Стивън Ледър
Китаецът (4)

Нгуен се стресна от далечния вой на сирена. Полежа известно време, вперил поглед в тавана, докато нормализира дишането си. Бе плувнал в пот, както винаги, когато се събуди от кошмар. Сънуваше все едно и също, малката лодка, носена от вълните на Южнокитайско море. Дъщерите му, които го молят за помощ. Безсилието. Гнева.

Реши да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше, постепенно прогони всички други мисли от съзнанието си и дишането му се успокои. Бавно се изправи в седнало положение и огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път. Погледна часовника си. Шест часът. Време беше.

Ледът под душа се бе стопил и Нгуен се изкъпа. Не използва сапун или шампоан, защото не искаше да мирише. Избърса се и си сложи широки дънки, избеляла фланелка и черни обувки. Останалите дрехи прибра в куфара си. Провери внимателно дали не е забравил нещо, после закачи чантата със смъртоносното й съдържание на врата си, взе куфара и найлоновия плик с боклука и слезе долу. Остави ключа от стаята и една банкнота от десет лири на телефона и тихо се измъкна навън. Хвърли найлоновия плик в кофата за боклук до къщата, куфара сложи в задницата на микробуса, а чантата с експлозивите — под предната седалка. Потегли през Уелингтън Парк и зави наляво по „Лисбърн роуд“ и по шосе А1. На седалката до себе си беше разстлал няколко едромащабни карти, които бе закупил в центъра. Йън Уд му беше казал, че Хенеси има имение между Касълуелън и Холтаун в графство Даун, на шейсетина километра южно от Белфаст. Журналистът не знаеше къде точно, но Нгуен не вярваше да се затрудни да го открие. Микробусът бе с надписи на фирма за озеленяване и просто трябваше да разпита за имението под претекст, че кара поръчка.

 

 

Шон Морисън се настани в хотел „Странд палас“ късно през нощта в петък. В събота сутринта телефонира в Отдела за борба с тероризма и потърси старши инспектор Бромли. Не се изненада, когато му казаха, че го няма — все пак беше почивен ден. Попита дежурния дали Бромли си е вкъщи или някъде на почивка. Казаха му, че инспекторът ще се появи на работа в понеделник.

— Бихте ли му оставили бележка? — помоли Морисън.

Дежурният полицай бе много любезен въпреки ирландския акцент на Морисън и каза, че ще му остави.

— Предайте му, че Шон Морисън го е търсил.

— Ще оставите ли телефонен номер, господине?

Хубава шега, помисли си ирландецът. Този човек или беше изключително наивен, или имаше странно чувство за хумор.

— Само му кажете, че Шон Морисън го търси спешно. Ще се обадя пак на обяд. Кажете му или да ме чака в управлението, или да остави номер, на който да го потърся. Разбрахте ли?

— Да, сър.

Морисън затвори.

След това се обади на Лиам Хенеси, но в слушалката прозвуча женски глас.

— Мери? — попита той.

— Шон? Къде си?

— В Лондон.

Не знаеше какво да й каже. Две години са дълго време.

— Лиам ли търсиш? — попита тя и той разбра по интонацията й, че съпругът й е в стаята.

Веднага почувства облекчение, сякаш присъствието на Хенеси решаваше проблема.

— Да — отвърна.

Морисън чу звука от прехвърляне на слушалката, после — гласа на Хенеси:

— Всичко наред ли е?

— Да. Обаждам се само да ти кажа къде съм. Отседнал съм в хотел…

Хенеси го помоли да изчака, за да вземе химикалка и лист.

— Добре, давай — подкани го след това.

— В хотел „Странд палас“ съм.

Морисън продиктува телефонния номер, Хенеси го повтори и затвори телефона.

 

 

Кавана мобилизира дванайсетина души за издирването на китаеца. Повечето бяха още деца и без достатъчно опит, но това нямаше значение, защото повечето работа се вършеше по телефона. Отидоха в кантората на Хенеси на „Дънегол скуеър“, вътре още миришеше на киселина. Кавана ги раздели на шест двойки и им раздаде телефонни указатели и туристически справочници. Китаецът бе пристигнал от Лондон, което означаваше, че освен ако няма познати в града, трябваше дя е отседнал в хотел или частен пансион. Разпредели телефонните номера на хората си и ги остави да работят. Единият от всяка двойка щеше да звъни, а другият — да записва. Разполагаха с повече от достатъчно телефони. Надяваше се да имат късмет, защото иначе трябваше да обиколи всички азиатски семейства в Белфаст, а това щеше да му отнеме прекалено дълго време.

Кавана си наля кафе и седна на дивана в приемната. Беше се подготвил за дълго чакане, но скоро на вратата се появи един червенокос дългуч и обяви задъхано:

— Мисля, че го открихме!

Партньорът му, с една глава по-нисък, с кестенява коса до раменете, изскочи след него с бележник в ръка.

— В един пансион в Уелингтън Парк. Хазайката е някоя си госпожа Макалистър. Каза, че имала наемател азиатец за последните две нощи.

Кавана скочи.

— Там ли е още?

— Тръгнал си тази сутрин.

— Мамка му!

Кавана извика други двама мъже, по-едри и по-яки от момчетата, натоварени с телефонните справки — Рой О’Донъл и Томи О’Донъхю. Тримата отидоха в Уелингтън Парк.

Госпожа Макалистър ги покани в хола си, натруфена стая със статуетка на Дева Мария в единия ъгъл, десетки кристални фигурки на животни в един шкаф и дантели по облегалките на столовете. Беше католичка, добра католичка, и макар че не хранеше особени симпатии към ИРА, знаеше, че е най-добре да им съдейства. Кавана я помоли да опише клиента си и тя опита да си го спомни, но не й се удаде особено добре. Бил не много висок, с черна коса, кафяви очи и набръчкана кожа. Успя да опише по-добре дрехите му и Кавана се увери, че става дума за същия човек, който бе идвал при Хенеси.

— Как се придвижваше? — попита той.

— С микробус, бял микробус. Товарен, доколкото имам представа, с някакъв надпис.

— Спомняте ли си какво пишеше?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, синко, не помня.

— Не се притеснявайте, госпожо Макалистър. Може ли да погледнем стаята?

Тя го заведе на горния етаж, О’Донъл и О’Донъхю останаха в хола.

— Много спретната къща, госпожо Макалистър — похвали я той, когато стигнаха стаята.

Тя остана отвън, а той влезе да огледа. Под леглото и в шкафа нямаше нищо. Влезе в банята, но тя беше безупречна и миришеше силно на борова смола.

— Вече сте почистили, така ли? — попита Кавана.

— Да, синко. Избърсах прах и минах с прахосмукачката. Беше оставил много чисто, почти не личеше, че някой е спал в стаята. Само банята миришеше странно. На нещо като оцет. Наложи се да пръскам с дезодорант.

— Оцет ли?

— Нещо такова. Ужасна миризма на кисело.

Кавана огледа блестящата от чистота баня, не знаеше какво да търси.

— Сигурно не е оставил нищо след себе си, а, госпожо Макалистър?

— Не, нищо. Дори си беше оправил леглото. Тръгна си рано, преди да стана. Плати ми предварително, дори остави бакшиш.

Тя гореше от любопитство, но знаеше, че няма смисъл да пита какво е направил азиатецът. Ако искаха да я уведомят, щяха да й кажат.

— И нямате представа накъде е тръгнал, така ли? Не ви е питал за някакви градове и така нататък?

Тя поклати глава.

— Почти не сме разговаряли.

Кавана започна да нервничи, не знаеше какво да прави. Можеше да започнат издирване на колата, но бели товарни микробуси с надписи — колкото щеш. Все пак регистрацията му сигурно беше от Англия и това щеше да ги улесни.

— Добре, госпожо Макалистър, благодаря за помощта и извинявайте за безпокойството.

Слязоха долу. О’Донъл и О’Донъхю вече чакаха в антрето. Госпожа Макалистър им отвори и ги загледа как се отдалечават. Изведнъж си спомни нещо и извика Кавана:

— А, синко! Може да проверите кофата зад къщата. Когато си изпразвах прахосмукачката, видях, че е оставил някакъв черен плик.

Кавана буквално се втурна към двете кофи за боклук. В едната имаше само кухненски отпадъци, но във втората под дебел слой прах и косми намери черен найлонов плик, запечатан с тиксо. Извади го, без да обръща внимание на праха, който полепна по панталоните му. Отвори го, погледна вътре и се намръщи.

О’Донъл надникна през рамото му:

— Нещо интересно?

— Мисля, че да. Искам О’Хара да го погледне.

Кавана прибра плика в багажника и тримата мъже потеглиха към дома на О’Хара на „Спрингфилд роуд“. Завариха го да яде яйца с бекон в кухнята си. Погледът му веднага спря на плика в ръката на Кавана.

— Какво си ми приготвил, Джим? — попита той, след като отопи чинията си със залък хляб.

— Надявам се ти да ми кажеш, Уили. Когато свършиш със закуската.

О’Хара разбра намека и остави вилицата и ножа си върху недовършените останки от яйцата. Жена му прибра чинията във фурната, за да запази яденето топло, и излезе. Знаеше, че мъжете искат да останат сами. О’Хара избърса мазните си ръце в сивите си панталони и махна останалите неща от масата: комплект за подправки от неръждаема стомана, бутилка кетчуп и сутрешния вестник.

Кавана постави плика на масата и О’Хара го отвори неохотно. Изтърси съдържанието му: празна торба от изкуствен тор, две тенджери, мерителна чаша, парчета от тръба, изгоряла крушка за светкавица, празни бутилки, празни кибрити, парчета кабел. Внимателно огледа всяко нещо поотделно, като дете, което разглежда коледните си подаръци с надеждата всеки следващ да е по-хубав от предишните. Когато прегледа всичко, О’Хара се обърна към Кавана и се усмихна накриво:

— Това е от негодника, който се опита да взриви колата на Лиам, нали?

