Стивън Ледър
Китаецът (6)

Хенеси седеше в кухнята пред купчина изписани на машина листове, Джаки лежеше в краката му. Ако не се брои кучето, беше сам. Джим Кавана бе в съседната стая, а Уили О’Хара се беше качил на горния етаж, за да дремне малко, след като изяви желание и той да дава дежурства през нощта.

Листовете, които преглеждаше Хенеси, бяха списъци на тайните хранилища за оръжие в Британия. Общо шестнайсет. Повечето бе получил, преди да напусне Белфаст, останалите му бяха изпратени във фермата. От шестнайсетте пет бяха отваряни; липсваха общо трийсет и пет килограма семтекс. Бяха взети също детонатори и боеприпаси, но нито един пистолет или пушка. Това, което тревожеше Хенеси, бе невъзможността да се свържат отваряните хранилища както по отношение на географското им положение, така и по отношение на хората, които отговаряха за тях. Вече започваше да мисли, че има замесен повече от един човек или че секретните сведения във висшите ешелони на организацията се предават по-лесно, отколкото би трябвало. Нещата се усложняваха допълнително от това, че поддръжникът на самозваната група можеше да е представил лъжлив списък с неверни сведения за съдържанието на хранилищата. Хенеси удари с юмрук по масата и Джаки се стресна в съня си, прилепи уши назад. Да си навлече всички тези неприятности за нищо! Джаки стана и постави глава в скута му, изскимтя и той я погали.

Кавана се показа на вратата:

— Някой идва.

Хенеси събра списъците и ги прибра в едно чекмедже на шкафа си.

— Прилича на Хю Макграт. Поне колата е неговата.

Двамата излязоха на главния вход. Двама от пазачите вече бяха спрели синьото волво на петдесетина метра от къщата. Вътре седяха четирима мъже, включително шофьора. Хенеси закри очи с длан и различи сивата, грижливо пригладена коса и кокалестата фигура на Хю Макграт. Носеше черни очила, за да прилича повече (както подигравателно си помисли Хенеси) на Клинт Истуд. Макграт притежаваше ферма на югозапад, неколкостотин декара, но не се занимаваше много със земеделие. Вместо това бе натрупал малко състояние от разликата в цените между Севера и Юга. Така поне се изразяваше Макграт. Всъщност истинската дума бе „контрабанда“.

Разликата в цените между двете части на разделена Ирландия предоставяше постоянно изгодни възможности за печалба, било то от пшеница, мляко или петрол, било от контрабанда на дефицитни на север неща като контрацептиви или лекарства.

Хенеси никога не бе одобрявал контрабандната дейност на Макграт, но той беше влиятелен човек в организацията и имаше много поддръжници. Играеше жизненоважна роля като посредник при контактите с либийците и бе един от малкото в ИРА, които се бяха срещали лично с Кадафи. Макграт знаеше цената си и не пропускаше да извлече лична изгода от това.

Волвото спря пред къщата и Макграт разгъна кокалестото си тяло от задната седалка. Беше с една глава по-висок от Хенеси, въпреки че ходеше леко прегърбен. Протегна ръка и стисна здраво и уверено тази на домакина.

— Лиам, как се чувстваш в този прекрасен следобед?

— Чудесно. Заповядай вътре.

Шофьорът и двамата телохранители на Макграт останаха в колата. Хенеси въведе гостенина в приемната. Махна му към един диван на цветчета пред празната камина.

— Нещо за пиене? — попита той и Макграт поиска уиски.

Хенеси напълни до половината две чашки и се настани на едно кожено кресло срещу дивана. Джаки бутна вратата с глава, подуши крака на гостенина, след което легна в краката на господаря си. Хенеси я потупа по гърба.

— Как вървят нещата? — попита Макграт.

— Всичко е наред.

— Провери ли хранилищата ми?

Макграт отговаряше за три хранилища на оръжие, всичките около Лондон, и според докладите, получени от Хенеси, от едно от тях липсваха два пакета семтекс.

Хенеси кимна и му каза какво бяха открили хората му. Или по-скоро какво не бяха открили.

— Не мога да повярвам, че са бъркали в моите. Имаш ли представа кой е отговорен за това, Лиам?

— Още не.

— Това е подигравка за цялата ни система за сигурност. Знам, че позициите ни за бомбените атентати в Метрополията се разминават, но това посегателство върху запасите ни е друго нещо. Трябва да знаем на кого можем да имаме доверие и на кого — не. Бъдещето на организацията зависи от това.

Доверие и страх, замисли се Хенеси, винаги има по равно и от двете. Въпреки че в случая с Макграт страхът бе винаги повече. Той беше потомствен земевладелец, католик. Баща му бе един от главните инициатори за прогонването на фермерите протестанти от граничния район. Методите му бяха прости и жестоки. Набеляза всички ферми в района със само по един син в семейството и започна да избива момчетата последователно. Когато родителите остарееха дотолкова, че да не могат вече да обработват земята, обявяваха фермата за продан. Той се грижеше да няма купувачи протестанти. Онези ферми в които имаше повече момчета, чакащи наследството, биваха разорявани с пожари и отравяне на земята и също попадаха в ръцете на католици. Фермата на самия Макграт едно време също принадлежала на протестанти, докато един ден синът им не бил застрелян в тила, докато обядвал на трактора си. Собствеността била дадена на търг след година и офертата на бащата на Макграт била най-изгодна, както самият той се бил погрижил преди това. По ирония на съдбата Макграт бе единствен син в семейството, с три сестри, но в неговия случай това беше предимство, не смъртна заплаха.

Гостенинът протегна дългите си крака.

— Дочух, че имаш леки неприятности.

— Нищо, с което да не мога да се справя сам.

— Взрив в кантората ти, във фермата ти, колата ти е хвръкнала във въздуха. Изпратил си Мери в Лондон, а сега Джим Кавана търси хора из околните ферми да те пазят. Не се съмнявам, че можеш сам да се справиш, но все пак реших да ти предложа помощта си.

— Работя по въпроса — отвърна кратко Хенеси.

Не искаше да показва слабост пред Макграт. Той бе един от най-коварните и безскрупулни в организацията и никому не предлагаше услуга даром. Да приемеш помощ от него бе все едно да сключиш сделка с дявола.

— Ще ми разкажеш ли по-подробно? — попита той.

Хенеси знаеше, че няма смисъл да крие нищо, защото шпионската мрежа на Макграт нямаше равна на себе си. И без това щеше да научи всичко. Хенеси разказа за Нгуен и как въпросите му се бяха превърнали в заплахи, а заплахите — в реални действия. Макграт го изслуша, като от време на време изръмжаваше.

— Искаш ли от моите хора? — попита той, след като Хенеси свърши.

Домакинът поклати глава.

— Не, благодаря, Хю. Джим Кавана ще събере няколко местни момчета. Надявам се и Майки Джерафти да дойде на помощ. Той със сигурност ще открие мръсника.

— Джерафти ли? Ще се върне ли?

— Надявам се. Той ще свърши много по-добра работа от цяла армия градски чеда.

— Дано да стане. Обади се, ако имаш нужда от помощ.

— Ще се обадя, Хю. Ще се обадя.

Макграт допи уискито си. Изглеждаше, сякаш иска да каже още нещо.

— Какво има, Хю?

— Не знам, Лиам. Всички тези бомби в Метрополията. Може би подхождаме по грешен начин. Може би точно сега е моментът да преминем в настъпление, не да подвиваме опашка. Сега е времето да демонстрираме сила. Да покажем, че намеренията ни са сериозни. И да накараме британското общество да опита собственото си горчиво лекарство.

Хенеси вдигна вежди.

— Накъде биеш?

— Нека видят барикади по улиците си, въоръжени войници в градовете си, обиски, преди да влязат в магазините си. Нека разберат какво е да живееш в окупация.

