…

Тя вдигна глава и впи устни в неговите, обгърна врата му с ръце. Шапката й падна и косата й се разпиля по раменете. Бузите му се намокриха от сълзите й и тя се притисна още по-силно към него. Той хвърли пистолета и я прегърна с две ръце. Вкара езика си в устата й, усещайки как възбудата обладава тялото му, докато всяка мисъл за китаеца не се изпари от главата му. Сега съществуваше само тя, искаше да я чувства, да усеща аромата й, вкуса й. Тя го накара да легне, разкопча колана му, повтаряйки отново и отново името му. Любиха се бързо, но нежно в тревата, между дърветата, до пистолета на китаеца.

 

 

Нгуен не можеше да повярва, че ирландецът го е пуснал да си върви. Сигурен бе, че ще го застреля, преди да излезе от полянката, но изстрел не последва, не усети остра болка в гърба, просто продължи да върви. Щом се увери, че наистина ще го оставят жив, затича презглава към микробуса. Четирите трупа скоро щяха да бъдат открити, а тогава Лиам Хенеси едва ли щеше да е толкова великодушен. Нгуен бе изненадан от лекотата, с която ги бе убил, винаги му се беше удавало. В началото чувстваше угризения, но сега, след като бе отнел не един човешки живот, не се съмняваше, че така ще продължи докрая. Че ще успее да отмъсти за семейството си. Щеше да направи всичко необходимо, без угризения, без чувство за вина. След това щеше да планира бъдещето си, но сега не можеше да мисли за нищо друго освен за апартамента в Уопинг и терористите.

Отвори микробуса и бързо нахвърля всичките си неща вътре. Свали камуфлажните дрехи и сложи дънки и пуловер, увери се, че парите и паспортът му са все още под седалката, след това изкара микробуса от гората и потегли към летището.

Движеха се с повече от сто и двайсет километра в час по крайната лента на магистрала М40 с три рейнджровъра и ескорт от мотоциклетисти. Мигащите сини светлини и воят на сирените им осигуряваха свободен път в сутрешното движение, въпреки че чиновниците, тръгнали за работа, им хвърляха не един презрителен поглед. Всеки бе свикнал да отстъпва място на пожарни коли и линейки, но никой не обичаше да се отдръпва от скоростната лента, без да знае защо, особено когато по нищо не личи, че в рейнджровърите без отличителни знаци пътуват хора от Специалния въздушнодесантен полк.

Във всяка кола имаше по четирима яки, широкоплещести мъже, но докато пътуваха към Лондон, всички бяха в привидно весело настроение и изглеждаха не по-опасни от група миньори, тръгнали на екскурзия към морето. Майк Крамър, наречен още Джокера, седеше на предната седалка на водещия рейнджровър и се смееше на някаква много мръсна шега, която шофьорът, Пит Джаксън, бе изтърсил. Всички бяха напрегнати, както обикновено при акция, но си разказваха вицове, за да се разсеят.

На задната седалка пътуваха Сам Уорън, наречен Заека, и Роб Макдоналд — Рижия. Заека потрепваше нервно по прозореца, той най-бавно схващаше шегите на Джако.

Джокера, командирът на ударния отряд, бе най-слабият от четиримата, над метър и деветдесет висок и с хилаво лице, което винаги изглеждаше измъчено, независимо колко е спал. Той погледна през рамо Заека, мургав, набит мъж със зелени очи.

— Да не предаваш някакво съобщение по морза, а, Заек?

Заека спря да потропва.

— Извинявай, Джокер, навик.

— Искаш ли дъвка?

Крамър извади пакет „Риглис“, които винаги носеше, след като бе отказал цигарите. Заека си взе една дъвка.

— Благодаря. Близо ли сме до целта?

— Не сме много далеч.

Джокера се наведе и извади от жабката план на Лондон. Полковникът им беше определил явка на улица „Родърит“, покрай Темза. Конвоят напусна магистралата и продължи по „Мерилбоун роуд“, после по „Юстън“ покрай гара „Кингс крос“. Накрая излязоха по „Сити роуд“ на брега на Темза. Мотоциклетистите се движеха в комплект, спираха движението на червените светофари, изчакваха рейнджровърите да минат, след което се спускаха след тях като риби-лоцмани покрай акула, тръгнала на лов. Когато стигнаха реката, мотоциклетите се отделиха и оставиха джиповете да продължат сами по „Лъндън бридж“ до Бермъндси и след това по „Джамайка роуд“ към „Родърит“.