Кавана не се впечатли от досетливостта на дребосъка — крушката бе очевидно същата като онази в резервоара на ягуара.

— Намерихме ги в боклука на пансиона, където е бил отседнал. Какво мислиш?

О’Хара махна към отпадъците:

— Мисля, че ще си имате неприятности. Големи неприятности.

 

 

Морисън погледна часовника си за стотен път, после телефонира в Отдела за борба с тероризма. Този път Бромли беше там.

— Извинете, че ви безпокоя в събота.

— Винаги съм на разположение на съвестните граждани — отвърна Бромли, без да крие сарказма си. — Според последните доклади на ФБР трябваше да сте в Ню Йорк. Какво ви води по нашите красиви места.

— Трябва да се видим.

— Да не сте решили да преминете на страната на реда и закона?

— Нека кажа просто, че ще ви предложа сделка, която няма как да откажете.

Гласът на Бромли изведнъж стана сериозен.

— Каква по-точно?

— Не е за телефона. Трябва да се срещнем лично.

Бромли изсумтя.

— В някоя тъмна уличка, предполагам. Хайде, Морисън, защо да се излагам на този риск? Не четете ли вестници в Ню Йорк? ИРА ни обяви за разрешен дивеч. Ако искате да говорим, елате тук.

— А колко мислите, че ще живея, ако ме видят да влизам в кабинета ви, Бромли? Не искам да опитвам куршумите ви.

— Това за учтив отказ ли да го смятам?

— Ни най-малко. Можете да изберете къде да се срещнем, стига да дойдете сам. Някое оживено място, където лесно да се слея с тълпата. И да е шумно, за да съм сигурен, че разговорът ни не се записва.

— Кога?

— Днес следобед.

Бромли се замисли за няколко секунди.

— Днес не мога. Трябва да е утре. На площад „Трафалгар“. В четири пред паметника на Нелсън.

— И да дойдете сам. Не се опитвайте да ме притиснете. Не съм издирван за престъпления, искам просто да поговорим.

— Както желаете.

— И още нещо. Не знам как изглеждате. Как да ви разпозная?

— Не се тревожете, господин Морисън. Видял съм предостатъчно ваши снимки, аз ще ви позная.

— Добре, но не се опитвайте да ме изненадате в гръб. Лесно се стряскам.

— Разбрано. До утре в четири тогава.

Морисън затвори. Сега му оставаше само да чака. Включи телевизора и си поръча сандвич и кафе в стаята.

 

 

Хенеси се разхождаше из имението си с Джаки, когато чу остро изсвирване. Кучето се стресна. Той закри очи от слънцето и погледна към къщата. Мърфи стоеше на прага на кухнята и махаше ръце високо над главата си. Когато видя, че е успял да привлече вниманието на Хенеси, телохранителят завъртя едната си ръка, сякаш набира номер, и постави другата на ухото си. Търсеха го по телефона.

Пет минути му бяха нужни, за да стигне до къщата; Мърфи вече бе влязъл в прохладната, облицована с дъбова ламперия кухня. Подаде слушалката на леко задъхания Хенеси. Беше Кавана. Разказа за посещението си в пансиона и за находката в кофата за боклук.

— И какво каза О’Хара? — поинтересува се Хенеси.

— Нитроглицерин. Китаецът е приготвял нитроглицерин в банята. Уили предполага, че го е смесил с изкуствен тор и го е натъпкал в пластмасови тръби. Явно смята да използва крушки от светкавици като детонатори, както в резервоара на колата.

— Какви поражения може да предизвика с тези бомби?

— Като съди по остатъците, Уили предполага, че е направил четири бомби, всяка е достатъчно мощна, за да взриви кола. Трудно е да се определи точно, защото зависи от чистотата на нитроглицерина, но Уили смята, че китаецът знае какво прави.

Хенеси го побиха тръпки, защото бомбите, които описваше Кавана, не звучаха като предупреждение. Явно китаецът смяташе да предприеме по-груби действия.

— Какво смяташ да правиш, Джим? — попита той.

— Мисля, че микробусът е най-добрата следа. Хазайката видяла бял товарен микробус с надписи отстрани. Ще накарам момчетата да претърсят града. Сигурно няма да е трудно да го открият — китаец с микробус с английска регистрация. Ще го пипнем, Лиам. Не се притеснявай.

Кавана се стараеше да си придаде оптимистичен тон, защото усещаше колко е разтревожен шефът му.

— Добре, действай, Джим. И се обади, като откриеш нещо.

— Дадено:

Когато затваряше телефона, Мери влезе в кухнята и го попита дали иска кафе. Той отказа и заяви, че предпочита нещо по-силно. Тя подсмъркна в израз на крайно неодобрение. Носеше тесни дънки „Ливайс“, високи обувки и пухкав розов пуловер, който той бе видял за последен път на гърба на дъщеря им. Хенеси извади бутилка уиски и си наля пълна чаша.

— Ще ида в селото за хляб — каза Мери. — Искаш ли нещо?

Той седна на един стар люлеещ се стол и се заклати бавно напред-назад.

— Не, нищо.

Тя го погледна. Постави ръце на кръста си.

— Много си унил, Лиам.

— Не съм унил. Мисля. А ти се държиш като че си ми майка.

— А ти, Лиам Хенеси, се държиш като че си ми дядо. Сега, ако обичаш, вземи се в ръце и престани да се самосъжаляваш.

Тя се завъртя на пети и затръшна кухненската врата след себе си. След това отвън се чу шум от двигател и Хенеси се почуди какво толкова я дразни.

Когато преди толкова много години за пръв път срещна Мери, темпераментът и непредвидимостта бяха сред привлекателните й черти. Кокетничеше, шегуваше се и той никога не се беше отегчавал в компанията й. След като роди, тя малко улегна, но сега, след като изпратиха децата в университета, все повече започваше да се държи като двайсетгодишна. Понякога беше толкова мила и нежна, че дъхът му секваше, друг път го хващаше страх, че ще го напусне. В сексуално отношение също постоянно му сервираше изненади. Когато се ожениха, прекарваха повечето си време в леглото, нищо чудно, че децата им се родиха толкова скоро. Той искаше още деца, но тя смяташе, че две са достатъчно. Въпреки това продължиха да спят редовно, макар и малко по-внимателно. Когато децата тръгнаха на училище, тя сякаш се отдръпна от него. Дори по едно време спеше в стаята за гости под претекст, че страда от безсъние. Когато се опиташе да я прегърне, тя го отблъскваше кротко, но твърдо; не даваше да я докосва. Накрая се върна в спалнята при него. Не му стана ясно защо, но въпреки че спяха в едно легло, тя съвсем рядко се съгласяваше да прави любов с него, не проявяваше особено чувство и все бързаше да свършат.

Понякога пък се държеше съвсем различно. Едва изчакваше да загаси лампата, и се хвърляше върху него като в доброто старо време. Притискаше го с все сила и го хапеше до кръв. Това бяха най-лошите моменти, защото, когато тя затвореше очи и започнеше да стене от удоволствие, той знаеше, че мисли за друг, че го използва. Не се противеше, защото се любеха толкова страстно, че понякога си мислеше, че ще умре. Едва след като тя се свлечеше от него и се свиеше вглъбена в мислите си, едва тогава идваше омразата. Той оставаше да лежи по гръб, облян в сълзи, и се заричаше следващия път, когато го докосне, да я отблъсне. Искаше тя да се люби с него, а не да го използва като манекен на мястото на някой друг. Никога обаче не я отблъсна.

Хенеси оставаше истински озадачен от поведението й в леглото, защото иначе тя се проявяваше като съвършена съпруга и майка. Поддържаше безупречно къщата, децата им бяха хубави, умни и добре възпитани, интересуваше се от работата му и от политиката, смееше се на шегите му, отнасяше се любезно с приятелите му, търсеше компанията му. Всички познати ги смятаха за идеална двойка и когато бяха сред хора на тяхната възраст, той се гордееше с младия й вид и жизнеността й. Беше възхитителна; докато връстничките й трупаха килограми, боядисваха косите си и се обличаха като лелки, тя поддържаше безупречно фигурата си, толкова добре, че все още не се нуждаеше от сутиен. С времето Хенеси се опитваше да я приеме такава, каквато беше, да си внуши, че отказът от полов живот е малка цена за такава съвършена съпруга. Понякога си вярваше.

Той продължи да се люлее напред-назад със стола. Движението го приспиваше и той затвори очи.

 

 

Пътуването от Белфаст до шосе Б8 между Касълуелан и Холтън отне на Нгуен малко повече от час и половина, но докато открие имението на Хенеси, му бяха нужни още три. Двете градчета се намираха на петнайсетина километра едно от друго и помежду им, сред нивя и хълмове, се гушеха много ферми. Най-сетне един червенобрад мъжага с трактор му показа приблизителното направление, на север от Б8, в обратна посока на границата. След известно време срещна един пощальон с очукан стар микробус, който му посочи група потъмнели от времето каменни постройки и няколко по-съвременни сгради.

Нгуен огледа картата на района. Огради мястото на фермата. На изток се простираше природният парк „Толимор форест“, а на югоизток — скалист хребет, наречен Морн Маунтинс. На юг имаше някакво село, Уорънпойнт, и името се стори познато на Нгуен. Не си спомняше какво беше, но знаеше, че е свързано с някакво нещастие, експлозия или голямо кръвопролитие. По едно време името се въртеше много често в новините, сигурен беше. С дъщеря си редовно гледаха телевизия, за да й помогне да усъвършенства английския си.

На километър и нещо от фермата се издигаше горист хълм и според картата до него се стигаше най-лесно през едно село на име Ратфриланд. Той потегли и стигна с микробуса на около километър от хълма. Спря на една отбивка, взе бинокъла, компаса и картата и тръгна бързо към хълма по криволичеща камениста пътека сред свежата трева. Пътеката явно се използваше от местните овчари. На няколко места имаше кучешки изпражнения и следи от ботуши. Наоколо пасяха овце и агнета.