— Не се съмнявам, че бомбените атентати в Метрополията ще доведат до свръхреакция от страна на правителството, което да предизвика протести сред населението, но какво ще кажеш за вредата върху доброто ни име? Те избиват цивилни, Хю. Без предупреждение. Това не е по правилата. Знаеш много добре какво пише в „Зелената книга“, която раздаваме на доброволците. Единствените разрешени цивилни цели са властимащите, онези, които имат интерес от запазването на настоящото положение в Ирландия: политици, журналисти, съдии, предприемачи и британската военна машина. Това е почти точен цитат.

Макграт поклати глава.

— Няма невинни и виновни. Има само цели. Британците избират правителството си, следователно са отговорни за действията му. Всички те са виновни, толкова виновни, колкото онези от Ълстър.

— А липсата на предупреждение?

— Затова имат такъв успех. Ние трябва да приветстваме тези момчета, Лиам. Трябва да сме им благодарни, че ни създават репутация пред света.

Лиам го погледна удивено.

— Като убиват цивилни ли? Каква, мислиш, репутация ни създава това?

Макграт вдигна ръце, сякаш да успокои нетърпеливо дете.

— Няма значение. Никога не е имало. Това е голямата грешка, която всички допускат. Смятат, че като убиеш някой „невинен“ гражданин, всички ще се обърнат срещу нас. Това не става. Убиваме по погрешка някой и друг турист, взривяваме дете, застрелваме старица, това не се отразява на репутацията ни. Не се отразява на следващите избори, не се отразява ни най-малко на средствата, които получаваме. Дори, както много добре знаеш, големите бомбени атентати срещу цивилни или военни обекти в Метрополията често водят до по-голям приток на пари от Щатите. Така им доказваме, че имаме сериозни намерения, че сме готови да се бием за онова, в което вярваме.

Макграт поклати тъжно глава и продължи:

— Лиам, не мога да повярвам, че водим такъв спор, наистина не мога. Едно време ти беше движещата сила, имаше енергия. Ти запалваше момчетата. Забрави ли вече? Алдършот през 1972. Бомбата на М62 през 1974. Взривът в кръчмата „Гилдфърд“ същата година. „Хилтън“ през 1975. Тогава беше с нас, Лиам, и сам настояваше за засилване на кампанията.

— Това беше тогава. Нещата се промениха. Има време за насилие, има време за преговори.

Гласът му звучеше уморено.

— Ами бомбата под естрадата на Риджънтс Парк през 1982? Брайтън през 1984? Забрави ли, че и ти участва, че ги насърчаваше? Какво каза, когато на Тачър й се размина? Че са имали късмет. Че могат постоянно да вадят късмет, а на нас ни е достатъчно да сполучим само веднъж. За бога, Лиам, умееше да говориш. И още умееш.

Хенеси не отговори и гостът продължи:

— Виж какво постигна Африканският национален конгрес в Южна Африка, постигна го с насилие. Виж Израел, който беше създаден сред реки ОТ кръв.

Хенеси се изправи и се приближи до прозореца. Телохранителите и шофьорът на Макграт чакаха търпеливо във волвото. Един от тях долови движението на прозореца и вдигна поглед.

— Забрави ли за какво си се борил, Лиам? — промълви тихо Макграт.

Хенеси се извъртя рязко и размаха заплашително пръст.

— Не е честно! — изкрещя. — Няма да ти позволя да поставяш под съмнение верността ми към Каузата. Нито сега, нито в бъдеще. Никой не е направил повече за Каузата от мен и семейството ми. Още не са минали и три години от деня, в който погребах шурея си, а преди това — баща си и двама братовчеди. Семейството ми е проляло повече от достатъчно кръв за организацията. — Той пристъпи към Макграт, сякаш се канеше да го нападне: — И държа да добавя, че семейството ми не е извлякло никаква изгода от разделението на Ирландия. Даваме живота си за обединението й, не използваме границата, за да трупаме пари. Затова никога, никога друг път не ме питай дали съм забравил за какво съм се борил!

Той се надвеси над Макграт, лицето му бе почервеняло, от устата му хвърчеше слюнка. Стискаше юмруци и раменете му трепереха от напрежение.

Макграт изглеждаше потресен. Отвори уста да заговори, но явно промени решението си.

— Върви по дяволите, Макграт! — продължи да крещи Хенеси. — Махай се от скапаната ми къща. Веднага!

Изгледа гневно мъжа пред себе си, после се извъртя и напусна стаята. Изчака в кухнята, докато бръмченето на волвото заглъхна в далечината. Застана пред умивалника и се подпря с две ръце отстрани. Усети кисел вкус в задната част на гърлото си и опита да повърне два пъти, но от стомаха му не излезе нищо. Наля си чаша вода и докато пиеше, в кухнята влезе Кавана.

— Добре ли си? — попита той.

— Поспречкахме се с Макграт. Изкара ме от нерви.

Хенеси опита да събере мислите си. Какво чак толкова го бе ядосало? Отчасти нежеланието на Макграт да приеме гледната му точка, отчасти почти нечовешката жажда да види пролята невинна кръв. Също спомените за убити роднини и приятели, загуби, с които Хенеси никога нямаше да се помири, като например смъртта на Джери, брата на Мери. Сега, си даде сметка, че има и друга причина за избухването му. И тя беше самата Мери.

— Джим, някой разговаря ли с Макграт, когато пристигна?

— Само един. Веднага го позна и го пусна да влезе.

— Никой друг? Ти не разговаря ли с него?

Кавана го погледна озадачено.

— Не, Лиам, Ще попитам и другите. Какво има? Какво мислиш, че може да са му казали?

Хенеси отпи нова глътка вода, изплакна венците си и я изплю в мивката. Киселият вкус не се махна от устата му.

— Знаеше, че Мери е в Лондон — каза тихо той. — Искам да разбера как е научил.

 

 

Въпреки че имаше адреса, Морисън изгуби страшно много време, докато намери дома на Джерафти. Селото, близо до което трябваше да се намира, се състоеше от няколко каменни постройки, разпръснати из една защитена от ветровете на Северно море долина. На никой от пътищата между тях нямаше табелка. Джерафти трябваше да живее във фермата Гариоуън, но на картата, която Морисън закупи от Инвърнес, нямаше нищо, което дори малко да напомня това название. Беше тъмно и по предното стъкло се размазваха единични капки. Морисън реши да попита в местната кръчма, стара каменна постройка с матови стъкла, които излъчваха жълта светлина като очите на диво животно. Той спря наетия джип до няколкото кални коли на фермерите, без да си дава труд да заключва вратата. Над него емблемата на кръчмата — лисица с мъртво пиле в устата — изскърца от вятъра. Той бутна грубо издяланата дъбова врата и отвътре го обля жълта светлина. В кръчмата бучаха груби мъжки гласове, обсъждащи цената на добитъка и футболни мачове. Когато той прекрачи прага, всички млъкнаха. Ситуацията напомняше откъс от филм за вампири, когато някой странник иска да го упътят към замъка на Дракула. Около една маса до високата човешки бой камина седяха четирима мъже. Играеха карти, но спряха и го загледаха. Под масата лежеше овчарско куче на черни и бели петна, то вдигна уши и подуши въздуха в негова посока. Покрай бара седяха неколцина по-млади мъже с големи халби пред себе си. Всички те се обърнаха като един, дори барманката, червенобуза блондинка, вдигна глава, докато наливаше поредната бира.

Морисън се усмихна към всички и затвори вратата. Точно отпред имаше дебела изтривалка и той внимателно избърса крака в нея.

Картоиграчите продължиха играта си, кучето отпусна глава на предните си лапи. Морисън се приближи до бара и постави картата отгоре.

— Добър вечер — поздрави той барманката.

Тя допълни халбата и я подаде на един старец с мръсна шотландска шапка.

