Стивън Ледър
Китаецът (7)

О’Рийли взе влак в 10,33 от Ватерло и си намери място в предната част на вагон, пълен с костюмирани мъже и жени с дълги рокли и скъпи шапки. Две двойки в купето му очевидно бяха заедно и единият от мъжете извади бутилка шампанско и четири чаши. Отвори бутилката с театрален жест и шампанското се разплиска, няколко капки паднаха и върху алуминиевата кутия за фотооборудване, която носеше ирландецът.

— Извинявай, старче — каза младежът.

— Няма нищо.

Влакът бавно започва да се изнизва от гарата. До Аскът оставаха четирийсет минути, така че той се облегна и разсеяно загледа през прозореца. Във вътрешния си джоб имаше билет за сектора за специални гости, закупен от една агенция цяла седмица предварително. Искаше да вземе билет за Деня на дамите^[1], но не намери места за четвъртък, затова взе за вторник. Вторник или четвъртък, всъщност нямаше разлика, защото успешният бомбен атентат на „Роял Аскът“ щеше при всички случаи да се превърне в новина номер едно в света.

Кутията бе от онези, които се използват от професионалните фоторепортери, шейсет на трийсет на четирийсет сантиметра, с широка презрамка. Бомбаджийката бе наредила под облицовката няколко ивици семтекс, общо пет килограма. Имаше два детонатора, и двата свързани с малък туристически електронен будилник. Часовникът бе нагласен за 14,00. О’Рийли беше напрегнат, но не превъзбуден. И преди бе пренасял приведени в бойно положение бомби и имаше пълно доверие на Бомбаджийката. Облицовката на кутията беше върната на мястото си и сега вътре имаше два фотоапарата, няколко обектива, светломер и няколко филма. На врата си О’Рийли носеше апарат „Никон“ с телеобектив и бинокъл в кожен калъф. За бинокъла бяха закачени десетина емблеми от предишни надбягвания и те заедно с меката филцова шапка му придаваха вид на дългогодишен любител на този вид събития; не на случаен посетител, дошъл да погледа световноизвестния „Роял Аскът“.

Влакът пристигна на гара „Аскът“ в 11,15 и О’Рийли тръгна с тълпата към хиподрума. Имаше много полицаи, но повечето носеха електриковожълти якета и регулираха движението с отегчени физиономии и отмалели ръце. О’Рийли спря заедно с тълпата на едно кръстовище. Мъж на средна възраст видя пролука между колите и тръгна да пресича, но един млад полицай му извика от средата на улицата да се връща.

— Надут младок — измърмори пешеходецът.

Изглеждаше два пъти по-възрастен от полицая, с грубо лице и широки рамене.

Полицаят направи знак на колите да продължават и се приближи до него.

— Някакъв проблем ли има?

Бузите му почервеняха. Имаше тънки мустачки като юноша, който се опитва да докаже нещо пред себе си.

— Мисля, че съм достатъчно възрастен, за да пресека сам улицата — изсъска едва сдържайки гнева си пешеходецът.

Приличаше на човек, способен да се справи с всеки противник, и О’Рийли прецени, че може да пребие младока само с една ръка.

— Това не ме интересува. Искам да чуя какво казахте преди малко.

Полицаят гледаше по-възрастния мъж в очите, със стиснати зъби, една вена на челото му бе изпъкнала и пулсираше. О’Рийли се зачуди какъв му е проблемът, защото реакцията му изглеждаше твърде пресилена.

— Нищо — отвърна пешеходецът през зъби. — Нищо не съм казал.

Полицаят го погледа още няколко секунди, после кимна, сякаш отговорът го удовлетворяваше.

— Добре.

Той се върна на средата на кръстовището и продължи да регулира движението. Възрастният пешеходец поклати сърдито глава, някои от останалите чакащи го погледнаха съчувствено. Такъв бил „великият“ британски полицай, помисли си О’Рийли. Сърдит младок с власт, която не заслужава. Едно нещо му бе правило впечатление през всички тези години в Ирландия. Полицаите протестанти и хлапетата от британската армия упражняваха правомощията си само за да усетят властта, да се докажат пред себе си. Беше свикнал да го спират на улицата офицери от полицията, които да му говорят на „ти“, без да скриват омразата си. Дори като ученик неведнъж си отнасяше боя от британски войници — просто по-големи момчета с камуфлажни униформи — под предлог, че искат да го претърсят. Насилието от страна на властите не беше нищо ново за него и сега той почувства леко удовлетворение, виждайки това насилие насочено и срещу британци.

Най-сетне полицаят вдигна ръка, за да спре колите, и пусна пешеходците. Гледаше ги сърдито, сякаш бяха виновни, че са решили да пресекат точно на това кръстовище.

Въпреки засиленото полицейско присъствие (струваше му се, че има стотици регулировчици, насочващи колите към паркингите около хиподрума) на входа нямаше кучета. Отпред стояха двама полицаи, но изглеждаха по-заинтересувани от две красиви блондинки с тесни бели рокли и големи шапки.

Момичетата бяха близначки, на не повече от двайсет години, с добре загоряла от слънцето кожа. Един от полицаите се усмихна и докосна каската си за поздрав. Момичетата също се усмихнаха и едната се обърна да го погледне, когато отминаваха.

Един разпоредител с цилиндър се взря в билета на О’Рийли и го пусна през вратата. Друг негов колега, с вид на седемдесетгодишен старик, го помоли да отвори кутията. Полицаите още гледаха в захлас близначките — дългите им, стройни крака се движеха с грацията на породисти коне.

— Предпазни мерки, нали разбирате — извини се старецът.

Две жени на средна възраст преглеждаха чантичките на посетителките, но хвърляха само бегъл поглед на съдържанието. О’Рийли се запита какво ли очакват да видят — може би черна топка с надпис „БОМБА“ и горящ фитил. Старият разпоредител потърка мустаците си и се усмихна. О’Рийли също се усмихна, коленичи, постави кутията на тревата и я отвори. Старецът погледна вътре.

— Хубава апаратура — отбеляза одобрително той. Погледна О’Рийли със сълзливи очи. — И аз се занимавам малко с фотография.

— Голяма краста — отвърна ирландецът. Извади единия фотоапарат и му го показа. — Винаги използвам „Никон“. А вие?

Старецът явно остана поласкан, че се интересуват от мнението му.

— „Канън“. — Върна апарата на О’Рийли: — Приятно изкарване.