Той се качи на върха на хълма и легна в тревата. Заоглежда околността със силния бинокъл. Фермата бе Г-образна каменна постройка с остър покрив от сиви плочи. Нгуен я наблюдаваше от задната страна и успя да различи входа за кухнята. Дългата част на постройката бе на два етажа, а късата — на един, с мръсни прозорци. В ъгъла на Г-то имаше квадратна асфалтирана площадка с няколко коли: рейнджровър, ягуар, два ландровъра и един „Форд Сиера“. Нгуен позна ягуара и се усмихна. Не беше очаквал да завари Хенеси тук. Още по-добре. От другата страна на паркинга, срещу основната постройка, имаше друга едноетажна сграда, а зад нея — оградена ливада. В ограждението пасяха два коня. До конюшнята се издигаше друга двуетажна постройка, със същия солиден вид като основната сграда. Нгуен предположи, че тя е за управителя на имението.

Пред тази къща имаше градина с равни лехи със зелки и други зеленчуци, а зад нея — малка овощна градина. От паркинга тръгваше чакълеста алея, минаваше между конюшнята и къщата на управителя и завиваше пред главната постройка. От четвъртата страна на асфалтирания квадрат се виждаха два склада, единият — пълен със сено, в дъното на другия бяха натрупани чували, а отпред се съхраняваха селскостопански машини и инструменти. Зад плевните се издигаха три блестящи бели силоза, като ракети, готови да излетят.

Алеята водеше на еднолентов път, който криволичеше между нивя и ливади, свързваше се с няколко други ферми и изчезваше на север, където според картата излизаше на шосе Б7. Пътчето бе оградено с жив плет, прекъснат през стотина метра, за да може да минава добитъкът. Явно районът беше главно животновъден, но имаше и ниви: жълти правоъгълници със зряло жито и тъмнозелени петна вероятно с картофи и цвекло. Околността бе неравна като разбъркано легло и по по-стръмните места бяха останали горички.

Нгуен разпъна картата на земята и извади компаса. С молив си начерта няколко подстъпа към фермата, от шосета Б180, Б8, Б25 и Б7. Стараеше се да минават колкото се може повече през гори, а където не беше възможно, покрай живия плет и отводнителните канали. През земите на Хенеси течеше и поточе, прекалено малко, за да бъде отбелязано на картата. Нгуен внимателно го очерта. Освен това нанесе постройките на фермата и направи подробна скица на главната сграда, отбелязвайки дори улуците. Гръмоотводът минаваше близо до средния от петте прозореца на горния етаж, който беше запотен отвътре. Освен това отстрани имаше отдушник, затова Нгуен реши, че това е банята. В далечината се появи двуроторен хеликоптер „Чинук“, който летеше ниско над земята към границата. Нгуен го изчака да отмине, след това стана и слезе от хълма.

Преди всичко трябваше да намери скривалище за микробуса, защото скоро щеше да направи впечатление на някого. Наоколо имаше съвсем малко превозни средства и повечето бяха трактори или военни джипове. Както селяните, така и военните го гледаха любопитно, но явно никой не го приемаше като заплаха. Заглеждаха обаче надписа на микробуса и със сигурност нямаше лесно да забравят, че са видели азиатец, работещ във фирма за озеленяване. Не искаше да го оставя в някое от околните селища, защото толкова близо до границата всяка странна кола привличаше вниманието. Нуждаеше се от място, достатъчно далеч от фермата, но все пак в добра близост, за да може да го достига за няколко часа. Десет километра бе идеалното разстояние, нямаше да е зле дотам да води добър път, скрит от военните патрули и хеликоптери. Съдейки по картата, природният парк „Толимор форест“ му се струваше най-подходящ. Той продължи на изток по Б8 и зави по шосе Б180, което пресичаше гората точно по средата, преди да стигне село Мафъра. Намали и заоглежда двете страни на пътя за подходящи места. След като излезе от гората, направи обратен завой и тръгна назад към Холтаун. Първите три места, които бе набелязал, му се сториха неподходящи, защото се виждаха лесно от пътя. Първото разклонение на главния път навлизаше дълбоко в гората, но в калта имаше пресни следи от джип, явно се използваше често от военни или лесничеи. Той обърна и се върна на шосето. Второто разклонение се оказа по-подходящо, отколкото бе очаквал. Представляваше стар черен път, обрасъл с къпини и папрат. Той вкара микробуса в гората, достатъчно далеч, за да не се вижда от шосето, слезе и заоглежда земята и околните дървета. Следите от гуми в засъхналата кал бяха стари и от тях се показваха свежи тревички. Папратите бяха здрави и по тях не се виждаха петна от масло. Поне от седмица никой не бе влизал с кола в това разклонение, може би дори от по-дълго време. Нямаше никакви следи, поне не от хора. Виждаха се местата, където бяха минавали лисици и зайци, но нищо повече.

Нгуен остана доволен. Върна се в микробуса и продължи по пътчето. Стискаше здраво кормилото, което подскачаше като живо същество. След още стотина метра отби от пътя и внимателно навлезе между дърветата. След като се увери, че колата не се вижда и от черния път, спря двигателя.

Нгуен изгуби почти час, докато прикрие следите от микробуса по черния път. Нямаше да заблуди някой, който е дошъл специално да го търси, но случаен минувач надали щеше да забележи мястото, от което бе влязъл в гората. Събра папрати и сухи клонки и покри микробуса. Над района летяха много хеликоптери и съществуваше макар и малка опасност да го забележат. Намаза микробуса отстрани с кал, след това го закри с клони.

Погледна часовника си. До смрачаване оставаха няколко часа, затова се качи в колата и извади по една порция ориз и свинско. Яде бавно, дъвчейки внимателно всяка хапка. Не му беше вкусно, ядеше само за да си набави нужната енергия. След като свърши, се облегна на седалката и опита да заспи. Трябваше да пести сили за предстоящата нощ. В далечината чу бръмченето на еднороторен хеликоптер, летящ бързо и ниско над земята. Нгуен заспа.

 

 

В небето кръжеха вертолети. Годината бе 1975. Нгуен, жена му и двете му дъщери, потни от жега и страх, тичаха по гъмжащите от народ улици на Сайгон. Бяха заобиколени от уплашени лица. Млади и стари, със семействата си и сами, всички се стичаха към американското посолство и хеликоптерите. Почти всеки бе помъкнал по нещо: куфар, голям панер, велосипед, натоварен с дрехи или електроуреди. Едва проходили деца стискаха големи чанти, старици куцукаха припряно, превити на две под тежестта на бохчите си. Нгуен бе накарал жена си да събере багажа на цялото семейство само в една чанта и сега я носеше, а тя държеше двете деца за ръце. Тя плачеше, а децата гледаха уплашено. Нгуен изглеждаше спокоен, но умът му работеше трескаво.

Беше се преместил със семейството си в Сайгон, защото във вътрешността на страната вече не беше безопасно. Комунистите биеха по всички фронтове армията на Южен Виетнам и през февруари вече се носеха слухове, че се подготвя евакуация. Хюе падна на 24 март, а само след седмица комунистите превзеха Да Нанг. Южновиетнамците с мъка удържаха Сайгон. Докато отбраняваха последната си крепост при Суан Лок, на петдесетина километра от Сайгон, Управлението по отбраната състави списък на седем хиляди души, които трябваше да бъдат евакуирани. Децата на Нгуен не можеха да спят по цяла нощ от тътена на снарядите. Нгуен отиде при командира си и той го увери, че ще го евакуират заедно с американските войници.

На 28 април му казаха да се подготви за напускане на следващия ден. Северновиетнамската армия обстрелваше летище Тан Сон Нут северно от Сайгон и така препятстваше евакуирането с товарни самолети. Планът бе американските войски и виетнамските им поддръжници да бъдат превозени с хеликоптери на един кораб в открито море. На Нгуен, както на още хиляди виетнамци, служили на страната на американците, му бе наредено да чака вкъщи, откъдето щял да го вземе специален автобус. Автобусите така и не дойдоха. Нгуен звънеше в американското посолство през петнайсет минути, но всеки път му даваха един и същ отговор. Да чака. Слушаше как хеликоптерите отлитат към посолството и чакаше. Слушаше гърмежите на артилерията в Биен Хоа и чакаше. Когато чу тракане на автомати, хвана жена си и децата и изскочи на улицата. Наближаваше 21,30 и уличното осветление вече работеше.

Нгуен остави чантата на земята и взе едно от момиченцата от жена си. Вдигна го на конче. Детето се засмя и се заигра с косата му. Жена му вдигна другото момиченце. Времето летеше. Над посолството кръжаха вече по-малко хеликоптери. Улиците бяха задръстени от коли, камиони, велосипеди и пешеходци и всички отиваха натам. Тълпата се движеше по-бързо и се налагаше да внимават да не се спънат в някой изоставен багаж. В далечината вече се виждаше ослепително белият бетонен блок на посолството. Над главите им прелетяха още няколко хеликоптера. Тълпата бе толкова гъста, че Нгуен и семейството му успяха да стигнат едва на петдесетина метра от триметровата ограда около посолството. Върху зида имаше бодлива тел и достъпът до сградата се охраняваше от морски пехотинци. Единственият начин да се влезе бе през вратата, и то само след като бежанецът покаже документите си и каже вярната парола. Дъщеричките на Нгуен заплакаха. Мина полунощ, гърмежите откъм летището заглъхнаха, хеликоптерите продължаваха да идват и да отлитат от площадката на сградата, натоварени с щастливците, които бяха успели да се доберат дотам. Съмна се, а Нгуен и семейството му почти не се бяха придвижили напред. Гъстата маса от хора ги държеше като в плен. Жена му едва не припадна от изтощение, но телата на съседите я задържаха да не се свлече. Той успя да я подхване през кръста и тя го погледна умолително, но нямаше какво да се направи. Документите, които му даваха право да се евакуира, бяха в джоба му, но нямаше полза от тях, ако не успее да стигне до вратата. Положението беше безнадеждно. Тълпата се разлюля и зарева. От покрива на посолството се вдигна още един хеликоптер и се насочи към морето, където чакаше спасителният кораб. Вертолетът бе единствен в небето и Нгуен си даде сметка, че е последният. Американците си бяха отишли. Суан Фон заплака тихо. Тълпата се разпръсна бързо; танковете на комунистите скоро щяха да се появят. Улиците бяха покрити с изхвърлени униформи на Южновиетнамската армия.