— Заповядай, Арчи.

Кръчмата не се различаваше от никоя друга селска пивница в Шотландия или Ирландия. Кръчма, в която всички се познават и на чужденците се гледа с подозрение, граничещо с враждебност. Състоеше се от едно голямо помещение с изгладени от дългогодишна употреба маси, наредени към външната стена, и по една пейка от двете страни на камината, върху чиято решетка, макар и незапалени, стояха две дебели цепеници. Барът се проточваше покрай цялата стена и зад него се виждаше врата, водеща явно към частните покои на съдържателя. Стените, някога бели, сега бяха тъмножълти от попития с годините дим от цигари, лули и от камината. Каменният под бе частично покрит с голям, отдавна избелял килим на сини и червени фигури. На рафта зад бара се виждаше впечатляваща колекция от различни видове уиски, много бутилки имаха прости черни етикети, носещи името на производителя, изписано с бяло.

— Какво да бъде? — попита барманката и Морисън си поръча едно „Айсли“.

Преди да отпие от кехлибарената течност, задържа чашата под носа си, за да се наслади на аромата.

— Добро ли е? — попита барманката.

Започна да бърше чашите с бяла кърпа.

— Вълшебно — отвърна Морисън. — Можете ли да ми помогнете? Опитвам се да открия дома на Майки Джерафти. Имате ли представа къде се намира?

— Разбира се.

Тя остави кърпата и посегна към картата. Огледа я внимателно, намръщи се, после се изсмя.

— Нищо не мога да открия тук. — Подаде картата на един от мъжете на бара. — Хей, Скот, можеш ли да покажеш къде живее Майки Джерафти?

Скот взе картата, разгледа я и кимна. Остави я на бара и посочи тънка черна линия.

— Следвайте този път около километър, докато стигнете до този кръстопът. Завивате наляво и пак наляво на следващото разклонение, ето тук. След около двеста метра надясно тръгва черен път. Ще видите по един бял стълб от двете страни на входа. Къщата на Майки е на около километър по този път.

— Нищо чудно, че не успях да го открия — отбеляза Морисън и отпи нова глътка уиски.

Предложи на Скот да го почерпи за помощта и бързо се съгласи да купи по уиски и за тримата му другари.

— Познавате ли Майки? — попита ирландецът.

— Разбира се. Обикновено идва по два пъти седмично. А от време на време и питомците му се ориентират насам.

— Питомци ли?

Скот се изсмя.

— Води от ония курсове за оцеляване сред природата, но за позастарели богаташи. Учи ги на ориентиране, скално катерене, ветроходство, такива неща. Понякога ги оставя сами на някой остров или ги зарязва на километри оттук само с един компас и малко хляб. Късметлиите успяват да се доберат със сетни сили дотук и молят Тес на колене да им сипе нещо.

Барманката се засмя.

— Нямат никакви пари, но им наливам на вересия. Винаги се връщат да се разплатят. Страшно са ми благодарни, бог да ги благослови.

Морисън допи уискито си и се сбогува. Тръгна според инструкциите на човека от кръчмата и след десет минути спря пред двуетажна сива каменна постройка със силно скосен покрив. Отпред имаше четири коли и той мина бавно покрай тях. Алеята завиваше зад къщата към голям каменен обор, преустроен в жилищна сграда, и къса редица бунгала. Тук бяха паркирани още коли, повечето — последни модели, затова Морисън предположи, че Джерафти има група богаташи за обучение.

Намери място до едно бяло беемве, върна се пред главния вход и натисна звънеца.

На вратата се появи момиче с кестенява коса, тесни дънки и риза на зелени и бели карета. Погледна го с ясните си сини очи и вдигна вежди.

— У дома ли е господин Джерафти? — попита Морисън.

— Да, заповядайте — отвърна тя и го пусна в антрето.

Затвори вратата и го поведе през коридор с дървена ламперия.

— Баща ми е в кабинета — каза тя, без да се обръща. — За кого да предам?

Говореше с белфастки акцент, но по-меко и малко напевно.

— Морисън. Шон Морисън.

— От Белфаст ли сте?

— Да.

Той й се зачуди как пуска толкова лесно непознат мъж в къщата, особено ирландец. Нямаше начин да не знае за миналото на баща си и за опасността от протестантски екстремисти. Спряха пред една врата и тя му отвори. Зад едно бюро седеше белокос мъж със загрубяло от живот но открито говореше по телефона. Момичето покани Морисън да влезе.

— Е, да ви оставям — каза тя.

Остави вратата отворена и се върна в коридора. В далечината се чуваше звукът от включен телевизор.

Джерафти махна на Морисън със свободната си ръка към едно кожено кресло и гостенинът седна.

— До края на август почти всичко е заето — каза Джерафти по телефона. Послуша известно време, намръщи се и погледна една дебела тетрадка пред себе си. — Какво? Двайсет и осем? Да, ще го уредим. До единайсети? Добре, ще ви резервирам места. Бихте ли ми изпратили писмено потвърждение? Да, да, ще ви чакам. Всичко хубаво.

Той затвори телефона.

— Вие сигурно сте Шон Морисън.

Това свари Морисън неподготвен. Смущението му развесели домакина.

— Лиам ми се обади — обясни той. — Опасявал се да не се притесня прекалено много, когато видя непознат да влиза в къщата ми. По-скоро го е било страх да не ви отнеса главата с дванайсети калибър. Радвам се да се запознаем, Шон. На масата до вас има бутилка, налейте по едно за двамата.

Морисън наля две чашки ирландско уиски.

— Странно, че не сме се засекли в Белфаст — каза той.

— Аз бях, така да се каже, в нелегалност. Никога не съм обичал да се набивам на очи.

— Разбира се, знам за делата ви. Бяхте пример за мен.

Джерафти вдигна чашата си.

— Сигурен съм, че не знаете и половината. Благодаря все пак.

Двамата отпиха. Кабинетът приличаше повече на ергенска стая. Покрай едната стена бяха наредени високи до тавана лавици, претъпкани с детективски романи, класически произведения с кожени подвързии и ловджийски справочници. Другите три стени бяха с дървена ламперия като коридора, с няколко снимки на ловджийски кучета. Мебелите бяха масивни, от силно износена кожа и дърво, отдавна загубило блясъка си: удобни кресла, голямо бюро с месингова настолна лампа и три кръгли масички. Стая, вдъхваща чувство на сигурност. Вдясно от бюрото имаше прозорче към бунгалата. Лампите в едно от тях изгаснаха и Морисън си представи как някой изтощен богаташ се свлича на леглото.

Ако кабинетът внушаваше чувство на сигурност, от собственика му лъхаше увереност. Майки Джерафти бе известен като човек, който държи на думата си, човек, който не оставя другарите си в тежки ситуации. Изглеждаше около петдесетте, широкоплещест и с яки ръце. Косата му бе посивяла, но гъста и буйна, а кожата му — набръчкана, но съвсем не от старост. Очите му бяха сини, а носът му носеше следи от не едно счупване. Беше атлетичен, хубав мъж и Морисън бе сигурен, че вдъхва респект сред туристите, дошли, за да се сдобият с някой и друг ловен трофей.

— Лиам каза ли ви за какво съм тук? — попита Морисън и Джерафти кимна. Гостът продължи: — Идеята е да действаме заедно. Вие ще го откриете, аз ще свърша останалото.

Ако се съди по изражението на домакина, опасенията на Хенеси изглеждаха безпочвени. Джерафти явно приемаше идеята с ентусиазъм. Морисън се успокои, облегна се в креслото и отпи глътка уиски.

Джерафти се засмя и очите му заблестяха.

— С удоволствие бих помогнал, Шон, Бог ми е свидетел, дължа една-две услуги на Лиам, но ще се наложи да ме отпишете.

Морисън се намръщи.

— Не разбирам. Какъв е проблемът?