Минаха през няколко нови кварталчета покрай реката и накрая стигнаха до сградата, където трябваше да се срещнат с полковника.

— Това е — каза Джокера.

Трите коли спряха. Джокера слезе и огледа улицата. Нямаше никакви признаци, че тук се извършва операция по залавяне на терористи, никакви полицейски коли, никакви линейки, нищо. Чуваше се само плисъкът на вълните на Темза.

Членовете на отряда слязоха и се наредиха на тротоара. Бяха, както ги определяше Джокера, от кол и въже събрани. Имаха само едно общо нещо — бяха обучени да убиват. „Не знам какво ще направят с врага, но аз само като ги видя, напълвам гащите от страх“ — помисли си той. Опита да си спомни кой е казал тази крилата фраза, дали Уелингтън, или Наполеон, защото бе сигурен, че я е чел някъде. Както и да е, това описваше съвсем точно усещането му при вида на единайсетимата мъже, които междувременно бяха започнали да вадят екипировката си от джиповете.

— Къде отиваме? — попита Редж Лорънс, другият командир на отряда.

— Петнайсет Б. Ето тук.

Джокера натисна звънеца на 15 Б и вътре светна червена лампичка. Зад остъклената входна врата имаше видеокамера. Скоро гласът на полковника ги подкани да се качват. Вратата избръмча, Джокера я бутна и влезе, единайсетимата мъже го последваха един по един до апартамента на третия етаж.

Един офицер от разузнаването с яркозелена барета ги чакаше на вратата.

— Зелената плесен винаги се появява първа — обади се нечий глас отвътре, но когато Джокера надникна в апартамента, видя само сериозни лица.

Апартаментът бе просторен, с бели стени и лъскав паркет. Кухнята беше пълно обзаведена, но нямаше други мебели, а на прозорците към улицата се виждаха надписи: „Продава се“.

Полковникът стоеше в хола и гледаше с мощен бинокъл, монтиран на статив. На едната стена бе закачена черна дъска и когато дванайсетимата мъже влязоха, разузнавачът започна да рисува с тебешир плана на наблюдавания апартамент.

Полковникът се обърна към Крамър:

— Хвърли едно око.

Бинокълът бе насочен към една нова сграда от другата страна на реката, към тераса с голяма остъклена врата и трима души, седнали в стаята зад нея. Телевизорът работеше, но Джокера не успя да види какво гледат. На терасата имаше кръгла маса и два бели стола. Джокера отмести леко бинокъла. Постройката бе, общо взето, безлична тухлена сграда с двойни прозорци, но малко преди приключването на строежа архитектът явно бе получил творческо вдъхновение, така че апартаментът отляво на наблюдавания беше изместен с около четири метра назад, а онзи отдясно — със също толкова към реката. Това, макар че придаваше по-разчупен вид на постройката, правеше достъпа до балкона невъзможен. Над апартамента, който наблюдаваха, нямаше друг, но архитектът бе проектирал мезонет с огромна тераса над десния. Джокера веднага прецени, че това е най-лесният начин за проникване в скривалището на терористите. Можеха да прескочат от терасата на мезонета върху балкона дори без да използват въжета.

На вратата се позвъни и офицерът от разузнаването отиде да отвори на двама снайперисти от Столичното полицейско управление. Те застанаха зад мъжете от Специалните части. Полковникът им кимна за поздрав и се приближи до черната дъска с тебешир в ръка.

 

 

Уди изпадна в лека паника при вида на стаята си. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, под прозореца стоеше купчина стари вестници, а покрай леглото се виждаше богата колекция от празни бирени кутии и начената бутилка „Белс“. Жилището изглеждаше сякаш някой обирджия си е изкарал яда върху него, след като не е намерил нищо за крадене, но Уди знаеше, че сутринта е било в съвсем същото състояние. Той се втурна да събира боклуците, напъха вестниците и бирените кутии в един найлонов чувал и тъкмо се канеше да ги свали на долния етаж и да ги хвърли в кофата за смет, когато на вратата се почука. Той изруга, пъхна найлоновия плик под леглото и оправи покривката. Чукането се повтори и той се вмъкна в нишата, където имаше огледало и малка мивка. Среса се набързо и чак тогава отвори. Маги носеше тъмнозелен костюм, червената й коса бе вързана на опашка. Носеше черно кожено куфарче и наистина имаше вид на застрахователен агент на посещение при поредния клиент, само дето усмивката й Не беше престорено любезна, на човек, който очаква да извлече някаква изгода от теб, а топла и сърдечна.