— Можете ли да ми препоръчате нещо? — попита ирландецът.

Свали апарата от врата си и го прибра при другите. Вдигна кутията през рамо.

— Няма да е неразумно, ако заложите на Едъри в третия кръг — отвърна разпоредителят.

Жалко, помисли си ОТийли, който не смяташе да остане за третия кръг. Всъщност, ако всичко вървеше по плана на Фишер, трети кръг нямаше да има.

Той си купи бланка за залагане и повървя из тълпата, за да послуша надутите дебели гласове и лигавия детински кикот на посетителите. Безгрижните богаташи се забавляват, помисли си той. Кой друг ще се разхожда с костюми последна мода и бижута за хиляди лири в делничен ден? Отвсякъде се чуваха гърмежи на шампанско и около китката или врата на всеки посетител проблясваше нещо златно. Някои жени бяха просто великолепни, като палавите руси близначки на входа, но повечето бяха претруфени, дебели и с твърде много грим. Събираха се на групички, за да обсъдят облеклата си, чиято цена и марка явно отгатваха от пръв поглед. На О’Рийли му се струваше, че ги е страх. Че се боят да не изгубят това, което притежават.

Той зае мястото си на трибуната и огледа тълпата с бинокъла. Разпозна няколко второкласни актриси, облечени със значително повече дрехи, отколкото носеха във филмите, и неколцина крупни предприемачи, които явно нямаха какво да правят в кабинетите си. Имаше и няколко от приближените на кралския двор, но не видя никого от едрите риби. Запита се каква ли е вероятността някой член на кралското семейство да загине при взрива, но прецени, че шансовете са незначителни. Не че имаше значение. Самият факт, че бомбата ще избухне на събитие, организирано от кралското семейство, придаваше световно значение на новината. Провери разположението на телевизионните камери, чиято цел бе по-скоро да снимат тълпата, отколкото конете. Нямаше да имат проблем с отразяването на последиците от взрива.

Той заразглежда фиша, въпреки че нямаше намерение да залага. Все пак разпоредителят беше прав, Едъри изглеждаше безспорен фаворит в третия кръг. О’Рийли погледна часовника си. Един и половина. Алуминиевата кутия бе между краката му, часовниковият механизъм тихо отмерваше секундите. От една страна, му се искаше да се махне още сега, да се отдалечи час по-скоро от бомбата, но знаеше, че ако остави кутията толкова дълго без надзор, има по-голяма опасност бомбата да бъде открита. Освен това Фишер бе разчел времето много точно, Маккормик щеше да се появи пред хиподрума не по-рано от два без пет. Той отново прочете фиша и пак огледа тълпата. По всякакъв начин опитваше да не мисли за бомбата. На няколко пъти започна да подслушва разговорите на околните, но бързо насочи вниманието си към други неща. Съседите му на пейката щяха да са в епицентъра на експлозията и той не искаше да знае нищо за личния им живот. Не желаеше да ги опознава.

Минутната стрелка на часовника му бавно достигна десятката и той стана. Протегна се и остави кутията на седалката. Свали шапката си и я сложи отгоре. След това тръгна между редовете, извинявайки се на всички, които вдигаше. Имаше вид на човек, тръгнал към тоалетната преди началото на състезанието. Качи се нагоре между редовете, подмина барчето, после взе ескалатора за долния етаж. Забави ход, докато излизаше — малко встрани от мястото, през което бе дошъл, за да не го разпознае разпоредителят. Отпред още се тълпяха закъснели посетители и той си проби път между тях с виновна усмивка.

Зелено-бял мотоциклет „Ямаха 750“ спря до тротоара. Маккормик носеше черни кожени дрехи и бяла каска с матово стъкло. Отстрани висеше втора каска и той я откачи и я подаде на О’Рийли, който я сложи, стегна каишката и седна зад другаря си. Маккормик натисна газта и потегли към Лондон. Пътищата около Аскът бяха празни, но той внимаваше да спазва ограниченията заради многото полицаи в района. Дори с тази скорост, когато бомбата избухна, вече се бяха отдалечили на шест километра от хиподрума.

 

 

Уди отиде рано на работа, за да използва телефона преди пристигането на Симсън и останалите шефове от редакцията. Не се изненада, че не го свързаха лично със сър Джон Браунлоу, понеже журналистите от „Сънди уърлд“ не бяха сред най-желаните събеседници на народните избраници. Все пак имаше късмет, защото попадна на помощничката на сър Джон, момиче с приятен глас, на име Елън. Тя помнеше китаеца, който бе идвал на посещение при шефа й, но както Уди, не се сещаше за името му. Той й каза, че фамилията е Нгуен, и тя отиде да провери в архива. След няколко минути отново заговори по телефона:

— Казва се Нгуен Нгок Мин. Намерих едно от писмата му.

Прочете му адреса на подателя и Уди го сравни с този на „Двойно щастие“. Беше същият. Помоли Елън да повтори цялото име на Нгуен буква по буква и го записа в бележника си. След това я помоли да прочете писмото му. Вътре бе отразена почти същата история, която виетнамецът му беше разказал при посещението си в редакцията, и не се съдържаше никаква полезна информация.

— Помните ли нещо друго за този китаец? — попита Уди. — Каквото и да е.

— Ами преди всичко той не е китаец. Виетнамец е, така каза на сър Джон. Не помня дали от Юга или от Севера, но останах с впечатлението, че е бежанец. Нали се сещате, един от онези хора, които бягаха с рибарски лодки. Има пълно британско гражданство.

— Нещо друго?

— Съжалявам, само това си спомням. Чакайте, хрумна ми нещо. Защо не пробвате във Вътрешното министерство.

— Вътрешното министерство ли?

— Ами да. Щом е бежанец, сигурно имат доста дебело досие за него независимо дали е китаец или виетнамец. Докато получи гражданство, човек натрупва тонове документи.

Уди й благодари и разлисти азбучника си. Преди няколко години, когато работеше по статия за емигрантите, се беше запознал с една чиновничка от информационния отдел на Вътрешното министерство. След това в знак на благодарност я черпи на няколко пъти по кръчмите. Не помнеше името й, но го беше записал на „Външно министерство“ в тефтера си. Казваше се Ани Бирн. Обади се, но не я намери и остави съобщение. Прекара времето, докато чакаше, в четене на сутрешната преса и пиене на кафе. След известно време тя позвъни:

— Уди, откога не сме се виждали!