Нгуен върна семейството си в малкия апартамент и помогна на Суан Фон да приспи децата. Прегърна я и я целуна и тя го заведе в мъничката спалня. Любиха се лудо, с повече страст от всеки друг път. В тази нощ бе зачената Кю Трин.

 

 

Нгуен се събуди внезапно, лицето му бе цялото в пот. Навън цареше мрак. Той поседя известно време, опитвайки се да се отърси от кошмарите. Представи си малкия будистки молитвеник в дома си (в бившия си вече дом). Прескочи през седалката в задната част на микробуса и прибра трите самоделни бомби в раницата си. Взе и вода, остатъка от храната, а също шест парчета кабел, два будилника и няколко инструмента, които смяташе, че ще му потрябват. Пъхна батериите за детонаторите в джобовете на камуфлажното си яке и закопча циповете. Взе също бинокъла и картата.

Сложи си камуфлажните панталони и якето, обу дебели вълнени чорапи и старите си, удобни обувки. Нави единия си крачол и завърза единия от ножовете за хвърляне за прасеца си. Другия нож прикрепи с дръжката надолу отстрани на раницата, така че да може да го извади бързо при необходимост. Направи същото с големия ловджийски нож.

Когато се приготви, се върна в предната част на микробуса и излезе през вратата на шофьора. Отвори и затвори вратата, без да гледа, защото очите му вече се бяха нагодили в тъмното и не искаше лампичката в купето да го заслепи. Нямаше смисъл да заключва вратата, защото, ако враговете му открият микробуса, така и така щяха да го отворят, но скри ключовете в корените на едно дърво, където по-късно лесно да ги намери.

Закри вратата с клони, след което извади компаса да се ориентира. Лунният сърп бе съвсем тънък в безоблачното небе, но хвърляше достатъчно светлина. Той тръгна на запад през гората, успоредно на шосе Б180. Вървеше бързо, но тъй като се налагаше постоянно да криволичи, за да заобикаля дърветата, докато измине петте километра до полето, минаха почти два часа. След това продължи още около три километра на запад, придържайки се близо до живия плет покрай пътя. Прекоси шосе Б8, спря, за да се ориентира с компаса, и се насочи на северозапад. Смени посоката си на движение два пъти, за да заобиколи две ферми, и на няколко пъти заляга в тревата, щом чуеше бръмченето на хеликоптер над главата си. Най-сетне стигна имението на Хенеси. Зад постройките тъмнееше хълмът, от който ги бе наблюдавал предния ден.

Той легна в уханната трева и остана неподвижно половин час, докато се увери, че всички спят. След това запълзя безшумно към къщата. Не искаше да рискува да прекоси алеята дори в почти непрогледната тъмнина, затова заобиколи обора и постройката на управителя, промъкна се до каменната стена на складовете и бавно се изправи.

Когато достигна асфалтираната площадка и колите, внимателно огледа наоколо, за да се увери, че няма пазачи, след това зави покрай складовата постройка и се запромъква, долепил гръб до стената. Стигна до един голям мръсен прозорец и надникна вътре. Видя натрупани един върху друг варели, масивни дървени скамейки и селскостопански инструменти. Продължи към вратата. Бравата бе стара и ръждясала, имаше и две резета — по едно отдолу и отгоре. Нгуен внимателно дръпна горното и с облекчение установи, че се движи безшумно. Въпреки че вратата бе стара и очукана, очевидно се използваше доста често. Второто резе също се отвори безшумно. Той затаи дъх, хвана дръжката и внимателно я натисна. Тя изскърца, но не достатъчно силно, за да го издаде. Вратата не беше заключена и се отвори с леко скърцане. Нгуен се вмъкна вътре и я затвори зад себе си.

В склада миришеше на мухъл и гнило, усещаше се тежка миризма на някакво химическо вещество. Нгуен се приближи до варелите. Според етикетите съдържаха различни пестициди. Той остана доволен, че не са пълни с бензин или мазут, защото на този етап нямаше намерение да изпепелява цялата ферма. Искаше просто да покаже на Хенеси, че намеренията му са сериозни.

Коленичи и свали раницата от гърба си. Извади едната бомба, единия будилник и две къси парчета кабел. Беше свалил предварително стъклото на будилника. Свърза едната жица за часовата стрелка, другата — за минутната. Сряза първата жичка на две и оголи краищата с ножа си. След това извади една батерия и свърза жичката от минутната стрелка за единия й край. Свободната жица прикрепи към другия. Нагласи часовника на пет без двайсет и провери дали е навит. Оставаха му петдесетина минути, докато двете жички, свързани със стрелките, се допрат. Постави бомбата до стената и свърза двете й стърчащи жички за часовниковото устройство. Когато минутната стрелка достигне часовата, двете свободни жички щяха да затворят веригата между батерията и крушката, служеща за детонатор, и бомбата щеше да избухне.

Прибра нещата си в раницата, после внимателно нареди четири варела в полукръг около бомбата, така че ударната вълна да се съсредоточи върху стената и да причини по-големи разрушения. Когато безшумно се измъкна от склада и заключи вратата с резетата, до събирането на двете стрелки оставаха четирийсет минути.

Нгуен се върна по обратния път. Затича приведен, вместо да пълзи като на идване. Когато минаваше покрай конюшнята, конете запръхтяха подозрително, но не изпаднаха в паника. Той продължи до едно място в полето, откъдето се виждаше цялата предна страна на фермата, и залегна. Извади бинокъла, постави го в тревата пред себе си и погледна часовника си. Оставаха още осем минути.

Зачака неподвижно и заслуша звуците на нощта: бухането на сова, далечно джафкане на лисица, бръмчене на военни хеликоптери. Той си представи как будилникът отмерва секундите, струваше му се, че чува как металическият звук от преместването на стрелките отеква в склада. Тиктакането в ушите му постоянно се усилваше, докато накрая не стана толкова оглушително, че му се стори, че ще събуди всички на километри наоколо.

Взривът го стресна, въпреки че го очакваше. От мястото си не можеше да види експлозията, но фермата се освети за миг и след части от секундата земята под него потрепери и в мрака отекна оглушителен тътен.

Той вдигна бинокъла и загледа фермата. След секунди в една от стаите на горния етаж светна лампа и на прозореца се появи силует. Нгуен позна човека — един от двамата, които го бяха претърсили в кантората на Хенеси. Никоя друга стая в сградата не светна. Нгуен се изправи и забърза приведен към конюшнята. Внимаваше много, но бе сигурен, че вниманието на всички ще е привлечено от разрушения склад, който сега гореше с буйни пламъци. От обора се чуваше уплашено цвилене и тропане на копита. Нгуен залегна и запълзя, защото предположи, че някой ще отиде да успокои конете. Мина покрай къщата на управителя и влезе в овощната градина. Притаи се зад една ябълка и заоглежда прозорците на горния етаж на главната постройка. Вратата на по-ниската къща се отвори рязко и отвътре изскочи мъж на средна възраст в халат, следван от трима голи до кръста младежи. Нгуен ги огледа с бинокъла — и четиримата носеха оръжие.

Един прозорец в дясната част на главната сграда, от страната на склада, светна. Отляво светеха още две от стаите. На десния прозорец се показа някаква жена. Беше на средна възраст и с тъмна коса. На долния етаж светна друг прозорец, след това вратата се отвори и отвътре се появиха два силуета. Разпозна човека, когото беше видял от полето, и Хенеси. Те се втурнаха към горящата постройка. От къщата на управителя изскочи млада жена и възрастният мъж й изкрещя нещо. Тя се обърна и затича към конюшнята.

От главната постройка изскочиха още четирима мъже. Нгуен не беше виждал никой от тях преди. Единият носеше пожарогасител, другите — пушки. Пламъците излизаха от една дупка в стената, където се бяха намирали вратата и прозорецът. Повечето керемиди бяха изпадали от покрива по асфалтираната площадка и върху колите. Мъжът с пожарогасителя го пусна и запръска пяна в дупката. Младата жена се показа от конюшнята с друг пожарогасител и го подаде на мъжа с халата. Той също се включи в гасенето. Жената от прозореца изкрещя нещо. Хенеси размаха ръце и й отговори. Вероятно това беше жена му. Един от мъжете се върна в главната постройка и излезе с нов пожарогасител. Не след дълго огънят беше потушен. Нгуен реши, че му стига толкова гледане. Легна и запълзя. На около километър и половина имаше горичка с продълговата форма. Беше си я набелязал като подходящо скривалище за през деня и добро място за наблюдение на фермата.

 

 

Мърфи и Хенеси прекрачиха през дупката на разбития склад и се взряха в задименото помещение. Варелите бяха смачкани и двамата стъпваха внимателно, да не се спънат в някоя ламарина. От взрива масивните дървени пейки бяха разтрошени и навсякъде се търкаляха парчета дърво. Една дъска падна от тавана и Мърфи дръпна Хенеси:

— Внимателно, Лиам. По-добре да изчакаме до сутринта, да огледаме всичко на светло.

Хенеси кимна и го последва на паркинга.

— Исусе, Дево Марийо и Йосифе — възкликна Джо Райън, — какво, за бога, става?

Стоеше с празния пожарогасител в ръце, халатът му се развяваше около краката. Райън управляваше имението на Хенеси повече от двайсет години. Пристигането на Хенеси и Мери в компанията на Макмеън, Мърфи и още седем човека от Белфаст, които сега размахваха оръжия, очевидно предназначени не за лов на зайци, го беше изненадало, но Хенеси не пожела да му дава обяснения, а и той не задаваше излишни въпроси.