Джерафти се облегна назад и вдигна левия си крак на бюрото. Беше покрит със сивкав гипс от пръстите до малко над коляното. Той потупа превръзката и се намръщи.

— Това е проблемът. Счупих го преди две седмици. Лекарят каза, че ще сваля гипса след два месеца. Дотогава…

Той вдигна рамене.

Сърцето на Морисън се сви. За миг си помисли, че може би Джерафти се преструва, че превръзката е лъжлива и че я използва само за оправдание, но разочарованието на домакина изглеждаше искрено, а гипсът — съвсем истински. На няколко места имаше подписи, а около пръстите започваше леко да се рони.

— Как стана?

— Учех група търговски посредници да се катерят. Качих се да забия някой и друг клин, а онзи, който ме осигуряваше, нещо се разсея. Отпусна ми въже с десет метра повече от необходимото. Проблемът бе, че се намирах на осем метра над земята. Горкият човек много се притесни.

— Не се съмнявам. Кой ще върти нещата, докато сте в това състояние?

— Административната част и лекциите си ги водя аз, а имам и още двама инструктори. Пък и дъщеря ми, Кери, момичето, което ви отвори, знае колкото мен.

Джерафти забеляза изражението на Морисън при тези думи и се усмихна.

— Надявам се тази физиономия да не е израз на пренебрежение. Кери разбира от следотърсачество не по-малко от мен и води курсове за оцеляване сред природата от пет години и повече. Ако трябва да съм честен, дори е в малко по-добра форма от мен даже когато не съм с гипсиран крак.

— Я, татко, това никога не си ми го признавал — чу се глас зад Морисън и той се обърна.

Момичето стоеше на вратата с ръка на устата и вдигнати вежди.

— От колко време стоиш там, дъще? — попита Джерафти.

Не изглеждаше раздразнен и Морисън прецени, че през отворената врата е имал възможност да наблюдава целия коридор. Нямаше начин да се е приближила незабелязано от баща си. Всъщност по-вероятно беше Джерафти да е казал последния комплимент точно защото е знаел, че тя ще го чуе. Морисън се запита какво ли знае за миналото на баща си.

— Дойдох да проверя дали с Морисън не искате по чаша чай или нещо друго — отвърна тя. — Господ да ми прости, че подслушах разговора ви.

Тя отметна косата от лицето си и я приглади зад ушите. Беше наследила очите на баща си и държеше главата си по същия самоуверен начин, с леко повдигната брадичка. Кожата й бе гладка и загоряла от слънцето и почти не носеше грим. Морисън определи възрастта й на около двайсет и пет. Джерафти бе прав, изглеждаше в много добра физическа форма. Тя забеляза, че я наблюдава, и му се усмихна. Той отмести поглед.

Джерафти вдигна чашата си.

— Нямам нужда от нищо.

Морисън стана и остави своята на масата.

— А аз трябва да тръгвам.

— Ще ви изпратя — каза Кери.

Морисън стисна ръката на Джерафти, който му пожела успех, и последва момичето в коридора. Тя не носеше обувки, босите й крака леко докосваха килима.

— Чичо Лиам моли татко за някаква услуга, така ли? — попита тя.

— Нещо такова.

Тя спря толкова внезапно, че той едва не се блъсна в нея, и го погледна. Ясните й сини очи се впиха в неговите.

— Какво иска от него? — продължи да разпитва тя. — Сигурно е много важно, за да биете толкова път. Важно за Каузата.

Морисън я погледна объркано. Тя наричаше Хенеси „чичо“ и очевидно се ползваше с доверието на баща си, но все пак не му беше ясно дали е уместно да обсъжда делата на ИРА с нея.

— Имахме нужда от помощта му, но кракът му го прави негоден за задачата.

Очите й проблеснаха, тя докосна ръката му и прошепна: — Изчакайте. Елате.

Въведе го в богато обзаведен салон. Телевизорът работеше, но стаята бе празна. Тя кимна към един диван:

— Изчакайте тук. Нека поговоря с баща си.

— Добре — отвърна объркано Морисън.

Седна, кръстоса крака и се зачуди какво, по дяволите, е замислила.

Кери се върна в кабинета, където баща й седеше все още с крак върху бюрото. Опитваше да вкара една игла за плетене през гипса, за да се почеше. Усмихна се виновно. Тя все му повтаряше, че като се чеше, само ще влоши нещата.

Кери се облегна на касата на вратата и скръсти ръце.

— Чичо Лиам се нуждае от помощта ни, нали?

С Лиам Хенеси не бяха кръвни роднини, но се чувстваха дори по-близки. Той й бе кръстник и когато живееха в Ирландия, не минаваше месец, без да го види. Беше я научил да язди във фермата си, беше й разрешил да ползва библиотеката му когато си поиска, а докато майка й бавно чезнеше в болницата, отделяше часове просто да разговарят. Кери обичаше Лиам Хенеси като баща и бе готова на всичко, за да го защити.

— Той има нужда от мен — отвърна Джерафти.

— От пет години сме извън Ирландия, така че предполагам става дума за нещо, което само ти можеш да направиш, но счупеният крак не ти позволява, права ли съм? Свързано е с разчитане на следи, нали?

Джерафти въздъхна.

— Защо просто не попиташ какво искат от мен, Кери? Така ще спестиш време и на двама ни.

— Ще ми кажеш ли? — изненада се тя.

— Ами опитай.

— Какво иска чичо Лиам?

За нейна изненада баща й разказа за китаеца и как Хенеси го е страх да си покаже носа от фермата.

— Помоли ме да отида с Морисън и да го открия — завърши той.

— И после какво?

Джерафти погледна дъщеря си в очите. Погледът му изведнъж бе станал суров и студен, какъвто не го бе виждала от години.

— Ако има късмет, просто ще го предадат на полицията — отвърна той. — Ако не, знаеш, че някои от хората на Лиам използват доста груби похвати. Играта може да загрубее, Кери.

— Но този човек иска да убие чичо Лиам, нали така каза. Сам си е виновен:

— Няма значение, Кери. Така и така не мога да участвам, трябва да потърсят друг човек.

Тя скочи от креслото и се опря на бюрото му, косата й се разлюля.

— Не! — побърза да я прекъсне Джерафти.

— Ама аз съм идеалният човек за тази работа — възрази отчаяно тя. — Научил си ме на всичко, което има да се знае за откриването на следи, а още не си ми дал възможност да докажа способностите си. Никога не ме взимаш на лов със себе си.

— Много добре знаеш защо. Немците и японците плащат цяло състояние да ходят на лов с автентичен ловец от шотландските хълмове, с национални носии и така нататък. Това е част от забавлението, всичко ще се развали, ако водачът им се окаже красиво момиче, което може да им бъде дъщеря.

Кери не обърна внимание на комплимента, за да не се впуснат отново в стари спорове.

— Добър следотърсач съм и познавам района около фермата на чичо Лиам, може би дори по-добре от теб. Обходила съм всеки сантиметър и знам всички скривалища.

— Това са стотици декари, дъще, съмнявам се да познаваш всеки сантиметър.

— Това са хиляда и петстотин декара, татко, и ги познавам като пръстите на ръката си.

— Ще бъде опасно — предупреди той и тя разбра, че е спечелила спора за това дали притежава необходимите способности.

— Татко, кой от двама ни стреля по-добре?

— Не оспорвам точната ти стрелба, Кери, но няма да те пусна да се разхождаш с пушка из Ирландия. Там се води война.

— Добре, няма да взема оръжие. Освен това този човек преследва чичо Лиам, не мен. Ще дебне него, не мен. — Тя махна към книгите по етажерките до стената отляво: — Прочела съм всички книги за проследяване и залагане на капани по тези полици, повечето преди още да тръгна на училище.