Звучеше искрено щастлива, че го чува и той се помъчи да си спомни защо е прекъснал връзката с нея. Обясни й, че търси сведения за един бежанец, но спести информацията за връзката с ИРА. Дали имаше някакъв начин да види досието на въпросния човек?

— Официално, никакъв — отвърна тя, но предложи да се видят в кабинета й по обяд, което прозвуча на Уди като добър знак.

Докато говореше по телефона, колегите му от новинарския отдел се заточиха един по един и щом затвори, Симсън го привика с пръст.

— Много рано си дошъл, Уди — изненада се той. — Работиш ли по нещо?

— По две истории. Ще ти разкажа, като излезе нещо интересно.

— Добре. Имам една задача само за човек с твоя талант.

Уди надуши клопка.

— Не ме гледай толкова подозрително, Уди. Ще ти хареса. Искам да ми намериш петдесет места, където човек може да заведе децата си през лятната ваканция. Сещаш ли се, малък пътеводител, чиито страници родителите да си изрязват всяка седмица от вестника.

— Мерси.

— Хайде, Уди, по-весело. Дежурството си е дежурство, в крайна сметка получаваш пари за него.

— Да, да, да.

Уди се върна на бюрото си.

Тръгна от редакцията малко преди обяд и взе метрото до Сейнт Джеймс Парк. Предположи, че Ани просто иска да си изпроси някое питие и да чуе някоя клюка от „Флийтстрийт“, така че остана приятно изненадан, когато го покани в кабинета си. Тя стисна горещо ръката му. Беше ниско, енергично момиче, говореше като водеща на телевизионно шоу и постоянно се смееше. Уди се запита колко ли време ще остане такава, преди някой важен държавен чиновник да се ожени за нея и да я заточи да отглежда деца и коне в някое провинциално имение. Беше привлекателна жена, но Уди така и не се бе опитал да задълбочи отношенията си с нея. Не беше негова партия.

На бюрото й имаше синя папка и тя потропа с пръсти по нея. На светлината на лампата проблесна годежен пръстен с голям диамант. Момичето се беше уредило.

— Нгуен Нгок Мин — заговори тя. — Казвам ти, Уди, това досие е страшно интересно. Жалко че нямам право да ти го покажа. Такива са правилата, нали разбираш. Може да ми струва работата. А добре знаеш колко държа на нея. — Тя се усмихна и погледна часовника си. — Божичко, кое време станало! Виж, Уди, имам важна среща. Защо не изчакаш? Ще се бавя не повече от половин час. Става ли?

— Добре. Навън ли да те изчакам?

Ани стана и го потупа по рамото, докато отиваше към вратата.

— Не, Уди, можеш да останеш тук. Скоро се връщам.

Тя затвори вратата и Уди се наведе и взе папката. Не за пръв път държавен служител му предоставяше информация, оставяйки документи на бюрото си, и Уди бе сигурен, че не е и за последен. Ани нямаше да пропусне да поиска друга услуга в замяна. Освен това вече бе прочела досието, за да се увери, че не съдържа държавна тайна. Той отвори папката и заразлиства документите с нарастващо любопитство.

Имаше доклади от Комисията по бежанците към ООН в Хонконг и от Отдела за държавна сигурност на хонконгското правителство, документи от американското консулство, фотокопия от военни досиета и подписани рапорти от висши американски офицери, описващи службата на Нгуен в Американската армия. Имаше копие от първата страница на британския му паспорт и от две почетни грамоти, присъдени на военната част, в която бе служил във Виетнам. Имаше писмена благодарност за бойни заслуги на частта и заповед за награждаване с Почетния медал на Република Виетнам, както и похвала от някакъв полковник, в която се съобщаваше, че подразделението на Нгуен е причинило най-много жертви на противника през първата половина на 1973 г. Този човек беше герой от войната, професионален убиец, специалист по водене на бой в джунглата.

Върна се към първите документи и започна да записва, имена и дати, откъси от докладите. Страхотен материал щеше да излезе. Потресаващ. От самата биография на виетнамеца можеше да излезе материал, достоен за награда. Ако Нгуен наистина се беше изправил срещу ИРА, сензацията щеше да взриви общественото мнение.

Досието беше много дебело. Дори в началото на осемдесетте, когато Нгуен бил в бежански лагер в Хонконг, британското правителство проверявало внимателно всички виетнамски изселници, за да се увери, че не са комунистически шпиони или избягали престъпници. Историята на Нгуен Нгок Мин бе толкова заплетена и (налагаше се да признае) невероятна, че го бяха разпитвали безброй пъти. Чиновниците от Комисията по бежанците и Силите за сигурност в Хонконг я бяха преглеждали безброй пъти, бяха сравнявали с други източници, опитвайки се да го разобличат в лъжа, докато най-сетне му бяха повярвали.

Уди си преписа данните за преминаването на Нгуен на страната на южновиетнамците и за службата му в Частите за разузнаване дълбоко в тила на противника. Американците го бяха изоставили след изтеглянето си и времето, прекарано по затвори и възпитателни лагери, бе отразено в кратки доклади. Уди можеще само да гадае за ужасите, изтърпени от този човек, преди най-сетне да успее да избяга. Имаше съвсем малко данни за пътуването му към Хонконг, но все пак ставаше ясно, че две от дъщерите му загинали. Нгуен бе отказал да сподели подробности и психиатърът, който се беше занимавал с него, смяташе, че опитва да се отърси от мъчителни спомени.

Уди пишеше бързо. Когато Ани се върна, папката стоеше затворена на бюрото й, а той четеше записките си.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — усмихна се тя.

— Няма защо.

— Надявам се да не си се отегчавал. Хайде, заведи ме на обяд.

 

 

Морисън и Кери пристигнаха на белфасткото летище късно следобед. Уили О’Хара ги чакаше с рейнджровъра. Морисън седна до шофьора, Кери се качи отзад. Забеляза тъмно петно на седалката и О’Хара обясни, че са използвали джипа, за да откарат Джими Макмеън в болницата.

— Как е той? — осведоми се Морисън.

— Оправя се, слава богу. Ако бомбата беше избухнала само секунда по-късно, щеше да му откъсне крака. Изглежда добре. Този китаец е голяма напаст, казвам ви. Снощи пак идва.

— Така ли?

— Да. Подпали един от складовете. И уби кучето на Хенеси.