Той отстъпи встрани и й махна да влиза. Веднага започна да се извинява:

— Е, не е голям лукс.

Тя се огледа и кимна.

— Така е.

— Това е само временно.

— Не се съмнявам. Имаш ли барче?

Той се засмя.

— Имам малко уиски. Чакай да измия чаши.

Взе една чаша от нощната масичка и влезе пак в нишата. На полицата под огледалото стоеше втора — с четката му и тубичка паста за зъби. Той ги извади и изми двете чаши. Върна се в стаята и наля уиски за себе си и за гостенката.

Чукнаха се.

— Разполагай се — покани я Уди.

Маги се огледа.

— Къде?

В стаята имаше само един стол и върху него бяха преметнати едни дънки и няколко чифта гащи, които изглеждаха негодни за носене. Тя остави куфарчето си на пода до вратата.

— Май трябва да седнем на леглото — каза Уди.

Тя се усмихна и седна, той се настани до нея.

— Значи първо Рим, после Белфаст. Доста ще по-пътуваш.

— Да. Съжалявам, че стана толкова неочаквано.

— Конференция по сигурността, казваш?

— Да, ще има много важни клечки. И с малко късмет, ще изкарам хубава статия.

— Ще се радвам за теб, заслужаваш го. Защо е толкова горещо тук?

— Нали ти казах. — Той потупа стената зад тях. — От другата страна е бойлерът. Много е уютно през зимата.

— Сигурна съм, но сега сме средата на лятото, Уди.

— Свали си сакото.

Той й помогна да го съблече. Тя разкопча горното копче на блузата си и размаха краищата, за да се охлади. Вдигна очи и забеляза, че Уди я наблюдава. Не каза нищо и той се наведе и я целуна по лявата буза, близо до устата.

— Не, Уди — каза тихо тя, но не се отдръпна, затова той се приближи още и я целуна по-близо до устните.

Постави ръце на гърдите й, опита да я целуне по устата, но тя извърна глава и само косата й докосна устните му.

— Уди, недей — помоли отново тя, но отпусна ръка в скута му и не я отдръпна.

Той погали гърдата й през тънкия плат на блузата и усети как зърното й набъбва. Отново опита да я целуне и този път устните им се срещнаха.

Той разкопча блузата й и отново я целуна. Сутиенът й бе закопчан отпред и след няколко неуспешни опита Уди най-после успя да свали и него. Наведе се и започна да целува гърдите й, тя хвана главата му между дланите си. Прокара пръсти през косата му и го целуна по главата.

— Уди, няма да имаме време.

Той допря пръст до устните й.

— Шшш.

Целуна я отново и смъкна блузата от раменете й. Тя измъкна ръце от ръкавите, после му помогна да свали ризата си и двамата легнаха и продължиха да се галят и да се целуват. Уди се освободи от прегръдките й, за да свали обувките, чорапите и панталоните си, и легна върху нея.

— Уди, не можем — прошепна тя и той започна да сваля полата й.

Тя се повдигна, за да го улесни, и той изхлузи полата й с крака си.

— Няма проблем — прошепна той.

Пак впи устни в нейните и прокара ръце по краката й. Ноктите му задраха чорапогащите й. Той вкара ръка в бикините й.

— Напротив, има — възрази тя. — Не можем да се любим.

Той извади ръката си и се повдигна на лакът.

— Да не си девствена?

Тя се отпусна на леглото и се изсмя.

— Много съм поласкана, Уди, но случаят не е такъв. — Обгърна врата му с ръце и го придърпа върху себе си. — Избрали сме неподходящ период от месеца. Съжалявам.

Два пъти повече съжаляваше Уди.

— Няма нищо — каза той, без да крие разочарованието си.

Маги го обгърна с крака през кръста и го стисна. Впи устни в неговите, езикът й навлезе дълбоко в устата му.

— Легни по гръб — прошепна в ухото му.

Той се подчини и тя легна до него, погали го нежно между краката. Той изстена от удоволствие и тя се измести леко така, че гърдите й да достигнат на нивото на устата му.

— Целуни ги.

Задвижи ръката си по-бързо.

— Целувай ги, докато те накарам да свършиш.