Хенеси се приближи до него и постави ръка на рамото му:

— Грешката е моя, Джо, трябваше да ти кажа по-рано, но не подозирах, че ще ме последва тук.

Двамата тръгнаха към къщата и Хенеси обясни за китаеца.

Мери ги чакаше в кухнята по зелен копринен пеньоар и чехли. Беше приготвила голяма кана кафе и бе поставила на масата бутилка ирландско уиски и дузина чаши. Наля порядъчно количество в една от чашите и я подаде на съпруга си. Накара Мърфи да сипе на останалите мъже, които се точеха един по един зад него.

— Добре ли си? — попита тя Хенеси.

Докосна нежно рамото му, в гласа й се долавяше искрена загриженост.

— Добре съм.

— И това ли е предупреждение?

Не личеше дали влага сарказъм в думите си или не.

— Не е имал намерение да убива никого, Мери — оправда се Хенеси и отпи глътка уиски. Обърна се към Мърфи: — Извикай веднага Кавана. Кажи му, че няма смисъл да търси китаеца в Белфаст. Да идва веднага и да доведе дванайсетина мъже. В това число Уили О’Хара.

Мърфи изръмжа и се оттегли при телефона в антрето.

Райън издърпа един стол и седна, сипа си чаша кафе.

— Този китаец ръчни гранати ли има или какво? — попита той.

— Нитроглицерин — отвърна Хенеси. — Забъркал си е собствен нитроглицерин в Белфаст.

Кухнята се напълни с хора, едни седяха, други стояха прави, някои кашляха, за да прочистят белите си дробове от дима. Дъщерята на Райън, Сара, стоеше зад баща си и го галеше по главата не толкова за да го успокои, колкото пя спре треперенето на ръцете си.

Хенеси се обърна към присъстващите и се изкашля, за да привлече вниманието им.

— Всички трябва да сме нащрек. Досега подценявах този китаец. Пак искам да подчертая, че това беше грешка. Сега искам шестима от вас да останат на пост до края на нощта. — Посочи шестимата, които беше избрал, и продължи: — Джими Макмеън може да спи в кухнята, а Кристи Мърфи ще остане при входната врата. Джо, вие със Сара ще се заключите у вас, Томи ще дойде да ви пази. Останалите се опитайте да поспите. До утре ще измисля как да действаме.

Мъжете, които трябваше да застанат на пост, довършиха уискито си, провериха оръжията си и излязоха. Райън и дъщеря му се върнаха в къщичката си заедно с Томи О’Донъхю.

Мърфи се върна в кухнята.

— Джим е на път за насам.

— Добре. С Мери си лягаме. Джими ще спи тук. Би ли останал в антрето? Утре, като дойде Джим, ще разпределим хората по смени.

— Добре.

Хенеси и Мери се качиха на горния етаж. Тя стискаше яркожълта чаша кафе в двете си ръце. На Хенеси му се струваше, че е по-скоро ядосана, отколкото разтревожена от случката. Като се качиха в спалнята, тя остави чашата на нощната масичка и започна да се реши. Хенеси свали халата си и го остави на закачалката.

— Смятам, че при тези обстоятелства не е разумно да стоиш тук.

Тя го погледна в огледалото, без да спре да се реши.

— И аз си мислех същото.

Той се приближи до отворения прозорец и погледна паркинга. Двама от хората му стояха долу, единият — с пушка. Махнаха му и той им отговори със същото, после затвори прозореца, за да не влиза миризма на дим. Дръпна рязко завесите.

— В града не е безопасно — продължи той — дори китаецът да е тук. Най-добре е да идеш в чужбина, докато уредим този проблем.

— Този проблем ли?! — изсмя се тя. — Този „проблем“, както го наричаш, Лиам, зарежда бомби с нитроглицерин из имението ни и само господ знае какво още е намислил. А ти го наричаш „проблем“. Толкова надуто се държиш понякога.

Тя поклати тъжно глава. Хенеси не знаеше какво да каже.

Тя взе решение вместо него:

— Мислех да отида при Мари.

Мари беше дъщеря им. Учеше социология в Лондон. До лятната й ваканция оставаха още няколко седмици. Бяха й наели едностаен апартамент в Ърлс Корт и Мери я беше посещавала няколко пъти.

— Бих предпочел да отидеш някъде по— Далеч — настоя той. — В Америка или на Карибите. Лондон е прекалено близо.

Тя се обърна към него, продължавайки да реши косата си:

— Лиам, в Лондон ще съм в пълна безопасност. На първо място, той надали знае за апартамента на Мари и, второ — преследва теб, не мен.

Хенеси нямаше как да обори тези аргументи, така че неохотно се съгласи с нея.

— Освен това — продължи тя — ще ида със самолет. Преди да се кача, ще огледам внимателно всички пасажери. Ако видя някой, който дори малко да прилича на китаец, веднага ще ти се обадя.

Тя остави четката за коса и загаси лампата. Хенеси чу шумоленето на коприната около тялото й, след това тя се пъхна под завивките. Той легна на своето място в кревата.

— Лека нощ — каза тя.

Целуна го леко по бузата, обърна му гръб и сви колене към корема си. Лиам легна по гръб и затвори очи.

 

 

Плъзгащата се остъклена врата към терасата бе широко отворена и свежият речен бриз и първите слънчеви лъчи проникваха безпрепятствено в стаята. Денис Фишер седеше на бял пластмасов стол, пред него върху бялата кръгла масичка бяха натрупани цяла купчина неделни вестници. Той носеше бяла фланелка, избелели дънки и пластмасови черни очила. Беше качил крака на друг стол, до лакътя му бе поставена чаша силно кафе. Изглеждаше, сякаш нищо на света не може да го разтревожи. Прокара пръсти през русата си коса и се протегна.

— Как върви — провикна се той.

Макдермот, наречена още Бомбаджийката, седеше на голямата маса и се взираше във вътрешността на един лаптоп. Пред нея бяха натрупани най-различни електроматериали: жици, батерии и часовникови механизми.

— Чудесно — отвърна тя. — Тук има предостатъчно място. Опитвам се да измисля как да използвам компютъра като часовников механизъм и да свържа детонатора с батериите му. Ако успея, устройството ще стане много по-леко. Достатъчно е да сложа само експлозива, детонатора и някоя и друга жичка.

До компютъра бе поставена овална плочка от вещество с вид на яркожълт марципан, покрита с дебел целофан. Беше по-малко от три сантиметра на дебелина, двайсетина сантиметра широка и двадесет и пет дълга. Върху нея, под целофана, имаше бял етикет с черна рамка и надпис: ПЛАСТИЧЕН ЕКСПЛОЗИВ СЕМТЕКС.

Експлозивът бе изминал дълъг път. Беше произведен преди доста години в една фабрика в гъстите гори на Западна Чехословакия, по времето на Желязната завеса. Производството му бе спряло през 1980 година, но между 1975 и 1981 чехите продадоха 960 тона на Либия за шест милиона долара чрез търговската агенция „Омнипол“. Няколко тона бяха попаднали у ИРА. Либийците съхраняваха експлозива в шест тухлени хангара на няколко километра от Триполи. Още през седемдесетте Кадафи бе верен поддръжник на ИРА, но след обсадата на посолството му в Лондон през лятото на 1985 помощта му към тях се превърна в нещо като отмъщение срещу британското правителство.

През октомври 1986, шест месеца след като президентът Рейгън нареди на американските бомбардировачи да нападнат Триполи, един преустроен петролен танкер пристигна в либийски териториални води и в продължение на две нощи бе натоварен с осемдесет тона оръжие, между които един тон семтекс. Пластичният експлозив бе разтоварен на един малък плаж в Югоизточна Ирландия и през следващата година беше прехвърлен тайно във Великобритания. Двата пакета на масата идваха точно от тази пратка.

Фишер остави броя на „Индипендънт он Сънди“ и влезе в апартамента. Надникна над рамото на Бомбаджийката.

— Изглежда дяволски сложно — отбеляза той.

— Никога не съм правила подобно нещо — призна Макдермот. — Ще проверя всички контакти с крушка от фенерче, за да се уверя, че работи. Времето на взрива е най-важно. Ще използвам толкова малко експлозив, че няма да причини почти никакви поражения, ако не се взриви където трябва. Освен това няма място за резервен детонатор.

— Какво количество ще използваш?

— Двеста грама е повече от достатъчно, за да пробие дупка в обшивката и да причини декомпресия. Самолетът на „Панам“ над Локърби бе свален само с триста грама. Всъщност точно фиаското над Локърби прави задачата ни толкова трудна.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли лекаря, чиято дъщеря загинала при катастрофата? Онзи, който се качи на самолета на „Бритиш еърлайнс“ за Ню Йорк с фалшиво взривно устройство само за да покаже колко е слаба системата за сигурност на летищата. Беше напълнил транзистора си с обикновен марципан, но даде урок на самолетните компании и те сега проверяват внимателно всеки електроуред.

— Да не вземат да го разглобят? — намръщи се Фишер.

. — Не, но ще поискат да видят как работи и ще надничат във вентилатора и всички останали дупки. Ще го погледнат и на рентген. Преди лятото на 1990 не ги гледаха, но министърът на транспорта издаде изрично нареждане.

— Няма ли опасност да забележат експлозива?

— При новите модели рентгенови апарати — да, но аз ще махна трансформатора и модема и ще натъпча по-голямото количество там. Компютърът ще изглежда съвсем нормално, няма значение колко им е съвършен апаратът, не се тревожи. В края на краищата нормално е хората да носят лаптопи в самолета, така че ако изглежда нормално и го носи нормално изглеждащ човек, няма да заподозрат нищо. А той ще работи нормално, специално ще се погрижа за това.

Фишер постави ръка на рамото на Макдермот и го стисна:

— Ако някой може да го направи, това си ти. Как излезе бомбата във фотоапарата?