Кери се наведе напред.

— Джаки? Убил е Джаки?

О’Хара кимна.

— Преряза й гърлото.

Кери се отпусна на седалката и постави ръка на устата си. На Морисън му се стори, че й е жал повече за мъртвото куче, отколкото за пострадалия човек. Продължиха в мълчание към града. Когато минаваха покрай гарата, Кери се наведе напред.

— Ще ми трябват някои неща. Може ли да минем през града?

— Да, добра идея — отвърна Морисън.

О’Хара излезе от магистралата и продължи към центъра на Белфаст. Една пожарна кола с мигаща сигнална лампа и включена сирена се приближи отзад и те отбиха, за да й направят път. След нея караха два бронирани полицейски ландровъра. Спряха пред един търговски център. Входовете биха преградени и двама намръщени полицаи претърсиха чантичката на Кери и дрехите на двамата мъже. Момичето пожела да иде в някой спортен магазин, където да се продава екипировка за ски, и О’Хара я заведе в един.

— Честно да ти кажа, Кери, не вярвам по това време на годината да натрупа много сняг — отбеляза Морисън, докато тя оглеждаше различните видове щеки.

Тя взе една от рафта и я претегли в ръка. Не остана доволна и взе друга, малко по-дълга.

— Ще имаме нужда от някакви пръчки — обясни тя. — И обикновен бастун ще ни свърши работа, но щеките са най-подходящи. Ще ги използваме за преправяне на път сред храсталаците и за подпиране. Избери си и ти. Трябва да е яка, но не много тежка. На мен тази ми се струва подходяща.

Морисън последва съвета й, а тя се премести пред един рафт със спортни шапки. Когато Морисън се присъедини към нея, тя мереше една пред огледалото.

— Хубава е — отбеляза той.

— Ще ти трябва шапка с козирка, да ти пази очите от слънцето. Ще ни улесни в търсенето на следи през деня. Избери си.

— Както кажеш, шефе.

Докато той избере шапка, тя заразглежда една черна ракета за федербал.

— Нека отгатна — каза той. — Това е за пресяване на почвата.

Тя се засмя и поклати глава. Остави ракетата на рафта.

— Хайде. Друго не ни трябва. Освен ако не искаш да купиш маски за ски за момчетата.

Морисън плати за покупките и я последва.

— Искаш ли нещо друго? — попита.

Тя кимна.

— Ластични ленти, рулетка, няколко бележника и моливи. И фенерчета.

— Няма да питам за какво са.

След като накупиха всичко необходимо, отново се качиха на джипа и продължиха на юг.

 

 

Фишер и Маккормик седяха на кожения диван и гледаха телевизия. О’Рийли бе на балкона и се печеше на слънце. И тримата държаха по кутия „Гинес“, Маккормик пушеше. Бомбата в Аскът бе новина номер едно. Осем загинали и петнайсет ранени, от които шестима с опасност за живота. Маккормик извика въодушевено и О’Рийли влезе да погледа. Показаха кадри от мъртви и ранени на носилки и въздушни снимки, на които личаха пораженията на трибуната. Тримата мъже се чукнаха.

— Страхотен удар — похвали ги Фишер. — Тези кадри ще обиколят света.

Един висш полицейски служител с подходящо траурно изражение на лицето даваше интервю. ИРА още не била поела отговорността, но и тази бомба приличала на останалите.

— Да — вметна О’Рийли. — Кога ще се обадим?

— Можеш да го направиш веднага — отвърна Фишер, — но този път не използвай кодовата дума. Само им кажи, че взривът е дело на бойна група от ИРА. Съобщи им точното време и място на взрива. Можеш да им кажеш също колко експлозив е съдържала.

— Пет кила — обади се Бомбаджийката, която седеше на масата и пробваше връзките в лаптопа с волтметър.

— Пет килограма семтекс — повтори Фишер. — И им кажи, че ако британското правителство не изтегли войските си от Ълстър, ще последват още удари.

О’Рийли се намръщи.

— Защо да не използваме паролата?

Фишер вдигна бирата си.

— Промяна в стратегията. Докато бяхте навън, ми се обадиха от Ирландия. Вече няма да използваме кодови думи.

— Казаха ли защо?

— Има ли значение?

О’Рийли се засмя.

— Всъщност не. — Взе атласа на Лондон: — Откъде да се обадя този път? Какво ще кажеш за Баркинг? Никога не съм ходил там.

Фишер поклати глава.

— Понякога се питам дали нещо не ти хлопа.

 

 

Хенеси чу бръмченето на рейнджровъра и излезе да посрещне новодошлите. Закъсня, джипът вече бе завил към паркинга зад къщата, затова той отново се прибра и се показа през вратата на кухнята. Докато стигне колата, Кери вече беше слязла. Тя се втурна към него и го прегърна.

— Чичо Лиам!

— Кери, благодаря, че дойде. Добре ли пътувахте.

Хенеси кимна за поздрав на Морисън.

Тя го освободи от прегръдката и се отдръпна назад, без дп сваля ръце от раменете му.

— Чичо Лиам, страшно съжалявам за Джаки. Толкова добро куче беше.

— Наистина беше добро куче.

Хенеси бе погребал Джаки собственоръчно в твърдата почна зад зеленчуковата градина. Той помогна на Кери за •шитата, Морисън нарами своя багаж, а О’Хара взе щеките. Морисън видя озадаченото изражение на Хенеси при вида на ски-екипировката и вдигна рамене.

— Не питай.

Хенеси показа на Кери приготвената за нея спалня. Тя бе отсядала в нея неведнъж, особено в детските си години. Стаята беше малка и уютна, с розови завеси и чамови мебели. Кери остави куфара си на пода и погледна през прозореца.

— Леля Мери тук ли е? — попита.

— Не, в Лондон е, на гости при Мари.

— Жалко.

— Реших, че така ще е най-добре за нея. Оправи се и ела долу. Сложил съм чисти кърпи в банята. Знаеш къде стоят нещата.

Той слезе на долния етаж. Морисън бе оставил чантата си в хола.

— Приготвил съм ти спалня на горния етаж, Шон — каза Хенеси. — Втората отляво след стълбите, можеш да се настаняваш.

— Много благодаря, Лиам.

— Разбра ли, че е избухнала нова бомба?

— Да, Уили ми съобщи на идване. Подпалил ти склада.

Хенеси седна.