Вярно беше и Джерафти не можеше да го отрече. Още като дете тя обожаваше да чете и много бързо се научи да залага малки клопки и да различава следите на различни животни от схемите. Имаше и други книги, разбира се. Ръководства за залагане на военни капани и бомби, някои бе купил от любопитство, други беше получил по време на службата си за ИРА. Тя ги бе изчела всичките. За разлика от него обаче имаше само теоретични познания.

Кери усети, че баща й се колебае, затова реши да увеличи натиска:

— Не става дума само за чичо Лиам. Искам да помогна за Каузата. Не се опитах да те спра, когато поиска да напуснеш Ирландия след смъртта на мама, но трябва да знаеш, че дълбоко в себе си исках да остана в Белфаст и да помагам, както мога. Аз не по-малко от теб желая британците да напуснат страната ми. Знаеш го.

Джерафти усети горещата й убеденост и си спомни, че и той преди години желаеше със същата жар да види една обединена Ирландия.

— Позволи ми да го направя за Каузата, ако не за чичо Лиам. Това е съвсем ПО силите ми и много по-полезно от хвърлянето на бутилки с бензин по британските войници.

Джерафти затвори очи и ги потърка с опакото на ръцете си. Въздъхна дълбоко и Кери усети, че почти е успяла. Още малко, и щеше да го склони. Тя реши да изиграе тайния си коз. Седна на креслото, придърпа го към бюрото и се облегна на лакти така, че лицето й да е на височината на това на баща й.

— А и — каза замислено тя — това е добър повод да се махна малко оттук. — Замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — От него.

— Не се виждаш още с него, нали?

— Опитвам се.

От година поддържаше тайна връзка с един британски инженер, който живееше наблизо. Той беше женен, но не се решаваше нито да се разведе, нито да спре да се вижда с Кери. Беше се клел, че не е докосвал жена си от години, но една нощ в леглото призна, че тя е бременна и че не може да я напусне. „Това сигурно е непорочно зачатие“ — възкликна Кери и го замери с пепелника. На следващата седмица обаче му се обади и любовта им се разгоря с още по-голяма страст.

Джерафти не криеше неодобрението си, но и не искаше да се намесва. Смяташе, че дъщеря му е достатъчно голяма, за да се поучи сама от грешките си. Надяваше се да осъзнае в каква безизходица е попаднала и да й дойде умът в главата. И се оказа прав. От два месеца вече не го беше виждала, въпреки че все още бе на такъв етап, че едва се сдържаше да не му се обади, и подскачаше при всяко звънване на телефона. Знаеше, че ако го види, неминуемо ще влезе в леглото му. Джерафти си даваше сметка за напрежението, в което живееше дъщеря му. Замисли се, че може би е права, една разходка до Ирландия със сигурност щеше да й помогне да забрави този мъж.

— Ако отидеш, трябва много да внимаваш — каза той.

— Ще внимавам.

— Наистина трябва да внимаваш. Това не е игра. Границата е наблизо. Там е истинска военна зона. В никакъв случай не носи оръжие. Само ще го проследиш, нищо повече. Не поемай никакви рискове, разбрахме ли се?

Тя кимна енергично.

— Обещавам. Пускаш ли ме?

Джерафти се усмихна неуверено.

— Да. Пускам те.

Тя извика от радост, усмихна се, прегърна го през бюрото и го целуна по бузата.

— Извикай Морисън — нареди той. — Искам да му кажа няколко думи.

Джерафти загледа как дъщеря му се отдалечава по коридора. Силното й желание да се завърне в Ирландия и да помага на ИРА не го изненада. Когато за пръв път й каза, че е решил да напусне Ирландия, тя направи всичко, за да го разубеди. Дори за малко да остане там. Тя имаше и друга лоша черта, проявяваше склонност към насилие, което надминаваше нормалната привързаност към Каузата. Докато бяха в Белфаст, от време на време му се струваше, че тя всъщност се забавлява при спречкванията с армията и полицията. Въпреки че й разреши да отиде, все още не му се искаше да я пуска в Ирландия и да я излага на вредното й влияние. Но нямаше как, дължеше услуга на Лиам Хенеси. Много му беше задължен. Освен това знаеше, че ако тя наистина си е наумила да се върне, няма как да я спре. Познаваше дъщеря си и нямаше да се учуди, ако сама телефонира на Хенеси и предложи услугите си. И ако нещата наистина бяха толкова зле, колкото изглеждаха, той надали щеше да отклони предложението й. А ако Хенеси го попита дали пуска дъщеря си да му помогне, можеше ли да откаже? Можеше ли да откаже на човека, от когото зависи живота му? Не, не можеше. И тя го знаеше, любящата му щерка. Много добре го знаеше.

Кери завари Морисън пред телевизора, където го беше оставила.

— Татко иска да говори с вас. Разреши ми да ви придружа.

— Вие? — изненада се той.

— Да ви помогна да откриете човека, който преследва чичо Лиам.

Объркан, Морисън я последва в кабинета.

— Остави ни сами, Кери, и този път затвори вратата — нареди Джерафти. Изчака я да излезе, преди да се обърне към Морисън: — Иска да ви помогне, Шон.

— Ще се справи ли?

— О, да, тя е първокласен следотърсач. Научил съм я на всичко, което знам. Често ме придружава из тресавищата на лов за елени. Освен това е и добър стрелец. Точно затова пожелах да поговорим. Не искам да й давате оръжие. При никакви обстоятелства. Не искам да я излагате на опасност.

— Ще се грижа за нея, обещавам.

— И още нещо. — Джерафти се почеса по брадичката и го погледна изпитателно. — Не знам как да го кажа, Шон. Кери понякога действа, ъ… прекалено емоционално. Разбирате ли какво имам предвид?

Морисън поклати объркано глава.

— Винаги е боготворяла Лиам и мен. От най-ранно детство действа в организацията, пускала е листовки, предавала е съобщения, неща, през които всички сме минали. Хвърляла е камъни по войските и полицията. Никога обаче не съм искал да я замесвам в истински жестоките неща, в това, с което аз съм се занимавал. Тя има много добра представа какво съм вършил и мисля, че иска да бъде като мен.

Морисън се изсмя.

— За бога, Майки, тези неща са публична тайна. Надали има кръчма в Дери, където да не се пеят песни за вас, когато бирата се лее в съботната вечер.

— Така е, Шон, така е. Аз не се срамувам от онова, което съм правил, далеч съм от това. Ние сме във война с проклетите британци и аз съм готов отново на всичко, да убивам и така нататък. Семейството ми обаче е дало достатъчно. Не ща и Кери да се замесва. Винаги съм искал да й го спестя както сега, така и преди. Дал съм обет на жена си, лека й пръст, обещах й, преди да умре, че ще махна Кери от Белфаст, преди да навлезе прекалено дълбоко в борбата. Не искам да я връщам към всичко това.

— Ще я спрете ли? — намръщи се Морисън.

— Не. Не, не мога да я спра. Но вие трябва да й дадете да разбере, че това е временна задача. Не я омайвайте с романтични приказки, не я карайте да се върне. Използвайте я само за тази задача, после ми я върнете.

— Разбирам.

— Късмет тогава и Бог да ви пази. Грижете се за нея. Тя ми е единственият близък човек. — Той вдигна гипсирания си крак от бюрото и го отпусна с леко изтропване на пода. — Късно е. По-добре да преспите и да тръгнете утре сутринта. Ще накарам Кери да приготви вечеря. Може да се обадите и на Лиам да го известите, ако Кери не го е сторила вече.

Той взе металните патерици, опрени до стената, и се затътри към вратата.

 

 

Маги хвана Уди за ръката и двамата излязоха от киното.

— Хубав филм — каза тя. — Малко жесток, но забавен.

— Да, винаги съм си падал по филми с малко безсмислено насилие — изсмя се той. — Гладна ли си?

— Мм. И още как.