Бомбаджийката кимна към един калъф за фотоапарат на пода:

— Детска игра е в сравнение с това. Ще я свърша до довечера.

Фишер се усмихна доволно.

— Решихте ли вече кой ще е самолетът? — поинтересува се Бомбаджийката.

Фишер поклати глава:

— Трябва да внимаваме. Дяволски много да внимаваме. Не можем да взривим самолет с ирландци или американци на борда или пък с деца. Искам да изберем някой, който превозва кралското семейство или министър-председателя, или някой друг негодник от правителството. Или може би някой военен самолет. Просто искам бомбата да е готова, за да можем да я използваме, щом ни се отвори случай. Трябва ни и куриер. Някой, който да я качи на борда. Някой, който нормално пътува с такива самолети. Журналист, полицай, пилот. За да не събуди подозрения.

— Рисковано е да се забъркваме с такива хора.

Фишер се усмихна.

— Знам, че е рисковано, но помисли какво ще постигнем. Само помисли. Това ще бъде като бомбата в Брайтън. Като атентата срещу Маунтбатън^[1].

Телефонът иззвъня и О’Рийли остави пистолета, който почистваше, 9-милиметров полуавтоматичен „Смит и Уесън“.

— Да вдигна ли? — попита той, но Фишер вече бе хванал слушалката.

— Да, да, разбрах. Да — каза той и затвори. Поглади брадичката си: — Интересна работа. — О’Рийли и Бомбаджийката го погледнаха в очакване. — Сменили са паролата. От тази вечер.

— Много любезно от тяхна страна, че ни известяват — усмихна се О’Рийли, вдигна пистолета и започна да го разглобява. — За малко да си помисля, че не ни приемат на сериозно.

 

 

Хенеси се събуди сам в огромното легло. Изкъпа се, облече се и слезе на долния етаж. Жена му пържеше яйца и бекон и печеше филийки. Джим Кавана, Уили О’Хара, Кристи Мърфи и Джими Макмеън седяха около масата и пиеха кафе.

Въпреки че бомбата бе смутила съня им, Мери изглеждаше бодра и явно се наслаждаваше на ролята си на готвачка.

— Заповядай, Кристи — извика весело тя и постави чиния с яйца и бекон пред Мърфи.

Уили О’Хара вече привършваше закуската и стопяваше остатъците от жълтък по чинията си със залък хляб. Кавана бе изял порцията си и мажеше филия с масло. Той също не изглеждаше да е спал, Лиам го беше чул да пристига в ранните часове. Мери счупи още две яйца в тигана и го сложи на котлона, извади още четири филийки от електрическата скара и ги постави на масата.

— Добро утро, Лиам — поздрави весело тя, докато му наливаше портокалов сок. — Какво ще ядеш?

— Само филийки.

Той по принцип не ядеше много, а след нощните събития се съмняваше, че изобщо ще е в състояние да сложи нещо в устата си.

— Благодаря, че дойде толкова скоро, Джим — каза той на Кавана.

— Просто ме е яд на себе си, че не го хванах в Белфаст. Ако бях успял, това нямаше да се случи.

— Къде са хората ти?

— Смениха нощните постове и сега закусват в къщата на управителя. Решихме да не досаждаме излишно на прекрасната ти съпруга.

— Глупости — възрази Мери, докато оставяше нова чиния с яйца на масата. — Джими, заповядай закуската.

Хенеси издърпа един стол и седна.

— С колко души разполагаме в момента? — попита той Кавана.

— С мен дойдоха шестима, с теб и Кристи — седем. Има и трима работници, които можем да използваме в случай на нужда. Райън и дъщеря му също предложиха услугите си. Струва ми се, че не им е много приятно да работят из фермата, докато този китаец се навърта наоколо.

Хенеси кимна замислено и отпи глътка сок.

— Не можем да използваме работниците от фермата и семейство Райън за такива неща. Ако имаме нужда от още хора, ще повикаме от Белфаст. Значи разполагаме с тринайсет мъже плюс вас четиримата. — Забеляза страх в очите на О’Хара и побърза да го успокои: — Не се тревожи, Уили, няма да те карам да носиш оръжие.

Уили О’Хара изпитваше панически страх от огнестрелни оръжия, въпреки че беше най-способният специалист по експлозивите.

— И още нещо, Кристи, искам по-късно през деня да придружиш Мери до Лондон.

Мери се извърна от печката:

— Ох, Лиам, няма нужда да идва чак до Лондон.

— До Лондон — настоя Хенеси. Мърфи кимна. — Джими ще ги откара до летището.

Макмеън изръмжа с пълна уста в знак на съгласие.

Хенеси попита Кавана колко души ще са му нужни за охраната на фермата.

— Не можем да постигнем пълна сигурност, знаеш го — отвърна телохранителят. — Можем да поставим стотина души наоколо, но това няма да спре човек, ако е достатъчно решителен. — Забеляза, че Хенеси не е доволен от отговора, и бързо допълни: — Трима души могат да пазят паркинга, но има опасност да хвърли нещо през прозорците от другата страна на постройката или да се промъкне покрай складовете. Трябва един човек да пази складовете, двама — обора, един — паркинга и трима да охраняват къщата отпред.

— Значи общо седем, така ли?

— Това е за през нощта. През деня стигат четирима, защото наоколо са само нивя. Ще го забележат от километри.

— Това прави единайсет човека, и то само за една смяна.

— Точно така. Трябват ни поне двайсет и двама, а ако нещата се проточат, ще се наложи да повикаме още, защото тези ще се изморят и ще станат по-непредпазливи.

Хенеси удари с юмрук по масата, чиниите подскочиха. — По дяволите този мръсник, вдън земя да потъне.

Мери постави пълна чиния пред Кавана и той й благодари.

— Сигурен ли си, че не искаш друго, Лиам? — попита тя и след като той повтори, че не иска, свали престилката си и я преметна на облегалката на един стол.

Носеше плътно прилепнал по краката клин и син пуловер и Хенеси забеляза жадните погледи, с които я изпратиха О’Хара и Макмеън. Дали съзнаваше, че на мъжете им доставя удоволствие да я наблюдават? Хенеси беше напълно сигурен, че го съзнава. Въпреки че се гордееше, че има толкова красива жена, често му се искаше тя да остарее малко по-бързо, да стане малко по-малко привлекателна, така че мъжете вече да не я гледат толкова жадно. Искаше му се и тя да се присъедини към него в третата възраст и да престане пя се държи като ученичка. Може би тогава щеше да откликва с по-голяма готовност на желанията му.

— Кристи, качваш се с нея на самолета и я изпращаш до апартамента на дъщеря ми. Ако се появи дори най-малко подозрение, че китаецът се навърта наоколо, завеждаш я на сигурно място и веднага се обаждаш за подкрепления. Не поемай никакви рискове. Този мръсник сериозно се е заел с мен и се опасявам, че ще посегне и на семейството ми.

Мърфи остави вилицата и ножа в чинията си.

— С мен ще е в безопасност, Лиам, обещавам.

Макмеън допи кафето си и стана.

— Най-добре да отида до селото да заредя, за да не спираме по пътя. Бензиностанцията работи ли в неделя?

— На вратата ще пише затворено, това е сигурно, но ти натисни клаксона и старият Харанти ще те обслужи — отвърна Хенеси.

Макмеън избърса ръце в панталоните си и излезе. След малко чуха бръмченето на двигател.

— Уили, искам да погледнеш разрушенията и да кажеш от какво са предизвикани, дали е някоя от самоцелните бомби, които предположи, че е направил. След това можем да организираме една…

Думите му бяха прекъснати от далечен грохот, сякаш огромно количество пръст се изсипва от голяма височина. Кавана пръв скочи и се втурна навън. Останалите го последваха.

Ягуарът лежеше настрана в нивата до пътя. Капакът на двигателя, който още работеше, бе отворен и отвътре излизаше пара. Трима мъже вече тичаха към колата, други двама дойдоха откъм конюшнята с извадени пистолети. Един от първите, достигнали на местопроизшествието, се пресегна и изключи двигателя.

— О, господи, Джими — промълви Хенеси и се втурна към колата.

Докато стигне, другите мъже измъкнаха Макмеън от купето и го сложиха да легне на тревата. Лицето му бе нарязано на десетина места, ризата му бе цялата в кръв и той бълнуваше неразбираемо. Хенеси коленичи до него. Хвана го за ръката, която също бе в кръв.

— Докарайте кола, трябва да го закараме в болница — нареди той на Майкъл О’Фолин, жилест червенокос младеж, пристигнал сутринта от Белфаст. — Няма време да чакаме линейка.

О’Фолин се втурна към къщата.

— Уили, разбери какво, по дяволите, е станало — обърна се Хенеси към О’Хара.

О’Хара приближи колата, но Хенеси вече бе видял дупката на средата на пътя и се досети какво се е случило.

— Мръсният китаец — изсъска той.

Макмеън изстена, но остана със затворени очи. Панталоните му бяха разкъсани и прогорени и през дупките капеше кръв.

О’Хара се изправи зад Хенеси.

— Нитроглицеринова бомба, както изглежда, Лиам. Била е заровена на петдесетина сантиметра. Взривена е по електричен път.

— Значи не е бил далеч.

— Предполагам, че още е наблизо. Зависи колко е дълга жицата. — О’Хара посочи към горичката. — Натам води. Ако сме достатъчно бързи…

— За бога, защо се мотаем! Трябва вече да сме по петите му.

Хенеси извика Кавана и му нареди да вземе всички мъже с изключение на трима и да проследят жиците. След кратък размисъл накара Мърфи също да остане, защото след последната случка заминаването на Мери ставаше още по-наложително.

О’Фолин дойде с рейнджровъра и Хенеси, Мърфи и О’Хара вдигнаха Макмеън на задната седалка. Вътре имаше голямо одеяло и те завиха ранения с него. Хенеси накара още един от младежите да се качи в джипа, за да пази Макмеън да не се клати много по пътя за болницата. Рейнджровърът отпътува с пълна газ. Хенеси закри очи с ръка и загледа как останалите мъже се отдалечават през полето към горичката. От китаеца нямаше и следа, но със сигурност беше някъде там.