— Не, имам предвид нова бомба в Англия. В Аскът. Днес. Осем загинали.

— Бромли обади ли се?

Морисън се настани на креслото срещу домакина.

Хенеси поклати глава.

— Още не.

— Чудя се каква ли игра играе.

— Нали прие да участва?

— И още как.

— Значи трябва просто да чакаме.

— Да. Разбрах, че снощи китаецът е бил тук. Уили каза, че влязъл в стаята ти с бомба на врата.

— Не е ли невероятно? Измъкна се от къщата, без никой да го забележи.

— Значи пожарът в склада е бил само за отвличане не вниманието, така ли?

— Няма съмнение. Каза, че искал да поговорим.

— И?

— И ми даде три дни срок да открия кой е виновникът за експлозиите. Ако не успея, щял да ме убие.

Безгрижният тон, с който Хенеси говореше за заплахата, изобщо не отразяваше истинските му чувства.

— Нещо за пиене? — попита той.

Морисън поклати глава.

— Не, Кери иска да огледа наоколо, докато е още светло. По-добре да запазя ясно съзнанието си.

Кери се появи на прага и двамата мъже станаха. Беше си сложила дънки и тъмносиня фланелка.

— Тръгваш ли вече? — изненада се Хенеси. — Няма ли да хапнеш?

— Искам да пообиколя, докато още е светло, чичо Лиам. Най-доброто време за търсене на следи е рано сутрин и късно следобед. Тогава слънчевите лъчи падат под подходящ ъгъл. До мръкване остава само около час. Някой може ли да ми покаже къде са го забелязали?

— Джим Кавана знае къде е лежал, когато е взривил колата. Ще ти покаже и къде е нападнал един от хората ни.

Тя потри ръце.

— Добре. Да започваме. Шон, къде са щеките и другите неща?

— Уили ги остави в кухнята.

— Идвай тогава.

Тя се запъти към кухнята и двамата мъже се спогледаха с усмивка.

— Май е поела ръководството в свои ръце — отбеляза Хенеси. — Внимавай с нея.

Влязоха в кухнята и Кери постави двете щеки на масата. Махна им кръгчетата.

— Забравих да взема бинокъл. Ти имаш ли? — попита тя Хенеси.

Той донесе стар кожен калъф. Тя го отвори и прибра вътре един бележник, молив и рулетката. Взе едното фенерче и подаде другото, бележник и молив на Морисън.

— Готово. Хайде да вървим.

Морисън откри Кавана пред къщата и го попита за скривалището на китаеца, когато е взривявал колата. От ягуара сега нямаше и следа, Райън го бе извлякъл с един от тракторите и го беше прибрал в склада, скрит от зоркия поглед на военните патрули и ниско прелитащите хеликоптери. Кратерът от експлозията беше запълнен с пръст, но още личеше като незараснала рана.

— Сложи си шапката — напомни Кери, докато вървяха по пътя.

Подаде му я и той я взе и си я сложи.

— Готин си.

— Хората рядко използват точно тази дума, за да опишат Шон Морисън — пошегува се Кавана. — Но си права, изглежда добре.

— Благодаря за комплимента — измърмори Морисън. — Защо просто не се хванем на работа?

Кавана ги заведе до запълнената дупка, след това тръгна през тревата. Беше отъпкана на доста места, дори Морисън го забелязваше. Очевидно тук бяха обикаляли много хора, вероятно в търсене на китаеца (Морисън не спираше да мисли за Нгуен като за „китаеца“, макар да знаеше много добре, че е от Виетнам).

Кавана посочи едно отъпкано място.

— Тук намерихме една батерия. А тук свършваха жиците. Крил се е, докато колата мине над бомбата, взривил я е, после е побягнал.

Той посочи към живия плет.

— Побягнал ли? — попита Кери. — Някой видял ли го е?

— Е, отдалечил се е с пълзене, предполагам. Никой не го е забелязал, но всички бяхме прекалено заети с измъкването на Джими от разбитата кола. После видяхме жиците и се досетихме, че е побягнал насам.

— Къде го забелязахте за пръв път?

— Аз лично не съм го виждал. Видяхме следи към горичката, но не бяхме сигурни дали се е мушнал сред дърветата, или е продължил през полето. Разделихме се на две групи. Аз тръгнах натам, трима души влязоха в гората. Той нападнал един от тях и му взел пистолета. Другите двама го видели да бяга, но го изпуснали.

— Добре, покажи откъде е минал.

Кавана тръгна напред през изпотъпканата трева към живия плет и й показа дупката в него. Кери огледа счупените клонки и калта в основата на храстите.

— Изглежда, сякаш цяла армия е минала оттук — отбеляза тя. — Стъпкали са всички следи.

— Хей, ние го гонехме, не сме се опитвали да го проследим! — сопна се Кавана. — Бяхме разстроени от вида на Джими и не сме гледали много-много къде стъпваме.

Морисън постави ръка на рамото му.

— Успокой се, Джим. Тя не те обвинява, просто се опитва да помогне.

— Исках само да кажа, че щеше да ми е по-лесно, ако имаше следи само от един човек — обясни Кери.

Кавана отблъсна ръката на Морисън.

— Да, добре, съжалявам за избухването. В голямо напрежение сме, пък и напоследък не ми се събира много сън.

— Няма нищо — успокои го Морисън. — Покажи сега накъде е продължил.

Кавана ги преведе през друга нива към горичката, която бе показал по-рано.

— Аз продължих насам, а тримата влязоха в гората.

Той се провря през няколко високи до гърдите храсти и тримата излязоха на криволичещата сред дърветата пътека.

— Според твърденията им — продължи той — тук са се разделили. И единият е бил наръган с нож, докато е вървял по пътеката.

Кери клекна и огледа почвата. Беше отъпкана от много крака, но тя замълча.

— Къде го е наръгал? — попита Морисън.

— В крака. — отвърна Кавана.

Морисън се изсмя остро.

— Имах предвид на кое място в гората го е нападнал.

— А, да, разбирам. Елате насам.

Той ги поведе по пътеката и им показа мястото. Тук почната също бе отъпкана и имаше голямо ръждиво петно. Следи от засъхнала кръв, даде си сметка Морисън.

— Добре — каза Кери. — Сега, господа, бихте ли се махнали от пътеката?

Двамата мъже отстъпиха встрани и тя заоглежда земята. Върна се няколко крачки назад по пътеката и присви очи. Заразглежда следите под различен ъгъл. Включи фенерчето и освети пътеката, променяйки ъгъла на светене.