— Италианска?

— Чудесно.

Уди предложи да отидат в едно ресторантче в Ковънтгардън и те заедно излязоха от площад „Лестър“ и тръгнаха по „Лонг акър“. Маги го попита с какво се занимава в момента и той й разказа за статиите, по които работеше. Тя постоянно се интересуваше от работата му и като че попиваше всяка дума. Каза й за телефонното обаждане на Пат Куигли и за тайнствения китаец. Като чу за парите в хартиения плик, тя вдигна вежди.

— Какво мислиш, че става?

Уди вдигна рамене.

— Може би този китаец е платил на някого да притисне Лиам Хенеси, нещо като рекетьор.

— Уха!

— Да, това е думата: „уха“. Ще стане страхотна история, само да се докопам до още сведения.

Те застанаха на ръба на тротоара и изчакаха да се отвори пролука между колите, за да пресекат.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя.

— Той е изчезнал. Ни вест, ни кост от него. Ходих до жилището му, но е напуснал. Не е оставил адрес за кореспонденция. Дори не знам цялото му име.

— Да не е заминал за Ирландия лично?

— Не е много вероятно, не смяташ ли? Помисли само, китаец в Белфаст преследва един от шефовете на ИРА. Доста невероятна история дори за нашия вестник.

— Сигурно е така.

Продължиха мълчаливо сред вечерната тълпа, после спряха да погледат един мъж с костюм на клоун, жонглиращ с четири запалени факли.

— Пишеш ли много за ИРА? — поинтересува се тя.

— Зависи. Писах за бомбата в Найтсбридж, помниш ли? Нощта, в която се запознахме. Зависи кога ще се случи събитието.

— „Сънди уърлд“ обикновено отразява позицията на правителството, нали?

Уди кимна:

— Малко по-радикална от тази на Атила, предводителя на хуните.

— А ти? Ти какво мислиш?

— По дяволите, Маги, не знам. Аз съм журналист, не политик.

Жонгльорът остави три от факлите под аплодисментите на тълпата и налапа четвъртата.

— Предполагам, споделям възгледа, че трябва да изтеглим войските си и да оставим ирландците сами да се оправят. Нали знаеш, отначало войските бяха пратени да защитават католиците от протестантите. А сега ИРА иска да се изтеглят. Няма логика. Британското правителство не е в състояние да реши проблема, това е сигурно. Проблемът е на ирландците. А ти какво мислиш?

— Мисля, че си прав. В крайна сметка мнението на депутатите и на Уестминстър няма никакво значение. Може би вестникът ти трябва да го каже.

Уди се изсмя:

— Не вярвам някой депутат да взима на сериозно мнението на „Сънди уърлд“. Може би „Таймс“ или „Телеграф“.

Изведнъж нещо започна да го гложди. Нещо, свързано с депутати, народни представители…

Той загледа как клоунът бълва горяща течност към небето, бляскава синкава струя с жълти и оранжеви езици. Разбира се! С. Дж. Браунлоу, името в бележника. Сър Джон Браунлоу. Народният избраник на китаеца. Беше казал, че е бил при народния си избраник. С малко късмет щеше да извади писмото на китаеца от архива.

— На какво се усмихваш? — попита Маги.

— На нищо. Хайде, да идем да хапнем. Умирам от глад.

 

 

Когато в гората притъмня, Нгуен отвори едната кутия с печено пилешко и една с ориз и започна бавно да яде. Като свърши, изкопа дупка и зарови остатъците. Отпи от едната манерка, после я върна в раницата при материалите за запалителната бомба и откраднатия пистолет. Тубата с бензин не се побираше в раницата, затова се налагаше да я носи в ръка. Изчака слънцето да залезе и тръгна. Тубата го забавяше не толкова защото му тежеше, а защото беше обемиста и постоянно се закачаше по храстите. Когато обаче излезе от гората, тя вече не му създаваше проблеми и той ускори ход.

Сега мина по малко по-различен път, през други ниви, и пресече шосе Б8 малко по на север от предния път. Едва не се сблъска с един патрул, половин дузина момчета с намазани с черна боя лица, които се движеха почти безшумно по някакво тясно пътче. Вървяха в колона по двама с разстояние по около пет метра между двойките. Нгуен се движеше в обратна посока покрай един жив плет, търсейки пролука да пресече пътя, когато чу един от войниците да подсмърча. Спря внезапно и застина, бензинът се разплиска в тубата. Близката нива бе разорана наскоро и не предлагаше добро прикритие. Не му оставаше друго, освен да залегне в една дълбока канавка. Отново стана невидим. Войниците отминаха и този, когото бе чул, отново подсмъркна. Той остана в скривалището си още цели трийсет минути, в случай че се върнат.

Когато най-сетне стигна хълма над фермата на Хенеси, минаваше полунощ. Той залегна малко под върха, внимаваше силуетът му да не се покаже над хоризонта. Наблюдава постройките с бинокъла в продължение на повече от час, докато не сметна, че е видял всички постове. Светлината от звездите не беше достатъчно силна, за да различи лицата им, но забеляза, че са въоръжени с пушки. Имаше един пред сградата на управителя, друг стоеше близо до празното пространство между складовете и обора и трима — около основната постройка. Единият пушеше, в тъмното се виждаше малка червена точка. Нгуен подуши въздуха, но не усети нищо. Преди години можеше да подуши дима от лагерен огън, отдалечен на два дена път през джунглата, или пастата за зъби, дъвката и тютюна на американски войници, минали три часа преди него по някоя пътека. Тогава беше млад, а сетивата му — по-чувствителни.

Часовите обикаляха напред-назад, разменяха по някоя дума, но не си даваха труда да обхождат цялото пространство около постройките. Неподвижни постове, помисли си Нгуен. Лесно щеше да се справи с тях.

Той слезе внимателно от хълма и запълзя през полето към складовете, заобикаляйки отдалеч конюшнята и къщата на управителя. Залегна на стотина метра от склада, за да провери дали не е пропуснал някой пост, после продължи напред. Движеше се бавно, местейки крайниците си един след друг — лява ръка, десен крак, дясна ръка, ляв крак. Държеше тялото си колкото се може по-ниско над земята, за да сведе до минимум риска да го чуят или забележат. Докато измине стоте метра до склада, изтече половин час. Той долепи гръб до стената и се вмъкна между тракторите и земеделските инструменти. Този склад бе по-отдалеченият от къщата, но беше най-подходящ, защото в другия имаше само сено, а той искаше да им отвлече вниманието, не да предизвиква голям пожар, на който да се притекат пожарни коли от най-близкия град.

Постави тубата с бензин под един син трактор и свали раницата от раменете си. Коленичи и внимателно извади будилника, кибритената кутийка и една батерия. Прикрепи къси жички към стрелките на часовника, нагласи ги на половин час една от друга и свърза батерията с кибритената кутийка. Отвори тубата и изля половината бензин на пода около трактора, след това застана под кабината. Закрепи кибритената кутийка в тубата, така че да виси над течността. Важно бе прахът от кибритените клечки да не се намокри, за да може да се запали. Уви жицата около дръжката на тубата, за да не падне случайно кутийката вътре. Имаше половин час да заеме позиция. Предостатъчно време. Сложи си отново раницата и се измъкна от склада. Запълзя бавно по обратния път, след това заобиколи складовете, така че да вижда основната постройка и промеждутъка, който водеше към мястото за паркиране.

Зачака. Запалителната бомба избухна, последва пукане и съскане от горящия трактор. Чуха се викове и мъжете, които пазеха фермата, се втурнаха към склада. Някои прозорци на главната постройка светнаха, вратата на по-малката сграда се отвори. Когато часовите пресякоха асфалтираната площадка, Нгуен се придвижи напред и залегна в мрака. Хенеси излезе по халат през задния вход заедно с още двама. Те носеха пуловери и дънки и бяха въоръжени. Нгуен бе планирал да се качи по улука и да се вмъкне през прозореца на банята, но Хенеси остави отворено. Лампата на кухнята не светеше, така че входът зееше като тъмна дупка. Той изчака да се увери, че от къщата няма да се появят още хора, и се запромъква покрай стената, криейки се по тъмните ъгли като хлебарка. Вмъкна се в кухнята и се ослуша.