 

 

Стюардесата от Британските авиолинии отстъпи встрани, за да направи път на пасажерите от първа класа да слязат — припрени бизнесмени с куфарчета и престорени усмивки. След това дръпна завесата и пусна обикновените пътници. Усмихна се и каза довиждане на един азиатец с палто от груба материя, но той я отмина, сякаш не я забелязва. Не носеше нищо и беше съвсем просто облечен: само с дънки и пуловер. По лицето си имаше размазана кал, сякаш се беше измил набързо, без да отдели достатъчно време да се изчисти напълно, и миришеше отвратително. Един от пасажерите, които седяха на същия ред, пожела да се премести и стюардесата нямаше как да му откаже. От вонята й се повръщаше, кисела миризма на плът, която не е виждала сапун доста дълго време. Азиатецът очевидно бе гладен като вълк, защото омете сладките и сандвичите, които му сервира, за нула време. През целия полет не разкопча палтото си. Тя показа пасажера на главния стюард, но той й каза да не се тревожи, проверките на полетите от Белфаст за Лондон нямали равни в света, пък и азиатецът приличал по-скоро на човек, който лети за пръв път, отколкото на терорист. Ами смрадта? Е, това криело известно неудобство, но какво да се прави?

Нгуен слезе припряно от самолета. Трябваше да стигне до центъра на Лондон, преди магазините да затворят.

 

 

Уди се протегна и погледна часовника си:

— Господи, толкова ли късно е станало?

— Колко е часът? — попита Маги, която лежеше с гръб към него, положила глава на дясната му ръка.

— Шест. Трябва да тичам.

Той издърпа ръка изпод главата й и я целуна по рамото. Тя се обърна и го целуна по устата, той отново погали гърдите й и я прегърна.

— Как ми се иска да се любим.

— Ще го направим.

Не му беше позволила да свали бикините и чорапогащите й, но го накара да скимти в екстаз, доведе го до изтощение. Той я попита дали не може и той да й достави същото удоволствие, но тя отказа, искала да се любят пълноценно.

— Като се върнеш от Белфаст — обеща.

Уди седна на леглото и обу долните си гащи, после чорапите и панталоните. Маги стана, отиде до гардероба му и извади чиста риза. Не направи никакъв опит да прикрие голотата си и докато се закопчаваше и връзваше вратовръзката си, Уди се наслаждаваше на гърдите й. Тя се засмя, вдигна куфарчето си и го тръсна на леглото. Отвори го и извади лист хартия.

— Ето адреса и телефона на братовчед ми. Обадих му се пя го предупредя, че ще го потърсиш след някой и друг ден.

Уди се приближи и посегна да вземе листа, но в последния момент тя го дръпна от ръцете му и го изкара от равновесие.

— Кажи вълшебната думичка — подразни го тя.

Той се наведе напред и я целуна. Тя обгърна врата му с ръце и го придърпа върху леглото. Уди дръпна листа и този път тя му го даде.

— И би ли му предал това? — помоли тя. Извади от куфарчето си един лаптоп и го остави на леглото. — Помоли ме да го дам за поправка. Купил го миналата година в Лондон, а в Белфаст не могъл да намери кой да свърши работата. Сега функционира добре. Имаш ли нещо против? Знам, че трябва да го мъкнеш през цялото време, до Рим и после до Белфаст, но нямам доверие на пощите.

Уди поклати глава:

— Разбира се, че нямам нищо против.

Взе компютъра и го пъхна в сака си заедно с резервните дрехи и тоалетните си принадлежности. Маги не проявяваше желание да става и Уди я попита какво смята да прави.

— Мога ли да остана тук за известно време? Ще заключа, като си тръгвам.

— Разбира се. — Уди отново погледна часовника си. — Господи, закъснявам. Ще ти се обадя от Рим. Кой ти е телефонът?

Тя се намръщи.

— Телефонът ми е развален. Ще ти се обадя от автомат. В кой хотел ще спиш?

— По дяволите, не знам. Обади се в редакцията, те ще ти кажат.

Той вдигна сака и я целуна. Изпрати й въздушна целувка от вратата и излезе.

Тя се отпусна на леглото и закри очите си с ръце. Чувстваше се омърсена да забавлява този нечистоплътен човек в мизерната му дупка, да го задоволява с ръцете си и да се прави, че й харесва.

— Виж какви неща правя за теб, Денис Фишер — измърмори тя.

Стана, отиде на умивалника и се изми, колкото можа. Видя отражението си в огледалото и се изплези.

— Курва.

Избърса се и пак се облече, но не се почувства по-чиста.

Взе кърпата и внимателно избърса всички повърхности, до които се бе докосвала, за да заличи всички отпечатъци. Едва след като се увери, че е свършила добре работата, взе куфарчето си и излезе, без да забравя да избърше дръжката на вратата.