— Нещо интересно? — осведоми се Морисън.

Тя поклати глава и се изправи.

— Какво стана после? — попита тя Кавана.

Той кимна към пътеката.

— Тръгнал натам. Един от останалите двама го видял и стрелял два пъти, но не улучил. Подгонили го по пътеката, но единият попаднал в капан.

— Капан ли?

— Дупка в земята с малки заострени колчета на дъното. Намазани бяха с изпражнения, ако щете вярвайте.

— На какво разстояние оттук?

— Стотина метра. Внимавайте, може да има още. Не е приятно да се набучиш на такова нещо.

Тя им направи знак да останат на място и тръгна напред, пробвайки внимателно почвата пред краката си с щеката.

Стигна до клопката и клекна до нея. Тук имаше все така прекалено много следи, за да се определи кои са на китаеца. Тя продължи още по пътеката, но не откри нищо полезно. Все пак попадна на втора клопка и внимателно махна клонките, с които бе покрита, за да не пострада някой.

Върна се при Кавана и Морисън и заоглежда растителността от двете страни на пътеката, използвайки щеката, за да отмества тръните.

— Сигурно се е крил някъде, за да изненада така вашия човек — промърмори тя. — Някъде, където да остане незабелязан, но откъдето да има бърз достъп до пътеката.

— Какво търсиш? — поинтересува се Морисън.

— Откъснати листа, счупени клонки, разместени камъчета. Трудно е да се каже, ще разбера, когато го открия. Проблемът е, че тук е бил преди два дни и много отпечатъци са се загубили. Имаме късмет, че не е валяло, но и вятърът заличава много следи, а пръстта отдавна е изсъхнала.

Тя се наведе и огледа храстите.

— Хайде, китаецо, къде си се крил? Къде си се чувствал в безопасност?

Тя си мърмореше под носа и Морисън чуваше само откъслечни думи. Обърна се и заоглежда от другата страна на пътеката. Там имаше голям дъб и тя се насочи към къпините в основата на дънера му.

— Шон, ела да погледнеш.

Той застана до нея пред плетеница от бодливи стъбла.

— Какво трябва да видя?

Тя посочи с щеката.

— Виж онова клонче там, виждаш ли как е закачено за тръна?

— Да — отвърна колебливо той; още не разбираше какво има предвид.

— Виждаш ли как е напрегнато? Извито е и не може да се върне в нормалната си позиция, защото се е закачило за бодлите.

— И какво означава това?

Тя въздъхна и го погледна разочаровано.

— Означава, Шон, че нещо или някой го е изкривил. Гледай.

Тя бутна клончето с щеката и то се изправи и завибрира като антена на огромно насекомо. Кери се зае да разбутва къпините.

— Помогни ми, Шон.

Двамата разчистиха почвата под храста.

— Ето! Виждаш ли?

На земята личаха два размазани отпечатъка.

— Стъпвал е на пръсти — заяви тя.

Насочи фенерчето под ъгъл към отпечатъците и те станаха по-ясни от играта на сенките.

— Да, сега ги виждам. За бога, права си. Сигурно се е крил зад дървото и е изненадал нашия човек отзад.

— Хайде, да видим дали няма по-хубави отпечатъци от другата страна на дървото.

Двамата с Морисън разбутаха къпините и заобиколиха дървото. Тя откри хралупата и се отмести, за да му я покаже. По отпечатъците в меката пръст ясно личеше, че китаецът се е крил там. Имаше няколко следи от обувки и една кръгла вдлъбнатина, за която Кери предположи, че е от коляното му. Показа на Морисън места по ствола, където китаецът се е опирал и е откъртил парченца лишей. Посочи най-добре запазения отпечатък с щеката.

— Време е за бележниците.

Отвори калъфа на бинокъла, извади бележника и молива си и с педантична точност прерисува отпечатъка, използвайки рулетката, за да се увери, че е направила копие в естествен размер. Изчака Морисън да направи същото. Поправи на неговата схема контурите на петата и грайферите.

— Правим го, за да знаем кога гледаме негови отпечатъци и кога не — обясни тя. — А след като свършим, ще прерисуваме и какви отпечатъци оставя, когато стъпва на пръсти.

След като свършиха с рисуването, Кери поведе двамата мъже покрай пътеката към двата открити капана. След стотина метра дърветата растяха по-нарядко и те скоро излязоха на голяма ливада със свежа зелена трева, изпъстрена с маргаритки и глухарчета.

— Въпросът е в коя посока е тръгнал, след като е излязъл от гората — започна да размишлява на глас Кери. Нахлупи шапката над очите си и огледа хоризонта. — Хайде, китаецо, накъде си тръгнал? Доста лесно е било да те забележат сред полето, даже да си чакал до здрач. Значи си търсил прикрития, нали? — Обърна се към Кавана: — Хората ви преследвали ли са го през полето?

— Не, решихме, че се е скрил някъде из горичката, но не го открихме. Не разполагахме с достатъчно хора.

— А имаше ли добитък в полето?

Кавана се почеса.

— Не мисля.

Кери клекна и огледа внимателно полето, движейки глава, но с поглед, фиксиран в една точка.

— Какво правиш? — полюбопитства Морисън.

— Търся разлика в цветовете — обясни тя, без да спира да върти глава наляво и надясно. — Забелязва се най-лесно, когато очите ти се движат. Ако е минал през тревата, трябва да е променил ориентацията на листата й. Долната им страна е малко по-светла от горната. Една-две тревички не се забелязват, но във висока трева следата личи ясно. Това е един от начините за проследяване на елени. Проблемът е, че тревата се връща в нормалното си положение доста бързо, само за няколко часа, ако не е стъпкана много. Зависи колко е висока. Тази е доста буйна, така че би трябвало да се връща в предишното си положение по-бавно. По дяволите, нищо не виждам. Хайде, ела.

Тя се премести на няколко крачки вляво и опита отново. Удари се ядосано по бедрата.

— По дяволите. — Изправи се и се протегна. — Започва да се стъмва. Нека само проверя края на гората и можем да смятаме денят за приключил.

Тръгна бавно покрай гората. Кавана и Морисън я последваха. Тя заоглежда внимателно земята и растителността. На няколко пъти спира внезапно да огледа някое паднало листо или клонка, но не откри никакво доказателство за минаването на китаеца. Накрая, когато тъкмо бе решила да се откаже, забеляза голямо листо, стъпкано на земята. Вдигна го и го показа на Морисън.