Стъпваше на пръсти, с леко присвити колене, готов да побегне, ако се наложи, но вътре нямаше никого. Той влезе в антрето и тръгна към горния етаж. Стълбите завиваха леко наляво. Той пазеше в главата си мислена карта на сградата. Когато стъпи на горния етаж, я извъртя във въображението си така, че веднага да се ориентира към спалнята на Хенеси. Извади ножа си, опря длан във вратата и долепи ухо до затопленото дърво. Не беше видял жената да напуска къщата. Можеше да е тръгнала през деня, но имаше вероятност и да е в стаята. Той натисна внимателно дръжката и бавно отвори. Лампата светеше и леглото бе празно. Той влезе. До леглото имаше плетен кош, в който лежеше кафяво куче. То изръмжа и залая. Нгуен затвори вратата, кучето се изправи и без да престава да лае, изтича към него, махайки с опашка. Козината на врата му настръхна.

Нгуен стисна ножа.

— Добро куче.

 

 

Хенеси стоеше с ръце на кръста и наблюдаваше как двама от хората му пръскат горящия трактор с пожарогасители, пяната съскаше върху горещия метал. Джо Райън бе прокарал маркуч от обора и изкрещя на дъщеря си да пуска чешмата. Маркучът се загърчи и избълва силна струя вода и Райън обля стените на сградата.

Останалите местеха различни уреди и инструменти на безопасно разстояние от огъня или в другата част на склада, или вън, на паркинга. Кавана застана до Хенеси. Отзад се чу лаят на Джаки.

— Все още ли смяташ, че разполагаме с достатъчно хора, Джим?

Кавана запази мълчание. Не знаеше дали Хенеси му е сърдит или не.

— Имаш ли идея как е станало? — попита адвокатът.

— Под трактора има метална туба и малко разтопена пластмаса. Това е дело на китаеца, няма спор. Имаме късмет, че тубата не е гръмнала, можеше да стане и по-лошо. Както изглежда, от тубата е пръскало горящ бензин, който е запалил стената и гумите на трактора. Положението е доста по-сериозно, отколкото изглежда.

— Значи опитът му се е провалил, така ли?

— В известен смисъл, да.

— Слава богу, че не е запалил другия склад. Ако беше пламнало сеното, никога нямаше да го изгасим сами.

Хората с пожарогасителите оставиха трактора и се заеха да помагат на Райън в гасенето на стената. 1умите на трактора се бяха стопили, а самият той бе черен и опушен, покрит с бяла пяна. Миризмата на изгоряла гума не се траеше и Хенеси и Кавана излязоха навън. Хенеси погледна прозореца на спалнята си. Джаки бе спряла да лае.

— Още ли смяташ, че трябва да се върнем в Белфаст? — попита той.

— Задължително, Лиам.

— Ами ако подпали дома ми? Можеш ли да му попречиш?

Кавана си даде сметка, че каквото и да каже, ще сгреши, затова замълча. Останаха навън, докато хората им загасят последните пламъци.

— Морисън се връща утре — каза накрая Хенеси. — Ще доведе човек, който може да ни помогне. Кери Джерафти.

— Дъщерята на Майки Джерафти?

— Да. Тя ще опита да открие китаеца. Майки щеше да се заеме лично, но е със счупен крак. Според това, което ми разказа Шон, тя ще се справи не по-зле от него. Трябва да й дадем възможност да опита. Докато е тук, ще се наложи да остана във фермата, иначе китаецът просто ще изчезне. Ако не успее, тогава ще се върнем в града. Става ли?

— Ти решаваш, Лиам.

— Искаш да кажеш, че той иска мен. — Хенеси се усмихна кисело. — И си прав, разбира се. Виж, няма какво повече да стоим тук. Отивам да си легна и те съветвам да направиш същото. Съмнявам се днес да направи втори удар, пък и в тъмното няма как да му попречим.

— Ще изчакам момчетата да свършат с гасенето.

Хенеси тръгна към къщата.

— Съжалявам — извика Кавана след него.

— Не е твоя грешка, Джим. И не съм имал намерение да те обвинявам. Просто съм малко напрегнат, това е. Този китаец ме изкара от нерви. Утре ще говорим.

Той влезе в кухнята и запали лампата. Наля си двойно уиски и го взе със себе си на горния етаж. Метна халата на закачалката от задната страна на вратата на спалнята и постави чашата върху нощната си масичка. Джаки лежеше до кревата. Хенеси остана малко разочарован, че не го е посрещнала по обичайния си начин, с енергично махане на опашка и няколко близвания. Сигурно му беше обидена, задето я е оставил в стаята.

— Хайде, Джаки — каза нежно той и потупа по леглото.

Мери не пускаше кучето в спалнята, камо ли на леглото, но когато я нямаше, Хенеси смяташе за съвсем оправдано да даде на Джаки малка награда. Той отново потупа по леглото и цъкна с език, но тя продължи да не му обръща внимание. Той се приближи и коленичи до нея.

— Хайде, Джаки, добро момиче.

Погали я по врата. Тя не реагира и Хенеси започна да се тревожи. Стана, запали лампата и веднага забеляза локвата кръв под главата на кучето.

— О, Господи, не! — изстена той.

Наведе се и понечи да вдигне животното, но тогава усети, че не е сам. Между големия дъбов гардероб и стената видя нечии крака в широки камуфлажни панталони. Вдигна рязко глава.

— Вие! — възкликна той.

Нгуен излезе от скривалището си. В лявата си ръка държеше пистолет, насочи го към Хенеси. В дясната стискаше две жички, а на врата му висеше сива тръба. Беше я закрепил така, че да стои на височината на корема му. По тръбата с тиксо бяха залепени различни пирони и болтове. Бе претърпял коренна промяна. Не само в облеклото, въпреки че камуфлажните дрехи и пистолетът му придаваха вид на войник, съвсем различен от съсухрения азиатец, който Хенеси бе видял в кантората си. Промяната беше по-скоро в поведението му. В очите му се четеше решителност и Хенеси за пръв път изпита страх от него. Погледна Джаки и прокара ръка по козината й. Поклати тъжно глава.

— Нямаше нужда да убивате кучето ми.

— Много лаеше.

— Нямаше нужда да я убивате.

— Съжалявам.

Нгуен заобиколи Хенеси и дръпна резето на вратата. Посочи с пистолета едно розово кресло в най-отдалечения от прозореца ъгъл.

— Седнете, моля.

Завесите бяха спуснати и Нгуен не искаше часовите отвън да видят сенките им. Хенеси се изправи и бавно се отпусна на креслото. От мястото си виждаше главата на Джаки, очите й бяха като безжизнени стъклени топчета, езикът — неестествено провиснал от устата.

— Може ли да я покрия?

Нгуен свали халата от закачалката и го хвърли върху кучето.

— Какво искате? — попита Хенеси.

Чувстваше се гол, въпреки че носеше пижама.

— По-тихо — нареди Нгуен. Кимна към бомбата и вдигна жичките: — Тази е същата като онази, с която взривих колата ви. Ако някой влезе, ще допра жичките и всички ще умрем. — Размаха пистолета. — А имам и това. Ако говорим тихо, никой няма да ни чуе. Ясно ли е?

— Да — въздъхна Хенеси. — Ясно е. Но за какво искате да говорим?

— Имената. Искам имената.

— Не мога да ви помогна.

— Знаете, че намеренията ми са сериозни. Видяхте какво мога да направя.