 

 

Нгуен запълзя през тревата веднага щом взриви бомбата. Жиците бяха около петдесет метра дълги и стигаха на половината разстояние между пътя и гората, но той се придвижваше бързо и когато входната врата на къщата се отвори, вече бе на сравнително безопасно място зад един жив плет. От другата страна на храстите се простираше пасбище, където пасеше и блееше стадо овце и агнета.

Бе заредил бомбата рано сутринта, преди небето да се обагри в червено от първите слънчеви лъчи. Носеше лопата, но не му се наложи да я използва. Пътят минаваше през нивя и от двете му страни бяха изкопани плитки канавки. На места пръстта бе започнала да се свлича в канавките и Нгуен откри един участък, където лесно можеше да я рови с ръце. Скри бомбата, прокара жиците през канавката и ги разпъна в полето докъдето стигнат. Тревата едва го скриваше, но склонът бе неравен и се спускаше стръмно от пътя в противоположна посока на къщата, така че успя да се добере незабелязано до живия плет. Бе лежал неподвижно шест часа. След като слънцето се показа и птичките запяха и преди да мине ягуарът, над главата му прелетяха шест хеликоптера.

Щом взриви бомбата, той се свря в живия плет, откри достатъчно голяма пролука, за да мине, и запълзя към фермата, успоредно на пътя. След около двеста метра погледна през плета. Хенеси бе коленичил до ранения шофьор. Нгуен се съмняваше човекът да е пострадал много тежко. Бе заровил бомбата твърде дълбоко, за да причини големи поражения. Беше я взривил точно когато предната броня на колата минаваше над нея, достатъчно напред, за да пръсне предното стъкло и да нарани лицето на шофьора, но не достатъчно назад, за да възпламени резервоара. Нгуен не искаше да убива никого, освен ако не станеше крайно наложително. Все още се надяваше да постигне целта си само със сплашване на Хенеси. Ако не успееше, щеше да промени стратегията си.

Един дребен, хилав мъж се наведе над дупката от експлозията. Коленичи, вдигна нещо, разгледа го, после отиде при колата. Огледа пораженията от долната й страна, след това се върна при кратера. Надникна в канавката, прескочи я и започна да претърсва тревата. Явно търсеше жиците, всеки момент щеше да ги открие. Нгуен се отдели от плета и побягна с гръб към фермата. Прескочи малък поток и се прехвърли през висока метална порта, зад която пасяха десетина говеда на кафяви и бели петна. Задъха се, защото отдавна не беше тичал. Достигна горичката, където се беше крил предната вечер, вмъкна се сред храстите и едва тогава погледна назад. В нивите нямаше никой, но много скоро щяха да се появят преследвачи. Не това го тревожеше. През нощта бе видял само десетина души, а се съмняваше Хенеси да ги прати в гората и да остави къщата без охрана. След него щяха да тръгнат не повече от петима-шестима, с толкова можеше да се справи, защото щеше да им се наложи да се разпръснат.

Горичката заемаше няколко десетки декара и растеше на почва, очевидно прекалено влажна за пасища и за отглеждане на добитък. Нгуен я беше обиколил и вече знаеше най-добрите скривалища и места за наблюдение — можеше спокойно да се ориентира из нея. Дърветата бяха стари дъбове, диви кестени и буки, покрити с мъх и заобиколени с нападали клони, храсталак и къпини. Гъстите им корони спираха слънчевите лъчи, цялата гора ехтеше от цвърченето на птиците, обозначаващи с песен територията си. Нгуен се запъти към средата на горичката. Внимаваше да не чупи клонки и да оставя колкото се може по-малко следи. В далечината се чуха викове. Можеха да проследят жиците до мястото, където бе лежал в тревата, и щяха да забележат къде се е проврял през живия плет, но само обигран следотърсач можеше да открие дирите му след това. Нямаше да са сигурни дали е останал в гората, или само е минал покрай нея и е продължил през полето, затова щеше да им се наложи да се разпръснат. На групи по двама или по трима. Лесно щеше да се справи с тях.

Леко шумолене наблизо го накара да залегне, застана нащрек. Една сива катерица изскочи изпод някакъв храст и развявайки опашката си като знаме, се покатери по ствола на близкото дърво. Носеше нещо в уста. Нгуен си отдъхна. Чуха се още викове, преследвачите се приближаваха. През гората криволичеше пътечка, едва забележима следа, отъпкана ой краката на безброй поколения в търсене на пряк път между дърветата. Отстрани на пътеката растеше вековен дъб, разкривен и превит под тежестта на годините. Стволът му бе поне четири метра в диаметър при основата, дебели колкото човек корени се простираха на всички посоки, преди да потънат под земята. Зад дървото, от страната, обърната към гората, имаше дълбока цепнатина, наполовина закрита от храст с остри бодли. Нгуен си го беше набелязал като добро скривалище, защото преследвачите щяха да предпочетат да минат по пътеката. На пет-шест метра от дървото, в двете посоки по пътеката, бе разхвърлял сухи папрати, за да чуе шумоленето им, ако някой се приближи. Беше устроил клопки на по-тесните места. Нищо сложно, защото нямаше време, около трийсетсантиметрови дупки с насочени нагоре заострени колове, намазани със собствените му изпражнения. Беше ги покрил с клонки, листа и пръст. През нощта пръстта бе изсъхнала и сега се сливаха идеално с околността. Дори Нгуен трудно различаваше къде са.

Той свали раницата си, промъкна се покрай храста и се свря в хралупата. Извади ножа си и го постави до себе си. Отляво, от полето, долетяха още викове, след това отдясно. Чуха се нови гласове, този път по-отблизо и по-тихо. Някой си проправяше път през шубраците отляво, но се отдалечаваше. Нгуен долови подобен звук и от другата си страна. Значи поне двама души. Бяха влезли заедно в горичката, бяха се разделили от двете страни на пътеката и се придвижваха между дърветата. Виковете откъм полето продължиха, значи Нгуен беше прав, някои от мъжете бяха заобиколили горичката и сега проверяваха нивите и живите плетове наоколо.

Нгуен прогони всички мисли от главата си и се съсредоточи върху шума от преследвачите. Движеха се през гората като стадо слонове, чупеха клони и не внимаваха къде стъпват, лесно можеше да определи къде се намират. Той затвори очи и си представи гората. Чу изпращяване на суха клонка и се свря по-дълбоко в хралупата. На седем-осем метра от него някой се движеше бавно и внимателно, някой, който внимаваше как и къде стъпва. Последва неколкосекундна пауза, после — ново шумолене.

Нгуен прочисти съзнанието си, изтри всички мисли от ума си и се съсредоточи върху шума от приближаващия враг. Опита се да стане невидим. Веднъж се бе постарал да обясни на инструкторите от Пети отряд на Специалните части в тренировъчния център „Рекондо“ при Сайгон как използва шестото си чувство и как скрива мислите си от преследвачите, за да се слее с джунглата и да остане невидим. Те му се изсмяха, вероятно помислиха, че се прави на някакъв шаман, но Нгуен говореше сериозно. Тази му способност бе спасявала неведнъж неговия и живота на другарите му. Не ставаше дума да чуеш или да надушиш опасността, дори самият Нгуен не знаеше какво чувства. Сякаш умееше да се настрои на електрическото поле, излъчвано от другите същества, били те хора или животни, сякаш долавяше аурата им от разстояние. И вярваше, че и обратното е в сила, че другите същества също могат да усетят неговата аура, затова се налагаше да я скрие дълбоко в себе си.

Долови леко движение и разбра, че преследвачът вече се е изравнил с дървото и върви по пътеката. Съзнанието му бе празно, като спокойна водна повърхност без нито една вълничка. Вече не усещаше тежкия нож в ръката си, нито допира на пръстта до лявото си коляно. Той беше невидим. Измъкна се от дървото като безплътна сянка, премина през бодливия храст отпред като лек бриз. Правеше малки крачки със свити в коленете крака, само пръстите му докосваха земята. Мъжът на пътеката беше малко по-висок от него. Стоеше с гръб, носеше дънки и черно яке. В дясната си ръка стискаше пистолет. Нгуен мислеше да му запуши устата с лявата си ръка и да го зашемети с дръжката на ножа, но не искаше да рискува, преследвачът можеше да свие неволно пръсти и да натисне спусъка. Без да спира, той прибра ножа в джоба на панталона си и се приближи със свободни ръце до мъжа. В последния момент преследвачът усети присъствието му и понечи да се обърне, но Нгуен бе готов. Бързо протегна дясната си ръка и хвана пистолета, поставяйки така пръстите си, че да блокира спусъка. В същото време запуши с лявата си ръка устата и носа на преследвача. Стисна ноздрите между палеца и показалеца си и притисна брадичката му с длан. Преследвачът опита да го удари с лявата си ръка, но Нгуен се извърна настрани, далеч от обсега му. От личен опит виетнамецът знаеше, че докато човек изгуби съзнание от липса на кислород, трябва да минат около две минути. Накрая преследвачът се отпусна в ръцете му и изтърва пистолета. Нгуен прибра оръжието в Джоба на якето си и извади ножа. Остави безжизнения мъж на земята. Лесно щеше да го убие: с прерязване на подключичната артерия щеше да го довърши само за три секунди, ако пререже сънната — за дванайсет. Нгуен обаче знаеше, че невинаги да убиеш врага е най-добрият начин да го победиш, особено ако имаш работа с повече от един. Войниците изоставят мъртвите си другари и боят продължава. Ранените обаче отслабват врага. Трябва да бъдат изнесени на безопасно място, освен това всяват допълнителен смут в редиците на боеспособните си другари. Нгуен го беше наблюдавал неведнъж в джунглата. При американците, когато някой от отряда попаднеше в клопка, загубеше крака си от противопехотна мина или биваше ранен с отровна стрела, виковете му и видът на кръвта допълнително намаляваха бойния дух на останалите. Не само това, ами и мисията често биваше прекъсвана, докато дойде хеликоптер за ранения. А после, когато отрядът продължи напред, започваше да се движи с повишено внимание и двойно по-бавно.