— Да! Виж как е издраскано, как е счупено по средата. Това са сигурни белези, че някой е стъпил отгоре му.

Обърна листото, от долната му страна се бяха забили няколко песъчинки.

— Виждаш ли? Личи си, че е стояло така ден-два. Забелязваш ли, че все още е свежо?

Морисън кимна.

— Не е ли възможно да го е настъпило някое животно?

— Трябва да е било доста едро добиче. Не е възможно да е стъпкано така от заек или лисица. Смятам, че китаецът е излязъл от гората на това място. Сега да видим дали е тръгнал направо през полето, или е минал покрай онзи жив плет. — Тя отново огледа тревата по същия странен начин. — Не, не е минал оттук.

Продължи покрай дърветата, отмествайки храстите с щеката.

— Хванахме го! — възкликна изведнъж тя.

Направи знак на двамата мъже да застанат зад нея. Усмихна се самодоволно и посочи надолу. По някаква причина в миналото някой бе излял отрова около едно дърво, за да умъртви корените му, и сега наоколо не растеше трева. Тук имаше два отпечатъка от ляв и от десен крак на по-малко от метър един от друг. Тя извади бележника и ги сравни с рисунката. Бяха еднакви.

Кери закрепи два ластика на щеката си и я вдигна над двете следи. Нагласи края на щеката над петата на предния отпечатък и премести единия ластик така, че да съвпадне точно над пръстите на задния. Морисън я наблюдаваше изумен. Тя премести втория ластик така, че да е точно над петата на задния отпечатък, отбелязвайки по този начин дължината на крачката. Изправи се, показа щеката на Морисън и попита:

— Видя ли как го направих? — Той кимна. — Добре, давай.

Той нагласи два ластика по същия начин върху своята щека. Изправи се и полюбопитства.

— Би ли ми обяснила за какво беше това?

— Сега знаем дължината на крачката и на стъпалото му. С помощта на щеката можеш да разбереш къде трябва да се пада следващият му отпечатък. Утре ще ти покажа.

— Не вярвам да си научила всичко това от преследване на елени из шотландските хълмове.

— Научих го от една книга на баща ми. От Джак Кърни.

— А той откъде знае тия номера?

— Бил е граничен патрул в Южна Калифорния. Повече от двайсет години е преследвал нелегални емигранти от Мексико и е помагал в издирването на изчезнали деца. Хайде, да видим откъде е минал, за да стигне до живия плет. Мога да се обзаложа, че е завил надясно и е продължил на изток.

Тя имаше право. Тръгна покрай живия плет и накрая откри отпечатък.

— Гледай сега как се използва щеката.

Тя постави края с двата ластика над отпечатъка и те съвпаднаха точно.

— Виж как при петата следата е малко по-дълбока, отколкото при пръстите. Това означава, че е ходил, а не е тичал. И така, ако нагласим задния ластик над петата и завъртим щеката в кръг, предният й край ще опише радиуса, в който трябва да търсим следващия отпечатък. Ето. Виждаш ли?

Морисън погледна пред върха на щеката и забеляза друг закръглен отпечатък от пета върху почвата, не толкова ясен като първия, но все пак видим.

По-нататък следваше стръмен склон. Кери направи знак на двамата мъже да спрат и отдели доста време да го огледа.

— Много интересно — отбеляза тя, сочейки една смачкана камбанка.

— Оттук ли е минал? — попита Морисън.

— Виж по какъв начин е смачкана.

Тя седна на тревата и Морисън се настани до нея.

— Не разбирам — каза той.

— Цветчето на камбанката е по-високо по склона от основата на стъблото. Това означава, че се е качвал, не е слизал. Сякаш китаецът е идвал насам, а не се е отдалечавал.

— Искаш да кажеш, че щеше да е стъпкана по друг начин, ако беше вървял надолу, така ли?

— Помисли логично, Шон. Представи си един крак, който се движи нагоре по склона, и крак, който слиза и стъпква цветето надолу.

— Сигурна ли си, че е бил той?

— Не мога да твърдя със сигурност. Тревата е прекалено буйна, за да са останали отпечатъци по почвата. Но ако е той, значи е идвал по следите си, не се е оттеглял. Връщал се е към някакво скривалище. — Кери погледна тъмнеещото небе. — И ние трябва вече да се връщаме. Утре тръгваме рано.

Морисън се изправи и й помогна.

— Не е ли по-добре да продължим? — попита Кавана.

— Трябва ни светлина — обясни тя. — Иначе може да пропуснем нещо. Сега знаем накъде е вървял и утре, при първите слънчеви лъчи, ще продължим.

Тримата се върнаха във фермата. Хенеси ги чакаше в кухнята. Сара Райън също бе там, изтича да прегърне Кери и я целуна по бузите.

— Лиам не ми каза, че ще идваш — извика тя през сълзи.

Сара бе с няколко години по-малка от Кери и като деца бяха прекарали много време заедно през ваканциите в езда и излети около фермата.

— Господи, колко време мина — възкликна Кери.

— И аз имам малко повече бръчки отпреди.

— На двайсет и две си, а говориш за бръчки, чакай да станеш на двайсет и четири!

Двете пак се прегърнаха.

— Искате ли сандвичи и кафе? — попита Сара и Морисън и Кери отговориха утвърдително.

О’Хара също се появи, а Сара се зае да приготви храната.

— Нещо интересно? — попита той.

— Повече от очакванията ми — отвърна Морисън.

Опря щеката на един шкаф, до тази на Кери, и му показа бележника си.

— Много добре — поздрави го О’Хара. — Добра рисунка за дете в предучилищна възраст.

— Това е рисунка на отпечатък от обувка, идиот такъв — засмя се Морисън. Подаде бележника на Хенеси. — Кери откри къде се е крил в гората. И мислим, че открихме накъде е тръгнал.

Той свали шапката си и я остави на масата.

— Чичо Лиам, имаш ли карта на района? Трябва ми едромащабна.

— Струва ми се, че да.

Хенеси излезе. След малко се върна с няколко карти, сред които една голяма, в цилиндрична картонена кутия. Извади я и Кери му помогна да я разпъне върху масата. Морисън я затисна с комплект за оцет и олио от единия край, а Сара им даде два ножа за другия.