— Да. — Хенеси погледна мъртвото куче. — Знам какво можете да направите.

— Значи знаете, че мога да ви убия. Че ще ви убия.

— Нищо няма да постигнете, ако ме убиете, нищо. Вижте, нямам абсолютно никаква идея кой е отговорен за взривовете в Лондон.

Това, изглежда, смути Нгуен.

— Нали са от ИРА?

— Може би.

— Не разбирам.

Хенеси въздъхна, защото той също не разбираше.

— Ще се опитам да ви обясня — рече той. — Те твърдят, че са от ИРА, но аз не знам кои са. Никой в ръководството на ИРА не знае кои са. Повярвайте ми, ние не искаме да избиваме невинни граждани. Правя всичко, което е по силите ми, за да открия виновниците.

Нгуен се приближи и седна на леглото срещу Хенеси. Кожата на ръцете му блестеше от пот. Жиците, които щяха да взривят смъртоносната тръба, бяха на по-малко от пет сантиметра една от друга. Нгуен проследи погледа на ирландеца и се усмихна.

— Не се тревожете, ще избухне само ако аз поискам.

— Като ме убиете, няма да си върнете близките — прошепна Хенеси.

— Аз не искам да ви убивам, господин Хенеси. Но не мога да позволя виновниците да останат ненаказани.

— Явно няма да се разберем — въздъхна Хенеси.

— Експлозивите, които тези хора използват. Сами ли си ги правят?

Хенеси поклати глава:

— Използват наши експлозиви. Имаме скривалища на няколко места в Англия. Откраднали са от тях.

— Семтекс ли?

— Да.

— Кой тип? Семтекс-Х ли?

— Да.

— Така си и мислех. Всичко е свързано.

— Знаете какво е семтекс?

Нгуен се усмихна напрегнато.

— Знам какво е семтекс-Х. Прибавят му хексоген, оттам идва Х-то. Много стабилен експлозив, но и много мощен, по-мощен от тротила.

Хенеси зина от учудване:

— Откъде знаете толкова много?

— Използвал съм го многократно във Виетнам.

— Виетнам ли?

— Не познавате собствената си история, господин Хенеси. Семтекс-Х бе създаден за виетнамците по време на войната. Това е нашият експлозив. Правеха го в чужбина за нас, чеките.

— Сигурно имате предвид чехите. В Чехословакия.

— Да. Чехите. Те го произвеждаха. Преди, докато французите бяха още във Виетнам, използвахме техните пластични експлозиви. Когато се изтеглиха, помолихме чехите да ни доставят. Те направиха семтекс-Х. Сега ИРА го използва, за да убие семейството ми. Това е, как го наричате… йони на съдбата.

— Ирония. Казва се ирония на съдбата.

— Да, ирония. Виетнамско семейство да загине от виетнамски експлозив.

— Съжалявам за близките ви, но вината не е моя.

Нгуен опря пистолета в гърлото му.

— Вие ще ми съобщите имената на виновниците. Ще ми ги кажете, иначе ще умрете. И когато ви убия, ще отида да попитам някой друг. В крайна сметка ще ги узная.

Той изрече последните думи с хладен, безизразен тон и Хенеси разбра, че наистина е решен да го направи. Пистолетът беше зареден и готов за стрелба, пръстът на Нгуен потръпна на спусъка. Хенеси вдигна ръце, сякаш да спре куршума.

— Не! — проплака той.

— Кажи имената тогава — изсъска Нгуен.

— Не ги знам.

— Умри тогава.

Хенеси извърна глава и стисна очи.

— Не знам кои са, но се опитвам да разбера.

Гласът му потрепери от страх.

— Какво означава това?

— Заложил съм им клопка. Ако успея, ще науча имената им.

— Кога?

Хенеси отвори очи, усещаше, че Нгуен е приел сериозно думите му. Може би все пак имаше шанс да оцелее.

— Когато се взриви следващата бомба.

— Какво сте замислили?

— Когато поемат отговорност за бомбата, ще кажат паролата, с която да докажат на полицията, че са от ИРА. Аз промених кодовата дума и като узная коя са използвали, ще разбера кои са.

— И после какво?

— Ще съобщя имената им на полицията и тя ще ги спре.

Нгуен се замисли над думите на Хенеси, но без да отмества пистолета. Накрая кимна, сякаш е взел решение.

— Добре. Давам ви три дни. След три дни ще се върна. Но ако и тогава не ми съобщите имената им, ще ви убия.

— Ами ако не са взривили още бомбата? — възрази Хенеси.

— Ваш проблем.

— Не е справедливо!

— Справедливо ли? Досега не ми се е случило нищо справедливо, господин Хенеси.

Нгуен стана и отстъпи към вратата. Протегна ръка и загаси лампата.

— Защо правите това? — попита тихо Хенеси.

— Вие убихте близките ми.

— Има друга причина. Нещо, което не ми казвате.

Нгуен се приближи безшумно до прозореца и дръпна едната завеса. На площадката отдолу имаше само двама души. Единият носеше два пожарогасителя, другият навиваше маркуча. Задната врата на къщата се затръшна. Двамата мъже тръгнаха към дома на управителя на имението и Нгуен пусна завесата.

— И аз загубих близки — продължи Хенеси. — Братът на жена ми бе убит не много отдавна. Почти всеки, когото познавам, е загубил близки, но никой не го приема толкова… толкова лично като вас.

— Може би ако го приемахте по-лично, войната в Ирландия нямаше да се проточи толкова дълго.

— Какво искате да кажете?

— За какво воювате?

— За да изгоним британците от Ирландия. За да можем да живеем без предразсъдъци и ограничения.

— Защо тогава народът ви не се обедини и не прогони британците?

— Много се опитват.

— Но не са достатъчно. Хората, които го искат, не са достатъчно. Не са достатъчно онези, които го приемат лично. Виетнамците воюваха срещу французите, докато не ги изгониха от страната. И комунистите воюваха срещу американците и войските на Юга, докато американците не си отидоха. Победиха, защото желанието им да живеят в една държава беше по-силно от всичко останало. Струва ми се, че никога няма да прогоните британците от Ирландия. Не са достатъчно хората, които го желаят. Вие само си играете на войници.

— А вие? Защо сте се заели с това, което правите сега?

Нгуен се направи, че не е чул въпроса му. Долепи ухо до вратата и се заслуша. Навън не се чуваше нищо. Той се обърна отново към Хенеси:

— Тръгвам. Не викайте, бомбата все още е у мен и ще убия всеки, който ми се изпречи. Ще се върна след три дни.

Той дръпна резето и отвори. Огледа коридора в двете посоки и се измъкна от стаята. Запромъква се покрай стената. Вмъкна се тихо в банята, откачи жиците на бомбата и я прибра заедно с пистолета в раницата. Качи се на тоалетната чиния и излезе през прозореца. Хвана се за улука и се спусна, внимавайки да не стърже с крака по стената. Когато стъпи на земята, долепи гръб до стената и се огледа. Наоколо още миришеше на изгоряло, но не се чуваше никакъв звук. Той се промъкна между колите и се оттегли към обора. Конете запръхтяха и той се запита дали го усещат. Чу стъпки откъм ниската къща и се оттегли в обратна посока. Измъкна се от другата страна на обора.

Хенеси остана седнал в спалнята, подпрял глава с ръце. От една страна, му се щеше веднага да вдигне тревога, но си даваше сметка за сериозността на заплахата на китаеца. Нямаше да се поколебае да използва пистолета, а ако това не помогне, щеше да се самовзриви, убивайки бог знае колко още хора. Хенеси изчака пет минути, после запали лампата и слезе да вдигне Кавана, който лежеше на дивана в хола. Когато Кавана излезе да предупреди хората си, Нгуен бе далеч, Промъкваше се сред буйните треви като змия.