Чу вик далеч отдясно, последва отговор отляво. Нгуен коленичи до безжизнения човек и прободе два пъти бедрото му, не много дълбоко, за да не пререже някоя артерия, но достатъчно, за да причини значително кръвотечение.

Виковете се приближаваха и Нгуен се скри зад дървото, взе раницата си и побягна приведен по пътеката. Зад него се чу изстрел, той се наведе още по-ниско и затича по-бързо. На два пъти прескочи местата, на които бе заложил клопки. Човекът, когото бе нападнал, явно дойде в съзнание, защото зад гърба му се чуха отчаяни писъци. Виковете и стрелбата щяха да привлекат вниманието на останалите преследвачи към гората, но Нгуен бе напълно спокоен, защото си беше подготвил достатъчно скривалища. Няколко дена щяха да са необходими на дванайсетимата преследвачи за пълното претърсване на горичката, пък и нямаше да знаят със сигурност дали е останал вътре, или е избягал в полето. Щяха да намерят следите му по пътеката, но така някой от тях можеше да попадне в клопка и това щеше да ги забави още повече. Всичко вървеше по план.

 

 

На Хенеси му се струваше, че целият му живот се е обърнал с главата надолу. Мери тръгна с Кристи Мърфи с единия ландровър, отначало минаха около километър през нивята, преди да излязат на пътя, в случай че китаецът е заложил втора бомба. След няколко часа щеше да е в Лондон, поне тя да е на сигурно място. Джими Макмеън беше в болницата, лекарите твърдяха, че състоянието му е добро. Бяха им казали, че пострадал при избухване на повреден генератор, защото Хенеси не искаше и полицията да му се меси. Раните на пострадалия в гората се оказаха повърхностни въпреки оглушителните му писъци. Превързаха го и го откараха в Белфаст за лечение заедно с младежа, който прободе крака си на шест заострени пръчки, намазани с нещо с вид на изпражнения. Почти не можеше да стъпва и трябваше да мине на антибиотици, за да не се възпали раната.

В течение на три часа трима от хората му бяха ранени, а в замяна на това знаеха само, че виновникът е някакъв дребничък азиатец с камуфлаж и раница. И дори да не е бил въоръжен преди, сега имаше пистолет.

Хенеси постави четири поста около фермата, а останалите се прибраха вътре. Джо Райън и Сара бяха в къщата си. Като се махнат тримата ранени, човекът, който ги закара в Белфаст, и Кристи Мърфи, който бе с Мери на път за Лондон, на Хенеси му оставаха само Джим Кавана и Уили О’Хара, седнали около кухненската маса. Той наля на себе си и на О’Хара уиски и попита Кавана какво иска.

— Ще си направя чай, ако нямаш нищо против — отвърна той.

Стана и постави чайника на котлона.

— Имаме нужда от още хора — каза Хенеси.

Кавана вдигна рамене и продължи да се занимава с чайничето за запарка. Приготви си чаша и чинийка.

— Можеш ли да повикаш шестима добре обучени мъже от Белфаст?

— Не съм сигурен, че идеята е добра, Лиам — отвърна тихо телохранителят.

— Какво искаш да кажеш?

О’Хара изпразни чашата си, измърмори, че трябвало да провери нещо във взривения склад, и се измъкна през задната врата.

— Какво искаш да кажеш, Джим? — повтори Хенеси.

Кавана се обърна и се зае да бърше чашата си с голяма бяла кърпа.

— Не съм сигурен, че с повече хора ще разрешим проблема. Снощи бяха дванайсет, а не успяха да му попречат.

— Не бяха подготвени.

— Когато го преследваха в гората, вече бяха.

Кавана остави чашата и кърпата на шкафа и седна. Погледна загрижено Хенеси.

— Виж, Лиам, знаеш, че ще те защитавам с цената на всичко. Това обаче не е въпрос на количество, а на качество. Можеш да повикаш стотина мъже, но те са свикнали да се оправят в града, не сред природата. Свикнали са да се бият на улицата, не сред хълмовете.

— Тогава ще повикаме хора от селата. Хайде, Джим, нещо друго те тревожи. Изплюй камъчето.

Кавана изглеждаше смутен, сякаш се опасяваше да не обиди Хенеси. Мълчанието му подразни адвоката, винаги бе смятал, че между тях се е изградило пълно доверие.

— Какво има, Джим? — настоя той.

Кавана се облегна назад, сякаш искаше да се отдалечи колкото се може повече от събеседника си.

— Този човек, този китаец, приема нещата много лично. Неговата цел си ти, не организацията. Ти. Просто си мисля, че ако използваш прекалено много ресурси на организацията, ще предизвикаш недоволство срещу себе си.

Хенеси кимна. Кавана имаше право. В Белфаст и Дъблин имаше хора, които само чакаха повод да го дискредитират. Бяха недоволни от прекратяването на терористичната дейност и обвиняваха него за промяната в политиката.

— Освен това не смятам, че с докарването на още хора ще постигнем нещо. Погледни го от тази гледна точка. Той спокойно може да изминава по десетина километра за няколко часа. А десеткилометров радиус оттук означава район с площ около триста квадратни километра. Това включва Нюри, Касълуелън и Уорънпойнт и по-голямата част от Морн Маунтинс. В цял Белфаст няма достатъчно хора за претърсването на толкова голям район.

— Значи няма да го търсим, добре. Трябват ми обаче хора, които да пазят фермата. Не мога да седя безучастно и да чакам следващия му удар.

— Колко време можеш да задържиш тези хора тук, Лиам? Седмица? Месец? Година? Постоянна охрана за един човек, помисли как ще се отрази това на ресурсите на организацията. Помисли какво ще кажат хората. Казвам ти го като на приятел, разбираш ли? Като адвокат на дявола, сещаш ли се?

Хенеси кимна.

— Разбирам, Джим. Нямам никакво съмнение към предаността ти, знаеш го. — Той се пресегна и стисна ръката на Кавана: — Веднъж вече спаси живота ми, няма нужда да ми даваш други доказателства. Знам, че винаги мислиш кое е най-доброто за мен. Какво да направя сега обаче? Той очевидно няма намерение да се откаже.

— Ако питаш мен, идването тук беше грешка. Прекалено е открито и има прекалено много места да се скрие.

— Май си си променил мнението, Джим. Доколкото си спомням, идеята да напусна Белфаст беше твоя — напомни без упрек Хенеси.

— Тогава така мислех. Не предполагах, че знае за фермата. Сега обаче смятам, че трябва да се върнеш в Белфаст. Там ще сме ти достатъчни само двамата с Кристи, може би още двама. Сега, като го знаем кой е, няма да успее да те доближи. В Белфаст ще бие на очи като бяла гарга. — Кавана вдигна ръце: — Знам, ще кажеш, че успя да взриви кантората, но трябва да си спомниш, че тогава не подозирахме колко е опасен. Това няма да се повтори.

Хенеси отпи замислено от чашата си.

— Не знам, Джим. Той има кола, нали? И очевидно е търпелив негодник. Просто ще чака изгоден случай, това е повече от сигурно.

— Да, но ще чака в Белфаст, няма да се крие из горите. В града можем да го издирваме, без да си гледаме постоянно в краката.

Двамата мъже поседяха мълчаливо, докато Хенеси обмисляше двете възможности. Знаеше, че Кавана говори разумно, но също си даваше сметка, че да държи китаеца далеч от Белфаст също носи предимства. Само господ знаеше какво ще стане с репутацията му, ако се разчуе, че не може да се справи с някакъв маниак, който го заплашва със самоцелни бомби. Пресата само това чакаше. Също и враговете му. В ада да се провали този китаец. Проклет да е навеки.

— Трябва да помислиш за още нещо — прекъсна мислите му Кавана. Хенеси вдигна въпросително вежди. — За причината да те преследва. Той иска имената на онези, които са виновни за взривовете в Лондон.

— Не ги знаем.

— Не, но се опитваме да ги разберем. И в крайна сметка ще ги узнаем, не могат да се крият вечно. Или ние ще ги разкрием, или ще допуснат грешка и проклетите британци ще ги хванат. И в двата случая това ще сложи край на проблема. Дотогава просто трябва да го държим далеч от теб. Лиам, знам, че сам въртиш цялата операция, но колко скоро мислиш, че ще ги разкриеш?

Хенеси го погледна безизразно. Имаше пълно доверие на Кавана, но в случая бе изключително важно само Шон Морисън да знае плана му.

— От миналата седмица нямаме никакъв напредък — отвърна той. — Но ако всичко върви добре, няма да ни отнеме много. Някоя и друга седмица. Само това мога да ти кажа.

— Това ми стига, Лиам.

Чайникът засвири. Кавана стана и наля гореща вода в чайничето за запарка.

— Дотогава ще сме залепени като марки за теб — продължи той. — Кога се връща Кристи?

— Казах му да придружи Мери до Лондон и да остане известно време, докато се увери, че не я следят. Трябва да се върне утре вечер.

На вратата се чу драскане и Джаки се втурна в стаята с изплезен език. Изтича при Хенеси и сложи глава в скута му; той я погали разсеяно.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той на Кавана. — Нека се върне Кристи и тогава ще реша какво да правя.

— Ти решаваш, Лиам. Но ако бях на твое място, щях да повикам още няколко човека. Не от Белфаст, а местни, може би работници от околните ферми, мъже, на които имаш доверие. Свикнали са да преследват бракониери и ще са по-внимателни къде стъпват.

— Добра идея, Джим. Ще се обадя на тоя-оня. Не би трябвало да има проблем.

Джаки изръмжа тихо, за да привлече вниманието на господаря си.