Кери седна пред картата, а Хенеси и Морисън се надвесиха от двете й страни. Тя проследи с пръст пътя, по който бяха минали, по шосето, през полето до горичката и от дърветата до живия плет.

— Дотук стигнахме — каза тя, — но започна да се здрачава, а не исках да направя някоя грешка от недоглеждане. Утре сутрин продължаваме. Интересното, чичо Лиам, е, че той, изглежда, се е върнал по същия път, по който е дошъл. Сякаш има постоянно скривалище някъде. Сещаш ли се какво искам да кажа?

— Добра идея. Не може да няма постоянно място. Не се бях замислил за това, просто предполагах, че мизерства някъде навън.

— Ами микробуса? — намеси се Кавана. — Трябва му скривалище за материалите за бомбите. А хазайката му в Белфаст каза, че имал микробус.

Кери взе една от дребномащабните карти и я разпъна върху голямата. Прокара черта с молива.

— Тръгнал е насам.

Чертата пресичаше шосета Б8 и Б180 и минаваше през Дъндръм Бей.

— Това е общото направление, така че ако приемем отклонение от по двайсет градуса в двете посоки, получаваме това.

Тя начерта още две линии от всяка страна на първата. Получиха се две клиновидни фигури.

— Това пак е огромна площ — отбеляза скептично Кавана.

— Съгласна съм, но той не може да изминава дълги разстояния, особено през нощта. Да речем, че върви по два часа, най-много десет километра. Следователно се намира някъде в този район.

Тя начерта крива, пресичаща първите три линии.

— Това включва значителна част от Морн Маунтинс и доста села — продължи да упорства Кавана.

— Сигурно няма да остави микробуса на видно място — намеси се Морисън. — Той не е глупав. Сигурно знае, че из цялата околност патрулират военни части и че всяка непозната кола бие на очи.

— Микробусът е главната следа — съгласи се Кери. — Ако предположим, че е дошъл с него, сигурно го крие някъде, което означава, че не трябва да е много далеч от някое шосе. Не вярвам да го е оставил в планината дори да има възможност да го закара там. Мисля, че трябва да търсим горист район около някой път. Според мен това е най-вероятното място.

Тя посочи гората Толимор.

Сара постави няколко чаши кафе на масата, обърна се към Кери и раздвижи нямо устни: „До утре.“ После се измъкна безшумно от кухнята. Кавана погледна картата и се почеса:

— Прекалено много предположения. Китаецът може да се е върнал по стъпките си и да е тръгнал на запад вместо на изток. Може да е потопил микробуса в някое езеро. Може да се крие в някоя землянка на по-малко от километър оттук. По дяволите, може дори да се е върнал в горичката, може дори в момента да ни наблюдава.

— Ама че пораженско настроение! — избухна Кери.

Всички я изгледаха удивено. Тя си даде сметка, че поведението й ги е изненадало и се усмихна, за да замаже положението.

— Прав си, разбира се. Но не смятам за вероятно да е тръгнал на запад. Първо, защото стъпките му водеха в обратната посока, и, второ, защото, ако тръгне натам, ще му се наложи да пресече реката Бан, или по мост, с което ще рискува да го забележат, или през водата, което е напълно възможно, но би му създало много неприятности.

— Освен това каза, че ще се върне след три дни — напомни Хенеси.

— Три дни ли? — изненада се Кери.

— Даде ми три дни да разбера кой е виновникът за атентатите в Англия. Каза, че ако тогава не му кажа имената, ще ме убие.

— За бога, чичо Лиам. Това е ужасно.

Хенеси вдигна рамене.

— Всичко ще бъде наред, Кери. Не мисли за това. Всъщност този срок означава, че не му се налага да стои много близо до имението. Пък и не смятам, че ще потопи микробуса. Как иначе ще се махне, когато всичко свърши? Мисля, че Кери е права, Толимор изглежда най-подходящото място. Гората Касълан е друга възможност, но е с още километър-два по-далеч.

— Не разбирам накъде биеш — обърна се Морисън към Кери. — Мислех, че идеята беше да проследим китаеца.

Тя бързо кимна.

— Да, да, но ако настъпим на два фронта, ще увеличим шансовете си. Ние с теб можем да го проследим по отпечатъците, които е оставил. В същото време обаче смятам, че трябва да се изпратят хора да претърсят гората, да го изненадат в гръб.

— Ама гората е няколко квадратни километра — възрази О’Хара. — Ще ни отнеме цяла вечност.

Кери поклати глава.

— Забравяш микробуса. Ако наистина го е скрил сред дърветата, трябва отнякъде да го е вкарал. Достатъчно е просто да карате бавно по пътя и да проверявате къде може да е отбил. Поставете се на негово място, опитайте да мислите като него. Може нищо да не постигнем, но сме длъжни да опитаме. Каква друга алтернатива имаме?

— Права е — подкрепи я Хенеси. — Джим, можеш ли да идеш с още трима души утре сутринта? Вземете две от колите и обиколете гората. Без пистолети, в случай че се натъкнете на войници. Вземете само пушки, нали имаме разрешителни.

— Добре, Лиам. Както кажеш.

Кавана все още звучеше скептично.

Кери отпи глътка кафе.

— Добре, за тази нощ стига. Мисля да си лягам.

Хенеси вдигна вежди.

— Едва девет е, Кери.

— Като казах, че утре тръгваме рано, говорех сериозно. Ставаме в пет.

— Пет! — изсумтя Морисън.

Кери се изправи и му се усмихна.

— Кажи лека нощ, Шон. — Наведе се и целуна Хенеси по челото. — Лека нощ, чичо Лиам.

Той посегна и докосна ръката й.

— Лека нощ, Кери. И благодаря. За всичко.

— Още нищо не съм направила. Но всичко ще бъде наред, обещавам.

Четиримата мъже я изпратиха с поглед.

— Огън момиче — отбеляза Морисън.

— Достойна дъщеря на баща си — съгласи се Хенеси. — Сигурно е в гените й.

— О, да — пошегува се Кавана, без да сваля очи от изящните бедра на Кери. — Определено е в дънките й^[2].

— Стига, Джим, все за секс мислиш.

— Е, всеки си има недостатъци, Шон.

— Ако ще се дразните така цяла нощ, аз си тръгвам — смъмри ги Хенеси.

Стана и събра картите. Остави тримата мъже в кухнята да пият кафе и да си разказват спомени от минали години.